Разлика между версии на „Степени на съзнанието“

Текуща версия към 10:08, 30 юли 2011

Рилски беседи - 1938

КНИГА: Двигатели в живота

Степени на съзнанието

Много неща са дадени на човека, но всички не са еднакво ценни. Най-ценното нещо за човека, това е животът. Не само човек, но всички живи същества ценят живота, по свой начин, и се стремят да го запазят. Изгуби ли живота си, човек изгубва всичко и става нещастен. Въпреки това, всички хора, учени или прости, могат да задържат живота си най-много до 120 години. Дойде ли до тия години, с човека става нещо особено и, въпреки желанието си, той изгубва своя живот. Къде отива животът му, и той не знае. Животът на човека се топи като снежна топка. Докато мисли, че се е осигурил и го държи в ръката си, сам не забелязва, как постепенно се топи и изчезва някъде в пространството.

Двама братя живели добре помежду си, но единият от тях решил да се посвети в служене на Бога. За тази цел той отишъл на една планина, да прекара в пост и молитва, в пълно уединение, далеч от греха и съблазните. Така прекарал той цели 20 години в чистота и святост. Един ден той решил да слезе в града при брата си, който останал да работи между хората, да се учи от тях. За да изкарва прехраната си, той станал обущар. Цели 20 години той правил обуща на хората и станал виден обущар. При него дохождали най-знатните хора от града да си поръчват обуща. Като слязъл в града да види брата си, светията взел в ръката си една топка сняг, да му покаже, че снегът не се топи от топлината му. С това той искал да подчертае своята чистота и святост. Както се разговаряли, в магазина на брата му влязла една красива, знатна мома, да си поръча обуща. Младата мома събула обувката си, за да й вземе обущарят мярка. Като видял крака на младата мома, красиво изваян, светията се загледал в него и започнал да си мисли, че и в света, дето брат му живее, има красиви неща, които заслужават внимание. Унесен в красивия крак и в размишленията, на които той го навел, светията не забелязал, че снегът в ръката му започнал да се топи. – Братко, снегът ти се топи, казал обущарят и продължил работата си.

Коя е причината за топенето на снега в ръката на светията? Когато българинът иска да произведе огън, той взима парче кремък и го удря с парче стомана. От това удряне се образува искра, огън, който запалва праханта. Следователно, като наблюдавал крака на младата мома и размишлявал върху красивите неща в света, в сърцето на светията се образувал огън, който стопил снега в ръката му. Ще кажете, че светията се е съблазнил. – Не, никаква съблазън не е това, но мислите му са минали от едно състояние в друго, както съзнанието минава през различни фази.

Съвременните хора признават главно живота на самосъзнанието, в който се движат. Обаче, в живота на съзнанието различаваме четири степени: подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. В подсъзнанието влиза целия неорганически свят; в съзнанието – целия органически свят, от най-малките до най-големите същества – растения и животни; в самосъзнанието влиза човекът; а в свръхсъзнанието – ангелите. Ако влезе в подсъзнанието, човек ще се натъкне на неорганическия свят, в който съществува голямо противоречие. Щом влезе в съзнанието, в него се заражда голяма борба, след която той започва да работи. Щом се качи в самосъзнанието си, той започва да се измъчва, защо нещата не стават, както трябва, защо хората не мислят и не чувстват правилно. Най-после, като влезе в свръхсъзнанието, човек попада в блаженството на живота, към който всички хора се стремят. Къде се намират местата на тия съзнания? За определяне местата на четирите вида съзнания можем да дадем приблизителна, а не абсолютна диспозиция. Съзнанието на човека се намира в сърцето му, а самосъзнанието – в неговия ум. Значи, в сърцето на човека живеят растенията и животните, в ума – хората, а в подсъзнанието му – неорганизираните същества. Страшно е да живеете между неорганизирани същества. Човешкият организъм е съставен приблизително от 30 милиарда клетки, разпределени в човешките удове: в мозъка, в дробовете, в стомаха, в сърцето, в очите, в ушите, в устата, в мускулите, в костите, в космите и т. н. Всички тия клетки се раличават помежду си по степен на развитие и строеж. За да образуват човешкото тяло, те се подчиняват на една велика, мощна сила, която ги управлява и държи в единство. Сами по себе си те са неорганизирани, и ако не съществуваше тази сила, никакъв човек не би съществувал. Къде е човекът? Човек се намира в онази първична клетка, наречена монада, която управлява всички останали клетки и им дава различни заповеди и направления. Що се отнася до човека, всички хора имат смътна представа. Те казват, че човек е същество, което се ражда и умира. На пръв поглед те са прави, но какво означава раждането и какво – смъртта? Всяко нещо, което умира, се отдалечава от центъра. Значи, то върви към периферията. Всяко нещо, което се ражда, върви от периферията към центъра. Тези процеси се превеждат с думите „минаване от смърт в живот и от живот в смърт". Хората не желаят смъртта, защото губят ония условия, с които са привикнали. Представете си, че някой човек е живял 30 години в затвор. Колкото да е тежък животът му в затвора, той е свикнал с тамошните условия и мисли, че вън от затвора не може да се живее. Обаче, дохожда ден, когато трябва да напусне затвора. Предлагат му да излезе, но той не се решава, страхува се да отиде в широкия свят. Като не иска доброволно да излезе от затвора, насила ще го заставят. Като влезе в широкия свят и се окопити, човек вижда, че вън от затвора животът е по-красив и смислен от този в затвора. В този смисъл човешкото тяло представя затвор, с условията на който човек свиква и не иска да го напусне. Каквито блага да му предлагат, той не иска да напусне затвора. – Защо? – Защото не знае, къде ще отиде и какви условия го чакат. Той не познава нито небето, нито ада.

Следователно, човек се страхува от смъртта, защото не познава условията зад нея. Докато е на земята, между хората, той счита, че е осигурен. Щом се отдалечи от хората, от близките си, той се страхува. Докато ножът, сабята висят на тялото на военния, той е осигурен, има на какво да разчита. Отнемат ли му ножа и сабята, той изгубва вярата си. Докато ученият има на масата си перо и хартия, той е спокоен, има на какво да разчита. Отнемат ли му тия пособия, той се обезсърчава. Какво ще бъде положението на военния, на когото ръцете са парализирани? Той иска да посегне към ножа, да го пипне, но не може. Какво ще бъде положението на учения, на когото мисълта е парализирана и нищо не може да роди? Значи, зад силата на военния, зад мисълта на учения, зад чувствата на всеки човек се крие велика реалност, за която хората нямат никакво понятие. Коя е тази реалност? – Любовта. Младите ще кажат, че познават любовта. Старите пък ще кажат, че любовта е нещо променчиво: докато е млад, човек може да люби; като остарее, любовта го напуща. Значи, старият отрича любовта, както болният отрича здравето. Колкото е вярно твърдението на стария, че стар човек не може да люби, толкова е вярно твърдението на болния, че няма здраве за него.

Какво нещо е любовта? Каквито определения да се дават за любовта, тя всякога ще остане неразбрана. Когато човек мине през любовта на подсъзнанието, на съзнанието, на самосъзнанието и на свръхсъзнанието, тогава само може да има ясна представа за любовта. Любовта на свръхсъзнанието крие в себе си магическа сила. Тя може да изкара мъртвия от гроба, както семенцата никнат от земята. Тя организира частиците му и го връща към живот. Това, което възвръща човека към живота, който той е изгубил, е любовта. Обратно: това, което става причина човек да изгуби ценното – своя живот, е безлюбието. Това, което прави хората щастливи, е любовта. Това, което ги прави нещастни, е безлюбието. – Коя е причината, която кара хората да живеят? – Любовта. – Коя е причината, която ги заставя да умират? – Безлюбието. Значи, един трябва да живее, а друг – да умре. – Защо трябва да страда и да умира човек? – Законът е такъв. При сегашните условия на живота не може другояче. – Ние искаме да живеем братски. – Знаете ли, какво изисква братският живот, в широк смисъл на думата? Да живееш братски с всички същества, това значи, на никого да не причиниш и най-малкото страдание. Какво ще правиш тогава без жито, без мляко, без яйца, без плодове, без кокошки, без агънца? Като живее, човек все ще смели няколко житни зърна, все ще изяде няколко плода, няколко яйца и т. н. Живее ли по този начин, той е нарушил вече принципа на великия братски живот. След всичко това хората търсят живот без страдания. Това е невъзможно. Ако някой мисли, че има такава възможност, нека даде свой модел за създаване на нов свят. Само онзи може да не страда, който свързва всички неща в едно цяло. Бог може да направи това. Той живее във всички форми, които съществуват в природата.

Той се жертва заради нас, да живеем и да Го познаем. Затова е казано в Писанието: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето. Който Ме яде, той ще има живот в себе си". На Бога е приятно да Го ядат, да се жертва; на хората, обаче, не е приятно да се жертват. Това е положителната, опитна философия на живота, между фактите на която съществува пълна последователност. В тази философия нещата растат и се осмислят, без да губят своята красота. Това става с всеки човек, който живее правилно. Първоначално той е дете, постепенно става юноша, възрастен и най-после стар човек, без да губи своята красота. Стар човек не подразбира човек с бяла коса. Бялата коса, т. е. белият цвят е символ на щедрост, на даване. Значи, старият човек е щедър, всичко дава. От стария човек изтича Божествена енергия. Млад човек не е само този, който има черна коса. Човек с черна коса е касиер, който постоянно взима. Старият дава, младият взима. Старият празни хамбара си, а младият го пълни. Когато искат да кажат за някого, че е стар, българите казват, че е празна глава. Празната глава подразбира бяла глава, а бялата глава винаги дава. Пълната глава подразбира млад човек, косата на когото е още черна. За да уравновеси своите енергии, природата си служи с точни везни. Тя поставя младия на високи планински върхове, там да складира богатствата си. Ако започне преждевременно да раздава, и той ще побелее. Тя поставя стария в долината на живота, да раздава от своите блага. Щом раздаде всичко, старият започва отново да събира, докато главата му почернее. – Кой е по-добър: старият или младият? – И двамата са добри. Дали косата на човека е черна или бяла, това е все един човек – една идея в различни форми.

Древният окултизъм изобразява жената с черна коса, а мъжът – с бяла. Жената била носителка на тъмнина, а мъжът – на светлина. Тъмнината представя първичната материя, от която светът е произлязъл. Светлината подразбира проявения, организирания свят. Първичната материя не е била организирана. Тя хвърляла сянка върху нещата, вследствие на което изглеждала тъмна. От светлината пък се създават новите светове. Значи, тъмнината е склад, от който Бог вади нещата, за да създаде света на светлината. Светлината излиза от тъмнината. Тъй щото, когато казвате, че някой е лош, знайте, че в него има нещо добро. Тигърът, едно от свирепите животни, може да бъде нежен, добър. – За кого? – За своите малки тигърчета. Ако стоите на пътя на този тигър, вие непременно ще пострадате. За да не пострадате, трябва да стоите далеч от неговия път. Искате ли да избегнете противоречията на живота, водете се по разумните закони на Битието. Който знае закона за смаляването и увеличаването, той лесно ще се справя със своите мъчнотии. Много хора днес страдат, защото са научили само изкуството да се увеличават. Те трябва да изучават закона на смаляването, да се смирят. Малкият, смиреният човек може да мине отвсякъде. Големият, обаче, се спъва и от най-малкото препятствие.

Съвременните хора се стремят към външни неща: към външна сила, външно богатство и знание. Те не се спират да пре-сметнат, какви грамадни богатства се крият във всеки човек. Всеки носи в себе си музикално чувство, което може да разработи и да се осигури на цял живот. Човек може да стане гениален музикант и певец – от него зависи. – Възможно ли е това? – Възможно е. Ако преди 50-60 години някой би се осмелил да каже, че ще дойде ден, когато хората ще хвърчат с машини из въздуха, или ще могат да слушат, какво става и в най-отдалечените страни на света, щяха да го нарекат луд. Днес, обаче, всичко това се реализира. В бъдеще се очакват още по-големи открития. Ще дойде ден, когато хората ще се съобщават със своите близки, заминали на другия свят. Те ще знаят последните новини от онзи свят. Засега съобщенията с онзи свят не са усъвършенствани, вследствие на което тамошните жители мълчат.

Христос казва: „Търсете първо Царството Божие". Превеждам този стих: Търсете първо онова, което е ценно за вас – живота. Христос дава правила и закони, по които може да се живее, т. е. да се запази живота. Човек едновременно носи в себе си и тъмнина, и светлина, вследствие на което неизбежно е изложен и на страдания, и на радости. Страданията произлизат от неорганизираната материя на тъмнината, а радостите – от организираната материя на светлината, която твори и създава нещата. Когато любовта дойде, тя ще примири тъмнината със светлината. С други думи казано: животът ще примири човека със страданията. Когато човек се убеди, че страданието е обвивка на радостта, невежеството – на знанието, безсилието – на силата, неговият живот ще се изпълни с радост и щастие. Влезе ли човек в любовта на свръхсъзнанието, щастието ще го последва. Като не разбират това, хората търсят Бога вън от себе си. – Не, Бог е в любовта. Кой дава живот на човека? Кой го утешава? Кой освобождава народите от робството, в което се намират?

Следователно, познайте Бога, познайте любовта във всички форми, в които се проявява. Търсете Го в силния и в слабия, в учения и в простия, в богатия и в бедния, във всяко растение и животно. Търсете Го в музиката, в поезията, в изкуството, в науката. И най-слабите същества са силни, щом Бог присъства в тях. Погледнете мъховете, които растат върху канарите. С години те живеят по камъните, извличат някаква храна от тях, и по този начин ги облагородяват. Като ги наблюдавате, вие трябва да взимате поука от тях. Те не чакат да дойде щастието им отвън някъде. Те работят, прилагат силите, които са вложени в тях, и сами се осигуряват. – Защо? – Живот имат в себе си – най-ценното в света.

Търсете първо Царството Божие. Търсете Божията Любов, Мъдрост и Истина. Любовта ще внесе във вас ценната топлина, мъдростта – ценното знание и светлина, истината – ценната свобода – необходими условия за живота на земята.

21 август, 5 ч. с.

• Лука, 12 гл.