Известно е, че при цар Петър I Византия нарушава мирните си договори с България и император Никифор II Фока се впуска стръвно във военни действия и набези.

Но слабо известно е, че когато победителят на Сирия и Малта нахлува с многобройна и страшна войска, мекушавият ни цар усърдно кърши снага в параклиса си, откъдето почти не смее да излезе.

И черна сянка на ужас се спуска тогава над България, лепкав страх душял народ и давил велможи – осиротели без водач. Нямало кой да поведе българите на бран.

Разнесла се  мълва, плаха и нехвела, че сам княз Бенеамин хвърля расо и покривало, за да препаше меч и да поеме шлем на главата си.

Но – не повярва никой!

Не повярва никой, че тази милостива и велика душа ще потопи в кръв крепка десница и ще вдигне ръка човек да посече.

И изви се тогава странен вятър, който идеше отдалеч – и зашептя думите на мага:

„Зла орис се готви тези дни през душата на народа ни да мине; тежка орис ромейско иго носи. Затова – с меч и щит – сам народ повеждам!”

Зарадваха се тогава властници и врагове, запя свещеник Козма ехидна църковна песен:

„Защо ставаш вожд на бранници, когато сам мълвиш, че не трябва да се убива? Нападаш бран, а бран сега самин ще водиш!…”*

И замечтаха някои да видят разсипани българските пълчища, пръснати като скъсани мъниста по алени поля. Закопняха още да зърнат мъртъв вожда им, да го видят здраво вързан за победната колесница на славния император.

Замечтаха – но напразно!

Победител се върна княз Бенеамин, а радостни старци и румени моми кичеха с цветя и венци сребърната му колесница.

Победител се върна княза, но взорът му бе приведен надолу.

И неколцина само доловиха словата на далечен вятър, който си отиваше:

„Спи болната съвест на царя – дълбоко в параклиса. Спи и мъченическа святост бълнува.

А отиде светецът на смърт и бран вместо него!”

Радислав Кондаков

* Николай Райнов, „Царица Ирена” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.

През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

Радислав Кондаков

Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

Като изключим Йеремия, т.е. поп Богомил, Василий Врач е може би сред най-популярните имена на богомилски водачи. Живял почти два века след появата на Богомилството,

Василий е изключително влиятелен, словата и делата му привличат широк кръг от хора – достатъчно широк, че да притесни сериозно византийския император Алексий I Комнин.

Разбира се, съдбата му отрежда същия край като на почти всички апостоли на школата – клада. Епископ Василий Врач е изгорен през 1111 година на арената на големия хиподрум в Константинопол.

Събитието е описано от дъщерята на императора – Анна Комнина, в похвалното й слово за баща й, озаглавено “Алексиада”. Както се досещате, багрянородната историчка не е била член на фен клуба на богомилите.

Ето и откъс от 15-томното й произведение:

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадсет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.

Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий.

Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:

- Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел…

Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.

Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.

Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители - б.а.] и всички очакваха това, което щеше да се случи.

На другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.

Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.

И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка…

Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава…

Радислав Кондаков

Трудно човек може да си представи сурови и строги богомили с тамбура в ръка, залисани в песни, музика и танци.

Всъщност музикалните упражнения и свещените песни заемат важно място в духовните школи, като тяхната главна цел не е забавление и веселба, а развиване на качествата и способностите на ученика или послушника.

Богомилите не правят изключение – за „танци и бесовски песни” при тях споменава и любимият им презвитер – Козма, а една от народните легенди за Боян Мага го обрисува като омаен певец и свирач.

За него през 1849 г. Юрий Венелин пише:

А Боян, по-малкият от тях (от другите синове на цар Симеон – бел. авт.), предпочете да живее като честен човек. Като приемаше колкото доходи му се падаха, той се предаде на своята склонност (в която подражаваше на покойния си баща) към науката и словесността, а най-много на поезията и на музиката.

В руския епос „Слово о полку Игореве” от XII век, той е наречен славей на старото време и внук на Велес – славянският бог на плодородието и магията. В “Задонщина” от XIV век се казва следното:

Да си спомним за старите времена, да отдадем прослава на мъдрия Боян, на прославения киевски гуслар. Защото мъдрият Боян, като докоснеше с бързите си пръсти живите струни, възпяваше подвизите на руските князе.

Като изключим фактът, че Боян е киевски гуслар толкова, колкото аз съм руски помешчик, двата документа ясно споменават за музикалния талант и занимания на първия сред богомилите.

Княз Бенеамин вплита музиката като основна част в богомилското учение, и освен като практика и упражнения, тя заема ключово място в символиката, езотериката и мистиката на школата.

В богомилския апокриф „Видението на Исайя” четем:

После ме възведе на онова, което е над твърдта и което е първото небе…Онези, които седяха отдясно, имаха друга слава и пееха с един глас, а онези, които бяха отляво, пееха след тях и песента им не беше като на десните. Запитах ангела, който ме водеше: “Кому е отправена тази песен?” И като ми отговори, рече: “За великата слава на бога, който е на седмото небе, и на неговия любим син, отгдето аз съм изпратен при тебе.”

И пак ме възведе на второто небе… Видях там, както и на първото небе, отдясно и отляво ангели и песента им бе по-възвишена от тази на първите…

И възведе ме на третото небе… А песента, която пееха, и славословието на седящия и ангелът бяха по-големи от втория… И отново ме възведе на четвъртото небе… И там пак видях престол и отдясно, и отляво ангели. И тези пак пееха… И възкачих се на петото небе. И там също видях безчислени ангели, а тяхната слава и песен бяха по-славни, отколкото на четвъртото небе… И пак ме възведе на въздуха на шестото небе. И видях там слава по-голяма, отколкото онази, която видях на петото небе: видях ангели в голяма слава, делата на техните сили почетни и възвишени, песента им беше света и чудна… И възведе ме на шестото небе… И даде ми се и аз да пея с тях, аз и ангелът, който беше с мене, пяхме със слава като тяхната… След това чух глас там и чух песни по небето, възхождащи до седмото небе, и всички славеха тогова, чиято слава аз не можах да видя. Песента на всичките седем небеса не само се чуваше, но и се виждаше…

За финал не мога да не споделя твърдението на изследователя на българската история и култура Христо Маджаров, че Учителя Петър Дънов успява да възстанови стара богомилска песен, наречена “Духай, ветре!”:

Божието Слънце грее днес.

Божието Слънце грее днес.

Божието Слънце грее днес.

(два пъти)

Духай, ветре, тихо духай,

Тихо духай, мило гледай,

Тихо, духай, листе развий!

Лист развявай, цвят разтваряй,

Цвят разтваряй, плод раздавай,

Цвят разтваряй, плод раздавай.

Хай ди ди ди ди, да си иди.

Хай ди ди ди ди, да се учи;

Да се учи, да получи,

Да получи, да се учи.

(два пъти)

Хай ди ди ди ди, да си иди.

Да си иди, добро да види.

Божието Слънце грее днес.

Божието Слънце грее днес.

Божието Слънце грее днес.

Бит с камъни, преследван като псе от хората на патриарх Дамиан, презвитер Теофил е принуден да напусне България рано – много преди времето, в което тъмните пламъци на средновековието изпепеляват богомилските клади.

Различни въглени бе приготвила съдбата за смутния богомил, вече роб в гинекея – женските покои на императорския дворец.

Поруган и прокуден, Теофил е принуден да смени тайнописа на съдбините и мъдростта на Боян Мага с блудните и разпътни тайни на царица Теофана. Дълги години вее ветрило от пера на паун и камилска птица, дълги нощи очите му гледат разгула на блудната цареубийца, затрила неколцина императори и безчет велможи. В лепкавия здрач, пълен с грях и ласки, обгърнала знатници и снажни роби, Теофана копнее за един – Бенеамин. Но недостижим остава за нея князът от Преслав.

Ням свидетел, медно изваяние с ветрило в ръце, презвитерът узнава всичко, което душата на двореца срамно крие в сърцето на Византия.

Той вижда – и голите тела, и голите души – на всички минали през покоите на царицата. Той чува – и отровните сплетни, и черните заговори – и дума не обелва. И само в деня, когато император Никифор Фока посича Никита Странник – най-добрият си вожд и богомиски епископ, медният роб хвърля ветрилото и с метежен глас изрича – „ Ти си злодей!”

– Убийте го! – извиква Никифор, миг преди стражата да повлече Теофил навън.

Но той бе видял всичко, и царицата не пожела да го изпусне. Спасен от Теофана, изгнаникът-богомил е хвърлен в тъмницата, в място наречено Предградието на Изгубените. И цял месец знатната блудница носи злато на тъмничарите – да го гледат добре и да го освободят скоро.

Спасен от позорните български клади и от плъховете в имперските подземия, Теофил бе хвърлен в друг огън от съдбата. Отреди му да се влачи в прахта, да седи прокажен пред портите на Византия, а засъхналата му кръв да обгръща разядената му снага като ръждиво наметало. Да седи, без да свежда стъклен поглед, а само сухите му устни да шепнат неразбрани слова за Синовете на Разрушението и Страшния Съд на безименните.

Положи Бог ръката Си върху Египет и когато влезе Слънцето в знака Овен — роди се син на фараона. И нарекоха името му Мойсей, което значи Потомец на Водите, защото се роди край брега на голямата река Нил — реката над реките. Там се издигаше в онова време богатият град Тива, където живееше фараонът в разкошен и многоцветен дворец. Защото Тива бе столнина на обширната египетска земя. През нощта, когато се роди царският син, паднаха много едри звезди от небето — и народът каза, че тия звезди са ангели, слезли да се поклонят на момчето.

И когато възрасна в сила и мъдрост Моисей, надари го Бог с видение на пророк и пламенна реч на жрец му даде.

И научи Моисей словата на йероглифите, позна мъдростта на папирусните свитъци със златни главизни, възприе великите Тайни на Изида — и мина през Седемте Храма на Делтата.

И дванадесет годин прекара Моисей далек от света — в мълчание, съзерцание и подвизи на дух и воля, — за да пренесе страшните Четири Изкуса, за които говори в притча великата Книга на Тота.

И мъдростта му назря, ръката му закрепна, а сърцето му като сребърно огледало отразяваше в образи, картини и ликове страданията на цял свят.

И когато стана Моисей на тридесет годин, той мина огнения сън на Трите Деня — и лежа, затворен в саркофаг, додето Посветените пееха седемтях избрани химна на Озириса, Владетеля на Небе и Земя.

И стана Моисей жрец и тайноведец.

И просия духът му в сила и познание, за да възприеме подкрепата на Силите и на Онези невидими Мъже, които надаряват достойния с всички духовни могъщества, за да води народите, по Божия път. Моисей узна всичко, що можете да узнае човек в плът, хилядократно прероден и дал обет да служи на Всеобщото Благо и да забрави себе си.

И достъпни му станаха словата, писани върху страници от камък с позлатен резец — и спазени в кивота на светилището.

И затулените в мрака на пирамидите железни слова проумя: — словата на Сфинкса, за Светлината Озирисова и за Тайните на богинята Изида.

И укрепиха се очите му, като очи на орел, а мъдростта му стана мъдрост на змия.

И възсия в познание и дела Моисей над цял Египет, както Слънце възсиява над пустинята. И силен бе в пророчество и видение.

Та ето — яви се Бог Моисею в слава и блясък — и каза му да изведе Израиля из Египет. Защото в робия живееше Божият Народ — и не знаеха отдих синовете му. А ясни бяха небесните начъртания на съдбините — и те говореха, че в Избрания Народ ще роди Светлината Своя Син — Велик между Великите и Силен между Силните. Но Син Божи не може никога да бъде син на роб. Та затова трябваше Моисей да изведе Израиля.

И поведе с властна ръка и с желязна тояга жрецът на Озириса Божия Народ — през червени пясъци и тъмни бури го поведе натам, отдето изгрява Слънцето.

И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята.

И лутаха се дълги години без път, защото никой не знаеше кой път води към Бъдещето.

И минаxa в падания и грехове големия кервански път, па стигнаха до една висока планина.

И повика Бог Моисея навръх планината— и с гръм и мълнен огън го срещна: както се среща цар през дни на бурна бран.

И видя Моисей чудесата на Божието Творчество — и чу думи, които никой не е чул, — и видя мощни знамения — и позна върховни тайни.

И зърна в пламъци душата си — светла като звезда и гневна като пожар, който лети към облаците, — сякаш се сили да погълне с огнени уста висините.

А видя и Бога — лице с лице.

. . .И повели Бог Моисею да вреже на камък думи от изреченията, издълбани върху златни таблици и пазени от архангели с огнен меч и сребърна броня.

И изряза Моисей скрижали.

И слезе на Третия Ден долу.

. . .А Израил бе забравил и Бога и Моисея, който му говореше за Бога. Изваяния от мед бе излял той — и тям служеше с нечестиви песни и сластни танцове, навеяни от бесовете и от човешката похот пришъпнати.

Моисею се не понравиха ни звуците, ни игрите на Избрания Народ, защото клетва на бяс ревеше в тези песни — и чарования на зли духове съскаха в тези похотливи игри.

Че измамните провиквания на дъщерите на Моава бяха внесли буря в душата на Избрания Народ.

И видя ги Моисей: пред Белфегор и Ащарот се диво виеха сластни танцове — голи играчки тръпнеха в премалняло движение на знойна страст.

И гняв възпламени сърцето на Моисея, та удари в ярост скрижалите о канарата — и на късове ги разби.

И не даде закон на Израиля. Защото сластният и лъжлив и граблив народ нямаше нужда от Божи закон, а — от златно теле и от звънтеж на жълтици и от похотливи разтухи.

Но Божия клетва гонеше народа, защото бе забравил Оногова, Който му дари волност и му обеща нова земя. И болести налетяха людете, та мряха труп до труп. И тогава се сепнаха, защото сетиха върху тялото си отровната целувка на язвата — и върху челото си — тъмното допиране на Смъртта.

И цял народ припадна ничком — да се моли с трепет Богу — и да плаче.

Издигна тогава Моисей змия от мед, прикована на тривръх кръст. И каза, че който погледне змията, ще оздравее.

Но слепота закри очите на Израиля, защото Божията клетва отмъстяваше — и мрак падна, като гранитна стена, пред погледа на целия народ.

И само седмина души видяха змията — и се излекуваха. А другите измряха до човек — и сбраха се чакали и хиени на телата им.

. . .И бляскав Ангел на Смъртта пристъпи с мудни стъпки — и неговият поглед плачеше над участта на цял народ.

И поведе отново Моисей останалите седмина — и мълчаливо тръгнаха напред. И ето — път легна пред тях: път дълъг, непознат Моисею.

. . .И втори път извика Бог Моисея на Хорив — възлезе Моисей на планината, а седмината останаха чакат при подножието.

И рече им Моисей отгоре:

«Мълчете и на Бога се молете! Защото Господ слово ще говори! Защото Господ чудо ще твори!»

И седмината паднаха ничком и почнаха горещо да се молят и да удрят с лобове земята. И нищо си не говореха един другиму, а само гледаха нагоре — и на колене чакаха Моисея да се върне.

И рече Саваот Моисею:

«Дванадесет години огнени симуни въртяха в страшен кръг Избрания Народ. — Ти цял народ поведе да измре в лъчите на Земя Обетована!

В самотната страна на Мадиана ти води с Мене огнена беседа: — не трепна ли сърцето ти от страх? — Тоз, който види Бога — ще умре!

Години ти безумно дириш Бога: гласът ти е разкъртил всички канари. Но ето: иде твоят сетен ден: на твоя праг Смъртта те властно чака!

. . .Когато ти призва Израиля, преди години, ти рече на разпръснатите племена: — Поробени народи, съберете се! Мълчащият вам слово ще мълви!

И те се до един стълпиха, опити от мечтата по Земя Обетована!

Сепфора с плач те молеше да не отиваш, а ти й рече властна реч: — Далеко е родината ми, сестро — в пустинята влече ме стръмен път!

И тя замлъкна, щом я ти погледна: че в тъмната чърта на сключените вежди мощ властна, царствена личеше.

И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море. Ревниво ти упази Тайната на Бога — и свитъците на теургия ти в сноп запален изгори!

Пред златните керуби на свещения кивот ще падне скоро твоят труп. А твоята душа ще полети към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем!

И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур!— И в шествията на небесни Посветени ти векове ще носиш сърмен ефод!

— Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове.

— Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после — в мир дочакай своя сетен миг!»

И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа. Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората чакаха в подножието с трепет своя вожд.

И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева Божи.

. . .И най-после, на Седмия Ден, слезе Моисей от планината — и беше пълен със сияние.

Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха огнени змии.

И на челото му личеха знакове, писани с кръв — но не можете никой от седмината избрани да ги разбере.

И донесе Моисей нови скрижали — каменни скрижали донесе той, а всичките им страни бяха изписани с писмена.

И даде ги на избраните, за да прочетат словата на Господния Закон, да ги скрият в сърцето си — и да ги живеят.

И когато настъпи краят на времето, в бляскаво видение изпъкна пред очите на Моисея Ханаан, земята, обещана Израилю от Бога.

Но видя Моисей, че косите му са бели, а Вечерта наближава.

И — че не ще встъпи в Ханаан.

. . .И свика при себе си Моисей седмината, за да ги напъти, тъй като виждаше още слепи душите им — а стъпките им — плахи.

И рече Моисей на седмината:

«Близо е Нощта, която носи здрач за очите и мир — за сърцето. Близо е Нощта; моята Нощ, братя мои.

Ще стихнат гласовете, ще замре светлината — и сенките ще станат дълги. А по небето ще разпилеят кервани звездите — и моят Ден е близо!. . .

— Цял живот в себе си: това е много.

И — бих желал навреме да умра.

Но какво ще правите вие, като не можете още стъпи без мене? — За вас тъгувам — и дните на вашия живот чета: не дни на мъже, а дни на младенци.

В безумен вик към Божия Земя изляхте вие и народът ви от мед и злато свойте кумири. А вашата уплаха си не спомни Планината, навръх която Бог говори в мълнийни пожари!

Що да ви кажа, та да ви запазя от кумир и да спастря за светло време златния пясък на вашата почит? Що да ви кажа?

Силни бъдете, братя мои: —че силата е мост към Бъдещето! Радвайте се, като разберете, че расте вашата мощ— и веселете се, като видите, че вашата воля цепи планини!

Знамение ви давам — и личба ви соча: през трупове ще минете! Беди ви чакат — и войни, и кървави метежи, и мор, и глад, и чума. През трупове ще минете — ви казах. А слабият през трупа на своя баща не ще има сърце да мине. За вас няма бащи и майки, сестри и родни братя.

— Бъдете семе на Бъдещето!

Напътствие ви давам, братя мои — от буря се не плашете! Ни огнен дъжд, ни буря от сълзи не ще измокри крилата на буревестника!

Окови от желязо не могат стегна мишците на твърдия;— венци от цветя не могат обвърза сърцето на твърдия: смелостта е по-твърда от алмаз!

И още едно слово завещавам на сърцето ви, братя мои: пазете се от меки думи, които лъжат сърцето — добре се пазете! Не слушайте плъзгавите думи на жената и на винопродавеца, и на търговеца, и на лихваря! Не слушайте думите на ония, които живеят от чуждата кръв и мъка, и усилие!

Не падайте често на колене, братя мои! Твърде много богове — то е разпуснатост на сърцето. Твърде малко богове — то е теснота на сърцето. Само един бог — не го знаете кой е. Оня едничък Бог, Когото още не познавате, няма нужда от камили, падащи на колене, нито от чакали, които вият пред Него: «Господи, Господи, дай ми по-тлъста плячка!»

Почитайте Незнайното, но с презрение свивайте уста, щом ви се говори за нещо или за някого с очи към земята, а с пръст — към небето! Истина, истина ви казвам: не вярвайте в едрата лъжа, която мами погледи и сочи пръст, откак свят светува!

Не оставяйте писани слова! — На злато пише Слънцето, на камък — пророкът, на папирус -- жрецът.

А силният пише — на огън.

Не говорете ясно! — Езикът ви да бъде притча, а словото ви — видение! Не сте родени за учители на стадо, ни за тълмачи на сънища, ни за търговци на евтини скрижали. Скъпа е късата истина: тя струва дълъг живот! — Пастрете своите къси истини, както се пастри едър бисер, който е купен с цената на цяло царство: не ще бъдете вечно царе!

Презирайте онези, които не могат да гледат инак освен през мрежа! Светът е хубав наистина за онези, що нямат свои очи. Те казват: «Купихме си истина», както съседите им думат: «Купихме си крава.» И те без умора кретат след продавача на изживени истини, които са се превърнали на лъжи. Тъй дреха, дълго носена, се превръща на пробита мрежа. Хубав е светът, когато се гледа през тая мрежа.

И още ви мълвя: презирайте търговиите на кумири! Не виждате ли, че светът е препълнен с изваяния — и човек не може за миг да възправи снага, защото на всеки завой някой кумир го кара да пада ничком? И не виждате ли още: Жената е погрозняла от това, че изваянието на Жената е много по-гиздаво от Нея?

Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа. . .

И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината, — ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки!

Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се боят и тигри, и лъвове. И от мравката вземете пример, а от скакалците — поука! Каква велика притча е цял свят!

И тогава ще закрепнете — и в душата ви ще се родят звезди!

— Защото на силния е земята!»

А после скръб обори Моисея, като видя седмината, които трябваше да остави сами. Защото си спомни, че скоро ще издъхне.

И рече им с треперлив глас:

«Не знам, не знам кому да ви оставя, малки братя!. . . Оставям ви на Великото у вас: нека възрасте — и нека пази от съблазън душите ви!

Гласът на Елохима обжегна моя дух: угаснал въглен е душата на Моисея. . . Защото — който види своя Бог, умира!

. . .Той каза ми преди години: Снеми, безумче, своите сандали: свещена е земята, дето ще преминеш! — И ето — бос дойдох през пламъци при вас!

Години в мрак ожидах огнени преображения в полите на Тавор: — и доживях до сетното преображение; плътта ще изгори, а тленното ще стане — дух.

. . .И нека аз умра навръх на Планината — там, дето в трепет чувах Божиите стъпки!

В Града на Палмите ме занесете, братя мои — аз искам Обещаната Земя да видя!

. . .Прощавайте — настъпва моят час!. . . Прощавайте — — настъпва моята дълга — дълга Вечер! — —»

И когато свърши словото към избраните, Моисей им посочи пътя към Ханаан, а сам се върна на Планината.

И щом възлезе на върха, разтръбиха ангели дохождането на жреца — и мълнии обсипаха пътя му.

И мина Моисей по път от пламъци.

— — И, застанал на върха, видя Моисей Ханаан -

всичкото величие и гиздост на Ханаан. И съжали избраните, които отиваха там:

«Тежко им, ако се не върнат, преди да влезат! — — » И като каза това, обърна се към Слънцето, сърцето му почна да студенее — и той умря.

Василий е единственият сред епископите, имал щастието да се сближи с Боян, далеч преди началото на движението.

Талантлив скулптор и мозаист, неуморен и изкусен преписвач на ръкописи, той е работил с Боян още по време на магнаурските му дни във Византия.

Бъдещият богомилски епископ, по произход малоазиец, е бил изключително впечатлен от способностите, ерудицията и личността на младия български княз. Неговата привързаност и преданост, както и искреното му страхопочитание, не остават незабелязани от Боян Мага и той печели доверието му, а впоследствие и високата богомилска степен.

Главен управител на императорския двор при Константин Копроним, Василий всъщност е напълно и изцяло отдаден на движението. Изпратен като епископ на Кипърската църква, той постига много в разпространението, ревностното приемане и разбирането на учението сред островитяните.

Малта, Крит, Александрия, както и много малоазийски градове са посетени от епископа в неговото дело, като той активно е помагал в управлението на църквите им. Според Николай Райнов днес в Малта обаче не се съхраняват негови книги, а само преписи, които е правил. Посветен на практическа и духовна работа, на беседи и устни разяснения, Василий Византиец не е оставил писмено слово.

Малоазиецът обвързва тясно живота си с Боян и движението – с Боян и движението е свързана и неговата смърт. Отишъл на посещение при своя водач във византийските тъмници, той е намушкан и арестуван от стражата.

Още същия ден, 10 март 961 г., раненият епископ Василий Византиец е изгорен във вътрешният двор, в присъствието на Патриарх Теофилакт и Император Роман Втори.

Източник: Богомилските водачи

Живееше в онова време човек, силен по дух: името му — Мелхиседек, цар на правдата. Той царуваше в страната, наречена Салим, което значи —Мир. Той бе жрец на Всевишния. И никой не знаеше, има ли баща или майка. И никой не можеше да каже уверено отде е дошъл Мелхиседек. В земята Салим го бяха заварили първите мъже и жени, които се бяха преселили там, за да заживеят. Сякаш Мелхиседек бе израснал из земята или бе слязъл от небето. Приказваха шъпотом неговите поданици, че царят им наистина е пратен от Всевишния, че е дошъл по чуден път от звездата Вечерница, дето се е родил, за да донесе на земните люде мъдрост, която не знаят, и учение, каквото не са още от никого чули.

Той бе жрец на Елохима отвеки.

А крепък бе духом Мелхиседек. И възлежаваше на гърдите Господни.

Той знаеше изтънко душата на човека и виждаше до един заслоните на сърцето: от погледа му не можеше да се укрие ни грях, ни помисъл — и пред словото му трепереха всички люде.

Защото го знаеха, че е праведен и ведър духом. И боеха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне.

Мълвяха шъпотом, че Мелхиседек знае езика на Небесните Войнства и приказва с тях. И по-чистите виждаха, че ангели идват при него и си отиват зарадвани.

Издигна се духом до звездите небесни Мелхиседек — и по следите на Слънцето тръгна.

Всички знаеха, че той е Пазител на Тирса Господен и на Чашата Господня.

--------------------------------------------------------------------------------

Когато Авраам, патриархът на Божия обет, се връщаше от победата над царете — срещна го Мелхиседек и в храма Господен го введе.

Защото бе победил.

И тогава изнесе Мелхиседек хляб и вино — и благослови, па даде на Авраама. —

И Авраам пи вино и яде хляб.

И каза Мелхиседек:

«Благословен Авраам от Елохима, от Върховния Бог, Който създаде Небе и Земя! — И благословен Върховният Бог, който предаде враговете ти в твоите ръце! Защото не победа на кръв трябва Господу, а — победа на дух! И благословен — който е открил ключа на Тайните!

Поверил е Йехова люде на Авраама — и той трябва да ги води.

Затова нека чуе словата на Вечния —- и думите My да разбере!

От жречеството иде учение, а от учението — съвет. Та два са образите на Божия Жрец: обич и правда.

И двете са — едно.

От царуването иде взиране, а от взирането — сплътяване. Та два са пътищата на Божия Жрец: свобода и закон.

И двете са — едно.

Благословен — който разбира и осъществява! Като птица е волен в своя път и Всевишният го пази!

Иди си с мир!»

--------------------------------------------------------------------------------

И замина си тогава Авраам при племето — и занесе в сърцето си трепета на чудната мъдрост, а в душата му звънтяха словата на огнена проповед.

И разказа на всички от племето що бе видял и чул.

Та вредом се разсипа мълва за наставника в Тайните — и всекиго пърлеше жар да чуе Мелхиседека. И потърсиха го мнозина, но малцина смогнаха да стигнат до него.

Защото измряха от буря, мълния и жад в пустинята.

--------------------------------------------------------------------------------

. . .И дойдоха при Мелхиседека малцината — и замолиха го да ги поучи. А те бяха кръстени с огън.

И стояха три деня в пещерите, за да преминат излитанията, преди да получат Тайните.

И отведе ги на третия ден Мелхиседек на Планината — и каза им:

«С чистота се гради Царството — и среброто трябва да стане злато. А сърцето — да се възпламени, като небе на пладнина.

— Това е първото.

Три пътеки има чистотата. А трябва и трите да се изходят.

— Това е второто.

Когато изгладнее, лъвът не реве, ами алчно търси плячка. . . Бъдете като него!

— Това е третото.

И усеща лебедът, щом дойде време да мре. Тогава той запява и хубава е песента му. Защото пее веднъж в живота си. Като него бъдете!

— Това е четвъртото.

Когато скорпионът се усети уловен, самин си забива жилото в своето тяло. И — умира самоволно.

И тази смърт не носи скръб. И няма лъжа в нея, защото е волна смърт. Има у човека много нещо, което трябва да се самоубие. Целият човек е изплетен от измами и страсти, които трябва да се самоубият. Инак няма да заживее онова, което е у човека истина и слънце и алмаз. Скорпионът е притча за вас и за мнозина. Бъдете такива!

Но помнете, че на малцина е съдено да бъдат уловени. И щом не са, отровата на жилото им ще стане вода. И не ще умрат; защото е рано. А беда е — рано да загинеш.

— Това е петото.

Навътре гледай, защото душата е ключ на вселената— и не виждаш ли в себе си, вън от себе си не можеш видя!

И събуди ли се в тебе Огнената Змия, която съска и се върти на витло — пази се да те не ухапе! — Улови я за главата и допри езика й до своя език — и гледай я в очите!

Ще заспи Змията — и пробуди ли се, покорна ще ти бъде.

— Това е шестото.

Научете Великото Изкуство: много са неговите пътища! От взирането се ражда образ. С остро взиране се узнават силите: те са сенки, а сенките се не виждат по здрач.

Изтръгни от себе си скрити съкровища — и стани път на Вечния! Преди да намериш Пътя, по тебе трябва да минат мнозина.

С усилие се налучват пътища отвъд душата — но само тъй се постига волност. Вси ръждиви вериги трябва да се счупят: а кои вериги не са ръждиви?

Надрастване на веригите трябва! Само тъй се стига до стъпало на пророк и посветен.

Само тъй се влиза в чертозите на Оногова, Който е станал едно с другите.

— Правете това, братя мои!

— Това е сетното.»

--------------------------------------------------------------------------------

И когато мъжете, които бяха дошли да чуят, чуха — посвети ги Мелхиседек в Седемте Пътя на Тайната. И кръсти ги с Дух Свети. И рече им на разлъка:

— Изживейте клетвите, с които сте запълнили младината си! Изпълнете обетите, с които сте накичили зората на своята възмъжалост!

Завещайте на своето Утре изгревите на своето Вчера и ведростта на своето Днес! —

Помнете седемте стъпала на Пътя — и търсете Себе Си в самота и мъка!

— Не ви зова на пир, братя мои: — на самотерзание в и зова!

И щом видите себе си нещастни, дирете с кротка ръка по-нещастни от себе си, за да намерите най-нещастния — и нему я прострете!

И щастливи ще се усетите тогава!

— Вървете с мир!

И отидоха си.

А Мелхиседек се изгуби — и никой го не видя.

За да се сбъдне казаното:

«Блажен — онзи, който е прочел словото на Тайните — и е научил скрижалите! Той ще стане стълп в Храма на своя Бог — и не ще излезе вече!»

В българските литературни и фолклорни проекции не веднъж се среща образа на Боян Мага като песоглавец, магьосник с умение да се превръща във върколак или друг звяр, тайнствен и могъщ чародеец. Част от тези аналогии идват и от християнското му име – Вениамин, защото библейският родоначалник Вениамин, на когото е кръстен, редица пъти е оприличаван в Светото писание на вълк, например в Битие, 49:27 –

“Вениамин е граблив вълк; заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели.”

Или в Съдии 7:5:

„И той, заведе людете при водата; и Господ каза на Гедеона: Всеки, който полочи с езика си от водата, както лочи куче, него да поставиш отделно, така и всеки, който се наведе на коленете си, за да пие.”

Кой е Гедеон ли? Ето кой:

„...и Вениаминовото племе; и началник на вениаминците да бъде Авидан, Гедеоновият син;” Числа 2:22

Изключително интересно е написаното от добре известния в средата на X век във Византия епископ Лиудпранд, който по това време е посланик и хронист на германския император. В съчинението си „Възмездие” той пише следното за Боян:

“Той (Симеон) имал двама сина: единият се наричал Боян, а другият, който и до ден днешен живее и здраво управлява българите, Петър. Боян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш... Вениамин-Боян бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование”.

Спечелил завидна слава в целия средновековен свят, младият маг, както стана ясно от горния цитат, е български княз. Но въпреки че е син на цар Симеон, Вениамин е нещо много повече от приц – той е истинският водач на богомилите.

Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян, с чин архиепископ на движението. Освен него архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени и избрани, и завършва с верующи и оглашени. Разбира се не всеки достигнал ниво съвършен, е заемал епископска длъжност. Да си съвършен е значело да минеш през определени посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания. Някои от съвършените са заемали длъжността епископ – създавали са и са управлявали т.нар. богомилски църкви.

Знанията на младия княз наистина са били впечатляващи и това е било забелязано още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява научните богатства на средновековието. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик - главен възпитател в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята.

Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български принц. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Вениамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена.

След смъртта на цар Симеон, с нежелание и едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, той се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия.

През зимата на 927 г., няколко месеца след кончината на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала.

Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как ученикът най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята.

Но тези срещи са нямали нищо общо с Византия, а сирийците ще се намесят по един интересен начин в цялата картина.

От крайно интригуващата книга „Документите Тера” пък, можем да научим, че древните цивилизации от планетната система на Сириус са еволюирали от хищни бозайници и в главите приличат на вълци (кучета) или котки (лъвове), както и че те са пряко свързани с историята на хората и живота на земята.

Ще продължим изненадващата разходка до Сириус с информацията, че акадското име на звездата е "Мул-лик-уд", което означава "звездата-куче на Слънцето". Във Вавилон Сириус е била известна като "Какаб-лик-ку", в превод "Кучешката звезда", а асирийците са я наричали "Кал-бу-са-мас", означаващо "Кучето на Слънцето". Накрая, познайте кое е най-яркото светило на съзвездието „Голямото Куче”? Въпросът е риторичен, но за да няма неясноти – ето и отговорът – Сириус.

От друга страна, небезизвестният Анубис е гръцкото име на Инпу - един от древноегипетските богове с глава на куче и тяло на човек, а звездата Инпу е също така звезда на Изида, иначе казано - пак Сириус.

След това привидно отклонение, което дава ясна връзка между звездата и символа на кучето, ще отскочим до манастира Св. Параскева, през 928 г. – там именно двамата сирийци, заедно с Боян Мага, поставят началото на богомилството. От двамата Мага получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие.

По това време Боян е само на 18 години.

Да, знам, че сирийците са от Сирия, а не от Сириус, но връзката в имената може съвсем да не е случайна. Ще си позволя да цитирам и Учителя Петър Дънов:

„Че ако вие погледнете в Битието, нашата земя е една от най-изостаналите назад в културно отношение. На другите земи, по другите Слънчеви системи има много напреднали земи. Ако се пренесете запример в Слънчевата система на Сириус, там живеят много добре. Старите народи като асирийците, които разбраха тази древна наука, туриха думата Асирия – значи хора, които искат да живеят според културата на Сириус. Отличен живот е. Какво ще кажете: „И там има земя като нашата.“ Там, ако идете, тия хора са толкоз културни, че помен няма от престъпленията, които се вършат тук, на земята. Тези хора не очакват други да ги оправят, понеже, „ако Бог съществува в света, той ще ни оправи“.

Сириус се споменава често и на особена почит в Учението му, а както се знае, то има много общи черти, традиции и ритуали с богомилството:

„В Сириус има една култура два пъти по-възвишена отколкото на Слънцето.”

„Много от човешките същества по другите системи са далеч по-напреднали от човека, защото са излезли по-рано от великия първоизвор на живота. Тяхната мъдрост е толкова велика, че културата на хората, в сравнение с тази на Сириус например е още в своите пелени. Съвременните хора пред съществата на Сириус не са даже и деца.”

Тук трябва да отворя скоба, че става въпрос за Слънцето Сириус, а не някоя от планетите му. Това пояснение е във връзка с негативната роля, която уфолози и изследователи отреждат на някои сириусианци, които следва да са жители на планети от звездната му система. Редица окултни школи дават насока, че Слънцата са център на светлите сили, а планетите (или вътрешността им) – на тъмните. В тази равнина на разсъждение, са възможни различни варианти – например някои от съществата от древната цивилизация в системата Сириус да са еволюирали в по-високи измерения на съществуване и да помагат на своето „наследство” на земята в развитието му, използващи методите на „бялото” посвещение. Други от тях, да са останали ориентирани предимно към егото и тялото си, а полярността им, разбира се – „черна”.

Дипломната работа на Петър Дънов е била на тема „Миграция и християнизиране на германските племена” и в нея се говори за ролята на епископ Вулфила, в превод от немски – вълчето.

Всъщност препратки към кучеглави същества, Сириус и всякакви митични фигури има както по целия свят, така и в България. Съществува информация, че Александър Македонски е воювал срещу странни хора, наречени песоглавци или кинокефали.

„Кинокефалите представляват едно от подразделенията на апокалиптичната армия на Гог и Магог, тоест на Скитите. Също така на картата на Хенрих Майнцски, се чете упътването, че:

“В Рифейските планини (на границата между Европа и Азия) тече река Танис. Там живеят лоши хора Грифони и Кучеглави.” – четем от сайта www.surva-bg.com .

Както и – „За Песоглавите се срещат споменавания в индийски, персийски, египетки и дори китайски автори. В средновековието за тях пишат Августин, Плано Карпини, Порденоне и Марко Поло.”

Оттам читателят може да се информира и за произхода и значението на думата кукери – хора, които се правят на кучета.

Според историка Иво Андровски „В преданията от древността е отбелязано, че алп Бури (вълк), полубог, станал първоучител на българите...”

По мнението на немалко автори (напр. Христо Маджаров), митът за момчето, спасено от Вълка, което е и легендата за основаването на Рим – е български, а някои изследователи обвързат произхода на владетелския род Дуло с алп Бури. Според представите и поверията на народа ни, кучето е слуга на Бога и е създадено от него да гони дявола - по Божия повеля то захапва лукавия за крака и той окуцява.

Темите за върколаците и догоните изобщо няма й да ги отварям, защото статията трябваше да е за митичния образ на Боян Мага.

Митичен или не, Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието и църквата.

Според редица изследователи, богомилите, наричани още „синове на разрушението”, са преки наследници на траките, а траките на свой ред са свързани с цивилизацията от Атлантида. За общото между Атлантида и Сириус може отново да видите в „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”

Николай Райнов счита богомилството за част от западната езотерична традиция:

„В своите седем периода на развитие (Атлантски, Мексикански, Египетски, Халдейски, Есениянски, Гностически и Богомилски) тази традиция запази линията на строго единство, така характерна за пътя и разкриването на всяка истина.”

С риск, съвсем основателно, да ме наречете повтарящ се досадник, ще добавя, че за връзката между индианската (мексиканската) и египетската култура от една страна, и историите за Сириус от друга, може да разберете пак от „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”.

Няколко извадки от Богомилското учение по темата:

„Първият кръг (Овен) е Талет, жертвата, Агнец, заклан върху равноденствения кръст. Там е главата на Великия Човек, коленото на Вениамин, който държи вълк, негов знак е Аметистът.”

„Азбучен ключ В (6) е свързан с ...феникс, междуосие, Марс, Сириус, Стрелец, Йехова, Уриел, Строител, ..., Влияние, Воля, Трон...

Ще завърша със следните любопитни думи на поп Богомил - цитат от произведение на Николай Райнов:

“Ние сме християни – казва той – ние се мъчим да заслужим Божията Милост с дело, думи и мисъл. Ние нищо скверно не вършим. Нищо от учението на Христа не отричаме, ни изменяме; ние живеем онова, което са живеели първите апостоли. Проповядваме словото на спасението и пазим христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. Ние сме Божиите кучета, които разкъсват всеки вълк. Ако царете и патриарсите идат да грабят стадото, те са вълци и ние ще разкъсаме и тях.”

Земя на кръстопът, трудна, недостъпна и красива; земя със снежни планини и стръмни духовни върхове; България – едва видима на глобуса, но родила културни колоси като орфизма, богомилството и Учението на Бялото Братство. Но духовният ребус на съдбата се нареди така, че за Учението на Бялото Братство да знаем много, за богомилите – малко, а за орфиците – почти нищо.

Ще оставя траките настрана, като си позволя само един окултен паралел – Орфей, Гавриил Лесновски и цар Самуил са въплъщения на един и същи дух. Цар Самуил – закрилникът на богомилите и Гавриил Лесновски – третият в йерархията им, въплътил в движението духа на великата тракийска школа, са митичния Орфей. Другите му инкарнации са също впечатляващи, но нямат връзка с изложението.

Това не е тайна за никой от съвършените.

И именно орфиците, привидно потънали в океана на забравата, като черни миди сред тъмното му дъно, успяват да родят най-красивата перла на Европа – богомилското движение. Същото това движение, което както само, така и с многобройните си креации сломи Църквата със светлината на ренесансовия човек.

Но аз няма да пиша за това, което ни дадоха - а за това, което не стигна до нас. То бе погълнато от огнените езици на средновековната църква, а това което бе останало – довършиха го продажните български политици на двадесетото столетие. Малко от книгите оцеляха и те бяха недостъпни – скрити в дълбоките подземия на Малтийската библиотека, старо хранилище на Ордена на Малтийските рицари. Мнозина опитаха да ги зърнат – но само трима от тях успяха – Николай Райнов, Никола Трифонов и Благой Мавров – изцяло благодарение на първия. Години по-късно, скъпоценния архив бе преместен във Ватикана, но това не укроти българския дух, жадно търсещ гените си. Макар и трудно, Людмила Живкова успя да уреди малка група да посети и разгледа богомилските книги в сърцето на католическата църква. Настъпва и денят на заминаването, но не никой не напуска страната. Още повече – дверите на папата се затварят завинаги пред родните търсачи. Датата е 13 май 1981 г., по-известна с друго едно събитие – атентатът срещу папата, в който България е набедена за съучастник.

Въпреки нечовешките усилия на Николай Райнов, вътрешното богомилско учение е загубено за нас. Изнесено под формата на притчи, легенди и предания, закодирало в себе си страшни знания за човека и света, то е заточено далеч от родината си. Но Николай Райнов изпълнява блестящо задачата си, поставена от Учителя Беинса Дуно – задача, която е по-силите само на изключителен дух.

Могъщият Учител също изпълнява блестящо световната си Мисия – и в Словото Му, освен новите импулси, живее и тайното богомилско учение, поднесено на научен, съвременен език. Знанието не е загубено, но то не се изчерпва само с беседите и лекциите, то пулсира във вените на Школата. И много от нещата, практикувани от старите богомили ние ще видим и днес, у учениците на Школата на Бялото Братство – общ братски живот, посрещане на изгрева на Слънцето, еднаквата йерархия на учениците (оглашени, верюущи и съвършени), братски обяди, свещени песни, молитви и работа с Писанието, живата основа – Христос...

Бог е Милостив, защото ни дава Учението на Неговата Милост. Отново.

Живеем в свят, преливащ от средства за комуникация, които освен че често ни ядат от времето, още по-често ни го спестяват. Благодарение на тях сме по-ефективни в работата, по-гъвкави и бързи в изпълнението на различни задачи, по-мобилни и пътуващи.

Светомир Македонец се справя с колосална по количество и качество работа, при това без помощта на интернет, кола или самолет. Обикаля и създава църкви в толкова градове в Европа и Азия, че няма да ми стигнат мястото и нервите да ги изброя, но в името на изложението ще маркирам някои от тях.

Всъщност място имам, ето ги всички:

Склина (сега Салона в Далмация), Кьолн, Вреслав, Бруга (Брюгга), Бергама, Мадрид, Флоренция, Динец (сега не съществува, в Южна Франция), Скробела (сегашна Бруса), Горни Понт (северно от Букурещ), Долни Понт (в сегашна Бесарабия), Летцина (сегашно Фиуме), Наполе (Неапол), Равена, Ипон, Скоция (на остров Милет), Сиракуза, Пиза, Аргос, Лемнос, Верховиц (Южна Русия), Зиденец (Моравия), Сиелово (разрушен, южно от сегашен Берлин), Брода (Северна Италия), Дземли (Унгария, източно от сегашна Будапеща), Горни Ростов (Ростов на Дон), Дсетрийс (южно от Дрезден), Вахия (Ирландия), Селинец (Моравия), Келтона (северно от сегашна Салмалка), Хуза (южна Германия), Генуа, Тулуза, Сабона (сега Лисабон), Филипопол, Търновец (по Горни Вардар), Лимс, Алхабад (Индия), Стебниц (сегашна Бохемия), Макайя (на остров Цейлон), Адрианопол.

Тези места са били за него поле за интензивна духовна и организационна работа, свързана с много проповеди и напътствия, както и с усвояването на различни чужди езици. При все това той е намирал време, сили и вдъхновение да пише.

Според проф. Николай Райнов в Малта се съхраняват 6 негови книги и 493 писма към различни богомилски църкви. Писмата са с пояснения към широк спектър въпроси – богомилски легенди, космогония, магия, алхимия и морална чистота. А в допълнение към абзаца за обема работа, само ще спомена, че 6-те книги съдържат 4320 листа.

Името сравнително ясно указва откъде произхожда епископ Светомир, като Южна Македония си остава и основно поле за неговата дейност. С благороден произход, външен болярин и комитопул на племето сагудати (живели край Вардар), Светомир Македонец е бил богат и образован, на младини е пътувал много и е участвал в ред войни, преди да се отдаде на богомилството.

Успял да опази животът си в кървави сражения и схватки, той не съумява да стори това като епископ на кроткото богомилско движение – съдбата му не е по-различна от тази на другите водачи.

Светомир Македонец е изгорен на клада, заедно с 12 негови презвитери и 93 верни.

Никак не е лесно да се пише за човек, оставил жена и три деца в името на дело, в което е вярвал с цялата си душа и сърце. Трудно е да се съживи доброволно пожертван живот, дори за всесилното перо.

Никак не е лесно да се пише за човек, потърсил усамотението не в пустинята, а сред хорските страдания, сред плач, разпътство и пролята кръв. Трудно е дори за най-талантливите, още по-трудно е за мен.

Епископ Теодор Преславец, дясната ръка на Йеремия – Богомил, вдъхновителят на църквите в Атина и Прилеп, обаятелният оратор и даровит писател, майсторът на притчите, като че с лека ръка избира мъчителната борба пред личното щастие и семейния живот. Цяла Южна България, а и земите отвъд, са огласени от силните му слова и беседи, разтърсили не една душа от лепкавия средновековен унес.

До нас негови произведения не са стигнали, но според проф. Николай Райнов, в Малта се съхраняват някои от творбите му – „42 беседи, наречени “Тълкувание на Исусовите притчи”, онези странни по разбиране и език 13 “Катехизически поучения”, назовани “Думи по притчи Соломонови”, както и класическите четири “Беседи по Начертанията на Апокалипсиса”.

„Пази се, бди, защото нечистият е около тебе всеки миг – и ти ще бъдеш измамен; когато спиш, плевели ще посее в нивата на твоето сърце, а и в нивата на твоето деяние – също.” – предупреждава младият епископ своите ученици – „не мисли за печалбата и не роптай, той равно награждава; когато и да се върне блудният син, изходил грехове и позор, той ще бъде пръв на пира в бащиния дом.”

Но както дърветата поемат яростта на бурята, гърма и вятъра и пазят пълзящите храсти, така нито Теодор, нито хиляди други ще успеят избегнат огнените прегръдки на кладите или хладните железни остриета.

И църквата „Св. Параскева”, която е символ на началото за всички богомили, е орисана да бъде краят за мнозина.

Именно там, в двора на светата обител, пламъците, с кървав танц, обгръщат и Теодор Преславец, епископът на юга.

Радислав Кондаков

Придворен магистър при императорите Константин VII Багренородни и Роман Лакапин, управител на Източните имперски владения при Константин, началник на флотата при император Никифор Фока, по произход патриций, а по призвание богомилски епископ, Никита Странник е изключително интересна фигура. Основава и управлява богомилски църкви из цяла Византия, а сред няколкостотинте му ученика има боляри, войници и редица благородници. Той е с широка обща култура, тънък познавач на философията на древния свят, на творенията на различни мистици и църковни писатели, на източните учения и мъдрост. Наблягал е на тайната на мълчанието, като абсолютно необходимо качество за всеки, тръгнал по тесния път на посвещението и духовното ученичество.

Според проф. Николай Райнов някои от книгите му още се съхраняват в подземията на Ордена на Малтийските рицари: четири от 109-те му Увещателни слова – “Увещателно слово към народите”, “Увещателно слово към островитяните”, „Увещателно слово към царете” и “Увещателно слово към свещениците”, както и две от 17-те му Посветителни слова, произнесени на остров Крит.

Изобщо църквата в Крит, създадена от самия Никита, е била много важен богомилски център по онова време и поради тази причина, като командващ на имперската флота, Никита Странник превзема острова и го прави част от Византия. Но това съвсем не е единствената победа на този талантлив реторик и майстор на притчите – и араби, и арменци, и турци са покорени от пълководеца, стигнал с корабите си чак до Тигър и Ефрат.

Но новозавладените територии ни най-малко не задоволяват имперския апетит на Никифор Фока, напротив – той решава да нападне и България. Предупреден от Боян Мага за намеренията на Никифор, Никита нахълтва в покоите му и в гнева си го нарича варварин, изменник и предател.

Датата е 12 декември 967 година и се помни от богомилите, защото миг по-късно епископ Никита Странник пада убит от ръката на император Никифор II Фока.

Радислав Кондаков

Той е най-известният богомил – за него сме чували, за него сме чели, макар и най-вече от смъртните му врагове. Знаем го като поп Богомил.

Дясна ръка на Боян Мага, той всъщност се казва Йеремия, и е един от най-дейните и отдадени разпространители на идеите на Учението, автор на множество книги и свещени текстове, ръководител на редица богомилски църкви и центрове, неуморен апостол, познал хиляди прашни пътища из България и цяла Европа.

Боян се свързва с него чрез Патриарх Стефан още през 928 г., за да го покани на среща с двама тайнствени сирийци в манастира Света Параскева – среща, която поставя началото на Богомилството. Среща, след която те са неразделни в делото.

В йерархията на движението той е най- високо, заедно с водача Боян и донякъде Гавриил Лесновски – т.е. архиепископ, и въпреки че до края на живота си остава презвитер в официалната църква, тя не само не оценява духовния му гений, но нещо повече – слага край на земния му път и полага усилия да бъде очернен поколения наред. Усилия съвсем успешни.

Ето и някои книгите от Йеремия-Богомил, според големия изследовател на движението, проф. Николай Райнов:

• Дванадесет книги за Брака на Богомил, писани под диктовката на самия Богомил, украсени с 48 миниатюри, изразяващи мистичната Сватбена Вечеря на Исуса Христа;

• Двадесет и девет легенди:

1 . Изгонване на ангелите;

2. Кръстир дърво;

3. Въпроси на Балкиза;

4. Слизане на Исуса в ада;

5. Ходене на Богородица по мъките;

6. Митарственик;

7. Соломоновият Храм;

8. Виденията на Йоан Кръстител;

9. Повест за Чашата;

10. Деяния ня Йосиф Ариматейски;

11. Въпроси на Пилат;

12. Образът на Абгар;

13. Повест за Ева;

14. Слизане на Бога по земята;

15. Архангел Михаил и Сатанаил;

16. Създаването на Рая;

17. Каин гради град;

18. Книга на Енох;

19. Борба на Якова с Бога;

20. За потопа;

21. За Голгота;

22. За детинството Исусово;

23. Магични молитви на св. Поликарп;

24. Битие на св. Богородица;

25. Създаване на звездите;

26. Странстванията на Балкиза;

27. Повест за Мелхиседек;

28. Пророк Елиас;

29. Откровение на апостол Павел.

Прищявка на съдбата, тя отново забулва в тайна живота на човек, чието дело е огромен тласък за развитието на хората, осветил с ярка факла тъмните им средновековни дни, нахранил със собствената си плът ненаситния огън на свободата.

Идва денят, в който Патриарх Даниил и презвитер Козма успяват да убедят нерешителния цар Петър, че именно богомилите, а не слабото му управление са причина за народното недоволство, метежи и бунтове. След като не успява да намери Боян, царят вика на разпит Богомил и го посреща с тежки обвинения. Ето какво, според Николай Райнов, му казва Богомил в края на срещата:

“Ние сме християни – казва той – ние се мъчим да заслужим Божията Милост с дело, думи и мисъл. Ние нищо скверно не вършим. Нищо от учението на Христа не отричаме, ни изменяме; ние живеем онова, което са живеели първите апостоли. Проповядваме словото на спасението и пазим христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. Ние сме Божиите кучета, които разкъсват всеки вълк. Ако царете и патриарсите идат да грабят стадото, те са вълци и ние ще разкъсаме и тях.”

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани. Водачите са сред тях.

След дълги мъчения сред плесен и плъхове, не промълвил и дума за „вълшебните” книги, на 25 януари 971 година Архиепископ Богомил е изгорен на големия преславски площад, пред многобройна тълпа от сиви очи, попиващи последните капки живот на стотици невинни богомили.

А аз ще си позволя да завърша с думите на Стоян Ватралски:

„От своя народ, благодарение на злочестото византийско влияние, тоя великан е нещо по-зле от отречен, нещо по-срамно от забравен.”

Радислав Кондаков

Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите, които бяха носители на едно велико учение за реформирането на живота и социалния строй по най-идеалния начин, но за това изгонване българите платиха с пет вековно робство под турците, защото когато един народ не приеме Великото, Божественото Слово, което му се праща от провидението, и не приложи това Велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените от България богомили занесоха своите идеи и културата си на Запад. Народите, които разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи, процъфтяха. А сега, ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот. (1)

С какво може да се похвали българският народ? Де са великите хора на българите? Каква велика идея внесоха те в света? Ще кажете, че те прогониха богомилите. Преди всичко богомилите не бяха тяхно произведение. Те донесоха едно ново учение за българите, но българите нямаха търпение да дочакат края на това учение. Те и досега се стремят всячески да доказват, че богомилите са развалили България. Това е една голяма лъжа. Целият европейски свят знае, че богомилите бяха отлични хора. А сега нито една българска глава не може да се убеди в това, че богомилите са добри хора. Защо трябва да се поддържа тази лъжа? Ако наистина богомилите съсипаха и развалиха България и ако това е един факт, добре. Но ако това е един неправилно приписан грях по отношение на тях, питам тогава това в тяхна чест ли е.(2)

Ето, нашето духовенство и досега още има лошо мнение за богомилите. Казват, че богомилите станали причина за страданията на българите. Те са виновници за нещастието на българския народ. Те поставят богомилите виновни за всички престъпления. Така и нашите журналисти ме учудват. Например, един български вестник пише, че някой дъновист убил сръбския крал.(3)

Гледам, в България от толкова години обвиняват богомилите, че съсипали България. Богомилите не съсипаха България. Може да имат богомилите някаква погрешка, но за съсипването на България е причината българският народ. (4)

Вие – търновци, едно време гонихте богомилите и оставихте предание за тях, че са били много лоши хора. Не е вярно. Аз сега чета техните анали и виждам, че са били много добри хора.(5)

Всички онези сили, които са вложени в тази страна, сили за култура и за прогрес, са били спъвани. Богомилите дойдоха в България с цел да проповядват канализацията, да покажат пътя на хората, но ги прогониха. Само истинските поети, писатели, философи, талантливи и гениални хора са в сила да отворят пътя, да се канализира човешката енергия.(6)

Хубаво, я ми кажете, где е велика България тогава? Преди 500 години, като дойдоха богомилите, всичките ги разпръснаха, избиха ги. Какво стана с България? Духовенството имаше много хубаво желание, да спаси народа. Спаси ли го? – Не го спаси.(7)

Българите 500 години не могат да ги убедят, че богомилите били пратени от Бога. Казват: „Еретиците станаха причина България да пропадне.“(8)

България за лошите си мисли към богомилите петстотин години беше в робство.(9)

На всички рекохъ да излизате прѣзъ мѣсецъ май на слънце, да наблюдавате изгрѣва му, то да не ви заварва въ легло, а други, които ви гледатъ, казватъ: „Е, тѣ сѫ богомили, кланятъ се на слънцето.“(10)

Е, хубаво, аз ще ви приведа следното: от 1,500 години насам българите са направили 150 войни. Питам: За тия падения и нещастия на България аз ли съм виновен? Едно време, казвате, дошли богомилите. Но защо да не се признае фактът, че богомилите бяха едни от най-благородните, най-добрите хора? Може да е имало и лоши хора между тях, но както ги зная аз в онова време, както ги проверявам, между тях имаше добри хора.

Ние искаме на страдащите да помогнем, а след това на онези, които не страдат. На тях трябваме ние. Това сме ние. Можете да кажете, че ние сме богомили. Ние сме служители на Бялото братство, искаме да изпълним Христовия закон, който Той положи преди 2,000 години.(11)

Затова някои твърдят, че човек е разделен между Бога и дявола. Тази е причината, където човек върши и добро, и зло. До кръста човек принадлежи на Господа, а от кръста надолу – на дявола. Така са мислели и някои от старите богомили. Окултистите дават друго обяснение. Каквито обяснения да съществуват, злото си остава зло. Дяволът се заел с невъзможни за него неща.(12)

Като дойде Христос на земята, убеди ли евреите в истината? Приеха ли те учението Му? – Не Го приеха. Богомилите убедиха ли хората в правотата на своето учение? – И те не можаха. Питат: Кои са богомилите? – Всички хора, които носят добри, светли идеи, са богомили. Те са носители на новата култура. Който не знае това, казва, че богомилите развращавали народа. Не, те са оправяли света. И Христос е богомил и, за богомилското Му учение Го разпнаха. Днес, всички християни, всички народи се крият под епитафията на този Богомил. - Защо се крият под тази епитафия? – Защото тя ги храни.(13)

Богомилите едно време работиха и понеже българите не бяха готови, паднаха под робство. Богомилите отидоха горе и сега, като се освободи България, пак дойдоха. Това е, дето се казва: слизане и качване. Те са сегашните ученици на Бялото Братство. Комунизмът е социално учение на физическия реален живот. Комунистите са най-външният кръг. Като се качат по-горе, те ще се приближат до богомилството. Комунистите не защитават богатите, но бедните. А в Писанието се казва, че Бог е Бог не на богатите, но на бедните и слабите.

Богомилите (в широк смисъл на думата) са били в Египет, Асирия, Вавилон, Персия, Гърция и пр. Те са били там в разни свои прераждания. Във време на Христа са минали в Палестина и от там пак в Гърция, от Гърция в Рим, Англия, Германия и пр. Богомилите (в широк смисъл на думата) се разделят на три клона.

Богомилите не са били мирен елемент. От България са отишли във Франция, Англия и много други страни. След откриването на Америка те са отишли и там. Богомилите са били много смели. Ние ще изнесем данните. Те ще кажат: “Докажете го исторически”. А ние ще кажем: “Опровергайте го исторически”. Законът е такъв: “Дето е текло вода, пак ще тече”.

Богомилите сега идат отново и животът сега минава в нова фаза. (14)

С какво може да се похвали един българин? В него трябва да има благородство. Какво е направил той за света? Българите направиха за света нещо чрез богомилите. Това, което изнесоха българите, е принципа на Свободата.

Кое е същественото за българина? Той е най-твърдият елемент, който съществува. Българинът се отличава с голяма твърдост, упоритост. Всеки човек, който слиза на Земята, трябва да мине през българите, за да добие твърдост, да му ударят печата на твърдостта. Най-доброто семе, което расте, е българинът. Богомилите са дошли тук, за да придобият това качество - твърдостта, за да проповядват после добре Божественото Учение.

Кои са причините за робството на българите под турците? Причината е в отношението на българите към Бога - нарушение на отношението им към Бога. Както евреите: като нарушиха своите отношения към Бога, дойдоха страданията. Всички страдания на народите идат от нечисти мисли, желания и постъпки. Българите бяха 500 години под турско робство - наказание за гонението против богомилите.

Един брат попита:

- Богомилското движение има ли връзка с нашето движение?

- Ние не сме били фаза на някакво течение. Ние сме извор, който е излязъл от Бога. Други течения са излизали от нас, но ние не сме излизали от друго течение. Богомилите имат сходни черти с нашето течение. Понеже както богомилското движение, така и нашето, идат от един и същи велик център на Бялото Братство.

В миналото ние сме се проявявали по един начин. В бъдеще ще се проявяваме още по-съвършено. (15)

Съставител: Радислав Кондаков

Днес е модерно да се говори и пише за силата на мисълта, за това, че творческата мощ и потенциалът да сме свободни и щастливи се таят вътре в самите нас, но не би било честно да твърдим същото за мрачните времена на Средновековието.

И който е дръзвал да оспори църковно – религиозните догми е заплащал твърде скъпо – с живота си. Щастливци сред подобни смелчаци са Богомилите, защото пламъците от кладите им разпалват огъня на Реформацията, осветил и изгорил безумието и жестокостта на тъмната епоха.

Но идеята ми не е да правя обзор на Богомилското учение, и за да бъда коректен към заглавието, минавам незабавно към темата.

Степените са им били три – оглашени, верующи и съвършени. Първите, понеже са били главно слушатели, ще оставим настрана и ще се насочим към вярващите и тяхната основна задача – нравствена чистота. Пречистването и себевладеенето са били

основен критерий, за да могат да бъдат избрани и посветени в степените на съвършенството. Защото там се е усвоявала силата на мисълта, често наричана и магия, а боравенето с нея било голяма отговорност и изкушение. Ако не вярвате, спомнете си джедаите. Шегувам се.

Всъщност не се шегувам – тези, които използват енергията за користни и манипулативни цели ги наричат ситски лордове, но всеки има свободата да избере от коя страна на Силата да застане.

Богомилите са насочвали съзнателно умствената си и духовна мощ за въздействие и помагане, както в личен, така и в социално – обществен план.

Но за тази цел мисълта, освен пречистена, трябва да бъде и силна, иначе всичко се свършва с мечтите, а не се явява в материалния свят, както те са искали.

Сред методите, които Богомилите са използвали за пречистване и усилване на мисълта, са:

- Посрещане на изгрева на Слънцето

- Възприемане на природните сили като живи; единство на духовното и материалното

- Музика и свещени песни

- Вегетарианска храна и водене на природосъобразен живот, използване на билки

- Изучаване на различни „тайни” науки

- Молитва и медитация

- Символично и творческо тълкуване на Писанията

- Активно участие на обществената и социална сцена, живот в комуни, братски обяди и вечери и т.н.

- Практикуване на сакрални ритуали и използване на различни магически символи – Пентаграм, Свастика, елипси и концентрични окръжности

- Често ходене в планините, считали са ги за резервоари на жизнена енергия

Радислав Кондаков

Историята счита, че „Стефанит и Ихнилат” е преведена на български през 13 век, на база на гръцкия вариант, който пък е бил поръчан от император Алексей I Комнин през 80-те години на 11 век. Книгата е също така една от свещените за богомилското учение.

Липсват данни дали богомилите са направили по-ранен превод на преданията, но те са ползвали това, което получават през 928г. от двамата непознати сирийци, при основаване на движението в манастира св. Параскева.

Няма как да сме сигурни дали това е вариантът, известен като „Калила и Димна”, който и до днес се приема за едно от най-забележителните произведения на арабската средновековна литература. Най-вероятно не е, но определено трябва да се отбележи, че именно „Калила и Димна” е използвана от византиеца Симеон Сит, за да се появи на бял свят „Стефанит и Ихнилат” на гръцки, който, както стана ясно по-горе, е родителят на българската версия.

Ако направим крачка назад, ще разберем, че благодарение на един сириец – несторианин, известен като християнският свещеник Буд, около 570г. вече има превод на старосирийски, който е в десет части и се счита за изключително близък до санскритския оригинал. А в случая, под названието „санскритски оригинал” са скрити версиите на загубения първоизточник – „Панчатантра”.

В този ход на мисли е съвсем възможно копието на двамата странници от Изток в Св. Параскева да има съдържание близко до това, което е изписало перото на преподобния Буд.

Но в крайна сметка, от двете версии, ще изберем трета. Според един от най-големите изследователи на богомилите, проф. Николай Райнов, те получават различен вариант на легендата, и в случая е най-удачно е да прочетем самия Райнов:

В богомилската легенда “Стефанит и Ихнилат”, където Бикът /Земята/ и Лъвът /Огънят/, символизиращи Двата полюса на Мировата Змия, водят беседа, се казва:

“… Да, ти ще влезеш. В най-съкровеното ще влезеш ти: но – дали Езикът ти носи язвите на света, дали Бедрата ти знаят проказата на чуждия грях, дали Шията ти усеща студеното острие на ножа, който виси над човешката престъпност? И ти намажи с Елей рогата си; на бедрата ти ще сложат подпоясник от бодлива Папрат; на гърлото ти – верига от Скорпии, на твоето виме – венец от Змии…И започни навлизането в Долината на страха, догдето твоята желязна подкова стане Змия, гвоздеите – Язви, юздата – Жило, поводът – съскащ разцепен Язик, хомотът – паст на гладен Лъв…И започни навлизането, за да спреш в часа, когато заговори Вселената, когато цялата Вселена заговори, че е тъмно, че е много тъмно на Земята, на Небето, в Бездните и в поднебесните Щерни…И тогава започни да се отдалечаваш…!”

„…Според “Стефанит и Ихнилат”, Седем Царя търсят любовта на Балкиза, а Соломон е осмият. Но деветият цар само ще я овладее – неговото име е Горатремас и числовното му значение е десетка – числото на Осъществено Творческо Слово, отдето ясно личи, че Балкиза е съпругата на Възкръсналия Христа, Суламит – по египетската традиция. Защото : 3+70+100+1+300+100+5+40+1+200=320=10, а десетката е ключът на Великото Дело във Вселената…”

И нещо много любопитно, а именно данни за книга с коментари за „Стефанит Ихнилат”, написана от Боян Мага и озаглавена по същия начин:

„…Освен това, тъкмо тогава Боян написал бележитите “Предания за Стефанит и Ихнилат”, които са най- добрият и най-дълбокият коментар за легендата под същото име, 12 книги, 800 листа, диктувани на четиримата ученика: Симеон Антипа, Никита Странник, Василий Византиец и Хамерун Добровницки. Книгата е писана пет месеца. Подвързана с кожа от девствен бик, окована в злато, украсена със седем скъпи камъка, тази книга сега краси един олтар в Малта, в залата на посветените…”

В заключение и за сравнение, ще се върнем на българския превод на „Стефанит и Ихнилат”, който, макар и различен от варианта, ползван от богомилите, неизбежно е роднина на индийския сборник „Панчатантра”.

Повестта е изградена от отделни фолклорни разкази за животни, които, макар и незабележимо, са споени в едно цяло. Те биха изглеждали твърде наивни пред критическия съвременен взор, но не трябва да забравяме, че именно чрез универсалния образен език на приказките и притчите, мъдреците и посветените от различни епохи за завещавали посланията си на човечеството.

Ето и цитати от старобългарската версия, в превод на Светлина Николова:

„Заедно с другите животни там се намирали и два звяра: единият наричан Стефанит, а пък другият – Ихнилат. Те се различавали помежду си. И двамата били мъдри, обаче Ихнилат бил някак си лукав по душа и умеел да постъпва така, че да постига целта си.

…

Майката на лъва рекла: „Чух от един, който заслужава доверие, че Ихнилат е оклеветил пред вола поради завист.” А лъвът попитал: „ Кой е този, който ти каза?” Тя отговорила: „Трябва да се запазват тайните на онези, които обичаме, защото който не пази тайна, безчести своята съвест и посрамва доверието.”

Това е „Стефанит и Ихнилат” – между добродетелта и безчестието.

Радислав Кондаков

Използвана литература:

1. Светлина Николова – съставителство, предговор, новобългарски превод и коментар; „Стефанит и Ихнилат” – „Видения из древна България”; Издателство ИК “Гал-Ико”

2. Райнов, Николай; „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

Ако се пренесем в 10ти век, макар и само мислено, ще е съвсем ясно, че правата и статусът на жените в нашето общество са сериозно еволюирали от тогава.

И все пак, ако настроим машината на времето за дестинация България, в това отдалечено лето Господне, несъмнено ще се натъкнем и на едно сериозно явление в тогавашното ни царство – Богомилството.

Изпълнили и обединили горните стъпки, най-вероятно ще забележим, че сред водачите на богомилите е имало и жени.

Една от тях е Макрина.

Тя приема богомилско кръщение, когато е само на 16 и до края на живота си остава недокосната от мъж – нейното сърце е горяло само в огъня на делото, където е оставила ярка следа, видна и до днес.

След като приема степен «съвършен» и е била назначена за епископ на движението, тя става Михаил Унгарец – мъжко име, в един суров, мъжки свят. То ни нашепва и част от задълженията й – на Макрина се пада територията на Унгарското княжество.

Там тя създава духовни центрове, организира и ръководи богомилските църкви, обучава и напътства верните последователи.

Изключително ерудирана, с впечатляващ характер и знания, тя се радва на слава, далеч надхвърляща пределите на Унгария и България,

Многобройните й книги имат още по-многобройни преписи, предавани от ръка на ръка из цяла Европа. Оцелелите от тях са намерили сетно убежище в студените, подземни хранилища на Малтийския орден*, където безмълвно пазят тайните на едно изчезнало учение.

В Малта до тях е успял да се добере проф. Николай Райнов и да ги резюмира в труда си «Богомилство и богомили», разбира се – неиздаден все още…

Богомилско, египетско, мексиканско и есениянско таро, кабалистичните елементи на учението, описания на посвещенията, връзката между Атлантида и богомилството, загадъчни легенди – един списък, който е малка част от това, което Михаил Унгарец е писала, и което ние не можем да прочетем.

Поддържала е активна връзка с различни духовни дейци из целия континент – така например, според Николай Райнов, тя е изпращала текстове на виден Марсилски презвитер, строг кабалист, които са запазени в Малта като книгата “За Петела и Млечния Път”, 130 листа голям пергамент.

Макар и оскъдна, информацията за нея ни разкрива една изключителна личност, осветила с факела на знанието мрачния средновековен бит на хиляди, личност, получила огнена награда.

Михаил Унгарец е била призната от българската власт с мъчения, каквито трудно биха понесли и най-смелите мъже, и е изгорена жива в двора на манастира «Св. Параскева»**, заедно с много верни последователи.

Тя е Макрина – една свободна жена от 10ти век, за която ние знаем малко.

* Тайни хранилища на ордена на Малтийските рицари, разположени в подземията на Малтийската библиотека. В самата библиотека входът, разбира се, е свободен.

** Манастирът, в който е поставено началото на богомилството, не е запазен до наши дни. Според Райнов, останките му могат да се търсят на северозапад от Преслав, в пещера, недалеч от града.

Това е историята на една жена, която можем да наречем убийца, блудница, царица и светица – една жена, за която знаем малко.

Може да се каже, че животът на Теодора е летопис на една раздрана от греха душа, вкусила от всичко, което света може да й предложи, за да се върне към това, за което винаги е жадувала.

Родената в дома на пристанищен кръчмар Анастасия пие с пълни шепи от разкоша на византийския двор като царица Теофана, но намира гибелта си на големия площад в Преслав и бива наречена Теодора. Съпругата на император Никофор Фокас се е славела с поразителна красота и не случайно е била наричана “втора Елена”. Всъщност младата търговка на вина се възкачва на престола преди Никифор, като съпруга на император Роман II Лакапин. Страстно влюбена във Фокас, коварна и властолюбива, тя отравя Роман и след смъртта му става регентка. Самият Никифор е талантлив пълководец, ползващ се с подкрепата на войниците си, и лесно се справя с последната останала пречка към двореца на Порфирородните – стария му враг, патриция Йосиф Вринг.

Съвсем скоро след това Никифор Фокас се жени за Теофана и е коронясан за император. Той назначава за началник на флотата последния останал жив богомил във византийския двор – Никита Странник. Воин и черноризец по душа, новият император рядко и сдържано дарява огнената си съпруга с ласка, и се отдава най-вече на молитви и пост. И никак не е чудно, че скоро тъмната кожа и гъстите черни коси на един от неговите пълководци – арменеца Йоан Цимисхий й напомнят за бурната наслада на нощта.Така Теофана е отново заслепена от безумна любов. С добре премерени ходове, Йоан запленява сърцето й, и тя не разбира истинските му мотиви – жажда за мъст и власт. В това време, Никифор Фокас, вече предупреден от незнаен монах за скорошната си смърт, панически строи бойни кули и се огражда с тежка стража. Той прокужда Йоан Цимисхий от двореца и го командирова в далечните азиатски провинции на империята. Но страстта на царицата към снажния арменец се усилва още, и тя ходатайства за връщането на Цимисхий.

Императорът подозира, че се готви заговор, но не знае, че тайно, всяка нощ Йоан Цимисхий и Теофана сплитат тела в любовен танц. Той не предполага, че ще бъде предаден не от друг, а от собствената си жена.

Царицата помага на арменеца и заговорниците, като ги вкарва тайно в двореца и им осигурява достъп до покоите и спалнята на владетеля. Добре и хитро организирано, покушението срещу Фокас е успешно. Чак когато го вижда, посечен и потънал в локва от кръв; когато я жегват застиналите, студени усмивки на заговорниците, Теофана започва да усеща какво е сторила. Не след дълго подозренията й се потвърждават – Йоан Цимисхий никога не я е обичал.

Болката й на отхвърлена и излъгана жена е примесена с неутешима скръб по Никифор – тя жадува да се озове в прегръдката му отново. Изцяло съкрушена, царицата понася още един тежък удар – новият император я гони от двореца и тя е заточена в манастир, където роби и нубийци блудстват с нея и я насилват. Въпреки, че е държана в строг плен със забрана за излизане извън пределите на светата обител, тя, предрешена като войник, успява да избяга. Същата вечер Йоан Цимисхий дава прием в чест на пратениците на българския цар Петър. Преоблеченият воин прави силно впечатление на императора и той го кани на приема, като даже го кара да му изпее нещо пред всички. Теофана познава много добре вкуса на Цимисхий и красивия й глас донася любимата му песен. Но удоволствието на Йоан не трае дълго – бившата му съпруга завършва с тъжна балада за убийството на Никофор Фокас. Залата застива, всички разбират кой се крие зад доспехите. Йоан Цимисхий свежда поглед към земята, а царицата бързо напуска двореца.

Княз Бенеамин, който е сред пратениците на Цар Петър, веднага иска разрешение от императора да напусне пиршеството и настига Теофана. Тази среща я разтърсва, защото византийката дълго време е копняла за ласките му и неведнъж го е канила в покоите си. И с ридание започва да го укорява, че късно я търси за любов – бисерите на душата й са разграбени, тялото й поругано, а на престола седи вече друга жена. Но Боян не отива при нея за плът – той й говори за нещо далечно и непознато, нещо което я пленява и тя чувства близко. Строгият му глас пронизва изтръпналото й сърце и буди непознато усещане – болка и радост се сливат в едно. Унесена, Теофана притваря очи, а Бенеамин си тръгва безшумно – както е и дошъл. Тя разбира, че само една тайна не е разгадала – тази на страданието.

Не след дълго стъпките й я водят до България – земята, която някога е презирала.

С разранени, боси крака, тя скита по българските планини, за да търси това, което е загубила. И когато среща първите богомили тя още жадува за тъмните очи на Боян. Но не знае, че никога вече няма да зърне княза, не и на този свят. Наистина, странна участ свързва тях – страшната блудница и девствения маг: във Византия ще умре от българска клевета съзерцателят, а Теофана ще намери смъртта си в Преслав по ромейска повеля.

Това, което вижда в тази чужда, корава земя я разтърсва дълбоко. Гладни, парцаливи хора, криещи се в гори и планини, сплитащи костеливи ръце в молитва. Мрачни сенки на мъже, жени, старци и моми, те се молят за тези, които ги гонят, те се молят за България, която осиротява. Богомилите приемат Теофана радушно, като блудна дъщеря, завърнала се в бащиния дом. И там, в хралупите на българските балкани една царица разказва с ненавист за Византия, където е грешила цял живот; говори за злато, накити и съблазън; за суетна власт и нечути престъпления. Там, в дивите гори, тя ридае, а с нея плачат и богомилите. С нея се молят, нея утешават.

А очите й срещат очи, които с радост отиват при вериги и тъмници, които не се боят от огън и клади. И тя не забравя тези, които я посрещат като робиня на Исус, не забравя думите им – „Меч се остри за тебе тук – на земята, а там – на небето – се плете венец!”

Теодора отива в Преслав да заклейми боляри и сановници, църковници и патриарх; да изобличи предателството и порока. В деня, когато последният апостол на богомилството, летописеца на движението, Симеон Антипа е обгърнат от пламъци на площада в Преслав, тя пада, посечена от меч. Но там не я познава никой, само един глас пита отдалеч:

- Не е ли тази Теофана, развенчаната царица на Византия?

Радислав Кондаков

Използвана литература:

1. Райнов, Николай; „Света Теодора” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.

2. Райнов, Николай; „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

3. “Разказ за цар Фокас и за братята му, как ги погуби в една нощ кръчмарката Теофана” (новоб. превод у Й. Иванов, Староб. разкази)

4. Уикипедия

Това е презентацията, част от доклада ми на Четвърта национална астрологична конференция, Варна, 26-27 май 2007г.

Богомилска Астрология

Един от синовете на цар Симеон, княз Бенеамин, е истинският водач на богомилите, а добилият най-голяма популярност сред тях, Йеремия-Богомил, или, както най-често е наричан, поп Богомил, е дясната ръка на митичния княз.

Кой е Бенеамин? И защо е известен като Боян Мага?

Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян с чин Архиепископ на движението. Освен него Архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени, и избрани, и завършва с верюущи и оглашени. Съвършените са минавали посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания, а някои от тях са заемали длъжността епископи и са управлявали богомилските църкви.

Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя, и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието.

В основата на Богомилството, седи познаването на природните сили, законите, които ги движат, както и тяхното приложение в помощ на хората.

Именно учен и посветен в тайните е бил Боян Магесника.

Знанията на младия Бенеамин наистина са впечатляващи и това се вижда още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява световните научни богатства. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик, един от главните възпитатели в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята.

Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български княз. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Бенеамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена.

За семейството на Боян Мага сме чели немалко в учебниците по история: цар Симеон е негов баща, слабият цар Петър му е брат, а обичаният от всички българи светец – Иван Рилски е също негов роден брат. Встрани от славата остават четвъртият му брат – Михаил и сестра му – Зоя.

С нежелание, едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, Петър се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия.

През зимата на 927 г., няколко месеца след смъртта на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала.

Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как младият му ученик най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята.

Но срещите нямали нищо общо с Византия.

Същите загадъчни сирийци идват в България през 928г. и се събират с Боян, Богомил, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец и Гавриил Лесновски в подземната зала на манастира «Света Параскева». Тази среща дава началото на Богомилството, а по това време Боян е само на 18 години.

От двамата Бенеамин получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие.

Скоро след това, Боян изпраща първите апостоли на учението да проповядват и да основават църкви. Венеция, Рига, Краков, Кьолн, Мадрид, Флоренция, Неапол. Франция, Русия, Полша, Кипър – цяла Европа. В България все повече хора приемат идеите на богомилите – от обикновените селяни до комитопули и златни боляри. Името на Боян чертае дълбока следа в съзнанието на хората. За това говори както факта, че в нашия фолклор са запазени много легенди за него – Боян Магесника, Песоглавеца и т.н., така и многото произведения на различни български писатели – Николай Райнов, Юрий Венелин, Александър Тодоров, Васил Пундев, Георги Константинов, Цветан Минков, Петър Карапетров, д-р Найден Шейтанов и др.

Богомили стават дори и половината църковни служители, въпреки факта, че движението много остро и открито критикува институцията и нейните методи на работа.

За сърдечния прием от народа, много е допринесъл фактът, че те усърдно са помагали на хората – познавали са действието на билките, методите на природното лечение, а според Петър Димков – и ирисодиагностиката.

Разбира се, това влияние никак не се харесвало на домогналата се до власт, провизантийска църква, отдадена на разкош и разгулен живот. Около цар Петър са се навъртали най-вече двама от църковниците - презвитер Козма и патриарх Данаил. Много различни – ученолюбивият и ревностен Козма и користолюбивият и разпуснат Данаил са обединени от едно – омразата си към богомилите. Всички знаем какви са съчиненията на презвитера относно богомилите.

Княз Бенеамин, разбира се, никак не обича свещеник Козма:

- Недей хули, като не знаеш! Ти видял ли си богомил в лицето? И чул ли си от богомил слова? Защо ги хулиш? Не спирай се на чужд кръстопът! Не се мъчи да преградиш леглото на кипнала река: - и тебе ще отвлече – и много като тебе!*

Но честите разговори на царя с двамата черноризци имали и друг ефект – Петър съвсем намразил престола и обикнал расото. По цели нощи мечтаел за отшелнически живот, бленувал духовни санове и висини. Като крачка към „светостта”, той предлага на Боян да стане цар на България.

Князът решително и с раздразнение отказва. Осъзнаващ мисията си, Мага не иска да я застраши с грижа за „земно царство”.

” - Метеж! Тази дума от години чувам да се разнася из дворец, палати и покои. От размътване мътните души се боят. Царю, ти бягаш и оставяш народа на чакали и стръвни кучета, за да дириш спасение за своята малка душа. Патриарх Даниил, скверна е пътеката ти, отче, недей сквернослови. Кръвта на седемнадесет светии тежи, като страшно бреме на твоята скъдна съвест - през позори, безчинства и съсипии ще те изведе позорът на твоето деяние; ти Бога поруга - и поругание е твоята участ. Една нещастна царица внесе безчинство в Преслав - и вие я приехте! Защо я гоните сега? Оставете я да умре спокойно. Не смущавайте дните й със своя и нейния позор. Жена не е съсипвала народа досега, не може и да съсипе. Вие доведохте божията казън над тия черни покои и мръсни дворци. Царю, не бягай! Аз няма да оставя подъл византиец да властва в Преслав. Ако Сурсубул иска корона, да не я предлага на мене: той два пъти метеж разпалва до днес - по цели дни метежници из царството гони, за да ги убива и да мие ръцете си с кръвта на мъченици. Над пропасти виси народът, и врагове вътре, и врагове вън! Врагове в душите ви са влезли - ето тоде иде метеж подир метеж! Скрити лъжи се трупаха в позорни крепости около вас. Мрежи от престъпления надвиснаха и сплетоха дворец и църква. Вие убивате и мъчите, за да убиете мъченията на съвестта. Оставете! Спрете, казвам ви! Нека спи народът тежкия кошмар на коварната управа, нека сънуват болярите сластни сънища - умира Мария, агония години ще виси над двор и държава, България ще погине!…Ти каза, Царю :”Ти ще разбереш, Бояне!” - Аз разбрах. Аз отдавна съм разбрал. “**

Царуването на Петър е наистина пагубно – народът изнемогва от тежките данъци за държава и църква, Византия е пуснала отровните си пипала из целия двор и го е оплела в гъстата паяжина на интригите си.

Налага се дори Боян лично да поведе войската, след като мекушавият му брат се огъва и отказва да тръгне начело на бранниците.

Ирония на съдбата или дълг, който трябва да се изпълни: вегетарианец, който не би посегнал и на агне – тръгва на война.

Когато Бенеамин е на едно от дългите си пътувания по богомилските центрове извън страната, се слага началото на едно от най-страшните и срамни събития, случили се по нашите земи. Бързо са заловени и затворени много богомили, хванати са и повечето от водачите. Мъчения, изтезания и смърт изпълват мрачните подземия - мнозина са вече мъртви преди Боян да успее да се върне.

Гневът на Мага е страшен. Годината е 933 - 17 от най-видните водачи са умъртвени в студените тъмници на Преслав, подложени на неописуеми мъчения - избождане на очи, горене с нажежени щипци, мрежи от разпалени гвоздеи по гърба и гърдите, оковаване в нагорещени железни дъски, рязане с ренде, наливане на разтопен метал в ушите, изваждене на нокти с клещи … Списъкът е дълъг и ужасяващ.

Накрая е заловен и Богомил.

Завърнал се от дългата обиколка из Кипър, Малта, Краков и Рига, Боян нахлува в двореца:

“- Умреха ли вече? - един страшен глас бе попитал.

- Умреха, княже!

- На късове ще бъдеш късан и мръсни кучета ще нахраниш с телото си за това! Пусни презвитер Йеремия!

- Но…

- Аз искам!”

Богомил бе пуснат.*

Надарен ясновидец, Боян е знаел съдбата си, както и на духовните му братя, и неведнъж е говорил пред богомилите за идващите събития.

„- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?”*

Неизбежното се случва в една бурна февруарска през 970 г. във Византия. Въпреки, че изпратените в покоите на императора двама монаси отказват да го убият, земният път на Боян Мага е прекъснат с копринено въже, от ръцете на наемник - нубиец.

Княз Бенеамин не е безкръвен и блед светец, едностранчив иконописан образ на аскет. И словата, и действията му са изпълнение с интензивна, могъща сила и далеч изпреварила времето си мъдрост.

Водачът на светло и дълбоко учение, родено в България и запалило факела на Европа, заслужава признание поне в родината си.

Водачът на безкористно и хуманистично движение, възстанало срещу светската и духовна власт, опорочена от своите собствени представители, гонено и унищожено и от двете - заслужава поне да бъде помнен.

Радислав Кондаков

* Николай Райнов, „Цар Петър” от „Книга за Царете”, издателство Стоян Атанасов, София, 1918г.

** Николай Райнов, „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

“...Наведен над широкия пергамент в ъгъла,

озаряван от жълтия светлик на свещта,

слепена за глечта на окълцана паничка,

Петър Осоговец пишеше своята голяма книга

за звездите и за съдбата на народите...”¹

Петър Осоговски e Доростолски епископ, неговата църква е била в днешна Силистра.

Той е един от богомилските водачи със степен съвършени. Йерархично е епископ и отговаря за своята църква – с нейните презвитери, верни и оглашени. Над епископите в богомилската йерархия са били тримата Архиепископи: Боян, Богомил и Гавриил Лесновски – с водач Боян.

Петър Осоговски, както и почти всички богомилски водачи, обикаля и пътува много - Северна и Източна България, в земите на сегашна Румъния, до самите Карпати, както и в Западна Русия.

Основава църквата в Доростол където, година след встъпването си, става епископ. Основава също в Рига, Севастопол, Краков, Виена и Варшава, като в Краков, Виена и Рига е работил заедно с Епископ Симеон Антипа.

Петър Осоговски проповядва явно по улици, площади, църкви, събрания и е принуден да понася презрението и смеха на тълпата, упреци, груби обиди и мъки. Често е бил затварян и изтезаван, особено в Севастопол и Рига.

Той е бил типичен човек от народа, с искрен и жив темперамент, правдив и рязък. Петър Осоговски е бил женен и е имал две деца, но заради делото той ги е оставил. Тогава Боян увещава един стар дворянин да прибере жена му и децата му в Преслав и да се грижи за тях.

Хората са го имали за магьосник и знахар, и често са идвали при него за помощ.

Макар и писането да не е било неговата сила, Петър Осоговски е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта, и говорят за неговия начин на мислене: оригинален и непосредствен. Според Николай Райнов едната има 384 листа и е малък, грубо обработен пергамент - “кафяв с жилки”. Тя се нарича “Деномесечен Указател” и съдържа в себе си най-много от Богомилската Астрология.

В книгата, ден по ден се проследява цялата година: “с Кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната Колесница, Петела (Орион), Двете Рала (Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога (Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северната Корона), Соломея (Волопас), Млечният път и Старците (Северната Змия)”.

Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове.

Но пътя към богоподобието не е лек - пред нас имаме един живот изпълнен с драматични обрати и събития – през страшните бездни на греха и насладата, до строгата сила на духа.

Още от малък Петър Осоговец има силни лечителски и ясновидски дарби, и с тях помага на много хора. Запален ловец, той попада една бурна нощ в кулите на болярина Пресиам – един от старите вождове на цар Симеон. Пресиам, обичащ ловците и самотен старец, го посреща радушно – той не слиза често в столицата, защото не харесва мекушавия цар Петър. Но Пресиам има красива и очарователна дъщеря, и младия и буен Петър се влюбва в нея – силно и страстно.

Но майка й – хубава и развратна ромейка също пожелава младия маг. Сърцето му е разкъсано от пагубната страст на тези две жени и отровата на силна наслада е плъзнала в душата му – Петър Осоговец води тежката битка със самия себе си. В трескавото му въображение се преплитат образите на тези две жени, а ежедневните му срещи с тях стават необходимост. Когато една вечер, в страстно безумие му се нахвърлят и двете едновременно, той се сепва и иска да се освободи от тях.

И ги отблъсква.

Но те не искат да го пуснат и настава борба: Петър вади стария си ловджийски нож. Когато напуска покоите им, те лежат мъртви и кървави – две блудници: дъщеря и майка.

Петър е съкрушен, духът му е сломен, а душата му опустошена.

Той напуска България и се запътва към далечни земи. Две могъщи сили се борят за душата му – лепкавата тъмнина на греха и светлите пориви на духа. Петър помни словата на княз Боян и свещеник Йеремия (Богомил), в паметта му изникват разговорите с Никита Странник и Василий Византиец, но сега те звучат някак далечни.

Страшна е болката в душата му и той отчаяно търси лек, бягайки от себе си.

Една необикновена случка му помага: в далечна Сирия той чува за Пещерата на прокажения, и че там живее най-нещастния човек на земята. Петър Осоговец тръгва да търси този, който трябва да е по-злочест и от него.

Намирайки пещерата, той пада и се наранява сериозно и по-всичко изглеждало, че краят е близо.

Тогава чува глас от Небесата – Дух Божий се вселява в него и го напътства – така той намира прокажения – могъщ черен маг от Масър. Наказан за злоупотребата със съкровени и могъщи сили, покосен от страшна болест, от него бягат не само всички смъртни, а и самата смърт. По заръка свише, Петър му помага да умре, а благодарния нещастник му дава в замяна огромен пръстен с изумруд - пръстен, обладаващ магична сила.

Петър Осоговец се връща в България, за да започне своята апостолска работа, като епископ на учението за Милостта Божия.

Когато византийския император Никифор Фокас подкупва княз Светослав да нападне и разграби България, Петър Осоговец се намира в Преславец – тогава голям български град на Дунава.

Бързо, предвожданите от Светослав таври и херсонци навлизат в България, като опожаряват и ограбват всичко по пътя си, и зверски убиват всеки, който им се изпречи. Преславец е почти обезлюден – там са останали само старците, както и епископ Петър Осоговец, заедно с 200 свои презвитери и верни – останалите хора са избягали. Ожесточени от липсата на плячка, варварите избиват останалите в града клетници пред обезлюдените къщи.

В нощта на техния пир, в двора на църквата „Св. Йоан Богослов”, богомилският епископ говори на своите, а словото му е изпълнено с духовна сила и огън. Изпълнени с Христово присъствие, апостолите на Милостта Божия отиват директно при княз Светослав и сепват кръвожадните варвари насред безумното им пиршество. Отначало, невярващи на очите и ушите си, скоро таврите и херсонците завързват богомилите и запалват огнен кръг около тях, а Петър Осоговец нарича Светослав варварин.

Той е влачен до смърт от кон и след това хвърлен в огъня при вече мъртвите си верни.

А херсонският войвода, взел от ръката му големия изумруден пръстен, пада в краката на Светослав, покосен от проказа...

Разтърсен от смелостта и дързостта на тези бледни монаси, уплашен от магьосническата мощ на епископа, княз Светослав гледа втренчено пламъците, които сякаш стигат до самите звезди.

„... а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.

Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...”¹

Радислав Кондаков

Използвана литература :

1. Райнов, Николай. „Книга за царете”, Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.

2. Райнов, Николай. „Богомилство и Богомили”, неиздаден труд

"И некой от бъдещите ще върви върху

руините и ще дири скъпи съкровища."¹

Симеон Антипа е богомилски водач и епископ, и една от най-интересните личности в нашата духовна и културна история. Той е сред седмината, които присъстват на една важна среща в църквата Св. Параскева, сградата на коятo не съществува вече. Датата е 13 април 928 г., а събранието е с участието на двама непознати и тайнствени сирийци. Може да се каже, че с това събитие се слага началото на богомилското движение и учението за Милостта Божия.

Симеон Антипа е бил известен като изключителен иконописец и миниатюрист, като дълго време е изучавал това изкуство в Атина, Византия, Флоренция и Венеция.

Един от най-активните епископи на богомилството, Симеон е работил предимно на територията на Полша, с център на дейността си в днешен Краков. Той постоянно е обикалял градовете, които днес наричаме Рига, Варшава и Виена, като поставя 35 презвитери да ръководят „верните” богомили и „слушателите” по тези места .

Но това, с което е най-характерно делото на Епископ Симеон, е историчността и книжовността. Той като че ли единствен от богомилите е държал да се гледа на ставащите събития и от дистанцията на времето, и да се остави писмена следа за бъдещите поколения. По тази причина е изисквал от богомилските църкви да се съхраняват творенията на апостолите и да им се изготвят точни преписи. Може да се каже, че именно на тази негова дейност ние дължим всичко, което е стигнало до нас за Учението на богомилитe – по-голямата част от свещените книги, които се пазят в Малта са негови, или копия, изготвени от него. Въпреки че заедно с други свещени книги те са пазени строго в подземията на Малтийската библиотека, писателят Николай Райнов успява да получи достъп до тях и да ги опише в свой, неиздаден труд¹.

Някои от тях са, например - 18-те легенди от Боян Мага, точно копие на изгорения оригинал; „Стефанит и Ихнилат” – която може да бъде наречена „богомилското Евангелие”, с коментари от Симеон Антипа; тайното Йоаново евангелие, също с негови коментари; 12 книги за „Брака” от Богомил, както и много рисунки и художествени образи.

Симеон Антипа е автор на единствената книга за богомилската история, наречена „История на Милостта Божия” и обхващаща периода 928 – 960г. Тя е голям формат, около 270 страници и вътре има сведения за самото учение, учениците и тяхното дело, събитията и нещо много важно - вътрешната им връзка.

Епископ Симеон се е опитал да систематизира и представи цялото Богомилско предание в книгата си „Теория на Милостта Божия”, която включва мистериите, ритуалите и магичните догми на ранното Богомилство.

Други книги от богомилския апостол, които са запазени в Малта, са например "Книга на Пророчествата" – тайна версия на библейските пророчества и "Ледни Дихания" – магически заклинания и ритуал.

Тези, както и много други книги, служат като основа и безценен извор за богомилските креации в Европа – катари, албигойци, розенкройцери, патарени... А знаем, че в люлката на именно тези учения се заражда Европейският Ренесанс.

Изводът, че ролята на Симеон Антипа в европейската история е огромна се налага съвсем естествено – както казва Николай Райнов : „Защото онова, което той скицира като деяние и подвиг на първите 32 години, разрастна и храни народите цели четиристотин години.”¹

По инциатива на Симеон и Петър Осоговец (друг богомилски епископ) руснаците приемат християнството. Това става по времето на византийския император Константин, който изцяло подкрепя и закриля богомилите. Предоставил управлението на жена си Елена и министрите, императорът се занимава главно с проповеди, изкуство и книжовни занятия. Самият той става кръстник на руската княгиня-регентка Олга, която приема християнството във Византия през 956г. Това позволява на богомилите да започнат работа в руските владения, преди официалната църква да сложи ръка върху духовния живот на тези области.

Но минава времето на император Константин VII Багренородни.

Когато започват гоненията, кладите и убийствата, един по един богомилските епископи и архиепископи заплащат с живота си за това, че са дръзнали да разкрият на хората истинското Христово Учение. Епископ Симеон е последният останал жив от водачите на движението, когато е заловен и затворен в църквата Св. Параскева. Там той е измъчван и изтезаван повече от година – знаейки кой е, мъчителите са искали да се доберат до богомилските книги. Той е бил поставян върху горещи въглища, наливали са разтопено олово в носа му, а накрая са отрязали и езика му. Дори самият патриарх Дамян е отвратен и ужасен от зверските мъчения.

Но богомилският мъченик отказва да предаде книгите и своето Учение.

Епископ Симеон Антипа е изгорен на 17 ноември 972 г. – на същото място, където преди това е бил изгорен Архиепископ Богомил.

За нас остава скромния дял да почетем живота и делото на този, който ни дари скъпия спомен за един духовен подвиг :

"Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те - ние знаем за какво умряха!"¹

Радислав Кондаков

Действащи лица : Боян Мага, цар Петър, царица Ирена, разказвач.

Действието се развива през 10 век (928г. се създава богомилството). Първата сцена е в двора на Магнаурската школа, а останалите са в Преслав.

Разказвач: Ще ви разкажа една история. Историята за един магьосник по тези земи. Наричали са го Боян Мага и е бил от знатен род – брат на царя. Княз Бенеамин се е казвал, син на цар Симеон, брат на цар Петър и Иван Рилски. Бенеамин е бил маг и водач на най-великото движение в тази изстрадала земя – богомилското. Но не за богомилите ще ви разказвам, нито за делото им. А за Боян и неговата история. Защото тази история се превърна в мит, митът в легенда, а легендата в приказка. Приказка за несподелена любов, мрак и проклятие, приказка за двама братя – слабия цар и могъщия маг.

В Магнаурската школа Боян се запознава с Мария – бъдещата царица Ирена, съпруга на цар Петър. Тя се влюбва в него, но той остава студен като камък.

Действие. На сцената са Боян и Ирена. Действието се развива в двора на Магнаурската школа, близо до каменните й колони.Ирена е дошла да види и прелъсти Боян.

Ирена: Княже! Сърцето ми по теб копнее и само теб търси. О, бих дала с опиване и чар душата си – такава, каквато никой още я не знае! И своята плът, която още не е разголвал мъж! Твоя съм, Бенеамине, изцяло твоя!

Боян: Какво говориш? Страст е помрачила твоя ум и плът е оковала сърцето ти. Замълчи и иди си! Недей пърли душата си на лъжовни пламъци – иди си!

Ирена: О, Бенеамине, така недей говори – рекох ти – сърцето ми по теб пламти! Не ме отхвърляй, Бенеамине, за теб е цялата ми красота. Не ме гони – за теб е създадена моята душа.

Боян (студено): Иди си! Ето таз колона (сочи една от колоните) от мен по-топла е и по-скоро би те обикнала, отколкото сърцето ми. Рекох – иди си!

Ирена: Ще си ида! Но не лъжовни са пламъците в душата ми вече – а пъклени! Пази се, Бенеамине, като от змия се пази!

Боян се прибира в покоите си.

Разказвач: Боян завършва Магнаурската школа и се връща в България. През 928г. се слага началото на Богомилското движение, а Ирена става съпруга на цар Петър и царица на България. Богомилите печелят все повече и повече поддържници – както сред народа, така и сред болярите. Ирена прокарва византийски интереси, а цар Петър е твърде слаб и мекушав, за да овладее ситуацията. Всичко ляга на плещите на Боян. Цар Петър е отчаян и моли брат си да вземе престола, а той самия да стане монах и отшелник. Те разговарят в покоите на царя.

Боян: Не ти е писано, брате мой, отшелник да станеш, ни – боговидец. Та, как мислиш ти – лесно ли е в пустинята? И как ще замениш дворец и разкош за пустош и лишения? Защото знайно е, че от всеки мъдър отшелник става цар – но от всеки цар светец не става!

Да знаеш, брате мой, че чужди хора ти мътят ума!

Петър: Не, Бенеамине – не е за мен царство и корона – ти не ме разбираш. Не за земно царство съм орисан, а Божиите селения да диря. Силен си, Бенеамине, силен и мъдър. Ти – роден си да управляваш! Да – силен в слово и мощен в мишци!

Боян: Не за пещера си роден ти, брате, ни за пустош. И не Бог, а друг зове те в пустинята.

Силен съм казваш, силен. Че пред народа сила ли е необходима, царю? Да не те кара някой лъвове и мечки бориш? Та ти си цар, а не джелатин. И слово казваш, силен съм в слово. Че някой да те кара, брате мой, тълпата в проповед да увличаш и народа със слово да увещаваш?

Петър: Не, Бенеамине, не! Казах ти вече, ти не ме разбираш – аз на Бога искам служба да служа.

Боян: Че тази служба малка ли е? Грижата за цяло царство ти е Бог възложил, а ти по пещери и дупки искаш да се криеш! Не бъди страхливец и на народа не изменяй – че кое е по-достойно от това на другите да служиш! Не слушай смутни гласове на презвитери и патриарси – те отдавна Бога са загърбили, сега и теб натам водят. Не, брате, не – царски жезъл се не хвърля!

Боян тръгва да си ходи, но в този момент влиза царица Ирена. Тя го поглежда с нескрита омраза, а Боян й отвръша със студен поглед. Те си кимат и Боян излиза.

Ирена: Що дири царю, този метежник в покоите ти? Та нима не знаеш, че зад гърба ти бунт той готви и тълпи и пълчища против теб наговаря? Против Византия е той, против. А ти знаеш, че този съюз държавата крепи и пази.

Петър: Що говориш ти, царице? Какъв метеж? Брат ми е Боян, и като от брат съвет и подкрепа аз потърсих. А де се ти, като нужда имам аз от помощ? И ти царица си – и ти царско бреме носиш. О, знам царице, знам. Всичко знам. Не ме мисли за сляп и глупав, виждам какво правиш ти. Мълва за сласт, позор и грях до ушите ми стига царице – ти опозори ме! А имаш дързостта и сметка да търсиш – какво прави родния ми брат в покоите!

Ирена : За друго бях дошла царю, за друго. И понеже важно е, аз клеветите и обидите ще подмина! Война се готви царю, война! Да! Никифор Фокас е подъл и зъл, да знаеш, ще нападне като хитра лисица – изневиделица. Но аз имам план, царю – знам че ти си кротък човек – не за бран и царство, а за расо и пустиня.

Цар Петър мълчи уплашено и има объркано изражение.

Ирена : Знам Петре, знам. Не заслужаваш ти в бран да погинеш – та би ли поискал Бог своите овце на заколение да праща? Не в битка и вопъл си орисан да умреш царю – а в святост и тишина. Прати Боян – нека той води войската – нека той срещу Фокас се изправи! Така и от двамата ще се оттървем – от размирник и от подлец ти България ще спасиш. И тогава царю ще можеш да се оттеглиш на Божия служба и ще оставиш царството в безопасност.

Петър (уплашен): Ирена! Какво говориш, Ирена? Ни бран, ни кръв ще има – ти сама казваш – Византия е наш съюзник, тя царството ни крепи!

Ирена : Беше царю, беше. Богомилите са виновни, опасно е тяхното движение – дори Византия уплашиха. И аз не мога да сторя нищо. Послушай ме, Петре – мъж си ми! Послушай ме! Прати Боян!

Петър: Как да го пратя, Ирена? Как? Че Боян слуша ли ме? Кажи ми, знаеш ли някой който на Боян е казал какво да прави?

Ирена (прекъсвайки Петър): Слушай царю, познавам аз Боян. О, познавам аз дълбините на душата му и лабиринта на мъдростта му повече от всеки друг! Слушай ме, царю – не е достойна за цар-отшелник бран! Не идеш ли ти да поведеш войската – ще видиш че Боян сам расо ще захвърли и бранниците ще поведе! Този дето против бран и смърт се бори – ще убива! Послушай ме царю – магът сам ще тръгне!

Петър и Ирена напускат сцената. На сцената излиза Боян облечен в черно покривало и започва да говори пред събраните богомили. Те са в подземно помещение, осветени от жълтия пламък на свещи.

Боян: Братя! Има ли по-силна любов от тази, да положиш душата си за свои и за чужди? За всички вас, братя мои, съм готов мъки и гибел да понеса – трънлив венец и кръстна смърт!

И затова ви повелявам – обичайте се един друг – защото любовта ще победи смъртта.

Но колко от вас могат да понесат позор, мъка и смърт? Нека всеки запита сърцето си докато е време : насаме да го запита : готов ли съм аз за Голгота?

Боян продължава на по-висок тон, гласът му трепне.

Боян: - Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа и Любовта нищо не е страшно!

Знайте и запомнете едно – само един Път има и само една врата! Следвайте Христа и не се бойте от смъртта – към Възкресение ви води Той!

Пожари ще има, братя, огън и клади навред! Пламък ще хапе тела и ще пърли кожа: и всичко ще превърне в сив дим. Безумна болка свестта ще отнема и ще я слее с горещината на огромна червена пещ!

Ще можете ли да понесете това, братя мои – да се наречете верни на Христа? Ще ви уплашат ли високите стълбове огън, пърлещи душите ви и стапящи сърцата ви?

Той чака своите верни – той ви чака там - пред вратите! Елате в радостта на Господаря си, елате на Божия пир: той ще ви нагости с Небесен хляб и Жива вода! И пред кроткия му взор кръщение ще приемат душите ви!

Запитайте се – ще понесете ли болката на пъкления огън, запитайте се!

Защото пред вратите стои Човек. Бос е той и на главата му венец от тръни се вижда, а по ръцете – кървави рани.

Помислете, братя мои и решете. И назад да отстъпите – Христос не ще ви погледна с упрек.

Царица Ирена в покоите си

Ирена : Много мъже ласките ми познаха, но един обикнах аз. Още като го зърнах – дългокос младеж, с черни, огнени очи – търсещи знанието на Магнаура. Тогава още го поисках. По цели нощи по него копнях и ласките му жадувах – а той разлистваше дебели книги, подвързани с кожа и законници четеше.

Очите ми не го изпускаха, сърцето ми не го оставяше – но той не ме погледна!

Копнеех да ми продумат тънките му и стегнати устни, дето веднъж се не засмяха. И водеше беседи с мъдреци и духовници – но на мен дума не продума!

Но умря великия цар Симеон, та трябваше Боян в Преслав да се върне – че на престола се възкачи брат му Петър. Слаб и мекушав е Петър, та трябваше да сложи Боян мантия на царски съветник. И далеч отиде, та аз по него залинях. И пращаше му писма старият Никита Странник, пратих му и аз – но на мен отговор не прати!

За него мислих и когато дойдоха пратениците на цар Петър – за невеста да ме искат.

О, Бояне – заради кого дойдох в Преслав – аз племенница на византийски василевс?

Нима Петър гиздавата ми знага последва?

Но веднъж в покоите ми не дойде.

Но и тук ме той отхвърли – по-студен и от каменен стълб. Аз няма да забравя студените слова : ”Иди си”!

Видя ме той в чара на голотата ми, но – отхвърли ме!

„Иди си!” – Така ми рече!

И оттогава го възневидях – огъня на неутолима страст той превърна в адски пламъци. И душата ми за мъст зажадня – не любов, а отмъщение търся сега!

Пожелах да видя убит този, който учеше другите да не убиват.

И война ще разпаля между Преслав и Византия, а Боян сам ще влезе в капана. Ще падне в бран този, който мир проповядва!

Но, убива ли се маг без вълшебство?

Ще смогнат ли човешки оръжия божествена броня да пробият?

Знайте : ромейката неотмъстена няма да издъхне!

Помолих пъклени духове за помощ. От Сирия черни магове призовах – маг да убият.

Сега тръпне в очакване сърцето ми, да види гибелта на този, който в него огън запали и с хлад и презрение рани го.

И черна ще е мъстта ми, по-страшна от тази на древни богове – заради един на цял народ ще отмъстя! И виждам го вече : мъртъв и кървав! Ето – победна императорска колесница ще влачи мъртвото тяло на български маг!

И война и мор ще докарам на България, а за мир бях дошла – защото името ми е Ирена!

Ирена напуска сцената и излиза разказвачът.

Разказвач:

Война започна – страшна, люта и кървава. Никифор Фокас поведе безбройни пълчища срещу България – бойни колесници и огнени кораби, бесни конници и безчетна пехота. И затрепери земята под мощния тропот на едри коне и анатолски бикове, целите бронирани с желязо и мед.

Но цар Петър не ги посрещна с войската и се укри в дълбоки покои. И слух тръгна навред, че сам Боян ще смени расо с ризница и бранници ще поведе. И верно бе – поведе магът войската срещу покорителя на арабите – страшния Никифор Фокас. Но не се сбъдна съкровената мечта на Ирина и Византия – Боян се върна победител.

Разказвачът излиза. Боян е стаята си, а Петър идва при него.

Петър: Що да правя, Бенеамине – кажи ми: що да сторя? Ти виждаш – срам и болка се борят за душата ми, а двореца – дом на позор е станал. Ирена – опозори брат ти! В чужди обятия ласки дири и в чужди очи – страст.

Боян: Тежи ти, брате мой, знам. И на мен ми тежи. Но кажи ми едно – ти защо я напусна? Сам я тласна към сласт и разврат. Сам в бездната на страстта я потопи, защото страст не даде. Виждам, омърсено е царското ложе. Знам, като океан е дълбока сластта й, и неугасими са пожарите на страстта: ти не можеш ги угаси.

Но защо, защо я отхвърли брате мой?

Петър: Но що да правя, брате мой, що да правя?

Боян: Знам аз що да правиш, и ще ти кажа : трябва при нея да се върнеш! И тя ще те прегърне! Послушай ме – при нея се върни!

Петър (с наведена глава) : Не мога Бенеамине, не мога...

Боян: Ще ти кажа – щом питаш: ще ти кажа! Ти внесе отровата на Византия у нас, а сега гръб и обръщаш, та двойно по-опасна я правиш. Царю, ти за народа веднъж ли не помисли? Добре угаждаш на духовници, боляри и дворец. И от страх правиш го – разбирам. Но кажи ми, от гнева на тълпата не те ли е страх? Че колцина са болярите и колко тези без хляб и подслон? Знай, като бурно море ще отнесе гневът народен лодката на дворцовия ти покой.

Освободи народа, царю, пусни робите: знай че срещу теб тръгнат ли тълпите, то болярите които пазиш – теб няма да опазят! Защото дето има роби, там има и метеж.

Петър (скръбно и горчиво) : Че мои ли са робите, та да ги пускам? И кой ще оре и сее земята? Не мога Бенеамине, тежи ми. Не мога.

Боян : Тежи ли? Така! А на мен не тежи ли? Ти свали от плещите си грижата за царство и де отиде тя? При мен! Та, кое ти тежи?

Петър: Как кое, Бенеамине? На брат така говори ли се? Царицата ме опозори и посрами, народът бунт и метеж готви. А Византия дебне всеки сгоден момент да нахлуе.

Боян : Тъй, тъй. А я аз да те питам – ти царицата, народа и Византия днес за първи път ли виждаш? Че от колко време с тях живееш? Брате, ти по-добре от мен ги знаеш! За сетен път ти казвам : за царицата обятията си разтвори, а на робите свободата дай!

Петър (избягва погледа на Боян, после свежда глава).

Боян (повишава глас): Страх ли те е? Уплаши ли се? Да, имаш право – властници и боляри не ще пуснат своите роби и срещу теб ще се обърнат. Така е. Но ти ме пита що да правиш? И ето – аз ти казах. Страх те е. От мен само сурови съвети съвети ще чуеш – защото една е истината. Но не това търсят ушите ти – защо ме питаш тогава?

Върви си : не са за теб моите съвети!

Цар Петър тръгва да си ходи с разбито сърце, наведена глава и люшкаща се походка. Пред вратата се сгромолясва на пода.

Боян и Петър напускат сцената.

Нова сцена : Ирена е на смъртно ложе, до нея е цар Петър.

Петър (просълзен): О, Ирена, Ирена...

Ирена (не го поглежда, казва тихо и немощно): Бенеамине, де си...? Де този, комуто на вечна любов и вражда се обрекох?

Петър: Ирена, аз съм тук! Искаш ли да видиш децата, кажи?

Ирена (продължава да не го поглежда и да не му обръща внимание; леко повишава глас) : О, какво ли не сторих да те погубя, Бенеамине – какво ли не обещах? Изпратих ти страшна пепелянка в каменнно сандъче – и всеки маг знае- това е знак за вечна омраза и вражда!

Но не с омраза ми отвърна ти и прати ми – орлови крила!

Бенеамине, война между Преслав и Византия подбудих – тебе да убия : но ти се върна победител.

Зли магове призовах – тебе, гордия орел да надвият : но никой не успя!

Но Бенеамине, никой не разбра моята тайна повеля – и успях да те затворя в тъмните подземияа на Византия.

И аз нензам - жив ли си или от джелати убит! – О незнам – а – умирам.

Кажи ми – отмъстена ли умирам?

Сбогом Бенеамине, ще те чакам в ада!

Ирена умира.

Цар Петър я хваща за ръцете и свежда глава към нея. Разридава се. После се изправя, пуска я, прави крачка напред и казва:

Петър: Умря! Горестно и болно е сърцето ми – заради мен млада жена погина в разпътство! Сласт и грях бе обичта ми към нея – но сласт и страст и не дадох! О знам, аз не я любих - и блудство бе брака ми. Но страст да й бях дал – не би тръгнала в несръчни боляри страст да дири!

Цар Петър присяда изнемощял и отчаян.

Дотегна ми от скодоумци и празноглавци – имам нужда от братска ръка и правдива реч.

Но – във Византия е Боян, и сам съм аз.

Нова сцена, на сцената е само разказвача.

Разказвач:

В тъмна и мрачна нощ, етиопците-джелати на император Иоан Цимисх убиват Боян Мага – удушават го в подземните тъмници на двореца му.

В Преслав горят клади – България изгаря богомилите. Но те не изчезват, а осветяват цяла западна Европа. Така България, обезглавена духовно отива към петвековно робство, а Европа – към Ренесанс и разцвет.

Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg