Сладките черешки

С тез червени дрешки,

Пак сте вий при мене –

О, щастливо време!

Бодрост, здраве, сила,

Слънчева закрила –

Туй сте вий, черешки

С алените дрешки!

Румени странички,

Що желайте всички,

Яжте тез черешки

С алените дрешки!

Чесънчето мило

Чудна сила скрило.

Пази то човека,

Знае се от века

Знаели знахари-

Мъдреците стари –

В него те открили

Тез защитни сили!

Копнежи

Да бих могла на слънчев лъч да стана,

в душата Ти да грея и блестя.

Да бих могла в свещенното “Осанна”

на твойта мисъл да трептя.

Да бих могла кат капчицата росна,

отронена на пролетния цвят,

в сълза свещенна да докосна

ланитите на Образа Ти свят.

Да бих могла кат ручея планински да излея

душата си в струи бистри, свежи

и химната Ти светла да запея

за чистите,красивите копнежи.

Да бих могла кат птиченце на клона,

затрепкало в пролетни зари,

да чакам Слънцето, да видя трона,

на който Любовта цари.

Не разбирам, добро ли това е:

светлина безпределите вае;

и кръжат полилеите звездни,

и целуват се вихри и бездни -

ала Ти си ми, Ти си едничка

ясно слънце, и въздух – и всичко!

Ти за мене си ада и рая,

но добро ли е туй, аз не зная…

О богиньо света, нежнолика!

Само в Тебе вселената блика -

и през дверите мои безмълвни

дъх на хиляди рози ме пълни…

Но без теб да се срива светът,

и надолу слънца да летят,

и да рухват безброй ореоли -

туй какво е, не зная. Добро ли?

Само миг да помислиш за мене –

и простора престава да стене!

С толко мощ Твоя дух ме зове,

че не мога да спя с векове…

Мойта песен и моят олтар

са пияни от твоя нектар -

даже яркия звезден разкош

пред лика ти черней като нощ!

Раздробих се за теб до частица,

ала ти отлетя като птица -

и сега всеки мах на крилете

доизтръгва сърцето ми клето.

Как пустее престола Ти земен!

Как смъртта всеки миг ще ме вземе!

… И угасва без Тебе всемира,

но добро ли е туй – не разбира…

Рабиндранат Тагор Прев. Григори Кьосев

от страх ме спаси, о мой Боже!

Духа ми спаси от съмнения,

от плахост, от скържавост, леност...

Мрак като в рог. Трапа – дълбок.

Смили се, о Боже – слепеца в нощта упъти!

О, Всемогъщи! От мене си днес ме спаси -

спаси ме от мъка по мойто си щастие, Боже.

Лика ти божествен е сага за скръб-състрадание -

Вдигни покосеното духом създание!

Мрак като в рог. Трапа – дълбок.

Смили се, о Боже – слепеца в нощта упъти!

О, Всемогъщи! От корист ума ми спаси

и капчица обич прати ми, о Боже –

нека възкръсне след нея в пороите свежи

духът ми, изсъхнал от вечно напразни надежди!

Мрак като в рог. Трапа – дълбок.

Смили се, о Боже – слепеца в нощта упъти!

Днес татко ме гушна и радостно рече:

„В корема на мама живее човече.

Дали е момченце или пък момиче?

Дали ще е братче или пък сестриче?

То колкото житено зрънце е само,

но спи и расте под сърцето на мама.

И сигурно много прилича на тебе,

когато си бил във корема и бебе.”

Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.

Ами как се побира? Не му ли е тясно?

„Не, не се тревожи! – Мама права застава. –

Виж, коремът ми също расте, наедрява.

Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,

все едно е къщурка – и просторна, и лека...

Ден след ден се заобля, ден след ден се издува –

има място за бебчо дори да лудува!”

Вече в кухнята често заседява се мама.

Ние с татко се смеем, че похапва за двама –

два банана изяжда, две филийки препича...

И след малко от глад към хладилника тича!

Ала то е, защото се храни със нея

бебчо, дето в корема и кротко живее.

Как, ще питате вие, като няма устичка?

Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.

Понякога мама бледа лежи.

Навярно коремът и доста тежи.

Тогава съм мил – безшумно се движа

и заедно с татко за нея се грижа.

Когато заспи, стихват стъпки и песни –

съня и не бива никой да стресне!

Влакчето даже мирува, кротува,

защото и бебето също сънува.

Колко много коремът на мама порасна!

Всяка рокля предишна сега и е тясна.

Вътре бебето шава, премята се, рита

и почуква с юмруче... За мене ли пита?

Знам, не вижда оттам непознатия батко,

но познава гласа ми и този на татко,

затова му разказваме как си мечтаем

скоро заедно с него у дома да играем.

С нетърпение питам: „Защо ли се бави?

И кога ще излезе? Да не би да забрави?”

„Още малко остана – моят татко отвръща. –

Ще ухае на бебе после цялата къща!”

Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!

Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!

Ох, как искам по-бързо да стане голямо!

Не расте ли и братче в корема ти, мамо?

Образ чуден свети с пламък блед:

изумруден змей пред гробница зазидана.

- Там лежи Христос. От три дни с плач ожидана

иде утринта уречена. Отвред

мироносици се стичат строен ред

да помажат тялото на мъртви бог.

- Там лежи Христос. Невидена,

дивна светлина излъчва гроба. Рог

със елей измирен носи Магдалина.

- Там лежи Христос. Зелена вейка от маслина,

бял саван и спомен скръбен на тълпите,

шъпот и слова, от мрачна скъб пропити.

С тиха стъпка морно стъпва Магдалина.

Глас от гроба:

Под звездни завеси от златна коприна

душата ми чезне, аз гина-

Мария:

под куполи мразни вдън бездни!

И плискат ме капки алмазни

от ледни вериги: снеми ги-

Мария!

Сред лилии ледни, в железни

окови, под звездна коприна,

(о, кой ще погледне!)

душата ми чезне, аз стина -

Мария!

Сърцето ми плаче в небето

над гибелни бездни.

Здрач е. Сълза е душата ми клета,

изтрий я - Мария!

Младеж с псантер:

Мария! Лебед бял, в морета

далечни някъде изгубен, странна

мелодия - звън златен на камбана,

потънала под ведри глъбини; - и трета

безумна нощ във бездни отлетя,

о, мургаво дете - !

- Безумна нощ и - ето: лъч на утрин ранна!

След страшна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене!

Душата ми във трепет на молитва

душата Ти с безумие зове:

- Далеч, към нови брегове!

Захлипнал стон в горчивина политва;

безумна нощ във бездни отлетя,

о, мургаво дете - !

- Безумна нощ и - сън на ледни векове!

След грешна нощ на чемерни измени

ела, дете,

ела при мене!

2.

Страшно пърхане над бездни в адски стъпала.

Над алмазни върхове - ридаеща ектения.

- Там стои Христос: лъчиста сянка над студения

тъмен лабиринт. В колчан от мълнии стрела

огнена краси бедро на цар. Невидими жерла

с дивна песен пълнят небесата. Строг -

- там стои Христос: опалови растения,

злато, бисер и звезди забулят облик властен. Рог

на присъда страшна носи Магдалина.

- Там стои Христос. Клон къдрав от маслина,

царска тога, пръстен, лати над главата-

на венчална песен глъхнат в гръм словата:

с глуха стъпка мудно стъпва Магдалина.

Глас от ада:

В пустини безводни, под нощ-пирамида,

душата ми стене, ожида-

Мария:

сред пълчища черни, безчинни!

Душат ме вампири неверни, вампири безлики:

сломи ги - Мария!

Сред пламъци бесни в градини

от огън-цветя и дървета

душата ми чезне - и гине - и крета -

Мария:

сърцето ми стине в морето

на пропасти сини.

Ден е. В кръв е душата ми клета,

спаси я - Мария!

Младеж с псантер:

Мария: Бял саван, в пустини

далечни някъде прострян, студена

мелодия на арфа сребърна, родена

невидимо в зори; - в падини

разтленна нощ нощ тъй рано отлетя,

о, мургаво дете - !

- Разтленна нощ и - ето: нов се ден начена!

След страшна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене.

Политнали съзвучия простират

криле - и в здрач блестят дрезгавини:

- към необходени страни!

В изтомен трепет килнат е потирът;

разтленна нощ тъй рано отлетя,

о, мургаво дете - !

- Разтленна нощ и - лъч на сетни далнини!

След грешна нощ на чемерни измени

ела, дете,

ела при мене!

3.

Бурно веене в подземни смолести води:

царствен змей издиша в пламък стонове.

-Там седи Христос на трон от миризливи клонове:

рози, мирти и лози. По бяла мантия следи

кървави личат. И скръбен глас през плач реди

стихове печални. Мрак - над царския чертог.

- Там седи Христос. Просъница на тонове

погребални свърт навява. Черен рог

на мъстител ангел с трепет носи Магдалина.

- Там седи Христос. Узряла гранка от мирисина,

кървави одежди, плахи стъпки в тъмнините,

ледени литании, посърнали ланити:

с тежка стъпка мудно стъпва Магдалина.

Глас от мрака:

Аз ходя низ тъмни, безкрайни чертози.

Аз гина сред дебри безлисти,

в просъница бродя подводни притъни лъчисти.

През сънни разтрози

следят ме на ангел очите

прозрачни, бездънни и чисти -

Мария!

Аз чезна, политнал над върхове снежни,

и срещам свещени ликорни

над кипнала бездна.

Очите ми черни и морни в неверни

безбрежни полета погасват с лъчите

на залези бледи вечерни.

Аз чезна в полета просторни -

Мария!

Аз стина, сразен и разбит,

изгубеи сред снегове бели:

в искуса на блед сенобит

аз гина, жигосан под звездни дантели,

в двореца, де са песни отколе кънтели -

Мария!

Душата ми тръпне и морна отпада,

душата ми плаче в тъмата:

- о, своводове скръбни! О, учяст нерада,

от черепи мъртва грамада!-

Душата се лута и пада,

в магьосан изгубена лес,

припада - и тръпне - и вика в несвест:

- Води я,

Мария!

Младеж с псантер:

О, Магдалина! - Кораб бял в морето

потънал чемерно, тимпанна

ектения: звън сънен на камбана,

погребени в зелени глъбини - и трета

изтомна мощ тъй мудно отлете.

о, мургаво дете - !

- Изтомна нощ и - ето: нов се ден откри!

След смъртна нощ на толкова измени

ела, дете,

ела при мене!

Душата ми през кърваи зари

душата Ти с безумие ще дири:

- Пресъхнали са всичките потири!

Захлипнал стон душата ми покри -

изтомна нощ тъй мудно отлете,

о, мургаво дете - !

- Изтомна нощ и - лъх на ледени зефири!

След сетня нощ на чемерни измени

ела, дете,

еля при мене!

4.

Над бели, светли снегове разплита Нощ драперия.

Христос погребен е . Мария е - умряла.

Изгубена е чашата на бисерна Мистерия.

Над мъртвата пустиня бледа луна е изгряла.

Угасват ледени цветя. Земята - мрак покри я.

Смъртта простря саван над всички суети.

И само мразен вихър чемерно шепти:

"-- Noli me tangere, Maria!"

там, при живите цветя.

И от тях аз да се уча,

като тях да получа –

красота, чистота. (2)

С красотата, с аромата

цветята славят Господа. (2)

Там нека вятър да ме вее,

нека слънце да ме грей,

нека роса да ме роси

и дъждец да ме вали. (2)

Да изгрее в мен Мъдростта.

Да възрасне Любовта. (2)

С Мъдростта си, с Любовта си

и аз да славя Господа. (2)

Пак сняг ...

Пак сняг и пак в спокойно съвършенство

дърветата приемат белота.

В откраднат миг от мигове броени

се ровя из сумрака на душата си.

Защо така е притъмняло в нея,

когато цялото небе побира,

снежинки се въртят и вихри веят,

но старата си същност не намирам.

Къде сгреших и как накриво стъпих,

та се изгубих в зимната пустиня,

успях да си запазя нещо скъпо,

но част от мен завинаги загина.

Не жаля за пожертваната есен

и се усещам някак възвисена,

и даже ми се струва, че по-лесно

се доближавам до небето в мене.

* * *

Света София

Пронизана от тънките стрели на минарета,

отвън изглежда като наранена плът.

И с мириса на въздуха солен откъм морето,

проникваш в нея като в скъпоценен съд.

А вътре в синкавата и мистична необятност

изгубваш се за миг и търсиш ясен знак.

И може някъде да шества екзотично лято,

но тук в ъглите се прокрадва строго мрак.

Под купол величав, от вечното небе увиснал,

пъстреят мраморни колони и мозайки,

в златист отблясък, в скута младенец притиснала,

седи високо Божията майка.

В сърцевината на това изстрадани пространство,

реликви и останки съхранило,

се чувстваш като някакъв отдавна чакан странник,

поклонник, огласен от висша сила.

И в тебе се събужда нещо неизказано,

просветват в малките прозорчета лъчи.

А колосалната базилика не те премазва,

издига те към висините и мълчи.

* * *

Бе по вечерня ...

Бе по вечерня и течеше службата

под строгите и безучастни куполи.

Пристъпих в храма, водена от нуждата

безумните си грешки да изкупя.

Като съзвездия блестяха горе

големите черковни полилеи

и с гласовете ангелски на хора

поисках всичко скрито да изпея.

Подобно блуден син, загубил вяра,

стоях, незнаейки какво да правя.

А Той бе там, отдясно на олтара,

и с вдигната ръка ме благославяше.

* * *

Събуди ме ...

Събуди ме един внезапен устрем,

промъкнал се случайно през вратата,

едно лъчисто ветровито чувство

ме завладя със сила непозната.

Усетих дъх на окосено място

и жертвения мирис на тревите

бе глас на скъпи същества, които

с невидимото вече са наясно

Защо ли ми се стори, че ме викат,

за да побродим заедно из рая,

дори ми се прииска да надникна,

да разбера това, което знаят.

Да се погледнем и да се прегърнем

или да помълчим край някой ручей.

Ала в ключалката като монах прегърбен

стърчеше черен и ръждясал ключът.

* * *

Спряла е лодката ...

Спряла е лодката, тиха и гладка – водата,

никакъв полъх дори от случайна въздишка,

аз неподвижно стоя, не поглеждам греблата,

не забелязвам ни празната мрежа, ни нищо.

Няма уверено вече ръце да протегна,

нито да чувствам как плавно вълните ме носят,

няма къде да се скрия от страшната жега,

няма блестящите риби с любов да докосвам.

няма неверни мъже в полунощ да обичам

и да им раждам деца, премаляла от болка,

няма в поройния дъжд гологлава да тичам

и да съм мокра до кости, но жива и волна.

Никой по тия проклети места не остана

и между пръстите златният пясък изтече,

чу се настроен залутан акорд от пиано,

ала и той в маранята изгуби се вече.

Спряла е лодката, тиха и гладка – водата,

никакъв полъх дори от случайна въздишка,

аз неподвижно стоя, не поглеждам греблата,

нищо не чакам от себе си, нито пък свише.

* * *

Да лежиш ...

Да лежиш под огромен и бяло ослепителен облак,

на места изтънял и прокъсан ефирно нагоре,

да съзираш един постоянно променящ се образ,

който с музика сякаш изпълва полека простора.

И сред ясния ден, натежал от лъчи и омара,

да следиш как лети с неподвижни криле и се рее

из прозрачния въздух спокойно и царствено гларус,

докато неусетно висока вълна те залее.

И навлезеш ли после в морето прохладно навътре,

да потънеш без памет в дълбоката синкава купел

и да станеш самата вода, тя да вземе дъха ти,

миг преди да проблесне самотно небесният купол .

* * *

Понякога поглеждам ...

Понякога поглеждам към небето

и ме пронизва болка, че живея,

забравям всичко и ми става светло,

и съм готова с него да се слея.

Дъхът ми спира. Само светлината

прониква ме с безкрайната си щедрост.

Не се издигам, долу, на земята,

стоя си и се чувствам много ведра.

обнадеждена като при молитва,

но без да моля, без дори да искам.

Душата ми съвсем сама полита

и я докосва необятна истина.

И всеки път небето е различно,

ала не иска нищичко от мене,

макар че съм готова на колене

да падна, да зова и да обичам.

Защо?

Защо сме груби, нетактични,

завиждаме дори на глас

и само себе си обичаме

но не и другите край нас?

Защо ли болка причиняваме

щом знаем колко ни боли,

когато бъдем изоставени,

обидени и без мечти?

Защо живеем неразумно?

Отравяме се с никотин,

със алкохола се погубваме

и нервите си не щадим.

“Животът е такъв” – ще кажем

или “Светът се промени”.

С девиз си служим кратък даже

“Настъпят ли те – настъпи!”

Кроежи правим все на тъмно.

Съвети даваме през час

и сме загубили напълно

доверието между нас.

Един до друг сме, но далече,

а кой така ни раздели?

Животът ни минава вче

в ламтеж за къщи и пари.

Все спорим глупаво и смешно.

Залъгваме се със лъжи

и правим свойте странни грешки

дори с отворени очи.

“Животът е такъв” – ще кажем.

Кой може да ни вразуми

със хубаво да се докажем –

да бъдем честни и добри?

* * *

Да знаеш да говориш е изкуство.

Навреме спреш ли – мъдрост е това,

но другия щом можеш да изслушаш

е вече верен знак на любовта.

* * *

Какво са мъжът и жената,

когато се търсят в нощта?

Два облака нежно проплакват –

дъжд руква, а после дъга

изгрява над тях съвършена –

щастлив мимолетен покров.

Те – тайнствена малка вселена

родена от атом любов.

* * *

Ундини

Бързат капчиците на водата,

носят сили в своите ръце.

Бликат от недрата на земята,

стигат до човешкото сърце.

Мили същества във тях живеят.

Те работят с мъдрост и любов.

Чистят ни, разхлаждат ни и пеят

своя кратък весел римослов:

“Пийте вие еликсира жизнен,

който може да ви подмлади.

В него ний сме малки и подвижни,

неуморно работим сами.

И като деца на чистотата

носим свежест, много светлина,

затова обичайте водата

и познайте нейната цена.”

* * *

Не късай цветето, и то говори.

И него като тебе го боли

във вазата, когато го затвориш

или го стъпчеш както си цъфти.

На багрите му радвай се, когато

е живо върху крехкото стебло,

щом залюлее го ухаен вятър

и те упойва с мириса си то,

докато слънцето го оживява

и дъжд небесен го развесели

или когато птичка пепелява

над него пее още във зори.

Не късай цветето, дори когато

на някой от любов ще го дариш.

Изгубва мириса си, красотата

и мъртво е. А мъртвото мълчи.

* * *

Без вяра, надежда, любов

Без вяра си като врата без ключ,

която не може да се отвори.

Без надежда си като свещ,

която няма с какво да се запали,

а без любов ти си това,

което никога не трябва да бъдеш.

* * *

Житно зрънце

Мъничко житено зрънце,

символ си на любовта,

криеш под своята ризка

много красиви неща.

Ти си храната най-чиста,

даваш ни сили и здраве.

Носиш търпение, искаш

мъдри и щедри да станем.

Ти си христовото слово,

хлябът любим и свещен,

който със трепет отново

вкусваме ний всеки ден.

Твоята жертва велика

труден урок е за нас.

Твойте страдания, мъки

учиме ний всеки час.

Мъничко житено зрънце

ти си доброто в света.

Ти си емблема от слънце,

жива за всяка душа.

* * *

Повдигам се на пръсти,

разтварям свойте длани

и миговете пъстри

пулсират в мен събрани.

Щом мога да обичам

и всичко да прощавам,

на есен ще приличам,

която плод раздава.

* * *

Откривам те навсякъде край мене

в звездите въздуха и песента,

откривам те във хляба ни потребен,

в човека багрите, във вечността.

Начален си, но си и без начало.

Безкраен си, но също и си с край.

Живот си, съвършенство, помъдрялост.

Ти си любов, ти си самият рай.

Ти учиш, постоянно коригираш.

Ти сам създаваш нови светове.

Любов във нашите души изливаш

и всеки ден тя повече расте.

Обичам те, защото твърдо зная –

частица съм от Твоето сърце,

а любовта Ти щом сама позная,

променям се във Твоите ръце.

* * *

Вярвам в любовта

Аз вярвам в любовта, която

света от болка ще спаси.

Ще духне като топъл вятър,

душите ни ще възкреси.

Тъй както дъжд ще се излее,

ще ни пречисти от греха,

със слънчев лъч ще ни огрее

и ще ни върне радостта.

Любов, която Святи Боже

ни прави честни и добри,

любов, която лесно може

смъртта дори да победи.

Отдавна още, във епохи най-отдалечени,

пророци праведни, отшелници и риши,

аскети строги и монаси, и дервиши

постигнали са истина неоспорима:

че “над” земята свят невидим има.

Той съществува и не съществува;

Царство на сенки и на привидения.

За някой - свята истина, за други пък лъжа.

Убежище от всякакви тежнения

или каторга за човешката душа.

Отдолу – ад, отгоре – рай, чистилище в средата,

но не за “златната среда” тук става дума

или за “пътя златен”, начертан от Буда,

а за онази област сумрачна, в която

безличните и безхарактерните пребивават.

За праведните – Рай: прекрасни плодови градини,

с реки от вино, мляко, мед или нектар,

постелки меки, чернооки пламенни девици –

хем непорочни, хем за наслада отредени

на правоверните, извършващи намаз.

Зелени пасища, потоци бистри и пенливи,

свещени дойни крави – за млеко и гхии;

пастири с флейти, увенчани гопи,

танцуващи в захлас на лунна светлина –

за предано-отдадените, жертващи храна.

За не позналите молитва, пост и благочестие -

лъжци, крадци, убийци и прелюбодейци –

казани врящи със катран сред дим от сяра,

където виковете им за милост само нови мъки,

все по-ужасни и болезнени ще им добавят.

Така религиозната фантазия с картини страшни

на мъки нечовешки и сега заплашва

чедата божии, отдали се на Сатаната

или с примамливи и чувствени наслади

към праведност и непорочност ги приканва.

Дори Христос - самият Той докрай възвишен,

в беседите си прости пред тълпата,

за да повярват и да си спасят душите,

използвал е картината открай позната:

че там, във рая, щастие смирените очаква.

Ала наред с познатите ни догми и легенди,

създадени да всяват страх или надежди

в незнаещата праведния път тълпа,

за търсещите истинската Светлина

доктрина друга, много по-богата има.

За Свят обширен, светъл и красив,

където вечният стремеж към Истината свята-

преследван, поругаван и подтискан на земята-

освободен от плътските си букаи

се устремява без баласт към звездни висоти.

Там също има планини, реки, морета

(защото “както на земята, тъй и на небето”)

и градове, и общини, и слънчеви зари,

но и сумрачни области, лишени от лъчи,

където не виделите духовна светлина

във сън до новия живот ще пребивават.

Но съградилите си дом с основи здрави,

с духовен устрем срещнали “смъртта”,

във облик нов живота продължават;

талант и сили неуморно като влагат

в труда безкористен намират радостта.

Там всеки облика си с мисъл сътворява

и ако този орган в някого е неразвит,

поради слаба употреба в земния му бит,

той ням и глух задълго ще остане,

ако застъпник и водач пред него не застане.

С тържественост и вдъхновение се запасете-

те ключ вълшебен са за тежките врати-

и “Царството небесно” тутакси отварят

на чистите сърца, лишени от поквара,

щом огънят на любовта във тях гори.

Затуй “покойниците” близки изпратете

не с погребален звън и траурни слова,

а с пожелание “на добър път” и химн тържествен,

за да не бъде поривът и устремът естествен

на вечната душа прекършен от скръбта.

Сила

Една усмивка, две усмивки, понякога три,

понякога без, но със радост в сърцето.

Понякога... Често - така ми се иска

да ти опиша усещането, онова, което

ме кара да крача напред през живота,

по пътища - разни, през пек и мъгли.

И даже през сълзи, без смисъл, през жажда

ме води напред, дърпа, дори да боли.

И там е, присъства със тихата сила

и носиш го с кръста - невидим, суров.

Онази приятелю, която и в теб се е скрила,

рисувайки времето,

онази съседка - любов.

Амулет

Обичам онези малки неща.

По-ценни от думи дори изписани на лист хартия.

Като полъх остават. Частица от твойта душа.

Топлят дланите ми. Съдържат магия.

И ги докосвам когато си мисля за теб.

И те чувствам тъй близо, толкова истински.

А навън вече светло е. Страхът изглежда нелеп.

А самотата - вече не e така потискаща.

Защото знам - посветено на мен

значи - мислил за мен. Значи вложил послание.

Някак.. вид амулет за по-тежкия ден

като знак за подкрепа от близко съзнание.

Толкова малко, а с толкова тежест и сила.

Толкова крехко и плътно и... Някак с история.

Някак божествено. Сякаш не твойта ръка му е вдъхнала сила.

Като копнеж. Като идея. Една съвършена мелодия.

Нежност

И тихо до тебе аз пак ще приседна.

Спокойно и леко ще протегна ръка.

В очите ти, сините, без страх ще погледна

и с взор ще изтръгна от тях аз всяка тъга.

И с длан от лицето ти с любов ще измия

умората тежка, ще избърша прахта.

Със приказка лошият спомен от теб ще изтрия

и на моето рамо ти ще облегнеш глава.

Всичко тепърва предстои

Зная, че нужната част от мечтите ни

може да стане реална, повярвай ми.

Трябва ти само надежда, че всичко е

мост към успеха, частичка от тайната.

Виждаш - животът сурово наказва ни,

щом за миг заблудени с теб решим, че грешим.

Но във пътя, ти знаеш, той скътал е тайните.

и за тях ще се борим, все със цел ще вървим.

И не трябва да казваш "това е безсмислено".

светът е създаден без невъзможни неща.

Трябва ти само сила (а ти имаш) и само малко, наистина

да повярваш за миг в чудеса!

Знай, че няма реалност без капка илюзия,

без преплетена в нея мечта.

И когато запиташ се "хъм... честно, струва ли си?"

знай, че съдбата изграждаш сама.

България

Мир, любов и светлина- ето моята страна !

Утро на молитвения връх

със пътечка флейта -пръв,

докоснал до мечтите,

бели гълъби в лъчите.

Сърца, приятели и песни,

братските молитви честни,

кръг пулсиращ в светлина

сред седем бистри езера.

Хармония от звездоброя

с полет волен над покоя

оглеждат се във езерата

събор на Рила със слънцата.

Ето моят роден храм-

България, за всички нам!

Пясъчен часовник

Пясъкът изтича в колбата едва

в двете полусфери грее светлина.

Минало и бъдно светят във едно-

малки песъчинки зад едно стъкло.

Всички отброяват пясячния ден

в преход отминават и отиват в плен.

Нашето пребъдно в минали мечти

и зовът на вечно зад стъкло звучи.

Само в малък процеп зад една от тях

се превръща в смисъл на тъга и смях.

Тя се озарява в жива светлина

и брои с наслада- днес сега сега...

Пясъчен часовник с две полустрани

древни пирамиди в пясъци сами.

Тъжно преминават в нечия страна

всички отброяват времето „ сега „

Двете половини те като едно

вливат се преливат, своето „ защо „

Мярката подържат вечен кръговрат

на земята малка между рай и ад.

Грее светлината, вечна и добра

Свързва двата свята с времето „ сега„

Мини песъчинки в хор единен зрял

няма полувинки и светът е цял!

Привличане

Представяш ли си ако доброто днес на хората

ни приобщи да полетим в пространството?

Какви ли нови светове ще се открият в цветовете

и домовете от магия във нас с любов ще се разкрият.

От безпределното общуване в безкрайното

във мир, добруване и в полет истина прозрем-

със нея дар да отдадем.

На светлината да приличаме и светейки да се привличаме

Благодаря Tи, Господи,

За всичко хубаво,

Което във ръцете ми поднесе!

Благодаря Tи, Господи,

За всички трудности,

С които по земята ме понесе!

Благодаря Tи, Господи,

За всички радости,

С които се здрависах и разминах!

Благодаря Tи, и за пътя мой,

Трънлив и стръмен,

По който,

Моля Tе,

Без Диря да не мина.

Аурата е красиво сияние, което

обгръща човека - трепка при всяко

небесно влияние с тръпка цветуща

и мека.

Тя със небето е нашата връзка, с

Рая и Ада в земята, в етера наш'те

желания пръска, пази от болест

телата.

Свети тя с краски, нюанси различни -

сини, червени, лилави, зелени, но

доминират окраските лични - нашите

мисли стаени.

И ясновидци по нея разчитат всичките

тайни в сърцето -в нея те всички до

капка се вплитат, мигар укрити в

лицето.

Колкото по ни са мръсни душите,

мислите, чувствата наши, толкова

по са нечисти чертите - багрите

мрачни са каши.

А през мътилката трудно прониква

Божата жизнена сила, болест там скоро

от нейде пониква, нашата воля надвила.

Погледът наш преминава през тази аура

наша чудата - като през цветен балон

тя пази на цветовете във всичко

следата.

Затова някои виждат живота

тъмен, злокобен и мрачен, смъкват

се още по-близо до скота, с нрав

безутешен, невзрачен.

Хора такива не могат да видят

Божия лик в небесата, в Бога не

вярват и да предвидят те не

успяват съдбата.

Други пък виждат през розова краска -

всичко е в синьо и блясък, с радост

посрещат живота кат ласка, като

милувка на морския плясък.

и где стреми се твоята мечта?" –

така душа душата ще запитва,

щом лъхне в тебе пролетта

Тя иде, иде над Земята властно

като вълна гальовна от цвета.

Горите я приветстват пьлногласно

и радостна е цялата Земя!

Планетата ни пак наподобява

лехи разцъфнали от цвят до цвят,

като венци народи и държави

красят, раздвижват пъстрия ни свят.

Годините? Текат в небитието...

Искрят като совалките в разбой!

И пролетите отшумяват - ето,

като вълни на морския прибой...

Събития, епохи и разцвети –

симфонии на тленна красота –

от век във век отекват във човека

с предупреждението: суета!

Целта на тез претворби по Земята,

подемани от хиляди ръце,

е – всички да се слеем в песен свята

и разцъфтим в Христовото сърце.

Любов, прииждай във сърцето нежно

като вълна гальовна от цветя.

Народите очакват те с надежда –

възрадявай вече цялата Земя!

1

Презрял завоите към всеки мирен кът,

- пътеките към завет и огнище,

развихрил мантия, продран в бурята

и в страшните веявици на огнено прозрение,

с коси разпръснати по рамената

(коси като посърнала трева по селски гробища),

окъсан, бос, висок –

подобно скелет от загадки : ти летиш

нанякъде...- къде?

(Та кой ли знае,

де свършва дългий друм

на горделивеца, проклет от Бога?)

И ето : твой подслон е вечното съмнение,

А твой печат е вечний Бунт.

С окъсана душа, в парцалите

На много царствувания облечен,

И с кървави петна по дланите на мисълта,

Що се векове катерила по страшните стени

На всяко пъклено “защо?” –

- ти скиташ по света ;

обходил седем пъти цялата земя,

от полюс,

до полюс,

под огнения гроздобер на кървави звезди,

узрели за божествения лин,

очакващи ръката на Лозаря да ги сложи

в потира на световния Покой ;

- под бурята на уморени ветрове,

които молят сърпа на Жътваря

да им отреже тънките нозе ;

- под вихрите на черна полунощ,

която би желала – слънце

да не изгрее никога :

ти скиташе по света –

и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.

Душата ти е сита и пресита

На царски гозби и вина :

Ти преживя до сетна тръпка всичко,

Що са живяли хората ; узна

До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял

Скъпернишкия разум на човека,

На мъдрост ненаситен ;

Високия ти череп се издигна

Над всичко

Що е човека трупал векове

И пастрил, сякаш пастри

Алмази, от небесните слънца

Откъртени. Предълъг беше

Деня ти, Ахасфере : ден без край...

И днес ти всичко

Тежи : душата ти прилича

На лакома оса, потънала в море от мед,

Осъдена да се отрови

От лудий сок на свойта ненасита.

(Защото в оня ден, когато Той направи

от своята стопена мъка на творец

вселенната – накичена

като алмазнобагра пеперуда -,

когато – прав над бездните от мисъл,

над лулите от творческо страдание - ,

простря ръце

над новозачнатия свят,

- простря ръце като крила на серафим,

за нови тайни жаден, огнеок, велик,

стопил новородени свтлини

в плавилнята на своята

пламенна Воля

- ти, Ахасфере.

Негова сянко,

От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)

2.

Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,

Днес ти споделяш мълчаливата вечеря

На някой сиромах бездомен –

И чужди сълзи ще разкалят твоя друм

На напасти, страдания, беди

Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!

(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,

когато Синът Му, от света разпънат

на кръст, в последното си гърчене

от мъка

изпъна наболелите си жили

и вцепенените си стави и разклати

огромний кръст,

до половина впит в земята –

в оная каменлива пръст ; -

- Когато Майката на Назарянина,

Припаднала до белите нозе,

Облени с кръв

Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;

- когато младият Йоканаан

погледна с мъртър поглед

към кръста и се разтрепери от страдание

като човек, ужилен от оси на сто места ;

- когато целий Рим,

загледан към Голгота,

извърна своята глава, накичена

с венец от лаври,

за да не види – как

ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :

- помниш ли в тоя вечерен,

от мъка черен час

каква жестока канара

търкулна от Голгота твоя смях?

Помниш ли, че рухналата в бездни

Скала на безчовечната ти гордост потопи

В морето на страданието половина свят?

....

На златна есен златните везни

със румен плод отдавна натежняват

и в отмалели от умора дни

Венците горски тихо пожълтяват.

На птиците крилата удължени

стремят се към отвъдни брегове.

Душите чакат нещо съкровено,

неизповядано във стихове.

Тъгата ни към радостите тича

със пръстчета, опарени от жар,

и всякое сърце по детски срича

на щастието чудния буквар.

Ще прочетем във него, но какво ли!

Дали за обич мъдрия завет,

написан със перо като топола

от най-дълбокия в века поет,

или – ужасния Апокалипсис

на хората, лишени от небе –

развяни както есенните листи

от вихъра по земното Кълбо?

Вникни във есенната революция,

помитаща безсочните листа.

От пъпката - нетърпеливи внуци

ще разповие утре пролетта.

И есента, която днес настъпва

с тревожно ярки чувства и бои,

в сърцата неусетно ще разпъпва

отвъдното в безлистните ни дни.

ПОЛЕТ

Отвъд е свободата, истината и живота.

Отвъд сме ние.

Но пределът бавно ни поглъща,

измамно вкопчва ни в понятия,

загубили отдавна свойта плътност

Обречена е волята ни,

дамгосани мечтите.

Само понякога почти на сън

усещаме ухание на теменуга

и багост пъстроцветна

измива погледа ни спрял.

Тогава втрурваме се бясно към предела

с копнежа на единственото чувство,

опитвайки се да откопчим частици светлина.

Но защо крилете ни се сгърчват,

съзнанието ни поглъща се в безумната игра,

забравяме самодоволно за свойта същност

и живеем пак на колене.

ДЪЖД

Зелени капки нежно галят

снагата на притихнало дърво.

Преливащата свежест

отмива кротко настръхналите спомени.

Обвивките ми изглеждащи безкрайни,

разпадат се сега

откривайки там уязвимото дете.

Ведрия му поглед

минава като птица

през тежкия лабиринт на хиляди условности,

където възрастни залутани треперят

над утопии от злато,

зазидани в стени от илюзорна сигурност.

Не искам да се връщам там

и моля се дъждът да ме остави зад хоризонта.

По дългия път, изминат от Човека, личат криволици, бездни, кръстопътища. Тук таме стърчи по някой мраморен изтукан, който сочи върховете, дето сгърчена ръка е драскала е драскала с разкървавени пръсти, за да се вкопче в канарата. Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки драще с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата; човек се стреми да разбере Земята, защото нещо общо оживява и него и нея, той е част от нея, неин син, нейна гордост, неин позор. Страшните въпроси, които си задава човек във време на тия лутаници, са счупили не един череп о стената на мрачния затвор, наречен Съдба.

Без да помни това, сам затворникът някога си е съградил тоя затвор, дето сега се мята душата му, кълне, моли се, зове Непознатото за помощ.

Образите на тоя затворник – многолик, самин за себе си страшен, често жалък, понякога велик – давам в тая книга. Назовах песните си “Вечни Поеми” не затова, че по форма или замисъл ще пребъднат (знам тяхната преходност: те са мост, а не Млечен Път), а поради това, че в тях се Вечните и за Вечното. Във всеки от изнесените типове се проявява, струва ми се, целият човешки под – и за това те са вечни. Заглавието не трябва да лъже никого: не казвам че са вечни моите поеми за тия люде, а – че съм написал онова, що са пробудили у мене Вечните Поеми за исполините на духа.

Кои са тия исполини?

Техните пътища кръстосват земята, защото народите не могат без шепота, бляна и наитието им; светът се развива под тяхно вдъхновение. Мъже и жени, зрели плодове на миналото, те дирят още скъсаните жили, що са свързвали някога Човек със Земя. Те са вечни обелиски на людския стремеж, Млечен Път над човечеството, златен рог, из който шурти опиването на душата, стрели, с които Великията между Великите лучи челата на избранниците.

Всеки от тях е по един век.

Всеки е алмазна сянка на Човека, хвърлена от Слънцето върху Земята.

Затова изглеждат много.

А те са – Един.

Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.

Хубав е – когато се възправя.

От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.

От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот.

А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш. Коя майка се смее на сина си, когото другите смятат за луд?

Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех - тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.

Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?

Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.

Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.

Иисус Христос

Последен от боговете

1

Христос – алмазена Змия, извита

По звездното небе на всички векове.

Аз искам – огнено длето в гранита

На изполинския обелиск да изкове

Лъчиста извивка

На светлата Змия

Обвила в звездна сянка цялата земя.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая

И с изумруди да обкитя гъвкавата низ

От пръстени : да трепне жарствена омая

В мощта на поглед властен и лъчист.

Погледна ни апостоли, апостоли бездомни, и се вкаменихме

Пред огннеия лик на въплътено Слово.

От слънчеви потири звездно вино пихме –

Лъчи и пламъци на жъртвата Христова.

Пророчески език

Обжегна се огън дух новороден.

През бездни от светлик поведохме народа

Към Царството Господню:

От мрачни преизподни

Към свтозарния четог на въплътено Слово.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая

И с аметисти да напъстря светъл низ

От люспи, но властта на млата късо трае:

Не светва под длетото погледа лъчист.

Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,

Творихме рай сред мъката

На всеки пъкъл,

Простряхме невод от лъчи по цялата вселена –

Да уловим душите заблудени,

Които плачат, хълцат, стенят,

Притиснати от ноктите на вечното страдание.

И ние, уморени странници

Към слънчеви земи,

Към светозарния чертог на въплътено Слово,

Събрахме вси души, обречени на жертва,

И ги поведохме по светлата пътека.

2

Залутани влъхви низ мрачна пустиня

Друм тежък минават в среднощна тъма.

Звезда огнелика ги води.

Рой звезден се сипна, стопи се. Отмина

И глух полунощ. Притихна земята,

Заспаха стозвездни кервани.

“Къде е Фуха, що изходи

на Тайната пътя към огнена скиния?”

Мълчат мрачините,

Задиплени в тежки савани,

От скръб изтъкани.

Най-сетне звездата се спря

Навръх планината, що дига гранитно чело

Над ширни пустинни.

Пръст огнен разсече небесното лоно,

Зорница червена изгря –

И рукнаха звездни порои ;

И кипна море от обрадвани песни,

От звуци тържествени, строги, магесани,

Които отвеждат душата в чертога небесен,

В алмазния трем на предвечното Слово.

Как ли да разкрия аз възторга си

от тебе, Рила, моя планина!

Как ли да потуля пак копнежа си

по твойта чудна, дивна красота!

Защо ли винаги, когато в мене

все сълзи с мъка се редят

единствен спомена за тебе

кара мислите ми да летят.

Към теб, към дивната ти хубост,

към твойте сини висини,

към неразгаданата ти чудост

отправям взор, изпълнен със мечти.

Когато съм във твоите обятия

забравям страх, несгоди и беди.

При теб са ясни всите възприятия

и чувствата най-чисти са дори.

Тук няма подлост, няма и терзания –

налага своя ритъм Вечността.

На Природата най-светлите създания

живеят в дебрите на светостта.

При теб се чувствам винаги спокойна,

закриляна от хилядолетната ти гръд.

Сред твойте тайни съдбата ми неволна

за нов живот откри ми път.

ИСКАМ

Искам със вятъра бурен

да скитам навред по света;

във шепи да хвана лъч лунен,

да литна далеч от гмежта.

Искам да стигна звездите,

да бродя в незнайни страни.

И като на Слънцето жарко лъчите

да галя самотни вълни...

ЗДРАВЕЙ, ЖИВОТ!

Здравей, Живот! Отново се завръщам.

Преборих се със твойте слепи дни.

Научих се на стрелите ти със обич да отвръщам

и да разгадавам бързо всичките ти хитрини.

Знам, че силен си, че имаш власт могъща

и можеш да разбиеш всякакви мечти.

Но не си предвидил, че Съдбата тайно ни прегръща

и два пъти по-силна е от теб почти.

БОР

Във знойно лято и във бяла зима

на поста си ти винаги стоиш.

Снагата ти е стройна и непобедима,

защото бурите покорно ти търпиш.

Със ветровете щури разговаряш,

мечтаеш слънцето да стигнеш ти.

Птици пойни в клоните си приютяваш

и те далеч отнасят твоите мечти.

Като тебе искам да съм търпелива, силна,

да отстоявам смело на всякакви беди.

Със твоите мечти звездите да достигна

и мисълта ми чиста все нагоре да лети.

ЗА ТЕБ

Ако някога тръгнеш по белия свят

и не знаеш къде да отидеш,

ако искаш да стигнеш най-далечния бряг

и по пътя със смеха се разминеш –

не мисли, че животът е само тъга,

не приемай, че сънят е раздяла!

И на твойто небе пак ще грейне дъга –

тя е знак за щастлива промяна.

Изхвърли всички грижи навън –

те не могат да сгреят душата!

Чуй, една фея иде със звън,

тя дарява Любов и вълнува сърцата.

Превърни тъмнината в водопад от лъчи,

прогони и страха вдън гори тилилейски.

Остави нежна струна във теб да звучи –

тя нашепва съдбовно тайни библейски.

Не допускай сълзите – за какво са ти те?

Бог не иска да вижда чедата си тъжни!

Остани във сърцето си онова будно дете,

преоткрило живота сред скърбите прежни.

ПРОБУЖДАНЕ

Със слънчев плам денят се ражда,

очи отварят сънни светове –

за нов живот добили жажда,

за нови чувства, нови брегове.

Омайни краски Природата рисува

и дивни трели носят се навред.

Гората ведра пак ликува,

прегърнала със нежност тварите безчет.

НА БЪЛГАРИЯ

Едва ли има хубост по-голяма

от онази малка, приказна страна,

където първи път си казал “мама”,

изрекъл си най-нежните слова.

Една страна, възкръснала сред кърви,

изстрадала безчет нерадни дни;

един народ, към просвета тръгнал първи,

бленувал дълго спокойни бъднини…

Какво си ти, Българийо свещена!

Земя, покрита със нивя и планини;

земя, със толкоз светлина пропита,

че Бог във ней оглежда се дори.

Забравихме ли колко си велика

и колко сила вдъхвала си ти,

та тръгнахме, загърбили светлика,

късмет да дирим и осигурени старини.

Но дори и там, в далечната чужбина,

в сърцата ни оставаш вечно ти.

Крепиш ни с твойта мъдрост тиха

и с вярата на нашите деди.

ИЗГРЕВ

И пак е утро. Земята се пробужда.

Със трепет чакала е този миг.

Денят тъмата пак пропъжда,

за да спази той закона най-велик:

“След злото винаги изгрява Слънце,

и мъката покорна е на радостта.

Стига ти и вяра, колко зрънце,

за да пиеш вечно от извора на Любовта”.