Разлика между версии на „1922 - спомени“

Текуща версия към 15:54, 10 август 2010

Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2

Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - 2- работен вариант

1922

1922-спомени и писма

Годината 1922 е кардинална в историята на Бялото Братство. Учителя на 24.02.отваря Школата и казва:„Отварянето на Школата тук, в България, е велик акт, велико събитие на земята. В Школата се проявят мощните сили на невидимия свят, на светлите напреднали същества, които работят за повдигане на цялото човечество." Тази окултна школа Учителя нарича Школата на Бялото Братство, която за първи път се открива за всички, които желаят да се учат. Нарича я още Божествена Школа, Христова Школа.

До събора през месец август Учителя държи беседи пред Младежкия и Общия окултен клас в София. На събора той официално обявява, че Школата е открита за учениците от цялата страна и който желае, да постъпи в нея. Тази година беседите на събора са изцяло посветени на идеите за Школата: организиране на учебния процес, обособяване на класовете, първите опити в Школата, изисквания към ученика в Школата. Девети септември (22.IХ - нов стил) е обявен за Празник на труда и от него ден започват учебните занятия в Школата. Групите от провинцията трябва да минат курса, който е бил вече преподаден на софиянци. Всеки град си избира свой представител в София, който отговаря за изпращането на нужните бройки от поредната лекция.

През 1922 год. се поставя в молитвената стая големия цветен Пентаграм, на върха с Учителя. Нарисуван е с маслени бои и с добавени нови символи от славянския художник, ученик на Учителя, Ф. Шлятер. Пентаграмът е изпратен в Търново от чужбина. Имал е голяма лечебна сила. Съборът продължава от 19 до 25 август. През 1922 г. проблемът с църквата достига своята критическа развръзка. На 7 юли, преди още Учителя да е обявил официално откриването на Школата, православната църква го обявява за самоотлъчил се. Започват да отлъчват по места неговите ученици. От търновския регион първа е отлъчена студентката Гена Папазова от с. Дебелец – от свещеник Къньо Паунски. След нея отлъчват Елена Иларионова, учителка от Търново – от свещеник Йордан Стойков и пр.

През първия ден на събора на публичната беседа в читалище „Надежда" присъстват представители на църквата от цяла България, които обявяват диспут в 2 часа следобед. Подкупени от свещениците лица се опитват да всеят смут в залата, но учениците го предотвратяват. Беседата е „Новият живот". По време на беседата владиците и свещениците заспиват, а следобед се разразява голяма буря с пороен дъжд, която възпрепятства провеждането на диспута. Учителя не е желаел да влиза в безплодни спорове.

Тази година Петко Епитропов, ръководител на Пловдивското братство, приема касата на Бялото братство от Константин Иларионов.

Съборът се закрива официално на 25 август. Учителя остава в града още известно време и продължава да държи беседи. На 26 август, в 11.30 часа – „Новият и старият живот". Същия ден следобед Учителя държи и втора беседа – „Изтълкувай ни тази притча", като накрая дава песента „В зарите на живота".

СПОМЕНИ НА ПЕТЪР КАМБУРОВ

През пролетта на 1922г., като видях колко каруци с дини се доставиха и консумираха на миналогодишния събор, реших да посея и произведа дини за нуждите на събора. Да не става нужда да се купуват от пазара. За целта наех една нива от три декара, в съседство с нашето Дойново лозе. Наех орач да я изоре дълбоко, а по-нататъшната работа извърших сам. С ръчна количка извозих необходимото количество прегорял овчи тор от една близко намираща се кошара. Направих лехите и едновременно с насаждането на семената на определена дистанция, слагах по няколко шепи тор. Изобщо, положих максимум старание при обработването и посаждането на дините. В резултат, те буйно поникнаха и докато съседните бостани бяха едва кръстосали, моите имаха вече половин метър леторасли. Общо казано, можеше да се очаква богата реколта. И тъй като работата стана много, наемах работнички от село Беляковец за прекопаване на лозята, бостана, също така и за посяване на един декар царевица.

Но един горещ юнски ден, към 20 юни, един черен градоносен облак реши съдбата на всички посеви. Напълно унищожени бяха и лозята, и бостана, и царевицата. Жалко за труда! Взех една ножица и изрязах всички смачкани леторасли на бостана до самите корени, като се надявах, че все пак, отново ще изкарат и ще се подновят. И наистина покараха, но в резултат се получиха съвсем малко количество дини и при това, сравнително дребни и криви. Само на онова място, дето бях започнал да обръщам с бел* за посаждане на нови лози, се бяха запазили около 15-20 броя по-едри дини.

В началото на август, както всяка година, пристигна Учителя с група млади братя и сестри за подготовка на предстоящия събор. Още с пристигането на колибата, Учителя се обърна към мене и ме попита: „Е, Петре, как са дините?" Учителя знаеше за дините по вътрешен път, защото аз на никого не бях казал, че сея дини. Исках да изненадам събора. Отговорих му, че всичко се развиваше много добре, но падна силна градушка и унищожи бостана и лозята. Учителя си остави пардесюто и бастуна и ми предложи да отидем да видим поражението на дините. Отидохме. Обходихме целия бостан. Учителя най-внимателно разгледа всичко, после се спряхме при мястото, дето, както казах по-горе, се бяха запазили 15-20 броя по-едри дини. Учителя опита с чукане няколко дини и сам откъсна четири по-едри парчета. Той взе две, аз взех две и тръгнахме към колибата. Вървим и мълчим. По едно време Учителя рече: „Петре, Петре, измамили са те духовете!" Тези думи ми подействаха като врял душ и реших в себе си, в бъдеще да не допусна повече духовете да ме мамят.

И тази година, както и миналата, се извършиха всички подготвителни работи навреме. Пристигнаха братята и сестрите съборяни и на 19 август 1922 г. стана официално откриване на събора в читалище „Надежда", дето Учителя изнесе пред търновското гражданство и Братството беседата „Новият живот”.

• бел (диал.) - права лопата, лизгар (бел,ред.)

АРБАНАШКАТА КОМУНА

През зимата на 1922 г. падна дебел сняг и аз трябваше да прекарам времето си сам в стаята. Единствената мисъл, която доминираше над всички мои мисли, беше идеята за предстоящото образуване на братска комуна през есента на 1923 г. Мислих, кроих разни планове и дойдох до заключението, че ще ни са нужни пари, при това – повече пари. Откъде можехме да вземем тия пари? На първо време можехме да закупим ниви, коне и инвентар (плугове, семена, храна), после ще трябва да обзаведем жилище – братска къща от две стаи и кухня. А приятелите, които щяха да участват в комуната, бяха без един лев. Всички щяха да участват само с двете си ръце – да работят. Но докато се дойде до работата, трябваха много други подготвителни неща. За да работиш, да ореш, нали трябва да имаш нива? Моята мисъл ме отведе в Стара Загора. Единственият начин, чрез който можехме да се снабдим с пари, беше да продадем имота в Стара Загора – къща с лозе от два декара и една нива с черешови дървета. Учителя обаче казал на баща ми и на брат Христо Христов: „Имота в Стара Загора няма да продавате! В Арбанаси ще се направи само един опит и ако излезе сполучлив, пари ще се намерят." Но въпреки това, аз реших да пиша на тате да продаде всичко и с получените пари да пристигне цялото ни семейство (тате, мама, братята ми Марин и Костадин и сестра ми Таня) в Арбанаси, за да положим основите на бленуваната братска комуна - мястото, където ще може да се приложи учението на Учителя на дело.

Седнах да пиша на тате. Натопих перото в мастилницата и посегнах да пиша на листа, но перото се изкопчи от пръстите ми, като че ли някой го грабна и със сила го заби в масата. Аз взех перото и посегнах повторно да пиша. Повтори се отново същото: перото като живо се изплъзна от пръстите ми и се търкули на масата. И трети път се случи същото. На четвъртия път аз стиснах перото с яд и този път ми се удаде - написах „фаталното" писмо. Аз, „окултният ученик", не можах да разбера, че с отскачането на перото, Небето иска да ми напомни думите на Учителя: „Не пиши това писмо! Имота в Стара Загора да не се продава!" Но аз не разбрах. Мисълта за предстоящата комуна толкова силно се беше впила в ума ми, че аз за нищо друго не мислех. Представях си колективния братски труд, общите молитви, общото хранене, песните, пълната хармония... Но не излезе така, както си представях...

Баща ми имаше пълно доверие в мене. Обичаше ме, както и останалите си деца, и когато получил писмото, решил да осъществи моето предложение. Обявил имота за продан и в скоро време го ликвидирал. Аз лично отидох в Стара Загора през пролетта на.. не се чете 192..г. и получих парите – 114 000 лева. След това цялото ни семейство напусна Стара Загора и се засели в Арбанаси, дето щеше да се реализира бленуваната братска комуна. Имахме си собствен кон и каруца, но откупихме и катъра на брат Димитър Марков и като приспособихме каруцата за чифт, брат ми Марин потегли от Габрово през Балкана и за два дни пристигна в Търново.

СПОМЕНИ НА ХРИСТИНА АЛЕКСАНДРОВА ОТ ТЪРНОВО

Варосвах малката къщичка, която използвахме за склад, а сестрите Иларнонова, Бойнова, Дивитакова, 3.Петкова и Дойнова подреждаха горницата на вилата. Бяхме донесли килими, пътеки. В предния южен салон се провеждаха събранията, а северният беше Светая Светих. Там се молехме. Аз полюбопитствах да видя какво са направили сестрите, а те вкупом викнаха: „Вън, вън, ще изцапаш!" Аз се умъчних; зер, те бяха всичките образовани и богаташки, а аз — сиромашка жена. Отидох и си продължих работата.

На обяд Учителя пратил брат Дивитаков да ме повика за храна. „Вие яжте, аз да си довърша работата, че тогава ще ям" – отвърнах му аз. Но след малко братът се върна и ми каза: „Учителя не желае да почне без тебе." Аз се измих и тръгнах. Учителя ми беше запазил място до себе си на дългата маса. Той не беше разрешил обедът да започне без мене. Това силно ме притесни, но и много ме зарадва, защото почувствах, че Учителя ме цени - мене, бедната, неука жена.

СПОМЕНИ НА БОРИС НИКОЛОВ

(„Изгревът" на Бялото Братство". т.III, 1995, София, стр.26-27)

Съборите в Търново ставаха в едно лозе, в което беше построена вила. В нея имаше на горния етаж една стаичка, наречена Горница. Учителя бе обзавел тази стаичка като олтар, като храм. Той слагаше там някои картини, предмети, бяха сложени широки ленти с цветовете на дъгата. Отпред имаше един светилник с кандила, които излъчваха особена светлина. Аз .. не се четесъм влизал в тази стаичка. Светлините на тези кандила бяха живи. Аз никога и никъде такива светлини не съм виждал. Това беше жив огън, който гореше и излизаше от кандилата. Това не бяха обикновени светлини, имаше нещо живо в тези светлини, в трепкането им, като че живи същества присъстваха в пламъка. Когато Учителя нареди обстановката и всичко бе .. не се чете и по своите места, тогава нареждаше на братята и сестрите, които присъстваха на събора, да влизат по 10 човека и да правят там молитви. Не влизахме в тази стая. А заставахме в съседната стая пред вратата и гледахме оттам в стаята, без да влизаме вътре. И тогава се правеше молитвата. От съседната стая, през вратата, всеки поглеждаше вътре как е наредено. .. не се чете10 човека правят обща молитва. И всеки сам си каже своето желание през годината - какво иска да постигне, към какво се стреми и какво обича. Всеки един, така в себе си, открие душата си като мълчалива изповед пред Бога. И така, слизат групите от по 10 човека на двора. След това се качва друга група от 10 човека. А онези, които са слезнали, се нареждат пред един фотограф, който ги заснема. Има към 20 такива запазени фотографски снимки. По такъв начин имаме запазени ликовете на братята и сестрите, посетили първите събори в Търново. Много от тези лица са познати, а на други сме забравили имената. Жалко, че тогава никой не се сети да напише имената върху картичките. Но все пак, това е материал за последователите...

Действително в тази Горница имаше такова силно присъствие на Божествения Дух и на Славата Божия, че не всеки можеше да издържи на това присъствие. Това беше живата скиния на Бялото Братство. На една от стените бе сложена цветна Пентаграма, а на върха й, вместо образа на Христа, художникът бе нарисувал образа на Учителя. В тая стая имаше чертежи, които Учителя бе направил с цветни мастила, с цветни тушове. Тези чертежи се пазеха досега в едни големи продълговати цилиндри, както са запазени и заснетите образи на групите от по 10 човека, пребивавали на обща молитва в Горницата, на събора в Търново.

СПОМЕНИ НА МИХАИЛ ИВАНОВ ОТ ВАРНА

Стените на заседателната зала бяха покрити с копринени платове с цветовете на спектъра, върху тях – табла и картини с различни геометрични фигури, оцветени пастелно. В съседната, много по-малка по размери, стая бяха изложени различни символични предмети. Поканените в тая стая трябваше да медитират по няколко минути. Атмосферата там беше изключително мистична. Съзерцавайки тези предмети и картини, се чувстваш пренесен в света на неописуема красота и се къпеш в чистотата, създадена от Учителя. С пристъпването на прага на стаята светлината заговаряше и създаваше ослепителен ефект.

СПОМЕНИ НА ГЕНА ПАПАЗОВА ОТ С. ДЕБЕЛЕЦ, ТЪРНОВСКО

Бях студентка, когато поп Къню Паунски ме отлъчи от църквата. Първо мен отлъчиха. Селяните ме гледаха с любопитство. Хем ме харесваха, хем ми се чудеха на ума. Гонеха ни като еретици.

СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ ПОПОВ ОТ С. ГОРНА ПОЛЯНА, ЕЛХОВСКО

Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 км пеша до най-близката железопътна гара – в град Ямбол. Качих се на влака, който идваше от София. Какви бяха първите ми впечатления? Всички пътници бяха облечени с бели дрехи, в хор пееха „Братство, единство" и пр. Като че ли влакът принадлежеше само на тия хора, които говореха на един език, пееха едни песни, с отношения братски и сестрински. Всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз, облечен в бял костюм. На всяка гара и спирка прииждаха все нови и нови хора, братя и сестри, облечени в бяло. Пътуването беше чудесно. Влакът даде знак за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли да й дам сакото си, да го запази от пушека на влака: „Аз ще го завия в тази покривка."

На гара Търново аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата. Облякох се и тръгнах за града. След като бях изминал известно разстояние, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портфейлът ми с парите липсва от джоба на сакото. Сърцето ми затупа силно. Претърсих няколко пъти, обаче – все същият резултат. В главата ми нахлуваха най-различни предположения и нека не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата – доброжелателка, да не би тя да го е прибрала. Най-трудно беше да я попитам. Не можеше съвестта ми да допусне, че тя би могла да бъде способна на това унизително деяние. Къде тогава е смисълът от нейното посещение на това свещено място – събора – и нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване?

Един стар, белокос брат сигурно забеляза моето смущение и тихичко ме запита:

– Братко, какво има, загубил ли си нещо?

– Изгубих си портмонето с парите и какво ще правя, не зная.

И докато се колебаех, дали да споделя съмнението си спрямо сестрата, той с висок глас извика:

– Братя, има изгубено портмоне с пари, на един брат, потърсете го!

А народ, навалица, навалица... Не се минаха обаче и пет минути – чу се напевен мъжки глас:

– Намери се! Този глас продължаваше да се повтаря и приближаваше към нас, докато се срещнахме и ми го предаде. Като ми го подаваше, каза:

– Брат, колко пари има вътре не зная, но колкото и да са, виждате ли този народ – това са все наши хора, които служат на Бога, на високия идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се бяхте обадили и кесията ви сигурно щеше да се окаже малка да събере това, което щеше да ви се даде.

СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ РАДЕВ ОВЧАРОВ, АДВОКАТ ОТ ЯМБОЛ

Група младежи бяхме събрани на едно място и разисквахме различни въпроси не се чете идеите на Братството. Учителя беше на повече от 100-200 метра от нас и разговаряше с няколко възрастни братя. Забелязах, че Той напусна групата изведнъж и се упъти към нас. Щом пристигна, без да е чул разговора ни, Той започна да говори по темата, която обсъждахме:

– Аз мога да лекувам всички болести и мъртви мога да възкресявам, но това не го правя, защото няма никаква полза. Представете си, че застана сред София и започна да лекувам всички болни. Тогаз името ми ще се разчуе по целия свят и ще почнат да идват болни отвсякъде. Тогава няма да мога да си гледам работата. И ако излекувам всички болни хора, какво съм направил? Представете си, че взема едно прасенце, измия го, изкъпя го и го пусна. Какво ще направи то? Ще отиде пак, ще се потопи в гьола и пак ще се изкаля. Така е с всички хора, които страдат от различни болести. Болестите са резултат от техните грехове и престъпления в миналото, и ако аз ги излекувам, без в тях да се е пробудил стремеж към духовен живот, те ще продължават да си живеят в своите грехове и още по-лоши болести ще ги сполетят. Има ли тогава смисъл да лекувам такива хора? За да се лекуват хората, преди всичко трябва да стане пробуждане на тяхното съзнание и да изменят начина си на живот. Значи, в умовете на хората трябва да се внесат нови идеи, които да преобразят техния живот. Вие знаете какво беше казал Архимед на времето си: „Дайте ми опорна точка и с лост ще изместя земята от нейната орбита." Аз ви казвам: моето Учение е този лост, и ако ми дадете опорна точка, аз ще изместя орбитата на живота и ще го въведа в друг път. Тази опорна точка сте вие – учениците. А моят лост – това е моето Учение. Ако имам ученици, аз ще подпра моя лост и ще изместя орбитата на живота, като дам нова насока на човека и на човечеството.

ПИСМА ДО СЕМЕЙСТВО ИЛАРИОНОВИ

София, 16.01.1922 г.

Любезни Костадине,

Идете при брат Тончев, вземете сумата и през линията Ст.Загора донесете я тук в София. Когато дойдете, ще поговорим върху някои от спешните работи, които имат да станат.

На Калпакчиев кажи, той може да се задоми.

Моят поздрав на Еленка и на всички други приятели.

Само Божията Любов.

Подпис

• * *

София, 10.02.1922 г.

Любезни Костадине,

Нивата в Арбанаси нека я засее Марин Камбуров с картофи, царевица и др. Дайте пътни на Колю Каишев 300 лв. З.Б. За другото после ще се уреди.

Мъчно се просвещават умовете на хората и трудно се обновяват сърцата. В основата човек трудно се разделя със своите стари навици.

Само Божията Любов.

Подпис

• * *

София, 17.02.1922 г.

Любезни Костадине,

Решено е отгоре Н.Каишев да досвърши започнатата работа на колибата. Изпратените тухли ще послужат за тая цел.

Бъдете, прочее, готови за пролетта.

Само Божията Любов.

Подпис

• * *

София, 30.03.1922 г.

Любезни Костадине,

Получих Вашите писма. Върху някои въпроси Драган лично ще Ви осветли.

За „Сингер" може.

На Никола Каишев писах. Когато му е удобно, да дойде и започне, и свърши работата.

Изпращам Ви една беседа. Поздрав на всички.

Само Божията Любов.

Подпис

• * *

София, 07.10.1922 г.

Любезни Костадине,

Изпратете сумата 130 хил.лв. по брат Петко Епитропов, който идва в Търново специално по тая

работа, а брат Младен Попов да вземе картоните, които са на масата. Изпратете ми с него

дългото черно тънко палто.

Моят поздрав Вам и на Еленка. Ще съобщите на Петка, че сумата на мен ще я предаде.

Подпис

ИМАЛО ЛИ Е ДИСПУТ В ЧИТАЛИЩЕ „НАДЕЖДА"?

СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ ПОПОВ ОТ С. ГОРНА ПОЛЯНА, ЕЛХОВСКО

На другия ден – 18 август сутринта, с група братя и сестри слязох в града. Първото нещо, което спря вниманието ни, бяха разлепените афиши със следното съдържание: „Утре, 19 август, Архимандрит Евтимий кани господин Петър Дънов на диспут и т.н. в салона на читалище „Надежда". Това ни разтревожи, върнахме се в лагера и съобщихме горното на Учителя. Аз не чух какво е казал, обаче не забелязах никакво смущение по лицата на по-възрастните братя. След вечеря Учителя се обърна към всички ни и запита: „Преди или след закуска желаете да отидем в салона?" – Отговорихме, че желаем да тръгнем по-рано, без закуска.

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА

В читалището се бяха събрали владици и свещеници от няколко места на България, да оспорват учението на Учителя. Всички братя и сестри пристигнахме организирано от колибата. Сестрите бяха облечени с бели рокли и имаха бели копринени кърпи на главите си, братята от града бяха с бели яки и връзки, а от селата – с бели ризи. Събрани от разните краища на България, ние бяхме към хиляда души.

Когато Учителя почна да говори, събраните свещеници започнаха да вдигат голям шум. Той тихо и спокойно ги замоли да имат търпение да го изслушат. Това повече ги раздразни и те се проявиха не като представители на църквата, но като обикновени прости хора. Братята и сестрите, за да заглушат виковете на поповете, почнаха да пеят „Братство, единство". Всичко затихна. Учителя завърши беседата и всички слушатели доволни се разотидоха.

СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ ОВЧАРОВ На 19 август 1922 г., наредени според указанията на Учителя, потеглихме към читалище „Надежда", където Той щеше да свещенодейства този ден – Преображение Господне. Братът, ръководител на Търновското братство, отвори салона и ние влязохме. Зачакахме пристигането на Учителя и започнахме да пеем.

Точно в 10 часа започна беседата. Учителя зае мястото си, след което ни погледна и ни покани да отстъпим местата си на гостите – свещеници, владици н много граждани, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме на балкона, или застанахме правостоящи, кой където намери място. Салонът беше препълнен. Владиците заемаха първите места. Имаше и официални лица. Всички извадиха бележници. Личеше, че всички идват в този салон с намерение да проведат битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя. Той погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори:

"Най-важното в този свят е животът. Моето учение не е теория. То е основано на строг научен опит."

През време на беседата на всички направи впечатление, че владиците заспаха. Дори произведе смях един, който стоеше срещу Учителя на първия ред: както държеше молива си, изтърва го и вместо да го потърси и вземе, той клюмна глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ми силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които Той приключи беседата си: „Ами ако аз съм една нишка, която носи туй Божествено учение, ако вие скъсате тая нишка, какво ще спечелите?"

Учителя завърши беседата си и като че ли зачака нападение. За наша изненада, владиците и свещениците си поразтърсиха омърлушените лица и никой нищо не каза по отношение на беседата. Само един от владиците се изправи и каза на публиката:

– Господа, моля следобед в 2 ч. всички да заповядат в този салон, да чуят словото на Архимандрит Евтимия, което ще бъде критика и отговор на г-н Дънов.

На този апел Учителя отговори:

– Не, това не може да стане. В 2 ч. никой не ще може да дойде тука, нито, който е тук, ще може да излезе. Който иска в това време да бъде тук, нека да не си отива, а да изчака.

Като каза тези думи, Учителя постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на сакото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно:

– Я-а-а! Чувате ли?! Значи се заканва!

И пак повтори апела си, като избърбори още много нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мене, ми прошепна:

– Да останем тук, да видим какво ще стане.

Аз му отговорих, че щом Учителя напуска салона, нямам работа тук, и веднага си излязох. Вън пред читалището имаше толкова много народ, че човек не можеше да си пробие път да излезе. Небето беше ясно и синьо. Народът не напускаше двора на читалището, а продължаваше да коментира думите на Учителя. Едни предричаха земетресение, други - градушка, трети – буря, а нашите братя само мълчаха и се чудеха какво ще стане. Щом владиците и официалните лица напуснаха читалището, масата се раздвижи в разни посоки и само за пет минути салонът се опразни. Аз се прибрах на лозето в 12 ч.

Следобед, към 1 ч., брат Петко Епитропов мина по палатките и каза на всички братя направят улеи около тях. Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че ще вали дъжд. Небето беше съвършено ясно. Но всички се хванахме и за 10-15 минути си окопахме палатките.

Настъпи вълшебен тайнствен час. От всички страни на небесния свод се явиха облаци-великани, които бързо се струпаха над града. Вятърът започна отначало да подухва леко, докато се разрази в страшна буря – прах, пясък и листа от земята се размесиха във въздуха. Дърветата превиваха върховете си до земята. Започна да вали едър дъжд, примесен с градушка, която престана, но дъждът се изливаше като из ведро върху земята. Облаците притъмняха и забулиха града. Това беше точно в два без петнадесет минути. През това време и дума не можеше да става за някакво придвижване. Всички се бяхме умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие в природата. Така седяхме в палатките като арестувани до 4 ч. следобед.

След като силният дъжд престана, от града дойдоха братя, които бяха останали в салона след беседата да чакат, та разказаха впечатленията си от тези, които преди тази канонада говорели глупости, а след това как онемели и как гузно избягали от читалището.

След като всичко стихна и дъждът спря, Учителя слезе от вилата и каза много ценни думи за това събитие, от което се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог желае да направи.

ИЗ „ОТВОРЕНО ПИСМО ДО АРХИМАНДРИТ ЕВТИМИЙ, РЕКТОР НА ПЛОВДИВСКАТА СЕМИНАРИЯ, ОТ КАЗЪНЛЪШКАТА ГРУПА НА БЯЛОТО БРАТСТВО"

На 17 август т.г. заедно със Синодалния проповедник Калнев вие дойдохте в Търново, непредизвикани от никого, да говорите против учениците на Бялото Братство, които се бяха стекли от всички краища на България на Събор. Вие искахте чрез властта от г-н Дънов диспут, който ви бе отказан. Вие не успяхте да осуетите публичната беседа, която г-н Дънов държа в читалищния салон. Вие не можахте да попречите и на Събора. На връщане от Търново се отбихте в Казанлък, за да протръбите и тука голямата опасност, която застрашава църквата и обществото. Вие повторихте вашите хули...

Времето на диспути и схоластично богословие отдавна е минало. Сега приказките нямат стойност, а делата. Г-н Дънов ви каза, че неговото учение не е учение на диспути, а на опита. Той ви попита: „Защо 2000 години досега това учение не е приложено?" А вие отговорихте на 27т.м., че не можело изведнъж, а постепенно.

Търновският владика Йосиф, възползван от положението си на началник на военното духовенство при Главната квартира през Първата световна война, успя да издейства полицейски мерки против Учителя на Бялото Братство. Но не се мина много време и този владика, проповедник на „евангелската любов", с чаша шампанско вино в ръка си замина за другия свят. Неотдавна той беше последван и от един друг гонител – синодалния чиновник Ласков, който тоже се беше запретнал със синодалните фондове да рита срещу ръжена, като скиташе из Търново, съгледствуваше около Събора на Бялото Братство, ковеше лъжливи и клеветнически дописки и брошури, пълни с лъжи и тенденциозни извъртания.