Ще приведа онзи анекдот за една българка, която, каквото говорила, все казвала: "Ако е рекъл Господ."

Една сутрин мъжът й станал рано, взел мотика на рамото си и казал на жена си:

- Жена, отивам на лозето. Ти заколи една кокошка, сготви я хубаво и я донеси на лозето.

- Добре, ако е рекъл Господ, всичко ще направя.

-  Рекъл-не рекъл, ще наготвиш кокошката и ще ми я донесеш. Аз отивам на лозето и ще се надявам там за кокошка.

Това било в турско време. Тръгнал той за лозето, но на пътя го срещнали турски челебии, вързали ръцете му и така го развеждали целия ден из града. Жена му отишла на лозето, но останала учудена, когато не намерила мъжа си. Вечерта, като се върнал мъжът й, тя го запитала:

- Къде беше цял ден - нямаше те на лозето?

- Остави този въпрос настрана! Отвори ми по-скоро, ако е рекъл Господ, че съм уморен.

 Защо го развеждали челебиите цял ден из града? Защото при започване на работата си не е казал "Ако е рекъл Господ", или не е призовал Волята Божия на помощ.

Един от турските султани, султан Махмуд, ходил инкогнито между народа. Веднъж си турил обикновени дрехи и обикновена чалма и излязъл като обикновените хора да се разхожда. Иначе ще има около него ескорт. Тогава той не би могъл да види нещата както трябва.

Той влиза в една лодка и казва на лодкаря:

„Прекарайте ме на другата страна на Босфора, за да се поразходя“.

Той попитал лодкаря във време на плаването:

„Как се поминате във вашия занаят?“

А пък лодкарят бил много умен, познал че този е султана преправен и казал той:

„Във време на султан Махмуд много добре поминавахме“.

Султанът му казал:

„Синко, този свят е един казан, който има 7 клупа. Хвани единия и ще поминеш“.

Лодкарят казал:

„Много хубаво изречение, я го напиши! Не съм учен човек, но като мед ми падна“.

Султанът го казал на турски, на български може да се преведе така:

„Светът прилича на един голям казан. В него нещо се вари. Не го знаете какво се вари. Той има 7 дръжки. Хвани едната дръжка и си гледай работата“.

Султанът си изкарал перодръжката и мастилницата от джоба и написал това изречение. И му го дал. Лодкарят казал:

„Много ви благодаря“.

Излезли на другия бряг. Султанът искал да плати, но онзи казал:

„Не, не! Аз благодаря за изречението“.

Той бил умен човек. Отива при всички лодкари и им казва:

„Ще ми съберете двеста лири“.

И почнал да ги назначава. Дал им висока служба. Те веднага му събират тая сума. Той им казал:

„Няма какво да се мъчиш на пристанището, да прекарваш хората от едно място на друго“.

Те му повярвали. За двеста лири той си направил хубави дрехи на пръв министър. Отива и намира един, който скоро бил уволнен и разбира законите. Казал му да напише един указ. Този чиновник направил указа и понеже лодкарят имал вече името на Махмуда, изважда листчето и казва на чиновника:

„Отдолу ще напишеш името на султан Махмуд, така както е писано тук“.

В указа пишело, че султанът уволнява старият министър-председател и назначава него на служба. Направил си една свита. И когато министър-председателя бил вътре в джамията, онзи му казал:

„Аз те арестувам“.

И взема мястото му, и управлява. Три месеца работи. И много добре работи. Всичко много добре нарежда. Бившият министър-председател написал на султана така:

„Ако има погрешка, няма ли прошка? Искам да зная погрешката си“.

Султанът попитал околните:

„Кой го затвори?“

Казали му, че младият министър-председател. Той казал:

„Кой е? Я го повикайте!“

Онзи се явил пред султан Махмуд. Султанът го пита:

„Тебе кой те постави?“

Онзи изважда онова листче и му го показва. Султанът му казал:

„Синко, аз ти казах да хванеш единия клуп, а пък ти си хванал 7-те“.

Всичко е позволено в света, когато си учен. Всичко не е позволено, когато си глупав. Ако си учен, позволено е всичко да направиш. Този човек хваща стария министър-председател, който бил неспособен, туря го в затвора, и той управлява и управлява добре. Султанът бил доволен. Та казвам, верующите по някой път питат: „Защо работите вървят така?“ Ти дръж единия клуп на казана и не питай, какво се вари вътре. И защо го бъркат така, и това не питай. Като се свари, ако можеш да вземеш от свареното, добре.

Един турски кадия разглеждал делото на един богат турчин. Преди да се произнесе и издаде присъдата, турчинът посетил кадията и изказал следната молба:

- Господин кадия, ще ти дам сто лири и гърне с чисто, хубава масло, ако отсъдиш делото правилно.

Кадията издал присъдата в полза на турчина. За да изкаже благодарността си, турчинът му занесъл обещаните сто лири и гърне с масло.

Кадията благодарил и, след сбогуването си с турчина, решил да опита маслото, дали е хубаво. Като бръкнал с ръката си в гърнето, то останал крайно изненадан. Само горният пласт било масло, а в средата на гърнето имало говежди нечистотии. Силно разгневен, той изпратил слугата да повика турчина.

Последният застанал спокойно пред кадията и го запитал:

- Какво искате от мене?

– Как не те беше срам, да напълниш гърнето с нечистотии? Като бръкнах вътре, изцапах ръцете си.

– Ти отдавна ги изцапа. Още като издаваше присъдата, ти бръкна в гърнето и изцапа пръстите си.

И тъй, помнете, че дяволското гърне, в което често бъркате, е пълно с нечистотии.

– Има ли дяволи между хората?

– Има, те са духове, въплътени в човешка форма. Те са хубаво облечени, заемат различни служби в обществото.

– Как се познава дяволът?

– Много лесно. Достатъчно е да бръкнеш в гърнето му, за да разбереш, с кого си имаш работа. Отгоре в гърнето има нещо сладко, но вътре е пълно с нечистотии. Тази е диагнозата, по която познавате присъствието на дявола. Една от великите науки на живота се заключава в правилното хранене. И в миналото, и днес, човек се храни с нечиста храна.

– Възможно ли е това?

– Възможно е. Всяка клетка има стомах, черва, както и цялото животно. Щом е така, тя отделя нечистотии. Понеже човек се храни с растения и животни, следователно, той възприема нечистотиите на самите клетки. Мислите, чувствата и постъпките на хората също биват чисти и нечисти. За да се уверим в това, достатъчно е да бръкнем само с два пръста в някои от техните гърнета. Щом извадим пръстите си навън, ще разберем, какво носят те за цялото човечество.

– Може ли човек да се освободи от нечистотиите на физическия и духовния свят?

– Може, но той трябва да се преобрази, да стане кротък и смирен.

Когато посети човека, Духът му разкрива всичко, и той започва да разбира нещата ясно. Това не значи, че няма да учите. Ще учите, ще придобивате знания, но положителни. За да придобием тия знания, нужно ни е търпение, основано на Божията Любов. – Как се придобива търпението?

В околността на един чифлик имало голямо жабешко блато. Жабите крякали денонощно и хвалели чифликчията. Две по-смели жаби решили да излязат от блатото, да отидат в дома на чифликчията, да проверят истинността на тия похвали.

Един ден те излезли от блатото и смело закрачили към дома на чифликчията. Влезли право в кухнята, дето видели голям котел с прясно, току-що издоено мляко. Те влезли в котела и започнали да изследват бялата течност. На вкус се оказала приятна. Те се запитвали една друга, каква е тая течност, която не прилича на водата.

Страшното за тях било това, че не могли да излязат навън. Започнали да се въртят в котела, дано намерят начин да излязат оттам. Едната казала:

Много се уморих, ще се спусна на дъното.

– Опасно е дъното. Ще се спуснеш, но там ще останеш, отговорила втората.

– Не мога да издържам повече.

Втората жаба употребила всичкото си търпение и продължила да се върти в котела, докато най-после избила маслото. После стъпила на него и излязла вън от котела.

Следователно, искаш ли да придобиеш търпение, трябва да издържаш и на най-големите мъчнотии. Сега често се питате, какво представя светът. Той е голям котел, пълен с мляко. – Какъв е смисълът на живота? – Да слезеш в котела с млякото, да избиеш маслото и да се качиш на него, за да излезеш в широкия, неограничен свят. Това значи, да придобиеш търпение и да се спасиш. 

Срещат се един английски лорд и един руски княз в една тясна улица. И двамата в по една бричка се качили, с малки файтончета пътуват. Улицата тясна, не може да се разминат. Спират се и двамата.

Руснакът, като се спира, казва: „Ничево.“ Изважда вестник „Таймз“ и започва да чете.

Англичанинът праща слугата си и казва: „Господине, ще ми направите голямо удоволствие, като свършите вестника, да ми го дадете да го прочета.“

И двамата прочитат „Таймз“ и най-после англичанинът, като прочел вестника, казва: „Да си разменим файтоните.“ Разменят си файтоните и единият тръгва в една посока, другият в друга посока, продължават пътя си.

Ти, като се намериш в едно противоречие, размени възгледите на туй противоречие. Единият тръгва назад, и другият назад – съединят посоките. Вие туй наричате отстъпчивост – руска отстъпчивост – като седите, четете „Таймз“. Какво трябва да направите? Отстъпчивост е да размените каруците на вашите възгледи. И твоят възглед е прав, и моят възглед е прав. Ти с моя възглед тръгни в тази посока, аз с твоя възглед ще тръгна в другата посока, друг път да се не срещаме в такава тясна улица. Туй е разрешение на въпроса.

Казвам: Когато се намериш в голямо противоречие на живота си, размени възгледите си. Нищо повече. 

В древността при царя на арманите живял един благочестив слуга, който един ден, по невнимание, направил една погрешка и царят взел и го осъдил на смърт.

След присъдата, след екзекутирането на този слуга, явил се един от видните мъдреци на тази държава и казал на царя:

- Понеже постъпи несправедливо с този слуга, ти ще се ожениш и ще имаш син, но той ще бъде глух, сляп и ням. И туй е най-малкото наказание, което Провидението ще ти даде.

И действително, на царя се ражда син, тъй както казал този мъдрец: той бил сляп, глух и ням. И той се оплаквал, че неговото нещастие било най-голямото в света.

Тогава мъдрецът се явил втори път и казал така:

- Понеже вие не приехте на драго сърце това наказание, ще ви се даде по-голямо от това.

И си отишъл, но не казал какво ще бъде това наказание.

И тръгнал царският син да пътува по света, да търси лек за себе си. Дошъл в съседното царство на келвите. Тамошният цар имал дъщеря, тя била много красива, но никой не виждал нейното лице, тя не се интересувала за хората, не искала да се явява пред хората никога, но като чула, че този сляп, глух и ням царски син дошъл в нейното царство, тя го поканила на гости у себе си и му казала:

- Искаш ли аз да снема от тебе малко от страданията?

– О, ти ще ми направиш най-голямото добро - отвърнал той.

Попипала го тя за очите, за ушите и за езика, и на царския син се възвърнали чувствата, но тя се скрила за него. А той, като я видял, така се влюбил в нея, та като я изгубил, много се наскърбил и казал:

- Първата ми скръб е нищо пред тази.

Сега вие сте в положението на тоя царски син, който е бил сляп и глух и ням, и забравили сте греха за убития добър слуга и казвате: „Няма ли някой, който да ни отвори очите?“

Има, но ако ви отворят очите, вие ще бъдете 10 пъти по-нещастни. Няма по-голямо нещастие от това – да видиш Любовта, а да я нямаш.

Следователно, какво ще правите вие? Ще търсите царската дъщеря ли, или ще изправите греховете си?

Да, вие трябва да възвърнете живота на онзи убития слуга. Баща ви, майка ви, всички трябва да възвърнат този несправедливо отнет живот. Значи, за да дойде този принцип, всяко престъпление трябва да се помете, ни помен не трябва да остане в света от престъпленията. Всички престъпления трябва съвършено да се изметат от нашия свят и когато вие очистите вашия свят от всички престъпни работи, лоши мисли и желания и проектирате тази Божествена Любов през вашата душа и дух, ще станете сестри и братя и майка.

- Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Да го отнеме, за да живея като хората.

- Много добре - казал мъдрецът, - ще кажа на Бога.

Повървял по-нататък и видял един бедняк, който пък му казал:

- Кажи на Бога, че ми дотегна този живот. Стига съм ходил гол и бос. Да ми даде дрехи, изобщо - да измени условията на живота ми.

- И твоята молба ще представя - рекъл мъдрецът.

Отива при Господа и му разправя за двамата. Господ му рекъл:

- Кажи на богатия да стане недоволен и да започне да роптае против Мен и Аз ще му отнема всичкото богатство; а на онзи бедняк кажи да бъде доволен от живота и всичко ще му се даде.

Връща се мъдрецът и казва на богатия какво му поръчал Господ, но богатият възразил:

- Как мога да направя това?

- Тогава богатството ти ще остане.

Минава край бедняка и му казва поръчаното от Господа, но и той му възразил:

- Как мога да бъда доволен при такива лоши условия?

Тогава мъдрецът му казал:

- Ще ходиш гол и гол ще бъдеш погребан.

Вие казвате, че починалите били при Бога, а отивате на гробищата да им четете молитви и да ги поливате. Могат ли те да бъдат едновременно и на гробищата, и при Бога? Онзи, който е горе, трябва да каже на онези, които са долу: "Вие мислите, че сте мъртви; почнете да благодарите и ще възкръснете". Това, което ви казвам, не го вземайте за упрек, че имам намерение да укорявам когото и да е за неговите вярвания. Излагам само ония лъжливи схващания за Живота, които са вмъкнати в нас и които ни тикат в крив път, за да сме в дисхармония със самия Живот. Ние искаме да живеем, а при това се готвим за смърт. Онзи, който е намерил закона на Мировата Любов, на туй Космическо съзнание, той вече не умира. Може да му забиете гвоздеи на ръцете и на краката, може да го разпънете на кръст, може да го положите в гроба - той е в състояние да оживее пак. Онзи, който не е научил този велик закон на Любовта, неговият камък никога не ще бъде отвален от гроба.

Днес хората все това говорят: "Ние сме грешници, грешници". Не искам вече да чувам такова нещо! Туй, което аз зная, е, че хората по естество, в душата си са добри, а поради заблуждения и воля са лоши. Те търсят щастие и мислят, че по този път, по който вървят, ще го намерят. Няма да го намерят, защото и техните бащи и деди са го търсили все по същия път и не са го намерили. Христос е казал: "Онези, които чуят гласа на Сина Человеческаго, ще оживеят". А що значи Син Человеческаго? - Синът на Мъдростта и Любовта. Онзи, който е съединил Мъдростта с Любовта, той е оживял. И вие, когато чуете този глас, ще оживеете, ще възкръснете.

Сега вие мислите, че този живот е най-лошият. Не е тъй този живот: тъй както земята е минала досега през своето развитие, не може да има друг живот. Ще каже някой: „Има по-хубави пътища“. Този е един от най-хубавите пътища. Следователно тия неща са предвидени: и войни ще има, и кражби, и женитби, и умирания и т.н. Всичко туй в тоя живот ще го има. И вие ме питате: „Защо стават тия работи така?“ – Защото ако не станеха тия неща, тогава щеше да бъде 10 пъти по-лошо. Следователно сега е 10 пъти по-добре, отколкото би било според вас. Ще ви обясня каква е вашата философия. Това, което ще ви разкажа, то е един митически разказ.

В древността, в Гърция се е случило това, качил се е някой зидар-майстор да гради един гръцки храм, но по невнимание пада и си счупва двата крака. Като го занесли у дома, той се оплакал на тогавашния гръцки бог – Зевс – и му казал:

„Според моето разсъждение, ти не си направил света много умен. Аз мислех, че си умен Бог, докато краката ми бяха здрави, но сега се усъмних в твоята мъдрост, щом по твоя закон става така. Как ще си отгледам децата?“

„Какво искаш“, го запитал Зевс.

„Искам да премахнеш този закон.“

„Добре, ще стане, както искаш.“

След няколко дена краката му били здрави. Качил се той на храма и започнал да чука: чукал, чукал – нищо не ставало. Като подигнел някой камък, той оставал във въздуха. Взел той че захвърлил чука, но и той увиснал във въздуха. Скочил сам той, но и него сполетява същата участ – увисва във въздуха. Седем дена висял горе – от една беля в друга.

„Ама така ли трябваше да бъде светът?“

„Първият закон, по който ти си счупи крака, аз го суспендирах. Ти може да седиш спокоен и без счупени крака.“

Тогава този майстор казал:

„Прости ме, аз виждам, че първото е по-добро, макар да има страдания“.

И сега вие искате един свят във въздуха горе, тази е философията – горе във въздуха. Казвате: „Защо е това така?“ По-добре е да бъдеш със счупени крака и да еволюираш, отколкото със здрави крака и да седиш на едно място. И тия закони ще ти покажат пътя, по който трябва да работиш и да разбираш тия сили, с които работиш. Не всички са тъй добри, някой напук ще гледа да те хване в някоя погрешка, и тогава ще платиш всичките лихви 100%, а не 12%.

И сега ние седим и казваме: „Този дявол да го няма в света“. Каквото стане, все дяволът е виновен. Ами че дяволът е създал всички условия за работа в света. Ако го нямаше дявола, какво щеше да стане с адвокатите най-първо, със свещениците, с лекарите, нямаше да има болни хора. Хората нямаше да се женят, деца нямаше да има. Всичко туй щеше да бъде по първичному. Сега вие се нахвърляте върху дявола. Господ може да го махне, но ще бъдете горе във въздуха. И когато Павел се е оплакал, че имал трън в плътта си, Господ му е казал: „Доста ти е моята благодат. С него може повече да работиш“. И Павел казва: „Да не би да се възгордея, този трън ми е оставен да разсъждавам правилно“. И сам Павел съзнал тази необходимост.

Ненаписаните закони - Неделна Беседа, държана на 6 ноември 1921 г. в София.

„Господи, яви ми се или по един, или по друг начин, искам да те видя“.

Молил се, плакал; молил се, плакал. И така в плача си се върнал в колибата си и казал:

„Работих 20 години, и Христос не ми се яви“.

Но вечерта – към залязване, идва една мома.

„Ха – ще кажете вие, – виждаме вече мисълта ви – пак една мома.“ Мома е, но вие не знаете каква мома, „Христос ще му се изяви“. Нали?

Приближава се отдалече, вижда този светия, че иде една женска фигура, че се приближава една жена:

„Ей, Господи, това ли намери да ми пратиш?“

Но като се приближила фигурата, той вижда, че лицето ѝ е само скули, тя страдала от проказа. В него се явява едно колебание: да я приеме ли, или не. Ако беше красива, хубава, стройна, с ония хубави очи – изкушение щеше да бъде – дяволът ще дойде.

Ще кажете: „Светия и хубава мома на едно място, в една стая да живеят, втасахме я!“ А с тази прокажена мома Господ го изпитва. Той може да се зарази. Какво ще кажат хората?

Но той казва на себе си: „Тази моя сестра, ще я приема“.

– „Ела, сестро, при мене.“

Взима я той, прегръща я, целува я, въвежда я в колибата си, стопля бърже вода, измива ѝ краката, нагощава я, нахранва я добре, отстъпва ѝ леглото си и цяла нощ бдял и плакал над нея и си казвал: „Какви мъчнотии е имала тя“. На сутринта, като погледнал на нея, видял Христа в тази мома, и моментално тя се изгубила.

Сега Христос ще ви се яви в една отрупана със скули мома. Вие искате да видите Христа с корона и скиптър, с ангели. Но тогава сърцето ви ще тупа от страх, и за Любов няма да мислите. Някои от вас ще мислите: да се скрие в някой курник. Щом дойде Христос, тогава пермутации ще има. Всичко туй ще бъде разгорявано, къщите разхвърляни. Как ще посрещнете Христа? Той като дойде, всичко, целият свят ще се обърне с главата надолу.

Един факир в Индия прекарал трийсет години в неподвижно състояние, с желание да разреши смисъла на Живота. По цели дни той седял неподвижен като дърво. Птичките даже правели гнездата си върху неговата глава. Един ден една бедна вдовица се приближила до него и на едно близко дърво закачила люлчица, в която оставила детето си. Спокойна, че детето й се намира под зоркото око на факира, тя отишла на работа. След малко една кобра се приближила до люлчицата и се готвела да ухапе детето. Факирът си задал въпроса, да помогне ли на детето, или да го предостави на грижите на Бога. Той си казал:

- Бог създаде и детето, и кобрата. Той сам мисли за него. При това, не зная какво да направя, за да изпълня Волята Божия.

Като разсъждавал така, той не се подвижил и оставил на Бога, сам да разреши въпроса. Кобрата ухапала детето, и то умряло. Факирът си казал:

Такава е била Волята Божия.

Напразно прекарал той трийсет години в размишление – не разбрал смисъла на Живота.

Като заминал за онзи свят, Бог го извикал да го пита защо не спасил детето на вдовицата.

– Не знаех, каква е Твоята Воля – да спася детето, като убия кобрата, или да оставя кобрата жива, а Ти сам да запазиш детето.

Бог му отговорил:

– Моята Воля е да остане детето живо, затова ти трябваше да се подвижиш и да убиеш кобрата. Защо размишляваше толкова години, щом не можа да разрешиш този въпрос? За наказание, ще те изпратя пак на земята, да прекараш още хиляда години в мъчнотии, да познаваш каква е моята воля и да я изпълняваш.

Много хора и до днес още седят като този факир, неподвижни и в размишление върху целта и смисъла на Живота, но нищо не са разрешили. До тях се приближават приятелите им, преследвани от кобри, но те не се подвижват, не искат да вдигнат ръка, да убият кобрата. Те си казват: "Бог е направил и човека, и кобрата; ако трябва, Той сам ще спаси човека." Кобрата представлява лъжливия човешки живот, резултат на неговия изопачен ум и на неговото сърце. Кобрата държи ума и сърцето на човека сковани. Ще кажете, че светът е такъв. Не е такъв светът. Напротив, светът е разумен, основан на ред и порядък. За да видите какво, всъщност, е светът, трябва да имате свободен билет да го обиколите. Само така ще имате ясна представа за него. Но само онзи може да се ползва от такъв билет, който е готов да учи и да работи с Любов. Светът се нуждае от велики хора, от герои, ранени не в гърба, при отстъпление и бягство, но в гърдите, ранени при настъпление.

Призваните

Дамите, като чули как лордът прави бележка на слугата си за четирите клечки кибрит, си казали: "Не попаднахме на добро място. Този човек прави въпрос за няколко клечки кибрит, а ние очакваме помощ от него."

Като излязъл слугата, лордът се обърнал към депутацията с думите:

- С какво мога да бъда полезен на благородните дами?

Те разказали с каква цел идат при него, и той веднага им дал една сума от сто хиляди лева. Те останали учудени от щедростта на лорда. Защо? Защото имали предразсъдъка, че пестеливият човек не може да бъде щедър.

Щедростта е едно качество, а пестеливост и икономия – друго. Защо трябва да се изразходват две, три и повече клечки кибрит за запалването на една лампа, когато това може да стане само с една клечка? Има хора, които са щедри на кибритените клечки, а като дойдат до парите, там са скъпи, нямат никаква щедрост. Безразборното драсване на клечките е подобно на многобройните теории и разисквания върху християнството. Като слушате как се тълкува християнството, ще кажете, че тези хора са тръгнали вече в правия път. Опитайте да се докоснете до кесията им за благотворителна цел, веднага ще се поколебаят. За предпочитане е при разискване на въпросите човек да икономисва клечките, а да дава щедро стоте хиляди лева, отколкото обратното – да изразходва клечките, а да икономисва парите.

Да се роди (Неделни Беседи, 06.10.1918 Неделя, София)

И този стар отшелник мислел, че ще дойде някой ученик способен, и какво вижда? – При него иде една блудница. И защо дошла тя при него? Тя била най-голямата блудница в оная епоха в града Александрия, и като чела Евангелието, станала християнка и поискала да се кръсти, но нито една църква, нито един поп – не зная дали е имало попове тогава, – нито един служител не се наел да я кръсти, да вземе отговорността върху себе си. „Не можем да те приемем в нашата църква, ти си една неизправима блудница, ти си един въплътен дявол, който искаше да ни изпитваш, но ние сме много учени, чели сме Писанието, и ти не можеш да влезнеш вътре, да прекрачиш прага на нашата църква.“ И тя като плакала, плакала, молила се, явява ѝ се Христос и ѝ казва: „Иди в пустинята при този отшелник“.

А той, като я видял, казал: „О, Господи, тази ли намери да ми пратиш, на края на живота ми, тази ли намери да ми пратиш?“ И въздъхнал дълбоко. Но чул един глас: „Ти ще я кръстиш“. – „Да я кръстя ли?“ Навел глава и се колебаел, дали не е някой лош дух, който му говори. – „Ще я кръстя, че каквото ще да става.“

Кръщава я и след няколко дена тя умира. В деня на погребението той дошъл в екстаз, в изстъпление, и видял, че от тялото на тази блудница, като я погребали, излиза един крилат, светъл ангел. Не била тя блудница, а един възвишен ангел. След няколко дена и той умира, но преди това той заръчал да го заровят при блудницата. Всички се замислили: „В този гроб, при нея!“ И какво става? Като го заровили и него, всичката околност се стичала там и ставали големи чудеса и всички се изцелявали. Като се събрали грешницата и този светия, тогава се оправил светът и почнали хората да проучват учението на тоя отшелник.

Сега вие ще пренесете туй във вашия живот, защото по някой път и вие ще се намерите в положението на този отшелник. Мислите, че сте много благочестив, благоугоден на Бога, а при това, някой път някой ваш брат, който е противоположен на вас, повидимому той е един плевел, може Господ да го прати при вас, как ще разрешите тази задача? Ще я разрешите само тогава, когато го кръстите и ви се отворят очите да видите какво излиза от тялото му, светъл ангел ли или някой демон, нагоре ли отива той или надолу? И когато Христос казва: „От плодовете им ще ги познаете“, някои мислят, от сегашните плодове. Не, то е от завършването на една епоха, той е последният плод. Аз направих едно добро дело, и казват: „Той е отличен човек, добър“. Или ако направя едно лошо дело, ще кажат: „Той е лош човек“. Не, от сегашните ми дела вие не може да ме съдите, аз може да бъда съден само от целокупния ми живот, дето всичките ми дела ще бъдат като един плод в един или друг смисъл. Сега няма никаква съдба! Следователно всеки един трябва да бъде оставен да изкара започнатото си дело.

Из Плевелите и пшеницата

Бъдете скромни като пчелата, за да получите Божието благословение.

Като създал цветята, Бог вложил в тях сладък сок – нектар, с който да привличат всички насекоми. След това Той извикал насекомите, бръмбарите, мушиците да се произнесат за Неговата работа. Всички насекоми и бръмбари се изредили пред Господа и казали мнението си по въпроса. Единствена пчелата останала настрана, без да изкаже мнението си. Бог я запитал: "Защо стоиш настрана и нищо не казваш?" Тогава тя се обърнала към Бога с думите: "Господи, сприхава съм по характер, а някога обичам и да жиля. Дето намеря човека, мога да го ужиля. Като кацвам от цвят на цвят, ще срещна човека, надвесен над цветята, и ще го ужиля." Бог й отговорил: "Понеже само ти призна своята слабост, на тебе възлагам изкуството да събираш сладкия сок от цветята и да правиш от него мед."

Както между животните, така и между хората, срещате едни, които обичат да се превъзнасят, и други, които признават слабостите и погрешките си и са готови да се изправят. На тях повече се разчита и се възлага по-сериозна работа. Те са скромните хора в света, които ще придобият смирението.

След грехопадането, хората се развалили и толкова изопачили, че Бог решил да изпрати потопа за пречистване на човечеството. Когато дошъл денят, в който Ной трябвало да спре на някоя планина с ковчега си, Бог запитал всички планини, на коя от тях да стане това. Той искал да знае мнението на планините по този въпрос. Като дошъл ред до планината Арарат, да каже своята дума, тя отговорила:

– Господи, малка съм и недостойна за тази работа.

– Тъкмо затова – добавил Бог – на тебе ще спре Ной с ковчега си, върху тебе ще се съгради новият живот.

Когато давал законите на човечеството, Бог поискал мнението на всички планини, да се произнесат, на коя от тях трябва да се извърши този акт. Една след друга планините се явявали пред Господа и давали своята кандидатура. Единствена Синайската планина останала мълчалива. Защо не казала мнението си? Защото се считала малка и не толкова красива като другите. Бог погледнал благосклонно към нея и казал: "Ти ще имаш първенство пред другите. Върху тебе ще съградя законът си."

И тъй, ако искате да спре на вас Ной със своя ковчег, трябва да сте скромни като Арарат. Ако искате да се поставят законите на вас, трябва да сте мълчаливи като Синай. Скромност се иска от човека той трябва да мълчи, когато големите говорят. На Арарат спря ковчегът на Ной, на Синай се дадоха законите на Мойсей.

Пчелата, която също се взема за символ, представлява човешкия ум, Арарат представлява човешкото сърце, а Синай – човешката воля. Ако сте умни, ще бъдете като пчелата и ще събирате мед; ако имате благородно сърце, ще бъдете като Арарат, и Ной ще спре с ковчега си на вас и ще ви донесе своето благословение; ако имате силна воля, ще бъдете като Синай, върху която се сложиха законите.

Как ще дойде Ной със своя ковчег върху вас? Когато момата се ожени, ковчегът се отваря, и синовете на Ной започват да слизат един след друг. Момата представлява планината Арарат, т.е. стария свят, а ковчегът на Ной – Божието благословение, което се излива чрез синовете Ноеви. Човек трябва да бъде като планините Арарат и Синай, да няма високо мнение за себе си, за да разбере смисъла на Живота. Ако има високо мнение за себе си, ще живее, ще пада и става, без да разбере дълбокия смисъл на Живота. За да разберете смисъла на Живота, вашите ослици трябва да бъдат свободни. Развързани ли са вашите ослици, или още са в селата вързани? Дошли ли са учениците на Христа да искат ослицата ви? Радвайте се, ако учениците Христови са дошли за вашата ослица. И ако вашият стопанин пита защо ви е ослицата, ще кажете: "На Господа трябва."

Ослицата е вашият живот, който трябва да посветите в служене на Господа, на Христа. Днес всички хора се запитват кога ще се оправи светът. Отговорът е прост. Светът ще се оправи, когато хората бъдат готови да дадат живота си за Христа. Светът ще се оправи, когато хората придобият изкуството на пчелата и скромността на двете планини – Арарат и Синай. Малцина се стремят към скромността; повечето хора, мъже и жени, искат да бъдат орли, да летят нависоко. Добро е желанието на човека да хвърчи високо, като орела, но същевременно орелът е хищник – много животни страдат от него. В умствено отношение хората се стремят към високи идеи, с които да хвърчат из пространството, но много от тях са хищнически. Влезе ли такава идея в ума ви, тя нарушава спокойствието ви, и вие губите смисъла на Живота. Следователно, ако сте нещастни, ще знаете, че орел е кацнал върху вас; ако сте щастливи, ще знаете, че пчела е кацнала върху вас. Дето ходите, все ще попадате на ароматни цветя, от които ще събирате сладък сок. Кошерът ви всякога ще бъде пълен с мед, за да може господарят ви лесно да го събира и използва. Той ще събира меда и ще чисти кошерите, а вие ще се радвате. Защо? Защото му донасяте известно благо.

Из "Доведете го" - Неделни Беседи, 30.06.1918 Неделя, София

В старо време някой си цар имал две дъщери; голямата била много красива и стройна, но имала много лош език; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия им външни и вътрешни недостатъци, никой от околните княжески синове не искал да им предложи ръка. Загрижен бащата за бъдещето на своите дъщери, понеже оставал без наследници, решил да свика съвет от най-мъдрите хора на своето царство, да му посочат път от това безизходно положение. Между многото добри съвети, които предлагали всички, най-старият измежду тях, и впрочем най-мъдрият, дал следния съвет: „Ти – казал той на царя – ще направиш една страноприемница в полза на всички и първите двама млади мъже, които дойдат в нея, те ще бъдат твоите двама зетьове, които съдбата ти отрежда“.

Добрият баща помислил, че може би съдбата ще се усмихне на побелелите му коси и ще му изпрати знатни лица, от някои царски домове. Когато страноприемницата била свършена и отворена, първите посетители били, действително, двама млади момци. Обаче, за голямо учудване на бащата, единият от тях бил сляп, а другият – глух. Изненадан от това, царят извиква стария мъдрец и му казва: „Каква е тая работа – единият е сляп, а другият – глух? Как ще я редим – не виждам“. – „Ще Ви кажа – отговорил мъдрецът – глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слепия – за грозната“. Така сторил и царят.

И наистина, двата брака излезли щастливи: дъщерите му добре прекарвали. По едно време зетьовете почнали да се стесняват вътрешно от своите недъзи. Тоя, който бил глух, когато неговата жена викала и сипела отгоре му всички проклятия, повдигал рамене и си думал: „Така е то, когато е лишен човек от едно чувство. Вярвам, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бих дал всичко в този свят, само да мога да чуя поне една от сладките и думици“. Слепият от своя страна, като слушал умния и сладък говор на своята жена, излиянието на нейната душа, думал си: „Колко прекрасно същество е тя! Колко хубава трябва да е! Но нали съм сляп – това е голямото мое нещастие в тоя живот. Бих дал всичко, да можех поне за един миг да видя външния образ на това божествено съкровище“. Достига това до ушите на царя и той повиква стария мъдрец и го помолва да му каже, не може ли някак да се измени съдбата на двамата му зетьове, да се избавят от своите недъзи. „Може – казал старецът – но ще се развали тяхното щастие и блаженство на земята“.

Ако Бог те е свързал с красивата царска дъщеря и те е лишил от слух, да не ти е мъчно, че не чуваш гласа й. Наслаждавай се от вида ѝ и благодари. Не искай да чуваш думите й, да не би да се огорчиш и дойдеш в противоречие със себе си. Две добрини на земята не може да се съберат на едно място. Ако Господ те е свързал с грозната царска дъщеря и те е лишил от зрение, от временните илюзии на земния живот, пак благодари. Наслаждавай се на добрия й говор, на сладкия й език; не искай да видиш нейния външен вид и образ, защото ще изгубиш и това, което имаш. Доброто не всякога е облечено в царска мантия. Доброта и красота само на Небето живеят заедно. Тук, на тоя свят, тъй е – добро и зло се редуват в човешкия живот. Ако в един живот Бог те свързва със злото, благодари Му. Не се притеснявай. Не знаеш дълбоките причини защо това е сторено. Знай, че целта е за добро. След време ще разбереш великата любов на Небето. Ако в друг живот те свърже с доброто, благодари Му и не желай да облечеш царска мантия и да се любуваш на своя изглед. Не търси да примириш доброто и злото в себе си: то е невъзможно. Това ти се дава, за да се учиш да познаваш дълбоките работи на живота на Духа. Твоите недъзи ще се махнат, когато сърцето ти се отвори, Духът дойде и душата ти се съедини с Него."

За пръв път сълзите се явили в света след изпъждането на Адам и Ева от рая. До това време Адам не е знаел какво нещо са сълзите. Първата жена, която е плакала, била Ева. Красива била Ева! Като излязла от рая, тя осъзнала грешката си и дълбоко се разкаяла. Тогава Господ ѝ дал една книга и казал: „Първата заповед, която ви дадох, беше да не ядете от забраненото дърво – дървото за познаване доброто и злото, но вие ядохте, престъпихте моята заповед. Сега ви давам тази книга, да четете от нея и да се учите. Щом престанете да четете, веднага ще затворите книгата и внимателно ще я приберете. Ако я оставите отворена, ще ви се случи по-голямо нещастие от това, което сега ви сполетя. Нали искахте да придобиете знание? Ето ви сега тази свещена книга. Четете и изучавайте я!“ Като взели книгата от Бога и двамата останали с мисълта, че носят една книга от рая, от която зависи спасението им.

Един ден Ева чела от тази книга, но се увлякла в нещо и я забравила отворена. В това време дяволът дошъл, поставил един черен лист върху отворената книга и си отишъл. Като се върнала, Ева отишла да вземе книгата да чете, но останала страшно изненадана, като отворила книгата и видяла, че не може да чете: някакъв черен лист покривал листата, вследствие на което не могла да чете. Тогава тя си казала: „И този път не изпълнихме Божията заповед!“ Ева съзнала грешката си, разкаяла се и започнала да плаче и да се моли. Дълго време плакала и се молила, докато най-после видяла, че черният лист се стопил: книгата се открила и тя свободно почнала да чете. Така се явили първите сълзи на света.

Казвам: дълго време трябва човек да плаче и да се моли върху Свещената книга, за да се махне черният лист от нея и тя да се открие. Щом се открие, тази книга непременно трябва да се чете! Тя е Свещената книга на живота. Питате: „Защо трябва да плаче човек?“ – Тъмно е пред очите му. Той трябва да плаче, докато му просветне, докато се открие пред него Свещената книга на живота и той започне да чете. Никога не оставяйте вашата Свещена книга на живота отворена! Щом я оставите отворена, дяволът ще дойде, ще сложи върху нея един черен лист и ще си замине. Щом прочетете нещо от тази книга, веднага я затворете. Като ви потрябва, пак я отворете. Освен вие, никому не давайте да я отваря. Тази Свещена книга всеки сам трябва да отваря и затваря. Докато четете, книгата може да бъде отворена. Щом престанете да четете книгата и се отдалечите от нея, веднага я затворете. Всеки сам ще отваря своята книга със свещено уважение и почитание. Ще отвори книгата си, ще прочете нещо от нея, ще помисли малко, ще я затвори внимателно и ще отиде на работа. Като се върне от работа, пак ще отвори книгата, ще прочете нещо, ще помисли, ще я затвори и ще си почине.

Четенето на Свещената книга представлява великата връзка, която душата непрекъснато трябва да поддържа. Каква връзка трябва да поддържа душата? Вътрешна връзка, вътрешно общение. С кого? – Ако кажа, че с Бога, за мнозина тази дума няма да бъде ясна. Какво е Бог за душата на човека, вие можете да си представите, само когато имате приятел, когото много обичате. Като видите вашия приятел, цялото ви същество се преобразява: мило, приятно ви е, че сте го видели. Всичко, което осмисля нещата, се дължи на Божието присъствие. Където Бог присъства, там и животът се явява; където Бог отсъства, там смъртта присъства. Където Бог присъства, там светлината се явява; където светлината обитава, там и хлябът се ражда, и водата изобилно извира, и въздухът всичко навред обхваща. Където Бог отсъства, всичко постепенно намалява и изчезва. Следователно, страданията в света показват отсъствието на Божията Любов между хората.

Най-после Бог решил да изпълни молбата му. Той открил на светията къде има заровено голямо богатство, за да съобщи това на каменаря. Светията веднага завел каменаря на посоченото от Бога място и му казал да разрови земята, да види къде е скрито богатството. Каменарят направил всичко, каквото светията му казал и наистина намерил голямо богатство. Той взел парите и веднага започнал да си строи голяма къща, която мебелирал добре. След това купил скъпи, разкошни дрехи на себе си и на семейството си. Едновременно с това той се снабдил с хубав файтон и тръгнал из града да се разхожда. В скоро време той се прочул из цялата околност като виден, знатен господин, със сила и влияние между хората, заради което бил избран за министър-председател в своята държава.

Светията продължавал да минава край старото място на каменаря, но вече не го виждал. Каменарят отдавна напуснал чукането на камъните. Няколко години след това, светията срещнал каменаря в града, спрял го, да се разговори с него, но каменарят, скъпо облечен, погледнал надменно и отвисоко на светията, като му казал: Кой си ти? Как смееш да ме безпокоиш? Аз не те познавам, навярно ти имаш грешка, като мислиш, че съм твой познат. Светията се отдръпнал настрана и дълбоко се замислил, но понеже имал знания, той си обяснил всичко това с променливото човешко сърце.И тъй, каменарят, за когото светията се молил на Бога да подобри материалното му положение, станал наистина богат, но погубил душата си.

Понеже светията не съзнал погрешката си, Бог изпратил при него един ангел, да му даде добър урок. Ангелът се приближил при светията и започнал да го бие, след което му казал: Ти направи един несполучлив опит. Ти пожела да се подобри материалното положение на каменаря, но с това погуби душата му. Сега трябва да се молиш да изправиш по някакъв начин погрешката си. Като разбрал каква голяма грешка е направил, светията отишъл в пустинята, дето прекарал в уединение, в пост и молитва, да спаси душата на каменаря. И този път молитвата му била приета.

Срещу каменаря, като министър-председател, започнали ред интриги и преследвания, в резултат на което той изгубил положението си и се върнал към първия си занаят. Доволен от себе си, че изправил погрешката, светията се върнал в гората, дето се занимавал с правене на кошнички. И всеки път, когато отивал в града да ги продава, той се спирал в дома на каменаря, който го приемал сърдечно, угощавал го добре и го изпращал в града. Като се разговаряли, каменарят му казал: Помоли се пак на Бога, да върне богатството ми. Първият път не можах да го оценя и го изгубих. При вида на такова голямо богатство аз се възгордях, забравих Бога, отказах се от тебе, но ако Бог отново върне богатството ми, аз ще изправя поведението си. – Не, втори път не правя същата погрешка, отговорил светията.

Следователно, искаш ли да помогнеш на един човек, ти трябва да вземеш участие в неговата работа. Ако двама души не работят заедно една и съща работа, те не могат да си помагат. Учителят помага на учениците си, защото взима участие в тяхната работа. Майката помага на децата си, защото взима участие в тяхната работа. Ако във всяка работа човек не вложи вяра, надежда и любов, тя не може да даде никакъв резултат.

Един богат светски човек отишъл при един виден философ и го запитал:

- Има ли Господ в света или няма?

Философът отговорил:

- След половин час ще ти дам отговор.

В това време философът отишъл при един апаш и му казал:

- Ще влезеш в тази стая, ще видиш един богат човек и ще го обереш по всички правила на твоето изкуство.

Апашът влязъл в стаята, обискирал богаташа, взел парите и часовника му. Съблякъл дрехите му и като го оставил по долни дрехи, тръгнал да си отива. Ужасен, изплашен, богаташът почнал да вика:

- Господи, помогни ми!

В този момент философът влязъл в стаята и се обърнал към апаша с думите:

- Стой, върни всичко на този човек!

Апашът изпълнил заповедта му. След това философът казал на богатия:

- Господ е Този, Който те освобождава от ръцете на апаша, Който ти Дава благата на живота и Който връща всичко, което ти е отнето. Търсиш ли Бога вън от това, никъде не можеш Да Го намериш. Търси Го в положителното, а не в отрицателното на живота.

Когато стигнеш пирамидите, ти ще чуеш странен шепот в себе си. И ще попиташ тогава:

- Кой е Ешуа-Бентам?

Но златният пясък няма да ти отговори, нито ветровете на великата пустиня. И ще потърсиш тогава старец – египтянин за да ти разкаже една легенда: историята на Ешуа-Бентам.

И ще ти каже старецът :

„Живял едно време в Египет фараон на име Зинобий. Златни везни били неговият знак, защото закона почитал. Но строги били законите му и не прощавал фараонът на никой, който ги престъпвал. На крадците той взимал ръцете, а на измамниците – езика!

Прелюбодейците плащали с очите си, а убийците и осквернителите на свещения Апис – с живота си! Но наклонила се везната на правдата и започнали палачите на Зинобий да убиват и за най-малките грешки и престъпления. И пропищели хората, но – спасение нямало!

Но заболяла дъщерята на фараона и сянка на смърт покрила младата жена. От край света идвали знахари, лечители и магове, и носели чудодейни билки и отвари, но – никой не помогнал! И със скъпоценни камъни и незнайни аромати изпълнили спалнята й, но тъмното було на смъртта все повече покривало бледото лице.

И отчаял се Зинобий – не можел да намери могъщият владетел лечител, който да помогне на дъщеря му. Озлобил се фараонът и черна омраза отровила сърцето, та утроила се жестокостта му.

И – палачите убивали!

Но дошъл отдалеч незнаен маг, и никой не го бил виждал, нито чувал името му. А то било – Ешуа-Бентам. И носил магът покривало от пурпур, а на колана му имало двадесет и две златни плочки, изписани с незнайни знаци и фигури.

Поискал среща странникът с фараона, за да помогне на дъщеря му. И приел го отчаяният баща.

Рекъл тогава Ешуа-Бентам на Зинобий:

- О, великий владетелю на Египет! Ще помогна на дъщеря ти и здрава ще бъде тя,

все едно никога не е боледувала! От далечен извор с живот ще утоля жаждата на нейните уста, а ти, фараоне, няма и следа от болест да намериш! О, Зинобий – аз дъщеря ти ще излекувам! Но, господарю, искам нещо в замяна!

Отговорил му фараонът:

- Кажи, непознати лечителю! Кажи - какво искаш? О, знай – видя ли дъщеря си здрава и чуя ли пак смехът й да изпълва двореца, то граници няма да има щедростта ми! Видя ли отново светлината на живота в бадемовите й очи и усетя ли пак топлината на нейната прегръдка, то – чуй ме – аз всичко ще ти дам! Искай, Ешуа-Бентам, и ще ти дам: само върни светлината на Египет!

Поклонил се Ешуа-Бентам и рекъл:

- Благодаря ти, владетелю, за щедростта! Аз искам само едно – да водят при мен всички престъпници, осъдени най-справедливо за гнусните си престъпления! Нека, фараоне, ги водят след като присъдата изпълнена е!

Погледнал изумен тогава фараона тъмните, непроницаеми очи и разбрал, че магът е сериозен. Изправил се тогава и казал властно:

- Така да бъде!

Завели Ешуа-Бентам при болната принцеса. Но той не носел бляскави камъни и тежки аромати. Не разгърнал дебели книги със странни знаци, нито незнайни отвари приготвил. Положил ръце Ешуа-Бентам над младата жена и зашепнал молитви на странен език. И станало чудо – тя отворила очи и нежна руменина обагрила бледото лице. Не казала нищо, но очите й били пълни с благодарност!

След като всички се уверили, че принцесата е здрава, започнали най-големите тържества в историята на Египет. И седем дни всички празнували и се веселили, а Зинобий не можел да си намери място от щастие.

Изпълнил фараонът своето обещание и всички престъпници били пращани при Ешуа-Бентам. Всички минавали през него – някои без ръка, някои без очи, а трети донасяли, защото нямали крака. И на всички помагал, нямало престъпник неизлекуван от него. На ослепените – той върнал зрението, а на осакатените – ръцете и краката! И всички излекувани оставали при него – за да учат тази велика наука: и те не били вече престъпници!

И дори самият Зинобий се променил и смекчил законите. Дали голямата болка смекчила сърцето му, или голямата радост – съживила душата му? Или може би примерът на великия Ешуа -Бентам му подействал? Ние – не знаем! Но знаем едно – в египетската душа винаги ще има място за Ешуа-Бентам!”

И така ще свърши старецът своя разказ, а ти ще си тръгнеш окрилен от непознато чувство. А чуеш ли пак в себе си незнаен глас да шепне: кой е Ешуа-Бентам; ти ще отвърнеш:

- Когато ти отрежат ръцете, ти – ще разбереш кой е Ешуа-Бентам!

Когато ти извадят очите, ти - ще разбереш кой е Ешуа-Бентам!

Когато загубиш главата си, ти - ще разбереш кой е Ешуа-Бентам!

Като чул, че мисионерът носи голяма сума в себе си, един прочут разбойник се притаил в гъстата гора, отдето трябвало да мине мисионерът, с намерение да го убие и вземе парите. Мисионерът наближил до мястото, дето бил скрит разбойникът, и почувствал някаква тежест в гърдите си, като че нещо го задушавало. Той си обяснил това притеснение като лошо предчувствие и веднага слязъл от коня, помолил се на Бога и продължил спокойно пътя си. Едва изминал няколко метра, той видял в гората един човек, добре въоръжен, но спокойно го отминал.

След няколко години същият мисионер бил повикан да изповядва един умиращ. Последният го погледнал внимателно и после го запитал:

- Познаваш ли ме?

- Не те познавам - отговорил мисионерът.

- Аз пък те познавам и ще ти разкажа при какъв случай те срещнах. Това беше преди няколко години. Аз реших да те причакам в гората, когато ти носеше голяма сума пари в себе си. Исках да те убия и ограбя, но не се реших, защото заедно с тебе яздеше на бял кон още един човек, добре въоръжен. Аз се разтреперах и не посмях да посегна върху тебе.

Значи, в случая разбойникът бил ясновидец. Той видял това, което и мисионерът не могъл да види. Човекът, който яздил бял кон, бил от Невидимия свят, изпратен да пази мисионера.

- Аз имам един проект да се оправи светът чрез мене. Ако ме слушат хората, всичко ще туря в ред и порядък.

- Добре, ще направим един опит, да видим доколко твоят опит ще излезе добър.

Майсторът туря желязото в огнището и после изважда го с клещи, чукал го оттук-оттам, правил това-онова, докато направил от него гвоздеи, чукове, брави, свредели и др. И след това казал на желязото:

- Сега ще си отидеш и втори път ще се явиш при мене, да си кажеш резултатите от твоя проект.

Върнало се желязото и го запитали:

- Какво направи?

- Нищо не направих. Туриха ме в едно огнище, нагорещиха ме, чукаха ме оттук-оттам, попаднах на един неразбран човек, който не можа да разбере нищо от моята философия.

Обръщат се сега гвоздеите, чуковете, брадвите – децата на желязото, към баща си и казват:

- Татко, ти не можа да разрешиш този въпрос, не знаеше как да постъпиш с този човек, не ти стигаше умът.

Започват те да дават на баща си ум. Гвоздеят казал:

- Сега аз не ще ида при този железар майстор, познавам вече характера му, знам, че е неразбран човек. Ще отида при един земледелец, да му кажа как мога да бъда полезен на човечеството.

- Иди, синко, нямам нищо против това. И аз искам да видя какъв ще бъде твоят проект.

Гвоздеят отива при един земледелец и му казва:

- Имам един проект.

- Какъв е той?

- Искам да оправя света.

- Ела, ще те опитам. В къщата си имам две греди, които не могат да се спогодят, искам да опитам сега твоята теория.

Той взел чука, наблъскал гвоздея на едната греда и го оставил. По едно време дошла голяма буря, съборила къщата и гвоздеят излезнал от гредата и се върнал при баща си.

- Какво има?

- Остави се, неразбран човек излезна земледелецът, тури ме да примирявам две греди, та те не могат да се примирят.

Тогава чукът казва:

- На баща ми и на брат ми не им стига умът, и двамата отидоха при неразбрани хора. Аз ще отида сега, ще намеря някого да му покажа моя проект, като чук какво мога да направя в света.

Отишъл той при каменаря, разправил му своя проект. Каменарят казал:

- Добре, ще те опитам.

Той взел чука и отишъл в планината, където прекарал цяла година и чукал камъни от канарите. Като свършил работата си, захвърлил чука. Чукът отишъл при баща си и казал:

- И каменарят не приема никакъв проект.

Сега ще спра дотук. След това отишли и брадвата, и свределът. И тях употребили за работа: брадвата да сече дърва, свределът да пробива дупки, но от всички хора, на които се натъкнали, те останали недоволни като неразбрани хора.

Най-после волът казал:

- То се вижда, желязото не можа да оправи света, но аз ще отида при човека да му кажа какъв проект имам за това.

Отишъл волът на гости при човека и като го видял, разказал му своя проект. Човекът го запитал:

- Можеш ли да носиш юлар?

- Каквото искаш, мога, но един хубав проект имам.

- Добре – казва човекът.

Туря му един юлар, един хомот и цяла година орал с него. Връща се най-после и волът, казва:

- И аз не разбирам как може да не се приеме моят проект. Вместо да го приеме, тури ми юларя, тури ми хомот и ме впрегна на работа.

Отишла и рибата при човека да му даде своя проект за модерното плаване. Той хванал рибата, турил я на пиростията и я опекъл. Тя се мърдала и казала:

- Тия хора не разбират. Опекоха ме и никакъв проект не разбраха.

Най-после, като ходили всички и се натъкнали все на неприятни работи, дошъл ред и до детето. То, като помислило, помислило, казало си:

- И аз ще отида при човека да му дам своя проект.

То отишло при един голям учен, професор, и му казало:

- Моля ти се, аз сега се родих, малко дете съм, нищо не зная, нямам никакъв проект. Дойдох вие да ми дадете някаква работа. Готов съм на каквато работа ме поставите.

- Ех, на тебе ще дадем най-леката работа – да се учиш.

Та, сега всички учени хора, които дохождат да си дават проектите, са турени на работа. Единствените свободни хора, които най-малко работа вършат, това са децата, защото те са дошли без никакви проекти.

Този разказ е създаден по причина на това, че хората са ходили да дават ум на Господа. Всички хора, които са на Земята сега, все са давали ум на Господа, вследствие на което Той ги е турил на работа – и волът, и конят, и птицата, и рибата, и хората, всички са дошли на Земята, за да осъществят своите проекти. Само детето се въздържало да даде своя проект. Ако вървим по пътя на желязото, от нас ще излязат гвоздеи, чукове, брадви, свредели. Ако вървим по пътя на воловете, хомоти и гемове ще ни турят. Ако носим ума на рибите, само пиростии ще се образуват, само огнища и консерви ще се правят. И най-после, ако носим ума на детето, светът ще се поправи.

Затова казва Христос: „Ако не станете като малките деца...“ И Христос, като разглежда тази история, намира, че най-подходящото положение е на детето и казва: „За такива е Царството Божие.“ Всички други живеят сега в усилни времена. Защо? Понеже личният егоизъм е установеният закон, който тласка цялото човечество.

Една кметица, жена на един български чорбаджия от старо време още, което се случило някъде из България. Докато бил жив кметът, тя имала на разположение много слуги, които вършели всичката ѝ работа. Не се минало много време, кметът – чорбаджията – умрял, и работите му се така оплели, че кметицата се видяла в чудо, не могла с нищо да си помогне. Пък и ненаучена сама да работи, тя се затруднила много. Един ден отишла при един от своите съседи и го помолила да отиде в гората да ѝ донесе малко дърва. Тогава съседът ѝ казал: „Иди сама в гората, набери си дърва, вържи ги на един вързоп и започни тогава да викаш към Благата съдба. Тя е една много добра жена, която веднага се притичва на помощ.“

Кметицата отишла в гората, събрала си дърва, направила си един вързоп и когато трябвало да го дигне и да го занесе в село, тя започнала да вика Благата съдба. Викала един, два, три пъти, но Благата съдба не дошла. Слънцето залязло вече и започнало да се мръква. Тогава кметицата си казала: „То се вижда, че Благата съдба няма да дойде, ами аз да си взема сама вързопа и да го занеса на село.“ Тя дигнала вързопа дърва на гърба си и поела пътя към селото.

Благата съдба, това си ти сам. Дигни товара си, да видиш колко е тежък, да заместиш тези, които са ти слугували. Ти се оплакваш, че Бог взел мъжа ти. Защо Господ взе мъжа ти? За да те научи да учиш и да слугуваш. Мъжът пита: „Защо Господ взе жена ми?“ – За да се научиш да слугуваш и да учиш. Ти не обичаше жена си. При тебе тя беше цяла слугиня: готвеше ти, чистеше къщата, оправяше леглото ти и в края на краищата никаква любезност не отправяше към нея. Сутрин му държеше палтото да се облече. Мисли ли мъжът, че жена му е негова робиня? Ни най-малко тя не му е робиня. Затова именно Господ я прибра при себе си.

- Моля ти се, можеш ли да ми услужиш с едно голямо платно, да нарисувам изгряващото слънце? Като забогатея, ще ти го платя.

Тъкачът се казвал Зеен-Бу. Той си помислил малко и дал платно на художника, като решил в себе си, щом картината бъде готова, пръв той ще я пожелае. Художникът благодарил, взел платното и си отишъл. Нови мъчнотии се изпречили пред него – нямал четки и бои. Отишъл при един голям производител на бои, по-хубави от сегашните, и му казал:

- Имам желание да нарисувам картината на изгряващото слънце, но нямам четки и бои. Услужете ми да нарисувам картината си и като забогатея ще ви се отблагодаря.

Търговецът Меел-Ру си казал: "Ще му услужа, но картината ще бъде моя“. Художникът, доволен, че си набавил всичко, започнал да се приготвя за работа, но почувствал нужда още от едно нещо – рамка за платното. Отишъл при търговеца Будра-Ху, на когото казал:

- Моля те да ми услужиш с една хубава рамка за картината на изгряващото слънце. Като я нарисувам, ще ти благодаря за услугата.

Търговецът му услужил, но и той, като другите търговци, си казал: „Картината ще бъде моя“. Като се снабдил с необходимите неща, художникът се предал с любов и увлечение на работата си и след известно време картината била готова. Из целия Египет се разчуло, че знаменитият художник Бар-Един-Бу нарисувал така хубаво картината на изгряващото слънце, както никой друг художник до това време. Пръв тъкачът се явил пред художника и му казал:

- Картината е моя, защото аз дадох платното.

Факт, платното е на тъкача – веществено доказателство. След него дошъл търговецът на бои и четки, да иска картината.

- Моя е картината – казал той – Боите и четките, с които си рисувал, са мои.

Най-после дошъл търговецът на рамки и казал:

- Картината е моя. Аз сам направих рамката с това именно условие.

Художникът се намерил в чудо как да разреши въпроса. Всеки има право на картината; всеки има веществени доказателства. Кое е вещественото доказателство на художника? Четирима души искат картината. На кого всъщност принадлежи тя?

Питам: Де е животът? В платното ли? – Не е в платното. То е условие. – В четките и боите ли е животът? – И в тях не е. Те са само условие. – В рамката ли е животът? – И там не е. Тя е само условие. Как ще докажете, че художникът е взел участие в картината? Платното е ням, пасивен свидетел за работата на художника. Четките, боите и рамката също са пасивни свидетели, единственото доказателство за участието на художника в картината е фактът, че боите са върху платното, а не в кутия, както търговецът ги е дал. Те са поставени в известно съчетание – това е работата на художника…

Картината „Изгряващото слънце“ била поставена в един от големите салони на Египет, осветявана по особен начин с електрическа светлина, да я гледат всички и да се учудват на ефекта, който давала светлината. Ето защо явил се и пети претендент на картината, на име Озирис. Той казал:

- Ако не бях аз да осветя картината, тя щеше да остане невидяна от никого в един от тъмните ъгли на бедната стая на художника.

Всеки казва, че ако той не е бил, картината нямало да съществува. Питам: На кого се пада картината? На художника ли? – Не. – На търговеца на бои и четки ли? – Не. – На онзи, който прави рамки ли? – Не. – На този ли, който осветява салона ли? – Не. – На кого се пада тогава? – На царската дъщеря. Тъкачът, бояджията, рамкаджията и този, който осветява салона, са поданици на фараона. Всичко, което се произвежда в царството му, е негово. То принадлежи на него и на царската дъщеря – Изис-Шемриха. Сега и вие седите и казвате: „Животът е наш“. – Не е ваш животът. Вие сте художникът, който рисува живота на платно. – Що е платното? – Човешкото сърце. – Що са боите? – Човешкият ум. – Що е рамката? – Човешкото тяло. – А художникът? – Това е човешката душа, която работи. – Кой е Озирис? – Човешкият дух, който осветява пътя на самия човек. Всичко това се съчетава в целокупния живот. Всичко това принадлежи на Любовта. – На коя любов? – Не на ограничената човешка любов, но на безграничната Божия Любов, която включва всичко в себе си и осмисля живота.

Един ден в дома на бея се спрял един странник, да нощува и да се нахрани. Той бил предупреден, че на излизане от дома на бея ще бъде бит, но и на това бил съгласен. Като влязъл в стаята на бея, определена за странници, веднага му донесли вода да измие краката си, след това му сложили богата трапеза, всичко в изобилие. Той хапнал от едно ядене и благодарил, като казвал: „Бог да благослови!" Хапнал от второ, от трето ядене и постоянно благодарил и казвал: „Бог да благослови! Бог да наспори!" След това легнал да спи. На сутринта пак го изпратили с изобилно ядене и той все благодарил, благославял бея, благославял изобилието, с което го изпратили. На пътната врата той се спрял и чакал да дойдат слугите, да му дадат и последното - боя. Беят го запитал:

- Какво още искаш? Не си ли доволен?

- Бог да благослови и да наспори всичко, доволен съм, но тук имало обичай, на излизане от дома, да бият госта. Чакам да получа и аз своя дял.

- Иди си с мир и с радост! - отговорил беят. Хора като тебе, които не спират Божието благословение, никой не ги бие. Ти постоянно благодариш и благославяш изобилието, което Бог дава. От 20 години насам, колкото пътници минаха през моя дом, всички бяха бити, защото като виждаха изобилието, не го благославяха, но казваха: „Стига, стига!"

Всеки, който казва на Божието благословение „стига", тояга го чака; който благославя и благодари на изобилието, добро го чака.

В първите времена на християнството, един светия срещнал един голям богаташ, който търсил роб да му слугува. Светията предложил на богаташа да му стане роб. Богаташът се съгласил, но първо го попитал:

- Колко искаш да ти платя?

- Продавам се за хиляда дукати.

– Съгласен съм, от днес ще бъдеш мой роб и слуга.

Светията изпълнявал добре работата си и останал две години в дома на богаташа. През това време той успял да обърне двете дъщери на богаташа към Бога. Така той ги освободил от веригите на човешките заблуждения. Като свършил работата си, той казал на господаря си, че трябва вече да напусне дома му. Господарят дал съгласието си и му предложил сумата хиляда дукати, която му дължал. Обаче, светията отказал да вземе, каквато и да е сума, като добавил:

- Господарю, платено ми е всичко. За всяка от дъщерите ти, които обърнах към Бога, ми е платено по 500 дукати.

Това е алегория, от която хората трябва да се учат. Светията не е получил никаква сума за дъщерите на богаташа, но той знае, че е голяма радостта на небето, когато една душа се обърне към Бога.

Един ден, като размишлявал върху тази мисъл, видял, че една кобра се хвърлила върху врата на едно дете и го ухапала.

Адептът си помислил: Да помогна ли на детето, или не?

За да бъде в съгласие с разбиранията си, той си казал: Бог създаде детето, Той създаде и кобрата. Следователно, Той има грижата за детето.

Докато размишлявал, детето умряло.

След това той чул гласа на Бога. Който го запитал: Защо не помогна на детето?

– Господи, не исках да се меся в Твоите работи. Понеже Ти създаде и детето, и кобрата, Ти имаш грижа за детето; ако трябваше, щеше да го спасиш.

Бог го запитал: Как щеше да постъпиш, ако кобрата беше те нападнала? По същия начин ли щеше да размишляваш?

Следователно, когато ви нападне лоша мисъл, не казвайте, че това е волята Божия, че трябва да се тегли, но хванете я за врата и я изхвърлете. Вие не сте вол, нито магаре, да търпите поневоля. – Ама така е писано. – Вие сте написали това. Човек е чиста, ненаписана книга. Оставете Бог да пише на вашата книга, а не хората.