От тъмен здрач до ранните зори

всяка нощ

Могъщ вълшебник слова мълви

слова Христови

Като дете неуко бе пред него мъдростта на Магнаура

А цял народ утеха диреше в могъщата аура.

Богомилите поведе синът на разрушението

Към свобода, единство и любов

И Милостта Божия бе им вдъхновението

А живота им – мир и благослов.

Още от Бизанс - във велика Магнаура

Го обича тя – царица Ирена

О, Богородице прости й –

Един от твоите монаси обикна тя.

Но студено бе сърцето му – като пръстен от желязо

На който осъдените приковават

И той презря снагата на девица

И в душата й разпали пъклени огнища.

Намрази го царицата

Него – суров и строг

Изоставил нея - хубавицата

Заради своя намръщен мършав Бог.

И смърт пожела царицата

Да го зърне мъртъв на медна колесница

Неин би бил той тогава

Този девствен съзерцател, потънал във забрава.

И пъклени духове за помощ царица Ирена помоли

Стари вълшебници-копти от Масър и Сирия призова

За да не издъхне ромейката неотмъстена

И душата му да отрови с мъст знойна.

Силен в слово и мощен във десница

Загърбил царство и венец

Хиляди повел в безкрайна броеница

Към този чието име бе Агнец.

Тъмна рожба на тъмни дни

Боян мага бе тайна

И черна полунощ го сваряше в подземните чертози

Дето златна пентаграма

Трепереше от звук на мощни заклинания

И на верни и епископи говореше :

„Готови за смърт бъдете, братя мои!

Готови за поругание, за мъки и за – смърт!

Че можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа

Освен чрез кръст?”

В нощ влажна и мъглива

Императорски джелати Боян удушиха

А Ирена – мъртва – не чу за смъртта на оногова

Който живя славно – и когото убиха позорно

Както се убива животно.

Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

-“Сам воин някога, от бран се връщам

пак назад – уви! От Бога победен—“¹

За много хора водачът на Богомилите е поп Богомил (наричан от Богомилите Йеремия). Но Учителя Беинса Дуно и Николай Райнов ни разкриват истината – водачът на Богомилите е Боян Мага – княз Бенеамин, който е син на цар Симеон и брат на цар Петър. А Йеремия–Богомил е негов помощник. В йерархията на Богомилите те са с най-високи звания – Архиепископи на движението. Следващи в йерархията са Епископите – те са водачите и основателите на Богомилските църкви. Като степен те са Съвършени. По-натам идват Презвитерите, като степен те са Съвършени или Избрани, и са помощници на Епископите или Архиепископите. Следващите две степени са верни (верующи) и оглашени (послушници).

Боян Мага и Йеремия-Богомил са Архиепископи. Но Богомилското Учение има и още един Архиепископ – канонизираният за светец от църквата Гавриил Лесновски, известен в Богомилската история като Гомелил Кратовски. Той е бил един от седмината, които са дали началото на Богомилското движение: заедно с Боян, Йеремия, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец (седмият не е известен). В манастир Св. Параскева, на 13 април 928г., те се срещат с двама непознати сирийци, пред които полагат клетва и получават Богомилското Таро, легендата за Стефанит и Ихнилат, и Първообраза на Йоановото Евангелие

<img src="http://www.beinsadouno.com/images/articles/gavrail_lesnovski.jpg" style="float: left; margin: 0 7px 0 0;" />Гавриил е роден в село Осиче, Паланешко (днешна Македония), в богато и благородно семейство. Те са му осигурили добри условия да се изучи и още тогава проявил изключителни способности : „за малко време изучил “всичките писания” и то не само на един, а на много езици”.

По-късно става болярин и военноначалник при цар Симеон, и участва в множество битки и сражения: „И до блахерните самин е водил Симеонови пълчища. – И мил е кървави ръце в кладенеца на „Света Богородица Блахернска”¹.

За него са работили 14 Богомилски презвитери, които той е изпращал да проповядват в Македония. Ето и техните имена: Абимекез Кратовски, Бенедикт Солунски, Валентин Охридски, Диомид Призренски, Емануил Косовски, Зинобий Адрианаполски, Йезекил Прилепски, Хелиодор Търновски, Калистрат Преспански, Лаврентий Мъгленски, Максим Осоговски, Ориген Диленски, Панталеймон Власенски, Рафаил Кресненски.

През 938 г. Гавриил Лесновски се заселва в една пещера на Лисец планина, на север от Кратово, днешна Македония. Скоро след това пещерата, от място за усамотение, се превръща в средище на духовен живот: много послушници и монаси идват да работят, а хората са идвали на поклонение и за да чуят живата проповед на светеца.

Като цяло Богомилството се е развивало по този път: „...в усамотението на тия глухи гори народът слушаше мистичния глас на бледни схимници, думите звучаха дълбоко и тъмно, като от небето. Сякаш ангели и хора се приобщаваха с причастието на Вечната Истина.”²

Паисий пише за него „Свети Гавриил Лесновски, живял в Лесновската пустиня, в Щипската епархия, много години водел постнически и свет живот и се представил на бога.”³

Боян и Богомил също често са идвали в „лесовскоую гороу”. Там богомилските ученици за първи път чуват легендата за „Небесния меч”, който е бил предаван от ръка на ръка още от Вотан – Великия Посветен на Мексико, по време на величавото му индианско минало. И така бил даван още на седем избранници.

А под своето расо Гавриил е носил златен меч, обсипан с изумруди...

Според Николай Райнов, същия този меч сега се носи от „хиерофант в Малта.”

На 16 януари 969 г. св. Гаврил Лесновски умира в своя манастир. Но съдбата не го оставя сам и в този ден. При воина – светец са дошли много български войници, участвали в битката срещу коварния Никифор Фокас, предвождани от самия Боян – заместил страхливия цар Петър. Те молят св. Гавриил Лесновски за прошка, а червеното небе над Лисец планина буди в него спомен за много битки и кръв.

С очи, пълни с мълнии на страшно откровение, с тръпен и властен глас, той им говори :

„- Убили сте, мълвите! – Убили сте, - но вие сте избрани мълнии на страшния наказващ херувим: защото можеха и вас да убият! Убили сте, мълвите! Но Бог ви прости тогава още, кога презряхте смъртта и възлюбихте безсмъртието!...Аз виждам усмивката на Христа по вашите устни – и по смирения ви облик грее бялата чистота на Небесна Дева!

- О, смирени палемници! Бъдете благословени!”¹

И в сетния си час светецът помага – благословията му лекува разранените души на българските герои – бранещи народа си от коварна Византия.

„Бог ги бе простил: те видяха това.

Защото бе простил и своя воин : Свети Гавриила”¹

Радислав Кондаков

80. Истинската дата на основаване на Богомилското общество трябва да се търси през 928 г., когато патриарх Стефан отстъпи на Боян манастир "Св. Параскева".

81. Този манастир не съществува вече.

Може би, след време ще бъде разровено мястото на северо-запад от сегашния град Преслав, дето се крият подземните коридори на манастира. И днес се знае, от малцина, една пещера далеч от Преслав, дето лежи входът в коридорите.

Понеже, близо една година след това, Богомилското общество беше формирано, трябва да отбележа онова, което е характерно в учението: култ и ритуал в това общество.

Както е знайно и на историците от тогавашните летописи, както и сам Козма отбелязва, Йеремия, или, както е записан от Симеон Антипа в "Историята" - архиепископ Богомил, водачът на движението, не се ценеше формално от църквата и до самата си смърт остана презвитер на външната църква.

Богомилите също не се деляха от църквата, наричаха се като него християни, но образуваха религиозна община с най-строга организация.

258. Основното разделяне на степени у първото християнство бе запазено: оглашени бяха ония, у които бе силна религиозната верност, но предаността им към заветите на учителите не бе изпитана още. Те се водеха от някой верен, онзи, що ги е взел върху себе си и който отговаря за тях, но само докато са огпашени, а не на вечни времена. Негова беше великата заслуга, че е привел към Христа една изгубена овца от лутащото се стадо. Негова беше голяма награда - помощта на Двама Пастири, която му се оказваше, понеже искрено и живо служи на Бога.

259. За да влезе в стадия на избраничество, верният трябва да доведе поне трима оглашени и да ги настави и "огласи" със звуците на учението.

При огласяването се довеждаше оглашения и верният - неговият духовен баща - го поръсваше с вода и му поръчваше да бъде послушен.

260. Когато постигаше първата добродетел - Тайната - и Кръстителят разбереше, че той може да бъде доверен и че не ще измени на словото, въвеждаше го в събранието на верните, дето епископът му приемаше клетвата, възлагаше ръце върху него и му съобщаваше учението, като му даваше легендите на архиепископ Боян.

От тогава той посещаваше събранията, слушаше богослужението и се приобщаваше към Тайните.

261. Силно израслите в Духовната работа верни биваха приемани в степента "избрани". Избраните се наричаха още "презвитери". Те даваха особено строга клетва, носеха печат върху лявата ръка с името на Христа, проповядваха в събранията и извършваха богослужение.

Те се ръкополагаха с общи, от всички съвършени и избрани произнасяни молитви; за да им се съобщат висшите дарове на Духа Светаго, слагаха им на главата гностичното евангелие от Йоана, четяха от него известни места и всички казваха "Амин".

Богослужението се състоеше в четене на Писанието, на книгите на Богомилството, проповед и молитва. Събранията свършваха с "вечери на любовта", дето епископ ломеше хлеб и всички пиеха от една чаша вино. Чашата се пазеше в олтара и в нея в тържествените дни се извършвах литургии. В литургията се преосъществяваше хляб и вино с магични молитви и жестове и се даваше на верни, избрани и съвършени.

262. Съвършените бяха епископи и апостоли на Богомилството. Те носеха черни раса, малък кръст на гърдите и пръстен от желязо на левия показалец.

Те бяха усамотени, малко се събираха с външни и се явяваха на събранията с покривала от черен плат. При откриване на събранията, верни и избрани искаха благословението им и те го даваха с молитва, нечуто произнесена.

263. Между богомилите бракът не се желаеше особенно, но не беше никому забранен; даже епископи имаше жени. Препоръчваше се живот безбрачен за онзи, който искаше с особена ревност да служи на делото.

264. Както във всяко тайно общество, особените празници, магично свързани и церемониите по вътрешния ритуал, бяха установени здраво. Те и сега са отбелязани в Малкия Ритуал на Малта.По тях не може да се говори, не може да се говори и по Малките и Големи Мистерии, за които има ясно указание у Симеон Антипа, у Михаил Унгарец и особенно в правилата у архиепископ Богомил.

Даже у синодика на Борил, паметник от1210 година, намираме:

"... на рождество Йоана Кръстителя творящи влъшвения ... и в ти нощъ скверная творат тайнства и елинство и слоужбе подобнаа... анафема!"

Като говори на това място, Марин Дринов казва, це под "елинство" се разбира елевсинския култ - Мистериите - с всички обряди, които се извършват срещу Еньовден. Но по това историците едва ли ще знаят някога нещо.

Богомилството разкрива Пътя на Червения Змей. Змеят има Девет Сина: Каин - отразява Исус, Енох - отразява Иуда, Алтотас - отразява Соломон, Мелхиседек - отразява Данаил, а Моисей изразява отразяващата линия - Диафаната, понеже Моисей значи Син на Водите.

356. Познат на всички мистици, наричан различно: Звездна Светлина, Червена Змия, Вихрен Дракон, Магна Аркана, Философски Огън, Централен Земен Огън, Слънчев Магистериум, Брил, Небесна Птица, Дракон на Ада, Сатана, Луцифер, Денница, Леис, Семе на Движението - Червеният Змей се нарича с две главни имена:

У Света - Фохат,

У Човека - Кундалини.

Второто име е санскритско и на запада то не се употребява. Там е сменено с названието Лепс Люцис.

357. Тази сила, разбрана и събудена у човека, дава на мага ключа на същата сила у Вселената и основата на онова всемогъщество, което придава на магите вътрешно величие и сигурност във всеки похват. Едно е съдържанието на всички магични легенди и книги: ПЪТЯТ КЪМ ЧЕРВЕНИЯ ЗМЕЙ.

526. За да доочертая езотеризма на богомилството, държа да прибавя, че то имаше две езотерични доктрини - за миряни, т.е. оглашени и верни - и за монаси т.е. избрани и съвършени.

527. Понеже в първата група влизаха онези, които живееха Закона на Чистотата, учението имаше повече морално-напътсвен характер, а тъй като вторите живееха Закона на Магичното Равновесие, учението носеше посветителен характер.

Основата на учението беше навсякъде магична: необходимо бе, наред с усвояване законите на мировия ред, не само да се живее съобразно с вътрешната насока на тия закони, но и да се развиват скритите сили, спомагащи за хармоничен с вечните закони живот - и да се постига, чрез оперативна магия, насочване на обществения живот по тия закони.

528. Магичната догма на монасите бе излагана често писмено. Нейната вътрешна основа дава изключително съдържание на "Стефанит и Ихнилат" - богомилското евангелие.

529. Богомилите учеха законите и пътищата на физичната и духовна терапевтика, тауматургия и теургия. То бе едно широко разбиране на закон и причинна връзка, едно живо въздействие върху целия тогавашен живот - личен и обществен.

530. Тези основи са изложени в "Евангелие от Йоана", както го бе дал в неговата секретна версия Алтотас : две копия от Симеон Антипа, второто с 323 листа коментарии от самия коптист и до днес пазят в Малта записано това евангелие. Там, в 27 глави Симеон Антипа говори по всички въпроси на Богомилската символика, езотерика и тайноведство. Но езикът е загадъчен, легендарен - това е посветителска книга.

588. Тайнствата са Седем - Кръщение, Миропомазване, Причащение, Брак, Схима, Свещенство, Елеосвещение, Покаяние.

589. Кръщението принадлежи на встъпващия в степента на Верността, като свидетелство за минало оглашение; то се извършва с вода, вино (огън), елей (въздух) и мляко (земя). Чете се глава 6 от евангелието на Иоан ( езотерично), дето се разкриват мистериите на Четирите Стихии, освещаващи Човека. Четат се трите Кръстителни магични молитви на Алтотас. Извършва се възливане върху главата на кръщавания от четирите течности.

590. Миропомазването принадлежи на Верния, преди да встъпи в степента на избраничеството, като начало на въздействие от страна на Ръководящия го върху неговите скрити Центрове. С осветен магично елей (въздух), етер (първото вещество на Диафаната), се помазват определени места от тялото, за да се пренесе невидимо освещението и върху другите тела на човека и да се запазят тези свети центрове, през които Божията Милост ще се излива,от нечистите въздействия на божиите противници.

Тези Центрове са : 1. Темето; 2. Челото; 3. Тила; 4. Междуочието; 5. Десното слепо око; 6. Лявата гръд;7. Двете подмишници; 8. Мястото под лъжичката; 9. Срамната издутост; 10. Половата част на лявото бедро; 11.Също на дясното бедро;12. Половия център; 13. Лявото коляно; 14. Дясното подколяно; 15. Свършека на гръбнака; 16. Лявото стъпало; 17.Дясното подсъпало; 18. Средата на гръбнака.

Тези 18 центра представляват видимо четирите центъра на Етерния Двойник, седемте центра на звездното тяло и седемте на мисловното. Помазването на всяка част се придружава с допиране и четене съответна молитва от "Големия Ритуал на Елказая".

591. ПРИЧАЩЕНИЕТО принадлежи на всеки верен, но литургията се извършва само от избран или съвършен. Съществената работа е Преосъществяването на Виното и Хляба в Кръв и Плът на Словото и пряко получаване Божественото Влияние.

Това влияние почва да се усеща едва от момента, когато над Верния е извършено Миропомазването, понеже Центровете му са отворени.

Тайнството Причащение предлага по-сложен ритуал: наред със специални жестове, слова, четенето от Иоановото евангелие, вървят 21 молитви, наречени "Велики Молитви на Хляба и Виното" от Алтотас и "Три Велики Посветителни Ектении" от Алказая.

592. БРАКЪТ се извършва над всеки богомил към която степен и да принадлежи, а СХИМАТА - само на Избрани.

И в двете паралелни Тайнства невидимите действия се изразяват с железен пръстен, зелени венци, бяла роба и връзки от коноп на ръцете.

Молитвите са : "Дванадесет молитви за Връзките" от Алтотас.

593. СВЕЩЕНСТВОТО се извършва над Верен, за да мине окончателно в Избраничество; външните атрибути са : черна дреха, ваза с вино, дискос с хляб, бич и железен кръст. Молитвите : "Осветителни Молитви на Червената Змия", 21 на брой, дадени от Вотана още в древността.

594. ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ се извършва над ИЗбрани, за да се разтворят съвършено скритите им центрове и да почнат съзнателно окултната си работа. Помазването става със същите вещества, които вземат участие в Миропомазването, по същите центрове и молитвите се намират пак в "Големия Ритуал на Елкезал".

595. ПОКАЯНИЕТО се извършва над оглашени преди да встъпят във Верност. То прилага шест Огласителни молитви от Св. Йоан Богослов. Неговата цел е да отвори съзнанието на встъпващия за Божествената Светлина, за да направи достъпен ума му за Висшите Тайни.

596. Както е ясно от това, богомилите не отричаха нито едно Тайнство, ни една Церемония, ни един празник, но - по вътрешен смисъл ги противопоставяха на кухите, чисто формални култови форми на външната църква.

Те не само скриваха своите Тайнства, но и не говориха за тях, и летописците ги винят в това, че те отричали Тайнствата, а поместеният събор от времето на Борил ги анатемосва за това.

597. Церемониите на Богомилството, казах, са четири. Те отговарят на Четирите Мирови Елемента: Двата Действащи (Земя и Огън) и Двата Уравновесяващи ( Въздух и Вода).

598. Малките Мистерии отговарят на Земната Мирова Майка и съставят две шествия, извършвани през трите деня на Еньовден (23, 24, 25 юни), през подземните коридори на света Параскева до древния подземен храм в планината ? км. далеч от манастира.

599. Малкото Равноденствие отговаря на Водата и съставя едно шествие през същите коридори, насочено обратно, извършвано на 9 март.

600. Великото Равноденствие отговаря на Въздуха и съставя едно шествие пак там, също така обратно на 11 септември.

601. Великите Мистерии, отговарящи на Огъня, съставят Три големи шествия, насочвани от Св. Параскева до Древния Слънчев Храм - от Верни и Избрани, и пресичани на кръст от подземията на Бениамин към Големия Извор на Планината (4 и половина км. разстояние)от Верни и Съвършени. Мястото, дето двете срещащи се по взаимообратен път насочени шествия се срещаха, имаше сграден Малък Храм на Тайните и на Милостта, с кръстовидна форма и триъгълен олтар.

Тези шествия са ставали на 14, 15 и 16 април.

602. Магичния култ обгръща, наред с ритуалните молитвени служби за Избрани и Съвършени и годишния кръг празници.

Те бяха чествани в храмовете, дето е имало седалище на съвършени, по един общ ритуал.

603. Там влизаха, като не говоря за чисто магичната страна, есениански псалми, псалми към Исуса и Девата, антифони, в които избрани и верни се питаха и си отговаряха по тайните, съставящи съдържанието на празника, ритуали за изпросване помощта на Силите и възгласи, обозначаващи момента, кога това въздействие дохожда.

604. Основната мисъл на целия празничен култ си остава Двойният Закон на Жертвата.

Словото, Христос, Иисус, Слънцето, Лозата, Женихът, Пастирът, Първосвещеникът, Царят, Пророкът, Помазаникът, Първосъдията - това са пътищата на Мировата Жертва, и от тези пътища изхожда общата й задължителност.

Жертвата трябва да бъде възприета, понеже "ядем Хляба и пием Виното" на Небесния Господар, който се е жертвал за нас.

663. Аз свърших с Богомилството и Богомилите. Тази книжка е съвсем кратка, аз зная това добре, но в нея са поне заченват, ако не разрешават, най-важните въпроси, които са уместни при трактуването на това движение.

Аз съзнавам ясно, че не съм смогнал да отразя в тия страници нищо от величието на онова учение, на ония херги, на оная духовна епопея.

Макар и да е тъй, аз съм (за срам на нашето време) първият, който от онези десет века насам, пише сега по вътрешната страна на Богомилството.

Не държа на това : аз сам бих желал да прочета написано от знаюш по това движение. Онези, които знаят, не пишат.

664. Но аз се радвам на честта, с която ме удостоява сегашното време: макар съвсем недостойно, аз споделям сега мястото на Симеон Антипа, който пръв е писал по Движението и Учението на Богомилите, а аз сега трябва да върша същото по необходимост, макар, че нямам нито строгия му поглед на историк, нито способността му да синтезира в няколко геометрични линии езотеричния план на цялото движение.

665. Аз се радвам, че и мене, на недостойния, се падна една малка част от епохата: поне сега, когато това е епоха погребана, добре е да се мъчим да я изживеем. Ако съм дал слаб принос, то това се дължи на факта, че съм се мъчил да изживея тази епоха.

666. Аз настоявам само върху едно: събитията на десети век ще се повтарят; те ще се сринат върху ни, преди да се приготвим за тях.

667. Затова, ако ни е мила светлата памет на Архиепископите, Епископите, Верните и Оглашени Богомили, нека дадем на делото всичката си преданост, всичкото си усилие и всичкия си устрем.

Ако онези Титани съумяха да умрат за това Движение, нека ние съумеем поне да живеем за него.

Защото близо е Денят: на прага е денят на Гибелта и на Разрушението.

Ако ние искаме идните времена да запомнят нашия век, принадлежащ на Синовете на Разрушението, нека почнем от себе си това Разрушение.

И да заслужим Милостта Божия ние, които се готвим да я разнасяме из руините на идната Гибел.

Да бъде!

Съставил : Радислав Кондаков

В онова време излезе Божия повеля към синовете на Евеля — да се пазят от дъщерите на Каина и с дъщерите на синовете му да не се събират. Йехова изрече своята воля само към Евельовите потомци, защото знаете, че те Го тачат и не ще презрат повелята Му, нито ще се надсмеят над думите Му. А към Каиновите люде Той не се обърна, тъй като цялата земя виждаше техните прегрешения. Градът на Каина — Ламнахор — бе станал отдавна капище на кумири и сборище от черни магесници и кръстопът на всички пороци.

Защото в Ламнахор сградиха синовете Каинови светилища на грях и жъртви принасяха на Нергала и Меродаха.

А те бяха черни кумири.

И светилища на пъклена магия имаше още — капища имаше, дето се лееше човешка кръв, — и духове на мъртъвци идваха от Царството на Сенките, за да се сношават с живите мъже и жени. И те им говореха.

Сплитаха се там денонощно димящи благовония и разнасяше се миризма на мирсина, разводниче, стипца и черен ладан А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.

Те бяха научили тайни, които не трябваше да знаят. И дохождаха там дъщерите Каинови, та принасяха жъртви за любов и за лека рожба. А дъщерите на Греха приемаха образ на сенки — и примамливи слова шъпнеха те на дъщерите Каинови. И на грях ги учеха.

И заставаха дъщерите Каинови голи пред олтарите на черните богове: като жива съблазън заставаха те там; защото тъй им бяха поръчали. И жреците им вземаха чистотата в чест на богинята от Сунам, та опорочени си отиваха дъщерите Каинови; но те се радваха, че са принесли на богинята онова, което никой не може вече да им върне. И весели си отиваха. И песни пееха по своя път.

И ето че съблазън премрежи очите на синовете Евельови, та не послушаха гласа Божи — да се пазят от дъщерите на Греха. Много бяха гиздави дъщерите Каинови — снажни и примамливи наглед. И те знаеха тайните на всеки чар и пътищата на хубостта познаваха добре, както ковач познава своя чук и своята наковалня.

И изкусни бяха те с поглед да омаят — и с движение, и с дума. Видяха синовете на Евеля дъщерите Каинови — и премалняха от страст. Че знаеха да ги заплетат дъщерите на Греха в мрежа от песен и миризма — и чуваха синовете Евельови вечер звуци на кинор, псантер и рог.

И обайваха се те — както се змия обайва от цевница на чаровник.

А денем виждаха те в черните светилища девиците от Ламиахор, съвсем голи — и мамеха ги телата им —пълни, здрави и съблазнителни.

Та почнаха и те да идват пред олтарите на Нергала и Меродаха — и жъртви наченаха да изгарят.

Растеше Грехът буйно и несдържано — както расте буря в тъмни дни, — както расте поток в дни на наводнение. И ревеше Грехът по цялата земя, защото дъщерите Каинови бяха прелъстителни, а синовете Евельови — здрави и буйни.

И смесиха се тогава потомците на Евеля с дъщерите на Греха — и забравиха всички Бога.

Те народиха синове и дъщери.

И град основаха срещу Ламнахор.

Н назоваха го Немврод, което значи — Очарова ме. И растеше градът, както бе раснал Грехът, който го роди.

--------------------------------------------------------------------------------

. . .А живееше в онова време в Ламнахор човек мъдър, на име Алтотас, което значи: Син на Божия Тайна. И той бе силен. Лицето му бе черно като абанос, а гласът му — като звън на арфа. И сръчен бе Алтотас в Тайните, а в мъдростта — изпитан.

И замисъл назря в главата му: да сгради стълп и с върха му да стигне Бога.

Но понеже бе сам — стана, та отиде у Немврод. И свика синовете Каинови и синовете на неговите синове. Алтотас почна да говори с тях — и те го слушаха; но той не поиска да им разкрие всичко, що мисли, защото знаеше добре, че не могат го разбра.

И рече им:

«Чуйте, синове на Сатанаиля! — Чуйте душите на тогова, който е говорил с Адонай!

Странни са пътищата, по които Елохим води човека. По небесните плетеници на твърдта са начъртани те — и знаковете на Зодиака са силни да разкажат мъдрост.

През себе си трябва да мине силният — и трябва да изгуби себе си, за да спечели Себе си: — запомнете го!

Не се влиза отвън навътре, а — отвътре навън! Не може да създаде злато този, който няма злато: — запомнете го!

Аз, Алтотас, бях жрец на Господа.

В папирусите четях мъдрост и в свитъците — разум.

И нарасна моята мъдрост, като звездите небесни се умножи тя — и до Седемте Бездни стигна моето постигане.

Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо — и гордостта ми рухна, както рухва крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва човешкото нищо — там започва вселенското Всичко. Това разбрах.

И станах като дете, а сърцето ми — като полски крин.

И разумях чак тогава гласа на мига — и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при людете с чевръста мисъл — и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала.

И видях людете под себе си — и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми. . .

Като песъчинки морски ще се пръснат — рекох в сърцето си, — като песъчинки морски ще се пръснат — и следата им ще се загуби.

Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) — и без стръв се не лови риба. Силният е тояга— и човекът, който може, е стръв. Но колцина са силни от людете? И колцина могат? А на небето има ангели. Те са готови да помогнат на слабите, но слабите трябва да се приближат до тях и да влезат в тяхната небесна светлина. Без това не може.

И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: — да оградим стълп — и върхът му да стигне до Бога!

И сега вам вещая това.

Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И — без колебание да сградим стълп!

Защото — дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът.

И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това?

Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето — към древното Слънце, — когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим — мъртви, като изваяния.

Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка. Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света — и го водят към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата.

И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие ~ и да яде болка.

Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън нека хвърлим с щедри шъпи по небето — та стълпът да стане кула на Светлината, — а нашата воля — опора на Слънцето!

Вам, синове на Сатанаиля — вам вещая това!

И нашият стълп нека стане мрежа на силния — и тояга на слабия!

— Аз казах!

И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той — и строго — и власт криеха думите му.

И почнаха веднага да градят стълп.

--------------------------------------------------------------------------------

А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха.

И върхът се не виждаше.

И наречен бе стълпът Бетсемес, което значи — Дом на Слънцето.

--------------------------------------------------------------------------------

И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън.

И ето — Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My — чаша с кръв.

И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът — и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв челото на Алтотаса.

И каза Мъжът Алтотасу:

«Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на Дверите—и ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.»

И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка на народа.

И възнесе се до Трите Небеса.

И не го видяха вече.

--------------------------------------------------------------------------------

. . .Живееха по онова време синовете на Хета — потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини.

И град основаха исполините: името му Адма.

А основаха го при стълпа.

Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха — грях, от който затрепери земята, от край до край затрепери.

Мъртви извикваха те, бесове питаха — и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови, защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините — и душата на жените им.

И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях — а върху лицето си метнаха плащаница на безсрамие.

И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето — и път на силния към Себе си.

И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а — маймуни, който приличаха на люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени.

Чедата на Греха бяха грозни и космати и лишени от човешка реч. Те можеха само да крещят и да реват и да надават остри писъци, но да говорят те не можеха. Дори самите им бащи и майки се отвръщаха от тях, защото им се виждаше нелепо да галят чудовища и да целуват космати лица. Те ги караха на работа, защото маймуните бяха силни и едри; те бяха рожби на исполини. Що имаше тежка работа, тия чудовища трябваше да я вършат. А когато се противяха, бащите им ги биеха с тояга и бич — и те трябваше да се покорят. Но чедата нaмpaзиxa родителите си; те ги издебваха нощем, когато спят, и ги убиваха, а после избягваха в горите.

Тъй Грехът се умножи по света. И чу Бог писъка на земята, която стенеше под Греха — и разгневи се Бог.

И прати мълния, та разори кулата и разсипа града до камък. И с безумие порази Силният ума на исполините, та се гледаха един другиго, без да могат се позна. И пръснаха се по света — и покой не намери никой.

За да се сбъдне това, що бе казал Алтотас:

«Като песъчинки морски ще се изгубят — и следата им не ще намери никой!»

Богомилски легенди са издадени от Николай Райнов през 1912 г. с псевдонима Аноним. Оттогава насам те са преиздавани много пъти, но остават за нас все така загадъчни, дълбоки, далечни – и едновременно близки. Според самия Николай Райнов, легендите са написани 928г. лично от Боян Мага – Водачът на Богомилите. В оригиналния си вид те са били много по-големи, пълни със сирийски, еврейски, коптски и староегипетски думи - необходими елементи на магичната реч. Тези неща липсват в съвременното издание, защото то е приспособено за външни.

Легендите се разделят по значение и характер на девет вида:

1. КОСМОГОНИЯ: Сатанаил ("Царят на мрака") и Адам ("Каин и Авел");

2. МАГИЯ: Небето ("Трите небеса") и стълбът ("Вавилонската кула")

3. МИСТИКА: Царят на Селима ("Мелхиседек") и Търсещата ("Каломаин")

4. ЕЗОТЕРИКА: Моисей ("Жрец на Озирис") и Поклонение на влъхвите ("Пътят на звездите");

5. РИТУАЛ: Скритият ("Псалом на слънцето") и Скритата ("Песен на девата");

6. СИМВОЛИКА: Соломон ("Словата на Блажения") и Гадателят ("Даниел");

7.ВЕЛИКО ДЕЛО: Притчи ("Книга на загадките") и Савската царица ("Соломон и Балкиза");

8. МАЛКО ДЕЛО: Блудният син ("Сватбата на царския син") и Домът ("Дъщерята на царя");

9. АПОКАЛИПТИКА:Ездра ("Видение на Ездра") и Юда ("Иисус на планината").

Освен Боян, Богомил също е дал 29 легенди. За съжаление до нас са достигнали само имената им :

1. Изгонване на ангелите;

2. Кръстир дърво;

3. Въпроси на Балкиза;

4. Слизане на Исуса в ада;

5. Ходене на Богородица по мъките;

6. Митарственик;

7. Соломоновият Храм;

8. Виденията на Йоан Кръстител;

9. Повест за Чашата;

10. Деяния ня Йосиф Ариматейски;

11. Въпроси на Пилат;

12. Образът на Абгар;

13. Повест за Ева;

14. Слизане на Бога по земята;

15. Архангел Михаил и Сатанаил;

16. Създаването на Рая;

17. Каин гради град;

18. Книга на Енох;

19. Борба на Якова с Бога;

20. За потопа;

21. За Голгота;

22. За детинството Исусово;

23. Магични молитви на св. Поликарп;

24. Битие на св. Богородица;

25. Създаване на звездите;

26. Странстванията на Балкиза;

27. Повест за Мелхиседек;

28. Пророк Елиас;

29. Откровение на апостол Павел.

Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

Тези думи са откъс от една книга на Николай Райнов – „Книга за Царете” и по-точно от произведението „Цар Петър”. Това са словата на Боян Мага пред събраните Богомили, чакащи своето огнено бъдеще : през кладите на света към огъня на Божественото. Тук е даден един кратък миг от големия и труден подвиг на Христовите воини – пълното осъзнаване на жертвата на личния и физическия им живот в името на Любовта :

Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

... А долу, дето витловидната стълба затръшваше в широка площадка, начеваше продълговата подземна горница, осветена от желт пламък на вощеници.

И когато сетният черноризец влезе, всички паднаха на колене.

И той застана пред аналой, на който лежеше разгърната книга – и обгледа коленичилите.

А те приличаха на широко море, през чиито черни талази е минала буря.

Черноризецът бе висок и през черното покривало се не виждаше образа му. Под сгърчената светлина на треперливи свещи той приличаше на тъмно желязно изваяние.

Ток обърна няколко листа от голямата кожена книга, та прочете :

„...И рече им: -

„ Няма по-силна обич от тази – да положиш душа за свои и за тугини! Готов съм за вас душа да дам, братя Мои - : готов съм кръстна смърт да приема за всички ви! –

„ Който между вас желае славата Ми, - свой Ми е, защото желае славата на Небесата. А който между вас желае смъртта Ми, враг Ми е, защото желае смъртта на Светлината: - за свои и за чужд съм готов на кръстна смърт, братя Мои! –

„...И после им рече: -

„ – Това ви повелявам : обичайте се един другиго! Мрази ли ви светът, знайте, че Мене преди вас намрази!

„ Защото сте чужди на света. Защото не сте от света.

„О, да бяхте от света, обичал би ви светът! Че светът пази своето. Но – вие сте тугини на земята!

„Не сте от света, а Син Човешки ви от света избра, та светът ви намрази и по вашите пътеки сложи клюси, а по друмовете ви – примки –

„Ала – не пускайте страх в сърцето си, братя Мои, - и не ломете ръце о зида на презрението! – Това ви възвестих : да се не съблазните! –

„И ето : пак ви казвам, братя Мои - : от синагогите ще ви прогонят! И време настъпва (а близко е това време -), кога всеки, който ви убива, ще мни че служба принася Богу!”

Гласът му бе строг и звънлив.

И всички познаха гласа на царския брат.

А пред него се леко вълнуваха тъмните талази на широкото замряло море.

Те мълчеха до един, паднали на плочите, - и сякаш чакаха ангела на смъртта – да мине над тях.

И тогава черноризецът заклопи книгата, опря ръка на нея – и тихо рече :

- Готови за смърт бъдете, братя мои! – готови за поругание, за мъки и за – смърт! Защото Той бе казал някъде : „Чрез Мене се идва при Отца!” – И можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа, - освен чрез кръст?

- А колцина от вас могат понесе поругание, мъка и смърт? Да запита всеки сърцето си овреме : да запита сърцето си насаме : готов ли съм за Голгота?

- И който не вижда още готов себе си, - да потърси подкрепа от по-силните! Има кой да помогне! Има кой да защити! Само ревност за вярата топлете в себе си, братя мои, - и глад за повече небе!

...Гласът му почна да расте, сепнаха се огнени трепети в словата му – и той сякаш фърляше мълнии в душите на сбраните, като показваше с костелива ръка небесата.

А те слушаха, все още паднали на колене, - и това море от тъмни хора приличаше на изгорял град, нахвърлял върху тъмна стъгда своите черни главни.

А Боян Магът говореше :

- Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа нищо не е страшно! – Та един ли е само погинал за Него? И кой посмя да поругае паметта на мъчениците, убити за Негова слава?

- Ала грейте в себе си жад за подвиг – и чудо ще порасте в сърцето ви! Погледнете вселената : два пожара горят – вдясно и вляво. – Единият пожар гърми тържествено празничните звуци на преплетени пламъци. И той озарява пред себе си съкровищата на цял свят, за да хвърли вълшебство върху онова, що зоват хората щастие, разкош, великолепие, хубост. И пламъците му огряват честити лица, сити души, изтънчени движения, - а всяка негова искра озарява младеж и мома, които се прегръщат.

- Ала пред големия пожар блести златно изваяние – и скъпи камъни покриват одеждите му, а на короната му пише : „Гордост и Суета”. – Ще идете ли там, братя мои? Ще идете ли да се поклоните на златния изтукан?

-...Там ще намерите вси наслади. Трапезите на Греха са накитени със скъпоценни украшения – и всяко от чудесата на човешкия ум служи на един грях. Там под багрите вълни на високи пламъци, се къпе шествието на онези, които светът зове щастливци : ще идете ли там, братя мои? Не се ли счупи у вас и сетнята крехка лъжа? Не се ли стопи и сетният образ на велелепна измама?

- Ако сещате слаби нозете си – и ако вашият поглед криви към вчерашните дни на щастието , които ви научих да презирате, - вървете там : широки са трапезите на Греха, а златният друм към Гордост и Суета – е друм, с цветя посипан!

...А те лежеха пред него на студените камъни, - опрели чела о земята, - и мнозина се разплакаха.

И пред тези разкървавени от подвиг души се наново пронесе позорният спомен за минали дни – и тяхната съвест се сгърчи от болка, защото сещаха още по снагата си лепкавите петна на многодневен грях.

А той разбра – и кротко позвънтя гласът му. И словата му се разнесоха тихо, сякаш прошепнати от ангел :

- Не ви съдя, братя мои! О, знам : не ще се върнете! Не ще подирите вече – знам – златните кидари на Божия Враг! Ала де ще идете : питала ли се е душата ви? Знаете ли, че има само един път – и само една врата?

- ...Пожар гори и там – зад тази врата, - зад дясната врата, но – друг е този пожар!...Там горят хора, презрели златния кумир и светлите трапези.

- ...Пламъкът хапе телата им, пърли кожата им, - а спуканите жили пръскат ручеи кръв, но кръвта пламва – и по изгорелите мишци жилите се гърчат като струни на страшни арфи...

-...Главата пада в безсилие назад – и безумието на болката отнема съвестта на запаления. Ала след миг той се отново сепва – и непокорната плът се гърчи като змия около зачервения железен кол, който я стиска в прегръдките на своите пръстени от остра, нагорещена тел...

- И погледът дири нещо, - дири хладно небе. – копнее по ивица студен кръгозор, - ала над него се извива само сив дим. И горе, дето трябва да има небе, червените пламъци тъкат мрежа от жестоки камшици...

- И – след ужасни приливи и отливи на свяст – мъченикът става неподвижен – и пламъците само една обгорена главня, която е била някога човек.

Гласът му се сниши – и уплахата пред един дълго чакан въпрос разтърси талазите на всяка душа...

- Защо те умират, братя мои? Кой ги е довел там? Не ги ли уплаши миризмата на запалена човешка плът? Не ги ли пропъди пъклената горещина на тази огромна пещ?

- ...Там, пред вратите, стои Човек. И Той е бос, Неговият хитон е скъсан, на главата Му се вижда венец от кървави тръни, а по ръцете му рани от гвоздеи цъфтяха като ужасни кървави трендафили...

- Христос стои пред вратите - : за Него са дошли да умират те! И в мига, когато помътената свяст се губи сред болката на огнени камшици, те чуват кроткия Му глас да пръска като с ледна роса душите им – и да им говори: „Верни сте Ми били за всичко, деца Мои - : встъпете в радостта на Моя небесен чертог! Там ще ядете Небесен Хляб и ще пиете Жива Вода, от която се не ожаднява! Елате в радостта на своя Господар! – Елате на пира на Младоженеца!”

...Той спря.

А те чакаха още, още.

И, като протегна към тях десница, черноризецът запита с шепот:

- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?

- Надникнете в душата си, та вижте, ще ли можете! И, ако отвъд вратите мъчителите жигосват с огнено клеймо вашите майки, изтезават с меч и бич братята ви – и в неистови прегръдки позорят сестрите ви, - къде ще отидете? – Ще ли напуснете огненото ложе, ако ви обещае Врагът Божи милост над вашите близки – ако пусне на волност вашите сродници, а вам даде място на своите трапези? – Ще ли минете край кроткия взор на Христа, за да се поклоните на златния кумир?

- О, не се бойте: Христос не ще ви погледне с упрек! Ала можете ли понесе кротката скръб на тези тихи, насълзени очи? – Кажете, братя мои, - кажете: къде ще вървите? В кой пожар ще пратите своята душа да приеме кръщение?

...А въпросът бе страшен – и те не смееха.

Те гледаха земята, от гърдите им се къртеха тежки въздишки, както се кърти скала, - но устата им мълчеха, защото всеки виждаше опасния път, а никой не бе сигурен, че ще го избегне.

- Кажете, братя мои - : с ръка на сърце кажете!

О, те не смееха!

...И когато черноризците станаха, защото страшната проповед на смъртта бе свършена, дълго не смееха да се погледнат един другиго.

Те стояха с наведени глави – и всеки жадуваше в опасен подвиг да изпита себе си – и една обща сила сближи тези сбрани хора – и трепет премина отведнъж през душите им, както мълния разклаща канарите на балкански връх.

И от човек на човек преминаха свещени тръпки – и те се усетиха чужди на всичко вчерашно, на всичко днешно – и светът, измамата, суетата, домашното огнище, обичните хора - : всичко се плъзна някъде далече – далече.

И всичко, що пазеше техният спомен, се скри като забравено, излишно, чуждо...

...А пред тях стоеше той, - братът на цар Петра, - вълшебникът, - и разбра той свещените тръпки на духа – и простря ръце над тях, а те паднаха – да ги благослови.

И, кога кръстоса над главите им своите ръце, в душите на черноризците мина страшният трепет, който води човека на мъка и на смърт – в името на нещо свято, което душата крие и не дръзва да яви никому.

...И пред наведените очи блеснаха огромни бели пламъци – като крила на лъчиста птица. И неясен ведър глас зашумя в душите на сбраните – и отново се разнесе страшният трепет на Тайната и Подвига...

...И всички паднаха ничком, сякаш душата им бе опърлена от огнените езици на Свети Дух.

Из "Книга на загадките"

Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три измами.

Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива.

Но всеки се бои...

И — третото е най-страшно.

... Блясъкът на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три пътя на смъртта.

И — третият е най-тих.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти. Нощта снема своя шлем и прибира одеждата си. По нейните следи се сипят светли копия. Черен дъжд вали — като гневни удари посред нощ по някоя желязна врата.

Ти няма къде да се укриеш.

Ела: аз ще разтворя сърцето си широко, за да приема в покоите на своята песен твоята самотна скръб.

Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-синя. Видях в Тургу каланта на смъртта: той е толкова син, че който го погледне, очите му се премрежват и той губи свяст. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Калантът е мнозина убил, а който живее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени от калант.

Три неща са, Ниле три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми всред снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита шемет. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето.

Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепере, стиснат от бесен вихър. Отвъдният бряг се не вижда.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз греба в жълтия поток на измамата.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Мъдрият Ухама казваше на сина си:

— Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет годин, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост.

Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе!

Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо.

Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож!

Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината. Виновна ли е тя, че не знае що обещава?

Пето чуй: Ако ти е скъпа жената, сине мой, и ако цениш обичта си към нея — давай й по малко тайна всеки ден! Не може никоя жена без малко тайна, защото твърде много обича всяка жена тъмнината — и скритото, и онова, за което се не говори.

Шесто чуй: Искаш ли, сине мой, жената да те разбере кой си — не й говори за себе си нищо! Тя ще кърти всеки ден по малко от скалата, в която е затворена душата ти, и най-подире ще те отбули цял. И така ще й бъдеш скъп, защото тя не скъпи тебе, а своите разкървавени пръсти и усилието па ноктите си.

Седмо чуй: Жената обича н тебе пъстрата багреница, славата на името ти, огъня на погледа ти, златния звън на твоята реч или спомена за някой друг, живял преди тебе. Не вярвай, сине мой, когато ти мълви, че обича душата ти, защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да види слънце...

Осмо чуй: По-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус.

Не се чуди, сине мой, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що знам; другото, що не ти казах, е лъжа...

Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сина си. И виждаше син му, че мъдро говори бащата. Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама.

Но очите на момъка пилееха погледи някъде да-лек — и тъй мълвяха тези очи:

„Чужда е на моите осемнадесет годин твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите осемдесет годин е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли има право, или пламъкът?“

Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава н влезе в шатъра си.

-----------------------------------------------------------------------------------------------

Белият ден се свърши. Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища.

Слава на залязлото слънце!

Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец.

Слава на залязлото слънце!

Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.

Кой се мами: морето ли. или ти?

Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят.

Кон се мами:небето ли, или ти?

Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира.

Кой се мами: жената ли, или ти?

... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът.

-----------------------------------------------------------------------------------------

Животът се свърши.

Над душата ми падна сянка. Моят кърчаг се бавно килна и разсипа. Скръбна музика се разнесе от дутата ми по света: звънна и затихна. Няма вече поток, отдето бих напълнил своя кърчаг. По самотните улици на живота ми не минава вече ничия сянка. По моята река се не гърчи вече пенливият венец на изгрева. Отвъд реката непозната жена свири на арфа. Животът се свърши.

Аз мислех, че съм свил в небето свое гнездо; тая детинска измама ми заседна в душата от времето, когато ме лъжеха, че душата е птица, а небето -алмазна гора. Сега знам, че няма ни алмазни гори, ни безплътни птици. Моите дървеса мъртвеят. Листата ми окапаха. Дните ми повехнаха. Моите дървеса протягат безсилно къси клонки, без да стигнат небето. В моите жили не кипи вече сокът на вселената. Цветята ми са прашни и посърнали. Аз донесох в чертозите на непознатия само пепел. Ангели ме поглеждат, както се поглежда непознат гостенин, когото никой не е видял. Този пир не е за мене.

Непознат боже, върни ми земята! Лай ми отново кръвта на земните векове, що тупкаха в сърцето ми при всеки спомен за живота! Дай ми тленното безсмъртие на мига!

------------------------------------------------------------------------------------------------

Смъртта ме погледна в очите и каза:

— Ти остаря. Време е. Аз дойдох.

— Аз съм по-стар от своите песни — рекох,—аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд. Аз те не познавам.

Тогава смъртта ме погледна втори път в очите и каза:

Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време е.

— Аз живях с всички — рекох — и те ми отделиха злобата си като мой хляб и клеветата си — като мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз те не познавам.

Тогава смъртта ме погледна трети път в очите н каза:

Те те обичат. Когато си отидеш, още повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох.

И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ — като стъпки на човек, който дири нова земя.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Тези, при които отиваш, не ще ти кажат думите, що чу от мене. Те не знаят моя език: те не знаят езика на обичта.

Те ще напълнят със злато светилника над ложето ти и с пъстри ветрила ще прокудят от снагата ти благовонния лъх на моите целувки.

Те ще премаляват от звъна на твоите гривни и ще паднат като мъртви пред сиянието на взора ти. Но никой не ще ти каже: „Ти ставаш моя песен.“

Бурята на очите ти ще прегази много дути, но никой не ще ти каже думите, що чу от мене. Те не ще ти промълвят: „Ти си наш сън.“

Късно е. Върви при тях! Моите ръце стискат сянката, която някога беше сама ти.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища.

Той търси цял живот бисери.

Но намери сълзи.

... Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня като пръст, а очите му ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърната течност от камъка. В погледа на всеки човек той долавяше блясък на подземни богатства.

Той търси цял живот злато и сребро.

Но намери пепел.

... Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му потъмня като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде той виждаше измамни лъчи — като лъсък на скъпоценни камъни.

Той търси цял живот алмази.

Но намери прах.

Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни сребро. Третият преброди планините и не откри алмази.

Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив. Първият изнесе сълзите си, другият — сивата си пепел, а третият — праха си.

— Ти си намерил бисер — му рекоха двамата.

— Не. Сълзи са — отвърна той. — Аз не найдох ни зрънце бисер.Аз плаках цял живот, но сълзите ми не станаха бисери.

— Дай ни тогава сълзите си! — рекоха му те, — Твоите сълзи блестят като бисер и ние не знаем по-хубави бисери: дай ни своето съкровище! И те го взеха.

— Ти си намерил злато — рекоха двамата на другия.

— Не, пепел е — отвърна той. — Аз не найдох ни жилка злато. Изгорих всичко, що имах, но пепелта не стана злато.

— Дай ни тогава пепелта! — рекоха му те. —

Тази пепел блести като злато и ние не знаем по-хубаво злато: дай ни своето съкровище! И те го взеха.

— Ти си намерил алмази — рекоха двамата на третия.

— Не, прах е — отвърна той. — Аз не найдох ни прашинка алмаз; людете ми отнеха всичко, що имах, па ми дадоха в замяна ей този прах. Те ме накараха да диря алмази в небето и звезди — в земята. Мълниите ме разкъсаха— и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но прахът ми не стана алмаз.

— Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-хубав алмаз: дай ни своето съкровище!

И те го взеха.

И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата пепел — злато, а чуждите сълзи — бисер.

Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му.

Когато умря другият, земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в ръцете му.

Когато умря третият, небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в ръцете му като звезди.

А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе преобразила в съкровища, дирени цял живот.

-------------------------------------------------------------------------------------

Тъй ми каза веднъж старият мъдрец: — В миговете на своята върховна почит и в дните на своето горчиво презрение мъжът е изричал хули за жената. А срещнал ли си мъж да не тръпне пред жената?

Ето що му отговорих:

— Аз почитам жената, но жената презира мене, защото презира всеки мъж!

И отвърна ми старият мъдрец:

— А ти, като почиташ жената, не презираш ли себе си?

И замислих се аз, па рекох:

— Аз презирам жената, но жената почита мене,защото почита всеки мъж!

И втори път ми отвърна старият мъдрец:

— Добре. Но ти, като презираш жената, не почиташ ли твърде много себе си? И щом почиташ у себе си мъжа, не заслужаващ ли да те презира жената, както ти презираш нея, понеже почита мъжа?

И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо.

Три неща знае мъдрият, три неща, създадени за добро, а правят зло. език, нож и жена. Не си играй с тях!

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Жената каза:

— Аз съм алфата на творението.

И роди първия човек.

Мъжът каза:

— Аз съм алфата на творението.

И уби първия човек.

Любовта каза:

— Аз съм алфата на творението.

И сля раждането със смъртта.

Имаше на Изток жена.

Името й — Семирамида. Царица беше.И сгради седем храма на Ашарот и Менй. Дните й бяха песен, а нощите — любов.И висящи градини направи тя на покрива на двореца, за да пирува с мъже. И слънцето възвестяваше позора й, а звездите — прегрешението й.

Безумен бе животът й.

Кадеше тя пред своите поклонници янтар, че янтарът навява любовна лудост, и на мъжете поднасяше сива амбра, защото буди страст.

И поеше ги с вино от мандрагори, за да ги зашемети.

И падаха безсилни пред нея — и гърчеха се в страшни тръпки, и ровеха с пръсти пясъка...

А презнощ изсмукваше дошлите през деня с нечовешка страст. И призори хвърляха труповете им в Ефрат.

А похотта й бе океан — и никой не можеше да я задоволи.

... Познавах момък от Вавилон. Той бе майстор на бронз. Познавате измамните чарове на Семирамида --и дълго пламтя сърцето му от язвата на погледа й. Но в примките й не влезе, че познаваше добре жените и знайни му бяха пътеките на всяка похот.

Години се минаха — и видях го във Вавилон старец.

От бронз бе излял образ на царицата — седнала, гола, с кадило в ръка.

И попитах го:

— Обичат ли я още?

А той каза:

— Не обичам царицата. И раната на сърцето ми е зарасла отдавна. Но — знаеш ли? Веднъж, в ловитба на тигри, стрела ме ужили в ръката. И

силно ме заболя. Зарасте раната и сега дори мястото й не зная... Но болката, когато ме жилна стрелата: за тази болка заслужава да се живее и да се лее бронз!

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.

Тя продаваше миризми.

В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, кориандър, нард, мирсина и други благовония.

И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан. бензой и различни смоли.

Тя ме видя — и се спря до мене. — Що е това?

Бях взел стъкленица с нещо зелено.

— Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой го не търси. Защото не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори, нито зашеметява. Не знам що е. Но скъпо струва.

Аз го купих.

Неговата миризма бе чудна.

И като почнах да се наслаждавам от миризмата му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е.

Научих му после името.

Страдание се казвало то.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Запита небето певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна.

— Не зная, о, небе. Може би аз обичам у тебе снагата, но ти нямаш снага!...

А небето скръбно каза:

— Не, аз имам снага. Земята е моя снага... Но ти не ме обичаш: лъжа са твоите песни — и надута въздишка са твоите стихове...

И отговори тогава певецът:

— Наистина е, о, небе, аз обичам земята, защото земята е твоя снага. Нея възлюбих аз.

... Запита земята певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене. Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна:

— Не зная, о, земьо, Може би аз обичам у тебе душата, но ти нямаш душа!...

А земята тъжно каза:

— Не, аз имам душа: небето е моя душа... Но ти не ме обичаш: измама са твоите песни — и лъжовни ридания са твоите стихове... И отговори тогава певецът:

— Наистина, о, земьо, аз обичам небето, защото небето е твоя душа. Него възлюбих аз.

... Запита най-сетне жената певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Ти ридаеш за мене и за своята мъка по мене, Ти копнееш по мене и по всичко мое. Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна:

— Аз обичам у тебе нощта, защото тогава небе и земя се сливат в едно.

Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки плъзнаха по пясъка на пустинята. Сенки — дълги, като опашка на фазан, и тъмни, като скръб.

Алилуя!

И приклопих очи, и тъгата на света мина пред моя

взор. И преплетоха се в погледа ми тъмни отпаднали погледи на мъже и жени.

И разтворени уста на певец, когато приглася на чужда песен.

Алилуя!

И скъдността на всяко човешко битие прозрях, и видях жалки дрипи, с които животът кичи човешкото сърце. И — много сълзи, преглътнати в горчивина, като камък на гърлото.

И — много плач, насила сдържан.

Алилуя!

Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки паднаха от сфинксовете върху тялото на пустинята. Сенки — дълги като опашка на райска птица и мрачни като въздишка.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, посети людете един ден. Той запита влюбения честит ли е.

— Щях да бъда честит — рече влюбеният, — ако любовта не бе толкова късо безумие и толкова дълга болка. В любовта има вечност, но името на тази вечност е страдание.

После Набу запита пророка честит ли е.

— Щях да бъда честит — рече пророкът, — ако прокобата не бе толкова дълго безумие и толкова къса наслада. В прокобата пламти вечност, но името на тази вечност е самотерзание.

След това Набу запита певеца честит ли е.

— Аз не знам дали съм честит — отвърна певецът.—Моето щастие и моята беда са едно и също. Някои казват, че в песента ми кипи любов, а други – че блика прокоба. В безумието на моя стих има и болка, и наслада, защото песента пърли сърцето ми от страдание, когато се ражда, а когато я пея на людете, в очите им съзирам наслада. Не, аз не знам дали съм честит.

Тогава светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, рече на себе си:

„Три лика на вечността видяха днес очите ми: три вечности. Но същинска вечност бе онази, която кара човека да страда, а човек не смее да я назове ни страдание, ни самотерзание. Влюбеният и пророкът изгарят душата си за онова, по което чезнат. Но само певецът изгаря душата си — за другите.“

Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. Когато вечер слънцето залязва, то ме вика в златните прегръдки на алмазен заник. Но аз не мога, майко. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

Аз често си спомням посърналата песен на старите наведени и бъбрещи върби. И дългата река ми сочи като показалец безкрайните полета на нощта. Но аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о, земьо.

И днес, прехвърлил на живота (още млад) безводните бърда, аз ще те обичам, стара и забравена земьо: че в тебе виждам спомена за своята умряла майка. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

Ти всяка нощ целуваше челото ми в нощта на купчина сено, където спях от всички изоставен. А денем от прозореца на бедна селска хижа гледах аз безкрайната и светла шир: земята. Че аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о. земьо.

На стар молитвеник увехналото злато ме зове днес към светлия океан на небесата. Но ти ме стискаш трепетно на черна гръд и ме обайваш с росен мирис на треви, цветя и билки. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.

Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно.

Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени.

Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба.

Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!“ И те се сепнаха. Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита

Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля:

„...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша. Дванадесет кървави войни завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих враговете си: ни един се не избави. С кръвта им нашарих планините, както пастир багри руното на овцете си. В дар на Асура пожъртвувах колесниците, чашите, жените, алмазите и мечовете им, Кой е по-силен от мене, чието чело е накитено с алмази? Кой е по-властен от мене, чиято ръка е крепка като корунд? Кой е помощен от мене, чието име блести като топаз?“

И доволната ръка на царя удари с чук плочата.

Но ударът бе силен, та от камъка се отломи къс от сетния ред на клинописта.

И там се четеше: „... аз.“

Петър Осоговец е един от Богомилските епископи, известен още като Доростолски епископ. Основава църкви в Доростол, където година след встъпването си става епископ в Рига, Севастопол, Краков и Виена.

Като човек от народа, той е с искрен и жив темперамент, правдив и рязък характер.

Благодарение на писателя Николай Райнов – носител на Богомилския Дух, ние можем да се докоснем до магичните слова за звездите и небето:

„А в Четвъртия Ден Господ създаде звездите – да красят твърдта небесна – и да бъдат знамение за векове и народи.

Създаде ги Вечният от най-тънката си плащеница – от бисерната багреница на своя блян ги създаде.

Седем едри звезди сътвори Предвечният – и седем области от небето им повери.

Най-първо създаде Слънцето с неговата бяла нимба и му даде да владее над царството.

После изсече с резец Месечината, забули я с прозирно седефно покривало, пусна я в бездните – и повели и да властва над Целомъдрието.

След нея от златен сплав изля Звездата на Вожда, която ромейци зват Зевс, - поръси я с вино от своя потир – и заповяда и да бди над Славата.

Тогава от своя божествен ум изригна два сърпа, склопи ги, та сътвори Вечерницата, която ромейци зват Афродита, - и нареди я да владее над Любовта.

Подир това създаде една загадъчна звезда, която съдържа в себе си смисъла на вси останали, - Звездата на Посланника, която ромейците зват Хермес – и сложи я да повелява над Посвещението.

След нея създаде кървава звезда – Звездата на Бранника, която ромейци зват Арес – и ней заповяда да владее над Кръвопролитието.

И накрай проля своя царствен гняв в простора и метна своята диадема, разпален от ярост - . че звездата не изгрява още.

И чакаше цели часове Господ да се разпали звездата, а тя не изгряваше още.

Та тогава архангел Михаел сложи кротко едър едър елмаз сред пръстена на Божията диадема; и сжалиха се вси ангели над изгубената Божия корона – и заплакаха.

И сълзи обляха диадемата на Бога – и разпалиха огън сред – дано изгрее.

Та блесна голяма звезда, - черна звезд се роди – мрачна и замислена - : Звездата на Отшелника, която ромейците зват Хронос – и повеля и даде Господ да пази Тайната.

И обгледа после Бог делото на своята ръка – и всичко бе гиздаво.

И засмя се Иехова и рече:

- Добро е!

И тогава настъпи властно Четвъртата Нощ.

И през нощта на творчеството си Вечният разсипа в простора бисерите на своя сетен блян – и родиха се безчет звезди, а сетне възторжено погледна безкрайната звездна плащаница, що се диплеше пред окото му – и в прехлас метна пъстър лентион в простора.

И роди се тогава Млечният Път –

................................................................................................................................................

И вложи Елохим седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха.

И повери на всеки ангел по един от седемте народа – да го води.

И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела: един – да го води, а друг – да го пази. –

Слънцето разпери крила над Масър, Месечината – над Междуречието, Вечерницата се спря Гърция, Звездата на Посланника покри с лъчи Иудея, Звздата на Бранника – Рома, за Звездата на Отшелника – Бизанс.

А народите се не бяха родили още на земята, но те живееха в чертозите на Господнята Всемъдрост.

И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух. – Само над България тъмнееше мрачина – и звезден ангел не развя крила над нея.

И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, чче всички си имаха другар, а той – нямаше.

И с плач поиска от Бога звезден дух, - другар да му бъде.

Та се смили над него Иехова, ала нямаше вече звезда и звезден дух.

И духна тогава Бог в простора – и осени с божествено мановение Млечния Път, та рой светли ангели се родиха там – повели Бог на Млечния път да властвува над България.

................................................................................................................................................

И превратна участ спря крила над българи: през изкус и съсипни ще мине България, ала – ще изтрае.

Погасна нимбата над Масър, умряха двата народа – близнаци на Междуречието, изгоря Гърция, погина Иудея, разсипа се Рома: само Бизанс и България останаха.

... Но този, що се вслушва в пророчески вещаниа, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Бизанс навсегда, а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.

Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...

Астрологията в България се опитва да намери своя път лишена от здравата основа на традициите. На фона гръмките и агресивни чуждестранни школи, българският принос в тази наука изглежда още по крехък.

Дали това е наистина така?

Макар и забравена, историята казва друго.

Астрологията е била много добре развита и широко използвана от Богомилите, особено в нейния висш и магичен аспект (колко далечно звучи това днес).

Богомилите са слабо познати , бледи фигури на нашия исторически небосклон. Това, което се знае за тях, обикновено е зле скроена лъжа, приета за чиста монета от късогледи историци.

Малко хора познават същината на богомилското учение и живота на носителите му, могъщите им фигури са обрисувани като еретични сенки на отрицанието и анархизма.

От това страда целият ни народ, като дърво на което секат корените, така губи и Астрологията.

Като учение на мъдростта и силата, Богомилството е разкрило Астрологията откъм нейната дълбока и магична страна, с езотерика и символика непознати на днешната наука за Звездното слово.

Но враговете на българския гносис са свършили добре своята работа – книгите са унищожени, а авторите потънали в забрава и хули.

Въпреки това, в една библиотека в Малта са запазени автентични Богомилски книги, както и преписи от това време.

Сред тях се намират и Астрологически съчинения.

Радостно е, че до нас са стигнали думите на Епископ Симеон Антипа (един от водачите на Богомилите) за онези времена и може всеки според свободната си воля да се ползва от тях :

” Единият от авторите е Хамерон Дубровницки, или както по-често го наричат, Камерун Добровницки.Той е от Александрия. Учен, дълбоко просветен, става епископ на Дубровник, дето стои затворен, в едно истинско усамотение, без да посещава никого.Учениците му дохождаха при него и го виждаха да работи по книгите, които искаше да остави тям и на поколенията. Лишен от някои качества, необходими за проповедник и организатор, той уясняваше, тълкуваше, просветляваше, но не на основа на една църква; даже църквата, на която стана епископ, беше основана от Стефан Венециянец.

Той умря млад, но написа много. Характерна за неговото книжовно дело е онази черта, която го доближаваше силно до диалектиката на Платон и първите неоплатоници.

Книга за домовете разглежда 12-те зодиакални дома в техния митичен и алхимичен образ. Пълни с прелест са разказите за раждането на Исус (Слънцето) и на шестте му сестри (планетните кръгове).

Той бива воден на Голгота като на празник - от 12 града му пращат дарове. Но, когато го приковават към кръста, той се мъчи в продължение на 12 часа, а когато умира, духът му посещава 12 -те кръга на Ада.

Това тройно шествие на Слънцето през Зодиака е разказано с една велика умисъл: да се предадат на българската легенда отсенките на първите гностически митове. Адът по разпределение наподобява голяма човешка фигура.

Първият кръг (Овен) е Талет, жертвата, Агнец, заклан върху равноденствения кръст. Там е главата на Великия Човек,коленото на Вениамин, който държи вълк, негов знак е Аметистът.

Втория кръг (Телец) е Шар, плодородието, Девата на любовта с рога на главата, яздеща апис. Там е шията на Човека, племето на Исакар, държащ покорен осел; негов знак е Ахатът.

Третият кръг (Близнаци) е Теомим, съюзът - двамата близнаци, избили оскърбителите.Там са ръцете на Човека, племената на Симон и Леви, държащи меч и брадва. Негов знак е Берилът.

Четвърти кръг (Рак) е Сартан, привързаностите - рак на гърдите на Изис. Там е коремът на Човека, племето на Забулон, държащ кораб. Негов знак е Изумрудът.

Пети кръг (Лъв) е Ариел, силата - разярен лъв, згрявящ земните семена. Там е сърцето на Човека, кляното на Юда, държащ лъва и магичен скиптър. Негов знак е Рубинът.

Шести кръг (Дева) е Ветулех, чистотата, момиче с клас. Там е слънчевият възел на Човека, коляното на Апора, държащ тайна. Негов знак е Ясмитът.

Седми кръг (Везни) е Мознаим, правдата, жена с вързани очи. Там са бедрата на Човека, коляното на Дан, държащ скрижали и книгата на Енох. Негов знак е Брилянтът.

Осмия кръг (Скорпион) е Акреб, изпитанието, змията на дървото. Там са половите органи на Човека, коляното на Гад, държащ въже и бич. Негов знак е Топазът.

Деветият кръг е (Стрелец) е Кещат, отплатата, Центавър с опънат лък. Там са слабините на Човека, коляното на Йосиф, държащ лък и кожа от сърна. Негов знак е Карбункулът.

Десетия кръг (Козирог) е Геди, грехът (Тайната), козел с рана на гърлото. Там са колената на Човека, племето на Нафталин, държащ сърна и свирка. Негов знак е Оникс.

Единадесети кръг (Водолей) е Дели, съдът, урна с вода. Там са прасците на Човека, коляното на Рувим, държащ амфора. Негов знак е Сапфирът.

Дванадесети кръг (Риби) е Догим,потопът, две риби. Там са стъпалата на Човека, колената на Ефраим е Манасий, приемащи кръщение. Негов знак е Хризолитът.

листа съставят книгата.

Наред с нея, като нейно допълнение, стои една КНИГА ЗА КРЪГОВЕТЕ, дето същия дух, тон и план са записани в разказите за седемте планетни цикъла - Иисус и дъщерите на Хисторазас.

Когато Моисей се оженва за Сепфора, първата от тях, Иисус се изменя на огнена къпина и думи на горчив упрек сипе към него. Но Моисей извежда избрания народ - и на планината Синай Исус му дава едно цвете от крин, за да разгадае тайните му.

Тайните на крина са тайните на шестте кръга - шестте сестри на Сепфора. И, когато Израил върви, под ръката на Исус Навин, към обетованите Страни, Моисей съзерцава на планината гордо шествие на Слънцето из шестте кръга. Заедно с кръга на Слънцето , те образуват седемте архетипни кръга, чието отражение през Диафаната са дванадесетте кръга на Ада.

Защото 7 = 4 + 3; това отразено дава 12 = 4 * 3, тъй като знакът на събирането + отразен, дава знакът на отражението *.


Ето пазителките на кръговете, дъщерите на Хисторазас:

1. Сепфора - Венера - Любов и Мъдрост - утробата на Небесния Хермафродит, дето живее архангел Анаел, царят на "Звездната Светлина", който от Духа Святого приема оплодяване и пази семената на бъдещите неща. Сепфора държи огледало, арфа и седмоцветна дъга.

2. Минит - Марс - Вражда и Жар - Устата на Хермафродита, дето живее Самаел, царят на разорението и катастрофите. Минит държи меч, гърнило и пламък.

3. Тора - Юпитер - Майчинство и Царственост - носът на Хермафродита, дето живее Задкиел ( Захариел), царят на безпристратието и безкористието. Тора държи държава, скрижали и везни.

4. Атобим - Сатурн - Смърт и Тайна - ушите на Хермафродита, дето живее Касиел, царят на мисълта и духопостигането. Атобим държи черна завеса, коса и седморка.

5. Амегедим - Слънце - Хармония и Начало - Темето на Хермафродита, дето живее Михаел, Победителят на Змията, царят на живота и безсмъртието. Амегедим държи златен диск, бяла завеса и тирс.

6. Шекимашем - Луна - Бременност и Хранителство - тилът на Хермафродита, дето живее Габриел, царят на посвешението и откровението. Шекимашем държи покривало, яйце и пентакъл.

7. Хермасим - Меркурий - Проводничество, Движение, очите на Хермафродита, дето живее Рафаел, царят на мъдростта и Изкуството. Хермасим държи сфера, лира и папирус.

Книгата е малък формат, 70 листа, препис от препис.

Виждаме,без легенда и мит, едно чисто поглеждане на архетипните направления. Книгата силно напомня ранните неоплатоници, даже на места по стил и разпределение наподобява ясно платоновите Енеади. Но нищо заето няма, освен планът на първите две глава .

Книгатаима 14 глави, разделена е на строфи по 2 реда. Речта е проза, без размер. Формат - голямо фолио, съдържа 92 листа , една буква със заглавки и орнаментална рамка в червен фон.



С това се свършват книгите на Дубровнишкия епископ, дето личи разнообразна тема, жив език, догматична строгост, почти сухост. До кого са писани книгите не се знае, никъде в тях няма указано обръщение, нито на края е отбелязано кой ги е чел. Знае се, че Хамерон Дубровнишки не е отправял писма до никого вън от града. Значи, писани са за неговите ученици в града.

Като отражение на Първата Архетипна Сфера се явява Небето, на Втората - 12-те Зодиакални Седалища, а на Третата - Седемте Планетни Кръга.

" ...И небесния Зодиак е означение на Пътя".

Пътят към Канахан минава през :

Овен - познаване на Истината във Веществото, Токовете, Влиянията и Същината (Четирите Стихии);
Телец - Овладяване Огнената Сила чрез Себевладение вън и вътре;
Близнаци - Сливане с Единия Учител;
Рак - потъване във вътрешните Глъбини;
Лъв - добиване магична власт, сила, различаване и правдивост;
Дева - побеждаване Четиримата и Седемте;
Везни - достигане мистично и магично равновесие вън и вътре;
Скорпион - убиване на личността чрез самооплодяване;
Стрелец - защита на Преданието, тайна, строгост;
Козирог - Целомъдрие, Усамотение, Молитва, Магична операция;
Водолей - окончателна власт над Великия Змей;
Риби - Мълчание, Клетва и Път на Страданието.

За да доочертая езотеризма на богомилството, държа да прибавя, че то имаше две езотерични доктрини - за миряни , т.е. оглашени и верни - и за монаси т.е. избрани и съвършени.

Понеже в първата група влизаха онези, които живееха Закона на Чистотата, учението имаше повече морално-напътсвен характер, а тъй като вторите живееха Закона на Магичното Равновесие, учението носеше посветителен характер.

Основата на учението беше навсякъде магична: необходимо бе, наред с усвояване законите на мировия ред, не само да се живее съобразно с вътрешната насока на тия закони, но и да се развиват скритите сили, спомагащи за хармоничен с вечните закони живот - и да се постига, чрез оперативна магия, насочване на обществения живот по тия закони.

Магичната догма на монасите бе излагана често писмено. Нейната вътрешна основа дава изключително съдържание на "Стефанит и Ихнилат" - богомилското евангелие.

Богомилите учеха законите и пътищата на физичната и духовна терапевтика, тауматургия и теургия. То бе едно широко разбиране на закон и причинна връзка, едно живо въздействие върху целия тогавашен живот - личен и обществен.”

В заключение може само да се отбележи, че всички ние, изучавайки Астрология, развиваме в себе си качествата на знаците. Когато съзнателно мислим за тях, усилваме техния живот в нас и не друго, но именно любовта е тази неразрушима и вечна връзка.

По-горните символични слова никак не са случайни и ни помагат да разберем и въплътим висшия, таен и дълбок смисъл на Астрологичните Елементи.