А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: «Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче? » И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи.

И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж.

Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот.

А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде.

Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки.

А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му.

И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин.

--------------------------------------------------------------------------------

Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи.

То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене.

А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки.

То бе Дърво на Познанието.

Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи.

И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото.

--------------------------------------------------------------------------------

И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата.

И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме.

Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила.

А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им.

И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи.

Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя.

А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря,

Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво.

А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода.

И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля.

И каза й Евел:

«Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!»

И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше.

И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея.

И седем луни трая това.

--------------------------------------------------------------------------------

А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири.

И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му:

«Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!»

Но — всуе.

Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й.

Нямаше никъде Каломаин.

И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха.

Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха костите му.

Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе.

И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от скръб.

И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил.

Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина.

И рече му Сатанаил:

«Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри. Остави да ги вземе всеки минувач. . . — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!— —»

А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния.

--------------------------------------------------------------------------------

. . .И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаиля. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете, чийто мирис носи мъчителна смърт.

И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама.

Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му.

И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше.

И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес.

И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и сладко на вкус.

Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин.

Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и прегръдките му стапяха сърцето.

Но клетвата на Сатанаиля съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й.

И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече разтуха сърцето му в нейните прегръдки.

А напразно плачеше Ада. И всуе го молеше да се върне при нея.

--------------------------------------------------------------------------------

След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета.

А Сета бе жена на брата му Евеля.

Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях.

А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам.

И оплакаха го тогава синове и дъщери.

Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на неговите синове.

Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието.

Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по смъртници и да рони плач по мъртъвци.

А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата на баща им — и да наследят милостта на Вечния.

И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир.

А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец.

И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе сторил, когато остави Ада, жена си.

Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна.

И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля, своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога възлюбил, а тя не беше го обикнала.

--------------------------------------------------------------------------------

И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена.

Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.

И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна.

--------------------------------------------------------------------------------

Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. —

— Сето, сестро моя: пожали ме!

Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.

В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти.

— Сето, сестро моя: пожали ме!

Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце.

— Сето, сестро моя: пожали ме!

Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят.

В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти.

— Сето, обична моя: пожали ме!

--------------------------------------------------------------------------------

Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя!

Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя!

Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя!

Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя!

Няма покой за мене!

Няма покой за мене!

--------------------------------------------------------------------------------

И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там.

И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея.

А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля.

Но не можа да го намери.

И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля.

И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види.

И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му.

А Каин рече:

«Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда. . .»

И отвърна лице от Господа.

Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина.

И закле го мир никога да не види.

«Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!. . . Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш! »

И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове.

--------------------------------------------------------------------------------

. . .И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец.

А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля.

А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема.

Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му.

И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава.

И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема.

. . .Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му.

И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема.

А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика. . .

Службата бе свършила и хората бавно се разотиваха. Противно на друг път, свещеникът не бе зает със своите миряни, а бе излязъл и той навън, на прашния път пред църквата. Огледа се и видя всички тези хора, които неведнъж го бяха молили за опрощение на греховете. И отново се появи в ума му въпроса, който не му даваше мира от много време – нужен ли бе той, за да прости Бог на човека? И не може ли сам грешника да се покае, та да бъде опростен от Всевишния?

- Отче...

Та нима не бе редно да насочва хората към Бога, а не да застава между душата и нейният Създател? Че не е писано на смъртен да съди и да прощава от Името на Бога...

- Отче, моля ви, помогнете!

Горестният глас стигна до съзнанието на Божия служител. Той се обърна и видя мъж, прашен като пътя, с дрипави дрехи и страдалчески израз на лицето. Възрастта му бе неясна, но свещеника почувства, че е млад човек.

- Слушам те, синко.

- О, отче, кажете ми – ад има ли? Вярвате ли, че душата грешна на вечни мъки е обречена? Че тежък грях сторих, отче, много тежък... Нямам мир вече...

Мъжът бе коленичил пред свещеника, главата му бе клюмнала надолу, сякаш да скрие очи пълни със срам и позор.

- Стани синко. Каквото и да си сторил, Господ ще ти прости. Всемилостив е Той, ти само се покай, сине. Помоли се, прошка поискай. Но го направи с душа и сърце, та да те чуе Той. О, ще бъдеш простен сине, а очистена душа пъкъл не знае!

И понечи да тръгне, но клетникът го хвана за ръката.

- Не щеш ли да узнаеш отче, що сторих? И - как ще ми прости Господ тъй тежък грях?

О, отче – та аз човек погубих! С тези две ръце умъртвих, а не е ли живота най–святия дар, даден ни Бога? Кажете отче, в ада ли да вярвам или в спасението вечно?

Свещеникът се спря и погледна мъжа с очи, които крият много тайни. После рече с благ, но властен глас:

- Синко, покай се! Онзи, който дава живот не търси нашата смърт и мъки! Прошка искай, Той ще разбере...

В треперливия глас на грешника се появи плаха надежда:

- Та аз само бранех сестра си...

Свещеникът прегърна младият мъж и се запъти към църквата. Да се покаем, всички трябва да се покаем, полугласно мълвеше той.

На прашният път, един мъж не мислеше ни за прошка, ни за покаяние. Само едно терзаеше душата му – ако иде в ада, дали там ще го чака убития от него...

Имало едно време един много лош и жесток цар. Мало и голямо било пропищяло от него. Докато царят и придворните му живеели в разкош, селяните работили денонощно за къшей хляб и вода. Страхували се от царя всички – и народ, и велможи, и съветници. Съседните царе също не смеели да помогнат, никой нямал кураж да се изправи срещу страховития цар.

И така минавали дните, царят безчинствал, а народът теглил и страдал. Само един от съветниците му, най-младият, имал смелостта да се противопоставя на владетеля.

Но за почуда на всички, царят не смеел нищо да му направи - като че ли някаква тайна сила закриляла съветника. И не подозирал никой, че тази сила била доброто във владетеля.

Та веднъж, преди поредното безчинство, смелият придворен му рекъл:

- Царю честити, недей прави това, че зло е. Така страдат другите, така ще страдаме и ние.

- Съветнико, как смееш да ме поучаваш, мен – великия? На мен ми е добре, какво ме е грижа, че страда някой? Знай едно – царство със здрава ръка се държи и управлява! – отвърнал строго суровият цар.

Тогава съветникът смело пристъпил напред и рекъл:

- Чуй ме царю, за последно! Има Бог и Той всичко вижда! Спри със злото, защото то е илюзия, и правейки го – ти сам се в небитието слагаш! Запомни, царю: добро правù и добро ще ти се върне!

И някаква странна сила имало в думите на младия мъж, та се сепнал закоравелия владетел.

Но после се окопитил и сърдито казал :

- Върви си! И не ме безпокой повече, да не ти покажа аз на теб кое е зло и илюзия ли е! Аз правя само каквото искам!

Не се минало много време и на двамата се присънил един и същ страшен сън. Не друг, а сам Бог им се явил и рекъл :

- За греховете страшни и престъпленията ужасни, за безчинства и неправда - ответ ще има. Три месеца ще минат и ще бъде царят безмилостно наказан!

Разбрал царят, че на двамата този сън се е явил и много се уплашил. И започнал тогава роби да освобождава, земи и добитък на селяните да подарява. Със съседните царства се помирил и половината си богатство на бедните раздал. Никой не вярвал на очите си, а царят се все повече се стараел да прави добрини на всички.

И все питал съветника си:

- Ще ме пощади ли Господ – н̀а виж: само от добро вече е животът ми изтъкан! О, не пожалих нищо аз – само Бог да ме помилва! Кажи, съветниче – ще бъде ли царят пощаден? И не е ли милостив и добър този Бог, та да види, че аз съм от неговите?

А той му отговарял :

- Да царю, прав си – милостив и добър е Господ. На училище на земята ни е пратил, та науката на живота да учим. Но – незнам, царю, аз плановете Господни – ако е рекъл, че наказание ще има – Божии думи са това! И само Милостта му може да те пощади, но знай : ти за нея трябва да си готов.

И улисан да прави добро, царят не усетил как се търколили три месеца. Ново чувство се било родило в душата му, непознато досега, и му било приятно в добрини да прекарва дните си.

Ето че настъпил и уреченият ден и царят цял ден от страх не излезнал от покоите си. Около него било пълно със стража и никой не бил допускан до царя. Минали денят и нощта, и нищо не се случило.

Тогава си рекъл царят :

- Ето че нищо не стана. Знаех си аз – няма Бог, а доброто е само за глупците. Три месеца от живота си пропилях за парцаливи селяни и слабите съседи, половината си богатство раздадох – колко глупав съм бил!

И казал ядно на стражата:

- Доведете ми младият съветник!

Дошъл младият велможа и се поклонил пред царя. Но това вече не бил онзи усмихнат и щастлив цар, който бил свикнал да среща последните три месеца. Пред себе си съветникът видял озлобен и нещастен човек, изкривен от яд и злост.

И учудено казал :

- Какво се е случило, царю? Нима Бог те наказа с нещо страшно?

- Никой не ме е наказвал! Ти не разбра ли, че Господ няма – ей ме : цял и невредим. И косъм не е паднал от главата ми. Но задето ме заблуди – аз ще взема твойта! Защото ме лъга три месеца, да стана за посмешище на мало и голямо, аз ще взема живота ти! Да видим тогава кое е по-силно: твойто смешно добро или аз - могъщият и всесилен цар! – отвърнал царят.

Рекъл тогава тъжно младият съветник :

- Вземи я, царю, вземи главата ми. Но аз виждам, че Господ вече твойта е взел. Няма го вече доброто в сърцето ти и разума в главата ти! Защо царю не се погледнеш в огледалото, и честно да кажеш – кого виждаш? Защо царю не погледнеш в душата си и право да отсъдиш – има ли живот там? И как беше довчера и последните три месеца?

Царят мълчал и хапел устни, но тайна и могъща сила го заставяла да седи и да слуша.

- О, царю – толкова ли си наивен? – продължавал младият мъж –Нима не виждаш, че Господ всъщност те наказа, както бе обещал? Бях ти рекъл аз – милостта винаги иде, но само за тоя, който е готов за нея. И нима има по-голямо наказание - на нечие сърце доброто да отнемат, а на ума - светлината? Ти успя, царю, да – ти успя – в тези три месеца показа какъв трябва да бъде истинският владетел. Но защо позволи, защо позволи царю, вярата ти да отнемат? И защо ваше величество изгуби онази тиха радост в сърцето?

И накрая, преди да ми вземеш главата – кажи ми: има ли по-голямо наказание за човека, да отнемат вярата му в Бога и доброто? Има ли по-голямо нещастие за човека, зло да прави? В злото царю, няма живот, защото то е мъртво и нереално – та знай, че преди мен да убиеш, че ти вече на себе си посегна – защото доброто в себе си уби!

Като казал това съветникът напуснал покоите.

А царят не повикал стражите. Но зли пламъчета проблясвали в очите му - смърт и кръв дирещи. Стражите говорели после, че вопли, плач и викове се чували – стонове на разкъсвана душа. И ту молитви и стенания, ту страшни закани и клетви долавяли.

Три дни се минали, а той не напускал покоите си, но и никого вътре не искал.

Дошъл на третия ден младият съветник и царят го приел.

- Дойдох да се предам, царю. Да не кажеш – страхливец излезе и се скри. Аз от съдбата си не бягам, а за истината съм готов да дам живота си – рекъл той.

Тогава царят казал :

- На теб, мой верен съветнико, аз незнам как да се отблагодаря. Незнам как се благодари на човек, който ти е върнал душата. Така или иначе, ти можеш да поискаш и вземеш от мен всичко – моето богатство е и твое! Защото аз намерих друго богатство – нетленно, вътре в душата – радостта от доброто! Да прав си, вчера го бях забравил и Господ ми даде урок. И сега прозирам мъдростта му – през тези три месеца аз преживях нещо, без което не мога. Разбрах, че само доброто съществува и то ни изпълва с живот. И сега мога да кажа с пълно сърце – нека Бог те благослови!

Оттогава насетне добрият цар се върнал за радост на всички хора. Продължавал да прави добрини, царувал дълго и честито, и всичко го почитали и обичали.

- Кой е пътят?

- Той е пред очите ви - отговорил учителят.

- А защо не го виждам?

- Защото мислиш за себе си.

- А вие? Виждате ли го?

- Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки “аз не виждам” и “ти виждаш”, погледът ти няма да се промени - отвърнал учителят.

- Значи пътят може да се види, когато няма нито “аз”, нито “ти”?

- Е, когато няма нито “аз”, нито “ти"' кой е този, който ще иска да го види?

Буда имал много ученици и между тях всякакви - веднъж при него дошъл един негов ученик - състоятелен бизнесмен, собственик на много предприятия и дейности - той се проснал по очи пред Учителя си и се замолил горещо:

- Учителю, моля те, разреши ми да раздам всичкото си богатство на бедните, за да мога да те следвам и да медитирам, да постигна освобождение и да служа на Дхарма.

Буда му казал:

- Твоето сърце е чисто, твоята мисия в живота е да намериш Дхарма в ежедневните си обязаности, когато мъдро разпределяш благата и осигуряваш препитание на мнозина, като бъдеш добър управител на имуществата, но не негов собственик.

Като чул това, друг ученик на Буда възмутено попитал Учителя си:

- Учителю, виж мен, аз нямам нищо, но само едно наметало и просешка тояжка, но ти въпреки това винаги ме укоряваш в притежаване на твърде много земни тежести!!! Защо на другия ученик позволяваш да притежава всичко това имущество, а мен постоянно укоряваш?

- Ти нямаш нищо в ръцете си, но ума и сърцето ти са препълнени с желания, алчност и привързаност, а другият ученик има всичко, но е свободен от привързаност към него и единствената му цел е просветление и служене на другите!

Но ето, че един ден жената неочаквано срещнала в планината Добрия вълшебник. Той разговарял с изворите, цветята и камъните и можел в миг да стигне до най- отдалечената звезда. Безброй били чудесата му и денят минал неусетно.

- Освободи ме от проклятието, което тегне над живота ми - помолила се жената на добрия маг - ти можеш всичко! Върни ми свободата!

- Сама трябва да си помогнеш! Това е по силите на всеки човек. Върни се при Злия магьосник и се опитай да го обикнеш. Победи злото с любов!

Тръгнала жената по обратния път. Мислела непрестанно за тайнствения чародей! Тя повярвала на думите му! Завьрнала се в своя затвор. Започнала да търси нещо хубаво у магьосника - нещо добро, което да обикне. Нали всеки носи нещо хубаво в себе си! Наред със злото у всеки живее и доброто.

И ето, че един ден жената забелязала в очите на своя господар сълза.

„И той е самотен – помислила си тя - далеч от света и хората. Едва ли има по - голямо нещастие от това!”

Зад каменната маска тя видяла едно изтерзано лице и заплакала. Обикнала го – с цялото си сърце и душа! Тогава станало чудо! Магьосникът върнал свободата на младата жена. И тя тръгнала отново към планината. Обиколила пътеките на миналото, изкачила така жадуваните върхове, но никъде не открила Добрия магьосник. Само изворите , камъните и цветята и напомняли за него и неговите добри вълшебства.

Жената разбрала: Истинските чудеса се случват само веднъж. Те са шансът ни да променим живота и да претворим съдбата си!...

Едно време, отдавна, много отдавна, на Земята имало само Черно и Бяло.

Хора и треви, животни и цветя, планини и гори, реки и морета били бели и черни.

И добре си живеели всички твари, те не познавали другите краски, та не тъгували за тях.

Обаче един ден се случило нещо страшно и тревожно. Скарали се Черното и Бялото, че не могли Земята да поделят. А лютата им битка отроче дала – Сивото. След всяка среща на Бялото и Черното се явявало то, та почти целия свят превзело. Сивото ставало все по-силно и мощно, та разбрали двете враждуващи краски, че никой от тях няма да властва на Земята. Но срам ги било за помощ да молят, а гордостта им не позволявала да спрат. И продължавала безумна война надлъж и нашир, и никой не отстъпвал.

Нечувана сивота била навсякъде, където Бяло и Черно се срещали.

Пропищяло мало и голямо, и виковете чак до Небесата стигнали. И чул ги Ангелът, на когото била поверена Земята. И втурнал се със своите войнства, хора и твари да избавя, но Сивото било вече силно.

Отишъл тогава Ангелът при Господа за помощ, а по белите му крила имало сиви ивици.

И чул Господ молитвата му и смилил се над Земята и всички твари, та нови краски създал – Бяло и Черно в хармония да живеят. Че ясно било – трета сила е нужна, та мир да има.

Явили се тогава Червеното, Оранжевото и Жълтото, Зеленото и Синьото, и най-накрая – Виолетовото. Коленичили пред Господа и пъстроцветна дъга около престолът Му засияла.

И рекъл им Господ:

- Идете, чеда мои, та Земята и хората да оцветите, с багри и красота от сивота и безличие да ги спасите!

На Червеното дал над живота и любовта да властва, и да оживотвори цялата Земя. На Оранжевото заповядал здравето и правдата да пази. Като дошъл до Жълтото, Той му поверил ума и радостта на човека, та да е разумен и весел. Всичко, що расте и се развива, Господ обагрил в Зелено, да се радват тварите на плодородие и изобилие. А със Синьото той оцветил небето, та да напомня за свободата и истината, та с вяра и красота да живеят хората. На Виолетовото строго рекъл:

– Иди и пази Царството Ми, защото на тебе сила и власт давам! Но с благост и почит действай, защото Милостив и Благ съм!

Научили за това Бялото и Черното, та се примолили:

– Господи, двамина бяхме, та цялата Земя не поделихме, а Ти и други като нас пращаш. Обещаваме, всичко сами ще оправим, само Земята ни не отнемай!

Та отговорил им Вечният:

- Не война и бран, а мир ще има вече! Моят Мир и Милостта Си ви давам!

И отсега нататък на Бялото било отредено на хората всичката си светлина да дава, да бъде чисто и съвършено, пълно с всички краски. Но да има равновесие, на другия край Господ поставил Черното, и рекъл му от силата си на Бялото да заделя.

И така през всички нови краски потекла Силата Божия между Черно и Бяло, та нов и чуден живот на Земята дала.

Светла и цветна станала доскорошната сивота.

И ето че по багрени пътеки черното и тъмнината на светлина и виделина ставали. И заживели хората цветно и красиво, и шарена багреница живота им изпълнил.

Минало време, а сред живите краски и пъстър живот, едничка зебрата за древните дни напомняла.

Заратустра бил заобиколен от ученици всред една зеленчукова градина. Царят го поздравил с думите:

- Велики Учителю, дойдох при теб, за да ми обясниш законите на природата и на Вселената. Ако си толкова мъдър, както твърди народът, ти сигурно ще сториш това бързо, защото важни държавни дела ме очакват в двореца и аз не мога да се бавя.

Заратустра погледнал царя, взел едно житно зрънце и му го подал.

- Това малко житно зрънце съдържа всички закони на Вселената и на природните сили.

Царят бил смаян от тези думи. Като съзрял усмивките на своите хора, той помислил, че Заратустра му се подиграва. Вбесен, захвърлил зърното и изревал:

- Мислех те за мъдрец и голям философ, но сега виждам, че си само един твърдоглав глупак, който прикрива невежеството си със смахнати съботи. Луд бях, че загубих толкова време, да идвам при теб.

Завъртял пелерината си и поел към своя дворец. Заратустра вдигнал внимателно зрънцето и казал на изплашените си ученици:

- Ще запазя това житно зрънце, защото ще дойде ден, когато царят ще има нужда от този господар.

Минали години. Царят си живеел в своя дворец всред разкош и привидно щастие, но щом легнел нощем, странни въпроси терзаели душата му:

"Живея в разкош и изобилие, а народът тъне в мизерия.

Защо страдат бедняците? И защо точно аз съм цар?

Защо аз властвам над всички същества в империята?

Докога ли ще се радвам на властта и имането си?

Какво ще стане с мен след моята кончина?

И за какво ли ще са ми власт и богатства в гроба? Какво ще стане, като се превърна в храна за червеите?

Ще остане ли нещо от мен или всичко ще пропадне ?

Ако се преродя отново, дали ще съм същия или друг?

Ще имам ли пак власт, или ще бъда скитник, изложен на бича на природните сили, който се бори за насъщния?

Как ли съм живял преди да се появя в този живот?

Все в същата страна ли съм бил и преди?

Дали пък сега не съм се родил за пръв път?

Как е бил създаден света? И как се е появил животът?

Какво ли е било тук, преди да се появи животът?

Дали Бог е сътворил Вселената? А кой е създал Бог?

Какво е имало преди появата на Времето? Съществува ли Вечността? Ако тя е реална, как да я разбираме?"

Никой в двореца не можел да отговори на тези въпроси. А те измъчвали царя нощ след нощ и той често заспивал едва на зазоряване.

През това време славата на Заратустра растяла. Тълпи от слушатели се стичали от далечни земи, за да го чуят. Въпреки инцидента между тях, царят чувствал, че той може да му помогне в решаването на неговите трудни въпроси.

Той преодолял гордостта си и изпратил до Заратустра един керван с дарове и със следното послание:

"Съжалявам. че бях толкова млад и нетърпелив, когато те помолих да ми обясниш основните мъдрости в живота само за няколко минути!

Вече се промених и не преследвам непостижимото. От сърце желая да вникна в законите на Вселената и природата! Умолявам те да дойдеш в двореца, а ако това те затруднява, изпрати ми най-добрия си ученик, който да намери отговор на въпросите, които ме терзаят!"

Минало време и керванът се завърнал в двореца. Заратустра му връщал даровете с думите:

"Тези дарове въобще не подхождат за един градинар, но с удоволствие ще задържа платното, с което ще предпазя младите дръвчета от зимните студове!"

И Заратустра изпратил на царя дар, завит в листо. В него царят открил същото житно зрънце, което Учителят му бил дал някога. Той се развълнувал много, като си мислел, че то крие нещо тайнствено и магическо. Поставил го в златно ковчеже и го скрил при съкровищата си. Всеки ден го поглеждал в очакване на някакво чудо. Очаквал то да се превърне в нещо или в някого, който да му обясни всичко, което го вълнувало.

Така отлетели няколко месеца, без чудото да стане. Царят изгубил търпение и заявил:

- Заратустра ме разочарова отново. Той се подиграва с мен, без да може да даде отговор на моите въпроси. Но аз ще му докажа, че и без негова помощ ще намеря отговора!

И той изпратил при великия индийски философ Ченгрегаша керван, натоварен с великолепни дарове, както преди на Заратустра. Изминали месеци, докато вестоносците се завърнали и съобщили, че философът е склонил да дойде. Зарадван, царят организирал голямо тържество в чест на госта. Той му благодарил, че е предприел това дълго пътуване. Философът отговорил:

- Висока чест е за мен да стоя редом с вас, но за да бъда искрен, ще призная, че аз дойдох в страната на великия Заратустра, за когото съм чувал много неща. Всъщност не зная защо потърсихте мен, след като у вас живее човека, който несъмнено знае много повече.

Тогава царят показал златното ковчеже и отговорил:

- Аз помолих Заратустра да ме учи, а виж какво ми изпрати! Заяви ми, че това житно зрънце е Учителят, Който ще ми обясни законите на света и на природата. Нима не е смешно? Как да си обясним тази глупост?

Ченгрегаша дълго се взирал в житното зрънце и размишлявал. В това време в двореца царяла пълна тишина. Накрая философът проговорил развълнувано:

- Не съжалявам, че пътувах месеци наред. Сега вече се убедих, че Заратустра е действително велик Учител. Това дребно житно зрънце може да ни обясни законите на Вселената и природните сили, защото те са вътре в него. Но както не трябва да го държите в златна кутия, така и Вие трябва да излезете от този разкошен палат, ако искате да намерите отговор на Вашите въпроси. Ако върнете това зрънце в земята, на която принадлежи, и го оставите на слънцето, въздуха, дъжда, лунната и звездна светлина, то ще започне да се издига и да нараства като една цяла Вселена.

Вървете из градините си, за да се докоснете до природата и да се слеете с живота. И както несекващите потоци енергия са устремени към житното зрънце в земята, така и безброй знания и умения ще по-текат към Вас, когато Вие се слеете и станете едно цяло с природата и Вселената. Ако наблюдавате растежа на това миниатюрно зрънце, Вие ще разберете, че то крие една загадъчна сила - силата на Живота. И ако достатъчно дълго съзерцавате, ще установите как то изчезва, а на негово място изниква едно растение, преодоляващо всички препятствия и набъбващо все-повече, защото носи в себе си Живота.

Животът кара растението да поникне и вечно да тържествува над смъртта. Щом семенцето покълне и то се извиси към слънцето, смъртта е победена.

- Всичко, което казахте е истина - заявил царят, - но нали в края на краищата и растението ще умре и ще се разложи в земята?

- Не, няма да умре, защото преди това то е създало стотици семенца като него - отговорил философът. - Малкото зрънце е изчезнало, превръщайки се в растение, както и вие ще пораснете и ще се превърнете в друг човек.

Един ден Вие също ще престанете да сте това, което сте сега, за да се превърнете в една далече по-богата индивидуалност според закона, който повелява, че животът поражда нов живот; истината се стреми към по-голяма истина, а семето създава безброй семена. Житното семенце ни учи, че всичко се мени и преобразява и че Животът е резултат от стълкновението между две противоположни сили.

Ако застанете всред градините си и се вгледате в земята, дъжда, небето и звездите, то те ще Ви разкрият много истини като тази. Житното зрънце е действително велик Учител и ние трябва да сме благодарни на Заратустра, задето ни го изпрати. Предлагам утре да посетим мъдреца, за да научим и други истини. Той ще може да отговори на всички въпроси, които Ви вълнуват, а и аз ще се поуча от него.

Думите на Чангрегаша развълнували дълбоко царя и той одобрил предложението му. След няколко дни те били вече в градината на Заратустра и веднага схванали начина, по който той обучавал своите ученици: неговият единствен учебник била книгата на природата, а той им обяснявал как да вникват в четивото. И двамата открили още една велика истина в градината на Заратустра:

Когато човек следва законите на природата, той стремително се развива като творец.

Цяла година те се учили от великата Книга на природата как да разбират законите на живота. След това царят се завърнал в столицата и пожелал Заратустра да напише книга за своя метод на обучение.

Така била създадена ЗЕНД-АВЕСТА – база на новата религия. Заратустра бил от сугутско племе, влязло после в състава на Волжка България. На езика на древните българи Зороастра е Златна звезда, а Зенд Авеста – Дълбоко Учение - “Златната книга” на древните българочуваши.

Ченгрегаша се завърнал в Индия и като поет и философ, той възпял в химн всичко научено от Заратустра в другата велика, свещена книга на Ориента – РИГ ВЕДА (Възхвала на знанието). Веди (зная) е третата буква на българската азбука.

Докато следвала простото, но мъдро учение на Заратустра, Персия се развивала хармонично във велика държава. Народът водел обикновен трудов живот според законите на ЗЕНД АВЕСТА. Но когато, като всички империи в апогея си, изобилието от богатства породило мързела и тя се отклонила от обикновения начин на живот... Персия отстъпила пред войските на една войнствена нация, в разцвета на своя възход, черпеща сила от същия чист и обикновен живот, който някога създал и персийското могъщество.

Това е един вечно повтарящ се цикъл в световната история. Съдбата на отделната личност, както и тази на нацията, зависи от степента на хармония с природните сили, законите на живота и Вселената.

Това са уроците на великия Заратустра, пръв Учител на Бялото Братство - Уроците на Житното Зърно.

Туп! – паднал един куршум в черна угар и бързо се заровил в пръстта. А там било посято житно зрънце.

- Добър ден, зрънце!

- Добър ден, куршумче! Какво има?

- Има чудо, ха-ха-ха! Ей сега току-що минах през сърцата на едни юнаци. Сразих ги, за миг ги умъртвих. Събрали се ахмаците на бойно поле и само ни изпращат едни срещу други да ги умъртвяваме. А ние никому хатър не правим: всички избиваме! Нали е славно? Ха-ха-ха! За нас – куршумите - казват, че сме били безжизнени - нямали сме живот. Но виждаш ли: един безжизнен – трима жизнени унищожава! А това ще рече, че животът е нищо. Направен от нищо, не служи за нищо – като сапунено мехурче.

- О, заблуждаваш се ти, любезно куршумче! Не си видял живот, защото той се не вижда. Не си виждал и юнаците, за които мислиш, че си унищожил. Направил си им само малка пакост: продупчил си дрехите им и те са ги напуснали. Сега ще отидат да си направят нови дрехи, ще се родят като малки бебенца и пак ще пораснат юнаци.

- Не, това е лъжа! Как може умрял юнак да се роди като бебенце! Аз защо не мога това?

- Ти си мъртва материя - точно като телата на юнаците. Не си се раждал и не можеш да родиш. Животът е съвсем друго нещо: нито се убива, нито умира. Само животът може да се роди в материя и да я оживи. Но материята не може да заповядва на живота. Животът всякога може да намери материя да се облече, но материята никога не може да намери живот. Любезно куршумче, за сега - щеш - не щеш - ще седиш при мен, за да видиш как става всичко това.

След този разговор, куршумът останал да ръждавее в земята, а житното зрънце пуснало надолу коренчета, нагоре – стъбълце и листенца. Заживяло нов живот и народило много житни зрънца, които запели в хор:

Велико нещо е Живота,

природна красота!

Най-милото на всички живи,

На цял свят радостта.

Виетнамския будистки монах и философ, Тич Нан Хан, пише за насладата от пиенето на чаша чай. Трябва да си напълно буден за настоящия момент, за да се наслаждаваш на чая. Само в осъзнаването на настоящето, твоите ръце чувстват топлината на чашата. Само в настоящето ти можеш да усетиш аромата, да вкусиш сладостта, да оцениш деликатността. Ако размишляваш за миналото или се безпокоиш за бъдещето, ти ще изпуснеш напълно радостта от пиенето на чаша чай. Ти ще погледнеш в надолу към чашата, и чаят ще е изчезнал.

С живота е по същия начин. Ако не си напълно буден за настоящето, ти ще се огледаш и той вече ще е свършил. Ще изпуснеш аромата, деликатността и красотата на живота. Ще изглежда така сякъш живота е минал покрай теб като на лента.

Миналото е свършено. Поучи се от него и го остави да си замине. Бъдещето даже все още не е тук. Планирай го, но не си губи времето да се безпокоиш за него. Безпокойството е безмислено. Когато спреш да преживяваш това, което вече е станало, когато спреш да се притесняваш за това, което може никога да не стане, тогава ти ще живееш в настоящия момент. Тогава ще започнеш да усещаш радостта от живота.

Докато Яо разглеждал забележителностите на Хуа, граничният страж го познал и се приближил с думите:

- О, Мъдрецо! Благословен да си! Дълъг живот за Мъдреца!

- Замълчи! – казал Яо.

- Нека Мъдрецът има много богатства!

- Замълчи!

- Нека има много синове!

- Замълчи!

- Как така? – попитал граничният страж. – Дълъг живот, голямо богатство, много синове са това, което всеки иска. Защо ти не ги искаш?

- Много синове – казал Яо – означават много тревоги. Голямо богатство означава големи грижи. Дълголетие означава дълго страдание в житейски беди. Всичко това пречи на усъвършенстването на Добродетелта. Затова не го искам.

- Преди – отвърнал граничният страж – те мислех за мъдрец. Сега виждам, че си просто благороден мъж. Когато Небесата ти пращат синове, положително са предвидили занятие за тях. Ако имаш много синове и те имат своите занятия, за какво трябва да се тревожиш? Ако притежаваш голямо богатство и го делиш с другите, какви грижи можеш да имаш? А колкото до дълголетието... Мъдрецът си намира подслон като пъдпъдък – без тревоги и борби. Той получава храна като новоизлюпено пиле от поддържащия всичко Път на Небето. Той преминава през живота като птица в полет, без да остави и следа. Когато империята следва Пътя, той участва в разцвета й. Когато тя загуби Пътя, той се оттегля и усъвършенства своята Добродетел. След много години доволен живот напуска този свят и яхва белите облаци. Никакви злини не го постигат. Свободен е от нещастия. Какви беди е изстрадал?

С това граничният страж се обърнал и си тръгнал. Яо го последвал.

- Почакай! – извикал той. – Искам да попитам...

- О, върви си! – отвърнал граничният страж.

Един слон от някаква пътуваща изложба бил скрит в обор извън стените на град, в който никога преди това не били виждали слон. Четирима любопитни граждани, чувайки за скритото чудо, отишли да видят дали не могат да добият някаква предварителна представа за слона. Когато пристигнали в обора, открили, че в него било тъмно. Изследователите обаче решили да продължат проучванията си на тъмно.

Единият докоснал хобота и решил, че създанието трябва да прилича на крачол; вторият напипал ухото и заключил, че става дума за ветрило. Третият докоснал крака и можал да го оприличи само на жив стълб, а когато четвъртият поставил ръката си върху задницата на слона, той помислил, че е напипал някакъв вид трон. Нито един от тях не успял да си състави цялостна картина и всеки можел да опише достъпната му част с помощта на представи за неща, които вече познавал. Резултатът от експедицията бил пълен провал. Всеки бил сигурен в собствената си правота; никой от останалите жители на града не разбрал с какво всъщност са се сблъскали изследователите.

И пак започна да учи край морето: и събра се при него народ много, така щото той влезе в ладията и седеше на морето; а всичкият народ беше на земята по край морето.

И учеше ги много със притчи, и говореше им в поучението си:

Слушайте. Ето, излезе сеятелът да сее.

И когато сееше, едно падна край пътя, и дойдоха птиците небесни и озобаха го.

Друго падна на каменито место дето нямаше много пръст, и заскоро изникна, защото нямаше дълбина от земя;

но когато изгрея слънцето припърли се, и понеже нямаше корен, изсъхна.

И друго падна в трънете, и обрастоха трънете и заглушиха го, и не даде плод.

И друго падна на добрата земя, и даваше плод, който възлезваше и възрастваше, и принесе едно тридесет, и друго шестдесет, а друго сто.

И казваше им: Който има уши да слуша, нека слуша

* * * * *

Сеятелът, словото сее.

А посеяното край пътят са тези в които се сее словото; но при които, като чуят, тутакси идва Сатана, и отнема словото всеяното в сърдцата им.

Подобно и на каменитите места посеяното са тези които, като чуят словото, тутакси с радост го приимат;

нямат обаче корен в себе си, но привременни са; после като настане скръб или гонение за словото, тутакси се съблазняват.

И в трънете посеяното са тези, които слушат словото;

и грижите на този век, и прелестта на богатството, и пожеланията за други работи, като навлезват, заглушават словото, и безплодно бива.

А на добрата земя посеяното са тези, които слушат словото, и приимат, и дават плод, едно тридесет, и едно шестдесет, и едно сто.

- Човечеството спи - казал Настрадин, когато го обвинили, че е заспал по време на прием в двореца. - Сънят на мъдреца е могъщество, а „бодърстването" на обикновения човек не носи полза на никого.

Царят се ядосал.

На другия ден, когато Настрадин отново заспал след обилния обяд, царят наредил да го изнесат в съседната стая. Преди придворните да си тръгнат, заспалият Настрадин бил пренесен обратно.

- Пак заспа - казал царят.

- Не, както винаги бях буден.

- Тогава ни разкажи какво се случи, докато беше в съседната стая.

За всеобщо учудване ходжата повторил дългата и объркана история, която царят разказал, докато той спял.

- Как успя да го направиш, ходжа?

- Много просто - казал Настрадин. - По израза върху лицето на царя разбрах, че се кани да разкаже тази стара история, и реших междувременно да поспя.

- Щастието не те изоставя - каза му тя на прощаване. Врата след врата се отварят пред теб. На какво се дължи това? Да не си магьосник?

Сидхарта каза:

- Вчера ти споделих, че умея да мисля, да чакам, да постя, а ти намери, че тези неща не помагат за нищо. Но от тях има голяма полза, ще видиш Камала. Ще видиш, че глупавите самани, които живеят в гората, научават много добри, неща, които вие не умеете. Завчера все още бях чорлав просяк, вчера целунах Камала, скоро ще стана търговец и ще имам пари и всички онези неща, които ти цениш.

- Така е - съгласи се тя. - Но какво можеш да направиш без мен? Какъв щеше да бъдеш, ако Камала не ти помагаше?

- Скъпа Камала - каза Сидхарта и се надигна, - когато дойдох в горичката при теб, направих първата крачка. Желаех да се уча на любов от най-прекрасната жена. От мига, който взех това решение, знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, усетих го от първия ти поглед при входа на горичката.?

- А ако не бях го пожелала?

- Но ти го пожела. Чуй, Камала, когато хвърлиш камък във водата, той по-най прекия път се насочва към дъното.

Така е, когато Сидхарта има някаква цел, някакво желание. Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, но минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да върши нещо, без да се помръдне, той се чувства привлечен, той се оставя да пада.

Неговата цел го привлича към себе си, защото той не допуска нищо в душата си, което би могло да противостои на целта му. Ето това Сидхарта е научил при саманите. Това е същото, което глупаците наричат магьосничество и което смятат, че го причиняват демоните. Демоните нищо не причиняват, няма никакви демон.

Всеки може да чародейства, всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости.

Камала го слушаше. Тя обикна гласа му. обикна пламъка в очите му.

- Може би е така, както казваш, приятелю - каза му тя тихо.

- Но може да е така, защото Сидхарта е красив младеж, защото погледът му се харесва на жените и затова щастието му се усмихва.

Сидхарта се раздели с целувка.

- Дано да е така, учителко моя! Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!

И като заминваше, виде едного человека слеп от рождението си.

И попитаха го учениците му и рекоха: Рави, кой е съгрешил, той ли или родителите му, та се е слеп родил?

Отговори Исус: Нито е той съгрешил нито родителите му; но да се явят делата Божии на него.

Аз требва да върша работите на тогози който ме е проводил докле е ден: иде нощ когато никой не може да работи.

Докле съм в света виделина съм на света.

Това като рече, плюна на земята, и направи кал от плюнката, и помаза с калта очите на слепия,

и рече му: Иди, омий се в къпалнята Силоам (което се тълкува Проводен). И тъй отиде, оми се, и дойде прогледнал.

А съседите, и които го беха виждали от първо че беше слеп, казваха: Не е ли този който седеше на просеше?

Едни казваха: Той е: други, че: Прилича на него: той казваше: Аз съм.

И говореха му: Как ти се отвориха очите?

Отговори той и рече: Человек който се нарича Исус направи кал и помаза очите ми, и рече ми: Иди на къпалнята Силоам и омий се: а като отидох та се омих, прогледах.

Тогаз му рекоха: Де е той? Казва: Не зная.

Заведоха при Фарисеите тогоз който бе некога слеп.

А беше събота когато направи Исус калта и отвори очите му.

И пак го питаха и Фарисеите, как прогледа. И той им рече: Кал тури на очите ми, и омих се, и гледам.

И казваха некои от Фарисеите: Този человек не е от Бога, защото съботата не варди. Други казваха: Как може грешен человек да прави таквизи чудеса? И имаше раздор помежду им.

Казват пак на слепия: Ти що казваш за него понеже ти е отворил очите? И той рече: Пророк е.

А Юдеите не поверваха за него че е бил слеп и прогледнал докле не повикаха родителите на тогоз който бе прогледнал

та ги попитаха и рекоха: Този ли е син ви за когото вие казвахте че е слеп роден? А сега как види?

Отговориха им родителите му и рекоха: Знаем че този е син ни, и че слеп се роди;

а сега как види не знаем; или кой му е отворил очите не знаем: той е на възраст: него питайте: сам той да говори за себе си.

Това рекоха родителите му защото се бояха от Юдеите; понеже вече беха се нагласили Юдеите, ако го изповеда некой че е Христос, да го отлъчат от съборището.

За туй родителите му рекоха: На възраст е: питайте него.

И тъй, повикаха втори път человека който бе слеп, и рекоха му: Дай слава Богу: ние знаем че този человек е грешник.

А той отговори и рече: Грешник ли е не зная: едно знам, че бех слеп, а сега видя.

И рекоха му пак: Що ти направи? Как ти отвори очите?

Отговори им: Рекох ви вече, и не чухте; защо искате пек да чуете? Да не би да искате и вие да бъдете негови ученици?

А те го укориха и рекоха: Ти си негов ученик; а ние сме Моисееви ученици.

Ние знаем че на Моисея Бог е говорил; а тогоз не знаем от де е.

Отговори человекът и рече им: Това е чудното че вие не знаете от къде е, и отвори очите ми.

А знаем че Бог грешниците не слуша; но ако е некой богочестив и прави волята му, него слуша.

А пак от века не се е чуло да е отворил некой си очи на слеп роден человек.

Ако да не бе той от Бога, не можеше нищо да стори.

Отговориха и рекоха му: Ти съвсем в грехове си роден, и ти ли учиш нас? И го изпъдиха вън.

Чу Исус че са го изпъдили вън, и като го намери рече му: Ти верваш ли в Сина Божия?

Отговори той и рече: Кой е той, Господи, да вервам в него?

Рече му Исус: И видел си го, и който приказва с тебе, той е.

А той рече: Вервам, Господи; и поклони му се.

И рече Исус: Аз за съда дойдох на този свет, да видят невидещите, а видещите да станат слепи.

И чуха това онези от Фарисеите които беха с него, и рекоха му: Да не сме и ние слепи?

Рече им Исус: Ако да бехте слепи, грех не бихте имали; но сега казвате че: Видим; и тъй, грехът ви остава.

Съобщението, което всеки възрастен трябва да прочете, защото децата наблюдават и правят това, което ти правиш, а не това, което казваш.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.

Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорен когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъл да съм.

Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам.

Изпращам това на всички онези хора, които зная, че правят толкова много за другите като си мислят, че никой не ги вижда.

Всеки от нас, родител, дядо и баба, роднина или приятел оказва влияние в живота на едно дете. Днес казах една молитва за теб. Как ще докоснеш нечий живот днес? Просто насочи някой към това, за да го прочете и може би ще ги накараш поне да помислят за тяхното въздействие върху другите.

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.

Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта. “Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко”.

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.

- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.

- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...

- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!

Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.

Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:

- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.

Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.

Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:

- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.

Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).

В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.

В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:

- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.

Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.

Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :

- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.

Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.

Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.

Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?

В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.

Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.

Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:

- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?

- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?

- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.

- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!

И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:

- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.

- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?

- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.

А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.

През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.

Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:

- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!

И пришъпна на ухото му:

- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.

Силите го напускаха.

Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:

- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Ако говоря с человечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед що звънти или кимвал що дрънка.

И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.

И ако раздам всичкият си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не се ползвам.

Любовта дълготърпи, благосклонна е; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,

не безобразствува, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло,

на неправдата се не радва, а сърадва се на истината,

всичко претърпява, на всичко хваща вяра, на всичко се надее, всичко търпи.

Любовта никога не отпада; другите обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще изчезне:

Защото от части знаем, и от части пророкуваме;

но когато дойде съвършеното, тогава това което е от части ще се прекрати...

А сега остават тези трите, вяра, надежда, любов; но най-голяма от тях е любовта.

Гласът на пустинята му отговорил с тайния език на природата:

- Можеш да преминеш през пясъците така, както го прави вятърът.

- Но всеки път, когато се опитвах да го направя, пясъците ме поглъщаха и дори да се хвърлях срещу тях, успявах да премина съвсем малко.

- Вятърът не се хвърля срещу пясъка.

- Но вятърът може да лети, а аз не умея.

- Мислиш погрешно; безсмислено е да се опитваш да летиш сам. Позволи на вятъра да те пренесе през пустинята.

- Как мога да го направя?

- Позволи му да те погълне.

Ручеят възразил на пустинята, като казал, че не иска да губи индивидуалността си. Защото ако това стане, той може напълно да изчезне.

Пустинята казала, че разсъжденията му са подчинени на законите на логиката, но нямат нищо общо с реалността. Вятърът, погълнал влагата, я пренася през пустинята, а после й позволява да се върне на земята като дъжд, който на свой ред отново ще стане ручей.

Ручеят попитал как може да се убеди, че това е истина.

- Наистина е така и ти трябва да ми повярваш, иначе пясъкът ще те попие и след няколко милиона години ти ще се превърнеш в блато.

- Ако е така, ще си остана ли същият ручей, който съм сега?

- В никакъв случай няма да останеш същият. Нямаш избор, само ти се струва, че имаш. Вятърът ще пренесе най-добрата ти част - твоята същност. Когато отново станеш ручей и се затичаш по склоновете на планините, които се намират отвъд пустинята, хората могат да те нарекат с друго име, но самият ти ще знаеш, че си останал същият. Сега наричаш себе си някаква си рекичка само защото не знаеш коя именно част от тялото ти е твоята истинска същност.

И така, ручеят пресякъл пустинята на раменете на добрия вятър, който бавно и внимателно го издигнал нагоре, а после плавно го пуснал на върха на една планина в далечна страна. Ручеят си казал: „Сега познах своята истинна същност."

Ручеят обаче имал и още един въпрос, който той прошепнал, когато се отправил на път:

- Защо сам не успях да стигна до това, защо пустинята трябваше да ми каже? Какво щеше да стане, ако не я бях послушал?

Изведнъж до ручея долетяло тънко гласче. То идвало откъм една песъчинка:

- Само пустинята знае това, защото тя вече го е виждала, нещо повече, тя се простира от реката до планините. Пустинята е свързващото звено между тях и подобно на всички други неща, изпълнява своите функции. На пясъка е написано как ручеят на живота трябва да продължи своето пътешествие.

Веднъж, преди време, един Учител говорил пред събралото се множество от хора, а посланието му било толкова забележително, че всички се почувствали докоснати от думите му, изпълнени с любов. В тълпата имало един човек, който попил всяка дума от казаното от Учителя. Този човек бил много скромен и имал велико сърце. Думите на Учителя го докоснали до такава степен, че той поискал да го покани у дома си. Когато Учителят спрял да говори, мъжът си проправил път в тълпата, погледнал го в очите и му казал: “Зная, че сте зает и че всеки се нуждае от Вашето внимание. Зная, че разполагате със съвсем оскъдно време дори да ме изслушате, но сърцето ми е толкова отворено и така преизпълнено с любов, че ми се иска да Ви поканя у дома. Искам да приготвя най-доброто ядене за Вас. Не очаквам да приемете, но просто исках да знаете.”

Учителят погледнал в очите на мъжа и с най-прекрасната усмивка казал: “Приготви всичко. Ще дойда”, след което си отишъл.

При тези думи сърцето на мъжа се изпълнило със сила. Той очаквал с нетърпение да посрещне Учителя и да изрази своята любов към него. Това щяло да бъде най-важният ден в неговия живот – Учителят щял да бъде с него. Купил от най-добрата храна и най-доброто вино и намерил най-красивите дрехи, които да предложи на Учителя като подарък. Отишъл си вкъщи да приготви всичко за Учителя. Почистил цялата къща, приготвил прекрасни ястия и наредил изящно масата. Сърцето му сияело от радост, защото Учителят скоро щял да дойде.

Човекът чакал неспокойно, когато някой почукал на вратата. Той отворил нетърпеливо, но вместо Учителя, видял една възрастна жена, която го погледнала в очите и казала: “Ужасно съм гладна. Можеш ли да ми дадеш парче хляб?”

Човекът малко се разочаровал, защото това не бил Учителят. Погледнал жената и казал: “Заповядай у дома.” Сложил я да седне на мястото, което бил определил за Учителя и й дал от храната, която бил приготвил за него. Човекът обаче бил неспокоен и едва чакал старата жена да приключи и да си тръгне. Жената, трогната от щедростта на човека, му благодарила и си тръгнала.

Мъжът отново подредил масата за Учителя и едва приключил, на вратата отново се почукало. Този път бил друг странник, който пътувал през пустинята. Той го погледнал в лицето и казал: “Жаден съм. Ще ми дадеш ли нещо да пийна?” Мъжът отново бил малко разочарован, тъй като отново не бил Учителят. Поканил странника у дома си и го сложил да седне на мястото, приготвено за Учителя. Дал му да пие от виното, предназначено за него. Когато непознатият си тръгнал, човекът отново приготвил всичко за Учителя.

Някой отново почукал. Когато мъжът отворил вратата, там стояло малко момче. То го погледнало и казало: “Замръзвам. Можеш ли да ми дадеш одеало да завия тялото си?”

Мъжът отново се разочаровал леко, но погледнал в очите на детето и усетил любовта в сърцето си. Бързо събрал дрехите, които възнамерявал да даде на Учителя и покрил детето с тях. То му благодарило и си тръгнало.

Мъжът отново приготвил всичко за Учителя и зачакал, докато не станало късно. Когато разбрал, че той няма да дойде, се разочаровал, но веднага му простил. Казал си: “Аз си знаех, че не мога да очаквам Учителя да дойде в този скромен дом. Въпреки, че обеща да дойде, може би нещо много по-важно го е завело някъде другаде. Учителят не дойде, но поне ми каза, че ще дойде и това е достатъчно за моето сърце, за да бъде то щастливо.”

Бавно прибрал храната и виното и си легнал. През нощта сънувал, че Учителят е дошъл в неговия дом. Мъжът се зарадвал, че го вижда, но не знаел, че сънува. “Учителю, ти дойде. Ти удържа на думата си!”

Учителят отговорил: “Да, аз съм тук, но бях тук и преди това. Бях гладен и ти ме нахрани, бях жаден и ти ми даде да пия вино, беше ми студено и ти ме облече. Каквото правиш за другите, ти го правиш за мен.”

Когато се събудил, сърцето му било изпълнено с щастие, защото той разбрал урока на Учителя. Той толкова много го обичал, че му изпратил трима души, за да му даде най-великия урок: Учителят живее във всеки. Когато даваш храна на някой, който е гладен; когато даваш вода на някой, който е жаден; когато обличаш някой, на който му е студено - ти даваш своята любов на Учителя.

В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде... Веднъж, старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:

- Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.

- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва?

Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си.

Но след 15 дни, конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коне.

- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?!

Този път, хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - 11 прекрасни коня, нима това не е благодат!

След една седмица, синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят:

- Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие.

- Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете, просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца обаче, останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:

- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите - не знаем. Твоето е благословия.

Старецът отвърнал:

- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син си е останал вкъщи.Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път ...

- От години търся светлината, казал той. Усещам, че съм много близо да я постигна. Трябва да знам, коя е следващата стъпка.

Учителят го попитал:

- С какво се издържаш?

- Още не съм се научил, как да се издържам сам, родителите ми ми помагат, но това е само една подробност.

- Следваща ти стъпка, казал Учителят, е да гледаш слънцето директно за половин минута.

Ученикът се подчинил. Когато половината минута изтече, Учителят казал на ученика да опише какво има наоколо.

- Не виждам нищо, казал ученикът, слънцето ме заслепи.

- Човек, който търси само светлината, бягайки от задълженията си, никога няма да намери светлина. А този, който държи очите си залепени към слънцето, свършва със слепота – бил коментарът на Учителя.