Преглеждане на кода на Спомен на Георги Попов за събора във Велико Търново - 1922 г.

[[Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева]]
== СПОМЕН НА ГЕОРГИ ПОПОВ ЗА СЪБОРА В ГРАД ТЪРНОВО - 1922 год. ==

Ето една постъпка на духовенството, в лицето на своите владици и попове, през време на събора на Бялото Братство в град Търново — 1922 година, описан от Георги Попов, наш брат от град Пловдив:

"Учениците на Бялото Братство през 1922 година проведоха Събора в Търновград. За тази среща с Мировия Учител Петър Дънов се стичаха хора от градове и села.

С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Извървях 60 километра пеша до гарата на град Ямбол. И на другия ден, 1 август, потеглих за град Търново. Какви бяха първите ми впечатления? Повечето пътници бяха облечени в бели дрехи и в хор пееха песента "Братство, единство ние искаме". Като че ли влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз в това сребристо-бяло море. На всяка спирка прииждаха все нови и нови братя и сестри, които също като мен се сливаха всред своите. За неусетно време пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде сигнал за навлизане в тунел. Тогава една сестра се загрижи за бялото ми сако. "Ще се очерни - каза тя - я да го завия с тази престилка!" Аз съблякох сакото, сгънах го и тя внимателно го обви под шарената си престилка. Във влака настъпи мрак, след няколко минути светна, и пак се мушна под земята... И така преминавайки през тунелите, наближавахме стария престолен град. Слънцето се скри, мръкна се, светнаха електрическите крушки и влакът забави ход, като даде знак за пристигането. Прекъснахме разговорите и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и поех сакото от сестрата, още не беше спряло напълно движението на влака и скочих от него на земята. Облякох се на бързо и с нетърпение тръгнах към града. По едно време се спрях да си проверя багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите липсва от джоба на сакото. Сърцето ми се разтуптя силно. Претърсих отново. Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата добродетелка. Да не би тя да го е прибрала? Къде е тогава смисълът на нейното посещение на святото място - събора? Къде е нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване? Аз все продължавах да се претърсвам. Един стар, белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: "Братко, какво има, загубил ли си нещо?" "Изгубих си портмонето с парите и какво ще правя, не зная." И докато се колебаех дали да споделя цялата история със сакото и сестрата, той с висок глас извика: "Братя, има изгубено портмоне на един брат, потърсете го!" А народ, свят, такава навалица, че дето е рекло яйце да хвърлиш, няма къде да падне. За мен всичко беше загубено и вече се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Обаче не се минаха и пет минути, чу се отговор с напевен мъжки глас: "Намери се!" Този глас продължаваше да вика и се приближаваше към мен, докато се срещнахме. Като ми подаде портмонето, ми каза: "Братко колко пари има вътре не зная, но колкото и да са, виждате ли този народ - това са все наши хора, които служат на Бога, на високия идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се бяхте обадили и кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде." Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна към мястото, което беше на югозапад от града. На един хълм бе разположено голямо братско лозе от 12 декара, подарено от търновския гражданин Боковски, който бил излекуван от Учителя, след като бил напълно изоставен от лекарите. В това състояние съпругата му се обърнала в едно писмо до Учителя, който след получаването му веднага пристигнал в Търново, за да го види в дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя, болният още до вечерта се почувствал добре и се повдигнал от леглото. Всички съседи очаквали при камбанен звън да чуят вестта за неговата смърт, обаче изненадата била голяма, когато само след няколко дни вече можел да излиза из града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от най-различен характер. Боковски оздравял напълно и след това живял до 82 го¬дини. От благодарност за всичко това той подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителя не приемал парични възнаграждения. Тези данни ги научих от една наша сестра, близка на дъщерята на Боковски, разправени й лично от нея.

На другия ден, 18 август сутринта, с група братя и сестри слязох в града. Първото нещо, което спря нашето внимание, бяха разлепените афиши със следното съдържание: "Утре, 19 август, Архимандрит Евтимий (ректор на Пловдивската семинария) кани г-н Петър Дънов на диспут в салона на читалище "Надежда" и т.н." Това ни разтревожи. Веднага се върнахме да съобщим горното на Учителя. Аз не чух какво е казал, обаче не забелязах по лицата на другите някакво смущение. След вечеря Учителя се обърна към всички и ни запита: "Как желаете, преди или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше да се отиде преди закуска. "Тогава, каза Учителя, ще станете по-рано!" Той определи и часа, в който всички да бъдем готови за тръгване.

На 19 август 1922 година утрото беше светло и бодро, небето - ясно и чисто, никакви следи от облаче не можеха да се забележат по красивото му лице. Рано в уречения час, мълчаливи и съсредоточени в една мисъл, наредени по особен начин, в редици, според указанията на Учителя, потеглихме към читалище "Надежда". Там, където Учителя щеше да свещенодейства на този ден - Преображение Господне. Братът, ръководител на Търновското братство, отключи вратата и ние влязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя, с хорови песни, най-вече пеехме песента "Братство, единство". Точно в уреченото време, 10 часа, Учителя пристигна. Всички утихнаха. Той зае мястото си на поставеното бюро, всред салона и след като ни погледна, ни подкани да отстъпим местата си на гостите - свещеници, владици и много граждани, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме на балкона, или застанахме правостоящи, кой където намери място. Салонът беше препълнен от публика. Владиците заемаха първите места. Имаше и официални лица. Всички извадиха бележници. Личеше, че са дошли с намерение да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя. А Той погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори: "Най-важното в този свят, това е животът. Моето учение не е теория. То е основано на строг научен опит." В тази си беседа Учителя каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да прочетат беседата "Новият живот". През време на беседата, на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си, както го държеше и с това произведе смях. И вместо да си го потърси и вземе, той клюмна глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ми силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: "Ами ако аз съм една нишка, която носи туй Божествено учение и ако вие скъсате тая нишка, какво ще спечелите? Вие ще загубите вашия идеал, както го загубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа. Няма да остане народ на Земята, който да не се преклони пред тази Истина и да не я приеме. А вие, българите, колкото по-рано възприемете това учение, толкова е по-добре за вас." С тези думи Учителя завърши беседата си и като че ли зачака нападение. За наша изненада, владиците и свещениците си поразтърсиха омърлушените лица и никой нищо не каза по отношение на беседата. Само един от владиците се изправи и се обърна към публиката: "Господа, моля следобед в 2 ч. всички да заповядат отново в салона, за да чуят словото на Архимандрит Евтимий, което ще бъде критика и отговор на Г-н Дънов." На това апел Учителя отговори: "Не, това не може да стане. В 2 ч. никой не ще може да дойде тука, нито, който е тук, ще може да излезне. Който иска в това време да бъде тук, нека не си отива, а да изчака." Като каза тези думи, Учителя постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на сакото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно: "А-а, чувате ли?! Значи се заканва!" И пак повтори апела си, като набърбори ред нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мен, ми прошепна: "Брат, да останем тук да видим какво ще стане." Аз му отговорих, че щом Учителя напуска салона, нямам работа тук, и веднага си излязох, пробивайки си път през навалицата.

Небето беше ясно и синьо, чудесно време. Народът бавно напущаше двора, като продължаваше да коментира последните думи на Учителя. Едни предричаха земетресение, други - градушка, трети - буря, а нашите братя само мълчаха и се чудеха какво може да стане.

Щом владиците и официалните лица напуснаха читалището, навалицата се разпръсна в разни страни и само след пет минути всичко утихна. Аз се прибрах в 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя.

След обеда, към 1 ч., брат Петко Епитропов мина по палатките и каза на всички братя и сестри да направят улеи около тях. Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да завали дъжд. Небето беше съвършено ясно. Но въпреки това всички се хванахме на работа и за десет-петнадесет минути направихме улеите, а погледите ни бяха обърнати все нагоре към небето. Настъпи вълшебен тайнствен час. От всички страни на небесния свод се появяваха облаци великани, които бързо се струпаха над града. Вятърът отначало започна да подуха леко, после постепенно се усили, докато се разрази в страшна буря. Прах, пясък и листа се размесиха във въздуха. Дърветата запревиваха върховете си до земята. Започна да вали едър дъжд, примесен с градушка, която престана, но дъждът се изливаше като из ведро. Облаците потъмняха и забулиха напълно Търново. Всичко плувна във вода. Това се случи точно в два без пет минути и дума не можеше да става за някакво придвижване към салон "Надежда". Всички се бяхме умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие в природата. Така бяхме арестувани в палатките до четири часа следобед. По-късно само слабо ръмеше и от града се върнаха братята, които бяха останали там. Те разказаха впечатленията си от тези, които преди канонадата разправяли глупости, а след това онемели и гузно избягали от читалището. След като всичко стихна и дъждът спря, Учителя слезна от вилата и каза много ценни думи за това събитие, от които се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог желае да направи. След това пяхме песента "фир-фюр-фен" - величествена мелодия от един висш неземен свят.

На другия ден, 20 август, още сутринта мъже и жени от всяка възраст, цял ден прииждаха и всеки искаше да види Учителя. А владиците се изгубиха и се отказаха от всякакъв диспут. Престанаха да търсят истината, като се задоволиха да говорят само отдалеч нелепости за Учителя. Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме окрилят за през целия ми живот и са ценни само за мен, те са лични и затова се въздържам да ги изнеса."