Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.

- Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?

Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:

- Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?

- Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...

- И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш всеки ден и всяка ситуация от живота си.

Когато орелът стане на 40 години, неговите нокти вече са прекалено дълги и меки и той не може да задържа плячката си. Клюнът става прекалено дълъг и извит и не му позволява да се храни. Перата на крилата и на гърдите му стават твърде гъсти и тежки и му пречат да лети.

Сега орелът е поставен пред избор: или да чака смъртта, или да започне дълъг и болезнен период на промяна, който продължава 150 дни. Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там започва силно да удря клюна си в скалата, докато той не се счупи и отлепи. Докато клюнът расте, той започва да вади ноктите си. Когато пораснат новите нокти, орелът с тяхна помощ, започва да дърпа и маха тежките пера от гърдите и крилата си.

И тогава след 5 месеца, с нов клюн, нови нокти и нови пера, той е прероден. Сега вече може да живее спокойно още 30 години.

Много често, за да живеем, ние трябва да се променим, понякога този процес е придружен от болка, страх, съмнение ... Ние се отърваваме от спомени, навици и традиции от миналото ... Само освобождението от бремето на миналото ни позволява да живеем и да се насладим на настоящето и да се подготвим за бъдещето ...

Един човек тъжал много, защото нямал с какво да си купи обуща, а зимата оковала в лед изтръпналата земя.

Беднякът отишъл в храма да се помоли. На вратата на божия дом стоял човек с отрязани крака и молел за милостиня.

Богомолецът, който искал от Бога пари за обувки, паднал ничком пред олтара и се помолил така:

– Боже, закрилниче на бедни и богати, умни и глупави. Благодаря ти, че нямам обувки, но имам крака!

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:

- Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?

- Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.

Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.

- А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.

Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.

- Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.

Орлите излетели нависоко.

- Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно.

В тази притча се говори за пет мъдри и пет неразумни девици, а се подразбира пет мъдри и пет неразумни човешки души. Мъдрите имали чисти светилници и свещен елей, а неразумните - само чисти светилници. Светилниците в тази притча символизират телата, а маслото (елей) - милостта.

Според еврейския обичай десет девойки с фенери с ръце трябвало да осветяват пътя, по който младоженецът щял да отиде до своя дом. За да свети фенерът и да не угасне пламъкът, в него трябвало да има достатъчно масло. Затова девойките били длъжни да приготвят съдинки с елей и от време на време да поливат във фенера, за да не угасне.

Половината от героините в притчата предвидливо и далновидно се запасили с необходимия елей. Но останалите постъпили неразумно и лекомислено и не се подготвили. Когато дошъл моментът да съпроводят заедно с другарките си младоженеца, техните фенери угаснали. На тях не им оставала нищо друго, освен да изтичат при търговците за масло. Когато пристигнали в дома му, фенерите им отново светели ярко, но вече не за младоженеца. Празникът бил в разгара си, но вратата останала затворена за тях. На молбите им да отворят вратата, младоженецът, който ги чул им отвърнал: "Кои сте вие? Аз не ви познавам."

Мъдрите девици имали девствено тяло с девствена душа, но освен това и милост велика по отношение на по-слабите, към онези, които още не са се освободили от греха. Неразумните строго спазвали целомъдрието телесно, но презрително, немилостиво се отнасяли към по-слабите, високомерно ги осъждали и ги загърбвали с презрение. "Праведниците са наречени неразумни - казваше свети Нил Синайски, - защото преуспявайки в много трудното, дори невъзможно дело - запазването на целомъдрието, те пренебрегнали малкото и лесното". А пренебрегнали са те милостта, съчувствието, прошката. Светилникът им е чист, но празен и тъмен!

Под петте неразумни девици се подразбират петте безмълвни сетива. Който живее само с това, което вижда и чува, без да контролира чувствата с разума си, той има неразумна душа.

Под пет мъдри девици се подразбират петте вътрешни органи на чувствата, които разумно управляват външните чувства и властват над тях. Тези вътрешни органи на чувствата събират светлина в продължение на целия живот на човека, светлината, която остава в душата и свети и тогава, когато смъртта спусне завесата.

ПРИТЧА ЗА СТАРАТА МОМА

В съседство до нас живееше една стара мома. Казваха, че както е била в младостта си "честна девойка", таква е останала и през целия си живот. Всичко това е прекрасно, и можеше само да бъде похвалена, ако не беше злият й език. Ден след ден от езика й се откъсваха отровни стрели по адрес на онези, които живееха в брак и грешаха. От сутрин до вечер тя се хвалеше със своето целомъдрие и ругаеше онези, които й се струваха отвратителни. Един свещеник в разговор за нея каза: "Ако не знаете какво представлява неразумната девица от евангелската притча, ето я, това е тя!" И действително, неразумността изглежда още по-голяма, когато човек има само една добродетел, а други няма. Така на пътника в нощта тъмнината му се струва още по-гъста, когато гледа само своето огънче, а после обърне взор надясно или наляво. Мъдростта не е в едничката добродетел, а в събраните всички добродетели. Казал е Премъдрият: мъдростта си строи дом върху седем стълба. Мъдра е онази душа, която има седем добродетели.

Когато Мохамед бягал и всички го търсели, Али, неговият зет, измислил как да го избави. Скрил пророка във висок кош, сложил товара на главата си и минал балансирайки покрай пазачите на градските порти.

- Какво има в този кош? - строго го попитал пазачът.

- Пророкът Мохамед - му отговорил Али.

Пазачите, които приели истината за дръзка наглост на остроумие, се засмели и пуснали Али и пророкът в коша да преминат.

Учителка в детската градина измислила за децата в групата следната игра: всеки трябвало да донесе торба с няколко картофа, като всеки картоф носел името на човек, когото детето мразело. Следователно колкото хора мразело детето, толкова картофи щяло да донесе. Някои деца дошли с два картофа, други с три, а някои и с пет.

Учителката им казала да носят със себе си торбата където и да отиват, дори и в тоалетната, в продължение на една седмица. Дните минавали и децата започнали да се оплакват от неприятната миризма на развалените картофи. Тези с по пет картофа носели на всичкото отгоре и по-тежки торби.

След една седмица децата си отдъхнали, защото играта най-накрая свършила. Тогава учителката ги попитала как се чувствали през тази една седмица.

Децата започнали да се оплакват колко трудно им било да мъкнат навсякъде със себе си тежките и миризливи картофи. Накрая учителката им обяснила смисъла на тази игра:

- Същото се случва, когато таите в сърцето си омраза към някого. Смрадта на омразата ще отрови сърцето ви и вие ще я носите навсякъде със себе си. Ако ви е трудно да понесете миризмата на развалените картофи за една седмица, представете си какво е да носите отровата на омразата в сърцата си до края на живота си?

Изхвърлете омразата от сърцето си, за да не носите грехове за цял живот. Да прощавате е най-доброто отношение към другите. Научете се да забравяте и да прощавате!

Някога живял в централен Китай един фермер. Той бил богат и вместо трактор имал стар кон, с който орял нивата си.

Един ден, докато фермерът работел на полето, конят паднал и умрял. Всички в селото съжалили фермерът : ”О, каква беда!”

Той обаче само отвърнал:

- Ще видим.

Бил толкова спокоен, че всички в селото се събрали в знак на уважение към неговото достойнство и му подарили кон.

Сега всеобщата реакция била: „Ама, че щастливец!”, но фермерът отново казъл:

-Ще видим!

След няколко дни конят прескочил оградата и избягал. Всички селяни поклатили глави: „Горкият човек!”,  а фермерът се усмихнал:

-Ще видим!

Конят се върнал след няколко дни и всички казали: „Късметлия!”, освен селянинът, който отново кротко отвърнал: „Ще видим”

След няколко месеца синът на фермера паднал от коня и си счупил крака. „Горкото момче, колко жалко” носело се от уста на уста. А фермерът само промълвил:

-Ще видим

След 2 дни в селото дошли военни, за да вземат младите мъже за войници. Видели, че синът на фермера е със счупен крак, и го оставили в къщи.

Всички казали: „Щастливец”, а фермерът за сетен път повторил:

- Ще видим

МНОГО ПЪТИ ОНОВА, КОЕТО НИ ИЗГЛЕЖДА, КАТО ЛОШ КЪСМЕТ, СЕ ОКАЗВА СКРИТ ДАР. А ЩОМ СЪРЦАТА И УМОВЕТЕ НИ СА В ХАРМОНИЯ, ВСЯКА СЛУЧКА Е ДАР, ОТ КОЙТО МОЖЕМ ДА НАУЧИМ ВАЖЕН УРОК!

При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си.

- Къде е раят, къде е адът? - обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.

Той хванал за ръка просителя и през тъмни пътеки го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени в скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на изток наричат аш. От супата се разнасял приятен аромат. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които държали тези хора в ръцете си, били големи, колкото самите тях, а там където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание може да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да си го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най - силният не успявал да я поднесе до устата си. По - нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата по раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал:

- Това е адът.

Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване по тъмните коридори, влезли в друга зала. И там имало много хора и в средата също врял казан със супа.Всеки от присъстващите държал по една от огромните лъжици, които пророк Илия и неговия спътник вече били видели в ада, но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само доволен шепот и звука от потапящите се лъжици. Те се били разделили по двойки, единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да се храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Илия казал на спътника си:

- Това е раят.

Един древен владетел често размишлявал за смисъла на живота. Той дълго се занимавал със същността на доброто и злото. Един ден му хрумнало следното: Поръчал на своя слуга да донесе най-добрите и най-ценните органи на тялото.

Слугата са върнал със сърцето и езика на едно животно. Господарят погледнал органите, замислил се какво представляват и решил да изпита слугата си, като го накара да донесе, този път, на -лошите и неприятни органи. Слугата отново донесъл сърце и език.

Учуден господарят го запитал:

- Ти смяташ, че сърцето и езикът са най - важните и в същото време най - неприятните? Как е възможно това?

Слугата отвърнал:

- Ако мислите и чувствата са чисти и идват направо от сърцето, изразени чрез езика и истината се казва открито, то те са най-ценните органи. Човекът, който ги притежава, е здрав и щастлив. Ако сърцето се е превърнало в убийствен гроб, където се погребват желания, а езикът говори измамни и неверни неща, то тези органи са най-голямото наказание за човека, на когото принадлежат. Двуличието изпълва душата му и щастието бяга от него.

Полският пъдар докара в общината един подплашен хлапак, натоварен с цял наръч млади, крехки лозови издънки.

Кметът, който по това време се мъчеше да улови една голяма муха на прозореца, ги забеляза, почука и даде знак да го заведат при него. Пъдарят хвана хлапето за зачервеното ухо и го повлече нагоре по стълбите.

— Какво има? Какво е станало?

— Ето го! Виж го, господин кмете, гроздобер правил, келешът му с келеш!

— Чие е това момче?

— Плашоково май че е. На Таня Мильов Плашоков, брашнаря, дето дюкянът му е до Мерджановия хан. Отзарана още го забелязах от могилата, че щъка из тяхната нива до Бялата чешма, и си рекох: за пакост е дошло, копелето му с копеле, ама де да видим! Щура се насам-натам, катери се по дърветата, хвърля камъни по птичетата, по едно време, като се намъкна в даскал Костадиновото лозе и почна да чесне филизи от хасмите. Откърши един, сдъвче му върха, захвърли го, отчесне друг, отхапе го и пак същото. Рипнах аз тогава, затекох се, ама дорде мина дола, дордето го дебна из нивите, то цял наръч накъсало. Натупах го аз, както му се следва, натоварих го с младоците, прекарах го през сред чаршията, за да го види мало и голямо, ама пакостта си е пакост и трябва да се заплати!

— Добре, добре! Остави окършените стъбла тама, зад вратата, заключи в зимника момчето и иди кажи на баща му да дойде веднага. Да видим от тоя стрижимух какво можем да изкараме.

Пъдарят струпа издънките на пода, пипна хлапето отново за ухото и го повлече навън.

Не се мина половин час, и Таньо Плашокът, напудрен от горе до долу с брашно, се представи в канцеларията:

— Добър ден, господин кмете!

— Дал ти господ добро, бай Танко! Добре дошъл!

— Викали сте ме нещо.

— Виках те, бай Танко, виках те. За съвет ми трябваш.

— Ами че ако нещо такоа… Ако мога да услужа… Ний сме хора прости, както знаеш, такоа, ама…

— Една пакост е извършена в лозята тази сутрин. Хлапе някакво мърсувало из тях и изпочупило младите филизи, та ти, като стар и опитен лозар, ще видиш и ще прецениш най-добре като каква глоба да му наложим.

— Тц-тц-тц! Я гледай, я гледай! Филизи, казваш, а? Младоци още на цвят, значи. Калпав свят, брей! Хайдути хора, веричката им проклета! Че нямат ли бащи тия копелтии бе, брате, майки нямат ли да се грижат за тях и да ги възпитават!

— Имат ли, нямат ли, после ще видим, а сега ето ти там зад вратата са, до стълбата. Прегледай ги, прецени колко пакост е сторена, за да видим какво да правим след това.

Плашокът отиде зад вратата, приклекна и почна да разглежда внимателно и сериозно като вещо лице изпочупените стъбла. Премята ги, прехвърля ги, брои цветовете и едва набелязаните гроздове по тях, псува, руга, пъшка.

— Ама точно ще прецениш и честно! По съвест.

— Честно бе, господин кмете, по съвест, разбира се, може ли? Такъв ли човек съм аз? Не ща нито единият да пострада, нито другият. То, разбира се, на везни не може да се премери, но все пак, горе-долу, ако съм аз, най-малко двеста лева глоба ще им лепна на тия кератии, дето не могат да си командват фамилиите, а ги пущат из хорските имоти.

— Не са ли множко?

— Хич не са много даже. Лозе е то, не е шега работа. Оране, копане, заравяне, отравяне, връзване, развързване, колове, огради, рязане, пръскане — масрафи са това. И триста лева са малко даже, но понеже е за пръв път, нека се опарят, та да си отварят зъркелите занапред. Какви са тези разфайлъци! Ред и законност трябва да има!

— Добре, добре! Тогава… тогава, бай Танко, щом е така, брой двеста лева тука, а аз ще кажа на бирника да ти издаде разписка.

Бай Таньо Плашокът остана зяпнал и не можа даже да преглътне.

— Хайде, хайде, брой парите, че други ме чакат. Тази работа е свършена от твоето момче, да ти е живо и здраво. Отзарана го хванал пъдарят, като ги кърши из даскаловото лозе до вашата нива, и го докара. Долу в зимника е затворено. Плащай, та да го освободя, да не ставате за смях пред хората, и други път отваряй си очите къде ходи и какво прави, че глобата ще е двойна.

Бай Таньо, понеже небцето му беше съвсем засъхнало, пак нищо не можа да каже. Дигна само отчаяно ръце нагоре, пусна ги след това като отсечени върху бедрата си и потъна в облак брашнен прах, който излезе из потурите му. После извади бавно дългата си кожена кесия и почна левче по левче да отброява глобата.

Като разбрал мислите им, Бог ги изпратил на земята със специална мисия, да работят, докато научат добре уроците си. Всяка година Бог им изпращал по 360 ореха – предвиденият за тях бюджет от райската градина. Докато били на небето ангелите мислили добре, но като дошли на земята, оплели се, поради което объркали и мисълта си.

Оня, който мислел, че Бог направил грешка при създаването на света, като срещнал жената, веднага се увлякъл в нея и казал: „И Бог е направил грешка, и аз мога да сгреша. Ще се оженя и, макар да вляза в кривия път, все ще се изправя някога“. Понеже храната му идела наготово от рая, той, заедно с жена си, изяждал орехите, пиели, разговаряли се и философствали.

Вторият ангел, като виждал, че светът е добре и безпогрешно създаден, колкото орехи получавал, вместо да ги яде, посаждал ги с цел да превърне и земята в райска градина.

И двамата ангели живели по 120 години на земята. Жененият ангел имал двама синове и две дъщери. Като заминал за другия свят, той спокойно си въздъхнал и казал: „Оставих поколение на земята. Има кой да яде орехите от райската градина“. Обаче животът на младите не вървял добре. Те започнали да се карат и бият кой от тях да вземе повече орехи. Щом пристигнали орехите, борбата между тях започвала.

Ангелът, който посаждал орехите, превърнал една голяма местност в райска градина.

Като се видели на другия свят и двамата започнали да разглеждат делата си, да видят кой от тях е постъпил по-добре. Първият ангел, който казал, че Господ направил грешка, разбрал, че мислел криво и не решил задачата си на земята правилно. Наследниците му били в постоянна борба за орехите. Всеки от тях искал да яде повече. Те си казвали: „Ние сме благородници, от високо произхождение. Не трябва да работим. Нашата прехрана е осигурена. Ние ще ядем и пием и ще се удоволстваме“.

Казвам: От тия два ангела на далечното минало са произлезли двете поколения в света: едното поколение е работно, обича да твори и създава, а другото мисли само за ядене и пиене, нищо не работи, нищо не твори.

Като закъснели птици, отлетяха часове в молитва и безмълвие, готвеха се за нощта на неговото посвещение. Смрачи се и земята се сгърчи, гневни облаци разрошиха небето.

Ученикът потръпна, вън вече валеше. Капките биеха тревожно, а мракът сякаш дебнеше душата му. Учителят мълчеше все едно го нямаше отдавна. Не идваха сияйните цветове и чудни екстази, не се явяваха незнайни видения и неписани тайни.

Зъбите му се впиха в долната устна, гнила тръпка полази пъпа му.

- Да излезем вън.

Гласът на Учителя дойде някъде отдалеч, глух и странен, като думи на непознат език.

Дъждът бе спрял, а планината сечеше върху небето черни, тревожни петна. Нямаше ги и звездите, които толкова месеци мълвяха притчи на душата му.

Достоен ли бе за съкровено знание? Дали бе готов да стане ловец на души?

И не му ли внуши сам Мъдрецът тези мисли, за да му посочи истината?

Лицето му посърна от невяра, почувства как дръзка ръка разкъса дрехата на душата му и заби нож в сърцето му.

Учителят се прибра.

Ученикът потъна в мрака, но не бе сам – в тъмнината живееше някой. И от черната бездна се разнесе глас:

- Не те води никъде, видя ли? Защото не Бог създаде човека, а човек – Бога. Първо хората вярваха в много богове, но после рекоха – един ни стига. И създадоха единия Бог…

Ученикът махна с ръка, обърна се, и скован от леден страх, зашепна магическа формула. Студът го стисна с железни ръце, и той престана да се противи.

Тогава чу втори, гневен и червен, като горящо кълбо в тъмния простор. И опари душата му.

- На кого му трябват кротки спасители и измамни учители? Нима хилави шарлатани ще променят света? Не! Камшици от гняв, бичове от омраза и тояги от жестокост трябват на хората! Само така ще се оправи това племе!

Побягна и се препъна, но се изправи бързо, като вдигнат от невидима ръка. Духна три пъти към страшния глас и замълви всички молитви, формули и заклинания, които бе запомнил.

Тогава се чу говор, като шум от много листа:

- И с какво е той повече от теб? Не виждаш ли, че все мълчи и се кичи с ореол на тайна и загадка? Та нали сам той те учи, че можеш всичко, че и в теб Бог живее? Бъди водач, за какъвто си роден, ловецо на души! А него следваш ли – себе си ще изгубиш!

Мократа нощ пълзеше с дребни тръпки по краката му, които отдавна жадуваха за покой. Много гласове щипеха ушите му, вплетени в яростна борба за ум и разсъдък..

Дали бяха заговорници против Учителя или сенки на мъртви богохулници?

Но устата му не посмя изрече:

- Душата ми каза тия думи.

А в ума му летяха слова на незнаен език, които той шепнеше дълго, след като всички научени формули потънаха в забрава.

Когато небосклонът роди кървав изгрев, излезе и Мъдрецът. Бодър и лъчезарен, той стоеше пред него – изправен, висок и светлолик.

Две сълзи се спуснаха от зачервените му очи, които жадно поглъщаха този образ.

С усмивка на уста, Учителят му кимна да влезе.

Ученикът приближи ашрама. Прашният път зад него се виеше като подла змия, пълзяща към градовете на злото. Седем дълги години той прекара там и живя с тях. С другите. „Иди” – му бе рекъл Учителя един ден. „Иди да изучиш как живеят хората по света, и ела след седем зими.”

Ето, дойде така дълго чаканият миг, когато коленете му докоснаха земята пред сияещата в бяло фигура на мъдреца.

- Кое е най-важното, което научи за живота на хората, ученико?

- Много разбрах, Учителю, но ще ти кажа, че това, за което хората най-много жадуват, са парите. Богатството е техния бог, на него се молят, за него на всичко са готови. Като прокълнати са, Учителю, на всичко слагат цена.

- Кажи ми тогава, за колко чувала злато биха разменили те своите очи?

За колко диаманта биха продали краката или ръцете си?

Кажи ученико, за колко товара с пари, те биха се разделили със своите спомени и минало?

А за какви ценности биха загубили любовта на семействата си, близките и приятелите си?

Разказът е вдъхновен от Словото на Учителя Петър Дънов

Царят на арманите имаше много слуги, но един бе особено благочестив и смирен, а животът му угоден Богу. Но направи слугата неволно грешка един ден, която заплати скъпо – с живота си.

Но след изпълнението на присъдата при царя идва един от арманските мъдреци и му казва :

- Царю мой! Окото на Мъдростта вижда всичко и нищо не може да убягне на огнения му взор! Защото един закон има във всемира и той се нарича – правда! Царю, ти несправедливо уби своя слуга и ще бъдеш наказан. Провидението иска възмездие! Но, милостив е Вечният и ти ще получиш най-малкото наказание за убийство на праведник! Царю, ти ще се ожениш и син ще имаш, но мъка ще ти донесе той. Защото ще бъде сляп, глух и ням. Но знай – в страданието е твоето изкупление.

Потресен остана царят и кълбо от болка се сви в стомаха му и го повлече в несвяст. Защото мъдрецът бе почитан пророк и каквото казваше – ставаше.

И наистина, царят бе принуден да се ожени, за да запази царството си. Роди му се и син - сляп, глух и ням. Съкрушен бе царят и мъката му не знаеше граници. И нямаше ден, в който той да не оплаче клетата си и тежка съдба. Страдаше бащата, страдаше и детето.

Дойде мъдрецът един ден отново в двореца и поиска да види царя. И владетелят го прие, а в кътчетата на сърцето му се бе стаила надежда, че вести на милост му носи пророкът и синът му – ще бъде здрав!

Рече му тогава мъдрецът:

- Царю, чуй словата на Истината! Тежък грях извърши и бе наказан! Но по Милост Божия провидението изпрати най-лекото наказание! Но, ти – не бе благодарен! Ти, царю, не спря да се оплакваш и да оскверняваш Милостта Божия. Затова Всевишният ще обърне към теб Лицето на своята суровост и ти ще бъдеш наказан още по-строго!

Озлобен от многото болка и потресен от казаното, царят хвърли мъдреца в тъмница.

Порасна принцът и Слънцето да види замечта! И искаше да се радва и той на красивия свят, за който само бе слушал, да чуе звуците на природата и музиката на своя народ. И тръгна принцът към царството на келвите, защото бе чул, че тяхната принцеса има цяр за всяка болест и недъг: но помага само на този, на когото пожелае. А за красотата й, казваха, че е неземна – но знаят ли слепи очи какво е красота. Но принцесата бе особена – тя криеше лицето си от хората, защото мълвяха, че който я зърне, ума си по нея губи и пада покосен от любов.

Но знаят ли слепи очи що е обич?

Прие принцесата своя гост от Армания и рече му:

- Добре дошъл, принце! Аз зная за твоите страдания, и – чаках те! Искаш болката ти да облекча – ела!

И тя сложи нежни ръце върху очите му и запя тъжна песен на странен език.

И – чудото стана!

Принцът прогледна и първото нещо, което видя бе красивата фигура и прекрасно лице на младата жена. И усети за първи път той чара на женска красота! Непознато влечение и чувство го обзе, и усети в себе си принца полъха на любовта.

Но – скри се принцесата.

Изгуби принцът своята възлюбена, защото тя криеше лицето си от хората.

Рече тогава:

- Бях ням, глух и сляп, и – страдах! Но страдание ли бе това? Сега болката е три пъти по-голяма, защото изгубих любовта...

О, няма по-голямо нещастие от това, да видиш Любовта, и – да я нямаш!

Един човек постоянно се оплаквал от съдбата и трудностите. Често го чували да казва тихо :

- Господи, Господи – тежък ми е този кръст! Ето виж, живота на другите е къде-къде по-лек. Боже, с какво заслужих това – живея праведно и чисто, не съм по-лош от другите. Даже съм много по-добър – ето, брат ми не е верен на жена си, а съседът изостави децата си и се пропи! Господи, моля ти се – снеми този кръст от мен!

Дотолкова се бил улисал да досажда на Бога, че беше успял и хората да отегчи с постоянното си мърморене, и станал за присмех на цялата долина.

Във вечерта на пълната луна, уморен от дневната работа, селянинът си легнал и веднага заспал, пропускайки редовната си молитва, в която се оплаквал за тежката си орисия. Но същата нощ му се присънил чуден сън – жив и плашещ. Сам Бог му заговорил:

- Ти дълго време ме молиш да взема кръста ти! Ще го сторя, но друг ще ти дам, защото знай – няма жив човек без кръст! Ето, влез в тази зала и си избери един! Който и да харесаш – твой е, а стария ти го взимам.

Влязъл тогава човекът в голяма и кръгла зала, с бял мраморен под и без прозорци. Но вътре било светло, а той не видял нито един светилник. Цялата зала била пълни с всякакви кръстове – черни и цветни, златни, железни и дървени. Имало големи и малки, украсени с камъни и издялани от дъб. Селянинът останал като изумен, после се заел да търси някой по-малък кръст, та да се облекчи тежката му съдба.

Дълго време търсел и накрая открил малък седефен кръст: най-малкия в цялата зала!

- Него искам! – рекъл зарадван селянинът.

Отвърнал му тогава Господ :

- Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал!

Диалог с космическата техническа поддръжка

Техн. поддръжка:

Здравейте - бих ли могъл да Ви помогна?

Клиент:

Ами, след известно колебание, се реших да инсталирам "Любов".

Бихте ли ме придружавали в този процес?

Техн. поддръжка:

Да, мога да Ви помогна. Готови ли сте да продължите?

Клиент:

Ами, аз не съм много обигран технически, но мисля че съм готов. Какво първо да направя?

Техн. поддръжка:

Първата крачка е да си отворите сърцето.

Отворихте ли си сърцето?

Клиент:

Да, но там сега са пуснати някои други програми.

Наред ли е, ако инсталирам "Любов" докато те вървят?

Техн. поддръжка:

Кои програми са пуснати?

Клиент:

Да видим. Сега имам "Наранено-минало",

"Ниско-себеуважение" и "Завист-и-неприязън".

Техн. поддръжка:

Няма проблем. "Любов" крачка по крачка ще изтрие "Наранено-минало" от Вашата операционна система.

Тя наистина ще остане в постоянната памет, но няма да нарушава други програми.

"Любов" някога ще пренапише "Ниско-себеуважение" с един модул на име "Високо-себеуважение". А пък "Завист-и-неприязън" трябва да бъдат отстранени напълно.

Тези програми пречат на "Любов" да бъде инсталирана правилно. Можете ли сега да завършите това?

Клиент:

Не знам как те се завършват.

Можете ли да ми кажете как става това ?

Техн. поддръжка:

С удоволствие. Отидете в стартово меню и задействайте "Прошка". Повтаряйте това толкова дълго, докато "Завист-и-неприязън" не са изтрити напълно.

Клиент:

Ок, това го направих. "Любов" започна да се инсталира.

Това нормално ли е ?

Техн. поддръжка:

Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. Ще трябва да се свързвате с други сърца, за да получите останалите подновявания!

Клиент:

Ооопс! Вече имам грешка в програмата. Казва се:

"Грешка - програмата не работи на външни компоненти".

Сега какво трябва да правя ?

Техн. поддръжка:

Не се притеснявайте.Това значи, че програмата "Любов" е конфигурирана, за да върви във вътрешното сърце, но още не е стартирана във Вашето външно сърце.

В нетехнически смисъл, това значи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да можете да обичате други.

Клиент:

Какво трябва да правя сега ?

Техн. поддръжка:

Отворете директорията "Себеуважение" и маркирайте следните файлове: "Себепрощаване", "Разпознай-твоята-стойност" и "Признай-твоите-ограничения".

Клиент:

Ок, осъществено.

Техн. поддръжка:

Сега ги копирайте в директория "Мое-сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това, и ще коригира някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна-самокритика" от всички директории и след това да опразните кошчето с боклук, за да може тя да е действително отстранена и да не се появи отново.

Клиент:

Разбрах. "Мое-сърце" се пълни с нови файлове. "Усмихвам-се" върви сега на монитора ми и "Мир-и-блаоразположеност" се копират автоматично в "Мое-сърце". Това нормално ли е?

Техн. поддръжка:

Понякога. При други това може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва. Така, "Любов" е инсталирана и върви.

Още нещо преди да затворим: "Любов" е безплатен продукт. Дайте тези модули на всички които срещнете! Те ще ги споделят с други и много ще се реваншират с няколко готини модула.

Клиент:

Благодаря ти, Господи, за поддръжката!

Дълг, изпълнен с любов, прави човека ЩАСТЛИВ.

ОТГОВОРНОСТ без любов прави човека БЕЗЦЕРЕМОНЕН.

Отговорност, носена с любов, прави човека ДЕЛИКАТЕН.

СПРАВЕДЛИВОСТ без любов прави човека ЖЕСТОК.

Справедливост, прилагана с любов, прави човека БЛАГ.

ИСТИНА без любов прави човека КРИТИКАР.

Истина, представена с любов, прави човека ДОБРОЖЕЛАТЕЛЕН.

ВЪЗПИТАНИЕ без любов прави човека противоречив.

Възпитание, провеждано с любов, прави човека ХАРМОНИЧЕН.

УМ без любов прави човека ХИТЪР.

Ум, прилаган с любов, прави човека ЧЕСТЕН.

ЛЮБЕЗНОСТ без любов прави човека ЛИЦЕМЕРЕН.

Любезност, изразена с любов, прави човека ОТКРОВЕН.

РЕД без любов прави човека ДРЕБНАВ.

Ред, оформен с любов, прави човека ВЕЛИКОДУШЕН.

ПОЗНАНИЕ без любов прави човека НЕОТСТЪПЧИВ.

Познание, приложено с любов, прави човека ТАКТИЧЕН.

ВЛАСТ без любов прави човека НАСИЛНИК.

Власт, упражнявана с любов, прави човека СПРАВЕДЛИВ.

ЧЕСТ без любов прави човека ВИСОКОМЕРЕН.

Чест, носена с любов, прави човека СКРОМЕН.

БОГАТСТВО без любов прави човека АЛЧЕН.

Богатство, управлявано с любов, прави човека ЩЕДЪР.

ВЯРА без любов прави човека ФАНАТИК.

Вяра, живяна с любов, прави човека ТОЛЕРАНТЕН.

Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов)

Живял в древността египетски фараон на име Кухи Бентем. Той познавал законите на бялата магия, и се носила мълвата, че е един от посветените членове на Бялото Братство. Кухи Бентам имал дъщеря на име Изис Бухи, на която той преподавал свещеното знание.

Изис Бухи изучавала тайната на четирите щастливи дни в годината. Първият ден бил в началото на пролетта, вторият ден – в началото на лятото, третият ден – в началото на есента, четвъртият – в началото на зимата. Мелседек – един от Учителите на Бялото Братство лично я посвещавал в дълбоките закони на щастието. Те се срещали четири пъти в годината – по време на щастливите дни. И на всяка тяхна среща Мелседек й давал по един скъпоценен камък

Много камъни събрала Изис Бухи, но един от тях бил особен.

По заръка на Учителя си тя изучавала техните сили и тайнствата им, и ги държала в махагоново садъче.

Много камъни имало в сандъчето, но един от тях бил различен.

Дал Мелседек на Изис Бухи задача – да посети всички къщи от града, където имало бедни, болни, хроми и сакати. И на всеки от клетниците да дава да си избере по един скъпоценен камък. Взимали хората по един камък, а те били кой от кой по-блестящ и лъскав.

Много красиви камъни имало в сандъчето, но един бил специален.

Пълен бил махагоновия сандък, та дълго време обикаляла Изис Бухи сред страдалците из целия град. Но един ден свършили камъните и само един останал - той бил съвсем прост и обикновен наглед, та него никой не искал да вземе.

Много камъни имало в сандъчето, но само един останал – камъкът на Любовта.

Радислав Кондаков

Легенди за земята и небето

Разказът има своя извор в Словото на Учителя Беинса Дуно

В началото на времената живял цар на име Велмур. Той имал дъщеря на име Далвира – и голяма благодат й била отредена : да приеме Светлината на Ем-Руха.

О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец!

Велик дух бил Ем-Руха – първият от ангелите на Бога.

И цялата земя чакала светлината му – брака на Далвира и Ем-Руха да види.

А всички пазели Далвира, да не би да види друга светлина – защото за Ем-Руха тя родена е. И всяка друга светлина за нея – скверна е.

Растяла в любов и радост Далвира и хората я обичали, и песни за небесната възлюбена пеели.

О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец!

Велики адепти я пазели и могъщи маги над нея бдели – чужда светлина очите й да не зърнат. И щастлив бил цар Велмур, защото Божий пратеник за зет чакал.

Но един Далвира видяла светлината на Слънцето и загоряло в нея огненото му сърце.

И като огнена жила забила душата й, и ръцете й станали лъчи, а погледа й – пламък.

Заживяла Далвира в сърцето на Слънцето – там дето закипява морето на силата и земната светлина.

И дошъл един ден Ем-Руха – своята възлюбена да види и светлина си да й дари. Но – тя не го познала! Тя не го познала, защото земен огън в сърцето й горял, и дим погледа й замъглявал. О – тя не го познала!

Скръб налегнала земята, защото – загубена била светлината на Ем-Руха. И само в дълбоките й бездни се долавяло тихо ехо :

О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец!

Приготви се за светлината на Ем-Руха!

Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов)

Бог създаде Небето и Земята, и красиви бяха те. Като невеста и младоженец те заживяха щастливо - и зарадва се Всевишният. Но, едно им тежеше - разделени бяха и все не можеха да се стигнат. Далеч бяха един от друг Небесният хляб и водата на Живота.

И реши Бог живи твари да създаде - Небето и Земята да радват. Появиха се тогава растенията и животните, и цялата Земя изпълниха - да не е самотно сърцето й. Навсякъде бяха те, пъстри, шарени и гиздави - самотният взор на Небето с живот и радост да изпълнят.

Зарадваха се Небето и Земята, и като свои деца растенията и животните приеха. Но и тази радост празнината им не запълни, защото - разделени бяха!

И замисли се Бог как Небето и Земята да свърже, и тъгата им да разсее.

Реши тогава Вечният да създаде човека - жива стълба между влюбените. Да направи човека син на Небето и Земята.

Но дошъл ангелът на Истината и рекъл на Бога :

- Господи, не създавай човека! Той твоята Истина ще изкриви и всички на своята воля ще иска да подчини! О, Боже - той ще завладее света!

Бог нищо не рекъл, но продължил своята работа. Дошъл тогава при него ангелът на Правдата и му казал:

- О, Господи - чуй ме! Не създавай човека, кораво и жестоко ще е сърцето му. Само за едно ще го е грижа - за самия него! О, Боже - та ще подаде ли човекът ръка на страдащите?

И този път замълчал Бог, и над човека продължил да работи. Но явил се при него ангелът на Мира и рекъл на Всевишния:

- Господи, Боже мой, моля те - не прави човека! Защото насилие дишат ноздрите му и син на раздор е той. О, Боже - той цялата Земя с кръв ще напои!

Мрак легнал на Божието лице и отказал се Вечният от своето творчество. Дошла тогава при него, от края на Всемира, дъщерята на Милосърдието. Поклонила се на Бога и рекла :

- Отче мой, каквото си намислил - направи го! Велика е Божията промисъл и свещено е за мен твоето желание! Направи човека, а аз ще го науча как се люби и сърцето му с милосърдие ще изпълня! И всички да се откажат от него - аз няма да го оставя!

Светнало Лицето на Бога и решил да завърши своето дело - да направи човека по образ и подобие свое!

А на дъщерята на Милосърдието рекъл :

- Бъди благословена, защото ти ще си спасението на хората! И ще те наричат - Христос!

Радислав Кондаков

Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов)

Замра-Фу беше най-красивата и умната сред принцесите в древните времена. И всички я харесваха - целият народ я обичаше. Щастлива беше Замра-Фу и на всичко се радваше, само името й тежеше. Всеки път щом го произнасяше, нещо я бодваше в душата й - и то раждаше скръб!

И тази тъга вгорчаваше сладкия вкус на щастие и радост, та тя често молеше Бога името й да смени. Искрени и силни бяха молитвите й, и Господ ги чу!

Извика Всевишният един от своите ангели, на име Адонаил.

И рече му Бог :

- Адонаиле, иди долу, на земята и на Замра-Фу помогни! Тя ново име иска - избери й от Свещената Книга!

И слезе Адонаил на земята, Божията Воля да изпълни. Но още отдалеч видя той принцесата, и красотата й, като огнен сърп покоси житния клас на ангелския дух. Прехласна се силно по нея Адонаил, та изпусна за миг Великата Книга и тя се разтвори! И като пороен дъжд от нея се изсипаха свещени букви и слова, и като жива благодат земята напоиха. Покри се тогава цялата местност с плодни дървета- защото живи семена бе Словото Божие, и то дава плод!

Благодат изпълни принцесата и радост неземна я обзе. И тя се поклони на ангела на светлината, а устата и шепнеха молитви и думи на благодарност.

Но скръбен бе Адонаил: Божиите Слова и страници от книгата бяха загубени, защото знаеше - което веднъж падне на земята, то повече не можеше да се вземе! Та каза в себе си: Господи, какъв грях сторих!

Върна се, тъжен и мрачен, Адонаил на небето - Господа за прошка да моли.

Но рече му Вечния:

- Не скърби, Адонаиле! Аз твоята грешка в благо ще превърна! И ще видиш на земята Райска градина, и в нея много плодове и цветя, защото Божието Слово в жадната почва пося. И ще нарека градината - Едем, а стопаните й - Адам и Ева!

Адонаиле, грешката ти благославям!

А долу, на земята, живееше принцеса - радостна и щастлива. И преди наричаха я Замра-Фу, но сега казваше се - Рада.

Защото Рада значи - радост!

Радислав Кондаков

Откъс от книгата "Легенди за земята и небето"

Разказът е вдъхновен от Словото на Учителя Беинса Дуно

Здрач се спускаше над зелените поляни, а цар Соломон вървеше, привел замислено глава. Той отиваше да срещне сунамката, по която бленуваше сърцето му отдавна. И много пъти бе ходил да я гледа, много слова на любов бяха изрекли устата му.

Тя беше прибрала стадото си и седеше близо до голямо дърво, величествено разгърнало клоните си над нея, сякаш я пазеше от някого.

Тя прегърна мъдрия цар, като невеста, която ще бъде разделена от възлюбения си.

Каза й Соломон :

- В много сирийски книги търсих мъдростта на човешкия замисъл, но ти ми даде това, което е извън всеки замисъл и всяка мъдрост. Овчарке, синът на Давид иска ръката ти! Досега жена не съм познал, но – ти си моята избранница! Много царици и дивни, знатни красивици потърсиха моите ласки, но мъдростта ревнива е. На нея аз отдадох живота си. Но сърцето ми теб избра, обикновена овчарка, изпълнила с любовен трепет всяко кътче на моята душа!

Сунамката отстъпи крачка назад, а вятърът закри лицето й с тъмните като абанос коси, сякаш искаше да скрие от любимия двете големи, чисти като кристал сълзи.

Соломон спря за миг и болка го жегна под лъжичката. И продължи царя, но гласът му трепереше като здрача, който се спускаше навред :

- Мъдростта любов търси! Велика е любовта, тя цар и овчарка събира, защото в душата живее. Ела при мен, в двореца и стани моя жена, защото знам – Бог така е отредил!

Рече тогава сунамката :

- Царю! Не мъдростта говори в теб, а друго! Да, ти ме обичаш... И аз те обичам! Но, чуй ме, царю, друго ни е писано! Аз за моето стадо да се грижа, а ти за твоето. Защото ти си цар на Израил! Казваш, жена не си познал още. Да, царю – и не трябва да познаваш. Защото светлината на твоята мъдрост ще потъмни! Кажи ми, царю, ти си мъдър, кажи ми: бива ли за сласт и похот цял народ да страда?

Младата овчарка замълча и наведе глава. Но Соломон - не я прегърна.

Здрач се беше спуснал над широките поляни и в лепкавата му тъмнина сунамката изчезна.

Но Соломон - не я последва!

В големия царски дворец беше суматоха – Соломон очакваше Балкиза, Савската царица. Години бяха минали от последната му среща със сунамката, но образът й грееше в сърцето му и стопляше душата му. Мъдър бе Соломон, та беше послушал овчарката, защото думите й надхвърляха всяка мъдрост. И беше напреднал царят в знание, разум и богатство. Навред се говореше за правдата и мъдростта му, и легенди се носеха за чистия му и непокварен живот на светец. Много книги и причти написа Соломон, в които мъдростта му живееше. Славата му застигна и великата царица на Сава и тя поиска да се срещнат. Защото дълго време бленуваше тя да го види.

С дълъг керван идваше Балкиза, защото много дарове носеше на мъдрия цар. И народът гледаше в почуда скъпите дарове и многобройните коли, от които лъхаше разкош. Защото бе чула Савската царица за несметните богатства на Соломон и искаше да го впечатли.

Красива беше Балкиза. Покрита с прозрачна коприна и мантия от пурпур тя влезе в чертозите Соломонови. На шията й блестеше огърлица от злато и рубини, и тежки гривни и пръстени красяха ръцете й.

Цял ден ден говориха Соломон и Балкиза. И с гатанки разказа за любовта си царицата, а с притчи й отвърна Соломон. Силно обичаше тя непознатия цар - бе го обикнала по слух и мълва. Пронизан от тъмния й поглед, мъдрият владетел се почувства странно. И тя разбра, че бе сломила сърцето му. Защото той я обикна бързо, и пожела я страстно – та образът й замъгли този на сунамката в сърцето му, както мътната вода омърсява чистата.

И видя го царицата слаб, а силен и мъдър бе в нейния блян. Загубил сила пред чаровния й взор, тя не можа да го обича вече.

Напусна Балкиза чертозите, украсени със скъпа мозайка, злато и мрамор. И опита се Соломон любовта й да върне, но не успя. Не помогнаха нито мъдри речи, нито заклинанията в тъмни нощи. Промени се царят, сянка легна на лицето му и потъмни мъдростта на словата му. А образът на Савската царица бе все пред очите му, та забрави напълно той овчарката.

Забрави тази, заради която написа своята „Песен на песните”!

Потърси любов отвън, защото вътре вече нямаше. И ненаситна бе жаждата за ласка и нежност, и навред тръгна мълвата, че стотици жени и наложници от Израил, Асирия и Египет имал царят. В сърцата им диреше тайната на любовта, но не я намери – защото сърцето му празно беше.

В измамния свят на неуловима илюзия заживя царят и отклониха го многобройни жени от Бога. И прие той техните богове и храмове им построи.

Но – празно бе сърцето му!

И рече един ден Соломон :

- Уморен съм вече и всичко – празно е! Знания и мъдрост имам повече от всички, а и по богатство и могъщество кой с мен може да се мери? Но защо ми е всичко това? Не е ли всичко тленно? До долината на Ефрат и границите на Египет стига царството ми, но всичко – смъртно е! Най-величественият храм в Йерусалим издигнах, и друг няма подобен по цялата земя: но всичко – суетно е!

О, Боже – нима всичко суета е?

И стояха свитъци с чудни сирийски писмена върху абаносова масичка, но никой не ги разгръщаше, защото суетна се струваше на царя всяка мъдрост.

Но в една красива нощ, когато звездите светеха най-ярко, му се яви чуден сън. Яви се – сунамката! И каза му тя:

- Приеми ме, царю, отново в сърцето си, изпълни го с любов! И тогава пак пътя на мъдростта ще намериш! Тогава Бог ще се смили и след хиляда години тук ще те прати, в земята на Израил.

И ще станеш ученик на Сина Божий, за да заживееш в Любовта!

И заедно ще бъдем тогава в нейния безсмъртен танц – царю мой!

Радислав Кондаков

На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците.

- Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко.

Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното.

И той каза на тия лъчезарни призраци:

- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши.

А после пое пътеката, що водеше към джунглите.

------------------------------------------------

Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее.

Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.

Ала изведнъж се опомни и си каза:

- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното!

Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.

Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.

И той каза спокойно:

- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха "княз Сидарта"? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!...

Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли.

Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда.

Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни.

В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка.

Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му.

И, като пое отново пътеката, рече си:

- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...

Христолюбци,

Ето, възсия за нас Светлозарната памет на нашия преблажен отец Кирил, новия апостол и учител на всички страни.

Със своето благочестие и красота той изгря на земята като слънце, просвещавайки целия свят чрез зарите на триипостасния Бог. Божията премъдрост си съгради храм в неговото сърце и върху неговия език като върху херувим почиваше Светият Дух, който винаги раздава дарове според силата на вярата, както е казал апостол Павел: “На всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов”. Нали Господ е казал: “Който ме обича, и аз ще го възлюбя, и ще му се явя сам; ще си направя жилище в него и той ще ми бъде син, а аз ще му бъда баща”.

Търсейки такова отечество, този преблажен отец и наш учител изостави цялата красота на този живот, слава, дом и богатство, баща и майка, братя и сестри. Още от младини той беше чист като ангел, отклоняваше се винаги и отбягваше от житейските наслади, прекарваше времето си винаги в пеене па псалми и славословия, и в духовно поучение, като следваше само оня път, по който се възлиза на небесата. И затова божията благодат се изля в устата му, както е казал премъдрият Соломон: “На устните на премъдрия се намира знанието, а на езика си той носи закон и милост”. Чрез това нашият учител затвори злохулните уста на еретиците.

Когато се появи ереста през времето на иконобореца Теофил, много години светите икони бяха преследвани, унищожавани и непочитани. А при благоверния цар Михаил православните, като свикаха събор, изпратиха Кирила срещу тези еретици и той унищожи като с огън всичката им злоба чрез духовната си сила. (А водач на тази ерес беше патриарх Аний, когото православните изобличиха и изгониха от престола. Ето такъв беше този учител.) Щом дочуеше някъде някаква хула за божествения образ, той като крилат прелиташе по всички страни, с ясни слова разпръсваше всички заблуди и учеше на правата вяра. Той довършваше недовършеното от апостол Павел, прелитайки като орел по всички страни — от изток до запад и от север до юг.

При хазарите и при сарацините той се озова в съборите заради святата вяра, светна като слънце с трисветли зари и разпръсна всички техни празнословия.

Всред фулския народ пък той унищожи безбожната измама (— почитането на едно дърво-оброчище, което се наричаше Александър, на което се покланяха като на бог, правейки жертвоприношения. Този блажен отец го изкорени. Озарен от троичната безначална светлина, той просвети Христовите люде и ги научи на правилната вяра); и възсея троичната безначална светлина.

По милостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос той стана пастир и учител на славянския народ, който тънеше в невежество и в греховен мрак. И (както Даниил затвори устата на лъвовете), той затъкна устата на вълците — еретиците-триезичници, (които, помрачени от завист, казваха: “Не е достойно Бог да бъде прославян на друг език, освен на еврейски, на латински и на гръцки”. Поради злобата си те станаха съучастници на Пилат. С ясни доказателства той разори техните заблуди, възпламенен от силата на Светия Дух). Той, според пророчеството, направи ясен езика на гъгниви и с книги насочваше всички по пътя на спасението. (Като преведе църковния устав от гръцки на славянски език, той отиде в Рим, водейки към съвършенство избраното си стадо. С радост той завърши житейския си път.) Господ Бог благоволи пречестното му тяло да почива в Рим.

Като пресметнем неговите подвизи, трудове и пътешествия, няма на кого другиго да отдадем подобни похвали. И наистина, макар и да възсия по-късно, той надмина всички. И както зорницата, която изгрява по-късно, озарява със своя блясък целия звезден лик, пръскайки светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, като свети повече от слънцето чрез зарите на Света Троица, просвети безброен народ, който тънеше в мрака на невежеството. Кое място остана скрито, което той да не е осветил чрез стъпките си? Кое изкуство остана скрито за неговата блажена душа? Той възвести на всички народи скритите тайни с достъпни словесни изрази, като ги разтълкува разбрано: на едни — чрез писания, а на други — чрез проповед, защото божията благодат беше се изляла в неговата уста. И заради това Бог го благослови навеки.

Но коя ли уста може да изрази сладостта на неговото учение? Кой ли език може да разкаже за подвизите, трудовете и добротата на неговия живот? Господ направи по-светла от светлината тази уста, която просвещаваше помрачените от греховната измама. Неговият език изля сладостни и животворни слова. Пречистите му устни процъфтяха (като цвят) чрез премъдростта. Неговите пречестни пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви. Чрез тази богогласна уста се напоиха онези, които жадуват за божествения разум. Чрез нея се насладиха мнозина, като приеха животворна храна. Чрез нея Бог обогати с богопознание много народи, а най-вече увенча с богоизплетен венец многоплеменния славянски народ: защото за него бе изпратен този (нов) апостол. И тъй, от тази уста бликна извор на живи слова, който напои изсъхналата наша сухота; и чрез пея бе свързан многохулният език на еретиците.

И така, тази пречестна уста се яви като някой серафим, прославяйки Кога, и чрез нея ние познахме трисъставния Бог, по същина един, а по свойства и имена разделяем и еднакво прославян — вечно съществуващите Отец и Син, и Свети Дух.

Затова, о, преблажени отче Кириле, аз облажавам твоите устни, от които се изля духовна сладост за моите устни.

Облажавам твоя многогласен език, чрез който зарята на троичния безначален Бог, като изгря за моя народ, разпръсна греховния мрак. Облажавам твоето тъй много светло лице, озарено от Светия Дух, чрез което светлината на богопознанието изгря на моето лице, а многобожната заблуда бе изкоренена.

Облажавам твоите златозарни очи, чрез които слепотата на незнанието бе премахната от моите очи и засия светлината на богопознанието. Облажавам твоите ангелозрачни зеници, озарени от божествената слава, които ме просветиха с боговдъхновени слова, след като премахнаха сърдечната ми слепота. Облажавам твоите пречестни ръце, чрез които слезе върху моя народ дъждовният облак на богопознанието, който напои с изтичаща от Бога роса нашите сърца, изгорели от греховна суша.

Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа за моя народ свобода от греховното иго.

Облажавам твоята златозарна утроба, от която изтече за моя народ животворна вода, слизаща отгоре чрез твоите молитви.

Облажавам твоите светлозарни нозе, с които ти бързо обходи като слънце целия свят, проповядвайки боговдъхновеното учение.

Облажавам твоите златозарни стъпки, чрез които насочи нашите заблудени стъпки по правия път.

Облажавам твоята пресвета душа, чрез която се излекуваха греховните рани на душата ми и се всади разум в сърцата ни чрез духовните ти слова.

Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа скритата за мнозина божия премъдрост и които разкриха тайните на богопознанието.

Облажавам твоята пречестна църква, в която почива твоето многоразумно и богоречиво тяло.

Блажен е градът, който е приел третия изпълнител на божия промисъл. И наистина този блажен се яви, за да довърши недовършеното от двете върховни светила. И затова Господ Бог разпореди той да получи пречестен покой при тях. Той почина в мир в Господа през 6377 (869) година от сътворението на целия свят, в четиринадесетия ден на месец февруари. И след като завърши всички служби и трудове, той се присъедини към всички свети отци поради живота си и вярата си. Той стана с ангелите като ангел, с апостолите — апостол, с пророците — пророк, съучастник в божията слава заедно с всички светии.

Преподобни учителю, заедно с тях моли се за нас, които чествуваме твоята преславна смърт за слава на Пресвета Троица — на Отца и Сина, и Светия Дух — сега и всякога, и во веки. Амин!