Един стар свещеник, около шестдесет-шестдесет и пет годишен, ми разправяше следната своя опитност:

В първите години на живота си аз не обичах страданията и по всякакъв начин се стараех да ги избягвам. Обаче, каквото и да правех, ставаше точно обратното: страданията все повече и повече се увеличаваха.

Най-после аз си казах: слушай, приятелю, какво си видял ти, че бягаш от страданията? Отсега нататък ще дойдат истинските страдания! Приготви се да ги приемеш с радост и да ги носиш мъжки!

От този момент аз обикнах страданията, но те взеха да се отдалечават от мене. Докато ги избягвах, те ме преследваха; щом престанах да ги избягвам, те ме напуснаха.

Питам какво лошо има в това, да страда човек? Какво лошо има в това, че някой ви казал някоя обидна дума? Защо трябва да страдате от това? Или защо трябва да се радвате, когато някой каже, че много ви обича, че е готов да даде живота си за вас? Кое е по-реално в тия два случая: обидните думи, които ви е казал някой, че ви мрази, или пък думите на този, който казва, че ви обича? И в двата случая вие чувате само думи. Едно е важно за вас, че при тия случаи вие проверявате следния важен закон за уравновесяване на енергиите в Природата: когато някой ви мрази, Разумната Природа ще изпрати друг, който ви обича; и обратно, когато някой ви обича, Разумната Природа ще изпрати друг, който ви мрази. Каже ли ви някой, че ви мрази, кажете си: “Аз се радвам за това, защото сега ще дойде този, който ме обича.” Каже ли ви някой, че ви обича, ще знаете, че след малко непременно ще дойде този, който ви мрази. Същото нещо се отнася и до другите области на Живота и науката.

Разбойниците го запитали:

- Защо носиш два револвера?

– За защита, в случай на някакво нападение от разбойници.

– Ами какво по-голямо зло от сегашното очакваш?

Разбойниците го обрали, набили го добре и го пуснали.

Навътре в гората те срещнали друг пътник, когото също нападнали. Той не бил въоръжен, но се обърнал приятелски към разбойниците:

- Слушайте, аз нямам нищо в себе си, с което да ви задоволя. Заповядайте с мене в дома ми, ще ви нагостя добре.

– Защо не носиш револвер със себе си?

– Аз вярвам на доброто в хората, няма защо да се пазя от своите ближни.

Какво показват тия примери? Добрият човек вярва в доброто на хората и не се въоръжава. Добрите хора не се нуждаят от револвери. Лошите хора, обаче, се нуждаят от външна защита. Те носят по два револвера в себе си.

- Отче наш.

Детето повторило:

- Отче наш.

– Който си на небето.

Детето мълчи, нищо не казва. Проповедникът му казал:

- Чети по-нататък: „Който си на небето. Да се свети името Твое.“ Чети!

Детето не иска да чете.

– Слушай, ако не прочетеш „Отче наш“ с мене заедно, няма да ти дам да ядеш.

Детето тогава се обърнало към проповедника с думите:

- Бог наш Баща ли е?

– Разбира се, че е наш Баща.

– Значи ти си мой брат и си ме оставил досега аз да се скитам.

Детето вече мисли. „Твоят брат се връща.“

Тогава проповедникът разбрал, че не е само да се даде един обяд на детето. И друго нещо се иска. Лесно е да се нахрани един човек и да го изпратиш да си върви.

Из "И видях ново небе и нова земя"

Той носил в своя джоб 10 житни зрънца. Всички тия зрънца били живи, съзнателни, и разбира се, като седели при този адепт, те имали високо мнение за себе си, мислили да не излизат от него, да седят все в неговия джоб. Обаче, един ден, за тяхно учудване, той минава покрай една нива, вижда един земеделец да оре, изважда едно от житните зрънца и го хвърля на нивата.

То казва: “А, този вагабонт, толкова време ме носи в джоба си, а сега, тук, в калта ме захвърля. Тъй е то в живота, такива са всички адепти, човек не трябва да им вярва”. И започват онези сълзи на житното зърно под земята, плаче за своите големи нещастия, че излязло от джоба на онзи велик адепт, и влязло вътре в земята.

Обаче, един ден, като пекнало слънцето, то казало: “Няма какво да се прави, ще се помъча да изляза отгоре над земята. Земеделецът ме зарина, тури ми 10 метра пръст, но аз трябва да почна да копая”. Той едва турил 2 пръста пръст отгоре му, а то казва, че е 10 метра. Туй е мярката на онова житно зрънце. Но, като излязло над земята, казало: “А, сега съм свободен от джоба на този вагабонт. Нагоре, към Бога ще отида сега”. Към Бога е спасението, а не в човешкия живот.

Но, върви по-нататък този Берабаба, минава покрай една мелница, изважда от джоба си едно от житните зрънца и го туря в мелницата. Камъкът се завърта, хваща зрънцето, стрива го, и то става на брашно.

Пак сълзи от туй зрънце. “Такъв е”, казва то, “животът, хората са жестоки, жестоки”. Обаче, него ден, в тази мелница се мляло брашното за царската дъщеря, и работникът взел торбата с брашното, вмъкнал и туй брашно от зрънцето. А то плаче, плаче, всичкото брашно се овлажнило. Туй брашно отива при царската дъщеря. Тя знаяла да си меси сама, омесила си хляб, и след като се наяла, брашното влязло в нея, проникнало в ума ѝ.

Зрънцето си рекло: “Слава Богу, намерих място да раста, друг път не влизам в джоб, да ме хвърлят в мелница, да ме мелят на брашно”.

Сега, ще спра моето сравнение. Питам: кое от двете зрънца е по-нещастно? Онова, хвърленото на нивата, или онова, хвърленото във воденицата? — Във воденицата. Добре. Сега, математически можем да докажем. Ако означим първото зрънце с A, а второто с B, и теглим една линия, A е при по-благоприятни условия, B е при по-неблагоприятни условия. Но, сега във втората фаза, кое има по-добрите условия за растеж или за развиване? Туй, което е в ума на царската дъщеря, или което има условия да расте? Следователно, в природата има един справедлив закон на обмяна. Ако при първата фаза на живота си имаш по-благоприятни условия, при втората фаза няма да имаш тия благоприятни условия. Затуй онова житно зърно, което е влязло в ума на царската дъщеря, има по-велики условия за развиване, отколкото първото. И тъй, казвам, законът е такъв: колкото вашите страдания са по-големи, без никакви изключения, толкова бъдещите условия за вашето развитие са по-благоприятни… Страданията в света не са случайно създадени. Това е един велик закон, който иска обработване. Страданията, това са условия за обработване на човешката душа.

Занесли на един цар едно житно зърно, голямо като кокоше яйце. Царят заповядал да повикат най-стария човек от града, да го пита дали той помни от своето време такова едро жито. Едва довели този старец, подпрян на две патерици. Попитал го царят за житото, но той отговорил:

- В мое време не е ставало такова жито. Питайте баща ми.

Идва бащата, старец подпрян с една патерица, вижда житото и казва:

- В мое време не е ставало такова жито. Питайте баща ми.

Идва бащата, строен, добър старец, без всякаква патерица, поглежда житото и казва:

- Да, такова зърно в нашите години растеше, с него се хранехме.

Царят запитал този старец:

- Защо ти, който си най-стар по години от всички, ходиш тъй изправен и без патерици, син ти с една патерица, а внук ти с две?

Старецът отговорил:

- Това е така, защото в тях не расте това житно зърно. И тъй, когато тази права мисъл е расла в хората, те ходеха без патерици, когато тя се изопачи — с една патерица, а когато не остана помен от нея — с две патерици.

Царят запитал стареца:

- Ами с пари ли го купувахте?

- В наше време пари нямаше — отговорил старецът.

И тъй, аз ви давам това кокоше яйце, това житно зърно, вярата, с която хората едно време се хранеха. Приемете го, насадете го и живейте с него и вие ще имате в ума си най-хубавите мисли, ще бъдете здрави, а нервността, безсмислието в живота, страданията, всичко ще изчезне и ще кажете: Сега има смисъл да се живее. Добре е и за нас и цялото човечество. Животът на българския народ ще се осмисли само тогава, когато вярата се прояви в своята първична същина. Тогава ще разберете ония задачи, които сега са неизвестни на хората.

Ще ви преведа един пример за една смела майка, която имала само едно дете. Тази майка обичала много детето си.

Един ден детето и се разболяло. Тя викала лекари, баби, но всички се произнесли, че детето ще умре, няма да издържи болестта. Тогава майката се обърнала към Бога с думите:

"Господи, моля те, подари живота на детето ми!"...

Майката искала да живее детето и, и Господ отговорил на молбата и.

Той и доказал, че това, което не е възможно за бабите, нито за лекарите, е възможно за Него.

Един син, от българските села, бил принуден да се грижи за своя 90 - годишен баща. Той се отегчил толкова много от него, че решил да го изнесе на края на селото и там да го остави, дано по-скоро умре. Сложил го на гърба си, а в едната ръка носел един голям кош, където щял да сложи баща си. Детето му тръгнало с него, да придружи дядо си до края на селото. Като настанил дядото, детето казало на баща си:

- Татко, не оставяй коша тук, вземи го със себе си.

- Защо?

- И на мене ще ми потрябва някога, да те занеса с коша на края на селото.

Бащата се замислил върху думите на детето си и решил да върне дядото обратно вкъщи, да продължи грижите си за него. Той разбрал, че каквото прави на другите, ще се върне и към него.

- Как тъй нашият цар да стои сам; да му намерим някоя красива мома, да го оженим, за да имаме наследник в бъдеще, защото другояче нашата държава ще пропадне.

Избрали най-красивата мома и венчали младия цар за нея. Тя родила две дъщери. Едната - толкова красива, че привличала всички с хубостта си. А другата - толкова грозна, че всички я отбягвали. Но нещастието било там, че когото от поданиците поглеждала красивата дъщеря, заболявали го очите; когото пипнела, осакатявал; когото срещнела из пътя на разходка, здрав не се връщал в дома. И така осакатели всички поданици. Като излизала грозната сестра, обаче, когото поглеждала, оздравявал и на когото полагала ръка, излекувал се. (1)

В онова царство, за което ви говорих, че хората са страдали от красивата царска дъщеря, явил се един велик мъдрец, който носел една ябълкова семка и им казал:

- Аз ви нося лек против вашите нещастия.

От тази семка израства дърво, високо десет метра, дава сочни плодове, които тежат по половин килограм, и всеки, който яде от тях, няма да бъде заразен от погледа на царската дъщеря. Това е Дървото на Живота. Хората не посели семката и не дочакали да даде плод, но я взели, един на друг я предавали и казвали:

- Чувате ли, тази семка ако се посади, израства такова и такова голямо дърво и дава сладки плодове по половин килограм, които лекуват болни.

Всички почнали да говорят за семката и все вярвали в целебните свойства на нейните плодове. Най-после изгубили семката и почнали да казват, че това, което се говори за нея, е невярно и глупаво; може ли да съществува толкова голямо дърво и да дава такива плодове; лъжа е. И престанали да вярват.

Този същият мъдрец се явил втори път в онова царство и казал:

- Понеже първия път вие изгубихте семката, сега няма да ви я дам да я предавате от ръка на ръка, но като намеря най-достойния гражданин, ще му река: Приятелю, ти имаш хубава градина, аз ще посадя семката, а ти ще я поливаш и наглеждаш; и след пет-десет години ще имаш плодове, цяр за всички.

(1) Вие ще речете, че това е само разказ, че не е действителност. Не е разказ, а самата действителност - това е сегашният живот.

Един българин работил в чужбина няколко години и като се връщал, вече богат и припечелил, разбойници го нападнали и обрали. Останала му една единствена кибритена кутия, която носил във вътрешния си джоб. А било зима и като се лутал из снежната планина, съвсем замръзнал, но се добрал до една хижа. Пред студеното огнище стоял един княз, който имал всичко на разположение, но нямал кибрит и зъзнел. Българинът разправил как са го обрали разбойниците, но като бръкнал в джоба си, зарадвано казал:

- Само кибритената кутия спасих!

Князът извикал:

- Носиш ли кибрит, положението е спасено. Запалим ли огъня в огнището, тогава каквото имам, ще го делим.

- Искам да ме научиш на една от великите тайни на Битието, а именно - да бъда в състояние да се превръщам в каквато форма и да пожелая: в грамаден размер - да ставам голям колкото Слънцето, да изпълвам цялото пространство и по този начин да бъда видим от всички.

Мъдрецът казал на ученика си:

- Да бъде според желанието ти.

Ученикът се много зарадвал и си рекъл: "Научих най-после тази велика тайна да бъда видим от всички и сега ще бъда най- щастливото същество". Той обаче забравил да пита учителя си как да се смалява, когато пожелае. Станал наистина голям, всички го виждали, но не могъл да бъде в общение с хората, не ги виждал, защото стоял високо над тях, не могъл да говори с тях, затова ходел навсякъде сам и се чувствал много самотен. Всички го виждали необикновено голям и много учени, философи, физици, астрономи започнали да го изучават и да търсят причините, по които Естеството го е направило такъв. Създали се хиляди теории и легенди за неговия произход. Великият мъдрец, неговият учител, просто казал:

- Причината за тази големина не е нищо друго, освен желанието на ученика да стане голям, за да го виждат всички. И аз изпълних желанието му.

При този мъдрец отишъл друг ученик и казал:

- Учителю, аз искам да ме научиш на тайната да се смалявам дотолкова, че да не ме вижда никой в света. Мъдрецът изпълнил и неговото желание и ученикът станал много малък, невидим. Но и той като първия забравил да попита как би могъл да се върне в първото си положение, защото след като станал невидим и слязъл до най- големите дълбочини на Битието, като поискал, не могъл да се върне назад.

След време при същия мъдрец се явил друг ученик и казал:

- Учителю, аз искам да ме научиш на свойствата на Виделината и Топлината, да бъда едновременно и видим като Светлината, и невидим като Топлината. Видим като Светлината, за да озарявам грамадните светове, и невидим като Топлината, за да стоплям и най-малките животинки долу по Земята.

Учителят му отговорил:

- Да бъде според желанието ти.

……

В онова царство на древността, за което ви разказвах по-рано, царят имал две дъщери, едната от които била много красива. Тя отишла един ден при Великия Учител на Мъдростта и му казала:

- Учителю, аз искам да направиш красотата ми такава, че който мине покрай мене, да се омае; да стана така блага, че който ме види, да не иска да се отдели от мен. Същевременно искам сестра ми да бъде лишена от тези качества, никой да не я обича и да стои постоянно вкъщи, за да не ми пречи.

Мъдрецът й отговорил:

- Да бъде според желанието ти.

Качила се тази царска дъщеря на кон, погледнала наоколо си гордо и казала:

- Аз съм царската дъщеря!

Започнали да се струпват наоколо й хора, коне, волове, мухи - всичко, каквото срещнела по пътя си. Като се натрупали много коне, започнали да се ритат и да се препират помежду си кой да бъде по-близо до нея, а с това се вдигнал много голям прах. Воловете започнали да се бодат с рогата си и да се борят кой от тях да е по-близо до нея. Пчелите започнали да се жилят, осите - също. Дигнал се страшен шум и бой и животните едно по едно започнали да падат мъртви на земята. Царската дъщеря, като гледала всичко това, разбрала колко криво схващала Живота във вселената, хванала се за косите, отишла при сестра си и й рекла:

- Сестро, помогни ми, понеже извърших голямо престъпление!

- На твоя слуга - му отговорили.

- Ами той е беден, от где взе толкова пари да си купи такава хубава вила?

- Той е беден наистина, но каквото изкара на Земята, всичко изпраща тук и с него е съградил тази хубава вила.

Като се разхождал по-нататък, господарят минал към по-сухи, пустинни места и видял една малка, бедна колибка и пак запитал:

- Чия е тази колибка?

- Тази е твоята, защото нищо не си помогнал на нуждаещите се - му отговорили.

- Чакай, ами пари? - го пита баняджията.

- Нямам.

- Тогава защо си дошъл?

Дервишът се видял в чудо, отправил се с мисълта си към Бога и казал:

- Боже! Или ми дай пари, или събори тази баня.

В този момент се чува голям шум. Банята се съборила и баняджията притърчал да види какво става. Дервишът си заминал спокойно. Като вървял по-нататък, той видял един ходжа да се моли и му казал:

- Аз зная за какво се молиш - за пари.

Светец... отивал да се разговаря с Бога. И като минавал покрай един богат човек, последният му казал:

- Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Да го отнеме, за да живея като хората.

- Много добре - казал мъдрецът, - ще кажа на Бога.

Повървял по-нататък и видял един бедняк, който пък му казал:

- Кажи на Бога, че ми дотегна този живот. Стига съм ходил гол и бос. Да ми даде дрехи, изобщо - да измени условията на живота ми.

- И твоята молба ще представя - рекъл мъдрецът.

Отива при Господа и му разправя за двамата. Господ му рекъл:

- Кажи на богатия да стане недоволен и да започне да роптае против Мен и Аз ще му отнема всичкото богатство; а на онзи бедняк кажи да бъде доволен от живота и всичко ще му се даде.

Връща се мъдрецът и казва на богатия какво му поръчал Господ, но богатият възразил:

- Как мога да направя това?

- Тогава богатството ти ще остане.

Минава край бедняка и му казва поръчаното от Господа, но и той му възразил:

- Как мога да бъда доволен при такива лоши условия?

Тогава мъдрецът му казал:

- Ще ходиш гол и гол ще бъдеш погребан...

- Не давам пари напразно. Работи нещо, да си изкараш прехраната.

- Болна, немощна жена съм. Имам и малки деца у дома, няма на кого да ги оставя.

Най-после, отегчен от нея, той и подхвърлил един долар и казал:

- Вземи тези пари и ме освободи!

Дошъл краят на неговия живот. Той заминал за другия свят и се явил при св. Петър с надежда, че ще бъде приет в рая.

- Не бързай! - му казал св. Петър. - Къде отиваш?

- В рая.

- Какви добрини си направил?

- Цял живот подкрепях бедните.

- Как?

- Давах им работа, да работят и да се прехранват.

- Но ти се ползваше от техния труд - спокойно възразил св. Петър. - Посочи ми едно добро дело, срещу което не си получил нищо.

Американецът мислил много и най-после си спомнил, че някога бедна вдовица му искала помощ и като му дотегнала, той и подхвърлил един долар, срещу което не получил нищо от нея.

- Виж, този случай е особен, ще го разкажа на Господа и ще чакам отговор — казал св. Петър.

Като се върнал при американеца, св. Петър предал думите на Господа: Дайте на американеца два долара за доброто, което направил на вдовицата, и го изпратете на земята, там да научи уроците на живота.