Незабравими Образи. Дядо Кольо

Имах за приятел един дядо -дядо Кольо от Варна - бяхме наистина добри приятели - живеех под наем в една от неговите стаи на улица "Емануил Манолов" във Варна. Той беше жив последовател на Учителя Беинса Дуно - всяка сутрин правеше визуализации, повтаряше утвърждения, правеше йогически упражнения и медитираше. Когато имаше време, четеше лекции от Учителя - с помощта на силни очила. Вечер преди лягане пак си четеше молитва. Имаше една радиоточка, която ловеше радио Варна - това му беше всичката съвременна техника. Переше се със студена вода и без сапун, но не беше мръсен. Готвеше си простички супички и ястия. Почти всеки ден ходеше на лозето си - овощна градина и грозде - на спирка разклона между Варна и кв. Виница. Ходеше пеша - минаваше през пътечка през гората - напряко - около 10 километра. Бяхме приятели в периода от неговият живот когато той беше между 85-90 години, а аз на 21-26. Разбирахме се прекрасно - с вътрешно чувство. Веднъж вадихме дървета от градината му – той ме научи - с кирка и брадва. С кирката се разкопава широк кръг около дървото, доста дълбок, а с брадвата се секат корените из основи! Дядо Кольо работеше редом с мен и размахваше кирката като младо момче. Е, по-отниско, по-лекичко, но в интерес на истината по-ефективно. Аз обичам този човек и никога няма да го забравя. Често когато минаваше покрай прозореца на стаичката ми, оставяше чепка грозде, праскови, сливи, ябълки... Той казваше : "Аз съм вегетариянец и следвам пътя на Учителя! Връстниците ми които ядоха месо за да бъдат силни и здрави... отдавна ги няма! Един вегетарианец трябва да има градина и да се грижи за нея ! Тя също се грижи за него и му дава здраве! " Около дядо Кольо атмосферата беше винаги спокойна и хармонична и аз обичах да поседя с него на чаша топла вода. Разбира се - той нямаше пари да си купува чай... Той до края се справяше сам и се грижеше за себе си, без да товари никого - едва в последния месец от живота си легна на легло и си отиде на 90 г. възраст.

В миналото в България старите хора са били уважавани много, винаги им се е двало път и респект. Във всички източни страни старите хора са на изключително висока почит! Ако човек не уважава старите хора въобще и родителите си в частност, той пряко вреди на себе си - съкращава живота си и си подготвя бъдещи болести! Казва се в еврейската книга: "Почитайте майка си и баща си за да бъдете здрави!" Има тясна енергийна връзка между родители - деца - и тяхната съдба директно, по невидим път влияе на нашата ! Старите хора са мъдростта, опита - и всеки един от нас ще остарее - и ще преживее през старините си това, което е мислил и правил по отношение на старите хора!

Градинката на дядо Кольо винаги беше усмихната и си имаше характер - градинка с характер! Когато съседните лозя боледуваха от мана и други болести, когато овошките им бяха нападани от червеи, дръвчетата на дядо Кольо се усмихваха и бяха силни, с добро излъчване и здрави! Защото той им пееше, обичаше ги и се отнасяше към тях като към приятели - не че беше голям певец, или се молеше със заучени думи - не, тананикаше си мелодия от Учителя и молитвата му беше самото му излъчване и устрема на духа му и състоянието на съзнанието му!

Дядо Кольо имаше натрупана удивителна житейска мъдрост и разговорит ес него бяха радост за душата ми.

Незабравими Образи. Ан Кап МакНамара

Друга колоритна личност, която никога няма да забравя, е американката от британски произход Ан Кап МакНамара. Запознах се с нея по време на две годишния ми престой и работа в скалистите планини в провинция Бритиш Колумбия, Канада.

Когато срещнах Ан Кап за пръв път, тя беше на 92 години. Обикновено хората в шестдесетте си години вече започват да проявяват признаците на дегенерационните процеси, които са осъдени да преживеят. Сякаш поставени в газовата камера на съдбата си на смъртни еднодневки, хората започват да се сбръчкват, износват се фатално... Сякаш въздухът от дробовете им постепенно се изсмуква и енергията им се изпива от могъщата им господарка – Смъртта. Интересното е, че дори в човешките ни съдилища има шанс за спасение и присъдата е различна... В съдилището на виртуалната реалност, в която сме потопени обаче, присъдата е само една – ''Осъден си на Смърт – без право на обжалване''.

Ан Кап макНамара обаче сякаш представляваше изключение от общото правило. Или поне ползваше отсрочка –на 92 години, тя тичаше на разходка с канадското си куче, с което два пъти на ден обикаляше из девствените борови гори около градчето. Тя беше напълно самостоятелна, изключително активна и дейна – физически и психически. До последните си дни тя работеше любимата си работа – превеждаше книги от френски на английски език. Ан започваше деня си с формули и позитивни утвърждения, с лека гимнастика, дишане на открито и посрещане на изгрева, Казваше, че слънцето я храни и я изпълва с младост и живот. Възможно е да е била права: известен е феноменът Хира Манек, както и немалко подобни нему случаи на хора, които не се хранят буквално с нищо друго, но само със ... Светлина! Хира Манек е под посътоянно лекарско наблюдение от много години и единственит евещества,които приема, са вода или чай. Според него той просто скъсява хранителната верига с едно звено и приема нужната му енергия директно от основния енергиен източник на планетата ни – Слънцето!

Ан нехаеше за годините си – казваше, че се чувства на 19 и с всяка изминала година става все по-силна и радостна. Невероятно асертивна жена, тя знаеше какво иска и как да го получи – макар и на 92, от нея струеше радостна жизненост и блясък в очите, присъщи на 20 годишно момиче.

Старост и самота!?!

Когато бях в ранните двадесет - си мечтаех да бъда старец. Общувах със стари, мъдри хора, уважавах ги. Всъщност, старостта е най-благодатното време, при положение че има запазен бодър дух. Тялото остарява - и какво от това. Тук там някоя болест - и какво от това? В старостта можеш тотално да се отдадеш на работа по усъвършенстване на съзнанието си и сливане с природата и красотата на безкрая. Няма я суетата на обществените задължения, контакти, прехрана, страстите са утихнали. Старостта е най-чудното време от живота!!!

А защо да се чувстваш сам? Разбирам, да, мога да се поставя на мястото на друг тип психика ... Но, ако цветята са твои приятели, ако имаш малка градинка, за която да се грижиш, ако природните сили са ти другарчета, ако общуването с красотата на природата е ежедневие, тогава за какво ще са ти нужни хората и сивият им свят?

Освен ако доброволно не продължаваш да им помагаш, разбира се. Има психолози, които до края на живота си, на 90 години, са работили активно!

Точно емоционалните въртопи на младостта са много по-тежки от старостта! Една мъдра, светла, радостна старост! Тялото е илюзия! Духът е вечен!

Има една мъдрост в старостта. Животът те е накарал да разбереш, че си малък и в края на краищата нищо не знаеш и можеш! И те е смирил! И тогава изниква Мъдростта! Разбираш, че не си в контрол над тялото си - то си отива - смиряваш се. И тогава идва истинският контрол - над духа!

Идва обаче, ако го викаш от млад! Ако съзнанието ти е като разпукващо се семенце, което се стреми да пробие почвата на ограничените знания.

Една различна позиция

Със старостта губиш всичко, на което си държал преди. Губиш красотата на тялото си, губиш силата му. Губиш секса като основен начин за даряване на егото с чувство за радост и хармония, губиш удоволствието от храната - нямаш зъби и здраво храносмилане да и се радваш. Губиш простото удоволствие от това да си жив – тази свежест на напиращата енергия, характерна за младостта! Губиш любознателността си - трудно мислиш. Мозъкът деградира. Не смееш и да си емоционален - сърцето е слабо. Ставите болят, мускулите не държат, вените се разширяват, очите не виждат, ушите не чуват. Боли те - болен си. Просто те боли - къде ли не. Тялото ръждясва - оксидира се отвътре - свободните радикали го изяждат! Ако си бил вегетарианец, притежаваш здрав ген и си живял без много излишества, имаш шанса да задържиш процеса на разложение, разруха, умиране – поне за малко. Въпреки това: по-бавно или по-бързо, но със сигурност умираш още от края на физическото си съзряване...

Силата в теб, която е бликала като пълноводен извор, започва да намалява дебита си, прокапва все по-слабо, докато пресъхне напълно. Тогава изсъхваш като делфин на слънце - умираш жестоко и грозно!

Толкова сме свикнали със смъртта, поне с чуждата, че не виждаме грозната и неестественост!

И все пак...

Докато сме такива каквито сме сега – несъвършени затворници в умираща плът, е по-добре да видим старостта положително и да се ползваме от добрите и страни. А смъртта – нека я приемем като естествена част от живота. Поне живота такъв, какъвто го познаваме! Вероятно не случайно остаряваме и имаме какво да научим от смъртта! В най-напредничавите психологически клонове се приема, че Животът е нещо повече от грубите представи, които човешките маси и грубата наука споделят. Ако не вярвате – попитайте субатомните физици ...

Принц Сидхарта (Буда), Зависимостите и Невротрансмитерите...

Когато Гаутама Буда за пръв път се сблъскал с несъвършенството в света, той се поразил от три неща – старост, болест и смърт! Три обречености, които убиват всеки! Принцът толкова се изумил от абсурда на такава съдба, че не спрял да търси отговорите на въпросите: Защо остаряваме, защо се разболяваме, защо умираме? И ги намерил – Открил емпирично, чрез лична опитност, че страстта и страданието са едно цяло, че причина за страданието е вкопчването в страстта, причинена от невежеството! Открил, че старостта и смъртта могат да бъдат победени чрез подходящ начин на живот, психическа дисциплина, самообладание и надлогичната мъдрост на медитацията, която води до познанието.

С думите на съвременната психология откритията на принц Гаутама могат да се транслират примерно така: Вкопчването, страстната привързаност към удоволствените преживявания водят до зависимост, която причинява остаряването, болестите и смъртта. А началото на процеса се задейства от липсата на знание, невежеството по отношение на Реалността на Живота, на Трансперсоналната ни Същност и Цялостният Живот. Основна цел на малкия ни аз обаче е именно удоволствието. Разликата между дивака, търсещ удоволствието колкото се може по-директно и бързо и цивилизования индивид, който може да отлага процеса на получаване на удоволствие се състои именно в способността на аза да контролира получаването на удовлетворение по начин подходящ за тялото, психичното му здраве и социалното му функциониране. Удоволствието може да се получи в суров вид като грубо страстно задоволяване, с което либидният огън бързо угасва и оставя човека ограбен и изчерпан. Удоволствието обаче може да се получи и в сублимиран вид, така че да е от полза на психофизическото здраве на човека и обществения му живот. Тази способност да сублимираме първичните си нагони – страст и омраза – в по-висши техни еквиваленти, ни прави Хора!

Всъщност механизмите на привързаността или страстната жажда ( Тришна), за които е говорил Гаутама Буда, много приличат на развиването на каква да е зависимост – наркотична, хранителна, алкохолна, социална, сексуална, идейна и т.н. Зад всяка зависимост стои конкретен биохимичен, невротрансмитерен и хормонален механизъм, който деградира здравото състояние на организма и съзнанието и постепенно ги води до болест и смърт. Зависимостта може да бъде не само лекарствена, но и емоционална, социална и идейна – зависимост от ограничени разбирания и емоционална неинтелигентност, които водят психофизическия ни организъм към смърт, породена от натрапеното невежество на тесните концепции, както и съответстващият им афективен живот и поведение.

Чрез подходящ начин на живот, емоционална интелигентност, разумна осъзнатост, подчинена на хармонията на цялото, продължителността на живота на тялото може да бъде увеличена в известна степен. С помощта и на съвременните научни постижения в областта на геронтопсихологията и медицината, в близко бъдеще човешкият живот ще бъде продължен до над сто години! Това са добри новини, особено ако не само добавяме години към живота, а и живот към годините!

Медитацията

По света са известни личности, които живеят далеч по-дълго от средно статистическите 80-100 години. Те не се афишират и рекламират и предават знанията си само на достойни индивиди.

Основен метод, ползван от такива личности, чрез който овладяват психофизичната си система, е медитацията. Това е твърде широко понятие. Най-общо - известни са два основни подхода – условно се наричат от горе на долу (Up – down) и от долу на горе (Bottom – up), като двата най-често се практикуват и съчетават едновременно в една школа.

Bottom up Медитация

При подхода от долу на горе, първата задача на практикуващия е да овладее енергията си, либидните си импулси с помощта на активното участие на ума. Веднъж впрегнато либидото във вътрешен градеж, се акцентира върху сублимацията на емоциите. Студентът е учен да осъзнава емоциите си. Вместо да се бори с тях и ги потиска, му е предлаган методът на сублимацията. Емоциите се осъзнават и канализират в посока на това, което в трансперсоналните и интегрални психологически школи се нарича Свръхсъзнание. Тези школи подразделят човешкото несъзнавано на две топични системи (най-общо казано): подсъзнание и свръхсъзнание. Те ги сравняват с корените (подсъзнанието) и клоните и цветовете (свръхсъзнанието) на едно дърво. Когато ученикът се е научил да владее половата си сила, която е изворът на младостта в него, да я насочва така, че да служи на един нагнетен и хармоничен хормонален обмен, той бива учен на споменатия вече метод на емоционална сублимация. Способността за такава сублимация е и основен компонент на емоционалната интелигентност. След това ученикът е обучаван на мисловен контрол и овладяване. Тук е началото на другия подход.

Up down Медитация

При този метод в началото на обучението по медитация студентът започва с овладяването на ума – той е обучаван да се дистанцира от мислите си, така че да ги осъзнава и наблюдава от позицията на страничен наблюдател. Този наблюдател е и същинският Аз в него. Азът, който ръководи всички други психични компоненти и течения. Човек се научава да дисоциира себе си от мисловния си процес, от емоциите и телесните си импулси. Състоянието е известно като “Директно Осъзнаване” и води до разкриване на неизползвания мозъчен потенциал. След като постигне това състояние, студентът по медитация установява, че медитацията му “слиза” до нивото на чувствата, на сърцето. Чувствата биват естествено сублимирани и впрягани в състоянието на чисто съзнание и директно виждане на нещата без патерицата на логическия ум. След овладяване на емоционалната природа, нивото на медитация се разпростира още по-дълбоко и “слиза” до енергията, т.н. на изток център хара, до либидото на човека. С помощта на чистото съзнание и емоционалното спокойствие, постигнато като резултат от канализираните към свръхсъзнанието чувства, либидните пълнежи вече не предизвикват страстни брожения и когнитивен дисбаланс, както обикновено, но естествено и видимо повишават цялостното енергетично състояние на практикуващия, служат за възстановяване на пропиляната преди това енергия до състояние на 16 годишен младеж (според даоските йоги). Либидото бива впрегнато в процеса на възстановяване на медиаторния и хормонален баланс, в процеса на регенерация на телесните системи, като настъпва реално подмладяване на психофизическия организъм.

Обикновено в различните системи за медитация – в Индия, Китай, Непал, Тибет, Япония и т.н., се акцентира върху единият от двата подхода. На определено равнище на практиката обаче те се сливат и преплитат. Искам да подчертая, че медитацията в никакъв случай не е умозрителна фикция. Зад всеки етап от напредъка по пътя на медитацията се задействат конкретни церебрални структури, променя се синапсната медиация и хормоналният синтез, действието на вегетативната система променя качествено и количествено процесите си.

Медитацията, Церебралните Процеси и Корелати

Когато се говори за овладяване на процеса на медитация “Отдолу – нагоре”, се има предвид следното:

Кортексните асоциативни зони активно задействат не само логичния мисловен процес, но преди всичко вниманието, концентрацията. Концентрация е върху психичната енергия, либидния пълнеж. Либидото, за разлика от конвенционалните западни психологически школи, не се възприема като абстрактно понятие, а като реална наличност, която се преживява обективно и впряга в действието на обширна система от вътрешно психични енергетични канали. Този процес с течение на времето се автоматизира, подобно шофирането на автомобил и вече е нужно само наблюдение на психичните му движения без съзнателен контрол. Като соматична проекция, либидото се отнася до половите органи, а церебрално – към старите структури на мозъчния ствол и малкия мозък. Там то се складира и натрупва. Когато се постигне известна вещина в процесите на натрупване и направляване на либидната сила, ученикът бива учен на процесът на емоционална сублимация. Телесно емоциите корелират с областта на сърцето. Там се и възприемат от всеки съзнателен човек. Церебрално емоциите се отнасят към междинния мозък – таламус и хипоталамус, както и към най-стария дял на кортекса – лимбичната система, амигдалата, септума и т.н. Когато студентът се научи да впряга емоциите си, каквито и да са те, в посока към свръхсъзнанието си, в него се получава един непрекъснат естествен поток между психичните му компоненти – между подсъзнанието и свръхсъзнанието. Биологично лимбичната система и междинният мозък са висшите представителства и контрольори на вегетативната нервна система, като съзнателното овладяване на функционирането и секрецията им променя, оптимизира и хармонизира качествено и количествено цялата хормонална верига, като по този начин спира или поне забавя процеса на стареене. На изток дори са известни много случаи на явно подмладяване - не хипотетично, а реално наблюдаемо емпирично подмладяване.

Когато студентът по медитация е овладял либидните си движения и се е научил да сублимира емоциите си, той бива учен на когнитивен контрол и висша медитация, която води до ясно осъзнаване. Тук корелират асоциативните корови представителства. Тук този подход се прелива в другия. Прието е да се смята, че този метод, при който първо се започва работа с либидната сила, е по-труден и опасен и задължително изисква опитен наставник. За разлика от него, вторият подход, “от горе на долу”, е считан за по-естествен и безопасен и подходящ за практикуване от всеки, дори без преподавател.

Медитацията “Отгоре надолу” във връзка с биологичните си корелати, които задейства, протича така:

При този подход човек се уповава на директната връзка с висшия си Аз, с безмълвния зрител на всички психически и биологични процеси, които протичат в живота му. Практикуващият се установява в състояние на мисловна тишина, като въпреки липсата на мисловен поток самосъзнанието е максимално будно. Телесният корелат на това състояние е прекратяване на конвенционалната биполярна логическа формално операционална дейност в мозъчната кора и преминаване в режим на свръхсъзнание, на интуиране и директно проникване в същността на нещата. Това състояние се “спуска” до емоционалната област – лимбичната система и междинният мозък, респективно сърцето, като по един напълно естествен начин протича процес на емоционална сублимация. Докато в предния подход сублимацията е била водена от конвенционалния ум, сега афективните състояния, каквито и да са те – гняв, страст, ревност и пр., биват “всмуквани” в състоянието на свръхсъзнание, сякаш привлечени във вакуум. На изток състоянието на медитация се асоциира с пустотата, именно поради подобни субективни усещания. Всъщност пустотата е празна само от позицията на конвенционалността, тъй като свръхсъзнанието не може да се схване от логиката, а може само да бъде интуирано и преживяно. Така свръхсъзнанието интегрира обичайната мисловна дейност и емоционалност, като ги превръща в светлината на интуитивната мъдрост, директното познание без посредничеството на интелекта, а афектите в спокойна радост и хармония. След това въпросното “слизане” обхваща и либидото. Биологично това преживяване корелира с областта на половите органи и стомаха, а в мозъка, както вече споменах – със старите мозъчни структури на ствола и малкия мозък.

На практика никога не можем да разделим двата подхода. Но – какъвто и метод или система да следваме, единствено важно е постигнатото самообладание и интеграцията на подсъзнателните компоненти със свръхсъзнателните, тоест т.н. от Юнг индивидуация. Медитацията засяга целият биологичен организъм на човека чрез прякото си съзнателно въздействие върху афективните, енергетични (поведенчески, инстинктивни, праксисни) и когнитивни церебрални структури, които от своя страна ръководят хормоналната секреция и вегетацията на цялата телесна система. Това е и причината, поради която дългогодишните практици в областта на медитацията имат голям шанс да продължат продължителността и качеството на живота си, като запазят ясна когниция до самия му край! Нагледен пример лично за мен са горните два примера на възрастни хора, мои незабравими приятели, както и безброй много други старци, занимаващи се в областта на развитие на съзнанието си. Разликата между тях и връстниците им е изненадващо значителна. Оптимизмът и ведростта, които излъчват са поразителни, а мъдростта им е като дълбок неизчерпаем кладенец!

Бъдете Здрави! ! !

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com

Историческо развитие

Значимостта на родовото преживяване е била дискутирана от най-ранните дни на модерната психология. Зигмунд Фройд отхвърля този казус след известни колебания. Неговият ученик Ото Ранк обаче изследва връзката между родовата травма и тревожните разстройства. Ранк развива психоаналитичен метод, базиран на родовото преживяване, а през 1924г. издава авторската си творба “Родовата Травма”. Типично за авторитарния стил на Фройд, Ото Ранк получава несъгласието на учителя си и те разделят пътищата си. По-късно, през 1949г. темата отново е разглеждана от Нандор Фодор, който в добавка на родовата травма, подчертава значимостта на пренаталните преживявания и травми на плода.

Развитието на темата продължава през петдесетте години на двадесети век, когато акцентът се променя към не – травматичните, позитивни (Доналд Уиникът) и духовни (Литърт Пиърболт) аспекти на пренаталния и перинатален опит. Горните автори подчертават значението на най-ранните периоди на бременността, дори на момента на зачеването (Пиърболит). Тези изследвания по-късно биват продължени от Франк Лейк, Майкъл Ървинг, Грахъм Фарънт, Станислав Гроф, Кен Уилбър и други. Масово разпространените в обществото изрази, свързани с пренаталната психология “страдащ плод”, “отровна плацента”, играят фундаментална роля в теорията на “Психоисторията”, развита от Лойд дьо Мос (Lioyd deMause). Пренаталната и перинаталната психология играят важна роля в методите на Първичната Терапия и Първичната Интеграция (Primal Therapy and Primal Integration).

През 60-тте години на 20 век, сподвижниците на възникналия и бързо утвърдил се клон на Трансперсоналната Психология, провеждат мащабни богати изследвания по въпроса. Франк Лейк, Атанасиос Кафкалидес, Станислав Гроф и Кен Уилбър създават обширна теоретична парадигма на трансперсоналната психология, този най-прогресивен клон на модерната психология. Станислав Гроф формулира внушителна теоретична рамка с анализи на пре и перинаталните опитности, конвергираща около четирите конструкта, които той нарича Базисни Перинатални Матрици. Холотропната Терапия на Станислав Гроф, както и Ребъртинг Терапията на Ленард Ор въвеждат клиента в повторно преживяване и освобождаване от родовата травма.

Общественото внимание е привлечено към важността на пренаталния опит с книгата на Томас Верни: “Тайният Живот на Нероденото дете” (1981). Томас Верни създава Асоциацията за пре и перинатална психология и здраве APPPAH. Президентът на фондацията (от 1991 до 1999) Дейвид Чембърлейн публикува популярната си книга “Бебетата Помнят Раждането” (1988), като представя експерименталните си изследвания, доказващи съществуването на пренатална памет. В книгата си “Трайните Ефекти на Пренаталния Опит” (1997), Людвиг Янус аргументира тезата си за изключителната важност на пренаталното влияние на майката върху плода чрез експериментално доказани резултати.

През 1975-та френският акушер Др. Фредерик Лебойер издава книга под заглавие: “Раждане без Насилие”. Той популяризира метода за раждане във водна среда, наподобяваща амниотичната течност около плода. Следвайки примера на Лебойер, друг френски акушер – Мишел Одон развива практиката на естественото раждане с малка намеса, като усъвършенства метода на “Банята на Лебойер” в раждане в басейн с топла вода.

В началото на третото хилядолетие, в Санта Барбара е създаден университет, който предлага магистърска и докторска програма по пренатална психология. Доктор Уенди Ан Маккарти (Wendy Anne McCarty), съосновател на програмата, издава книгата си “Welcoming Consciousness” (2004), в която разкрива 30 годишния си опит и клинични изследвания в областта на пренаталната, перинатална психология и съществуващите главни модели на ранното развитие. Доктор Маккарти въвежда интегративен модел на ранното развитие, който представлява отражение на клиничните открития в сферата на пренаталната и перинатална психология. Сърцевината на нейния модел са трансперсоналните и духовни аспекти на съзнанието и паметта, документирани в развитието на плода от самото му зачеване!

Нероденото дете е уязвимо в много отношения, което често не се осъзнава или се недооценява. Повечето хора погрешно предполагат, че плодът няма никакво съзнание и рядко гледат на него като на човешко същество. Ако попитате някое бременно момиче, седящо в опушена, шумна и пълна с насилие дискотека, дали не се притеснява за бъдещото си дете, тя ще ви отговори най-вероятно: “Разбира се, че не! То още няма достатъчно разум и способност да осъзнава.” Нищо не може да бъде по-далеч от истината от такава представа! Теоретичните и практически изследвания в последните 50 години са доказали, че пренаталният опит се съхранява в паметта и се отразява на целия последващ съзнателен живот.

Взаимодействаща травма

Терминът взаимодействаща травма означава, че ефектът от пренаталната травма се проявява при взаимодействие с други, подобни нему следродови травми. Тоест – залага се предразположеност. Например – малко вероятно е, че асфикцията при раждането ще доведе до развиване на клаустофобия в зряла възраст. Много вероятно е обаче да се появи клаустофобия, ако се случат сходни травми. Например, ако едно дете, родено с асфикция, бъде душено при игра или оставяно на тъмно като наказание, има голяма вероятност да развие клаустофобия. Пренаталната травматизация, така да се каже, придава окраска на последващия жизнен опит. Животът се възприема през призмата на предшестващите неразрешени травми. Ако е имало задушаване по време на раждането, в живота си индивидът често ще се възприема като безпомощна жертва или несъзнателно ще избира или направлява жизнените си ситуации така, че да бъде в положението на жертва. Този процес се нарича рекапитулация (кратко повторение). Преживяването на подобни на предродовите и перинаталните травми води до проява на патологични хронически симптоми. В горния случай наслагващите се подобни на родовата травма стресогени водят до развитието на хроническа клаустофобия.

Дородов опит

На проведения през 1995 година в Сан Франциско конгрес на APPPAH (Асоциация по Пренатална и Перинатална Психология и Здраве), Дейвид Чембърлейн разказва случай, който демонстрира наличието на съзнание у плода. Със сонда с прикрепена към нея камера била взета околоплодна течност за проба. Видеозаписът показал, че когато сондата била въведена в утробата, детето се обърнало към нея и я отблъснало с ръчички. Лекарите си помислили, че се е получило някакво изкривяване в образа и повторили въвеждането на сондата. Детето отново я отблъснало. Майката също усещала движението на детето. Такива директни експерименти показват, че детето съзнателно възприема ставащото около него, особено това, което лично го засяга. А го засяга всяко настроение и мисъл на майката, в следствие на външни или вътрешни стимули. По биохимичен път те пряко се предават в кръвотока на детето. В книгата си “От Ембрион до Младенец”, Пионтели се позовава на случаи, свидетелствуващи за съзнателността на плода. Той описва случай с двойка близнаци на четири месеца, които твърде добре се възприемали един друг и се намирали в доминантно – подчинена взаимовръзка. Единият от близнаците бил доминантен, буен и агресивен, а другият пасивен и отстъпчив. Всеки път, когато доминиращият близнак започвал да бута и блъска другия, той се свивал, отдръпвал се и притискал главичката си в плацентата, криейки се. В живота си близнаците запазили същите отношения. Всеки път, когато се карали за нещо, отстъпчивият близнак бягал в стаята си и се криел под възглавницата. Той дори си носил възглавницата и я използвал като защитен екран всеки път, когато доминиращият близнак ставал агресивен. Според маса подобни изследвания, например описаните в книгата на Дейвид Чембърлейн “Децата Помнят Раждането”, става очевидно, че детето в утробата е осъзнаващ субект и че поведението, което бива сформирано в утробата, вероятно ще бъде пренесено в целия живот на индивида.

Пренаталните събития се помнят

Дълго време учените не бяха наясно как е възможно пренаталните събития да се помнят, ако нервната система още не е достатъчно развита, не е миелинизирана и оформена. Разказите на хора, подложени на регресивна хипноза обаче говорят, че спомени има дори от момента на зачеването, а толкова повече от самата бременност. През 1970г. австралийският лекар Грейхъм Фарънт започнал да изследва пренаталната памет, записвана според него на клетъчно ниво. Той бил поразен от факта, че пренаталните спомени, до които достигнал, били не на тъканно или скелетно – мускулно ниво, а именно на клетъчно. Той нарекъл спомените си “Клетъчна Памет”! До същите изводи стига и английският психиатър Франк Лейк, който изследва психотравмите на майката по време на бременността и залагането им в зародиша като клетъчна памет.

В последните пет години клетъчните биолози от цял свят проведоха значителен брой качествено нови изследвания, които убедително потвърждават теорията, че паметта може да се закодира в клетките. Тук е уместно да споменем за отчета на доктор Брус Липтън, представен на конгреса на APPPAH в 1995г., който потвърждава изводите на Фарънт и Лейк.

Пренаталните спомени оказват огромно влияние на цялото бъдещо развитие

В книгата си ''Факти от Живота'', Р.Д. Лоинг пише: ''От самото начало на живота ми всичко ставащо около мен се регистрира. Това, което се случва с първите зародишни клетки, се отразява на процеса на деление на всички следващи родителски клетки.'' Лейк се съгласява с това твърдение и смята, че най-съществената програма за цялото развитие на живота ни се залага от момента на зачеването до раждането и особено в първите три месеца на бременнността. В Съединените Щати Лойд дьо Мос също пише за социалното, политическо и културно отношение към дородовия опит и докладва за откритията си на конгреса на “APPPAH” през 1995г.

Плодът е следствие на психичните преживявания на родителите си

Ето какво твърди по въпроса за предродовата психология Уилиям Р. Емерсън:

“Франк Лейк достигнал до извода, че преживяванията на майката се предават на плода чрез пъпната връв. Психо – физическият опит на майката по време на бременността – всички нейни мисловни, емоционални и органични състояния се предават по биохимичен път на нероденото дете.

Емоциите, мислите и поведението на майката директно програмират бъдещето на нероденото дете. Изследванията показват, че всичко, което преживява майката, също така се преживява и от детето. Ето един пример. Скоро след зачеването на детето, бащата починал. През всичките девет месеца на бременността, майката тъжила и прекарвала дните си в дълбока депресия. Ако, както твърдим, детето преживява идентични с тези на майката състояния, то през цялото време на бременността би трябвало да бъде под смазващия натиск на депресията, на чувството за загуба и отчаяние, предадени му биохимически. Тези състояния би трябвало да се очаква да се проявят по-късно в зряла възраст. Така и станало. В детството си детето периодически изпадало в депресивни състояния, като лекарите не могли да открият никаква физиологическа или психологическа причина. По време на депресиите си, детето рисувало пещера с умиращ в нея мъж (в пренаталната психология пещерата е символ на утробата). След рисунката малчуганът се оправял за известно време, но после пак изпадал в същото състояние. То не знаело, тоест никой не му бил казвал за смъртта на баща му.

В друг случай, по време на бременността, майката и бащата живеели в условията на напрежение и неразбирателство, имали постоянни свади и побоища. Когато в зряла възраст зрелият вече индивид бил подложен на регресивна хипноза, той разказал как по време на кавгите се е свивал и изпитвал ужас. В осмата седмица от бременността мъжът внезапно се изнесъл и отишъл при друга жена. Майката била потресена от случилото се. Понеже нямала достатъчно средства, за да издържа себе си и детето, тя многократно правила опити да предизвика помятане като вкарвала различни предмети в матката си. Пренаталният опит може да има драматични последствия. Още в ранните си години детето проявило склонност към садо - мазохизъм и разрушение. То гасяло цигари в тялото си и се ранявало с остри предмети. В юношеските му години момчето било арестувано 30 пъти за нападение. Атаките му били точно копие на опитите на майка му да го премахне. Обикновено момчето нападало жертвите си докато спят, удряйки ги с продълговат предмет. По време на предродовото развитие в детето били заложени силните негативни чувства на майка му – отчаянието от изоставилия я мъж, емоционалните рани от скандалите, собственият и нарцисизъм. За нея детето било нежелано бреме и тя по всякакъв начин се опитала да го премахне, като по този начин заложила в него силна невротичност, базисна неувереност, крайна агресия и антихуманност.”

Заключение

Пренаталният опит винаги е бил приеман за изключително важен в народопсихологията от цял свят. В хода на световните промени – глобализация, индустриализация, тесен лимитиран научен поглед, наложен като отправна гледна точка на обществото – мъдростта на отдавна известните истини е позабравена. Съвременната интердисциплинарна интегрална наука започва все по-уверено да експлорира значението на огромната роля на пренаталните процеси.

Държа да отбележа приноса на българските философи, психолози и преподаватели Петър Дънов и Михаил Иванов относно значението на предродовото развитие като най-мощен фактор в сформирането на фундаменталните предиспозиции, наклонности и психоемоционални характеристики на индивида.

Според тях, именно промяната в отношението към пренаталния процес е решаващия фактор в развитието на човешкото общество в качествено отношение.

Бъдете здрави!

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com

I. Замисъл

По целия път на духовното израстване на личността егото е подложено на всевъзможни преживявания, фрустрации, ситуации и ред други влияния, които за целта на писаното по-долу от мен ще наричам общо възможности за избор (ВИ) . Тези гвъзможности за избор са детерминирани, както от биологичната, така и от динамичната природа на човешкото развитие. Тъй като човек е структура, променяща се постоянно, върху възможностите за избор ще действат комплекс от фактори (външни и вътрешни), които ще определят неговото решение. От тук изникват въпросите: Всичко ли и предопределено? Къде отива съзнателния избор? Свободен ли е човекът? Или както казват философите: “Човек е осъден да бъде свободен” – Ж. П. Сартр и “Човек се ражда свободен, но въпреки това цял живот е във вериги” – Ж. Ж. Русо. Как личността преодолява екзестенциалния стрес? Дали преди раждането човек е свободен? Това са въпроси, на които са дадени всевъзможни отговори, но нито един не е успял да дефинира произхода и смисъла на вечните въпроси: Кой съм аз? Защо съм тук? От къде идвам? На къде отивам? Какво трябва да свърша тук? Има ли нещо или някой, който да ми помогне? Сам ли съм във всичко това? ... И още много въпроси, които провокират будните умове.

Отворените съзнания (Духовно Съзряло Его) имат желанието да открият или поне страстта да търсят отговорите, но тогава човекът се изправя пред възможности за избор и кръгът се затваря! Какво остава тогава?! Правилно да решим всяка ситуация, да разберем механизмите за да можем да контролираме възможности за избор, а не те да определят бъдещето. Това е сложен механизъм на справяне със средата, изискващо бързодействаща способност за адаптация и системност на действието.

За систематизирано представяне на действието на защитните механизми (ЗМ) в различните възможности за избор, представям следната структура, по която ще се водя при описанието на подбраните персонажи.

1. Проява на защитни механизми.

1.1 Разпознаване – избягване или редуциране на отрицателно емоционално

състояние - тежко преживяване – стрес, фрустрация, силна тревога (ВИ) .

1.2 Изкривяване на действителността;

1.3 Хората често не осъзнават използването на защитните механизми;

2. Наличие на компоненти за надскачане на проблема:

2.1 вид подкрепа;

2.2 потенциал близък до затруднение; Задействал ли се е защитен механизъм?

3. Развиване на годности за справяне с проблема (надскачане или оцеляване). Наличие на бяло петно.

4. Хаби ли Егото енергия за да държи вратата затворена? При отваряне това травматично ли е ?

5. Вегетативни компоненти на защитните механизми.

6. Негативни защитни механизми

6.1 изтласкване на съдържателната или емоционална страна. Харчи ле се така

по-малко енергия;

6.2 прояви в сънищата;

6.3 проекция – наличие или липса на контрол, критичност; възприемаме ли го

като част от нас или знаем, че е отделно? Суеверието като елемент на контрол

6.4 рационализация – наличие на създадени емоционални връзки. Контрол на асоциативните връзки – контролира ли се ситуацията.

7. Позитивни защитни механизми.

7.1 фантазия

7.2 сублимация – има ли зрялост, устойчивост на Егото? Удоволствие от трансформиране на енергията от психична трудност в нещо друго.

7.3 Компенсация – умения за контрол и трансформация на енергията в противоположното на дефицита

8. Други защитни механизми.

Целта на тези размисли е да опише какви защитни механизми се задействат, когато Егото е изправено пред различните възможности за избор по пътя му към духовно съзряване и съвършенство. За целта ще използвам няколко книги, които за мен достатъчно описват и отговарят на замисъла на избраната от мен тема, както и провокират само будните Азове. Но тъй като това е изключителна, разтеглива и обширна тема ще се огранича да давам примерите със следните книги, като съпоставям и правя аналог между тях - Птица – Ричард Бах – “Джонатън Ливингстън Чайката”, Зрял човек (Мъж) – Ричард Бах – “Илюзии – приключенията на един месия по неволя”. Същевременно с това ще представя и мотиви за защитни механизми с книгата на Ана Фройд - “Егото и защитните механизми”и Зигмунд Фройд – “Детската душа”.

Влечението ми да използвам приказките, като източник на възможности за избор произлиза от приемането на теорията на К. Г. Юнг за архетипите и заложената в тях информация под различен вид, един от които са приказките. Тъй като в избраните от мен книги защитните механизми се един вид преодолени и имат съвсем бегъл оттенък ще използвам за информация под формата на тълкуване, анализ и примери книгата на Антоан дьо Сент Екзюпери “Малкия принц” за тази част от хората, които не са успели да надскочат проблема и ясно се визират задействаните защитни механизми. Това е наложително поради факта, че една личност стремяща се към съвършенство има достатъчно добро самопознание и умело би трябвало да преодолява проблемните ситуации.

Систематизираните ми знания за защитните механизми, оперирането и използването им за интерпретация в различните възможности за избор е по-пълноценно и ползотворно от преразказването на част от книга. Различаването, анализът и намиране на връзка между отделните персонажи, както и свързването им ще бъде по-ползотворно както за мен така и за хората проявяващи интерес към подобен род проблематика.

Сложната задача на анализ, на защитни механизми и връзката им с възможности за избор, ме провокира да представя мислите си в подробности, относно общия замисъл посочен в заглавието. Това обаче е изключително трудоемка задача, която поради естеството на два от персонажите (Чайка и Месия) изместват темата от научното към езотеричното. За съжаление липсата на метод и инструменти за регистриране на събития от подобен “фантастичен” род крие риск написаното по-долу да се приеме като художествена творба. Аз ще се опитам в най-общи линии да съпоставя духовната страна на човека (духовно му съзряване и съвършенство) в “съюз” с защитните механизми проявяващи се във възможностите за избор.

II. Кракти сведения за психическия апарат

Зигмунд Фройд (1856-1939) е популяризирал идеята за съзнаваното срещу несъзнаваното. Съзнателното е това, което осъзнаваме във всеки един момент. Подсъзнателно е това, което лесно може да стане съзнателно. Но те според Фройд не са така важни, както несъзнателното, т.е. нещата, за чието съществуване не съзнаваме. Според Фройд, несъзнаваното е източник на нашите стремежи, независимо дали това е елементарна нужда от храна или секс, невротични импулси, или мотивите на един учен или художник. В своята клинична работа Фройд работи от една страна с изтласкано безсъзнателно – това е съдържание, което по-рано е било съзнателно. Подсъзнателно –съдържание на психиката, което актуално не осъзнаваме, но без чужда помощ можем да изведем в съзнанието си. Филогинетично безсъзнателно – инстинктивно, онаследено, което се носи от инстинкта и психологически се преживява като влечение, като потребност.

Структурата на психичния апарат се разделя на:

То - Спада към несъзнателното. Резервоар на неорганизирани инстинкти - доминира първичния процес. То – това са инстинктивните импулси. То действа в съответствие с принципа на удоволствието, необходимостта да задоволим нуждите си веднага. През първата година от живота на човек една част от то се превръща в аз.

Аз - съдържа части от съзнателното, незъзнателното и пресъзнателното. Екзекутивен (изпълнителен) орган на психиката: контролира мотолитета, перцепцията, контакта с реалността, модулира експресията на инстинктите. Аз свързва организма с реалността посредством съзнанието му и търси обекти, които да задоволят нуждите на то. Тази дейност се нарича второстепен процес. Аз-ът функционира според принципа на реалността. По време на този процес аз-ът среща някои пречки (майката, която ще накаже детето, ако то удари малкото си братче) и си съставя “списък на непозволените неща”. Този списък се превръща в свръх-аз. Той все още не е оформен до 7-мата година на детето. При някои хора това никога не става. Функции на Аз-ът са много: Контрол на инстинктите; Съдийство - кое е добро и зло; Връзка с реалността - медиира контакта вътре-вън; чувство за реалност; тестване на реалността; адаптация; Връзки и контакти с обектите; Синтетична функция – обобщителна; Защитни механизми.

Свръх Аз - моралната съвест на базата на комплексна система от идеали взаимствани от родителите. Свръх-азът има два аспекта: единият е съвестта, а другият – идеалът. От тях идва чувството на гордост, срам и вина. Фройд смята, че човешкото поведение е изцяло е мотивирано от подбудите или инстинктите, които от своя страна са неврологичен израз на физиологичните нужди. Първоначално той ги смятал за инстинкти на живота. Мотивационната им енергия нарекъл либидо (от латинската дума желая). По-късно Фройд започнал да вярва, че тези инстинкти не разкриват цялата истина. Освен тях има и инстинкти на смъртта (несъзнателното желание на всеки човек да умре). Фройд ги отнесъл до принципа на нирвана (нирвана е будистка идея, често превеждана като рай, но всъщност със значение издухване; свързана е с несъществуването, нищото, свободата, празнотата).

III. Проявата на защитните механизми

Защитните механизми са психични стратегии, чрез които хората редуцират или избягват негативните състояния като конфликт, тревожност, фрустрация и стрес. Приема се, че повечето хора са мотивирани да редуцират тези негативни състояния и са известни много разнообразни стратегии. Когато Егото не е в състояние да реши конфликта между то и свръх-аз, се появява чувството на безпокойство. На помощ идват защитните механизми (аз-ът несъзнателно блокира импулсите или ги превръща в по-приемлива форма).

Аскетизмът е отхвърляне на нуждите. Изолацията (понякога наричана интелектуализация) включва лишаване от емоция, поради заплашителен импулс. Изместването е преориентация на импулса към някакъв заместител. Проекцията е склонността да виждаме неприемливите си желания у другите. Алтруистичният отказ е форма на проекцията: човек се опитва да реализира потребностите си косвено, чрез другите. Формирането на реакция (вярването в противното) е превръщането на неприемливия импулс в неговата противоположност. Едното от двойката противоречиви чувства остава постоянно неосъзнато, докато другото се засилва в съзнанието.

Развалянето включва магически жестове или ритуали, които имат за цел да премахнат неприятните ни мисли или чувства. Идентификацията е приемане на чужди качества за свои, защото така се преодолява някаква емоционална трудност. Регресията е движение назад в психологическото време. Рационализацията е познавателно изопачаване на фактите, за да превърнем импулса или събитието в по-малко застрашаващо ни.

Джонтан Ливингстън Чайката - Ричард Бах

Основните ситуации, в която ще разглеждаме защитните механизми са времето преди и след изгонването на Джонатан от ятото. В тези моменти на възможности за избор той задейства най-често защитния механизъм сублимация. Интересното, че действителността изкривена през погледа на една чайка е невъзможно да се дефинира от което произтича и невъзможността за нейното сравнение и описание. Обширната символиката, в която е описан образа на чайка предлага всевъзможни идентификации на читателя.

Джонатан се опитва да бъде като другите чайки, но започва да чувства тежест в душата си. След това се връща към летенето “гладен но щастлив”. Ограничен от собствената си природа в него инстинкта за храна надделява над желанието му да лети. Не осъзнавайки това, той използва двата компонента за да надскочи проблема, (ВИ) която в контекста е изгонването му. Първия е потенциалът близък до затруднение – това е падането във водата и силното разочарование от собствената си физика. Вторият е подкрепа, която в книгата е представена като едно непоколебимо желание и силна нестихваща страст към летенето. Той развива годности за справяне с проблема. Надскача го, което и белег за устойчиво Его. Дадените обещания за отказване за Джонатан не са бреме защото “оня, който, учейки, се е докосвал до съвършенството, няма нужда от подобни обещания.” В началото възможността за избор е много травматична, но при отваряни на вратата Егото не хаби енергия, а се разтоварва. По този начин Джонатан изпитва удоволствие от удържането на тази травма “той беше пълен със сили, още тръпнещ от радост, горд, че бе овладял страха си.”

Липсата на негативни защитни механизми произлиза от факта, че все пак това е персонаж, който е надскочил развитието си хиляди пъти за много кратко време и не може да си позволи да угажда на всеки инстинкт.

Пътя към съвършенството е осъзнаване, вяра и разбирането на значението на доброто и любовта. Джонатан открива съвършенството и го предава нататък. Ако предположим, че се е включил защитни механизми компенсация това ще е някъде съвсем в началото на съзряването на Егото му.

Тук се намесват и социалните връзки на Джонатан. Той среща двама ученика, на които предава знанията си, както неговия учител му ги е предал. Проблема за Свободата и възможността за избор! Тук се говори за начини за справяне с негативните влияния действащи под най-различни форми, от които Джонатан е успял да се отърве – “…каквото и да пречи на тази свобода, то трябва да бъде отхвърлено, независимо дали е обичай, предразсъдък или каквото и да било друго ограничение.” Това е “възпитание за виждане на доброто в хората”.

Историята за чайката може да се интерпретира по най-различни начини. Основната идея в книгата са трудностите по пътя, който той е избрал. В тези ситуации, поради приписването на човешки черти се задействат защитните механизми. Включването на защитни механизми само в най-критични моменти, ще бъдат кратки поради това, че Джонатан е формирал един устойчив Аз, готов да следва вътрешният си подтик – стремежа му към летене и да убеждава другите, че са свободни, защото “очите показват само границите”.

Илюзии - Ричард Бах

Този персонаж е с изключително тайнствена и трудно за представяне предистория. Месия по неволя?! Богочовек преодолял всички земни несъвършенства, се среща с друг такъв месия, който обаче е забравил тези си способности. Като предположим, че това е изтласкване ще видим и белезите му: каква по-голяма отговорност от това да знаеш всичко? Кой ли не би изтласкал подобна емоция? Доказателството, че Ричард помни съдържателната страна от миналото и затова лесно отключва вратата на Егото, като това не го натоварва. Разбира се, че ако разглеждаме инкарнацията, ще отпадне това предположение. Изкривяването на действителността е в обратна форма, т.е. знаещия е станал не знаещ, не виждащ…но това е временно. В тази книга става въпрос за припомняне на информация, която е била латентна, т.е. намирала се е подсъзнанието и лесно е можела да се възстанови. Тук ясно се вижда наличие на компоненти за надскачане на проблема: подкрепата от “старшия” месия и потенциал близък до затруднение – ситуациите, в които поставят Ричард. Тук не става въпрос за развиване на годност за справяне а просто припомняне на същите.

“Първородният грях – това е да ограничаваш Аз-а. Недей!” – това правило от наръчника на месията, както и много други са опит да се разбере вечната проблематика за свободата. “Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало” – дали това не е метод за преодоляване на екзестенциалния стрес? Има само един начин да разберем: като опитаме!

Детската душа – Зигмунд Фройд

В тази книга на Фройд се разглежда детската сексуалност, анализ на фобия на петгодишно момче и ролята на психоанализата при детските неврози. Аз ще се спра на последната част от книгата му, където в процеса на полово съзряване и трансформация се задействат защитните механизми на изстлакване и сублимация.

Изтласкването е крайният резултат, когато в процеса на развитие някой от свръхсилно заложените компоненти стават обект на изтласкване, който не е идентичен с прекратяването. Възбудите могат да бъдат най-различни но различни психични пречки не им позволяват това и те биват изтласквани по други пътища, докато се проявят като болестни симптоми. Тези случаи са добре познати от изследването на невротици. Сексуалния живот на такива лица е започнал така, както и живота на инвертираните, значителна част от детството им е изпълнена с тяхната извратена сексуална дейност, която понякога продължава дълго след период на полово съзряване. След това по редица вътрешни причини още преди настъпването на половата зрялост, а понякога и дори по-късно настъпва обрат в изтласкването и от този момент вместо перверзия се явява невроза.

Фройд постулира два вида изтласкване: първично, което включва “отказ на влизане в съзнанието” на заплашващия материал. При този тип изтласкване, сякаш човекът изобщо не е възприемал материала. Вторият тип изтласкване е т.нар. истинско или послеизтласкване – след като е бил осъзнат, материала е изтласкан и човек вече не го съзнава. Изтласкването премахва нежелани тенденции, “забравяне”, “контракатексис”; потискане - не се снема напрежението между Аз и То.

Процеса на сублимация, при което пред изключително силната възбуда, произлизаща от отделните източници на сексуалността, се открива изход и приложение в други области, така че от опасното само по себе си предразположение се стига до значително повишаване на психичната работоспособност. Разновидност на сублимацията е потискането чрез реактивни образувания, което започва в латентния период. Интересно, е че това което наричаме характер на човека, е изградено в значителна степен от материала на сексуалните подбуди и се състои от фиксирани още в детството нагони, от придобити чрез сублимиране конструкции и от такива конструкции, които са предназначени да потискат ефективно перверзиите, осъзнати като неприложими мотиви. Можем да заключим, че по този начин общото перверзно сексуално предразположение от периода на детството е източник на редица наши добродетели, доколкото чрез реактивни образувания дава тласък за тяхното изработване.

Сублимацията е трансформирането на неприемливия импулс в обществено приемлив, дори продуктивен. Разбира се, всички защитни механизми са лъжи, дори без да го осъзнаваме. Но това не ги прави по-малко опасни. Лъжите пораждат лъжи и ни отвеждат все по-далеч от истината. След известно време е възможно аз-ът да не е в състояние да се грижи за нуждите на то или да не обръща внимание на свръх-аза. Чувството на безпокойство ни връхлита отново и просто рухваме. И все пак Фройд вижда необходимостта от защитните механизми, но единственият, който смятал за положителен, това е сублимацията.

Малкия принц – Антоан дьо Сент Екзюпери

Уникалният сюжет на тази книга, според мен изобразява етапът в развитието на Егого, когато се сблъсква с по-сериозни възможности за избор – разказите за различните му пътешествия. Удивителните последни страници от тази книга описват взаимоотношенията и развитието между малкия принц и летеца, в най-чиста човешка форма. Разказа за опитомяването на лисицата и начина, по който заминава принца докосват най-тънките струни в човешката душа. Тук защитен механизъм има от гледна точка на рутината и чисто физическата връзка и което е ограничение на две същества. Защитни механизми няма да има ако разгледаме случая от гледна точка на опитомяване в чистия духовен смисъл тук комуникацията е на друго ниво. Няма да се впускам в анализ и интерпретация поради риска да превърна тази част от реферата в художествена интерпретация примесена с езотерични и философски размисли. В разказите на малкия принц си проличават патологията и личностните разстройства на индивидите, както и неспособността на човекът да се отърси от недостатъците си.

IV. Ана Фройд – ориентация на процесите на защита според източника на тревожност.

Причините за опасностите, срещу които егото се защитава се възприeмат по различен начин. Възприемането на определено нахлуване на някакъв инстинкт като опасно могат да варират.

Ще разгледам няколко мотива, които според Ана Фройд са мотиви за защита срещу инстинктите. Те са: тревожност от суперегото при неврозите на възрастни; обективна тревожност при неврозата в ранно детство и инстинктивна тревожност.Тревожността от суперегото изхожда от позицията, че някакво инстинктивно желание иска да навлезе в съзнанието и с помощта на егото да получи задоволяване. Тук обаче се намесва суперегото, то протестира и егото се подчинява, като започва да води борба срещу инстинктивния импулс с всичките последствия. Интересното е, че егото не възприема дадения импулс като опасен. За суперегото инстинкта е опасен, защото забранява неговото удовлетворяване и ако той постигне целта си, със сигурност ще постави началото на борба между его и суперего. Следователно егото на възрастния невротик се страхува от инстинктите, защото изпитва страх от суперегото. Защитата му е мотивирана от тревожността на Суперегото.

Ако в този контекст разглеждаме супергото като вдъхваща страхопочитание сила то ще бъде първоизточника на всички неврози. Супергото издига стандарти, според които сексуалността е забранена, а агресията е обявена за антисоциална. Тук егото е лишено от независимост и си превръща в инструмент за изпълнение на желанието на суперeгото. Резултат е, че то се настройва враждебно към инстинкта и е неспособно да се наслаждава. И тук възникват въпросите: какво суперeго трябва да има човек за да е свободен? Как да го формираме за да не пречи на To и на егото? Каква е златната среда за психическо здраве? Според мен това става чрез компромис между To и суперeгото. Той се прави с помощта на егото и защитния механизъм на сублимация. Всеки от описаните по-горе персонажи е пред възможност за избор, в която той сублимира инстинкта под натиска на супергото и го впряга за самоусъвършенстване. Така To действа в полза на суперeгото. Егото е доволно и инстинкта е задоволен.

Обективна тревожност при неврозата в ранно детство. Установено е, че малките деца се отнасят към инстинктивните си импулси по същия начин, за да не престъпят забраните на родителите си. Подобно на егото на възрастните, егото на малките деца не се сражава с инстинктите доброволно. То разглежда инстинкта като опасен, защото възпитаващите го са забранили тяхното удовлетворение и защото нахлуването на инстинкта влече след себе си ограничения и налагане или заплахи от наказание. Детското его се страхува от инстинктите, защото се страхува от външния свят. Неговите защити са мотивирани от ужаса от външния свят, т.е от обективната тревожност. Когато се формира неврозата, е без значение с какво е свързана тревожността. Именно тя задейства защитния процес. Симптомите, които навлизат в съзнанието като краен резултат от този процес, не ни помагат да определим кой тип тревожност в егото е създала.

Инстинктивна тревожност – Егото е дружелюбно към инстинктите само докато самото то е диференцирано от To. Но егото не е благоприятна почва за безпрепядствено удовлетворение на инстинктите. Това се дължи на неговата еволюция от първичния към вторичния процес, от принципа на удоволствието към този на реалността. Враждебността на инстинктите се идентифицира до степен на тревожност на егото ако то се почувства изоставено от предпазващите сили или инстинктивните импулси станат много силни.

V. Изводи, заключения, поуки

Включването на защитните механизми в различните възможности за избор карат егото да се адаптира към новата ситуация. Невъзможността от трансформирането на някакъв инстинкт води до тревожност и изтласкване на съдържателната или емоционална част от възможностите за избор. За мен сублимацията е единствения защитен механизъм, чрез който човек може да придобие някаква способност за контрол (частичен) над нахлуващите инстинкти. Слабото самопознание на индивидите, неспособността им да се отделят от възможностите за избор детерминира автоматичното и почти обречено примирено поведение на сляпо подчинение на всеки инстинкт с малка, почти незабележима доза осъзнаване.

Ако възпитанието на супер егото се осъществи в традиция на съюз, а не на противопоставяне с To, то при изникването на някакво желание егото няма да страда от борбата по между им. Тук отново сублимацията може да се използва. Вместо егото да хаби енергия за да държи вратата затворена то трябва да я освободи и да я трансформира в творческа и ползотворна дейност. Така отварянето на вратата няма да е травматично. Такава е и целта на всички учения, който предлагат най-различни варианти. Само ще спомена Тантра, Кама Сутра – те използват сексуалния инстинкт за достигане на другите нива на съзнанието. Подкрепени с философия и практически съвети тези методи биха дали добри резултати. Естествено има и други методи, които не са така сексуализирани: медитация, паневритмия, различни видове визуализации, изследваниията на Монро и музиката по време на т.нар осъзнато сънуване и много други.

Дали сублимацията е единственият ни шанс за контрол и управление на живота и висшите стремежи? Може ли само с нея да достигнем съвършенство? Как да възпитаме свръхегото? Има ли съзнателен избор и може ли да променяме нещата? Това за сега остава в зоната на търсене на отговори и личен избор!

За контакти с автора:

Email: eeriecrow@yahoo.com

ICQ: 43482264

Skype: gogek78

GSM: +(359) 887 821447

Отправна точка в изучаването на моралното развитие е процесът, чрез който човекът интернализира социално одобрените правила и ограничения и започва да ориентира поведението си съобразно тях. Теориите и изследванията са се центрирали върху три концептуално разграничими аспекта на това развитие.

Обикновено в проблема за моралното развитие и неговите стадии се разграничават три аспекта:

1) нравствената преценка - морално мислене или съждение, морален избор - как оправдаваш, интерпретираш, обосноваваш своя морален избор “защо си постъпил така”;

2) морално поведение - какво си извършил, вече консумираната постъпка;

3) нравствени емоции морални чувства - удовлетвореност или неудовлетвореност от извършването на една или друга постъпка - проблемът за качеството на емоциите, за култура и социализация на чувствата, насочващи към едно или друго деяние.

I. Когнитивно-еволюционния модел на генезиса на моралните съждения. Жан Пиаже – стадии и източници на моралното развитие

Според Ж. Пиаже в когнитивното развитие съществува двуетажна прогресия: изместване от хетерономния морал на задръжките до автономния морал на сътрудничеството. Тези два етапа се различават по вярата в иманентната справедливост, използването на изкупително наказание срещу възстановяване, едностранно подчинение на авторитета. Повечето изследвания са се фокусирали върху това, дали преценките се основават на обективни последствия или субективни намерения.

Жан Пиаже изследва морала, наблюдавайки детската игра - игра на топчета. Той се интересува дали децата разбират, че в играта има някакви правила (моралът най-общо е следване на правила, за да не се стига до хаос). По-късните изследвания върху моралните съждения - в някаква история се вмъква морален конфликт и преднамерено в играта се причинява някаква пакост или по непреднамерен начин се предизвиква по-голяма пакост. Въпросът е чия пакост е по-голяма - преднамерената с по-малки последствия или непреднамерената с по-големи последствия. Анализът води до разграничаване на две категории социални взаимоотношения, всяка от които поражда два различни морала - моралното развитие е свързано с промяна на системата на моралните взаимоотношения:

1. Взаимоотношенията на ограничения и принуда, произтичащи от връзките на авторитета, властта и еднопосочното уважение. Тяхната същност е да наложат на индивида отвън една система от правила със задължително съдържание. Тази система поражда морала на задълженията или на подчинението, характеризиращ се с конформизъм или хетерономия. Това винаги са отношения по вертикала: доминиращ-доминиран или асиметрични отношения. Тук моралът е да се подчиняваш на задължителната норма.

2. Отношения на кооперация, основани на взаимно уважение, включващи вътрешно разбиране на правилата. Това са равностойни хоризонтални отношения, морал на доброта, дефиниран чрез понятието за автономия и реципрочност. Според Жан Пиаже моралното развитие се осъществява с преход от взаимоотношения, градящи се върху авторитета (властта) и доминирането към отношение на коопериране чрез доброволно усвояване на правилата и подчиняването на тях, завоюване на самостоятелност на поведението и развитие на операциите за реципрочност. Отношенията дете-възрастен са от тип 1. и не са достатъчни за социализацията на детето. Дори когато родителите и възпитателите се опитват да поддържат с детето отношения на реципрочност, те не могат да избегнат своята роля да действат чрез принуда. Причината на това е в престижа, с който се ползват, и който придава на думите им, както в сферата на интелекта (мнения), така и в сферата на морала (правила), силата на закон. Принудата на възрастния има като ефект засилване на детския егоцентризъм, основна пречка за кооперацията. Според Жан Пиаже отношенията между децата спомагат и развиват кооперацията, защото елиминират феномените на детското мислене, егоцентризма, интелектуалния и морален реализъм и подпомагат прехода от хетерономен към автономен морал. Жан Пиаже разграничава тези два прехода и ги подрежда в разгърната система с шест стадия. Жан Пиаже разглежда прехода като процес, стремящ се към равновесие, никога недостижимо. Един идеал за реципрочност във взаимоотношенията, към който се стреми индивидът и обществото, е никога непостижим. Този преход е около деветата година, но изследванията показват, че може да е и по-рано. Жан Пиаже разкрива следните различия при прехода между тези две форми, свързани с възрастта:

- Преди 8-9 години детето е на стадия на моралния реализъм, подобно на интелектуалния реализъм. Децата се подчиняват на правилата, създадени от възрастните под въздействието на уважението и имат една обектна концепция за отговорността. Те оценяват действието, без да вземат предвид намеренията, които са го мотивирали, и разглеждат сериозността на едно нарушение според материалните последствия. Степента на материално съответствие на правилата, което представлява същността на обектната отговорност е основното, което се отчита в тази възраст, за разлика от субектната отговорност, където акцентът е поставен върху намеренията.

- След 9-10 години децата разбират и осъзнават, че правилата са конструирани на базата на взаимен договор и оценяват отговорността според критериите за преднамереност. Принципът на взаимно уважение се развива постепенно с прехода и промяната на структурата на отношенията.

Теорията за моралното развитие следва принципите за развитието на интелекта, както и моралните механизми следват развитието на когнитивните структури.

Преходът е развитие чрез прогресивна децентрация

1. Егоцентризъм и хетерономия. - от гледна точка на когнитивното развитие и моралното развитие до 7-8-та година детето е неспособно да вземе предвид оценката на другия. То е центрирано върху самото себе си, то играе индивидуално със социалния материал - в това се изразява егоцентризмът и в интелектуално, и в морално отношение. Детето играе за самото себе си чрез нормите, създадени от възрастните и по този начин, естествено противопоставящи се на самото него. Тази хетерономия (получаване на правилата отвън) е свързана с детския егоцентризъм и морален реализъм.

2. Кооперативна децентрация и взаимно уважение - след усвояването на понятието за реципрочност в когнитивен план, стадият на конкретните операции (след 7-та година) детето може да развие поведение на коопериране предимно във взаимоотношенията с децата. Новите взаимоотношения са базирани на взаимно съгласие и коопериране - това е взаимно уважение. Малко по малко детето става способно да взема предвид предварителните намерения и гледната точка на другия. От 8 до 9 години то може да вземе предвид и своите собствени поведения и оценки. Това е децентрацията на егоцентризма към кооперация, което ще роди взаимно уважение и понятия за справедливост и правосъдие. Както теорията на Пиаже, така и тази на Колберг, се гради върху понятието за справедливостта или нормата.

II. Лоурънс Колбърг – равнища, стадии и детерминанти в развитието на моралните съждения

Най-известната теория за моралното развитие е предложена от американския психолог Лоурънс Колбърг преди около 40 години. Тя може да се представи като преминаване през определени стадии започващи от морала на послушанието и наказанието (Стадий 1) до морала на следването на универсални нравствени принципи (Стадий 6). Най-общо Лоурънс Колбърг може да бъде определен като интелектуалист в интерпретацията на моралното развитие. С други думи, Колбърг схваща моралността като следствие от интелектуалното развитие. У Колбърг, както и в неговия учител Ж. Пиаже, се проявява убеждението, че стадиите на моралното разсъждаване следват съответните стадии на развитие на интелекта, но общо взето следват със закъснение от няколко години.

Стадиите на морално развитие са резултат на лонгитудно наблюдение на решаването на нравствени дилеми от 50 момчета. Колбърг установил, че никое от тях не преминало отвъд Стадий 4 и половина, проследено до 25 годишна възраст. Двата следващи стадии са извлечени от логически съображения и не са потвърдени емпирично. Може да се предположи, че Стадий 6 остава перспектива за развитие на индивиди при идеални условия.

Колбърг смята, че стадиалната схема на развитие, предложена от Пиаже, може да се пренесе и в сферата на нравствените разсъждения у детето. Подобно на Пиаже, той е убеден, че всеки стадий на нравствено разсъждаване е (1) по-сложен от предходния и се надстроява над него; (2) че не може да се прескачат стадии, а задължително се преминава последователно през всеки от тях и (3) че съответната за всеки стадий компетентност, в случая нравствена, се прилага във всякакви жизнени ситуации. За да диагностицира нравственото развитие Колбърг изобретява набор от нравствени дилеми (случки, при които както и да се постъпи, би имало неблагоприятни последици за участниците) и проследява лонгитудно развитието на нравствените съждения на 75 момчета в продължение на 20 години. В резултат той създава скала за нравственото развитие с 6 стадия. Стадий 1 у Колбърг върви паралелно на пред-операционалния интелект у Пиаже, Стадий 2 съответства на операционалния интелект, а Стадии 3 и 4 на формалните операции у Пиаже. Стадий 5 Колбърт и сътрудниците му наблюдават в около 10% от изследваните момчета след 16 годишна възраст, докато Стадий 6 не бил достигнат от никой в лонгитуда на Колбърг дори и след 20 годишна възраст. Колбърг се колебал дали да отстрани 6-ти стадий, но го запазва като необходим идеал за нравствено развитие.

Колбърг приема, че нравственото развитие изисква като своя предпоставка определено равнище на познавателна зрялост, но все пак не се свежда до нея. Тъй като нравственото развитие протича в 5-6 стадия, то проявява значителна автономност. Може да се предположи, че в известен период, да речем юношеството, нравственото развитие започва да "изтегля" след себе си, да "води" познавателните възможности на детето.

III. Емпирична вирификация на инвариантната последователност на стадиите

Към теорията на Колбърг се предявяват множество възражения. Ще се спра само на едно от тях - че в обсъжданата теория се приема нравствен универсализъм, чрез който се абсолютизира моралната ценностна система на западните общества. Колбърг е прав, че моралът трябва да се проявява и утвърждава като общочовешки, иначе това не е морал, а конкретните предразсъдъци на някаква социокултурна общност. Нравственото развитие по същността си е насочено към надчовешки инстанции - Бог, култ към живото, нравствен закон, иначе това би бил съвкупният егоизъм на човечеството. Така нравственото развитие става разновидност не на социалното, а на духовното съзряване на човека.

В тази връзка си струва да се отбележи още нещо: докато природата се е погрижила да изведе всяко физиологически нормално дете на едно доста високо равнище на познавателна компетентност, то нравственото развитие е по-проблематично и негарантирано. Пост-конвенционалното равнище на нравствени съждения се достига според Колбърг от твърде малко хора в края на детството. Затова трябва да се обръща много повече внимание на нравствените аспекти на обучението и на детския живот изобщо, отколкото това обикновено правят родители и учители.

Докато на пред-конвенционалното равнище нравствените съждения за добро и зло са ограничени от емоционалните последствия и от моралните санкции на възрастните, на конвенционалното равнище започва да укрепва реципрочността на нравственото действие. То се схваща като размяна на "услуги" и като "пазарене". Детето след 7 годишна възраст започва да изпълнява някои неприятни за себе си неща, ако другите са готови да удовлетворят определено негово желание. Всъщност за това помага и нововъзникналата способност за децентрация от собствената гледна точка. Колбърг е показал, че включването на детето в системата на общественото възпитание (детска градина, общности на връстници и пр.) ускорява нравственото развитие на детето, но в някакви предели.

IV. Значение на моралното развитие. Влияние върху регулацията на поведението и справянето с негативните жизнени събития

В ролевите и характерологическите ориентации към личността, в съответстващите им способи на поведение, познание и практическо действие се реализира връзката на човека със социалната група, с ценностите на конкретното общество. Но не всичко в битието и структурата на личността може да бъде обяснено чрез непосредственото влияние на обществото върху нея. Съществуват такива душевни и духовни свойства, такива стремежи, които са продукт на цялата история на културата... В личността се намират дълбинни психически слоеве, структури, сами по себе си изразяващи културното развитие в продължение на много хилядолетия. Към тях се отнасят, в частност, диалектическият разум, съвестта, естетическото съзнание. Израз на тези структури се явяват такива чувства като свобода, любов, надежда, съмнение, грижа, вяра, вина разкаяние, наричани понякога екзистенциални преживявания, поради което и съответните им структури е удобно да се нарекат екзистенциални. От тях зависят основният тон на светоусещането и емоционалното оцветяване на съзнанието. Доколкото са интимно-личностни, те се проявяват като непосредствена жизнена реалност, която е почти невъзможно да се определи и изрази в рационални, крайни понятия.

V. Диференциално-психологическа ревизия на подхода на Колбърг. Керъл Гилиган – равнища и стадии в моралното развитие на жените

Най-известният критик на теорията на Колбърг е психоложката Керъл Джилигън, която оспорва аргументите му от феминистки позиции. Нейното основно възражение е, че стадиите, установени от Колбърг, изразяват един маскулинен (мъжки) морал, който не важи за жените. Според нея основата на фемининния (женски) морал е не абстрактното благо и принцип, а грижата. Да си нравствен в женския модус значи да си грижовен към другите, да си обладан от едно внимание и заинтересованост към живото и отзивчиво да помагаш за утвърждаването му. Така постъпват истинските жени според Джилигън. Аз мисля, че Керъл Джилигън е права, но не съвсем. Нима грижовността прави мъжа женствен или по-малко мъж? Нима да се грижиш за хора и за живото изобщо е израз на слабост и уязвимост, или привилегирована способност на половината човечество? По-вярното е, че грижата е практическата основа на морала на обикновените хора, независимо дали са мъже или жени.

Концепцията на Колберг се отнася до мъжкия морал. Разпространена е и върху жените. Оказва се, че жените изостават и не стигат до 6-ия автономен стадий. Гилигън прави изследване за женския морал въз основа на критерия “морал на загрижеността”, а не на справедливостта. За него е типично хуманизъм, разглеждан като съпреживяване.

Стадии на моралното развитие според Колберг: той разглежда три нива на моралното развитие, всяко от които съдържа по два стадия. Във всеки стадий се извършват трансформации в разбирането на морала и моралните съждения. Моралното развитие обхваща морални съждения, действия, преживявания и чувства. За да се направи морален избор, първо се мисли, второ се действа, трето се преживява чувство за удовлетвореност или неудовлетвореност. Чувствата зависят от това какво влагаш: различните хора могат да преживяват едни и същи неща с различна степен на морална удовлетворителност.

Първо ниво - предконвенционално - предморален етап. Контролът на поведението е външен за субекта, действията се оценяват като добри и лоши, според практически критерии, а не по отношение на абстрактни ценности и значения:

1 стадий: субектите се съобразяват с последствията на действията, наказание или награда, запазване на властта и богатството от хедонистични съображения и загриженост за собственото удобство. Те се подчиняват на оценката на личности, отличаващи се с власт и престиж. На този стадий се отчита само индивидуалната субективна егоцентрична гледна точка, както и последствията за индивида от неговите действия. Не се отчитат подбудите и намеренията. Най-общо детето е послушно и остава подчинено на авторитета на възрастния, за да избегне наказание и цели изцяло егоцентрична удовлетвореност от действията си. (Стадият продължава до третата година.)

2 стадий: индивидуализъм и инструментална размяна, справедливо действие е това, което кореспондира с потребностите на Аз-а и евентуално на другите. Започва да се взема предвид перспективата на другия, детето захитрява, започва да се подмазва. Това е разхлабване на отношенията по вертикала. Субектите сега могат да осъзнават релативизма на гледната точка. Всички хора нямат по необходимост едни и същи интереси и еднакви цели, но тази децентрация е преди всичко прагматична и инструментална.

Второ ниво - конвенционален морал - морал на конвенционалната конформност. Това ниво предполага репрезентациите за ценностите и очакванията на социални групи и семейството. Субектът смята за нормално и морално да се съгласува с очакванията и да спазва конвенционалния ред. Най-общо за този стадий е интернализацията и поддържането на очакванията на другите, което води до междуличностно доверие, лоялност, толерантност, както и до запазването на социалната система, чиято част е индивидът. Договорът в междуличностните отношения за спазване на някакви правила е основа за изграждането и на обществената система. Тук отношенията са взаимни: обществената система трябва да осигури поддръжка на човешката система чрез санкции и закони, а хората на свой ред също поддържат системата. На това ниво личността се идентифицира и интернализира правилата и ограниченията на другите индивиди и на социалната система.

3 стадий - конформност: на тази фаза субектът оценява, че той действа добре, ако е учтив, ако се харесва, ако помага на другите, ако другите го приемат (според Валон това е стадият на грацията, на благодарността); важното тук е фактът да бъдеш в съгласие с другите, да бъдеш обичан, а впоследствие запазване и персонализация на морала и чувствата 6-7 година). На този стадий е налице конформност спрямо стереотипите и вземането под внимание на намеренията, за да се оценят действията. Появява се известна концептуализация на подбудите, започва се преодоляване на импулсивността в поведението, има изнасяне напред на подбудите в известна степен.

4 стадий - ориентация към социална система, закона и реда: социалните правила и конвенции са приети безусловно; необходимо е да се върши това, което трябва да се върши и моралността на социалния ред има предимство пред всички други съображения; индивидът трябва да подчини своите потребности и изисквания на групата и в интерес на самия индивид е да предпазва социалния ред и да се утвърждава. Индивидът осъзнава значението на социалната система, където всеки реагира според своята позиция; той изпълнява своите задължения и следва закона, за да допринесе за социалното равновесие и за своето лично равновесие.

Трето ниво - постконвенционално - принцип на автономния морал: налице е отново връщане към индивида, субекта на моралното разсъждение, но по други съображения, различни от тези в стадий 1 и 2.

Това ниво е идеологически интересно, защото се касае да се отграничиш от социалния ред, разглеждан като предписан, за да вземеш предвид релативизма на ценностите и правилата. Това ниво предполага способността на индивида да прави разграничение между основни човешки права и задължения, нещо, което се запазва в различни исторически епохи и култури, за разлика от обществените и правните правила, които се променят от социо-културния контекст. На това ниво индивидът може да конструира универсални морални принципи, като диференцира своята собствена морална гледна точка от правилата и очакванията на значимите други и обществото. Тук човечността е над всичко, не се променя от исторически и правни норми, които са подвижни и диференцирани навсякъде по света.

5 стадий: демократично приемане на закона: налице е осъзнаването на факта, че моралните норми зависят от съгласието на членовете на социалната група. Това е моралността на социалния договор и демократичното приемане на законите. Задълженията са резултат на този договор. Тук индивидът стига до прозрението за съществуването и функционирането на социалния договор, базиран върху индивидуалните права и задължения, взети чрез общо решение за доброто и равенството на всички.

6 стадий: автономен морал, базиран върху принципите на универсалната етика - над властта на групите и на социалните институции има изграждане на универсални етически принципи, които могат да доведат индивида до взимането на различна позиция по отношение на социалната група, може вече да се разсъждава за екзистенциалното значение на ценности като живота и смъртта, щастието и страданието. Дори емпиричните изследвания показват, че 5 и 6 стадий са пожелателни, не всички стигат до тях.

Всички стадиални теории дават вътрешнопсихичната организация за възможните вероятности за действие на човека и възможните качествени степени, в които човек може да функционира, но не трябва да се възприемат като абстрактно задължителни. В психологията на жизнения път като основен проблем е поставено универсалното общо значимо нормативно развитие, със стадии, от които не може да се избяга. Три фундаментални въпроса, които се отнасят към всяка стадиална теория:

- дали е инвариантно;

- дали следват точно тази последователност;

- дали стадиите са универсални - дали всички преминават през тях.

В контекстуалните модели развитието е двупосочно (и прогрес, и регрес). Силата на личността е в това по какъв начин да разреши тези противоречия, така че да преодолее регреса и да утвърди прогреса.

1. Влияние на фактора възраст върху регресията на генетичната наследственост - колкото повече се увеличава възрастта, напредва ли моралното развитие.

2. Влияние на пола - полов диморфизъм

1. и 2. са биологично зададени детерминанти на човешкия живот. Процедурата на Колберг за изследване на ефекта на възрастта е да се категоризират съжденията според възрастта, а не субектите.

Съждението е независима променлива и кривите, които се изграждат отразяват честота на съжденията, съответстващи на отделните възрасти. Според Колберг децата до 7 години се разполагат предимно на първия стадий - 72%, и на втория стадий - 23%. Останалите 5% могат да се отнесат към третия стадий. Отбелязва се важността на прехода между 8-10-та година, където спадат 1 и 2 стадий, нараства 3 - 25%, и четвърти стадий - 10%. 8-10-годишните, както при Жан Пиаже извършват преход между доморално ниво и конвенционално, свързан с конкретните операции в мисленето и възможностите за децентрация. Следващият важен преход е юношеството, където се констатира важна прогресия на съжденията, кодирани в четвърти и пети стадий - има преход от конвенционално към постконвенционално или автономно равнище на морала. През това време стадий 6 е представен с много малко съждения и прогресира твърде слабо. Колберг твърди, че юношеството по отношение на когнитивното и морално развитие е завършващ етап. В по-късните изследвания в резултат на реинтеграцията на лонгитюдни изследвания се установява, че много малко юноши прехвърлят прехода между 4 и 5 стадий. Установява се, че автономният морал е по-скоро свойствен за ранната, средна и късната възрастност, и много малко възрастни мислят на постконвенционално ниво. Преобладаваща част от хората мислят конвенционално и нормативно от гледна точка на закона и нормата, отколкото от разглеждане на морала в общочовешки екзистенциални категории. Може би критичните ситуации в човешкия живот, изискващи морален избор, който да е надситуативен, т.е. свободен от доминирането на нормата, придърпват по-висшите общочовешки нива на разсъждения и редефинират моралните избори. Все пак преходът между 4 и 5 стадий е възможен и вероятен и е много важен за юношата, защото 5 стадий съответства на истинско интериоризиране на социалните норми и надхвърля елементарната конформност към външния морал, разглеждан като важен сам по себе си. Лонгитюдните изследвания на Колберг показват регресия в юношеството в моралните съждения, т.е. юноши, които са достигнали постконвенционално ниво в горен училищен курс, регресират до предконвенционално ниво по време на следването си във ВУЗ. Причината: личността отново се концептуализира, има връщане към себе си на по-висше ниво и тук се появява “шум” между установяването на равновесие на личната позиция с тази на обществото. По отношение на теориите за генетична последователност на 6-те стадия Колберг прави едно допълнително допускане - всеки от последните три стадия може да се разглежда като различен тип зрели морални съждения. Зрелостта може адекватно да функционира на всеки от тези стадии. Различието между тези стадии съответства на противопоставянето на една морална нагласа, по-конвенционална и авторитарна от гледна точка на законовите норми, което може да се наблюдава при възрастните, и една нагласа, по-хуманистична и по-афективна, която отчита значението на човешките преживявания, на емпатията, съчувствието и загрижеността. По тази линия съществуването на два типа морал на справедливостта и нормата и на загрижеността и емпатията - Гилигън оспорва концепцията на Колберг и разработва своя концепция за т.нар. женски морал. Това е диференциалнопсихологическа хипотеза за различията в моралното развитие от гледна точка на половия диморфизъм. Гилигън прави опит да изследва по-прецизно моралната психология на жените, като е убедена, че тя се различава съществено от тази на мъжете, но не е по-низша от тяхната, както се подразбира от трудовете на Колберг. Експериментални и начално-теоретични основи: в началото на 80-те заедно с няколко сътрудници Гилигън провежда изследвания за моралните съждения на жените при морален избор. Тя използва ситуацията решението за аборт: за студентската младеж с нейните права и отговорности. Осмислянето на данните води до написването на книга: “С различен глас”, където е изложено емпиричното откритие за женската психология, което не съответства на класическата теория на Колберг за моралното развитие. Женската психология се характеризира с етиката на загрижеността, а мъжкият морал се основава преди всичко на етиката на справедливостта, закон и норма. Откъде идва това различие в тенденциите за морално съждение и как може да се формализира женското развитие - това са въпросите, поставени в изследователската работа на Гилигън. Изгражда се нов подход към психологията на жената. В резултат на различни анкети се установява, че мъжете и жените обикновено мислят, артикулирайки две различни централни морални понятия - справедливост и загриженост. Докато етиката на първото се основава на принципа на равенството (всеки човек трябва да бъде третиран по един и същи начин), етиката на грижата почива върху предписанието за ненасилие (никой не трябва да бъде нараняван). В общия случай всяка личност, независимо от пола, изглежда използва тези две основи на морала, женското мислене обаче се фокусира повече върху втората - доброжелателност, емпатия, докато мъжкото - върху правото, равенството, истината. Тези две основи се съвместяват при моралния избор. При мъжкия тип, когато акцентът е върху закони и норми, човешките чувства могат да бъдат пожертвани, докато при жените силата на емпатията, нежността, любовта позволява нарушаването на някои норми. Но моралният избор трябва да включва и двата принципа, защото човешката природа е единна. Когато има морални чувства, чувството за отговорност не е конформност, а жизнен принцип.

Гилиган определя 3 последователни стадия в развитието на етиката на грижата: оцеляване, доброта, рефлексивно разбиране на грижата. Индивидът преминава през загрижеността, засягаща само собствената му личност; загрижеността, засягаща само другите, накрая достига до равновесие между първите две. Оформят се 5 равнища:

1 равнище- на оцеляването: да се грижиш за себе си, да осигуриш собствената си защита и щастие, да избегнеш страданието. Това е нивото на първичната мотивация, в основата на която лежат прагматични аспекти. Чувството за грижа съществува, но не е основано на истински морални ценности.

Равнище 1-5 (структурирането става от гледна точка на последния стадий) - преход между оцеляване и отговорност. Тук се появява критика на първото равнище, защото възниква чувство за вина, изградено върху понятието “егоизъм” - признак за привързаност към другите. По добро разбиране има на отношенията между Аз-а и другите, но все още доминира центрирането върху собствената личност. Чувството за вина говори за някяква отговорност. Когато се появи чувството за вина детето започва да си оспорва егоизма, усеща се, когато наранява, но това е интуитивно.

2 равнище - на конвенционалната доброта: към отговорността се прибавя майчинския морал - по-слабият трябва да бъде закрилян. Човек иска да е добър и да помага на другите дори и в степен, в която това е в негов ущърб. Този стадий е белязан от подобна саможертва.

Равнище 2-5 - на прехода между конвенционална грижа и доброта и взаимна грижа и доброта. Тук се наблюдават два критични момента:

1. приемане на универсалността, за да отхвърли юношата страха, че ако приеме норми, които не се споделят от обкръжението му, той няма да може да утвърдисебе си като личност. Социалното обкръжение трябва да предложи гаранции за универсалността на нормите и че те носят защита срещу собствената и чужда агресивност. Способността да групираш нещата и да осъзнаваш необходимостта да спазваш правила не са достатъчни, ако социалното обкръжение не предлага гаранции човек се дезориентира.Теориите за моралното развитие и идентичността разглеждат този преход като критичен: връщане към его, но от гледна точка на автономни морални съждения. Социалното обкръжение трябва да предлага достатъчна подкрепа за универсализация на възгледите.

Равнище 3 на грижата към себе си и към другите, личността осъжда експлоатацията и страданието в универсален план, но критерият за доброта е вътрешно преосмислен. Личността става автономна, това води до ново преосмисляне на отношенията Аз-другите и нови основополагащи принципи на моралното мислене и вземането на решение. Именно в този момент се разкрива връзката между развитието на моралното мислене и идентичността. Тази нова формализация на моралното р-е постепенно извежда на преден план значимостта на отчитането на понятието за идентичност в теориите за моралното мислене и развитието на идентичността от самоотрицание към самоутвърждаване. Много е важен периодът на юношеството, в който се извършва последователна еволюция на личността, преживяна различно в зависимост от пола. В юношеството се усвояват полово-ролевите стереотипи. Диференциация в сферата на моралното р-е има още през детството. Момчетата и момичетата развиват добре диференцирана полова идентичност и вследствие на това през юношеството развиват различно морално мислене. Развитието на идентичността е много различно при мъжа и жената и това обуславя различията в моралното развитие. Според Гилиган това разминаване нараства прогресивно като в крайна сметка води до два почти отделни типа морално мислене, съответстващи на двата пола.

Според Гилиган формирането на женската идентичност се извършва в контекст на отношения на непрекъснатост, защото майките показват тенденция да възприемат дъщерите си като себеподобни и свое продължение. От своя страна момичетата се идентифицират и с пола, и с майката така процесите на привързаност и формиране на идентичност се сливат. Освен това майките възприемат синовете си като тяхна противоположност и момчето трябва да се отдели от майката за да се самоопредели като принадлежащо към мъжкия пол. Скъсването на емпатичната връзка с майката има за резултат факта, че мъжкото развите включва много по-енергична диференциация на личността, индивидуация и укрепване на границите, които малкото момче определя постепеннов хода на преживяванията си. Според Гилиган момчетата се отделят от обекта на привързаност (майката), разграничават се от стила на нежност и гъвкавост, по-голяма способност за отчитане на чувствата. Момчето започва да търси други обекти на привързаност, за да задоволи потребността си. За да има критично отношение към тези връзки, той трябва да има сигурност в себе си. Много е важно поведението на бащата в тази възраст - той трябва да бъде нежен, съпреживяващ по отношение на своя син. Това дава на момчето сила и възможност да погледне на себе си с нови очи.

За контакти с автора:

Email: eeriecrow@yahoo.com

ICQ: 43482264

Skype: gogek78

GSM: +(359) 887 821447

* резюме на главата „Обществото като Драма” от книгата на Питър Бъргър - „Покана за Социология”

След като обрисува една доста безрадостна картина на човешката единица в обществената схема, Бъргър ни описва как същото това общество с неговият вътрешен и външен контрол може и трябва да бъде трамплин за вътрешна свобода и дори екстаз на всеки стремящ се към тях индивид. Лайт мотивът нa Бъргър в тази глава е да покаже, че животът е „сцена”, на която ние играем ролите си и също като актьори, но можем да изпълняваме репертоара си без да биваме погълнати и обсебени от него, а вместо това да бъдем в постоянен контакт с Истинското си Глъбинно Аз. Питър Бъргър подчертава, че манипулативността на социума е не само желателно, но и задължително преодолима от Съзнателния индивид, който заслужава именуването си Човек. Как да постигнем Свободата и щастието?

Свободата като Право на Избор

Според Бъргър, Свободата не е свързана с живот извън обществото и не предполага липсата му, а е по-скоро една постоянна връзка със Себе си, с това Аз, което е играчът на поредната житейска и социална роля. Единствената реална свобода, която имаме, е правото ни на избор, във всеки един момент от живота ни. Макар че обществото се стреми да отнеме и ограничи дори това наше рождено право, възможността за вътрешен избор на посока на мисълта и състояние на съзнанието винаги е налице. Обществото се състои от индивиди и колкото ние зависим от него, толкова и то зависи от нас.

Илюзия за Свобода

Често бягство на човека от обществото, се явява общественото неподчинение, саботаж в по-малък или по-голям мащаб и форма – например като се почне от революциите, мине се през престъпността и се стигне до ежедневно прескачане на прости социални правила и културни норми. Такива форми на протест дават на практикуващите ги чувството за свобода.

Вътрешният Свидетел

Друга, доказано приложима и адекватна от позицията на интегралния живот форма на постигането на чувство за свобода в рамките на обществената структура, е вътрешното оттегляне (detachment). Човек живее в социума, изпълнява ролите и задълженията си, но ги прави точно като роля, играе ги, докато вътрешно остава привързан към центъра на съзнанието си, към Свободата на вътрешната си безграничност. Това обаче съвсем не е лесно постижимо – човек трябва да притежава високо ниво на вътрешна енергия, за да може да се дистанцира от ролята си, да остане във вътрешния си център, като запази спокойствието и радостта си при всички житейски обстоятелства, без да бъде погълнат и обсебен (съзнанието му) от тях. По този начин човек престава да бъде марионетка на конци, и дори може да манипулира обществените структури, защото придобива ясна визия за ставащото във всеки един момент и за системата като цяло.

Екстаз

Концепцията на Бъргър за Екстаза: За Бъргър екстазът представлява именно това умение да се дистанцираме от ролята си, да я видим в ясна светлина, да не бъдем погълнати от нея, да разберем че тя не е нещо меродавно и строго задължително, че има много начини за изпълнението и промяната и. Той твърди, че трябва да се дисоциираме от „злокачествената вяра”, тоест от пълното разчитане на нормите, правилата и формалностите на обществените структури и институции, и да се освободим от вътрешната си зависимост от тях.

Извод

В заключение: обществото е необходима и практически задължителна структура на взаимно съществуване на човешките индивиди. Това, което прави тази структура толкова депресираща и, както казва Зигмунд Фройд, превръща всеки човек повече или по-малко в невротик, е липсата на мъдрост и знание в тези, които стоят на върха на пирамидата на това общество, които насочват, по точно манипулират човечеството по пътища и начини, далеч не в хармония с тези на Космическия Пулс и законите на битието в по-широк мащаб. Както се казва в българската поговорка, която като българи имаме честта да знаем: „Рибата се вмирисва откъм главата!”.

Някои социолози и психолози, такива като Конфуций и Буда, твърдят, че причина за всяко човешко страдание, е невежеството – преди всичко за самия себе си, както и за света в който живеем. За да бъде човешкото общество радостна и естествена структура, а не затвор, както правилно е забелязал Питър Бъргър, и за да бъде човек съзнателно творческо същество, каквото му е предопределено да бъде, вместо кукла на вериги, каквато представлява сега, съвременното общество трябва да се свърже с Kосмическото. Но при положение, че засега хората не могат дори да заживеят в хармония едни с други и продължават да се обособяват в племенните си структури, наречени държави, как може да се очаква да станат част от един по-всеобхватен и мащабен социум – та те дори не приемат съществуването му и не знаят за него.

Нека си представим, че сме на няколко светлинни години от родната ни красива планета – нима тогава ще се определяме като американци, англичани, българи или японци? По-скоро като земляни, не мислите ли?

Бъдете здрави!

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com

* по книгата на Питър Бъргър - „Покана за Социология”

Сякаш четвъртата глава за човекът в обществото не е достатъчно депресираща, в главата „Обществото в Човека”, авторът задълбочава поразяващите за непросветения ум разкрития!

Бъргър пита: „Ако обществото е като затвор, тогава защо повечето хора толкова лесно и охотно понасят бремето му?” Отговорът му е че обществото контролира човека не само отвън, но и че е ВЪТРЕ в него и човек представлява своего рода марионетка на конци, с илюзорна свобода и мнение: „Обществото не само определя какво правим, действията ни, но и какво сме, същността и съзнанието ни.” С други думи, социумът определя ИДЕНТИЧНОСТТА ни, самосъзнанието ни.

Защо се подчиняваме на този неумолим контрол на обществото, отвън и отвътре? Защото най-често ние самите искаме точно това което обществото очаква от нас. Ние ИСКАМЕ да се подчиняваме на правилата. Те ни дават усещането за сигурност и ни предпазват от бремето да мислим и осъзнаваме света и живота какъвто е. Ние искаме да бъдем послушни пионки на обществения механизъм. Положението ни в обществото определя кои сме и какво правим през живота си. За да обясни как се случва това, Бъргър използва три основни концепции:

1. Ролева теория

2. Социология на Знанието

3. Теория на средовата принадлежност

Така, в края на краищата, Бъргър казва, че не само сме затворници във физическия затвор на социума и роби на правилата му, но и сме ментални затворници на социалния контрол и неговите структури, които стават неразделна част от нашето „аз”, от идентичността ни, тъй като ги интроецираме в себе си.

1. Ролева теория – Ролята представлява очаквани и желателни отговори и реакции на определени очаквания и параметри, рамки, норми. Ролята осигурява на личността модел, според който да се държи в определена ситуация. Ролите контролират не само поведението на човека, но с течение на времето и мислите и чувствата му, защото личността на човека се превръща в ролята която изпълнява. Хората стават ролите, които изпълняват. Ролите, които изпълняваме се превръщат в наша идентичност - в нашата социална идентичност. С раждането си в определено семейство, среда, с възпитанието и образованието, което човек получава, благодарение на тази си среда, на него му бива преподавана и ролята, която най-вероятно ще го движи през целия му живот. Например, възможно е циганче което рови из кофите за смет да има коефициент на интелигентност 170. Едва ли някой някога си е направил труда да изследва природната му интелигентност, но ролята която получава, липсата на образование, начинът на препитание, езиковата и хигиенна култура, формирането на определени обществени навици и стандарти, запечатвани в него през детството му, предопределят бъдещето му в обществената стратификация! Така заучената роля бива поддържана чрез постоянно потвърждаване от другите членове на обществото – както и от заобикалящите човека с подобна роля, така и от тези, които имат друга роля с тяхното дистанциране или стремеж към нея (според желаността и).

Възможно е човек да премине от една роля в друга – Бъргър нарича процеса трансформиране. Преминаването към по-желани роли е труден процес, изискващ всички сили на индивида, докато обратният процес на преминаване в ролята на по-ниска социална позиция е бърз и нежелан. Етимологията на думата личност от Латински в производните му езици е следната: Persona = Mask = Person ! Следователно, според Бъргър, с когото, надявам се, сме съгласни, Личността е маска, репертоар от роли, процес на изпълнение, отъждествяване и потвърждаване в очите на хората последователност от адекватни очаквани от тях (от обществената структура) отговори и действия. По този начин, голяма част от така наречената честност и искреност представляват просто част от ролята на демонстриращия ги .

Социалните структури подбират онези индивиди, които са подходящи за тяхното функциониране и по един или друг начин елиминират онези, които не отговарят на очакванията им.

2. Социология на Знанието – Според Бъргър : ”Идеите, също както и човека, произлизат от определена обществена среда” Даден човек мисли през схемата на възприятие, дадена му от средата, в която е възпитаван и в която живее. Така, дадена мисъл може да бъде проследена от мислителя към социалната му среда. Визията на мислителя зависи от средата му, от идеите и разбиранията, предадени му от родителите, връстниците, училището, медиите. Това, че даден факт се възприема по определен начин от достатъчно количество уважавани от човека членове на социума, го кара да го възприема по същия начин, като подсъзнателно приема груповата визия за вярна.

3. Теория на средовата принадлежност – като член на обществото човек винаги е формален или неформален член на различни групи, които формират, поддържат и ограничават мирогледа му. Понякога човек се стреми към друго обкръжение. Групите, средата в която човек действа, му дават модел, по който той непрекъснато се сравнява. Визията за света се променя с промяната на обществената среда, на групата от хора, които го заобикалят: „С избора си на определена компания, група, среда, човек избира цял един особен и различен свят, в който да живее!”

В заключение, мога да кажа, че визията на Бъргър е потресаващо реална. И все пак, нуждата от общество е явна. Човек не може да съществува отделно от обществото – то се явява един вид групов човек, с неговите органи- институции. Ако едно човешко дете бъде отгледано от обществото на вълча глутница, което се е случвало, дори и да има всички човешки заложби, след няколко години сред животинското общество, процесът на примитивизация и превръщане в животно става неизбежен и необратим.

Обществото не задължително се състои само от несъзнателни марионетки и не е задължително затвор – защо да не го сравним с училище? Обществото е задължително необходима структура и социализацията на човека е нещо естествено. Друг е въпросът дали обществото, в което живеем е най-добрият образец на такова и дали е в хармония с Природните, с Космическите закони.

Казват че същите лидери на човешкото общество в целостта му – тези които управляват държавните лидери чрез икономически манипулации – същите тези единици от индивиди предизвикват войните, решават кой да спечели или не, определят световната политика, размера и богатството на отделните държави, просперитета или нищетата им… Не мога да кажа че тези личности са водени от етични и безкористни мотиви! Българската поговорка гласи :”Рибата се разваля от главата” Ако начело на Глобалното Село стоят въпросните подобия на хора, които предопределят, поддържат и решават бъдещето на човешките общества, тогава реалността на съвременното абсурдно общество – в и извън човека става ясна.

Благодаря! Бъдете здрави!

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com

В глава четвърта от книгата си, наречена „Човекът в Обществото”, Гн. Бъргър защитава визията си за обществото като затвор, индивидите като принудително подчинени на правилата на този затвор, диктувани от институциите и техните лидери, както и от личности в сянка на върха на пирамидата на общественото стадо. Защо стадо? Защото разликата между стадо и общество се състои в това че стадото има за членове животни без самосъзнание, а обществото мислещи осъзнаващи себе си и света същества, тоест хора. За съжаление съвременното ниво на съзнание на масата индивиди е толкова ниско, че човешкият социум експлицитно-иронично бива наричан понякога стадо…

Бъргър използва пет характеристики с които обяснява връзката човек-общество:

1. Себеразполагане в обществото

2. Механизми за социален контрол

3. Обществени Слоеве(класи)

4. „Дефиниция на Ситуацията”

5. Институции

1. Себеразполагане в обществото: като деца ние биваме възпитавани от родителите си, училището, ние им вярваме безрезервно и по този начин обществото ни натрапва точно какво можем да правим или не, дори какво е желателно да мислим или не, какво да очакваме от живота, какви цели да имаме, какви критерии да имаме за щастие и успех. Свързването на новия индивид(детето) с обществото бива налагано чрез множество правила и норми, които трябва да бъдат спазвани. Подчиняването на тези правила става чрез средствата за социален контрол.

2. Механизми за Социален Контрол – Социалният Контрол бива поддържан чрез разнообразни механизми които да „вкарат в пътя” непокорните членове на стадото.

2.1. Насилие – Физическо насилие и заплаха

2.2. Икономически контрол – поддържането на ниво на бедност на членове от обществото или цели групи, държави, континенти - осигурява контролирането им чрез максимално ограничената им възможност за финансова мобилност в един свят ръководен от парите. Още – страх от уволнение или неприемане на работа. Страх че ако не се спазват наложените схеми и рамки на развитие – образование, дипломи, човек ще бъде изхвърлен в периферията на социума.

2.3 Ментален и вербален натиск – Убеждение – Ментално убеждение – подчинение на общественото мнение, на „какво ще кажат хората”. Вербално убеждение – склоняване в смисъла на подчинението.

--- 2.3.1 Клюки, порицания, насмешка, слухове, клевети – основателни или не, те въздействат на различния индивид като засягат стадното му чувство, тоест подсъзнателното му единство с колектива.

--- 2.3.2 Заплаха от отлъчване от групата – това е една по-силна форма на въздействие на колективното съзнание на човека

--- 2.3.3 Лъжа и измама – човек може да бъде убеден да поддържа даден модел на поведение като бъде лъган. Цели държави, ако не и цялата ни планета е под контрола и ръководството именно на измамите на върхушка, за която обикновеният гражданин, дори и професор и политик, знае малко…

2.4 Морал, традиция, обичаи – тези средства, особено силни поради това че действат отвътре, от позицията на съзнанието на човека, са налагани през вековете с цел обуздаване животинската страна на човешкото поведение

2.5 Професионални норми на поведение

2.6 Семейство – в обществото има създаден имидж на проспериращия индивид, който освен определен финансов статус и професионална реализация, задължително е създал семейство и деца – ако индивидът не се вмества в тези рамки, той бива дискредитиран от общественото мнение. Индивидът прави всичко възможно да избегне това дискредитиране.

3. Обществена Стратификация, Класи – В миналото стратификацията на обществените слоеве е била определяна според „божествеността” на човека. Резултат от това е по-скорошната Аристократична класа, която все още бива поддържана в някои държави. Един типичен пример за класово общество дълго време е била Индия с нейните пет класи: Брамани (духовници), Кшатрии (Воини и Управници), Вайшии (търговци, занаятчии), шудрии (земеделци, работници) и неприкасаеми (вършещи най-тежката и непривлекателна работа). В днешно време класите се определят главно по финансовото състояние на принадлежащите си, независимо от начина на придобиване на средствата. Делят се основно на висша, средна и низша (работническа, парии).

4. Институции – те регулират и канализират човешките действия, дават илюзията че техните императиви са единствената възможност и реалност, маркират в хронологическа и поведенческа последователност човешките действия. Институциите трасират желаната посока на развитие на средният индивид, смятат за нежелателно правото му да мисли свободно и да търси отговори на въпроси, осигуряват модел на съществуване, например желанието за създаване на семейство и деца, образование, за притежания, за професионална реализация. Институциите създават обществен модел за подражание – представа за желания тип човек.

Накратко: Бъргър казва че ние сформираме самосъзнанието си във връзка със социалната си позиция, положението си в обществото. Това положение бива поддържано от механизмите на социалния контрол. Материалното ни съществуване в рамките на обществото на определена класа предопределя очакванията ни от живота и бъдещето ни, както и целите и начините по които да ги постигнем. Всяка класа поддържа различна визия за света и живота и по-горните класи доминират низшестоящите. Управляващите от високо ниво и институциите които те създават и променят, както и техните закони поставят живота на човека в тесни коловози, добре отъпкани от предците ни и поради това смятани от хората за нещо естествено.

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com

Какво е Воля?

Волята. Какво е тя? Да се ядосаш и наложиш над нежеланите чувства, мисли и ситуации? Да се гневиш и да насилиш чувствата в себе си или някой друг, като изпълниш его мотивите си? Дали е това? Доколко такава воля е успешна, същинска и стойностна?

Темите за волята и свободата са тясно свързани. Толкова сме свободни, колкото воля имаме. Волята е волност, свободност. Всъщност са синоними.

Когнитивната воля е свобода в мисловния поток, мисъл неподвластна на времето и пространството, на дребните ограничения и илюзии. В по-висш аспект, тя е волята на духа.

Емоционалната воля е основен компонент и същевременно резултат на емоционалната интелигентност. Тя е способност да осъзнаваш и управляваш емоциите си, да ги насочваш в подходящо русло, да ги удовлетворяваш по най-добрия за тях и теб начин. Това умение, във възходящ поток, е сублимацията, а в низходящ, кондензацията. Те двете непрестанно протичат в нас – нужно е само да ги наблюдаваме и леко насочваме съзнателно.

Свободната воля на човек е минимална при слабо развитото съзнание, но расте в процеса на разширението му, като нейната роля става решаваща в процесите на постигане на психически интегритет и себеактуализация при един високо развит индивид.

Биполярност на Волята. Анима и Анимус.

Степени на Проява на Волята

Либидо – Мортидо

Когато живеем живота си автоматично, така както сме съветвани да го правим, чувствата и мислите, мъжката и женската страна в нас все повече се поляризират и отдалечават една от друга. Toва е добре познат факт в трансперсоналната (езотерична) психология и всеки човек, отдал се на грубата воля на страстите си, го е преживявал, най често неосъзнато, разбира се. На вътрешно психичен план поляризирането се изразява в огрубяване и дистанциране на двата основни жизнени потока в нас – мъжкия и женския, Ин и Ян. Ние сме двуполюсни същества, както телесно, така и душевно. Имаме две мозъчни хемисфери, както и две душевни половини, Анима и Анимус , които се проявяват според развитието на съзнанието ни. В най-грубата си поляризация, Анима в нас се изявява като грубо либидо, страстна похот, а Анимус, като агресията на омразата, като разрушителният нагон за разрушение - мортидо (танатос). На това ниво волята е принизена до нагонни импулси, които при човека разбира се, се проявяват през разширените му когнитивни способности на интелекта. Волята е напълно обсебена от животинския нагон. Човек е сляп и глух за човешкото в себе си. Когницията и висшите му човешка чувствителност са изцяло подвластни на звяра в него. Всички житейски дела, интелектът и социалните взаимодействия на такъв човек са подчинени на нарцистичните животински нагонни импулси. Всеки от нас понякога изпада в такова състояние, но за една немалка част от хората, то е постоянен психичен статус. Това не означава задължително глупост. Такъв човек може да бъде президент или собственик на верига от банки, но целите му в живота ще бъдат пренос на животинските инстинкти и процеси в човешкото общество – нищо повече. Тъй като върхушката на човешкото общество е на това ниво, цялата ни обществена организация, цели и процеси страдат и са твърде далеч от естествената хармония. На това ниво човек не може да бъде щастлив. Поляризацията поддържа в него постоянен вътрешно психичен конфликт и недоволство, които се проектират и в социалния му живот. Финансовото положение в случая няма значение, защото говоря за психично състояние, което може да бъде поддържано от всички обществени класи.

Емпатия - Логика

Когато човек разшири съзнанието си в по-голяма степен, Анима се проявява като умение за емпатично вчувстване и съпреживяване на живота и позицията на другите, а Анимус като по-развит логически интелект и съзидателност. Границите на аза се разширяват до семейството, нацията, обичаните хора, появява се съвестта и моралът, които ако са в чист вид, са връзка с природно заложените в самия живот закони. Това е нормалното състояние на човешкото общество или поне е желателно да бъде такова. Тук волята започва да играе важна роля. Макар и често погрешно прилагана и бъркана с насилие, човек започва да осъзнава същностното в него. Двойката противоположности, жената и мъжът в нас, започват да съжителстват по-хармонично, макар че често се получават вътрешни конфликти и противоречия вследствие от непознаването на цялостната психика и функционирането и. След известни борби и падания, човек започва да разбира, че начинът за успех в живота му, както в ролята си на психологичен похват, така и в социалните интеракции, не е борбата, противопоставянето и дисоциирането, а сублимацията, интеграцията, разбирането и приемането, включването и овладяването. Качеството на живота става по-хармонично, а смисълът му по-ясен.

Чиста Любов – Висш Разум

На едно още по-същностно ниво на развитие на съзнанието, Анима в човека се проявява като всемирна любов и постоянна радост от съществуването, а Анимус, като чиста съзидателна воля, проницателна визия за живота в целостта му и директно прозрение чрез висшия ни разум. Човек прониква в по-фините региони на битието, устремява се към недуалното познание и освобождението. На това ниво Анима и Анимус, Ин и Ян, Шакти и Шива, се сливат в неделимо единство. Човек става космически жител, мъдрец и сидха, който встъпва в ролята си на истински разумна същност.

Волята като Сила

За да имаме каквато и да е проява на воля, трябва да имаме достатъчно количество либиден пълнеж, който захранва дейностите ни. И зад когнитивната и зад емоционалната ни воля стои една и съща двуполюсна либидна сила: Ерос-Танатос, Либидо-Мортидо. Тази сила се насочва в русло, определено от мислите и чувствата ни, от душата и духа ни. Притежаваме толкова свобода на волята, колкото сила имаме. За да запазим и развиваме силата си, е нужно да се грижим за нея, да я свържем с източника и, с фините региони, от които тя се влива в нас – чрез постоянна осъзнатост, молитва, медитация, подходящо хранене, сън и сексуален живот. Чудесни методи за усъвършенстване на вътрешната сила са източните йога системи, чрез които директно се осъзнава състоянието на енергията, движението и през фините канали и сублимацията и. Телата, през които се проявява изначалната ни същност, се анимират от една и съща двуполюсна сила, която единствено променя скоростта на трептенията си. Но, силата е нищо без контрол.

Потоци на Развитие на Волята

Когнитивната Воля

Когнитивната воля е свързана с Анимус, мъжкото начало в нас. Според степента на проява на Анимус и съгласуваността му с Анима, женската, емоционална страна в нас, се определя и количеството и качеството на свободната ни воля. Волята е самата есенция на човешкото в нас. Когато нагоните ни ръководят, тя е в унизено положение. Когато разумът се развие, пред човек се появява възможността за съзнателно контролиране на живота му. Появява се възможността за избор.

Изборът е същината на свободната воля на човека. Във всеки един момент от живота си човек взема решение. Решение по кой път да поеме. Избор винаги има. Тази свобода е колкото дар, толкова и товар за неразвитото съзнание. Човек често се лута, взема погрешни за него решения, върви по чужди пътища, преповтаря изборите на някой друг... Често в живота ни от един малък избор в определен преходен момент зависи цялостното развитие на съдбата ни за в бъдеще. Затова човек е добре да знае какво действително иска. Това познание, основано на проникновен самоанализ и синтез, интуиция и емоционална интелигентност, които са инструменти за връзка с програмата – план, определена за настоящия ни живот, ни дава картата, насоката и дестинацията, която имаме да следваме. Тази насока е лично наша и колкото по-целеустремено я следваме, толкова повече помощ получаваме. Помощ във вид на “случайни” стечения на обстоятелствата, срещи и възможности – така наречената от Карл Юнг Синхроничност. В момент на избор ние сме като на кръстопът. Можем да поемем нагоре към планината и разширим визията си, можем и да тръгнем надолу към блатата на тесните разбирания, емоционалната посредственост, конвенционалност и прашния сив живот на спящите съзнания. Ако тръгнем надолу, което е по-лесно, визията ни ще се стесни, блатните изпарения на тежките страсти ще замъглят когницията ни и възможността за правилен избор за в бъдеще ще е все по-малка. Колкото по-надолу по наклона на егоизма си слизаме, слушайки гласа на низшата си природа и обръщайки гръб на висшата, толкова повече ще ограничаваме възможностите на свободната си воля, докато тя не изчезне, удавена в слепотата на дивата страст, невежеството на крайната себичност и пустотата на скованата двумерна логика.

Свободната воля в нас е рожба на най-висшата ни изначална природа и като такава има нужда от връзка с нея. Ако слушаме тихия глас на интуицията си и тръгнем по стръмния склон на себеусъвършенстването, конвенционалната тясна логика се превръща в логика – визия, както се изразява Кен Уилбър, в пост - конвенционална логика, която обхваща в полезрението си пропорционален на развитието на съзнанието ни мащаб. Тази визия – логика все по-тясно се свързва с интуицията и при един по-висш етап се превръща в директно проницателно знание. Разширеното съзнание води до по-тясна връзка с рождената ни мисия и поради това умножените възможности за избор вече не са бреме, а просто вариации на личната свободна воля.

Всеки от нас прави избор ежесекундно. Решаваме в кой университет и в коя специалност да учим, което предопределя до голяма степен хода на живота ни, избираме една или друга реализация и начин на изява, като избираме между гласа на душата си или този на плоския разум, избираме дали да натиснем спусъка на пистолета или не, да полагаме усилия или да се валяме в тинята на нагоните си...

Упоритост, Гъвкавост, Ригидност

Когато изберем дадено направление в когнитивната, афективна и поведенческа сфера, остава ни да действаме, за да постигнем целта си. Тя може да бъде конкретно физическа или ендогенно психическа, но за постигането и са нужни усилия и стремеж. Усилията за постигане на целта ни са едно постоянно пре-потвърждаване на направения избор. В пътя на постигане на една дългосрочна цел е нужна и изкусна емоционална интелигентност, която да поддържа и вдъхновява когнитивните решения в пътя на постигането на целта им. Отношението между ролите на емоционалната и когнитивната интелигентност във вътрешния ни живот е аналогично на ролите на мъжа и жената в семейната структура.

Доброволните усилия са динамична проява на свободната ни воля. Те са вид психологично планинарството. Ако човек обикне движението нагоре по стръмните, но красиви склонове, усилието по изкачването им ще му носи напрежение, но и радост. По пътя на изпълнение на обсебващите импулси на нагонната си природа човек полага огромни усилия и жертви. Ако индивидът осъществява правилен по отношение на интегралната си природа избор и прилага същите по количество усилия в посока задоволяване нуждите на комплексното си същество, резултатите ще бъдат оптимални както за подсъзнателната природа на животинския бозайник, в който гостува, така и за истинската му същност.

Упоритостта е атрибут на постигането. Най-твърдата скала поддава под упоритата капка вода. Интелигентно прилаганата упоритост е синоним на успеха. Когато едно растение расте, то не спира да дели клетките си, докато от невзрачна тревичка се превърне в могъщо дърво. Разликата при човека е, че той има право на избор. Човек може да реши дали да се свърже с хармонията на предназначението си и да израства по съзнание или да деградира в разложението на безволието. Потенциалът на свободната воля на човека му дава възможност или да бъде господар на живота си, или да избере кривите пътища на посредствеността, които неминуемо унищожават самия смисъл на съществуването му.

По пътя на постигането на една цел обаче контекстът често се мени и затова в рамките на този контекст човек трябва гъвкаво да варира. Иначе твърдостта и упоритостта се превръщат в неефективна ригидност. Гъвкавият ствол на младото дръвче се огъва под атаките на бурята, но оцелява и продължава да расте и се развива след спирането и. Старото и ригидно дърво обаче лесно бива поваляно от вятъра. Нека, независимо от възрастта на телата си, винаги бъдем млади по съзнание и гъвкави в изборите си.

Емоционалната Воля и Интелигентност

Емоционалната интелигентност, според съвременната психология, е осъзнаването и мениджмънта на емоционалния живот така, че да служи на благосъстоянието на психичния живот на човека, както и на социалните му интеракции. Това е правилно, но двумерно определение. За да дадем комплексно определение на тази психична функция, трябва да я погледнем през призмата на цялостната човешка психика.

Емоционалната интелигентност е умението да осъзнаваш емоционалната си природа, нейните движения в психическия организъм и умело да я направляваш. От една страна, емоционалната интелигентност представлява изкуството на психичната сублимация, а от друга, на психичната кондензация. Сублимацията е майсторството съзнателно да впрегнеш страстно - разрушителната си нагонна природа в колесницата на съзнанието, като юздите на свободната воля я направляват в посока на прогресиращо себепознание. Кондензацията е процес на проявяване и приложение на достигнатите свръхсъзнателни опитности в ежедневния живот, с което, както се казва, змията захапва опашката си. В ядрото и на двата процеса стои волята. Сама по себе си волята не е нито когнитивна, нито емоционална, а по-скоро пълен синтез на тези двете. Волята е самата същност на човека, Логосът в него.

Емоционалната Интелигентност като Процес на Сублимация

Изкуството да познаваш себе си е велико и безгранично – защото човекът е безграничен. Да осъзнаеш смело най-грубите прояви на животинската си природа и вместо да се бориш с тях, което убива и теб и тази природа, да съумееш да използваш силите и, за да те тласнат в трансперсоналните състояния на съзнанието ти. Сублимацията е процес на разширение на съзнанието, при който емоционалната интелигентност се изявява именно като осъзнаване на подсъзнателните наличности и канализирането им в посока свръхсъзнанието. В този процес борба и противопоставяне няма. Има усилие, което е проява на динамичната ни свободна воля. Но то е радостно усилие, защото първоначалните подсъзнателни импулси на агресия и похот биват рафинирани и задоволявани много по-качествено и цялостно на по-високите равнища на трансперсоналните преживявания. Получава се свободен непрекъснат поток на психичната либидна енергия – от подсъзнание към свръхсъзнание, като процесът е ръководен от волята на самосъзнанието, съзнателният аз. Разбирането и усвояването на този процес е ключ към разбирането и експерименталното постигане на истините, учени от дълбинната психология на всички езотерични школи. Сублимацията е шперц към вратите на познанието, хармонията и любовта. Силната воля, емоционалната и когнитивна интелигентност са психологическите инструменти на сублимацията.

Великите български психолози, философи и мъдреци Петър Дънов и Михаил Иванов сравняват процеса на сублимация с ботаническа присадка, при която културно плодно дръвче се присажда върху силна дива подложка, което осигурява дълги плодоносни години на цялото дърво, както и богат запас от жизнени сили, предпазващи растението от болести. Метафората е твърде уместна, тъй като, аналогично на ботаническата присадка, истинската природа на човека е само гост в този свят и трябва да се научи да взаимодейства с него.

Превръщането на сексуалната страст в чиста безкористна любов, страха в творческа сила, а гнева в тласкаща съзидателност, е незаменима необходимост в пътя а човешкото съзнание.

Кондензацията в Психичните Движения на Емоционалната Интелигентност

Психичната кондензация представлява обратният на сублимацията процес, при който трансперсоналните състояния на разширена визия и психичен интегритет биват “сваляни” и приземявани до практическо приложение и психична индивидуация (Юнг), себеактуализация (Маслоу) в ежедневието. Ако човек не кондензира и приложи знанията си, ако с помощта на свободната си воля не ги материализира до нивото на ежедневното разбиране, логика и действия, между него и обществото се появява непреодолима пропаст. В най-добрия случай такъв човек ще бъде просто аутсайдер, а в най-лошия ще бъде обявен за психотичен, тъй като няма да бъде разбиран. Според тесните рамки на разбиранията на съвременната наука, всичко, което излиза извън обхвата на тези рамки е обявявано или за несъществуващо, или за фантазия... Затова, за да бъде полезен и на себе си и на обществото, с което е свързан, човек трябва да се научи да спуска познанията и преживяванията си на формално логическо операционално ниво, както и да интегрира трансперсоналните си емоционални състояния в ежедневния обществен живот. Нещо повече – ако човек единствено сублимира подсъзнателните си импулси в свръхсъзнателни трансперсонални опитности, но не желае или не умее да ги кондензира до по-конкретно приложимо ниво, той самият няма да може да достигне индивидуация (цялостност, себереализация). Ще бъде като дърво, което захранва клоните и листата си със земни елементи, приема все по-силна и чиста слънчева светлина, но не я спуска до корените си. Половината от цялостния процес няма да функционира, което ще изроди или унищожи растението.

Процесите на психична сублимация и кондензация протичат едновременно и реципрочно противоположно. Веднага щом една част от съзнанието се устреми към светлината на висшите опитности, друга негова част слиза право пропорционално, но обратно насочено до подсъзнанието и го осветява. Този естествен ход на движенията на психичните пълнежи минимизира възможността за едностранчивост на процеса. Такава едностранчивост е възможна само при погрешен избор на волята, водена от изкривена връзка с източника си. В единия случай, ако човек се стреми само към висшите духовни сфери, а отрича конкретните проявления на живота, той се превръща в дърво без корен, в същност, която се стреми да избяга от живота. В другия и по - разпространен случай, ако индивидът уповава единствено на грубо осезаемите проявления на живота и психиката си, той се уподобява на растение, което няма достъп до светлината, не желае да пробие грубата почва на невежеството и скоро умира в тъмата на разложението, на което само се е подложило. Такъв е подходът на материализма, който е основната религия в днешния свят.

Използвани термини:

Анимус и Анима – контрасексуални комплекси (по Юнг).

Либидо-Мортидо (Ерос-Танатос) – базисното двоично проявление на психичната сила

Емпатия – вчувстване

Когнитивен – познавателен

Сублимация – трансформация на нагонната природа в по-висша

Кондензация – приложение на постигнатата чрез сублимацията разширена когниция

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

Модел на Успеха

1) Решете какво искате

2) Действайте

3) Забележете какво се случва

4) Сменяйте тактиката, докато получите желания резултат

Цел

Конкретна

Измерима

Постижима

Реалистична

Навременна

Формулирайте положително целта си; Поставете я в контекст; Изразете я с конкретни, сетивни термини; Изберете цел, която да можете да изпълните; Преценете честно какви ще са последиците от постигането на тази цел; Изберете си стойностна цел

Формулирайте положително целта си

Мозъкът работи така, че когато формулирането на една цел е отрицателно, ефектът обикновено е тъкмо обратен. Не – „не искам бъда беден”, а „искам да бъда богат”. Не „не трябва да се страхувам повече”, а „ще бъда смел!”

Онова, което занимава мислите ни, волно или неволно се превръща в поведение и реалност. За да разберете какво не искате, трябва да си го представите и да го почувствате. Умът използва тези образи и чувства за даденост и неизбежно ги осъществява. Ако кажете на някого да не мисли за левия си крак, той просто трябва да мисли за него, за да знае за какво да не мисли. Когато се страхувате от нещо и мислено не го желаете, го преживявате в реалния си живот.

Какво искам?

Да знаеш какво искаш е рядко срещано явление. Изберете ясна и конкретна цел, която действително желаете и на която сте готови да се отдадете и следвате със сърце, душа и тяло.

Поставете я в контекст – приземете я в реални условия:

- Кога, къде и с кого искате да получите този резултат?

- Искате ли този резултат през цялото време или е само моментна приумица?

- Колко време ви е нужно за да постигнете целта си?

- Сигурен ли съм че искам това?

- Какво ще стане когато постигна резултат?

- Какво всъщност искам?

- С какво ще се промени животът ми, когато постигна целта си?

Изразете целта си ясно, в конкретни сетивни образи

Всичко създадено в света около нас, в началото е било само мисъл в нечие съзнание!

Изберете реално постижима цел

Съобразете се с реалните си възможности, с реалната ситуация! Постигането на цели означава да постигаш своите цели!

Запитайте се

- Какво ще правя, за да постигна тази цел?

- Може ли нещо да ми попречи да постигна тази цел?

- Мога ли да поема отговорностите и промените в ръцете си и да се справя?

- Как да постигна целта си?

- Как виждам себе си в процеса на постигане?

- Какви възможности имам, за да постигна целта си?

- Нужна ли ми е помощ?

- Каква част от постигането на целта е в моите ръце?

- Кога очаквам да постигна целта си?

- Кога започвам да работя по нейната реализация?

Изберете си стойностна за вас цел

Изберете си цел, която е важна и желана от вас самите, а не за другите. Свържете се с дълбоките стремежи на съществото си и дългосрочните си житейски цели. Използвайте интуицията си!

Създайте си план на действие

Представете си ясно стъпките които трябва да направите, за да постигнете целта си! Напишете ги. Разбийте плана си на подпланове с последователни по-малки цели и модел за осъществяването им стъпка по стъпка, които да ви водят към главната цел!

Мотивация

Можете да постигнете значима цел единствено ако имате решителна воля, силна мотивация, непреклонен огнен стремеж към постигането и, постоянство, упоритост, последователност, мощен устрем, който да не се спира пред трудностите!

Действие

Когато имате ясен план, ясно съзнание какво искате да постигнете, защо го искате и как да го направите, когато сте изпълнени със силна мотивация, решимост и огнен стремеж към постигане на целта си, тогава ви остава само едно: Действие! Действие, действие, действие! За да осъществите желаното на практика, трябва да въплътите целта си в реалност!

Човек сам е творец на съдбата си!!!

………………………………………………………………………………………………

Общуване

Уеднаквяване

Склонни сме да харесваме хора, които приличат на нас. С тях се разбираме и общуваме по-добре. Те от своя страна също ни харесват. Ето областите на уеднаквяване(резониране) за изграждане на разбирателство:

1) Пози и движения на тялото

2) Глас – тон, скорост на речта, тембър, специфика на речта

3) Език и начин на мислене

4) Убеждения и ценности

5) Преживявания – намиране на общи интереси и дейности

6) Дишане – уеднаквяване на дишането – фин, но силен начин за резониране с другия

Изравняване (спечелване на доверието) и повеждане

Когато е постигнато разбирателство и хармония със събеседника, можем да поведем съзнанието му в желаната от нас посока (при терапия например). При повеждането вие постепенно променяте насоката на разговора и поведението си (същевременно поддържайки разбирателството), така че другият инстинктивно да започне да ви „следва”.

Изравняване с групи и повеждане

Установете връзка с водачите на групата. Изравнете се с тях, спечелете доверието им. Останалите автоматично ще ги последват.

…………………………………………………………………………………………………

Силата на езика

Е-Prime

Същността на метода Е-Prime е разработен от Дейвид Буърланд, лингвист, възпитаник на Харвард. По същество се състои в редуциране използването на глагола „съм” . Макар че е твърде често използван, този глагол води до стесняване на значението, неяснота и неточност. Съм в различните си форми: е, сме, са, си, бях, бяха, бъда, бидейки – превръща твърденията ни в крайни – или в черни, или в бели! Тя поставя етикети на нещата. Глаголът не оставя никакво място за компромис – въпросното нещо или е, или не е. Например: „Иван е глупав!”, „Мария е противна!”, „Това портмоне е зелено!”, „Петя е медицинска сестра!”. Този тип изразяване се нарича още асоциативно говорене, а замяната на глагола „съм”: дисоциативно. Второто се използва от всички добри оратори, политици, юристи и лидери. Например ето как могат да бъдат заменени горните твърдения: „ Действията на Иван в дадени ситуации изразяват неподходящи решения!”, „В определени моменти Мария създава конфликтни ситуации!”, „Във вечерния сумрак това портмоне изглежда зеленикаво, но може би е кафяво!”, „Петя работи като медицинска сестра четири пъти седмично, а в останалото време се грижи за децата и съпруга си и спортува!”.

Mетафори

Метафорите стимулират дясномозъчното, субективно мислене – несъзнаваните нива в нас. Те ни свързват с подсъзнанието и ресурсите му. Те действат като свързващо звено между съзнанието и несъзнаваното. Метафорите се използват за:

- Опростяване

- Деперсонализиране – позволява ви да останете извън проблема, дисоциира ви подобно на E-Prime метода

- Стимулиране на творческото мислене, защото ни свързват с подсъзнанието ни

- Привличане вниманието на слушателите. Неустоими са

- Преодоляване на съпротивата – човек не може да се бори срещу метафората

- Пораждане на емоции

- Кратко и ясно определяне на проблемите

Ето някои метафори:

Пускам корени; обръщам нова страница; затъвам в калта; попътен вятър; полагам основите; каквото си посял, това ще пожънеш; много вода изтече оттогава; дърпам конците; по мед и масло; и вълкът сит, и агнето цяло; направи го на кайма; с неговите камъни по неговата глава; ясно като бял ден; с главата напред; цепи стотинката на две, подряза му крилата; прът в колелото; държа здраво юздите; бита карта; светна му лампичката; издоявам; зад борда; очи в очи; рамо до рамо; бърка в кацата с меда; да си оплета кошницата; да си вържа гащите; превива врат; ахилесова пета; каквото ми е на сърцето, такова ми е на устата; глътнал си е езика; затварям си очите; подлива му вода; гарван гарвану око не вади; слагам си главата в торбата; хлътнал до уши; желязна ръка; опипвам почвата; правилата на играта; вкара си автогол; нож в гърба; още малко и ще литне; на изходни позиции; качи ти се на главата; пуши ми главата; нож с две остриета; игла в купа сено; мека китка; като кукличка…

…………………………………………………………………………………………………...

Смяна на рамката

Значението на всяко събитие зависи от психичната рамка, в която го възприемаме. Рамката на възприятието означава гледната точка, позицията, ъгълът на поглеждане през които се вижда дадена ситуация. Смяната на рамката води до мигновена промяна на качеството на ставащото. Трудно може да промените нечие поведение или дори своето, но винаги можете да промените начина по който мислите или гледате на нещата. Смяната на рамката променя начина по който се чувствате, а оттам и поведението ви. Смяната на рамката се контролира от вас самите и не зависи от външните обстоятелства. Всъщност, рамката е вътрешният модел на възприятие, през който се прокарва случващото се. Изборът този модел да бъде един или друг е изцяло ваш. Винаги можете да смените рамката, тоест отношението си към ставащото. Изборът да мислите другояче е изцяло ваш. Отсега нататък, с помощта на техниката за промяна на рамката (на гледната точка, на мисловно-емоционалната схема, през която прекарваме външните импулси) съзнателно ще можете да избирате състоянието на духа си! Важно е да се научим да превръщаме негативните рамки в положителни, вдъхновяващи и полезни за нас. Понякога когато сменим рамката на един проблем, той просто изчезва. Това е изкуството на превръщане на проблемите в положителна опитност. Хармонизирането към рамката на събеседника е основната част от процеса на изравняване, при което прикачаме нашата собствена рамка към неговата, за да можем да го поведем и я променим според намеренията си.

Котви

Котвите представляват ментални образи, думи, фрази или физически действия които задействат влизането в дадена рамка. Например при напрежение за котва могат да ни послужат няколко дълбоки вдишвания или думи като „спокойствие”, „радост”, „сила”, „баланс”, молитва… Когато това е правено достатъчно дълго време, пресъздаването на котвата автоматично отключва в съзнанието ни съответната рамка – на спокойствие, решителност, устрем, чар и т.н. Будистите например имат цял пантеон от многоръки буди, които във всяка ръка държат символ, атрибут, който изразява определено психично качество. Например визуализирането на Буда Авалокитешвара, който държи в едната си ръка камбанка - символ на радост, във втората раковина – вътрешна сила, в третата ваджра – диамантена воля, в четвъртата – скиптър – духовни сили, в петатамеч – решителност, в шестата лотус – чистота – събужда в будиста съответната сплав от горепосочените състояния. За нас образът може да бъде природна гледка, бряг на море, различни по цвят светлина, образът на Учител, кратка фраза – формула, утвърждение или молитва. Когато след време повторението на връзката котва – състояние се автоматизира, за да постигнем желаната смяна на рамката ще ни е нужно само да задействаме съответната котва.

Промяна на проблемни състояния (терапевтична намеса)

Първа стъпка -

Анализ: Въпроси:

1) Защо това е проблем за теб?

2) Какво те кара да смяташ че това е проблем?

3) Кога започна проблемът?

4) Кога проблемът се прояви за последно?

5) Разкажи ми за семейството си – за съпругата си, за децата си …

6) Разкажи ми за работата си, за отношенията с приятелите си…

7) За родителите си, за братята и сестрите си (търсим връзка между проблема и създаването на предпоставките за настоящето му възникване)

8) Молим пациента да състави колкото се може по-пълно родословно дърво поне до четвърто поколение(генограма) – поведението, характерите и преживяванията на предците ни живеят в нас като психо-емоционална-генна заложба.

9) Питаме пациента: „Как мислиш – „Ако този проблем имаше някаква цел в твоя полза, каква щеше да е тя?”

10) Кога реши да създадеш проблема. С каква цел го създаде? – така подчертаваме че причината за ситуацията е породена от самия човек и може да бъде премахната само от него.

11) Искаш ли да разбереш скритото послание на проблема, посланието и урокът който той ти носи?

12) Решен ли си както на съзнателно, така и на несъзнателно ниво днес да изчистиш проблема и да знаеш че когато приключим разговора, ще имаш решението?

Промяна:

1) Идентифицирайте отрицателното състояние, извлечете го, закответе пациента в него.

2) Задръжте отрицателната котва и помолете човека мислено да се върне към състояния когато е преживявал подобни ситуации. Продължете, докато успеете да стигнете до последното състояние за което той успее да се сети.

3) Ръководете човека в промяната на рамката. Създайте заедно с него нова котва и го закответе в новата мисловна рамка. Следете реакциите му.

4) Помолете го да си представи, че преживява проблемни ситуации и заменя отрицателната рамка с положителна. Закответе още веднъж новото състояние.

..................................

Бъдете здрави!

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

Съвременната наука все още търси хромозомите отговорни за дегенеративните процеси, които водят до остаряване и смърт. Докато тя ги търси, ние прогресивно остаряваме. Огледайте се около себе си. Всеки един от хората, които виждате наоколо, след сто години няма да съществува. Поне физически. Животът е толкова преходен... Като малка свещ в бездната на безкрая ние се раждаме, оцеляваме, социализираме се, приемаме законите на обществото за даденост, стремим се към цели, зададени ни от една или друга инстанция или медии, съзнаваме повече или по-малко, търсим нещо, по-стойностно или по-примитивно и ... угасваме ... Всички остаряваме. Силата изтича, либидото се стопява, жизнеността не достига. Като следствие от това органите и физиологичните системи се разболяват и износват. Тъй като вече им липсва живецът, който в младостта ги е поддържал и регенерирал, всички телесни системи дегенерират, докато не колапсират напълно в това, което наричаме смърт!

Ще спомена някои фактори, които, ако човек съблюдава в течение на целия си живот, подобряват здравето, устойчивостта на болести, удължават живота и благоденствието на индивида.

Компоненти на Дълголетието

Хранителен Режим

Многобройни лонгитюдни изследвания, както и опитът на цялото човечество говорят, че начинът на хранене, количеството и качеството на приеманата храна въздействат пряко върху здравето и продължителността на живота. Написани са огромно количество книги за различни хранителни режими, тяхното физиологично въздействие и т.н. Тук ще се спра единствено на психологическата полза от коректния хранителен режим и периодичните лечебни постове.

Вегетарианство и Веганство

Човек решава да бъде вегетарианец или веганец (консумират се само растителн продукти) под въздействието на имплицитни импулси, които отговарят на качеството на съзнанието му. Разликата между употребата на животинска плът и употребата на човешко месо, не е голяма. Същите примитивни разбирания за живота, същото, или почти същото ниво на съзнанието, застинало на дивашки стадий, водят както дивия канибал, така и “цивилизования” негов прототип. Съвременният канибал, също както и дивия си събрат, безжалостно впива зъби в плътта на живите същества. За разлика от своя събрат от миналото, “цивилизованият” дивак е организирал огромна жестока промишленост по убийството на подобните нему бозайници. Тези живи твари, които се различават от човека единствено по ограничената способност за формално – операционално мислене, дори биват наричани продукция, а техните телесни части и органи – продукти...

Зад вегетарианството стои дълбока житейска визия, емоционална интелигентност, усет за живота в неговата целокупност. Вегетарианецът е не само по-мъдър, в истинския смисъл на думата, но и е по-сърдечно свързан с изначалните закони на живота. За да пристъпи човек естествено към вегетарианство, по вътрешен повик и разбирания, задължително условие е едно по-широко съзнание и мироглед.

Чувството за красота и хармония, сърдечността, емоционалната интелигентност, развитата обич към живота и оптимизма, мъдростта и опознаването на собствените психични компоненти и движения, до които води вегетарианството и веганството, способстват за постигането на балансирано стабилно функциониране на психиката на вегетарианеца. Естествено се повишава чувството за благосъстояние, появява се спонтанна радост от живота, както и разбиране за природните закони и смисъла на смъртта, което води до загубата на страха от нея и приемането и като нормална част от живота. Разбира се, подобни психични промени се отразяват директно в качествено променен и хармонизиран хормонален баланс, което забавя процесите на стареене.

Лечебен Пост

Безспорни са ползите от периодичното извършване на лечебно гладуване. В световната практика, безброй много емпирични проучвания са показали, че то буквално прави чудеса – лекува и най-тежките заболявания, просто като задейства естествените имунни процеси на организма и психиката. На по-фино физическо равнище, липсата на груба храна кара организма да превключи на по-фин тип хранене, като учи клетката да приема енергията директно от слънцето, водата и въздуха, без посредничеството на веществената храна, която обикновено се явява посредник на същата тази енергия. Този процес води буквално до подмладяване на тялото и регенериране на здравите функционални дейности на всички системи на организма.

Успоредно с физиологичните и енергетични процеси, протичат и свързани с тях психологични процеси. В практикуващия лечебния пост, се задействат най-първичните нагони, инстинкти, страхове и животински импулси. Инстинктът за самосъхранение и свързаният с него нагон за храната се събуждат с невиждана сила. Подсъзнанието, областите на “ТО”, сянката в нас, излиза наяве, което е нелек, но лечебен процес. Всички изтласкани импулси, желания и страхове, успешно репресирани до този момент, изплуват на повърхността, тласкани от събудените първични нагони. Практикуващият поста осъзнава съществуващите в него наличности, което го освобождава от много психически товари, неспокойствия и невротичност. Чувството, което се преживява при тези процеси, е за “отлепване” от житейските тегоби, за освобождаване от тежестта на грижите и страховете. Целият процес съзнателно се ръководи от висшите когнитивни функции – от волята, която се напряга, заздравява устойчивостта на самосъзнанието, на съзнателния аз, повишава драстично силата му. Установява се баланс в движението на психичните процеси, осъзнаването и контрола на аза над психичните съставки и течения. Мисълта, волята, висшите човешки чувства се издигат до неподозирана дотогава висота, мозъкът заработва с неупотребявани, дремещи до момента зони, съзнанието разширява пределите си. Практикуващият лечебния пост практически осъзнава качествата, които го определят като Homo Sapiens. Овладяването на тези качества способства за “впрягането” на импулсите на подсъзнанието, на старите мозъчни структури в цялостния процес на житейска хуманна себеактуализация.

Освен че въздейства пряко физиологически, целебният пост хармонизира психиката, при което мозъчните функции на кората, лимбичната система и хипоталамуса пряко променят секрецията на ендокринната система в посока хармоничен синтез и жизнеутвърждаваща хемостаза. По такъв начин регулярно провежданите сесии на лечебен пост въздействат подмладяващо и удължават живота.

Физическа Активност, Дихателни Упражнения, Общуване с Природата

Човек е неразривно свързан с природата. Да се отдели от нея, означава да се откъсне от живота в себе си. Когато общуваме с природата, с растенията, птиците и животните, когато вдъхваме аромата на цветята слушаме жуженето на пчелите, ние се свързваме с вибрацията на самия живот. Общуването с природата протича не само на сензомоторно ниво, но се осъществява фин енергетичен взаимообмен, емпатично вчувстване и връзка. Естествената природна хармония непринудено прониква в тялото и душата на човека, който я обича и общува често с нея.

Дихателните упражнения зареждат с енергия – сила така нужна на застаряващия организъм. Освен това, задържането на дишането води до процеси, подобни на тези при лечебния пост, но в по-ускорен вид. Подсъзнателните импулси се събуждат и се осветяват от светлината на съзнанието, което ги интегрира в себе си. Самоконтролът и увереността нарастват, човек започва да експлорира непознати региони о съзнанието си. По този начин, дихателните практики могат да се явят незаменима част от психотерапията в напреднала възраст, при което ще спомогнат за подобряване на психичния интегритет, а оттам и за стабилизиране на психосоматичното здраве.

Физическата активност, когато е с мярка, мобилизира всички телесни системи, събужда виталността, поддържа здравето. Физическите упражнения засилват волята, решителността, борбеността, жаждата за живот, самоувереността. Те даряват т.н. телесно индуцирана радост, защото нормализират биологичните функции и регулират хормоналния баланс. Психиката и тялото са практически едно цяло и всяка психотерапия, ако претендира за цялостна завършеност и интегрално комплексно въздействие с явни и мощни резултати, трябва да включва както типични ортодоксални психотерапевтични намеси, така и работа с тялото. Защото тялото е неотделима част от съзнанието!

Лечебна Сексуалност

Във всички психологични системи на изтока е известна лечебната, тонизираща, здравословна и психотерапевтична стойност на лечебната любов. Адептите на психологическите системи на изтока биват учени на процеса на сублимация на либидото, така, че то да служи на висшите им човешки функции и предназначението им като съзнателни хора. Чрез овладяване силите на оргазма, се осъществява промяна на действието на половите жлези – от екзокринни в ендокринни. При това либидната сила бива впрегната в това, което на изток се нарича вътрешно телесна енергийна мрежа, добре известна и утвърдена в западната наука чрез методите например на китайската медицина и индийската аюрведа. Осъзнатият контролиран любовен акт води до хормонален синтез и трансформация, баланс и хармония. При замяната на краткотрайните върхови оргазми с т.н. продължителен долинен оргазъм, мозъчната невромедиация се променя драстично. При конвенционалния акт тестостеронът тласка допаминовите върхове на страстта, следвани от динорфиновите сривове на депресивността и раздразнителността, водещи до задействането на стресовата реакция борба-бягство и секреция на адреналин и кортизол. Този процес при мъжа по-явно, а при жената по-фино и подсъзнателно, води до напредващ с възрастта хормонален дисбаланс, задействащ емоционални следствия като раздразнителност, агресия, променливост в настроенията, нерешителност и безрадостност. Порочната верига на хормонален дисбаланс – емоционално когнитивна промяна, които са реципрочно свързани, разбира се, постепенно, в течение на годините се отразява на цялостното психофизическо здраве. Емоционалното следствие от хормоналния срив в любовната двойка започва да се проецира върху партньора, което води до постепенно отчуждаване, ревност, изневяра и стои в основата на огромна част от семейните проблеми и разводи.

При лечебната любов сривовете на допамина с последвалата го динорфинова, адреналинова и кортизолова секреция (траеща дни след акта), биват избягвани чрезовладяване на оргазма, който всъщност задейства тези процеси. При това цялостното усещане е за много по-силен и продъжителен оргазъм, локализиран в цялото тяло. Психологически тов аводи до преживяване на мощна нестихваща любов и единство с партньора, до т.н в трансперсоналната психология състояния на идентификация и недуално единство, до изкачване по стълбицата на контрасексуалния комплекс Анима/Анимус и сливане с най-висшите му прояви. Хормонално, нестихващата страст на тласкания от тестостерона допамин постепенно се трансформира в насищането на кръвната плазма и мозъчната медиация с окситоцин, хормоналният еквивалент на най-фината и нежна любов, на която е способен човек. Също така, отделените ендорфини запазват действието си дни след приключване на акта, тъй като не се осъществява секреция на контрадействащи хормони. Психологически лечебната любов води до благоразположено радостно настроение, чувство за щастие и радост, центрираност и благоденствие. Тези чувства се проектират върху партньора, при което съвместното съжителство се превръща в никога неприключваща влюбеност и радост от присъствието на любимия човек.

По този начин, психосоматичното действие на лечебната любов върху здравето и удължаването на жизнения цикъл, е голямо. Понастоящем в западните държави се инициират биохимични и психологически изследвания, които експериментално ще проучат тези отдавна известни и преживявани процеси.

Партньорство

Самотата е безмилостен и ефикасен убиец. Затова пък, наблюденията от цял свят говорят, че партньорските взаимоотношения в третата възраст са важен фактор за психосоматичното здраве, мотивацията за живот и радостта от него. Ако в по-ранна възраст самотата е мъчителен инквизитор, то в третата възраст тя е сигурен предвестник на смъртта.

Когнитивно – емоционалният и енергетичен взаимообмен между партньорите способства за поддържането на оптимизъм, дарява обич и чувство за цялостност, което стабилизира здравето на физическия и психически организъм и съответно удължава живота на застаряващия индивид.

Устойчива Психика и Способност за Справяне със Стреса

Ако човек се храни правилно, пречиства тялото и душата си чрез лечебен пост, общува с природата, движи се оптимално, практикува лечебна любов, той придобива устойчива база, здраво тяло и психическа сила, върху които той изгражда психическа стабилност и интегритет. Такъв човек осъзнава психичните си движения, овладява и интегрира нагонната с висшата си когнитивна природа в хармонично цяло. Тогава, придобитата психическа сила и интегритет му позволяват спокойно да “смила” житейските предизвикателства и напрежения. Стресът се превръща от източник на мъка и непосилна тежест, в ценен жизнен опит и мъдрост!

Знаем, че неспособността за справяне със стреса е в основата на психосоматиката на много заболявания, както и основната причина за преждевременното състаряване.

В този контекст, развиването на психическа стабилност, спокойствие, овладяването и пренасочването на страха, гнева и страстта, са в пряка връзка със здравето и дълголетието.

Социална Активност

Човешкият социум има утвърдени очаквания към хората от третата възраст. Според проучванията на психологията на жизнения цикъл, обществото очаква хората над 63 години постепенно да се оттеглят от активен социален живот. Същите тези проучвания показват, че с пенсионирането и спирането на социалната ангажираност, в състоянието на възрастните хора настъпват бързи негативни промени. Влошава се както физическото, така и психическото здраве. Качеството на живота се променя видимо, което е сигурен пътепоказател към дверите на смъртта.

Освен една малка група старци, за които старостта е най-добрият период от живота им и им позволява най-пълноценно да се отдадат на вътрешния си живот и себепознание, за повечето хора оттеглянето от социална активност има съвсем други последствия. Социалният живот е важна мотивация и поле за действие и осъществяване на по-голяма част от целите им. Когато старият човек бъде лишен от обществената му активност, той губи смисъла на живота си и се демотивира. Тогава естествените дегенерационни процеси настъпват необезпокоявани от личната воля и желание за живот. Затова в интерес на застаряващия човек е да поддържа колкото се може по-интензивна социална дейност – професионална, хоби, помощ на близките, туризъм, земеделие и т.н.

Знание

В хода на хилядолетията, човек винаги е знаел естественото място на смъртта в цикъла на целокупния живот. Според извечната наука, човек е безсмъртен, а това, което остарява и умира, тялото му, е само дреха на вечната му същност. Съвременният човек, лишен от това холистично знание, поставен пред прага на смъртта, се отправя на непознато за него и затова плашещо пътешествие. Според емпиричната опитност на хиляди практици – психолози, смъртта е само един по-дълъг сън.

Знанието на тези изконни истини прави процеса на остаряване и самата смърт естествен процес и отнема от него тежката сянка на обречеността и пустотата.

Това са истини, които най-напредничавите клонове на съвременната психология, такива като интегралната психология на Кен Уилбър или трансперсоналната психология на Станислав Гроф, Роберто Асаджоли, Карл Густав Юнг и др. Изучават.

Уважение

Старостта, ако протича в естествения си ход, генерира мъдрост, непостижима за младостта. Когато уважаваме мъдростта на старостта, ние влизаме в контакт със собственото си имплицитно познание. Да уважаваме старите хора. Имаме какво да научим от тях! Нека не се прехласваме единствено пред силата и красотата на младостта, а обемем в съзнанието си живота като цяло и отдадем нужното преклонение пред опита, визията и мъдростта на нашите предци. Ние им дължим толкова много! Така и ще помогнем на спокойното и респектабилно, уважавано протичане на старините им!

Психопрофилактика в Третата Възраст

Основа на всяка психопрофилактика в третата възраст трябва да бъде комбинацията от гореописаните фактори за подмладяване, психично здраве и дълголетие: лек хранителен режим, редуван с лечебен пост, движение, дихателни упражнения и общуване с природата, социално включване и активност, интимно партньорство с противоположния пол(интимност може да означава емоционален обмен, а не единствено секс), получаване на уважение и емпатия, знание за живота и смъртта като единен процес, както и за вечността на човешкото в човека.

Естествено е психотерапията в третата възраст да се съсредоточи предимно върху трансперсоналните състояния на съзнанието и живота! Някои стари хора имат склонността вместо да прогресират към пост – конвенционалната мъдрост, да регресират към инфантилно детско състояние на ума си. Към тях трябва да се отнасяме емпатично, но строго и придирчиво. При един естествен и природосъобразен живот, старецът трябва до последните си дни да бъде автономен и активен, със запазен здрав и бистър разум, като смъртта да се състои в леко и безболезнено преминаване от едно състояние в друго!

Бъдете Здрави!

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

Спомням си, когато бях малко момченце и учех в предучилищната градина, когато вървяхме по улицата, ни учеха групово да поздравяваме старите хора, покрай които минавахме. Учителката ни казваше, че те са мъдри и добри, че те са като скъпоценни камъни за обществото, защото са придобили мъдрост и опит в живота си. Тези нейни думи се запечатаха в мен завинаги. Животът течеше. Нравите се променяха. В малкия ни източно европейски щат постепенно навлезе влиянието на западната цивилизация. А тя издигаше в култ младостта и грубата сила. Западът беше оставил някъде зад гърба си познанието за цялостния живот и процеси и живееше и мислеше като тийнейджър – ден за ден – икономически, морално и поведенчески. Интересното беше обаче, че въпреки наложеното сляпо поклонение пред инфантилната физическата красота и сила, хората продължаваха да остаряват. Хората се държаха така, сякаш смъртта не съществува, планираха бъдещето си така, сякаш то продължаваше до безкрайност. Трупаха съкровища, които “молец подяжда и ръжда разяжда...”. Когато смъртта дойдеше, хората реагираха странно – тя ги изненадваше. Те не знаеха как да постъпят, изпадаха в емоционален дистрес, плачеха и тъжаха за заминалите си близки, изпадаха в депресии и нерадост. По време на живота си хората се държаха така, сякаш смъртта никога няма да ги споходи. Отнасяха се към нея като към нещо, което не ги засяга. Старците прикриваха страха си зад фалшива ирония и се вкопчваха отчаяно за живота. Някои си правеха пластични операции и дори си присаждаха жлези и органи, с надеждата, че те ще върнат младостта и силата им. Но, уви – те се самозалъгваха и смъртта почукваше грубо на прага им – неканена, нежелана гостенка, която обаче никога не пропускаше да изпълни задълженията си. Подобно на педантичен чиновник, тя покосяваше прилежно всеки, дръзнал да се озове на пътя и. Смъртта ревнуваше сестра си – живота, и бързаше да отнеме всеки, който беше дръзнал да я прегърне. Всеки, който се беше осмелил да покани сестрата на смъртта, живота, за един кратък танц, беше безжалостно изтръгван от прегръдките и. Танцът се наричаше “жизнен цикъл”. Този танц беше буен и радостен, но имаше един огромен недостатък – беше кошмарно кратък. Едва родил се, човекът трябваше да се възпита, образова, реализира, да се прокреира – и смъртта се впиваше в крехката плът на тялото му. Но, тя не бързаше. Смъртта бе добър инквизитор. Още около средата на краткия жизнен период на еднодневките, наречени хора, тя започваше да се приближава и отровната и сянка започваше все по-силно да изпива живеца от жалките двуноги еднодневки, мятащи се в тъмнината на борбите си. Смъртта се гавреше с подвластните си твари. Тя не прекъсваше притока на жизнени сили веднага, не ги смачкваше за миг безболезнено. О, не. Тя бе изтънчен садист, който обичаше да се наслаждава на страданието на жертвите си. Тя се хранеше с това страдание. Смъртта започваше да се приближава все повече и повече, още от средата на смешно краткия човешки живот, докато не се настанеше трайно в съзнанието и тялото на човека. Зловонният и дъх носеше болестите и слабостта, а кошмарният и поглед -умствена деградация и регрес...

Но – толкова ли е черен дяволът? Толкова ли зла е същността на смъртта? Какво би станало, ако при сегашното примитивно състояние на съзнанието на болшинството от съвременното човечество, смъртта си отиде? Какво ще бъде ако станем безсмъртни? Истината е, че това ще бъде увековечаване и кошмарно задълбочаване на невежеството и глупостта на човека. Нека само се огледаме... Нима човечеството ни живее в пулса на Космоса? Нима е достигнало мъдростта, която би превърнала безсмъртието в естествена даденост и благо за планетата ни? Човечеството засега се намира в юношески период, в етап на груб дивашки егоцентризъм – на личностно, интерперсонално и социално ниво. Човечеството сляпо следва не твърде човешките инстинкти, нагони и импулси на старите си мозъчни структури, а използва човешките функции на неокортекса не за да развива предопределеното си величие, а за да усилва и разпалва до извратени размери първичните си импулси. Докато хората не се научат да сублимират и използват нагоните на животното в себе си, да ги впрегнат в каляската на космичното си предназначение, да трансформират страстта в Любов и омразата в съзидателност, докато не се свържат с ритъма на Целокупния Живот – дотогава смъртта е повече от желателен лекар на безумието на човекоживотното! Какво по-страшно от едно вечно и безсмъртно безумие? Представете си един вечен Хитлер, психопат, педофил, нарцисист или садист. Представете си, че членовете на задкулисната върхушка, която управлява планетата ни икономически, живеят вечно... При положение, че тези хора са твърде далеч от каквото и да е понятие за човешко, превръщането на малкия ни земен дом в космически тумор ще е повече от сигурно... При едно различно ниво на съзнанието на човека, смъртта не би имала повече място в хода на развитието му. Но засега, тя е незаменим хирург, който дава възможност за обновяване и пречистване на глобалния човешки организъм. И въобще – какво е смъртта, какво е живота, какво е безсмъртието? В последните стотина години в “научните” среди властва тясно ограничено разбиране за човека като за биологичен механизъм. Понастоящем е твърде модерно човешките когнитивни процеси да се вербализират под формата на компютърния и програмистки жаргон. Човекът е сведен до мозъчен биопроцесор в който съзнанието представлява страничен продукт от сложните мозъчни структури, дигитални процеси, изчислителни биовериги и невронни микро звена. Според инфантилното разбиране на съвременната “наука”, всички истински човешки структури и полета на действие, всички трансперсонални сфери и системи на съществуване на холистичното битие, се редуцират тесногръдо и сляпо до чисто биологичните им корелати. Висшите психични и духовни процеси, които всъщност са самият човек, се свеждат до чисто сензомоторните им аналози, етапи на развитие и функции. Такъв подход е чудесен, ако представлява част от цялостното знание. Но, ако интуицията, любовта, мъдростта, волята, бъдат причислени към страничните продукти на биохимичните и химикоелектрични процеси на физиологичните системи на биологичния човешки организъм, това ще бъде просто гмуркане в блатото на невежеството и обявяване на това невежество за най-висше познание от последна инстанция... Постиженията на съвременното генно инженерство са вдъхновяващи, съвременната медицина успешно може да предизвика определени емоционални състояние чрез дразене на лимбичната система и хипоталамуса, видения при влияние върху окципиталния коров дял и т.н. и т.н. Серотонинът прекрасно може да бъде наречен биологичният субстрат на спокойствието, окситоцинът - веществото на любовта, допаминът и тестостеронът – медиатор и хормон на страстта и амбицията, а адреналинът и кортизолът – хормони на страха и стреса... Това е така. Тези изследвания са необикновено вълнуващи и изключително важни. Те ще продължават и ще се обогатяват – за щастие. Ако обаче когнитивните психически и спиритуални процеси се редуцират до биологичните им еквиваленти, самата реална същност, стояща зад семантиката на понятието човек, ще бъде унизена. Психичните и съзнателни процеси корелират с биологичните им аналози. Те могат донякъде да бъдат проследени със съвременната апаратура. Могат да бъдат измерени мозъчните вълни, да се наблюдават зоните на мозъчно действие чрез PET или FMRI – но това ще бъдат само корелати, а не самите психични процеси. Но, говорейки за психология на стареенето – подобно редукционистко становище имат само някои клонове на съвременната психология. Такива клонове са например психодинамичният подход на Фройд и нео – фройдизмът, бихевиоризма и когнитивната психология, като последните две не са нищо друго освен бледи сенки на неврофизиологията и невропсихологията, някои течения от хуманистичното направление и т.н. Бидейки малки звена от голямата мозайка на науката за душата, те са важни нейни части. Сами по себе си обаче те превръщат човека в непълноценно подобие на своя по-съвършен и по-“умен” силиконов брат – компютърът! Донякъде се шегувам, разбира се... Но, все пак, тясното мислене на някои направления в съвременната психология е просто достойно за изумление! На различно становище по въпросите за същността на човешкото съзнание, живота и смъртта, са трансперсоналната и интегралната психология. И ако трансперсоналните психолози се съсредоточават предимно върху надличностните и свръхсъзнателни нива на развитие, то интегралните психолози обхващат цялата богата гама на Хомо Сапиенс – от сензомоторното възприятие, през репрезентативното, конкретно операционно мислене и формално логично мислене, към постформалното, архетипно и каузално свръхсъзнателно, до недуалистичния свръх разум, обемащ тоталността на живота.

В контекста на интегралната психология, животът и смъртта представляват просто различни сфери на проявление на съзнанието. Според изследванията на Трансперсоналната Психология (ТПП) и Интегралната Психология (ИП), съзнанието е безсмъртно. Смъртта е нищо друго освен преход на друг етап на негово проявление. Така че, ние сме безсмъртни същности. Според емпиричните изследвания на огромен брой изследователи от ТПП и ИП, от древността до съвремието, това, което наричаме смърт, е единствено прекъсването на нишката на съзнанието при преминаването на съществуването на човека от едно състояние на съзнание в друго. Прекъсването, или преминаването през Лета – “реката на забравата”, е правило за средностатическия съвременен човек. Това прекъсване на съзнанието, разбира се, няма нищо общо с понятието за смъртта, такова, каквото го натрапва съвременната едномерна наука. По този въпрос може да се говори много, като аргументите на ТПП и ИП и нейните водещи фигури, са много. Карл Густав Юнг, Ауробиндо Гош, Станислав Гроф, Кен Уилбър, Роберто Асаджоли, Маслоу, както и стотиците древни велики психолози, в пълно съгласие твърдят: “Смърт Няма. Възможностите за проявление на съзнанието са безгранични, а тези, които ние познаваме, са само неговите най-груби и зачатъчни етапи от развитието му!”

Реферирайки към съвременната геронтология – какво предлага съвременната наука за стареенето и свързаните с него процеси, както и засега неизбежната т.н. смърт? Предлага обреченост! Предлага единствено разбиране за смъртта като акт на пълна анихилация. Тъй като разбирането за живота и смъртта, за цялостната картография на микро и макрокосмоса, на съзнанието и процесите в него и живота във всичките му многомерни проявления, за извечните закони, заложени в самата първична тъкан на битието, бива редуцирано до най-грубите му следствия, а връзката с висшите принципи на живота при такъв подход е тотално загубена, какво му остава на горкия съвременен човек, повярвал в лудостта на такава окована в слепота хтонична визия? Ако законите се определят единствено от социалните институции и управляващите ги съмнително човечни човеци, ако такива същностни понятия като морал, единство, обич, състрадание, добро, хармония, мъдрост, воля, се свеждат единствено до грубите им сетивни, нагонни, хормонални, медиаторни и неврофизиологични корелати, като по този начин тотално се обезсмисля самото естество на предназначението на човека и посоката на развитието му остава единствено в хоризонталната плоскост, ако основният физичен и психичен закон за причинно следствената връзка се обявява за ненаучен – тогава какво му остава на така манипулирания от подобни катастрофални разбирания човечец? Остава му единствено плоската и безвкусна линия на насока на съзнанието му в предписания от монопола на “науката” път на проявление. А за естеството на този път можем да се осведомим просто като се озърнем наоколо – липса на смисъл, празнота и посредственост, като най-висшата радост е тази, доставяна от максимално изстискания нагон и проявленията на животинската агресия в бизнес делата, трупането на зимни запаси в банковите ни сметки, спокойното прегризване гърлата на цели народи и континенти (Африка), тоест умишленото им икономическо подчинение и поддържането на глад и смърт... Ако не сме в допир с естествено заложените в нас висши морални ценности, тогава целта оправдава средствата. Средствата могат да бъдат и най-зверски, както виждаме от насилието по света. И повече от зверски, тъй като интелектът на човека, служещ на животното в него, вместо обратното, се оказва фатална комбинация. А целите са не по-различни от тези на индивидите в кое да е животинско стадо, с тази разлика, че са проявени през надстроения в човека кортекс и по-големите му възможности. Повече самки и налагането над другите самци, впечатляването на самките с големите мускули и подготвената бърлога, тоест стремежът към парите и властта, към по-голямото и луксозно леговище (имоти), винаги задоволяват либидните импулси на човека качествено в същата сфера на проявление както при животните. Не можем да говорим за остаряването и смъртта, без да засегнем това, което всъщност ги причинява: животът! Животът, мислен, чувстван и живян по един твърде ограничен и изкривен начин.

Възможно е бъдещите постижения на генетиката и медицината, съчетани с тези на роботиката, да надхитрят процеса на остаряване, да го удължат и забавят драстично. Но – това ще бъде именно надхитряване, лъжа. Самият процес, според Трансперсоналната Психология, се предизвиква от загубата на енергия, от постепенното изтичане на енергията в човека. А това изтичане се дължи именно на ограничаването на обхвата на съзнанието. Дължи се на липсата на връзка с т.н. трансперсонални равнища на битието и психиката, от където именно се получава енергията и в тази реалност, която наричаме живот. Тъй като връзката е нарушена, човек се ражда с определен запас енергия, който изчерпва за съвсем кратко време – в рамките на максимум стотина обиколки на малкия ни земен дом около местното светило... И заспива, т.е. умира, за да се зареди отново с енергия... “Ами” – ще каже някой –“Всичко е генни заложби”. О, да, разбира се, но хромозомните записи в гените ни са просто заложени програми от когнитивния, афективен и поведенчески живот на предците ни – нито повече, нито по-малко. Аз оставям правото на науката генетика да се опитва да надлъже естествените природни процеси. Тъй като съм психолог и разсъждавам от позицията на науката за душата, аз твърдя, че именно психиката и свързаните с нея процеси са решаващи в процеса на стареене, удължаването на живота, подобряването на здравето и цялостното благоденствие на човека на интрапсихично ниво, а оттам и в сферата на междуличностното общуване и социалните процеси като цяло!

Говорейки в светлината на Интегралната Психология, в духа на Кен Уилбър, Карл Юнг, Блаватска, Ани Безант и Ауробиндо Гош, мога да направя следната аналогия между древните религиозни и алхимични системи и съвременната когнитивна наука и неврология. Както знаем, в резултат на изследванията на гореспоменатите ( а те са само примери от огромната плеяда практици в дебрите на интегралната психология) велики психолози, сърцевината на езотеричните (вътрешни, същностни) учения, около които конвергират всички религиозни системи, е чиста психология. Практически във всички езотерични религиозни психологии в една или друга степен е застъпена темата за старостта, здравето на психе и тяло и удължаването на младостта и силите. Символичната терминология в която се обличат размислите в тази насока, са “безсмъртие”, “еликсир на живота”, “философски камък”, “магическа пръчица и пръстен”, “вътрешен огън”, “киноварни полета”, “Огън и вода” (Ин/Ян), “Енергийни канали и центрове” и т.н. Накратко: в целомъдрие или в сексуален акт, при пълно познаване на собствените психични процеси, практикуващият психолог (изучаващ душата) обяздва силата на либидото си, сублимира го до негови по-фини еквиваленти, издига дуалността либидо - мортидо, страст – омраза, до фина Любов и концентрирана съзидателност. Енергията на либидо – мортидо, ерос - танатос (Фройд), която е основна дихотомия във всяка езотерична психология, бива издигана до фино психично ниво, като в хода на процеса мозъкът разкрива допълнителни асоциативни зони, а целият взаимосвързан процес на работа на жлезите с вътрешна секреция и мозъчни трансмитери бива привеждан в своеобразен баланс, хармония, което води до промяна на хромозомно ниво и спиране процеса на стареене. Ето значението на термините, които споменах по-горе:

- Безсмъртие – актуално физическо, както и създаването на фин носител на съзнанието от по-висш разред

- Еликсир на живота (Амрита, Амброзия) – мъжкото семе, както и хормоналният и медиаторен баланс и при двата пола, който бива привеждан в състояние на перфектна хармония, отделяният при дълбоко съзерцание секрет от епифизата

- Философски камък – мъжките тестиси/ женските яйчници, ендокринната система

- Магическа пръчица и пръстен – половият член и гръбначният мозък/ женският полов орган

- Вътрешен огън – психическата енергия

- Киноварни полета – нива на извършване на вътрешния процес, свързани с психо – физиологическата функция на дадени органи и системи

- Огън и вода – съзнание и психическа енергия

- Енергийни канали и центрове – гръбначен мозък, гръбначно мозъчни нерви, симпатикова и парасимпатикова система, жлези и сплитове, мозъчни структури

Удивително е човек да направи аналогия между съвременната анатомия и физиология и езотеричната психология. Съвременната медицина е, разбира се, много по-подробна, но мисля, че имаме какво да научим и от древните подходи, при положение че ги актуализираме и включим в схемата на интегралното познание!

Без да засягам основно същността на самата наука, както и научния подход, ще отбележа, че именно на лична емпирия се дължи познанието на изследователите от Транс Персоналната и Интегрална Психология (ТПП и ИП). Това, че тази емпирия е от качествено различен вид, който трудно може да бъде “научно” доказан, поне според псевдоразбиранията на съвременната лимитирана в оковите си наука, е така. Но, как да бъде доказано наличието на светлината на езика на слепия? Той ще изпита светлината единствено чрез индиректното и влияние, чрез топлината, тъй като няма нужните инструменти, пособия, сетива, рецептори, за да долови светлината директно. По подобен начин стоят нещата със съвременната научна емпирична психология и емпиричността на ТПП и ИП. Изследователите на различните полета на съзнанието притежават вътрешни инструменти, много по-надеждни и естествени от механичните играчки на плоската съвременна “емпирична” психология. Плоска, защото функционира единствено в плоскостта на ограниченото съзнание. Как да бъдат доказани чрез съвременните технически пособия емпиричните опитности на един Транс Персонален Изследовател на съзнанието? Промяната на мозъчните вълни или синхронизацията на мозъчните хемисфери, локализацията на мозъчната активност в определена зона, може да се дължи еднакво успешно както на най-висше самадхи, така и на дълбок сън или дори на няколко чашки алкохолен стимулант. Как да обясниш на малката жабка, която никога не е излизала извън малкото си блатце (обсег на съзанието), че съществува цял океан. Тя просто ще отрече. Такава е и реакцията на инфантилната съвременна наука. С присъщото и базирано на илюзии самочувствие на тийнейджър, тя отхвърля всичко, което е неизгодно на невежото ù нарцистично его.

На сегашната степен на развитие на човешкото психе, остаряването и смъртта са неизбежна програма. Както видяхме, тя може да бъде променена при известна сублимация на качеството на съзнанието и овладяване на психичната енергия. Това се постига трудно, именно поради кондензиралите когнитивни и афективни наслоявания, заложени в човечеството от многобройни предхождащи поколения, проявяващи се като геномен запис.

Как да подобрим процеса на остаряване тогава, като го превърнем от кошмарна агония в естествен преход? Отговорът ми е: чрез знание! Чрез просвета, знание за многостепенната природа на човешката психика, многослойната реалност на Космоса, чрез запознаване с елементарните закони на живота, вградени в самата му вибрация. Съвременната наука постепенно израства. Вече няколко пъти я сравнявах с тийнейджър. Наистина е такъв, а реакциите и са аналогични на тези на всеки юноша: непримирима самомнителност, придружена с голяма доза блъскане на главата в стената на личните грешки и преоткриване на топлата вода въз основата на собствени страдания. Холистичната наука е търпелива с този научен тийнейджър, защото знае, че скоро той ще възмъжее и сам ще стигне до едно по-цялостно познание – надявам се.

Защо да изпитваме ужас от смъртта, ако тя не е по-различна от по-дълъг сън, последван от събуждане за нов ден, нова опитност... Това, че хората са лишени от това обективно знание, им пречи да го превърнат и в собствено познание. Ако в средновековието другояче мислещите са били изгаряни, сега биват просто обявени за ненаучно мислещи... Е, все е някакъв напредък...

Основен начин за поддържане на здравето, погледнато от хоризонтална перспектива, е способността за преодоляване на стреса. А стресът може да бъде “смелен” в психическия “стомах” само при наличието на силна, овладяна либидна енергия и умение за боравене с различните психически компоненти. Относно овладяването на либидната сила – скромната ми личност не е срещала по-работещ метод от т.н. Тантричен метод за сексуална сублимация. Използвам думата Тантричен условно, със забележката, че влагам в нея не толкова отделна система, колкото интегрален цялостен подход към обяздването на психичната енергия. Без овладяването и хармонизирането на тази сила, дори и най-малкият стрес нарушава психичния баланс, а оттам и качеството на физиологичните процеси. Когато енергийно - психичният дисбаланс се хронифицира, резултатът е единствено остаряване и смърт. По въпроса за боравенето със собствената психика, което има пряка роля в поддържането на психосоматично здраве и благоденствие, не съм срещал по-добра теоретична рамка от тази на Карл Густав Юнг. Една интегрална психология – системата на “Аналитичната Психология” обхваща както дебрите на “ТО”, сянката, така и трансперсоналните нива на съзнанието. Когато човек наблюдава психичните си движения, просто не може да не се изуми на гения на психолози като Фройд, Юнг, Ауробиндо, Михаил Иванов, Станислав Гроф, Кен Уилбър, както и на всички велики сподвижници в това направление от езотеричните школи по света. Когато човек е силен и владее психичните си процеси, стресът единствено го стимулира и усилва психиката му!

Много може да се пише по темата, но практическият извод е пределно ясен. Това, което ръководи процеса на остаряване, е невежеството! Невежеството на предците ни (геномът в нас), както и нашето собствено невежество! Откъснатостта от целокупния живот и непознаването на реалността на живота и собственото ни съзнание, в резултат на което ограничената ни енергия, получена при раждането ни, постепенно се изразходва, до последна капка – след което следва смъртта.

Краткото послание на тази статия е: “Sapere Aude” – Осмели се да Бъдеш Мъдър!

......................................................

Използвани термини:

Хтоничен – земен, подземен

Холистичен – цялостен

Трансперсонален – надличностен – използва се за състояния на съзнанието, надхвърлящи средното ниво на възприятие. Често се използва като синоним на духовен, духовно

Сянка, “ТО” – психични съдържания, нежелани от егото и изтласкани в несъзнаваното чрез съпротивата, неприемането им, от където те влияят невротизиращо във вид на симптоматика и психосоматика

Самадхи – недуално преживяване на обект – субект, пълен психичен интегритет. Състояние, водещо до емпирично познание на единството на живота и процесите в него

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

А после иде твоята върховна прослава – и Дева е твоето име.

През душата ти се преломяват всички вълни на лъчите – и в

ръката ти зрее огненият клас на дълги векове живот.¹

За Девата е казано и написано много, но остава усещането като че ли този знак не е напълно разбран. В астрологичната литература ние можем да видим положителните и отрицателните качества на този знак :

Положителни: аналитичност, сдържаност, представителност, взискателност, преданост, чистота, непорочност, скромност.

Отрицателни: придирчивост, тревожност, притеснителност, алчност, догматичност, нервност, превзетост, свръхвзискателност, критичност.

Тя традиционно е свързвана с чистотата, плодородието, аналитичността и вниманието към детайлите, а за неин управител стандартно се счита планетата Меркурий. Земен и практичен знак, с подвижна и променлива същност, Девата ни се вижда най-нетипичният представител на стабилната земна триада.

В Богомилското учение Девата се свързва с победа над „Четиримата и Седемте”. Кои са точно Четиримата и Седемте, разбира се, никак не е лесно да се отговори.

„Седемте” Богомилите наричат „Седемте Владици на Гръма” – съюзници на Сатанаил в неговия бунт против Бога, а в „Богомилски Легенди” четем : „А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.”

Левият път е пътят на черното братство и черните магьосници, така че нещата изглеждат доста сериозни.

Четиримата са владиците на четирите стихии – земя, огън, въздух и вода, т.е елементите, от които е съставен материалния свят. Според окултната наука, тези стихии и техните владици са подвластни на „Княза на този свят”, или Сатанаил.

Задачата на Девата изглежда много трудна за изпълнение и ако чистотата не е сред арсенала на нейните качества, би изглеждала дори и невъзможна.

В човешкия организъм този знак се проектира в червата, а ето какво казва Учителя Петър Дънов в една от своите Беседи :

„Червата съставляват ада у човека, дето живеят всички паднали и грешни духове, всички демони. Някои питат : какво нещо е адът и де се намира той? Казвам: адът се намира в червата на човека. Затова често казват за някого: проклет е в червата си!”

Четиримата и Седмината, Сатанаил, Ада...- Девата трябва да извоюва победа над низшата природа, низшите духове, казано на друг език. За да заповядваме на низшите духове, според Учителя Петър Дънов, ние не трябва да притежаваме техните недостатъци, т.е да сме чисти. Тук можем да си спомним библейската случка с бесовете, Христос и неговите ученици – и кой има власт над тях.

Този който е чист.

Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Например според Николай Дойнов знака Дева се управлява от разрушената от Черно Слънце* планета Фаетон (Лъчезарната). Тя се е намирала между Марс и Юпитер, където в момента има астероиден пояс. Според много астрономи, както и съгласно закона на Тициус-Боде точно там би трябвало да има планета. Но с появата на Черната дупка в нашата система идва и катастрофата – гигантските й притегателни сили разрушават планетата и изкривяват траекториите на останалите планети.

„С разрушаването на Фаетон се е ликвидирала силата, чистотата, постоянството и устоят на това чувство, наречено „Любов”, проявяващо се сега в една слаба и деформирана форма чрез Венера и Нептун, и чрез майчините чувства на Луната.” пише Николай Дойнов в своята книга „Науките на първата човешка раса”.

И още :

„Фаетон, който е бил обсебен от влиянието на Черното слънце, е приел неговите качества, които са останали в неговите късове, носещи неговия демонизъм.”

Според Дойнов влиянието на Черното слънце създава безпорядъка в човешкия мозък и в света, а една от основните задачи, които стоят пред знака Дева е установяването на ред и порядък – вън и вътре в човека.

Лесно е да направим извода, че чрез чистотата и разумния порядък, Девата има за задача да победи ада и неговите господари (четиримата и седемте) в човека.

И не случайно във всички окултни школи, от древността до наши дни, чистотата е основно качество, което трябва да придобие ученика още в началото на своя път. Защото каквито и знания, способности и сили да е придобил търсещият, без чистота той не може да победи низшето в себе си и ще бъде завлечен от него.

Най-големият астероид от астероидния пояс е Церера и носи името на римската богиня на плодорието и земеделието, която е заимствана от древногръцката Деметра. Дъщеря на Кронос, майка на Персефона, Деметра е била почитана още преди Олимпийските богове – наречена е „носителка на сезоните" в Омировия епос. Легендата сочи, че Персефона е отвлечена от Хадес и става негова съпруга. Деметра е съкрушена, на земята настава глад и мор. Но с помощта на Кронос, Персефона започва да прекарва половината година при майка си (пролет и лято) и половината при Хадес (есен и зима). Мощна богиня, тя е с двойствено влияние: силно положително - плодородие, изобилие, отглеждане и силно негативно – тя е считана за владетелка на подземния свят, почитана като хтоническо божество. Такова влияние би трябвало да има Церера и в Астрологията – от една страна положителните качества на Дева и от друга – отрицателното влияние на Черното слънце. Девата, представяща реда, порядъка, чистотата, плодородието и изобилието срещу хаоса и разрушителната мощ на Черната дупка. Любопитен е например фактът, че Черните слънца се появяват и изчезват абсолютно хаотично и непредвидимо, извън всякаква закономерност и ред.

Може би освен Меркурий, Церера също е свързана със знака Дева и е още един от показателите на това, което за нас е така необходимо да постигнем в днешно време – нравствената чистота.

Заб. * Черно слънце е употребено като синоним на Черна дупка. Черната дупка е струпване на маса с много силно гравитационно поле. Тя поглъща изцяло светлината и оттам идва и наименованието й.

Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

Започнах да пиша статия във връзка с отговор на въпроса: “Откъде идва думата Амин, която се произнася в края на всяка християнска молитва?”, когато екранът в който пишех, изчезна и всичко се изтри. Не вярвам в случайностите. За разлика от съвременната наука, приемам, че всичко е резултат от причинно-следствена връзка. Сега пиша в Word и надявам се, ще успея да развия мисълта си без написаното да се стопи в нищото...

Около 1400 – 1350 година преди новата ера в Египет се възцарил фараон Аменхотеп, приел името Кху-н-атен, а днес е известен като Енхатон. Аменхотеп премахнал култа към многобожието и идолите и установил култ към слънцето и единния бог. Според изследователите на сравнителна религия и историците, това е първият ни известен опит за въвеждане на еднобожието(монотеизма). В ранния Египет имало култ както към божествата от свръхчовешки, вероятно извънземен произход, астронавти от по-напреднали цивилизации, един от които бил Амон или Амен, или към слънцето – Ра. По-късно двете понятия се слели в едно: Амон-Ра. По време на царуването на Фараон Аменхотеп IV в Египет важен пост заемал държавникът Мойсей (Моше, Мосе). Човек със силна харизма, воден от братството, това братство, което винаги е управлявало задкулисно планетата ни, Моше организирал и извел еврейския народ и го повел към съдбата му.

Като отклонение от основната идея, която движи перото ми и като продължение на отговора на въпроса, който ме подтикна да се замисля над подобни въпроси от глобално значение, ще вметна следното: в Египет е било обичайна практика в края на молитвените призиви да се произнася името на почитаното божество Амон(Амен). Бидейки приемник на египетската традиция и религия, а вероятно и египтянин, Моше предал на еврейския народ практиката да се поставя името на божеството в края на молитвената фраза. През юдеизма, думата преминала и в християнството, като в зависимост от лингвистичното изопачаване се произнасяла като Амин, Амен, Омен, Еймен... Тук е уместно да направя връзка между звученето на египетското словосъчетание Амон-Ра и индийското Ом-Рам. Както и Ра, Рам е слънчев бог, а едно от значенията на омкара-Ом възможно е името на реална божествена фигура. Подобна е и етимологията на прабългарското Танг-Ра. Аналогиите са безброй и едни и същи фигури са почитани в различни отдалечени култури под еднакви, подобни или различни имена. Много ли християни знаят, че като произнасят Амен в края на молитвата си, се молят на персонажа на астронавт, представител на по-развита цивилизация, който спрямо дивако-човеците се явявал бог ... ?

В процеса на развитие и оформяне на човека до съвременното му състояние, преминало през няколко раси в течение на еони години, винаги са участвали различни по степента си на развитие същества от космически порядък. В създаването на тялото, умът и емоциите, духовния потенциал и енергия на човека са участвали и участват космически йерархии. Човек никога не е бил сам, земята никога не е била изолирана от Космоса на нито един план от съществуването му. Просто знанието и връзките с космическата структура и живот временно са забравени и са били достъпни само за единици Посветени от човеците. В по-ранните човешки раси е съществувал отворен достъп до знанието и пътят към него е бил достъпен и отворен за всички. По-късно, в настоящата пета раса, може би по причина разрушителността на човечеството и неумението му да овладее животинската си агресия и егоизъм, а може би и с цел умишлено и целенасочено поддържане на слепотата и откъсване от космическия организъм, предразполагащо манипулирането и използването на човешкото стадо от не дотам добронамерени същности, ЗНАНИЕТО за Вселената, Човека и мястото му в пулса на универсалния организъм е било прикривано, забулвано и пряко изопачавано. Дори и с напредъка на съвременната наука в различни посоки, човекът все още се приема за вид биоробот. Всъщност ние сме безсмъртни вечни същности, ограничени от мимолетното съществуване на физическата структура, служеща ни за проводник на съзнанието в условията на бавната и тежка вибрация – протоплазменото тяло с неговите системи и мозък. Въпреки че науката преоткрива някои природни закони, въпреки че генното инженерство прави чудеса, човек все още не знае какво се случва дори на съседните планети от собствената му слънчева система, не знае нищо за обитателите им и е много далеч от познанието за живота в мириадите слънца и планети, а още по-малко знае за съществуването на съзнанието на други нива на вибрация... И не само че не знае, но не иска да знае – като истински зомби, съвременното човечество послушно изпълнява командите на Господарите си, команди за максимално подчинение на животинската природа на тялото на бозайник, в което човек съществува, команди за живот и цели в него, принципно идентични с тези на всеки животински индивид и стадо...команди разпространявани чрез съвременните технически средства, медии, средства за масова информация, поддържани икономически чрез финансов енергиен контрол(парите са енергия) над държавите и техните политици. В последно време раздухването на импулсите на животинската природа, на подсъзнанието се извършва по един откровено директен начин чрез медиите, заливащи света с насилие, агресия, похот(сексът е основна творческа сила на всяко ниво в Космоса, но правилното и използване е цяло изкуство) и лъжа.

В недалечно минало, а дори и сега, над една голяма част от човечеството е било въздействано чрез това, което се нарича “Религия”. Етимологията на думата произлиза от латинския термин религаре, който означава “свързвам отново”, reconnection. Преди време не е имало нужда човечеството да се свързва отново с универсалното познание, връзката е била жива и постоянно налична. По-късно, когато интелектът на хората се е развил за сметка на директното виждане и познание на структурата на нещата, се е появила нуждата от връзка със загубеното познание. Тази връзка по същество е научна и в нея няма място за никаква мистика, фанатизъм, сляпа вяра и мъглявост. Такава е била тази връзка в началото от нуждата от стимулиране на съществуването и, през втората половина на атлантската раса, но впоследствие се е изопачила поради човешкия животински егоизъм, както и под прякото ръководство на външни сили на цивилизация много по-напреднала от човешката на тогавашния и етап от развитието и. За Атланта са написани много книги, като аз лично препоръчвам теософските източници, такива като книгите на Елена Блаватска, Ани Безант, Чарлз Ледбитър и пр. Ситуацията знание – изопачаване – невежество, се повторила и на следващото стъпало от еволюцията на бедното изтерзано човечество – през петата раса. В началото на съществуването си, в земите на древна Шумерия, долините на Нил и Инд, земите на Америка, както и по цялата планета, знанието за нещата било отворено и достъпно за всички, връзката с информацията от космически порядък, информация, която можело да бъде директно преживяна от всеки желаещ да положи усилия за развитието си. Впоследствие, отново под влиянието на известни сили, заинтересовани от човешката слепота и невежество, служещи си с манипулация върху низшата природа на човека, за да го държат в контрол, познанието отново било прикрито, достъпът до него бил оставен за малцина Посветени, а пътят към него бил трасиран през системи от последователни стъпки, наречени религия. В началото тази религия била чиста и незасегната от вмешателствата на усилията за манипулация и контрол над човешкото съзнание. Впоследствие обаче станала техен надежден инструмент...

Малка девиация и уточнение - никъде в тази кратка статия не давам оценка на фактите, нито дори мнение. Единствено излагам безпристрастния си поглед, анализ и синтез на информацията, до която имам достъп чрез книги, както и чрез собствената си интуиция и чувствознание.

В глъбинен структурен план на Битието, съществува цялостност между взаимодействието на структурите и системите в “Живота”, колкото и илюзорен и проекция на един РЕАЛЕН живот да се явява той – един живот на различни степени на дължина на вълната, с различна честота на трептене и близост до Източника! Основната хармонична структура на Битието, която служи на целите на проявлението му винаги е била наричана: Братството! Братството е йерархично, според степента на съзнание на носителите на индивидуален живот на различно ниво от проявление на Космоса. Тези прости истини са част от езотеричното, съкровено познание. В проявата си, животът, битието са двоични, дуални, като степента на слятост или разкъсаност между двата полюса на живота: плюс - минус, привличане - отблъскване, мъж - жена, ин – ян е пропорционална на близостта(ако въобще можем да си служим с пространствено времеви термини за процеси и наличности стоящи извън законите на времето и пространството...) или отдалечеността от извора на Живота. Братството е едно, но проявленията му в условията на грубата материя са две – Братство на Светлината и Братство на Тъмнината... Изначалното братство си служи с методите и проявленията и на двете! В една по-хармонична Вселена двойките противоположности биха се проявявали само като двете части на Цялото, по същия начин по който мъжът и жената представляват двете половинки на Човекът. Как, защо и кога положението на естествена дихотомност се е променило и се е превърнало в осъзнато зло и борещото се с него добро, ние не знаем. Имаме представена алегорията за падението на Архангелът Луцифер. Доколко това е факт или просто приказка със скрит смисъл, ние не знаем. Знаят Посветените! Разликата между естествената биполярност и осъзнатото противопоставяне между двата полюса на единното проявление е фина, но съществена. Това е дълбок въпрос, който изисква много повече качествени, а не толкова количествени познания, с каквито аз не разполагам. Изглежда, сякаш виртуалното пространство на Вселената е било заразено с трудно лечим и упорит вирус... Но, да се върнем към по-конкретните измерения на нашата малка планета и нейното триизмерно пространство, в което функционират нашите вечни съзнания, силно ограничени от физическите им носители!

В историята на развитието на религиите, някои от тях, и по-специално монотеистичните – претендират за известно превъзходство над техните “езически” сестри – политеистичните. Дали са прави или претенциите им се дължат на детинско незнание и гордост? Както споменахме по-горе, първият ни известен опит за поставяне на начало на монотеизъм през петата раса, това е слънчевият култ, въздигнат от Аменхотеп IV, несъмнено Посветен. Просъществувал само по време на живота на основателя си, култът изчезнал от земите на появата си след кончината на Фараона. Култът към единобожието обаче намерил корени в съзнанието на друг велик Посветен, съвременник на Аменхотеп – Моше(Мойсей). Пренесен в Юдея, той се закрепил устойчиво в новосъздадената религия, а по-късно се разклонил в двете нейни разклонения: Християнството и Ислямът, с основатели Посветените Исус и Мохамед.

Да си последовател на едно всевишно божество, което дори не може да бъде изобразено, което е толкова могъщо, че нищо в творението му не представлява проблем за него, защото то самото е творецът, несъмнено има предимства. Това преди всичко концентрира съзнанието в една единствена точка на концентрация, което улеснява “Пътя” към тази божественост. То, божеството, винаги е с последователя си, всичко е в неговите ръце и от следващия се иска малко – не повече от вяра... Интересно защо обаче в края на всеки молитвен призив християните славословят името на астронавта Амен, който, макар и безкрайно по-напред в еволюцията си, няма нищо общо с Абсолюта, за който християните говорят?!?!

Разбирани в дълбочината им, и двете системи – монотеизмът и политеизмът, представляват една и съща система, с единствената разлика на гледната точка при всяка една от тях. Ако човек си направи труда да се запознае в достатъчна степен с основните световни религиозно - философско – психологически системи, евентуално служещи за развитие на потенциала в човека, изследователят ще се учуди как зад привидно различни наименования и понятия, различни психологически подходи за работа със съзнанието според наклонностите на един или друг народ, употребяващ системата, се крият едни и същи факти за структурата на човека, Космоса и процесите на взаимодействие между различните части на топиката на индивидуалния познавателен апарат, както и на съответстващите на нивото на проявата му сфери на Битието. За едни и същи космически йерархии, започващи от минералното царство, преминаващи през растителното и животинското, човешкото и цяла поредица от по-фини по проявата и полето си на действие йерархии, винаги завършващи с една божествена двойка, сътворяваща битието, подобно на дете, като заедно стават троица, за един и същ непознаваем Абсолют, стоящ над тях, ни говорят както юдеизмът, така и християнството и ислямът, така и хиндуизмът и джайнизмът, будизмът и шинтоизмът, зороастризмът, веданта и санкхя, йога и даоизмът, теософията, както и редица други по-местни религиозно познавателни системи с африкански и американски произход.

В т.н. монотеистични религии изначалният фокус е върху върховната троица и непроявеното непознаваемо величие, Абсолютът, Айн Соф Аур, за който може да се говори само с ... мълчание. В политеистичните системи основният акцент и фокус на съзнанието на търсещия се насочва към Пътя за постепенно прогресиране към по-фините структури на съзнанието и битието, преминаващ през все по-фините Йерархии на Космическото Братство, за да се достигне евентуално състоянието на висшия непознаваем Абсолют, Парабраман и Мулапракрити, Тао, Истината и т.н. За един безпристрастен изследовател разлика между монотеизма и политеизма няма. Разлика има за неразвитата познавателна способност на неподготвеното и безчувствено самосъзнание с тесен кръгозор, който му позволява да види само едната страна на монетата. Както при притчата за слепците, които докосвали различните части на един и същ слон, но твърдели че това е нещо съвсем различно от докоснатото от другия, така и късогледството на предубедения наблюдател пречи на цялостната му визия за практическата идентичност не само на различните психологическо – религиозно – познавателни системи, но и на знанието като цяло. А знанието винаги е научно! Това, което прави религиите ненаучни, фанатични и догматични, е липсата на здрав разум в последователите им, а това, което превръща науката в закостеняла суха система без душа, е безсърдечността на упражняващите я! Едно глъбинно развитие в науката винаги се слива с Истините, отдавна известни на религията, както и едно научно продвижение по кой да е религиозен път, основано на здрав разум и горещо сърце, винаги се основава на факти и феномени с чисто научна стойност и същност. Винаги съм се поразявал от тесногръдието и слепотата на хората – както като визия, така и като допир до тези прости Истини, които естествено вибрират в пространството и са достояние на всеки жител в житейската схема, от всякакво ниво на нейното проявление. Истини универсални по Природата си, които чувствителното сърце долавя, ясният разум осветлява, а хармоничната воля преживява!

Всеки, който търси знанието, силата и любовта, знае, че пътят към тях е два вида – както се казва в “Гласът на Безмълвието” и в “Два Пътя”: Път на окото и Път на сърцето. Екзотеричен път и Езотеричен път. Знание и повели за масите, които по съществото си са заблуждаващи, и знание и път за търсещите, които са готови да направят драстични промени в начина си на живот, да трансформират чувствата и осветят мислите си!

Съкровеният път на сърцето е по същността си идентичен, без значение външната форма на проявата му в различните части на малката ни планета! Подобни са и различните системи на екзотеричния път по света... В този последният, дълбоките Истини се представят под иносказателна, алегорична форма, с притчи. Тези притчи не могат да бъдат разбрани в същината им, докато човек не събере кураж, потенциал и стремеж към познание, които да го накарат да тръгне по вътрешния път. Нещо повече, той умишлено е държан настрани от вътрешния път, докато не докаже, че е готов за него с мисъл, думи, чувства и дела. Ето два интересни похвата, използвани от Братството, това Братство, което ръководи планетата ни. Умишлено не го деля на добро и лошо, черно и бяло, защото и двете в края на краищата се ръководят от третото, Космическото Братство, което управлява и двете.

Разделяй й Владей

Един много мощен похват за поддържане на невежеството в човека, за отстраняването му от Знанието и манипулирането му! Разделяне на два народа, противопоставяне на интересите им, насъскването им един срещу друг, подтикването им към война. Хвърлени във вихъра на войната, изтощени и разтърсени до дъното на съществата си, те са готови на всякакво решение, предложено им от трета сила, която винаги е същата тази, която е режисирала сблъсъка. Така сега тази същата сила им предлага спасение. Според интересите и, печели единият или другият народ, или се постига примирие, което обединява двата, или се извършват мащабни икономически и законови промени според желанията на кукловода, в ръцете на който се намират двете държави. Често двете страни не са отделни държави, но две групи от държави, сплотени в два съпернически лагера. Така се поддържа напрежението, пораждащо слепота, невежество и безумие, нужно на водачите на драмата, за да бъде човешкото стадо държано в подчинение и робство. Но тук навлязохме в сферата на политическата манипулация... Принципно същият похват, но на едно още по-дълбоко ниво се прокламира от всички екзотерични религии. Защото те са винаги оръжие в ръцете на управляващите, а те от своя страна са ръководени от същите задкулисни сили. Отново подчертавам, не използвам понятия от типа на добро и лошо, бяло и черно, само виждам причинно – следствени връзки и излагам визията си за ставащото в обсега на познавателната ми система. Вероятно, погледнато от по-висок план, ужасите на войните, както и трагедията на отделните съзнания, разкъсани от психологическо – манипулативните стратегии на управляващите, са оправдани в името на ползата и функционирането на цялото. Не мога да се наема да давам оценка, дори и мнение за процеси, които далеч надхвърлят позицията в която се намирам – позиция на затворник в тясна клетка с пет сетивни отвора и силно ограничен белтъчен проводник на съзнанието – мозък...

Как действа екзотеричната страна на всяка религия, която служи като сито за тези, които не успяват да преминат отраженията на кривите и огледала, докато не изправят огледалата на собствения си ум, за да прозрат нишките на познанието, които се крият зад заблуждаващите и послания? Разделението, за което говорихме по-горе, бива прехвърляно на по-дълбоко равнище, на равнището на индивидуалното съзнание. Феномените на комплексното същество – човека – биват разделени на две части: Добро и Зло! Всички мисли, чувства и нагони, които имат животинска природа, а именно: страх, гняв и омраза, завист, ревност, алчност, лакомия, похот и т.н., биват обявени за “лоши”! Всички прояви на творчество, любовни нежни безкористни чувства, светли алтруистични висши мисли биват обявени за “добри”! “Е, и какво?”, ще попита някой! “Какво толкова? Не е ли точно така? Не са ли поривите на животното, в което сме заключени, причина за всички наши нещастия? Не са ли всички възвишени мисли, чувства и дела това, което ни носи истинско щастие и ни определя като хора?” Да, така е! Точно така е! Това, което обаче е решаващо за нашия просперитет и развитие, е отношението и взаимодействието между двете, тъй като в нашия организъм те са неразривно свързани! Какво ни предлагат екзотеричните системи във всяка една психологическо – религиозна система? Те предлагат директното противопоставяне на двете същности в човека. Предлагат борба! Тези две същности могат да бъдат разделени на три, пет, седем, дванадесет, четиридесет и девет – но за удобство и опростяване на материала ги разделяме на две! Предлагащите метода на борбата знаят какво целят. Искрено търсещият човек започва да се стреми към чистота, към абсолютна чистота. Устройството на човешкия познавателен апарат работи така, че още щом мислите, чувствата и импулсите се устремят към фините сфери, на мига, право пропорционално на стремежа нагоре, се задействат противоположните импулси на проникване на енергия, желания и мисли в низшата природа. Това е факт, добре познат на всеки, който чистосърдечно се е устремявал към въпросната чистота, светлина и любов! Веднага щом съзнанието се устреми към свръхсъзнанието, към висшите региони, които му предстои да проучи, една друга част от съзнанието прониква надолу в подсъзнанието и разбунва в него равно по количество и противоположно по качество съдържание! Подобно на семенце, което прораства, съзнанието едновременно развива нежни листенца нагоре, към светлината, и едновременно пуска коренчета надолу, в мрака и влагата на земята, в противоположна посока. Търсачът пожелава Истината, тръгва към нея, но без да знае фактите за устройството на психиката си и начинът на функционирането и! Човек тръгва към Любовта, а не след дълго в него се събужда такава похот, каквато той никога не е изпитвал преди това. Устремява се към безкористието и алтруизма, а с ужас наблюдава в себе си завист и ревност, каквито никога не е мислил че може да изпита. Търсачът дръзва да потърси спокойствието и благодарността, а скоро в него закипяват животински бяс и омраза, деструктивност която потриса самия него! Той си казва: “Сигурно съм изключително нечист, необикновено зъл и порочен! Нищо, ще успея следващия път!” И той пробва, стреми се, моли се, медитира, чисти се. И колкото е по-настойчив и упорит в усилията си, толкова по – дълбоки и болезнени са паденията му и проявите на животното в него! Той не разбира – продължава да се стреми, бори се, опитва се да потисне поривите на събуденото си подсъзнание. Понякога успява и е доволен. Но не за дълго. Подобно на съд под налягане, похлупакът на волята му се изплъзва и всички нагнетени, потиснати пориви на животното експлодират. Той пада, съгрешава, върши точно обратното на това към което се стреми най-искрено. Ако успее да потисне за по-дълго време либидото и свързаните с него чувства и мисли, той със сигурност ще развие или перверзия, или невроза, а може да стигне и до пълна психоза, тоест полудяване. При по-слаб стремеж личностовото разстройство, тоест психопатията(характеропатията) са задължителни... През цялото време един искрен ученик се опитва от все сърце, с цялата си сила, ум и сърце да следва повелите на висшите си пориви, думите на мъдреците, напътствията на учението, което е избрал да следва – но винаги пада, винаги! Това е битка, обречена на провал от самото начало. Колкото по – волеви и устремен е ученикът, колкото по-силно желае продвижението си по пътя на развитие на психиката си и проникване в законите на битието, толкова по-жестоки са паденията му и по-болезнени раните, които сам си нанася с тях и с угризенията след провалите си! Този болезнен процес може да продължи цял живот при някои, като в зависимост от степента на искреност и силата на усилията се развиват право пропорционални психични отклонения! Раздразненото и събудено животно, подсъзнанието, старите дялове на мозъка му отделят импулси равни на търсенето на развитие на висшите неразработени дялове на мозъчната кора, на свръхсъзнанието. Стремящият се към духовен напредък ученик не приема страстите, които сега с преумножена сила го атакуват, страсти непознати на обикновения човек без стремеж към психическо развитие! Ученикът се бори, разкъсва се вътрешно, раздира се от противоречия! Всяка нежелана от него мисъл и чувство той изтласква в подсъзнанието си, откъдето те действат още по-силно и развиват умствени и дори физически заболявания в него! Мисли си, че е прекалено слаб волево и затова не успява. Всъщност, колкото по-силна воля има и я влага в този ужасен подход, толкова по-лошо пада и се саморанява! Ако такъв човек или група хора имат “духовен” водач, те могат да бъдат манипулирани по какъвто е угодно на водача им начин! Разкъсано на две несъвместими части, които обаче не могат да избягат една от друга, съзнанието на търсещия не може да избяга никъде, освен в прогресиращи по степента на задълбочаването си психични отклонения, както следва: психопатия(личностово разстройство), перверзии, невроза, психоза! Такова съзнание е готово да приеме всякакво външно решение от човека, комуто вярва. Готово е да приеме и най-абсурдните и жестоки предложения, които ще му дадат временен изход от вътрешната му трагедия и макар за миг отдих от безнадеждната борба! Такъв човек или група хора лесно биват превръщани в религиозни фанатици, готови да убият и майка си и баща си в името на болната кауза на ръководителя им! Разделяй и владей! Разкъсай човешкото съзнание отвътре чрез “висшите” идеи, които му втълпиш, и то ще е готово да изпълни всяка твоя команда, стига да не се осъзнае в каква клопка е попаднало! Но малцина се осъзнават. Доста прозорливост, информация и вътрешна интуиция се иска, за да може човекът, тръгнал със съвсем искрени намерения в един изглеждащ висш път, да се измъкне от капана на манипулацията, на средството за държане в слепота, подчинение и контрол! Най-безобидният вариант на такъв стремеж, поддържан с наистина дяволския метод на борбата, разцепването, е отказване от усилията и връщане в “нормалния” живот на човешкото стадо! Живот обречен на незнание и сляпо подчинение, стадна психика и пълно подчинение на посредствеността! И такова отказване се случва често. Всъщност то е по-желателно от прогресивно развитие на ментални отклонения с прогресираща сила. Много често търсещият се спира на един компромисен вариант, когато отчасти задоволява импулсите на подсъзнанието си и отчасти продължава да се стреми към някаква висша цел, да се стреми поне теоретично! Така поддържа един компромис, който го държи в степента на психопатия или невроза, без да стига до пълно умопобъркване! Такива са повечето религиозни фанатици, терористи, камикадзе изпълнители, садисти и убийци. Ето до какво води борбата с “низшата” природа, с корените в нас, с тази част от нас, която представлява неразделна съставка в цялостното ни същество и която трябва да се научим да укротяваме, използваме, да се сприятелим с нея. Някои от търсещите успяват да минат през ситото на погрешния, на пръв поглед правилен метод, който обаче ги обрича на провал и мъка метод. Тези малцина търсещи с помощта на интуицията си, на базата на самоизследвания, подходяща литература и личен болезнен опит успяват да схванат правилния метод – този на сублимацията, на трансформацията, на психичната присадка, както се изразяват българските мъдреци Петър Дънов и неговият ученик Михаил Иванов! Може би действително болезнените, нараняващи и водещи единствено до кабинета на психоаналитика методи, преподавани от външната, екзотерична школа на религията имат своето място като служат като сито за търсачите с добра интуиция, упоритост и ясен, способен на критично самоизследване разум. Може би нашата малка болка не значи много за съществата, които всъщност дирижират съдбите ни. Всичко би трябвало да има правдоподобно обяснение. Не смея да съдя, нямам и право. Просто разсъждавам и споделям безпристрастно преживявания и процеси, за които знам преди всичко от личен опит. Върху метода на сублимацията на либидото и психичните съставки – мисли и страсти, ще се спра в отделен казус.

Небесният Баща и Божията Майка

Друг интересен и по-безобиден от горния похват на екзотеричната религия, който поддържа следващия го в инфантилна регресия на поривите му, е култът към небесния баща и божията майка. По време на израстването си, беззащитното дете все още няма психичен филтър, способен да преобразува постъпващите трудности, болка, неприятни импулси от околната среда. Това предопределя изключителната важност преди всичко на бременността, а след това и на първите седем години от живота на детето. Всичко, което то преживява в този период оставя неизгладим отпечатък върху по-нататъшния му живот. Основни фигури в живота на инфанта са майката и бащата. Неоспорим върховен авторитет пред развиващото се съзнание, техните характери, поведение, както и просто самото им присъствие остава като дълбок матричен отпечатък в съзнанието на детето. Този отпечатък на влиянието на родителския авторитет от първите години на живота впоследствие бива изтласкван на границата между съзнаваното и несъзнаваното, в една гранична област на съзнанието, която Фройд нарича предсъзнавано, а по-късно, може би не съвсем подходящо от езотерична, но напълно задоволително от негова гледна точка, той нарича – свръх аз. Ще наричам тази психична институция предсъзнавано, за да имам честта да запазя понятието свръхсъзнание, което толкова си прилича със свръх аза, за висшите структури на съзнанието, които тепърва предстои да бъдат разкрити. Предсъзнаваното съдържа всичките ни отношения към авторитетите, такива каквито те ще бъдат през целия ни живот, така както са се сформирали в детските години. Съдържа и нуждата ни от авторитет. Фройд ситуира в тази психична институция също така и съвестта, с което аз, въпреки цялата си незначителност, си позволявам да не се съгласявам, а се доверявам на нейните сигнали, които според мнението на скромната ми личност идват от свръхсъзнанието, така, както го разбира езотеричната психология... Човек, макар и вече възрастен и отдавна отделил се от родителите си, продължава да има нужда от наличието на авторитети, пред които той да се чувства като малко дете, да им се доверява и да разчита на техните решения и действия. Това е масов факт. На практика това е масов инфантилизъм. Когато човек си направи труда да си направи самоанализ, той осъзнава областта на предсъзнаваното, разбира отношенията и психичните пълнежи, които са се фиксирали при процеса на възпитанието му към родителите му, и които сега, във възрастно състояние, се проявяват в него като нуждата от преклонение пред авторитет и следването му. Такъв човек се отърсва от тази вътрешна зависимост и поема живота си в свои ръце, тоест насочва импулсите на вярване в авторитет и нужда от такъв към собствената си психика. Ако е духовен търсещ, такъв човек не спира до там, но продължава да разкрива тайните на психиката си и разчитайки преди всичко на себе си, продължава да прониква в слънчевите и сенчестите и региони!

Когато в коя да е религия се говори за небесния баща или за божията майка, всъщност става дума за психологически трик, твърде добре известен на основателите му. Ако някой възрази, че под тези понятия имаме предвид Творецът, ние ще отговорим, че за Него единственото понятие от настоящата ни гледна точка може да бъде само безмълвен устрем към все по-фините региони на творението Му, и така към Него самия! А Бащата и Майката, за които се говори в екзотеричните религии, не представляват нищо друго, освен изтласканите в предсъзнаваното ни схеми на нуждата ни и отношението ни към авторитети! В езотеричната традиция това се знае и усилието на съзнанието се насочва към развитие на собствените вътрешни сили, енергийно тяло, характер и изкуство за работа с емоциите. Но, дори и в някои от езотеричните школи, особено на запад, се запазва поклонението пред “Небесния Баща и Божията Майка”. То може и да служи за потребностите на реалното вътрешно развитие, ако има разбиране за същността му и центърът на импулсите, насочвани към тези понятия се прехвърли от предсъзнаваното в свръхсъзнанието! Дали тези изкусни психологически прийоми, отдавна налагани на човешкото общество, са добри или лоши? Не са нито едното, нито другото. Просто са изпитания, ребуси, които трябва да бъдат разбулени от желаещия да върви по “Пътя”! А вероятно има защо такива прийоми да бъдат прилагани на дивото човечество – диваците правят пожари с огъня, за който не са готови!

Не мисля, че вече има място за старите подходи – човечеството, или поне една немалка част от него, е достатъчно зряла, за да получи достъп до Знанието, да се приобщи към живота на Космоса и влезе в пълноправната си предопределена роля на Космически жител!

Бъдете здрави!!!

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com

Какво е свобода? Свободата е неограниченост! На какво – на различните нива от сложното същество, наречено човек. Свобода на Духа, на волята; свобода на мислите; свобода на чувствата; свобода на действията. Нека започнем с този вид свобода, с който повечето хора свързват понятието – със свободата в действията.

Както видяхме от вече изученият материал за живота на човека в обществото, съществуването на индивида според някои автори прилича на живот в затвор – един затвор поддържан от самите нас и постоянно пресъздаван от средствата за обществен контрол. Според мен, битието на човешкият индивид в социума може по-скоро да се сравни с това в училището. Защото целта на човешкият живот е да се учи – от грешките си, от мъдростта на по-мъдрите от него, от болките и трудностите, именно от ограниченията, възприемани от нас като отнемане на свободата ни. Мисля че животът в съвременното общество за съжаление напомня повече или по-малко на поправително училище, в което параметрите на съществуване са строго зададени, правилата и нормите на съществуване са точно определени, законите са жестоки и неумолими. Защо – поради липсата на съзнателност и дивашкият нарцисизъм и невежество на човека. Тук възниква въпросът – как могат да се променят нещата? Първият отговор, по-тривиален и приемлив за ума на лаика в социологията би бил: проявите на неподчинение на различно ниво – от дребните хулиганства до революциите. Но дали резултатът от такива действия е свобода или свободия, това е реторичен въпрос. Друго едно решение – изолацията – всъщност не представлява решение на въпроса за свободата, но по-скоро бягство. Дори и в изолация от сковаващите го изисквания на човешките норми, човек въпреки всичко ще остане вътрешно окован в тежките възли на емоционалните и мисловните си обособености. Такива прояви само прехвърлят проблема от една хоризонтална плоскост в друга, но не го разрешават в дълбочина.

Вторият и по-смислен отговор гласи: ако обществото в което живеем беше не поправително училище, а просто нормално училище, в което спазването на правилата и нормите е резултат на съзнателността и външната и вътрешна принуда при спазването на рамките на обществено поведение е много по-малка, за сметка на ясната съзнателност за необходимостта им. Тук също трябва да добавим, че при това положение самите правови закони ще са различни, ще отпадне нуждата от армия и полиция, съдилища и психиатрии. Насилието, войните, алчността, завистта, невежеството, дори да не липсват, тъй като са неразделна част от старите ни мозъчни структури, ще бъдат поставени под контрол от човешкото в човека. В такъв случай свободата се свежда до радостта от съвместното сътрудничество, до творчеството и колективното развитие. Утопия? Зависи от гледната точка, визията за света и живота и интуицията. А как биха стояли нещата ако сравним обществената структура с Университет, в който присъствието е напълно доброволно, основава се на личното желание и стремеж за развитие? Но тук изложението ни се сблъсква с нива на съзнателност, хуманност и лична отговорност, на естествена нравственост и хармония с Цялото, които за ума на средно статистическия зомби-подобен индивид са в сферата на чистата отвлеченост. Дали е така? Според мен не. Визията на един средно статистически член на обществената ни структура се ограничава в рамките на разбиране наложени му от семейното и училищно възпитание, от менталната полиция на средствата за обществен контрол, главен закон за който е че свободното мислене е ако не табу, то най-малкото нещо странно и непостижимо. Социалните рамки са нужни за функционирането на системата на обществото. Както клетките на един организъм служат на плана на функциониране на цялата биологична система, така и индивидът се ограничава в рамките на нормите на социума в името на функционирането на цялото. Но, да се върнем към контекста на темата. Какво представлява свободата на другите нива на комплексното човешко същество? Какво представлява един емоционално свободен човек или общество? За да разберем това, трябва да видим какво ни прави емоционално зависими, привързани и ограничени. Това са проявите на една голяма част от нашият мозък, който е в по-голямата си част мозък на животно и включва в себе си всички по-низши структури, характерни за по-низшите животни, от амебата, през рептилиите, до висшите бозайници. Продукт на тези древни мозъчно структури в нас са цялата гама от животински страсти, нагони и страхове. Във всеки човек, без изключение има дълбоко заложен един базисен страх – една постоянно тревожеща ни несигурност, която ни кара постоянно да се стремим към сигурност, да надникваме иззад храстите и да се ослушваме, за да не се превърнем в плячка на по-силният член на хранителната верига. Животинските нагони в нас ни терзаят до смъртта ни с техните производни – изгарящите ни страсти. Те ни карат да се стремим към колкото се може повече самки, да се конкурираме бясно за тяхното спечелване, пренасяйки конкуренцията в различните човешки дейности, такива като политика и бизнес. Ревността, едно типично животинско чувство, ни мъчи в желязната си хватка на съмнението и недоверието, алчността ни кара да трупаме колкото се може повече запаси за зимните месеци( размер на банковата ни сметка), да живеем в по-големи бърлоги( имоти), завистта ни заставя да премахваме или поне се противопоставяме на всеки различен от нас. Всичко това, в комбинация с човешката интелигентност създава една фатална комбинация – обществото в което живеем, такова каквото го познаваме. Ако направим аналогия между структурите на човешкото общество и животинските, ще видим че в качествено отношение разликата не е голяма и че това което ни отличава е способността ни за логическо мислене и още нещо – самосъзнанието, безкористната Любов на която сме способни и интуицията ни. Проблемът на обществото и на неговата съставна единица – човекът, е именно това животинско наследство, подтискащи човешкото в човека. Всички гореспоменати емоционални състояния са естествени за животното, и по закона на еволюцията присъстват и в човека, но за да бъдат присъстващи в рамките на нормалното и да не представляват основни параметри в двуногото животно, което би трябвало да се нарича човек, той трябва да може да ги контролира, да ги неутрализира и управлява. Как трябва да стане това? Човек, тоест самосъзнанието ни, трябва да бъде способен да ги сублимира в техните по-фини еквиваленти, които са част от истинската човешка същност. Похватите за това сублимиране представляват интерес за психологията и затова стоят извън полезрението на настоящото есе.

Свободата на ментално ниво. Определението за човешка личност, дадено от древните гласи: Homo Sapiens – Разумен Човек. Част от тази разумност представлява и човешката разсъдъчна способност. В една голяма част от човечеството способността, както и желанието за свободно мислене присъстват в слаба степен в сравнение с огромния превес на емоциите тях и те се намират под контрола на инстинктивните си желания и нужди, такива като секс, хранене, кучешката радост от празноглави забавления, и т. н., както споменахме по-горе. Тази неголяма част от човечеството, която се опитва и успява в процеса на контролиране и трансформиране на животинските си заложби, стига до функцията характерна за Homo Sapiens – мисълта. Дотогава тя е присъствала само в робско подчинено полуспящо състояние. Човечеството и неговият прогрес се движи от малцината свободни, излизащи извън рамките и определенията на своите подобни на биороботи събратя личности. Мисълта на човека е свободна, когато може смело да се впусне в безбрежните хоризонти на необятната шир на непознатото, да се превърне в смел изследовател на закони и първопричини, недостъпни за мъничките живеещи в калъпа на наложените им стандарти човеци. Такава мисъл свободно се пита за всичко, не признава авторитети, рее се като орел над сивите прашни облаци на малките мисли на хората.

Свободата като Воля и интуиция: има част от човека, респективно от обществото, тоест от колективното несъзнавано, която можем да именуваме воля. За да функционира свободно човешката воля и интуиция, човек трябва вече да е овладял другите две свои функции – чувствата и мислите. Волята един вид затваря кръга и се връща отново на нивото на ежедневните действия, проявява се в бита на човешката социалност. Силна и свободна воля всред съвременното общество имат малцина – по-малко и от свободно мислещите индивиди. Ако предните можехме да наречем таланти, то последните са гении. Може да се говори много по въпроса за свободата, но считам че в рамките на едно кратко разсъждение, писано в 12.30 часа през нощта това е достатъчно.

В заключение само желая да обобщя: Свободата е преди всичко вътрешно понятие. Човек може да бъде окован в най-мрачната килия с най-тежките вериги, но да бъде вътрешно по-свободен от масата свои събратя плаващи по течението на житейския поток, по пътя на най-малкото съпротивление. Разбира се, това е един твърде краен пример. Моето становище е че за да стане свободата обществено достояние, първо трябва да бъде спечелена вътрешно във всеки от индивидите на това общество. Разбира се, при едно по-човешко и осъзнато ръководство на това общество, този процес би могло да бъде индуциран и старателно управляван. За съжаление, обществената върхушка и малцината зад нея дърпащи конците и, се стараят да поддържат в човечеството състояние точно обратно на свободата.

За контакти с автора:

Email: orlinbaev@gmail.com

GSM: 0878/260634

site: http://orlin.bravehost.com