от ПорталУики
Направо към: навигация, търсене
(Нова страница: ==Родените== „Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха...)
(Няма разлика)

Версия от 19:39, 23 януари 2009

Родените

„Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха“. (Иоана 1:13)

В начало бе Словото; и Словото бе у Бога; и Словото бе Бог. (2) То в начало бе у Бога. (3) Всичко чрез него стана; и което е станало, нищо без него не стана. (4) В него бе живот, и животът бе виделината на человеците. (5) И виделината свети в тъмнината; и тъмнината я не обзе.

(6) Имаше человек проводен от Бога, името му Иоан. (7) Той дойде в свидетелство да свидетелствува заради виделината, за да поверват всички чрез него. (8) Не бе той виделината, но да свидетелствува за виделината. (9) Той беше истината виделина която осветлява всекиго человека що иде на света. (10) В света бе; и светът чрез него стана; и светът го не позна. (11) В своите си дойде, и своите му го не приеха; (12) а които го приеха, даде им власт да бъдат чада Божии, сиреч, на тези които верват в неговото име; (13) които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха.

(14) И Словото стана плът и всели се между нас, (и видехме славата негова, слава като на единороднаго от Отца,) пълен с благодат и истина.

(15) Иоан свидетелствува за него, и извика та казваше: Този е за когото рекох: Който иде след мене преден ми биде, защото от мене по-напред бе. (16) И всинца ние от неговата пълнота приехме, и благодат за благодат; (17) защото законът чрез Мойсея бе даден, а благодатта и истината чрез Исуса Христа биде. (IX) Никой никога не е видел Бога: единородният Син който е в пазухата на Отца, той го изяви. (19) И това е Иоановото свидетелство когато проводиха Юдеите от Ерусалим свещеници и Левити да го попитат: Ти кой си? (20) И изповеда, и не се отрече; и изповеда: Не съм аз Христос. (21) И попитаха го: А що си? Илия ли си ти? И казва: Не съм. Пророк ли си ти? И отговори: Не. (22) И рекоха му: Кой си? за да дадем ответ на онези които са ни проводили. Що казваш за себе си? (23) Рече: Аз съм „глас на едного който вика в пустинята: Оправете пътя Господен,“ както рече пророк Исая. (24) А проводените беха от фарисеите. (25) И попитаха го и рекоха му: А защо кръщаваш ако не си Христос нито Илия нито пророк? (26) Отговори им Иоан и рече: Аз кръщавам с вода, а посред вас стои един когото вие не знаете. (27) Той е който иде след мене, който преден ми биде, комуто аз не съм достоен да развержа ремика на обущата му. (28) Това стана в Витавара отвъд Иордан, дето беше Иоан и кръщаваше.

(29) На утриньта гледа Иоан Исуса че иде при него, и казва: Ето Агнеца Божий който взема греховете на света. (30) Този е за когото аз рекох: След мене иде человек който биде преди мене, защото беше по-напред от мене. (31) И аз го не знаех; но за да се яви на Израиля, за това дойдох аз и кръщавам с вода. (32) И свидетелствува Иоан и рече: Видех Духа който слезваше като гълъб от небето и остана на него. (33) И аз го не знаех; но този който ме проводи да кръщавам с вода, той ми рече: На когото видиш че слезва Духът и остава на него, той е който кръщава с Духа Светаго. (34) И аз видех и свидетелствувам че този е син Божий.

(35) На утриньта пак стоеше Иоан, и двама от учениците негови. (36) И като съгледа Исус че минува, казва: Ето Агнеца Божий. (37) И чуха го двамата ученици да говори така, и отидоха след Исуса. (38) И като се обърна Исус и ги виде че идат подире му, казва им: Що търсите? А те му рекоха: Рави, (което тълкувано ще рече, Учителю,) де живееш? (39) Казва им: Елате и вижте. Дойдоха и видеха де живее, и останаха при него през този ден; а часът беше около десет.

(40) Единът от тези двамата които чуха от Иоана за него и го последваха беше Андрей, братът на Симона Петра. (41) Той първ намерва брата си Симона и казва му: Намерихме Месия, което се тълкува Христос. (42) И заведе го при Исуса. И като погледна Исус на него рече: Ти си Симон син Ионин: ти ще се наречеш Кифа (което се тълкува Петър, камик). (43) На утриньта поиска Исус да излезе в Галилея; и намерва Филипа и казва му: Ела подире ми. (44) А Филип беше от Витсаида от града Андреев и Петров. (45) Намерва Филип Натанаила и казва му: За когото писа Мойсей в закона и пророците, намерихме Исуса сина Иосифова, който е от Назарет. (46) И рече му Натанаил: От Назарет може ли да произлезе нещо добро? Казва му Филип: Ела и виж. (47) Виде Исуса Натанаила че иде към него, и казва за него: Ето истинен Израилянин в когото лукавщина нема. (48) Казва му Натанаил: От де ме познаваш? Отговори Исус и рече му: Преди Филип да те повика видех те като беше под смоковницата. (49) Отговори Натанаил и казва му: Учителю, ти си Син Божий: ти си цар Израилев. (50) Отговори Исус и рече му: Понеже ти рекох: Видех те под смоковницата, верваш ли? По-големи от тия неща ще видиш. (51) И казва му: Истина, истина ви говоря: От нине ще видите небето отворено, и ангелите Божии да възлезват и слезват над Сина Человеческаго.

Ние ще вземем тия думи в съвременния културен живот в широк смисъл – ще ги разгледаме като едно усилие на човешкия дух, да изведе човешката душа към нещо по-добро, по красиво, по-възвишено. Съвременната култура, при всички свои усилия, не е дала това, което човек желае. Целият съвременен свет се възхищава от съвременната култура. Има нещо хубаво в тази култура, ние не отричаме това. Тази култура, с своята наука, с своето изкуство, с своята музика, с своите изобретения, е допринесла нещо, но не това, което човек желае.

Сега, ние ще разсъждаваме разумно, да видим, от какво произтичат противоречията в живота. Противоречията в живота произтичат ту от онова граматическо построяване на нашата реч, ту от онова логическо схващане на нашия ум, ту от онези етически мерки, с които мерим нещата, ту от онези педагогически правила, с които си служим в живота. Всички тези неща ни водят към погрешни изводи. От гледището на сегашния живот, съвременната култура е извершила много нещо, но в същност, ако се запитаме, какво добро е допринесла културата, какво ще отговорим?

Аз ще направя едно малко сравнение за това, какво представлява съвременната култура и какво е допринесла тя за човечеството. Когато културният баща донесе едно хубаво конче на своя син, и той се забавлява с него, или една хубава, голяма кукла на своята малка дъщеря, и тя се забавлява с нея, питам: какво са допринесли кончето на малкото момченце, и куклата на малкото момиченце? Допринесли са нещо, разбира се – занимавали са техните умове. Е, представете си, че това малко момиченце, което се занимава с куклата, има свои схващания за живота, какво ще прави с нея? – Най-първо ще я кръсти, ще ѝ даде едно име, с което ще я нарича; след това ще ѝ говори логически, ще разсъждава с нея, ще я запитва, откъде е дошла, отгде е родом и т.н. После ще ѝ каже: тъй, както се грижа аз за тебе, както те къпя, обличам, обичаш ли ме? На всички тия въпроси куклата ще отговори мълчаливо, като някой философ. Малкото момиченце казва: много умна е моята кукла, мълчи. Най-после малкото момиченце ще ѝ даде всички педагогически правила, наставления, като ѝ каже: слушай, аз ще отида малко да си гледам работата, а ти ще ме слушаш, няма да излизаш никъде. Отдалечиш ли се малко, не зная какво ще правя с тебе. Представете си, че аз съм един стар философ, дойда и счупя краката на тази кукла. Какво понятие ще си състави туй момиченце за мене? – Ще каже, че съм безсърдечен човек. Но, когато туй момиченце стане мома на 21 години, какво ще каже тя сама за своите педагогически правила, за своите морални кодекси – тъй ги наричам аз – ще имат ли валидност за живота ѝ? Разбира се, ние не оправдаваме този философ. Ако той беше умен, немаше защо да троши краката на тази кукла; ако пък по невнимание е направил това ние ще кажем: няма нищо; обаче, и в единия и в другия случай той е нарушил спокойствието на туй малко момиченце. Тук, обаче няма никакво морално нарушение. Питам: ние, съвременните културни хора, тъй, както живеем, не мязаме ли на туй малко момиченце, което се занимава с своята кукла, и на туй малко момченце, което се занимава с своето конче? Всеки един от вас ще каже: как тъй, аз зная това! Аз зная, какво нещо е животът, разбирам от него, зная и да свиря и да пея. Знаеш, но това аз не наричам знание. Често, ние се намираме в положението на онзи турчин, който като дошъл в България, постоянно се хвалил, че като бил в Багдат, могъл да прескача трапове от по 10 м. широчина. Един ден, един стар турчин му казва: щом си могъл в Багдат да прескачаш такива трапове, и ние тук имаме такива, прескочи някой път. – Не, тук не мога да прескачам такива трапове, защото климатът тук не е такъв, какъвто беше в Багдат, тук е съвсем друг.

Сега, да се повърнем към 13-ти стих от прочетената глава: „Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха“. Закон е: ако вложите един човешки зародиш в утробата на една майка маймуна, тя няма да роди един гений. Или, ако вложите един човешки зародиш в утробата на една майка мечка, или на една майка вълчица, те няма да дадат качествата на този зародиш. Какво ще се роди? Какво значи „похот плътска“? Това значи: нисш живот, неразумен живот. „И от похот мъжка“ – значи от този нисшия ум.

Ние казваме: е, аз вервам в Бога. Тази вера е една от обикновените вери. Че кой не верва в Бога? Кои не живее в света? Ние, разумните хора, които искаме да осигурим живота си, в какво седи това осигуряване? Вземете, запример, където и да отидете, между съвременния християнски свет, в Англия, в Америка, навсекъде ще срещнете кръстове. По стените на всички църкви все кръстове ще видите. Хиляди томове има написани все за кръста: как Христос страдал, как учил това-онова. Много работи има писани върху кръста, но същественото, което означава той, нито един автор не се е спрел върху него. Никой автор не е обяснил неговото практическо приложение. Златни кръстове има, кръстове с диаманти има, разни почетни кръстове има, кръстове на разни легиони, но какво означава кръстът? Кръстът е една посока, която в даден случай при известно безизходно положение, в което се намира човек, му показва, как трябва да постъпи. Когато се намираш в едно безизходно положение, когато твоят живот виси на косъм, кръстът ще ти покаже, как трябва да постъпиш. В най-опасните моменти на живота си, когато не знаеш как да постъпиш, кръстът се явява пред тебе на помощ. Той е единствената права мерка. Някой ще каже: каква права мерка е кръстът? Кръст – страдание! Дотегна ми на душата да нося тези кръстове! Ще бъде смешно, ако онзи български абаджия носи постоянно с себе си аршина и ножиците, без да ги употребява. Ако ги носи, и никъде не ги употребява, те немат смисъл. Навсекъде трябва да ги употребява! Този аршин му трябва за мерене платове, а ножиците – за кроене. Отвестната линия на кръста показва, че имаме едно козмическо течение в света, което иде отгоре-надолу, по инволюционен път. То е една сила, която повлича всичко в света, унищожава всичко, без да иска да знае, защото тя си има свой определен път. Хоризонталната линия на кръста означава следното: когато виждаш, че тази козмическа сила слиза пред тебе, когато виждаш, че животът ти се намира в опасност, няма да бегаш пред нея, т.е. в посоката, в която отива тази козмическа сила. нито срещу нея. защото и в двата случая ще изгубиш живота си, а ще бегаш или в лево, или в десно – там е твоето спасение. То значи: ще бегаш или в света, или при Бога. Трябва да се занимаваш с нещо, за да избегнеш туй противоречие. Това съществува и в света. Ще ви дам едно разяснение. Да допуснем, че имаме един човек, който е в безработица, но пълен с енергия, с здраво тело, с здрав ум, с здраво сърце. Тази козмическа вълна иде, той седи на пътя ѝ. Какво трябва да направи, за да не го завлече? – Два пътя има: или да влезе в духовния свет, т.е. да вземе посоката на десно, към нещо благородно и възвишено – и там да работи, или да влезе в света да работи. И двете посоки са възвишени и благородни. Или в света, на лево – не е лошо и това, или към Бога – на десно! Но, и в единия и в другия случай трябва да се работи! Хората, които организират света, които работят чрез кръста са разумни, а онези хора, които не работят чрез кръста, са хора, които обичат промените. Е, представете си, че един търговец си отворил дюкян там в някоя улица, но не му верви и си казва: чакай, в този дюкян не ми верви, улицата не е хубава, той не е хубав, ще се преместя. Хваща друг дюкян, на друга улица – не му верви и там. Промени 10–20 дюкяни, все не му верви. Питам: дюкяните ли са, които правят търговеца? – Не, търговецът трябва да има умение. Училището ли е, което прави учительт, или учительт прави училището? – Не е училището, което прави учителя, но учительт прави училището.

Питам: в какво седи същинското наше верую? До сега всички говорим за Любовта, всички говорим за Мъдростта, за Истината, за Правдата, но где е приложението на тази Любов, на тази Мъдрост, на тази Истина, на тази Правда? – Там е всичката философия на живота. Ние вервим по улицата и виждаме, че някой господин изтезава другиго бие го. Веднага се спираме и си казваме: този човек постъпва много жестоко, неговата постъпка е безобразна. Много хубаво разсъждава този човек. Но, той се връща в къщи, жена му не успела да сготви на време, и той веднага се нахверля върху ѝ, набие я, без да му дойде на ум, че постъпва точно тъй, както онзи, когото осъди на улицата.Това, което ти виде на улицата, беше кръстът, който се яви пред тебе и те предупреждаваше: ти ще се върнеш в къщи, но жена ти, поради некакво неразположение не е успела да сготви, и ти веднага ще се нахверляш върху нея да я биеш. За да избегнеш туй противоречие, вземи посока или на лево или на десно.

В какво седи боят? Допуснете сега две неща. Аз мога направо да ударя некому две плесници, но може и да се случи така, че някой друг да ме блъсне в вас, та и вашата глава да се пръсне, и моята да се пръсне. В първия случай вие считате мене виновник, че съм ударил две плесници, а в втория случай считате виновник този, който ме блъснал, и ще се оплачите против него. Но, ако аз не бех между него и вас, вашата глава щеше да бъде здрава. Значи, вие не хверляте обвинението си върху мене, а върху друга причина. И тъй, у нас има една причина, която тласка ума, сърцето и волята ни в известни посоки. Трябва да видим, разумна ли е тази причина.

Казва Писанието: „Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха“. Или, казано на прост език: тия думи се отнасят до ония хора, у които преобладава животинския живот и животинския ум. Нима мислите, че вълкът няма ум? Има, как не! Какъв е умът на вълка? – Той е еднообразен. Всичките вълци, колкото и да са културни, имат един определен начин, по който ядат овци. Специален начин си имат те. Лисиците също имат един определен начин, по който започват да ядат кокошките. Те са доста благородни, хубаво оскубват кокошките, и след това започват да ги ядат. И котката има правила, по които яде мишката. Тя е бърза, не се спира да снима козината ѝ. Вземете човекът, когато ще яде някоя кокошка, или некое прасенце, и той е, като лисицата умен, оскубва перата на кокошката и козината на прасенцето. Казваме, че човекът е културен, защото оскубва перата и козината на животните, които ще яде. Ако е за култура, по същия начин и лисицата е културна! Културата не седи в външните прояви. Това са живи, разумни принципи, които действуват в нас.

Ще ви задам един въпрос: в какво съвременната култура седи по-високо от миналата? В римско време, римляните имаха носилки, и с тех четирма души носеха едного на ръце. А ние днес с кон се движим. Казваме: разумните хора трябва сами да носят товара си. Туй, което вершеха римляните, показваше, че физическото беше над разумното, то потискаше разумното у човека. Това, че днес се язди на кон, показва, че разумното е отгоре, то потисква физическото. Значи, има един малък успех. В обществения живот това са методи, начини, чрез които ние живеем.

В този стих се казва, че само роденият от Бога може да разбере нещата. Тъй че, имаме една мерка. Бог е единствената мерка, с която ние можем да разрешаваме всички важни въпроси. Един виден адепт от древността отива при една чешма, която имала три крана, три чучура. Средният чучур бил най-голям, после десният и най-после левият. Чешмата му проговорила: „Средният чучур е най-хубав, а левият и десният не са толкова хубави“. Че как? „Да, ти ще забележиш, че когато идваш тук, през разните времена на годината, средният чучур всекога се остава еднакъв, а другите два претърпяват някаква промена“. Средният чучур представлява Любовта на Бога, а левият и десният представляват любовта на индивида и любовта на обществото. Когато любим себе си, и когато любим обществото, в тази любов всекога има една промена. Следователно, до сега ние сме боравили с две величини, и с тех сме искали да разрешим една от най-трудните задачи. Само Любовта е единственият стимул, който може да даде насока на всека една култура, тук на земята, или в коя и да е слънчева система. Когато обичаш некого, законът е такъв: ти в него не можеш да се съмневаш, имаш всичкото разположение да му услужиш тъй, както на себе си; и когато той те обича, не може да се съмнева в тебе, и е готов да ти услужи тъй, както и на себе си. Следователно, никога не може да изпъкне противоречие между хора, които се обичат. Изпъкне ли в ума ти некакво противоречие, усъмниш ли се в най-малкото нещо, ако всичко това е верно, ти си намерил една истина, ти се спасяваш. Но, ако ти си намерил една мисъл, която не е верна, ако ти създадеш едно противоречие, което те спъва, ти се опорочаваш. Ако спасяваш себе си и мислиш, че това, което си намерил е една истина, аз се радвам, но ако забележиш, че това не е право, ти се опорочаваш. Следователно, няма да мислим тъй, както искаме, а ще мислим тъй, както не искаме. И аз съм ви казвал много пъти, че в Божествения свет всека една мисъл, всеко едно чувство, всеко едно желание на човека, е точно претеглено, всичко това са определени величини. Та, казвам: щом дойдем до Божествената Любов, трябва да знаем, че всичко в нея е точно определено. Казват: ами каква ще бъде тази Божествена Любов? – Любов, която не търпи никакви промени в себе си.

Питам едного: какво нещо е човешката душа? – Тя мяза на въздух. Казвам: не, аз по отрицателен път ще ви определя, какво нещо е човешката душа. Душата въздух не е, но съдържа въздуха в себе си. Душата вода не е, но съдържа водата в себе си. Душата земя не е, но съдържа земята в себе си. Душата светлина не е, но съдържа светлината в себе си. Душата етер не е, но съдържа етера в себе си. Тя съдържа всичко в себе си, и сама по себе си е една неопределена величина. Само неопределените величини са истинските величини. Всички Божествени неща са неопределени. Някой казва: е, определи се! Добре определям се. Как? – Като онзи, който иска пари на заем. Дойда при тебе, искам ти пари на заем и ти казвам: колко ще ми дадеш? – Ти кажи колко искаш? Е, дай ми 100,000 лв. – Не, много искаш, не мога да ти дам толкова. Определи се! Е, хубаво, 50,000 лв. тогава. – Много искаш. Е, два пъти не мога да се определям. Хайде тогава 10.000 лв. – Не, и това е много, и толкова не мога да ти дам. Виж 1,000 лв. мога да ти дам. Съгласяваш ли се най-после! – Съгласявам се. Определение ли е това? Определяш се като 100,000, определяш се като 50,000, определяш се като 10,000 и най-после се определяш като 1,000. Спираме се на хилядата, там се определяме, но това не е никакво философско определение.

Такъв е нашият съвременен морал, – много широк. Ако някой открадне един хлеб от фурната, може да го турят за 4–5 месеца в затвора; ако пък някой убие некого за благото на отечеството, може да му турят един кръст на гърдите. Нима едно отечество може да се крепи върху убийството и кръвьта на хората? Я ми кажете, кой народ е прокопсал с убийствата? За тия убийства много народи са изчезнали от лицето на земята. Бог изисква народи, които не са опетнени с никаква кръв. Аз казвам на съвременните народи, че те ще отговарят за тази кръв. Ръцете им са опетнени само с братска кръв, с сестринска кръв, с майчина кръв, с кръвьта на множество деца, с кръвьта на слуги и т.н. И сега, много свещеници казват: убийството може да се приложи, но за благото на отечеството. Не, как вие мислите, то е друг въпрос, обаче в Божествения свет казват: ръцете ти ще бъдат абсолютно чисти! – Нищо повече. Ако ти си роден от кръв, от похот плътска и от мъжки ум, ти ще убиваш. Ще бъде смешно да кажа на вълка: ти няма да давиш овците. Той ще каже: хубаво, няма да ги давя, но как ще се храня? Какъвто кодекс и каквито морални правила да дам на вълка, мислите ли, че той ще ме слуша? Не, вълкът пак ще си верши своята работа. Мислите ли, че ако дам на паяка некои морални правила, че той ще ме слуша? Той ще каже: хубаво, аз риби няма да хващам в мрежата си, не съм толкова лаком; после, и овци няма да хващам, не искам и тех, и птици няма да хващам, аз съм благороден. Защо не ги хваща? – Защото е страхлив и малък. Ако беше по-голям, той и овци щеше да хваща, и птици щеше да хваща. А сега казва: аз хващам само тия малките мушици. Да знаете, че благородство има у мен! Казвам: да, много големо благородство има в тебе! А тия милионите мушици ми казват: изпоядоха ни!

Иоан казва: „Само тия, които се родиха от Бога, ще разберат онези велики истини“.

Ще ви приведа един малък пример. Някой си римлянин, наречен Теофил, се влюбва в една благородна римлянка. По некакво нещастие, той изневерява на своята възлюблена, и тя изчезва, отдалечава се. В него започва гризене на съвестта. За успокоение на своята съвест, той възприема християнството, отива да живее 20 години в пустинята, като си дава обет, че от този момент нататък ще ходи все с затворени очи и никого няма да поглежда, за да се избави от греховете си. Той се прочул под името „пустинникът с затворените очи“. Викали го да изповедва хората. И мъже, и жени изповедвал, но все с затворени очи. Един ден дошла да се изповедва и неговата възлюбена, да види колко е светия. Като чул гласа ѝ, той веднага си отворил очите. Всички наоколо му, като видели това, казали си: каква беше тази чудотворна жена, та отвори очите на нашия изповедник!

Ние, съвременните хора, мислим с затворени очи. И с отворени очи, и с затворени очи, все сме същите. Ние мислим, че като затворим очите си, по-добре ще бъде за нас. Затова, затворим очите си и казваме: аз не искам да гледам този свет, не искам да гледам тия хора, тия слуги, този мъж, тия деца, нищо не искам – тъй, с затворени очи ще изповедвам. Казват на някоя жена: знаеш ли, че твоят мъж взел една много хубава мебелирана къща? Тъй ли? – Веднага си отвори очите. Някой казва: аз не искам обществено положение, това-онова. Кажат му: назначиха те професор в България. Как? – Веднага си отвори очите. Та, като дойде онова, което ни допада, – красивото и хубавото в живота – ние си отваряме очите. Щом не ни харесва нещо – затваряме си очите, и тогава минаваме за философи, за светии. Не е лошо да бъдем с затворени очи. Затварянето на очите е една почивка, отварянето на очите е активност, деятелност. Затварянето на очите става, когато искаш да си прегледаш сметките, да си починеш, а отварянето на очите означава, че трябва да извершиш най-хубавите неща. И тъй, затварянето на очите е почивка, отварянето на очите е работа.

Сега, да се повърнем към Божията Любов! Туй великото, свещеното име на Бога трябва да Го намерим вътре в нашата душа. Туй име, тази дума не се произнася. Тя е единствената, мощна, всесилна дума в света, в която целото Битие, целото създание, всички най-велики същества, които са завершили своята еволюция, я пазят. Всички пазят туй свещено име, и който се домогне само да Го прочете, неговата душа се въздига. В Писанието се казва: „Да не произнасяш името на Господа-Бога твоего напразно!“ Ние не подразбираме туй обикновеното Божие име, към което се отправяме в молитвите си: „Господи, Боже наш, не ме ли чуваш?“ Не, в Писанието се говори за това свещено име на Бога. Защо не ни чува Господ? До тогава, докато ние говорим в този свет, до тогава, докато ние шаваме, ние сме далеч от Бога, и Той не ни чува. Идете научете онзи истинския начин, как се вади някой от водата. Онзи, който се дави, шава, движи се, а онзи, който го спасява, седи настрана и си казва: чакай, нека изгуби съзнание че тогава. Защо? Тогава трябва да го извади, защото иначе давящият ще завлече и този, който го спасява. Когато някой лекар иска да направи една сериозна операция на някой болен, той казва: нека болният изгуби съзнанието си, тогава ще го оперирам. Ето защо, при сериозни операции ги упояват. Този закон е верен навсекъде. Любовта изисква абсолютно, пълно спокойствие. Когато Бог те люби, ти ще бъдеш напълно спокоен, докато той си сверши работата, а когато си сверши работата, Божията Любов ще се изяви в тебе като мощен, силен живот, и след туй ти ще почнеш да живееш истински. Когато ти свершиш всичката работа, Бог ще дойде да работи пак в тебе, но като Любов, като Мъдрост, ще внесе в тебе светлина и знание, а ти ще бъдеш тих и спокоен. Ти ще почнеш да работиш като човек, който обича науката и се учи. Като се сверши този период, тогава Бог ще дойде да работи в тебе като Истина; ти ще обикнеш Истината, свободата, и в тебе ще се яви желание да работиш в света, да бъдеш филантроп, да направляваш хората в правия път.

Сега, где седи спасението ни – В лево, или в десно. Разумният човек може да бъде в лево, може да бъде и в десно – няма никакъв грех в това. Казват за некого: той отива на лево. Какво от това? Тук няма никаква философия. Ако по тази права, отвесна линия на кръста отгоре слиза едно козмическо течение и клони да ме завлече, какъв грех има в това, ако аз вервя на лево, после на десно, пак на лево, пак на десно, и най-после нагоре? – Никакъв грех няма в това. Туй е закон! Не с важно, дали е в посока на лево, или на десно, но все нагоре към Бога! Защото, на лево, на десно, има и обратна посока – надолу, към центъра на земята. Това води към греха, към престъплението, и тогава, нито посоката на лево, нито посоката на десно ме спасява. Тогава, дълбоко в нашето съзнание трябва да има една единствена мисъл: да служим само на Бога! Ти, като дойдеш при мене, аз трябва да зная, че си една душа излезла от Бога, и да съм готов да направя за тебе това, което свещеното Божие име изисква от мене. Всеки един от вас живее за себе си, но толкова живее и за другите. Ако ние живеем за себе си, за своето обикновено себе, и умираме – и в това животът се проявил. Ако ние се отказваме да живеем за себе си и умираме, и това пак е проявление на живота, обаче истинският живот не се самоопределя в тези две проявления. Ако живеем за своето висше аз, за своята Божествена душа, само така животът ни се разширява. Този живот включва живота на всички наши ближни. Следователно, нашето благо е техно благо, и техното благо е и наше благо.

В Любовта, в Божествения свет има три методи. Първият метод аз наричам „метод на въздуха, или въздухообразенъ“, вторият метод е „метод на водата, или воденъ“, и третият е твердият метод. При всеки един метод трябва да разбираш законите. При въздухообразният метод трябва да разбираш законите на въздуха, как да сгъстяваш газовете. Напр., трябва да знаеш, как да сгъстяваш водните пари в вода. При водния метод трябва да разбираш законите на течностите – да знаеш да превръщаш, напр., водата в твердо вещество. При третия метод трябва да разбираш законите на твердите вещества, да знаеш, как да ги превръщаш в течни, и от течни в въздухообразни. Следователно, нужна ни е една по-редка среда, и затова трябва да знаем законите за превръщането на материята.

Често, мнозина от верующите се спират върху некои специфични факти. Не се заблуждавайте от външната обстановка, от постъпките на хората. Знайте, че има един морален закон в света, според който, когато аз направя една погрешка, каквато и да е, колкото малка и невидима да е, аз я чувствувам в себе си. Има един вътрешен глас, който претегля всичко и ми казва: толкова липсва на твоята постъпка. Аз зная всека своя грешка.Човек никога не трябва да се оправдава за грешките си, а трябва да се осъжда. Една крива постъпка изнесена пред самия себе си, е равносилно на това, че пред Бога се съдиш, а не пред хората. Сега, някой дойде при тебе, пита те: ти мислиш ли, че аз постъпих право? Няма какво да се турят хората за съдии. Трябва да намерим съдията вътре в себе си, в своята душа, и там се съдим – пред Бога. Когато дойде някой и ми каже, че съм постъпил много зле, ще му кажа: в мене има един съдия, много по-добър, отколкото си ти. В какво седи моята погрешка? Той казва: снощи дойде в дома ти един брат, и ти не го прие. Да, ако не съм постъпил добре, този вътрешен глас ще ми каже: снощи един брат дойде при тебе, и ти не се отнесе с него тъй, както требваше. Този вътрешен глас, туй Божественото постоянно говори в нас. Не съм го приел, това е едната страна; но, ако този брат, който идва отвън, постоянно хлопа по прозорците, и иска да му отворят, мислите ли, че той е от онези Божествени братя, който са пратени от Бога? Ами, ако дойде един брат в името на Христа, вземе ключа, отвори касата и постоянно бърка в нея, той от Бога ли е пратен? Че кой апаш днес не дохожда, не отваря касата и не бърка в нея? Не, за всеки пътник има един закон. Той е следният: на пътника е позволено да тропне само три пъти на прозореца, и като потропа четвертия път – няма право повече. Сега, за свое оправдание, вие може да кажете: ама ние може да не сме чули този пътник, може да сме били на гости. Е, аз взимам факта тъй, че сте били в къщи. Че сте били на гости, това е изключение. Вие сте свободни да приемете този пътник, или не, а на пътника е позволено да хлопне 3 пъти по 3, значи 9 пъти, и още един път, но пак по 3 удара, значи всичко 12 пъти. Числото 12 е целият кръг на човешкия живот. Този брат, когото не са приели в този дом, ще тръгне от къща в къща по целото братство и ще разправя: представете си, снощи ходих при еди-кой си брат, похлопах, но не ме приеха. И сега, всичките сестри и братя, от своя страна, трътеат и разправят: представете си, този брат не го приеха! Други: представете си! – Е, представете си! И всички: представете си, представете си! Е, представихме си, че какво? Но, представете си сега, че този брат хлопа на един от тия, който казват „представете си“. И всички, все на „представете си“ оставят. Всичките съдят много добре, но като дойде до приложение на закона в тех, няма ги. И казва тогава някой: аз искам 100,000 лв. – Не мога толкова, определи се! Добре, искам 50,000 лв. – Не мога и толкова, определи се! Искам 10,000 лв. – Определи се! Е, хайде тогава 1,000 лв. – Много хубаво! Ние сме все от хилядата лева. Аз не казвам, че вие не сте добри. Много по-добри сте отколкото в миналото, но това е една фаза. Нима ние трябва да се спрем? Не, животът от сега започва. Нима онова малкото растение, което е израсло само четири пръста над земята, трябва да спре и да каже: аз израснах вече четири пръста. Не, то може да израсне и 10, и 15 пръста. Много възможности за растене има в човешката душа! „Ама ние сме по-добри от света!“ Не се сравнявайте с света! Сравнявайте се с Божествената Любов, която трябва да се изяви в своята пълнота. Ама ще кажете: невъзможно е при сегашните условия. Не, при сегашните условия именно може да приложите този закон. Този закон не седи в това, да си продадеш къщата, да си раздадеш парите. Този закон се разбира друго яче. Ако дойде при мене един брат странник, ще го оставя да поседи като гост три дни и след туй ще му кажа: братко, ти си здрав, като мене, ще ти дам една мотика, и ще отидем двамата заедно на лозето – хем ще се разговаряме сладко, хем ще го прекопаем. Върнем се вечерьта, и той печели, и аз печеля. Ще си легнем заедно на едно легло, и на другия ден пак ще вземем мотиката, ще се разговаряме за философия, за слънцето, за звездите но и ще работим. Обаче, ако той седи 5–6 месеца в къщата ми и казва: аз съм завершил своята еволюция, затова ще си почивам, а ти ще работиш заради мене – това не е разбиране на живота на Божественото в нас. Не, този пътник трябва да каже: братко дай и на мене мотика, аз обичам да работя. Ако той ме обича, трябва да дойде да работи заедно с мене; не дойде ли, аз зная, че той няма никаква любов. Това е едно правило. Някой казва, че обича Бога. Ако не отидем да работим заедно с Бога, ние не Го обичаме. Где е Бог? – Никой не знае. Бог е на едно свещено место, Бог е место на работа. Бог работи там, дето се изразява Божията Любов. Там е Неговото место. При Него постоянно носят умрели, и Той пита: „Този защо умре!“ – От безделие, не работи. „Тъй ли? Турете го на страна“ – казва Господ. Донасят друг умрел: „Ами тоз защо умре?“ – От преяждане. „Турете го на страна!“ Донасят трети: „Този защо умре?“ – От пресилване. Той носеше много имане на гърба си, много ниви, много къщи имаше, та му беше тежко. „Турете го на страна!“

Сега, всички работят, работят, но всички са осакатели. Не, това не е работа. Ние, които вервим по този Божествен път, ние, които имаме Божественото в нас, трябва да работим с Бога заедно. Тази великата, мощната сила в нас трябва да я проявим, и туй свещено име на Бога трябва да Го намерим. Ще ви дам едно правило: за своята любов не говорете никога нищо! Когато човек говори за любовта си, той се поставя на неправилна основа. Сега, ще дойдете до другото правило: ти ще изявяваш любовта си тъй, както Бог изявява своята Любов. Как изявява Бог Любовта си? – Бог е създал целия свет, с това изявява Любовта си, но Той сам седи на заден план. Някой питат: какво нещо е Божията Любов? – Животът, който имаш, в него Бог е изявил своята Любов; умът, който носиш, в него Бог е изявил своята Любов; сърцето, което имаш, в него Бог е изявил своята Любов. Волята, която имаш, в нея Бог е изявил своята Любов. Какво има да питаш още? Употреби своя живот, употреби своя ум, употреби своето сърце, употреби своята воля, и ти ще намериш, какво Бог е казал вътре в тех!

Сега, за какво трябва да мислим? Вие, като станете сутрин, колко минути мислите за Бога, я ми кажете? Станете сутрин, набързо си измиете лицето, а некои, изкарат набързо, за пет минути „Отче нашъ“ и свершена работа! Тевтери, пари, каси и всичко друго е в вашите умове, но това, което ще внесе спокойствие, сила и мощ за нашите души, оставяме го на страна. Ние мислим за жените си, за мъжете си, за децата си, за всичко, но не и за Бога. Ние ли трябва да мислим за всичко това? До момента, когато Бог мисли за нас, ние живеем, но в момента, когато Бог престане да мисли за нас, ние изчезваме от света. До тогава, докато Бог мисли за тебе, ти живееш; до тогава, докато Бог те обича, ти живееш, но деньт, в който ти престъпиш онова свещено име на Бога, тази Божия Любов се отегля от тебе и ти преставаш да живееш, и Бог ще ти покаже, че си злоупотребил с Неговата Любов. Твоят мъж ще бъде жив, само ако Бог го обича. Твоят мъж може да мисли, само ако Бог мисли заради него, ако Той го държи в съзнанието си. Затова, всинца ние трябва да се стремим чрез своя живот да изявим Божията Любов. Всички искат Господ да мисли заради тех. Аз казвам: какво сме извершили за великото дело в света. Кой от вас до сега е обърнал една душа към Бога и е внесъл този вътрешен мир на спокойствие, но не привидно, защото аз мога да внеса в вас туй привидно спокойствие, като ви дам 1,000–2,000 лв. Не по този начин трябва да се внесе в човека спокойствие. Има друга една добродетел в света, която седи в това да покажем на хората, как трябва да се родят от Бога. Това нещо се постига чрез онова висше съзнание в нас, което ще се прояви, когато се свержем с Бога. Тогава само ние ще почувствуваме този вътрешен мир, който никога няма да ни напусне.

Сега, ще ви приведа един пример, да видите, какво нещо са постоянните идеи у човека. Един стар изповедник ми разправяше следния факт из българския живот в турско време. Един ден, идва при него една старица, на около 90 години и казва: „Отче, искам да ти изповедам един грех, не зная дали Господ ще ми прости, но много голям грех е. Не мога да се освободя от този грех: и мислила съм върху него и молила съм се пред Бога, дано ми прости, но той е по-голям, отколкото мога да си го представя. Това се случи в варненско, в с. Хадърджа или Николаевка, преди 60 години. Бех млада, красива, хубава мома и се влюбих в най-красивия момък, когото толкова обичах, че не можех да живея без него. Обаче, моите майка и баща не ме дадоха на него и ме ожениха за друг един, от когото имах пет сина и две дъщери. Тези деца, които родих от него, ги мразя, и мъжът си мразя, не исках да живея с него, но какво можех да направя? – Нищо, не можах да се освободя от него. Голям грех имам според това! Ето на, снощи сънувах дори, че ядем заедно с своя възлюбен.“ Това са идеи, както ги наричам аз. Тази старуха, и до 90-годишната си възраст, не можа да забрави своя възлюбен. Обаче, кой изверши греха, тя или родителите ѝ? Тя казва: и синовете, и дъщерите, и мъжът си мразя! Голям грех е този, не искам да ги мразя, искам да живея с тех по Бога. Тук, в нея се борят две противоположни чувства. Ние много пъти ще народим пет сина и две дъщери и ще ги мразим. Защо? – Това е раждане по плът. Но, в нас винаги ще остане онзи вътрешен, душевен копнеж за нещо велико, за нещо идеално. Другите ще кажат как не я е срам тази старица, да мисли за един момък. Грех е това! Защо за една стара жена да е грешно, че мисли за един момък, а да не е грешно, когато някоя мома мисли за някой момък? Ако е грешно за старата, то е грешно и за младата. Какъв е този морал? При тия съвременни разбирания, тази баба се намира в едно противоречие. В такива противоречия и ние се намираме. Нашият живот е тъй преплетен, че някой път става раздвояване на нашето съзнание, и ние не знаем, какво трябва да правим.

Какво трябва да правим? Човек, при сегашните условия, трябва да бъде тверд в съзнанието си и щом дойде да изпълни волята Божия, той трябва или да живее, или да умре – едно от двете. Когато искат некому да прекъснат пътя към онзи Божествен живот, той трябва да предпочете смъртта пред живота. Онзи момък, който обичал тази старица, разбирал този закон. Той не се оженил, не влезъл в света да живее, да народи като нея пет сина и две дъщери, а умира, жертвува живота си заради нея, но той остава в нейния ум. Този млад момък, ни най-малко немал някаква умраза срещу нейния мъж, но си казал: такава е волята Божия! Тя съзнава, че неговата любов е истинска любов. Този закон е еднакъв, и за мъже, и за жени.

Та, казвам: щом се прояви Божественото в нас, ние трябва да го приемем, но щом срещнем противоречие, трябва да дадем известна жертва в света. Сега ние искаме да примирим Божественото в света. Не, светът и Божественото не могат да се примирят. За да живеем ние, за да се издигнем, хиляди същества трябва да умрат заради нас. Следователно, позволено ли е на нас, разумните същества, при тази Любов, която се жертвува заради нас, да грешим? – Не, не е позволено. Аз няма да греша. Защо? – Понеже там некъде, като блеят онези овци, агънца, като квичат онези прасенца, то е, защото ги колят. И аз трябва да се спра с един свещен трепет и да си кажа: заради мене ги колят. Те се жертвуват заради мене, аз трябва ли да греша, моето сърце трябва ли да е жестоко? Тези животни умират заради мене, аз трябва да живея, но не трябва да греша! Туй прасе, което квичи заради тебе умира. Ще се спреш, ще се обърнеш към Бога и ще се помолиш с най-усърдната молитва. Когато онова агне блее, ще се молиш с най-усърдната молитва, в която ще вземе участие умът, сърцето и душата ти. Само така то ще бъде изплатено! Ще кажеш: Господи, то заради мене се жертвува! Тъй прави човекът, у когото е събудено висшето съзнание, тъй прави човекът, който е роден от Бога. Тъй е и в живота. Туй е дълбока философия. Когато един човек работи в науката и жертвува своя живот, ти трябва да кажеш: този човек жертвува живота си заради мене, да добия знания. Туй е един свещен трепет на душата. Всеки един човек, който жертвува живота си, за да даде потик на човечеството, където и да е той, било в религията, било в науката, било в семейството си, като майка, или баща, като син, или дъщеря, това са онези братя, онези агънца или прасенца, който са подигнали човечеството.

И тъй, казвам: при сегашния живот, нека вашето сърце бъде толкова нежно, толкова деликатно, че като чуете едно агънце да блее, да се изпълни с един свещен трепет, да се върнете дома си с нажалени очи и да кажете: трябва да се родим от Бога, за да заживеем в Неговата Любов. Когато у всинца ни проникне тази Любов, тя ще бъде единственото нещо, пред което всички тия войни, всички тия раздори, който сега съществуват, ще се стопят тъй, както ледът. Е, казват, възможно ли е? – За нас е възможно вече. За нас, първите въглени, който сме запалени, е възможно. И за вас е възможно. Тези, който са последни, който са на периферията, и за тези въглени ще дойде ден, когато ще се запалят. Аз се радвам на всички тия въглени. В тех има сила, само ги запали. Некои казват: е, черен въглен е той! Не, аз познавам този брат. Днес той е черен, но той може да гори, в него има такава енергия, че един ден, като се запали, чудо ще направи. Та, сега всички сме въглени. Това е само фигура на речьта. Един ден, като се запалят тия въглени, те ще дадат онази Божествена топлина, и тогава ние ще започнем да чувствуваме блеенето на тия агънца. То ще произведе най-свещения трепет у нас, и като се върнем, ще има мир, радост, молитви и славословия, че Бог е толкова велик към нас да излива и Живота, и Святостта си, и Милостта си, и всичко, което има в Себе си.

Ние трябва да се родим изново! Туй е, което наричат „новораждане“, раждане в Бога, но не само веднъж да се родиш и да кажеш: родих се! Туй е един акт на постоянство – постоянно трябва да живеем в Бога и да бъдем изпълнени с Неговата мисъл, с Неговото сърце и чувство и с Неговото действие. Туй е великото, мощното в света, което ще ни подигне като хора. Нищо друго не е тъй велико, тъй мощно в света, както идеята за Бога и за Неговата мощност, за Неговата Любов, за Неговата Мъдрост и за Неговата Истина в света.

Беседа, държана от Учительт, на 2 ноември, 1924 г. в гр. София.