Рядко ходя на мястото на Учителя. Но винаги, когато отида се чувствам смирена, спокойна и притихнала след това. Понякога търся това, за да хармонизирам душата си, мислите си, друг път е така, случайно, просто разходка и приятно изживяване

Тази събота отидох без да съм планирала. Приятелка от Пловдив дойде и след изпитото кафе и приятно бъбрене отидохме до Изгрева. - Малък, прекрасен оазис, в близост до центъра и лудостта на големия град.

Ако трябва да обрисувам усещането си за това място е – златисто-бяло в покой.

Седнахме под сянката на отрупаните с плод дръвчета. Клоните на крушата, на дюлята и всички други всяка година се превиват от плодове. Цветята, розите са прекрасни, уханни. Благодаря на хората, които се грижат за градината.

Както винаги имаше много гълъби. Те вече посрещат всеки и очакват някой да им хвърли малко трошици. Но всеки път, когато съм ходила виждам един чисто бял гълъб. И винаги стои някак в страни. Обикновено каца на някое дърво и рядко слиза долу, на земята при своите, които се ухажват, гукат, кълват зрънца и трошици. Това ято гълъби си има свой, микро-социален живот. Една двойка се ухажваше, мъжкия с клюн подреждаше перцата на женската, галеше я, а тя стоеше блажено укротена. Друг мъжки се надуваше и перчеше, за да покаже на близките женски, колко е красив. Малка група просто си кълвеше нещо на земята.

Само белият стоеше сам на един клон и наблюдаваше, съзерцаваше сякаш, докато не дойде жена, която започна да хвърля трохи хляб на всички птици.

Белият гълъб кацна на земята и успях да го видя отблизо. - Сякаш малко по-слаб и различна порода от другите. Перата му лъскави, бели и подредени. А очите му – бадемовидни, тъмни, дълбоки и красиви. Не се бореше за храната, като другите, а клъвваше само ако някоя заблудена троха падне пред него. Гълъб-аристократ. Различен от тълпата/ятото. Приближи се към нашата пейка и разбра, че го харесвам и наблюдавам, та дойде на близо, завъртя се и малко горд, малко засрамен отлетя някъде в близките сгради.

Чудатости има в природата, близо до нас, паралелен свят живее. Светът на птици, животни, цветя.

Самотен клас посред пожънатат нива издигаше към небето главата си – увиснала, като златно кандило. Към Бога се носеха псалмите на весели птички, догонващи нагоре лъчите. Талазите на горещия въздух трептяхя, като сребриста коприна, която тъкат невидими ръце.

***

Те вървяха между нивята и си говореха.

Иисус Христос приказвеше за онова, което иде. Апостолите, които Дух Свети бе вече кръстил с огън, Го заобикаляха и слушаха.

Нивята бяхя вече пожънати: късно беше да се говори за жътва и жътвари. При все това Учителят мълвеше:

- Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма … Много са сърповете, но ръцете – малко …

Апостолите се чудеха ... Защо приказва за жътва, когато е близу вършитба? Той говори все тъй: мъчно е да Го разбереш ... И най-умният едва ли би се досетил, що иска да каже ...

Тома Близнец си мислеше:

- Каква близка жътва! Нима втори път ще родят нивята тая година? Жътва отколе мина ...

Нивята лежаха пред тях, като морни робини, които си почиват.

- За някакви небесни жътви мълви учителят, - си думаше на ум Симон син Йонин, когото Иисус беше назовал Камък на Царството Божие.

- Небесета се извисяваха над тях, пламнали от горещина, изкласили в маранята на златен полден, - като зрели жълти ниви, които чакат страшната прегръдка на сърпа. Но дали за тия небеса говори Той? Облаци ли ще жънат там – или буреносни вихри?

Неговите думи лучат ориста на гпешни и праведни, - си каза тихом Яков син Заведеев. – Но жътвата на Страшния Съд чака ръце на ангели – и сърповете трябва да бъдат пророчески езици, а не железни сечива.

Късният повей на хладен ветрец просъска – също като невидим сърп, порязал зряла ръкойка. Очите на апостола се извиха в движение на покосяваща ръка – и той видя себе си между двнадесетмината: дванадесет урели класа, които ще пожъне Онзи, Който вървеше сред тях и говореше за Вечността.

***

Учителят се още не обаждаше.

Филип син Толмаев погледна към огнения небосклон и си помисли:

- Огнен сърп ще пожъне земя и небе: това разбираше Господ, като каза ония думи. Земя и небе ще се обърнат на зърна, които Бог отец ще събере в своята житница.

Под нозете на вървящите се виждаше земята, напукана от зрялост, а над тях се изобляще небето – като щит, по който трептят огнени бръчки, сякаш по лице на старец. Вселената е остаряла, смърт я чака ...

Иоян син Заведеев вървеше най-назад.

Той виждаше мислите на всички апостоли, които го предхождаха, и тия мисли се носеха пред погледа му – като едри звезди с блясък на скъпоценни камъни. Те се кръжеха в небето и разпръскваха благовония, сладкозвучия и тайнствани думи, каквито човек слуша насъне. Бляскава мрежа от багри, лъчи, кадилни миризми, стройни песни и цветни образи се изплиташе при всяка нова помисъл.

Над апостолите, които вървяха и мислеха безмълвно, се издигна сияният венец на Безсмъртиетои. Но само двама го видяха: Учителят и апостлът, когото Той обичаше най.много от всички.

***

- Не знам, за каква жътва приказва Той, - промълви съвсем тихо най-младият апостол, - но Неговите думи бяха пълни с обич и към жънещи и към пожънати: това не видях в помислите на никого от нас. Нашите мисли се лъчеха, като звезди, а неговите бяха слънцце. Когато ние сричахме думите на мъдроста, бледни образи творяхме. А когато Той начена да говори, - и небе и земя затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият глас раздвижи всичко живо: защото обич мълвеше в думите Му.

***

Те отминаха напред, към бедните села, пръснати по червените хълмове, за да възвестят на жадните за правда словото за Царство Небесно.

А зад тях остана безкрайната пожъната нива.

И – всред тях – самотният забравен клас издигна на залез отново своята корона: като златно кандило, в което слънцето налива елей.

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай

Образът на „Бай Ганьо” е въплътил в себе си сериозна част от недостатъците на българина, за съжаление – без даде път на някоя друга положителна черта. Но природата винаги търси равновесие и може би това е една от причините родната литература да се сдобие с друг свой герой – бай Митар пророкът. Наистина, в едноименния си разказ, Михалаки Георгиев като че ли се е опитал с един акорд да предаде цялата съкровищница на българския дух.

„Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа.”

Идеята за написване на разказа е дошла от Учителя Петър Дънов, който е предложил на Михалаки Георгиев да опише положителните страни от характера на българина. Това, разбира се, не било толкова лесно, защото всички сме даровити наблюдатели на лошото, но често слепи за доброто в човека. А кой няма и от двете?

В крайна сметка, писателят се удря по челото, сяда и започва да пише, вдъхновен от личността на свой съвременник. Кой точно – не знам. Хрумна ми шантавата идея, че това може да е сръбския ясновидец Митар Тарабич, двадесетина години по-възрастен от Михалаки, известен и до днес с пророчествата си. Не звучи патриотично, а и надали е съвем така. Най-вероятно Митар пророкът е събирателен и идеализиран образ, вдъхновен от най-различни хора и характери. Или неизвестен български митар от Видин – родното място на автора:

„А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията.”

Разказът е изграден интересно – той започва с погребението на бай Митар и суетнята около него. То в крайна сметка не се състои, защото човекът се оказва съвсем жив – просто се „пренесъл” в оня свят.

„— Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“?” – съвсем на място пита един от поповете.

Историята продължава с детайлни щрихи за бае Митар, образът е изграден както описателно, така и с помощта на случки и диалози.

„…тих скромен, със сини умни очи… той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори.”

Митар пророкът е сред народа, навсякъде и сред всички – но не е като всички.

„Бае Митар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.”

„Пренасянето” в отвъдното приключва и Митар пророкът се завръща сред своите съграждани и, разбира се – сладкодумно им разказва какво е преживял на оня свят.

„Опомних се само, като че летим божем, ама оно не летим, ами като че ли ме облаците носят нагоре, нагоре… чак над слънцето. Усещам като че нещо хубаво, нещо светло, ама нищо не виждам.”

Какви приключения очакват митаря по-натам – в свят на елфи, орки, ангели и св. Петър, ще оставя любопитният читател сам да разбере. Е, може и да няма елфи и орки, но четивото си струва, а текстът е достъпен тук.

Ще завърша с думите на Петър Дънов, духовният Учител на Михалаки Георгиев:

„Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар–пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко.”

Радислав Кондаков

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Скъпоценните камъни и златото са били предмет на човешкото внимание още от най-дълбока древност. Поради своето изящество, рядкост и приписвани им качества, носещи здраве и щастие на своите притежатели, те са били усърдно търсени и скъпо ценени от хората, най-вече от тези, в които гори жаждата да покажат своето материално превъзходство пред другите. Тяхното търсене и намиране е дало повод за много авантюристични подвизи на хора смели и здрави, свободни от връзките, с които родното място ги задържа. Те тръгват по света да търсят тези скъпоценности, тласкани най-често от преувеличени и добре скроени разкази.

Южна Африка, този далечен свят за хората от севера, е една от областите, които най-много е привличала смелите авантюристи, още повече, че наистина там са били открити и най-големите на земята находища на диаманти. В своето скитане, тези търсачи попаднали и на нещо необикновено и смайващо, напълно неестествено за този район.

Намират изоставени величествени постройки, изградени изцяло от камък. За тях никой от хората наоколо нищо не знаел. Околните народи, които живеели в тръстикови колиби, не строяли и нямали представа как могат да се построят такива големи сгради. Наричали ги само Зимбабве, което ще рече „камен дом” и нищо повече.

През 1763 година Амстердам – център на търговията със скъпоценни камъни по това време, е градът, в който са живели и работили най-добрите майстори на тяхната обработка. Там е била публикувана карта от такива смелчаци и навярно сравнително интелигентни хора, на която с поразителна точност бил очертан района на тези каменни постройки. Тази карта останала съвсем незабелязана и не направила никакво впечатление. Кой тогава я е направил и как - никой не разбрал. За нея съвсем случайно се заговорило след повече от сто години.

В 1872 година, немският геолог Маух посетил този район, намиращ се в Южна Родезия, и видял с изумление постройките. Видният учен разбрал, че те са създадени от високо цивилизовани хора или най-малко техният ръководител е бил такъв. Най-силно впечатление на Маух направили две големи сгради, едната от които се издигала на един хълм с височина не по-малко от сто метра. Тя външно приличала на някакъв замък. Стените, изградени от камък, не били споени с никакъв разтвор. Тази постройка със своите форми била в пълна хармония с очертанията на околните скали, като да е сред своите по-примитивни братя. Съседното здание, не по-малко величествено от това на възвишението, имало кръгла форма. Изчисленията показали, че около сто милиона килограма камъни са минали през ръцете на хората, които са строили на високия хълм.

Заедно с този голям геолог бил и един млад, скромен негов помощник, присъединил се към Маух в Африка. Когато пристигнали при постройките, този буден и интелигентен младеж бил не по-малко изненадан и учуден от гледката. Той дълго обикалял построенията, наблюдавал ги и без да дава ход на чувствата си, мислел за тези, които са ги съградили и за целта, с която са ги направили.

Денят превалил към своя край, дошъл и вечерният здрач, а след него и нощта. На изток се показал и кръглият диск на Луната. Младият човек, когото наричали Силан, все още обикалял и мислел върху това, което видял. Бавно и дълбоко, нещо се разразило в него, започнали да се нижат като на лента чудни образи и събития. Увлечен в картините, той приседнал до близкия храст и гледал как всичко се променяло бързо – все едно се вдигали завеси. Сградите се преобразили, обагрени с чудни багри и разни орнаменти, станали необикновено красиви. Цветя, декоративни храсти, ароматни акации и плодни дръвчета изпълнили в чудна хармония целия терен. Постройки се оживили с хора, които разисквали нещо помежду си.

Изведнъж пред него застанала чудно красива жена – богиня, изваяна от бронз. Тя му се усмихнала и казала:

„Силан, това което искаш да знаеш сега, ти си го преживял и си взел участие в него. И всички събития и случки не само от тогава, но и от всички времена се пазят в една съкровищница, каквато всеки човек има. Ето, от нея тук ще ти покажа онова, за което ти тъй много жадуваше да знаеш днес. Ти си много добър. Господ те обича и каквото пожелаеш, ще ти се даде. Погледни ме внимателно. Аз съм Савина – твоята господарка, от живота ти в онова време, на която ти тъй предано служеше тогава. Савина – царицата на тази земя. Земя, която днес прилича на пустиня, а през моето царуване беше райска градина. Стана пустиня, защото един велик син на Бога, който живееше тук в изпълнение на една свещена задача, беше принуден да напусне страната, преследван като звяр. Тук течаха потоци и реки с бистра чиста вода, а сега от тях са останали само сухите им корита. От тези потоци и реки моите хора промиваха злато и вадеха скъпоценни камъни, с които бяха богато украсени постройките, някога пълни с живот и светлина, а сега безмълвни и запустели. А там, по-далеч, наоколо бяха чудни девствени гори, в които имаше тъй много слонове. Когато те остаряваха и наближаваше края на живота им, се придвижваха към една непристъпна долина, където прекарваха последните си дни. Оттама ние взимахме костите им, за да ги използваме за нашите нужди и украса. Бях владетелка на тази красива и богата страна, където живееха щастливи и послушни хора.

Но спокойствие на тази земя няма. Чух от моите пратеници, които изпращах по света, за да ми донасят за всичко, което става извън пределите на моето царство, за държавата на юдейския народ, за нейната уредба, за големите строежи, които се правят там и за голямата мъдрост на нейния цар Соломон. Пожелах и реших да го посетя. Ти беше дошъл преди това от някаква далечна страна и моите хора те бяха взели на работа в парка. Но като те видях тъй послушен, безкористен и изпълнителен, приех те в двореца си като мой най-доверен слуга. Ето те, виждаш ли се?”

Силан се взрял по-внимателно и видял пред себе си човек, който му се сторил тъй близък и любящ, че бързо се доближи и сля с него.

Керванът от слонове беше готов. Силан енергично и старателно разпореждаше товаренето им с даровете, които ще се поднесат на юдейския цар, а също така и всичко необходимо за царицата и нейните спътници. Опитни водачи яздеха напред, а Савина в разкошна кабинка, сложена на гърба на един млад и силен слон, след тях. На врата му яздеше Силан.

Когато стигнаха брега на морето, съветниците, с които царицата пътуваше и самият Силан, й казаха, че оттатък водата е пустиня и със слоновете нито може да се продължи, нито може да се стигне до Ерусалим, престолният град на юдейския цар Соломон. За това пътуването ще продължи с камили. Керванът със слонове беше върнат обратно, а скъпоценните дарове и хората бяха натоварени на кораби, които преди това бяха поръчани и направени.

Царството на Савина опираше на Червено море, където тя имаше голямо, богато и добре уредено пристанище – Адулиса. Там вещи майстори строяха кораби, които – белязани с нейната емблема – и управлявани от опитни финикийски мореплаватели, кръстосваха топлите води на Червено море, както и по-далечните води, като разнасяха богатствата, що природата е дарила земята и хората, жадни да видят широкия свят.

Начело на корабната флотилия плаваше разкошно обзаведен кораб, специално направен за случая, в който се настани Савина. Чудно обаяние носеше тя в себе си. И в средата на най-суровите, своенравни хора, каквито бяха въобще моряците по онова време, тя събуждаше в тях покорство, смирение и любов, беше за тях някакво неземно същество. Тачеха я като богиня.

Дни и нощи подред плаваха по тихите води на Червено море, докато стигнаха бреговете на Синайския полуостров и влязоха в залива Ецион Гебер, наречен по-късно Акаба.

Излязла на палубата, облечена в чудни одежди, Савина се разхождаше по нея, загледана на север, където се простираха земите на Юдея. Стигнаха до дъното на залива. Корабите спряха там, където имаше пристанище. Разтовариха богатите дарове и ги натовариха на камили, които беше купил и докарал изпратеният преди това, преданият Силан. За царицата беше избрана една бяла силна, крепка и умна камила, с която тръгна напред и поведе царствения керван. Тя беше наредила вече няколко пратеници да отидат напред и известят на юдейския цар в Ерусалим за нейното пристигане.

Соломон беше чувал за Савина, владетелката на земята Офир, някаква дива, но богата африканска земя, там някъде зад Червеното море, и с интерес, не особено голям, зачака да посрещне нейната владетелка – дебелоуста, нескопосано облечена, черна и боса. Така си я представяше.

Керванът на царицата бавно приближаваше в свежото утро на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат и тръгва на север.

Соломон прикова очи към плавно пристъпващата бяла камила, гледаше и не можеше да повярва. Видение ли е това или що? Богиня ли язди камилата или човек? Толкова красива жена той не беше виждал. И когато керванът спря пред него и бялата камила послушно приклекна, Савина скочи от гърба й като газела и леко му се поклони за поздрав. Тогава едва той разбра, че това е човек с плът и кръв, но с вид на богиня.

Мъдрият, великият, славният и силен Соломон, господарят на света, както той си мислеше, затрепери, скова се, изгуби ума си и в отговор на поздрава зафъфли нещо като ученик, който не знае урока си. Погледна я, погледна и себе си, смятайки се дотогава за едно изключително съвършено творение на Йехова. Сега със своята нисичка, доста тлъстичка фигура, мургава кожа, добре оформена глава, широко, но не много високо чело, дебели вежди, леко изгърбен нос, сочни устни, добре развити челюсти и заострена брадичка и с лъскавото си, добре намазано с разни масла лице, за да бъде всякога с мека кожа, той приличаше пред нея на кюфте, току-що извадено от тигана с масло. Мисълта му се прикова към Савина и повече не можеше да мисли за друго.

Един ден, когато бяха привършили официалните разговори и разходки из големите строежи, които бяха направени в Ерусалим, Соломон изведе царицата на най-високата площадка, която имаше неговият храм, най-големият му строеж. Искаше да й покаже общия изглед на града и най-вече, трите изкуствени езера, които се виждаха в далечината. Тези езера събираха водите от потоците и рекичките на околните възвишения и с канали от тях се докарваше чиста обилна вода, с която се оросяваше не само богато подредения му парк, но се снабдяваше с вода и Ерусалим, Витлеем и Херодиум.

Соломон с опиянение обясняваше и разказваше за това чудо на своята дейност и техниката, приложена за нейното осъществяване. Влюбен до забрава в красивата царица, той не беше на себе си от щастие.

В този момент дойде на площадката млад мъж, поклони се приветливо и поздрави царицата. Тя го погледна с изненада, дъхът й се спря в гърлото и почувства, че в нея всичко замря. Прикова очи към него и от прилив на вълнение не можа да каже нищо. В първия миг, като се посъвзе, помисли, че това е оживяла статуя на някое от красивите създания, които тя преди това беше видяла в храма, но когато той й заговори на нейния език, отправяйки приветствия и благопожелания, тя разбра, че това е човек жив – стройна, красива, царствена осанка, оформена глава, бяла кожа, руси, къдрави коси, сини очи с дълбок, пълен с доброта и мъдрост поглед, той просто покоряваше и предразполагаше към най-голямо уважение. Савина остана поразена от чара, който той носеше в себе си.

Този поглед, този човек така я погълна, че тя повече не можеше да се интересува от друго. Когато той отмина, тя се обърна към Соломона и го запита кой е този бог, изваян от слонова кост. Соломон се сепна и чувство на ревност и завист дълбоко и болезнено се промъкна в душата му. С израз на досада и пренебрежение, целящо да омаловажи качествата му, той отговори:

Аз го гледах с изненада и нищо не можех да му кажа, само го попитах откъде знае за това.

Савина с жажда слушаше всичко, което се отнасяше за този бог, наречен Хирам, в когото безумно се влюби, още щом го зърна. Поруменяла, с наведена глава, тя не беше вече на себе си. Соломон разбираше това и болка разкъсваше душата му. Той даде знак да се прибират вече към залата, където ги очакваше разкошна трапеза за вечеря. Савина се движеше с отнесена мисъл, без всякакво внимание и на два пъти се препъна, което даде повод на Соломон да я прегърне. Това отчасти притъпи болката, която гореше в него, заседнала на гърлото му. Когато пристигнаха в трапезарията, тя седна пред богато отрупаната маса, но почти нищо не яде, въпреки многобройните и ласкави покани на домакина. Това ново за нея чувство, което беше пламнало към Хирам, гореше в нея с такава сила, каквато тя не познаваше, и не можеше нито да разбере, нито да овладее. Остави се просто да бъде носена от него, без да му се съпротивлява. Чакаше само с нетърпение да свърши вечерята, да се оттегли в покоите си и да остане сама, за да може необезпокоявана, изцяло да се отдаде на този поток.

Соломон също набързо приключи с яденето и се прибра замислен, разяждан от ревност и злоба, като в него упорито се промъкваше мисълта за отмъщение към човека, който му отнема любимата. Този негов роб, който тъй неочаквано стана причина да загуби най-желаното неземно щастие, в което искаше да потъне.

Савина не можа да заспи от надигналата се в нея буря и дълго се въртя в леглото си. Най-после излезе на терасата и се загледа към балкона над нея, където бяха със Соломон и видя човека, когото обикна от пръв поглед.

– А – възкликна тя – та той е там!

И без да мисли, бързо се затича по многобройните стъпала, които водеха към него. Когато стигна, той се обърна и тя едва не падна от вълнение. С плахи стъпки се приближи към него и не можа нищо да каже. Мълчаха.

– Най-после! – можа тя да промълви. – Разправи ми нещо за себе си и за твоето дело.

Той я погледна и каза:

Савина трепна, прегърна го и каза:

Малко след полунощ, двама ездачи на камили се отдалечаваха от стените на спящия Ерусалим. Бяха Хирам и верният слуга на Савина - Силан, изпратени от две очи, пълни с нежност и страх за тяхната съдба.

Савина се прибра и отново си легна, като можа да мигне едва призори.

Соломон също не можа да спи през тази нощ. Потънал в мрачната стая, обмисляше начин как да премахне от очите на Савина завинаги човека, който стана причина за неговото нещастие.

Рано призори той реши да изпрати хора, които да хванат Хирам и тайно, незабелязано от никого, да го отведат далеч в едно селище в пустинята. Хората, които беше изпратил с тази задача, не след много се върнаха и доложиха на царя, че не могли да намерят Хирам, въпреки най-старателното им търсене. Някой обаче им казал, че две камили с ездачи през нощта са заминали през пустинята. Соломон разбра. Единият беше Хирам, а другият? Бързо се установи, че другият е верният слуга на царицата – Силан, защото само него нямаше от свитата й. Царят се досети за заговора, но пред Савина не даде вид на своето оскърбление. Държеше се пресилено любезно при утринната си среща с нея, където след закуската тя заяви, че визитата й е приключена и още тази вечер ще трябва да си отпътува. Царят като чу това, от нервна възбуда така силно захапа пръста си, че кръв потече от него. Стана и веднага нареди на своите хора да догонят беглеца. Ясно беше, че той ще потърси убежище в корабите на Савина.

Хирам добре разбираше опасността, която го застрашаваше. Знаеше, че Соломон няма току така да отмине загубата му и оскърблението, което му се причиняваше с това. Той не търсеше пътища през пустинята, а вървеше направо към залива, водейки се нощем по звездите, а денем по слънцето. Пътуваха и през деня, въпреки жаркото слънце.

Пратениците на Соломон можаха да тръгнат едва много по-късно и нямаха най-бързите камили, нито умението да намират най-правия път, водейки се по небесните светила. С това изгубиха възможността да догонят двамата. Побеждава онзи, който повече знае и по-добре мисли.

Във вечерната хладина, когато Луната плавно се издигаше на хоризонта, един керван начело с бяла камила, на която седеше една богиня, бавно се отдалечаваше от Ерусалим, изпратен от един потънал в ярост и ревност цар.

Керванът пътува при тихо и благоприятно време и бързо стигна до залива, където бяха разположени корабите. На пристанището имаше голямо оживление от хора, а самите кораби се пазеха от усърдната стража на царицата, затова пратениците на Соломона, които малко преди да пристигне керванът на царицата бяха дошли, не посмяха да отведат Хирам. Керванът на Савина пристигна, която в нетърпението си да узнае час по-скоро за съдбата на своя любимец, беше наредила почти без почивка да се пътува.

Всичко набързо се прибра в корабите. Те вдигнаха котви и се насочиха от опитните финикийци – мореплаватели по най-правия път към Адулиса, главното пристанище на земята Офир, изпратени от шумния глъч на пъстрата тълпа и отчаяните погледи на Соломоновите пратеници. Те видяха само сърдечната среща между двамата на разкошния царски кораб.

Пратениците седяха на брега, докато флотата се загуби пред очите им. Със смут и угризение от неуспеха на възложената им задача, те поеха обратния път.

Соломон ги чакаше и когато те влязоха мълчаливи и с наведени глави, той разбра за неуспеха. Яростта му нямаше край. Амбициозен и честолюбив, той не понасяше провал. Дни и нощи подред обмисляше планове за отмъщение и възстановяване на поруганата си чест. Реши да търси Хирам с цената на всичко. В правото си на негов господар, той можеше да го изиска от Савина.

Мина дълго време на обмисляне и подготовка, така че да не оскърби жената, която тъй много обича, а същевременно да прибере и своя роб. Той искаше да отиде там, в нейното царство, не като завоевател, а с правото да върне визитата и да опита безшумно да премахне своя съперник.

Когато Хирам и Савина пристигнаха в престолния град, Хирам остана възхитен от разположението му и най-вече от хълма, който се издигаше в единия му край, покрит с гора от ароматни акации, дъхът на които той много обичаше. Погледна Савина, която тихичко се беше приближила до него и споделяше възторга му, и каза:

Народът обичаше своята царица. Обикна и великия Хирам, който отдаде всичките си сили в изпълнение на поставената задача.

Сградите бързо бяха построени и се изпълниха с хора, готови да приемат новите идеи.

Но Князът на този свят не дремеше. Малко време Хирам можа да предава великите идеи на младите хора – малко време там беше рай на земята. Всичко вървеше идеално, Савина се радваше и беше безкрайно щастлива, че е станала домакиня на едно велико дело и е приютила такъв велик човек. А младите хора с усърдие и радост усвояваха знанието и мъдростта, която Хирам им даваше.Но приятното и щастливо оживление, което имаше, бързо се помрачи. Вестоносци от пристанищния град Адулиса донесоха тревожната новина, че Соломон пристига, за да вземе своя роб. Савина и Хирам видяха опасността, която беше надвиснала над тях – да бъдат разделени завинаги и решиха, че няма друг изход, освен да напуснат този земен рай и школата. Побягнаха някъде дълбоко в девствените лесове. Народът ги обичаше, разбра мъката и опасността, която ги заплашваше и тръгна след тях.

Учениците от школата се пръснаха по широкия свят, носейки идеите на своя Учител Хирам за общност и единство между хората – един народ на земята и една държава. Те основаха общества – тихи и безшумни, които по-късно нарекоха Масони.

Соломон дойде с голяма свита, но намери столицата на Савина празна. Не намери нито своята любимка, нито Хирама. Огорчен и наскърбен, прекара в безмълвния град няколко дни, като с мъка поглеждаше големите строежи, които Хирам беше направил. Той мислеше и разбра, че човешкото величие не седи във външния блясък, общественото му положение и титлата, която носи, но във вътрешните способности и качества, които човек е изработил и има в себе си – ценности, които най-често са скрити в много скромни на вид човешки форми. Хората на Соломон не останаха така тихи, опечалени и потънали във философски разсъждения като своя цар. Те разтършуваха двореца и от подземията измъкнаха 400 таланта злато, което в наши мерки прави 15 тона. Злато, поднесено като дар от народа към неговата царица. Соломон го видя и това внесе ведрина в мрачното му състояние, защото разбра, че с него ще закрепи разклатеното вече от шумния му живот финансово положение. Натовариха златото, на което всички се радваха. Само той – великият, мъдрият – яхнал силна здрава камила, разбираше колко е нищожен, каква суета на суетите е всичко без любовта на Савина и мъдростта на Хирама ...

От този рай на земята останаха до сега само външното, незначителното – формата, каменните постройки, които народът по-късно нарече Зимбабве, а великите, вечно живите идеи на Хирам бавно, но сигурно завладяват умовете на събудените за светлината хора.

Силан трепна, отвори очи. Луната грееше високо на хоризонта и с лъчите си правеше обстановката вълшебна.

В първия момент Силан не можеше да разбере къде е, но бързо се съвзе, гледайки пред себе си безмълвните и запустели каменни постройки – Зимбабве. Стана и се запъти към лагера на геолога, мислейки до късно през нощта за това, което беше видял и преживял в това кратко време, приседнал до храста. Сън ли беше или що? Тази мисъл го вълнуваше през цялото време, без да може да й отговори.

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Ритмичните стъпки на времето бяха вече отбелязали отминаването на един век, откакто главата на Бялото братство, най-великият пратеник от Слънцето, дошъл на земята, беше снет от кръста. Преките наследници на идеите, които Той донесе, онези, които избра като свои ученици – скромни, честни, смирени хора, също бяха вече заминали от този свят. Дойдоха други след тях, жадни за слава и първенство, и с нахални методи се изтъкнаха сред последователите на великия Учител като богоизбрани, най-близки помощници на Бога, като единствени разбрали и усвоили Учението на Христа.

Узаконили си правото да контролират мисълта и деянията на хората, те пожелаха и подходящо място за тяхното високо звание във вселената, в творенията на Бога. И къде другаде можеха да бъдат, освен в центъра на Божия мир? Така се роди идеята земята да стане център на вселената.

Това обаче трябваше да се покаже по-обстойно, да се изнесе с по-убедителен, по-научен език, какъвто е езикът на числата, чертежите, диаграмите – за да може да се приеме и от по-изтъкнатите и критично настроени умове.

За тази задача трябваше да се намери учен човек, признат за такъв от обществото, който чрез умелата акробатика на езика, подхвърляйки нови и странни, често пъти нечути до тогава думи, каквото нещо е необходимо, примамливо да облече лъжата – та лесно да мине за истина. С този език той трябваше да утвърди централното място на земята във вселената, като същевременно със здрави доводи да събори и да обезличи, истината за явленията в небесния мир. Истина, изнесена от скромни, смирени, мъдри хора в по-старите времена, какъвто беше Аристар Самоски, Тераклий Пантийски, които твърдяха, че Слънцето е в центъра на звездния мир. Други пък, като Филолай – най-добрият ученик на Платон, казваха, че центърът на вселената е място на най-съвършения елемент в творението на Бога. За такъв елемент се приемаше тогава огънят, горящ в огнището на Зевс.

Като най-подходящ човек, епископите и патриарсите от Александрия – най-изтъкнатият научен център в онова време, избраха известния и с голямо име учен Клавдий Птоломей. Човек със знания в много области – география, астрономия, аритметика, геометрия и при това с известното и царствено име Птоломей, името на прославения генерал от армията на Александър Македонски – освободителят от мрачното персийско иго.

„Него ще натоварим да изгради система и наука, да напише труд за великото построение на Бога – вселената с център земята, около който всичко се върти. И защо пък земята да не бъде център?” – питаха се първенците. – „Самата тя е, така да се каже - твърда, здрава, крепка и неподвижна. Какво е всичко друго извън нея? Слънцето – някакво си огнено кълбо. Звездите – пламъчета, залепени на огромна прозрачна сфера. Та там в огъня, хора като нас, с ум и разсъдък, разбира се, не могат да живеят.”

Клавдий Птоломей, роден в седемдесета година след Христа, в град Александрия, и доживял до 147 година, беше един от най-големите светила на Академията в този изтъкнат за науките град. Нищо, че той се занимаваше с географията на земята – от там до астрономията е само крачка.

Разбира се, за положения от него труд не се изключваше пребогато възнаграждение от първенците – божии служители. Птоломей успя да подбере всичко онова, което са казали известните, големи учени преди него като Аристотел, Хипарх, за мястото на земята като център на вселената, в подкрепа на своята задача. Той наистина беше учен за онова време и имаше подход в изграждането на научна концпеция. Знаеше, че в основата си всяка наука трябва да има здрави, очевидни, проверени, общоприети истини, които не се нуждаят от доказателства и към които не може да се отправя каквото и да било съмнение. Задачата беше ясна.

Сред основните принципи, върху които Птоломей изгради науката за великото построение, бяха:

Земята е център на света. Тя е неподвижна, а вселената е пространство, ограничено в определен обем. Колкото до светилата, които ние виждаме над главите си, които се въртят около земята, то за тях се приема, че се въртят само по окръжности, защото това е най-съвършената фигура в равнината. По тези кръгови орбити планетите се движат винаги равномерно, защото равномерното движение е най-съвършеното. Планетите са наредени в последователен ред, като най-близката е Луната, следвана от Меркурий, Венера, Слънцето, като се взема, че и то е планета, Марс, Юпитер и Сатурн. И най-после, извън тях се намира прозрачната сфера, на която са налепени неподвижните звезди. Слънцето все пак, като нещо по-особено от другите планети, се приема за граница и с това се разделят планетите на вътрешни – тези, между земята и него, и външни – тези, които са зад него.

Ето в такава простичка, ясна и най-важното – очевидна, отговаряща на нашите зрителни възприятия система, поднесе той, за радост и успокоение на християнските първенци, своя голям труд, озаглавен: „Великото построение”, наречен по-късно от арабите Ал-магеста.

Но ето че явленията и фактите никак не искаха да се подчинят на тази система. Постоянните наблюдения всякога показваха, че планетите съвсем не вземат под внимание принципите във великото построение на Птоломей и най-безцеремонно, като някакви непоправими немирници, нарушават и нехаят за установените от него закономерности. Те очевидно съвсем не се движат по кръгови орбити. Чудно е, защо някога те се виждат ту по-големи и по-ярки, ту по-малки и с по-слаба светлина. Не се движат и равномерно – ту по-бързо, ту по-бавно. И понякога вървят от запад към изток, а друг път – от изток към запад, и не само това, но не щеш ли, вземат, че се спират, правят някакви възли и пак отново тръгват. Защо е така, се питаше големият учен. Кое е онова, което разваля неговата стройна и очевидна концепция и кара светилата да не се съгласят с тъй правите, логични и ясно установени директиви.

„Ех, дребна работа, това ще го оправим – махва с ръка ученият Птоломей. – Защо имам толкова знания и ум в главата си, като не мога да се справя с една такава дреболия. Ще вмъкна някои нови елементи, някои нови гръмки, галещи слуха понятия, като например – Диференти, Епицикли, които изведнъж всичко ще оправят. Виж колко са благозвучни и тържествени, и най-важното – предизвикват респект и уважение. Да, да, с тях всички тези неразбории, безредие, капризи, които тези малки още, незрели творби на Бога, ми създават, ще бъдат оправени.”

Диферент е окръжност, пътят, по който се движи около земята не планетата, а центърът на една друга окръжност, наречена Епицикъл, по която равномерно се движи самата планета. Чудесно създадена система, наситена с грация и финес – планетите бяха поставени в положението на някакви балерини в звездния мир. Това обаче не можа да оправи наблюдаваното безредие от гледището на великата концепция и да постигне послушанието на звездния мир към установените принципи. Нещата не се изясниха и недоносчетата продължаваха, въпреки тези новости, да своеволничат и да се движат както преди.

Това не отчайваше големия учен. Той продължаваше да поддържа принципите си като най-прави и верни, и за нищо на света не искаше да отстъпи от тях, та ако ще би и самият Творец, Бог Саваот на тази вселена, му препоръча и му покаже истинското построение на света.

Птоломей беше упорит и честолюбив и не можеше да засенчи голямото си име като учен с отстъпление. И честен беше той – да държи докрай на своите ангажименти към черковните първенци.

Захвана се да оправи нещата с нови и нови второстепенни епицикли и диференти, според това, кое ще му бъде по-удобно. Отначало окръжностите бяха само 22, като бързо нараснаха и стигнаха до 75. Завъртяха се 75 кръга, диференти и епицикли в такава сложна плетеница, че и най-добрите познавачи, най-големите специалисти, не можеха да се оправят в този шемет от движение на кръговете.

Епископите и патриарсите, макар и късно, разбраха, че тронът им, тази непоклатима твърд – земята, тяхното свещено седалище, е сериозно раздрусано. И създадената стройна система от големия учен е застрашена да рухне, да се сгромоляса. Те се изплашиха от безпътицата, в която се бяха озовали, ако наистина концепцията наистина умре.

Напънът на будния човешки ум беше вече достатъчно могъщ, за да се намерят хора, които да се усъмнят в непогрешимостта на Птоломеевата система. Защото фактите, фактите карат човека да мисли и го насочват да намери истината. Тези хора бяха най-вече учените от Средна Азия в Самарканд и Бухара.

Черковните първенци се сепнаха и здраво въстанаха срещу онези любознателни умове, които се опитваха със своите изказвания, подкрепени от наблюдения, да подкопават прегърнатата от тях свещена концепция. Яростно се нахвърлиха срещу науката и онези институти, където тя се развиваше, и чрез устата на своите по-просветени служители, ревнаха срещу настъпващата светлина.

Така епископ Тертулиан, живял малко след Птоломей, между 150 и 220 година след Христа, се провиква: „Ние, богоизбраните, истинските и най-честни приемници на Христовото учение, нямаме нищо общо с някакви школи, като Академията в Александрия, в Атина, във Вавилон. На нас, след Христа, не ни е нужна никаква любознателност, не ни е нужно никакво изследване, никаква наука”.

Той съвсем забравя казаното от Христа, че напредналите същества са учени от непонятен за нас размер.

Друг пък, живял по-късно, негов ученик, ползващ се по неизвестни причини с почетното име Блажений Августин, казва, че „всяка мисъл, която не е в съгласие с установените веднъж догми, е богопротивна.”

В 391 година, един заслепен и обезумял от фанатизъм патриарх в Александрия, наречен Теофил, в чудовищния си устрем да спре и потъпче светлината, вдига сляпо подчинена на него тълпа, насъсква я срещу академията и библиотеката, най-голямото хранилище на човешкия опит, на човешката мисъл и мъдрост, и така бива разрушена и изгорена голяма част от свитъците, съхранявани там.

Всички тези християнски отци не виждаха и съвсем не бяха способни да разберат с каква велика наука си служеше Христос, когато правеше чудесата, за които твърде малко е казано в Евангелието.

Този фанатизъм не беше само проява на християнските първенци, той обхвана и приемниците на Мохамедовата религия.

В 641 година, арабски пълчища, водени от халифа Омар, завладяват Египет и когато влизат в Александрия, спират се пред библиотеката и водачите на войската питат своя вожд: „Да изгорим ли свитъците на библиотеката?” Той отговаря: „Ако писаното в тях го има в Корана, те са излишни, защото то вече е написано там. Ако пък го няма в него, то те са вредни, защото писаното в тях ще бъде еретично. Да се изгорят.”

От този огън успява да се спаси само една малка част, която в 1517 година Султан Селим I-ви, нахлувайки в Египет и Александрия, окончателно изгаря и помита останалото богатство от този център на светлината.

Седемстотин хиляди свитъка, плод на усилията на много поколения, са безвъзвратно загубени за човешкия род.

Така великото творение на Птоломей, Алмагеста, подкрепена и наложена от първенците на християнската религия можа в продължение на повече от 14 столетия да бъде една от най-почитаните и уважавани книги. Тя се утвърждаваше като научен труд, но и като ценна разменна монета.

Така през седмия век, персийският цар Хезроес, при сключване на мир с победения от него византийски император Хераклиус, е поискал като наказателен дар да му поднесе един екземпляр от книгата.

След смъртта на Мохамед в 632 година след Христа, почва бурно издигане на арабския народ, който се явява като най-добър приемник на западащата вече Александрийска култура. Настава бурен отлив на учени от Александрия към цветущата вече столица Багдад и по-късно Дамаск. Един екземпляр от книгата на Птолемея попада в ръцете на известния от приказките на „1001 нощ” Халиф Харун Ал Рашид, живял между 765 и 809 година. По негова заповед учените от школата на мъдростта в Багдад се натоварват да преведат този труд от гръцки на арабски, но по неизвестни причини, преводът остава непълен. По-късно неговият син Халиф Ал Мамуни, един от най-просветените арабски халифи, голям покровител на науката, натоварва големия учен Таабит Бен Корра да преведе цялата книга. Като за да се подчертае голямата й важност и величие, заменят превода на заглавието „Маджеста”, което значи „велико построение” с „Ал маджеста”, което ще рече „най-великото построение”. По-късно заглавието се оформя като „Алмагеста”.

От там великото творение на Птолемея минава в Европа.

Но будната човешка мисъл е неспокойна – тя търси светлината. Църковните отци продължават да са обезпокоени за съдбата на „великото построение” и стигат до извода, че е необходимо едно ново, твърдо и категорично потвърждение на тази система, декларация в нейна подкрепа, изхождаща от добре организиран събор и вселенски конгрес на учените в тази област – учените-астрономи. За тази цел се организира и се свиква в 1250 година в испанския град Толедо голям конгрес на астрономите, ръководен и организиран от послушното оръдие на папата – Инквизицията.

Един от князете, поканени там, Алфонс Х Кастилски, е унесен от напевния заплетен ход на въртящите се диференти и епицикли, с които докладчиците упорито натрапват и изчисляват „великото построение” в главите на слушателите. Той, прозявайки се, непредпазливо се провиква: „Абе, ако Господ Бог при сътворението на света ми беше направил честта да ме вземе за съветник, то много неща във вселената биха били по-хубави и много по-прости.”

Нещастният Алфонс беше забравил, че живее във времето на всесилната тогава Инквизиция и че залата е пълна с нейните агенти. Неговото изказване се прие, разбира се, като богохулство и за това той трябваше да оплаква съдбата си като заточеник в един манастир.

Но истината е могъща, като самият живот, защото тя е рожба на този живот. И най-твърдият ботуш не е в състояние да я смаже и да отнеме правото й на изява. И най-добре изградената лъжа ще се сгромоляса под нейния напор.

Ноември 1969 г

Специални благодарности на Ина Дойнова.

Набор и редакция: Веси и Ради

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

1871г., в щата Параиба – северна Бразилия, един роб, при работа в полето намерил камък, който му се сторил интересен. На горната страна на камъка имало странни чертички, наредени в правилни редове. Робът бил достатъчно интелигентен, за да разбере, че пред него се намира интересна находка. Взел камъка и го отнесъл на своя господар. Плантаторът прибрал камъка, без да му обърне внимание. Но синът му, като го видял, имал щастливата идея да прекопира точно непонятните чертички и да ги изпрати на историко-географския институт в Рио де Жанейро. След внимателни и дълги изследвания, те се оказали старинен финикийски надпис, датиращ от времето на цар Хирам от град Тир, царувал между 970 и 936 г. преди Христа. Надписът, след още много изследвания, се оказал напълно истинен, а не някакъв фалшификат. Той гласял:

„Този паметник от камък беше сътворен от Ханаанци от град Сидон, които в 19-та година от управлението на Хирам – нашият могъщ владетел, се отправиха под закрилата на Боговете и Богините на път, за да основат владения в далечни страни. Десет финикийски кораба, натоварени със заселници, тръгнаха от залива Акаба на Червено море. Пътуваха 2 години все покрай бреговете на Африка. При една буря в океана, на запад от брега, нашият кораб се откъсна от останалите и се понесе по теченията на океана и стигна до този непознат и чуден бряг. В кораба имаше 12 мъже и 3 жени. Този бряг, аз – Мей-Ту, слуга на богиня Астарта, взех за свое владение. Дано Боговете и Богините, бъда милостиви към нас”.

1251 г. преди Христа, почива Рамзес II, най-военнолюбивият фараон от третия период на Египетската държава. Дългите войни наистина дават едно разширение на Египет, като между другото придобиват и цялото източно Средиземноморие - с богатите тогава финикийски градове Тир, Сидан, Бибъл, Берута и др. Тези войни обаче, заедно с големите показни строежи, предприети по това време, и имащи за цел да подчертаят само величието на този честолюбив фараон, изтощават и разоряват стопанството на страната. Народът обеднява и при неговите наследници, смутове и недоволства заливат навред. Централната власт е вече слаба и не може да се справи с набезите на жадните за грабеж племена, намиращи се наоколо, както по суша, така и по море. Животът става несигурен, пътуванията рисковани, търговията замира. Финикия се освобождава от робството на Египет, но беднотията и замрелият стопански живот остават.

В 970 г. преди Христа, в този тежък период за Финикия, започна управлението на цар Хирам – млад, строен, с ум и инициатива човек. Всяко утро, в прохладата на деня, той излизаше на терасата на своя дворец и гледаше замислено разстилащия се пред нозете му град Тир. Недалеч се виждаше брега на блестящото от утринните слънчеви лъчи море, където лениво се поклащаха задрямалите кораби. Дълги дни и нощи седяха те, без да знаят докога така ще бъде. Една мъртвешка ръка се беше разпростряла по целия средиземноморски басейн и сковаваше живота на народите там. Стопанствата и търговията бяха замрели.

– Какво мога да направя, как да се влее живот в това мъртвило, как да се избави народа от този застой, от тази беднотия? – С тези мисли лягаше и ставаше Хирам. Тези мисли бяха приковали ума му и в това свежо и ясно утро.

Шум от леки стъпки прекъсна мисълта на царя. Един строен, с пъргави стъпки човек се приближи до него. Беше брат му Мей-Ту, който наскоро се беше завърнал от малкото селище, разположено в планината, където беше школата на Берешид-Ба – човек мъдър, с много знания и опит в практичните дела. Мей-Ту беше завършил школата с голям успех.

– Все така мислиш, мислиш – подхвана дошлият брат – знам какво те мъчи. Защо да не отидем при Берешид-Ба – мъдрецът от планината, да се посъветваме с него. Ти знаеш за него, колко мъдрост и опит има той, все ще може да каже нещо – изход за излизане от тази трудност. Да отидем.

Още същия ден се даде нареждане да се приготви всичко необходимо за дългия път към планината.

В зори на другия ден, братята, придружени от двама помощници, слезнаха на пристанището и с една богато наредена лодка, карана от добри гребци, се отправиха към близкия бряг, откъдето почваха възвишенията на планината. Четиримата пътници слезнаха и с енергични стъпки тръгнаха към изправящите се пред тях стръмнини. Вървяха през целия ден. Прохладата, чистият планински въздух, ароматът на ливански кедър и горските цветя ги ободри, внесе надежда и радост, и разтика насъбралата се мъка в душите на братята от тежките царски задължения. Хирам беше доволен и благодареше в себе си, че прие идеята на своя брат.

Привечер, на една поляна сред дивна гора от кедри, стигнаха до малкото селище, където живееше Берешид-Ба.

С топла усмивка и голямо внимание бяха посрещнати гостите и настанени да починат.

Двамата братя още същата вечер се срещнаха с Берешид-Ба и му изложиха целта на своето посещение. Мъдрецът ги погледна, усмихна се и им каза: „Утрото е по-мъдро от вечерта, сега си починете, после ще вечеряме, тогава пък ще се порадваме на онова, което ни заобикаля и което животът носи, което Боговете ни дават. Погледнете каква красота е пред вас. Какъв въздух, каква бистра вода клокочи от планинския извор до нас. Най-после ще се наспим под звездната покривка на Боговете, а утре ше обсъждаме вашия въпрос.” – приключи Берешид-Ба.

Някаква топла радост сгряваше душите на двамата братя. Чувстваха лекота, чудовищен и мъчителен товар беше смъкнат от гърба им. Те бързо заспаха под опияняващия повей на планинското дихание.

На утрото, бодри, каквито никога не бяха се чувствали, станаха и по указания на Берешид-Ба, отидоха да посрещнат изгрева на Слънцето – седалището на Боговете, които създадоха Земята и всичко, което има на нея. Топлата закуска след това подкрепи и внесе разположение за спокоен и обмислен разговор.

– Разбрах – започна пръв Берешид-Ба – вие сте затруднени, спънат е животът на народа от големия застой. Немотия е навред. Когато искате да използвате силата на водата, вие я преграждате и пускате по нов път. Човекът по начало е мързеливо същество. Боговете се видяха в чудо, докато накарат човека да работи. Той, с редки изключения, няма жаждата да учи, да твори, ако не бъде заставен за това. Ето защо, от време на време, Боговете слагат спънки към спокойния, приятен живот на хората, в който живот те някак в приятна дрямка прекарват времето си, без напрежение, като в люлка. В такъв един живот нищо не се придобива, не се прави нито крачка напред в безкрайния Божествен път. А така не може. Задачата на човека и човешкото общество е да върви все напред, да учи и придобива все нови и нови неща от Божествената мъдрост. Тези спънки раздрусват хората, карат ги да мислят, да се напъват, да търсят, а това се иска. Боговете дават само тогава, когато се иска, когато мисълта е напрегната. Възнаграждава се само усилието. Който мисли, че без усилия може нещо да постигне, много се лъже. Без усилия нищо не се постига. Вашият народ е призван от Боговете. Той е поставен сега в това затруднение, за да мисли, за да търси. Тези усилия ще бъдат богато възнаградени. Вие ще намерите нови светове и страни, големи възможности ще се открият пред вас и народа ви. Ще бъдете полезни на хората, с които ще се срещнете, като им занесете светлина, знание и умението, което имате да творите, а те ще ви дадат обилието и всичко необходимо за един добър живот. С това и вие, и те ще направите крачка напред по Божествения път. Ти, Мей-Ту, като мой ученик, на теб е отредена задачата да отвориш вратата за новата ера. Когато част от рибите намериха утеснени условията за живот във водата, с големи усилия излязоха навън. Но те бяха възнаградени, защото намериха нов свят, по-богат, по-красив, по-разнообразен и с по-големи възможности. И с вас ще стане същото. Това всичко няма да дойде така леко и приятно, както ви се иска, но тъкмо затова то ще бъде по-ценно и за тях, и за вас. Идете си сега, дръжте мисълта си будна и не се страхувайте от нищо, защото боговете са с вас.

Братята станаха, благодариха на Берешид-Ба, благодариха и на боговете, сбогуваха се и си тръгнаха.

– Чудно нещо – подхвана Мей-ту – обръщайки се към брат си, когато се отдалечиха от селището - всичко беше така хубаво, а не рабирам защо на прощаване в погледа на Берешид-Ба имаше някаква мъка, скръб, защо ли така?

– Така ти се е сторило – отвърна Хирам, за да успокои брата си.

Ободрени и обновени, групата бързо заслиза по склона на планината и скоро стигнаха подножието. Братята вървяха напред, а двамата помощници ги следваха издалеч. Но тъкмо на един завой, ето пред тях група добре въоръжени хора. Двамата помощници, които вървяха вече доста назад, като видяха въоръжените хора, разбраха, че има беда, хукнаха и за миг само се изгубиха из зелените шубраци.

– Ние ви видяхме – подхвана здрав и едър, въоръжен до зъби мъж, излязъл напред. – Видяхме ви когато минахте оттук на отиване. Вие сте млади, силни и така богато облечени. Личи, знатни хора сте, и с ум, и с умение. За вас ние бихме могли да вземем добра плата, като ви продадем. Ето защо, не мърдайте, за да не изгубите живота си. Отсега нататък сте наши роби и само ние разполагаме с вас.

Хирам и Мей-ту се спогледаха и в главите и на двамата мина една и съща мисъл: „Къде остана онова, което Берешид-Ба каза? Очаквахме големи възможности, богати условия, да отворим вратата на нова ера, ера на живот, обилие и творчество, а то какво? Вързани и продадени като роби. Потъпкани и обезличени като животните и по-лошо даже от тях, потънали в едно непрогледно забвение.”

Резкият и твърд глас на изправения пред тях гигант, да си свалят скъпите одежди, всички накити и златото, което носеха и имаха по себе си, ги извади от унеса. Рабраха и остро почувстваха суровата действителност, която ги беше връхлетяла. Те бяха вече под тежката пета на въоръжена банда, в която за милост и съвест не можеше и дума да става. Освен жажда за грабеж и лично забогатяване, нямаше нищо друго в тях. И сега щяха да ги продадат на многото тържища за роби, тъй както вещи се продават. Сянка мина по лицата на братята и бяха готови да викнат: „Богове, Богове, това ли заслужавахме, това ли е нашата светла съдба! Берешид-Ба измами ли ни, подигра ли се с нас?”

Но стиснаха зъби, отпъдиха от себе си този изблик на негодувание, нищо не промълвиха и се примириха със съдбата си. Лицата им се успокоиха и светнаха. Бързо им смъкнаха дрехите, накитите, както и всичко останало. Метнаха им по едно вонящо парче от кожа на кръста и ги поведоха напред.

Много дни и нощи вървяха, като им даваха по малко вода и по някоя и друга фурма за храна. В горещите часове на деня почиваха на сянка, потулени зад някой хълм или скала, а нощем и в хладината вървяха усилено. От начало в далечината, от дясната им страна блестяха водите на Средиземно море, но после се загубиха и не се показаха вече. В школата на Берешид-Ба, Мей-Ту беше изучил много добре звездното небе, движението на слънцето и луната. И сега през почивките внимателно наблюдаваше небесните светила и каза на брат си: „Водят ни все в една посока, все на юг, там има друго море, към него ни водят те, за да ни продадат далеч от нашата родина, а там не съм ходил.”

Най-после, след много дни път в непоносима жега през пустинята, блеснаха пред тях водите на ново море. Измъчени и изморени, бавно пристъпяха напред, а водите на морето все по-близо и по-близо идваха до тях. Срещаха се вече и хора, оживлението растеше, движеха се и животни, натоварени с разни стоки. Стигнаха до богато и шумно селище, на брега на самото море. Там имаше големи работилници, където се правеха кораби.

Мей-ту, който беше много учил, беше придобил знания и умения в ред науки, и разбираше много езици, бързо схвана, че се намират на ново море – Червено море, на залива, дълбоко врязан в сушата, наречен Акаба, а тези работилници, които бяха пред тях, са направени от Соломона – най-великият цар на израилиевия род. Соломон беше построил тези големи работилници, в които се изработваха кораби, с които опитни моряци плаваха по далечните земи на Африка, Мадагаскар, островите на Индийския океан и Индия, земи, които той наричаше с едно общо име „земите Офир”, което ще рече „земи на големите богатства”, за да му доставят скъпи стоки и материали. В тези корабостроителници бяха продадени двамата братя на много висока цена, защото собственикът, който имаше обработено око да познава хората от пръв поглед, разбра, че пред него стоят хора с ум, сръчност и умение да творят и плати високата цена, която му поискаха, без колебание. Бандитите, след като си получиха сумата, бяха много доволни от сделката, бързо се пръснаха и се загубиха из пъстрата навалица, а двамата братя останаха още същия ден, като работници в голямата, за онова време, корабостроителница.

Мей-Ту бързо усвояваше не само корабостроенето, но и прекрасно се справяше с плаването, като безпогрешно се ориентираше из опасното Червено море, където той беше пращан вече като водач на кораби. Нощем се ориентираше по звездите и най-вече по онази звезда, която всякога през всички времена на денонощието и годината стоеше все на едно и също място и сочеше севера, а денем по положението на Слънцето. „В облачно време какво ли бих правил и как ли бих се ориентирал, – си мислеше често Мей-Ту. Наистина в това море облаци няма, но все тука ли ще плавам? ”

Покрай бреговете на Червено море е опасно да се пътува, защото там е плитко надалеч от брега и изобилства с подводни скали. Много кораби ставаха жертва на тях, особено когато имаше буря. Това Мей-Ту добре знаеше и подбираше средата на дълбоките места, когато плаваше.

Един ден настана буря, а Мей-Ту беше в открито море с току що направен кораб, пуснат на първо плаване. В далечината той забеляза кораб, който стремглаво се носеше към брега, тласкан от разярените вълни. Един напън на бурята и една голяма вълна вдигна и забучи плавателния съд на една подводна скала. Корабът беше египетски. Миг само след това стана на трески. Мей-Ту насочи своя кораб към мястото на катастрофата, като навреме успя да спаси екипажа му, пръснат из развълнуваното море, кой както можал - заловен на дъска или греда. Когато всички се съвзеха и отпочинаха, бурята беше вече утихнала. Един висок, строен, възрастен мъж, с побеляла брада и кротък мъдър поглед се приближи до Мей-Ту и му каза: „Братко мой, ти спаси моите хора и мене, за което Боговете ще ти се отблагодарят, но и аз трябва да ти се отблагодаря и не мога с друго, освен с това малко човече вързано за върха на главата с един конец, насочило едната си ръка напред. То е вълшебно. Направено е от чуден скъп метал и има това свойство, че при всички положения, то всякога указва с насочената си ръка север. Чужденецът бръкна в пазвата си и извади оттам малкото човече, голямо колкото показалеца му и го подаде на Мей-Ту, като продължи: „Аз съм един от жреците на Египетските храмове в Тива. Всеки наш кораб се съпровожда от жрец, който държи в пазвата си по едно такова човече, което - както виждаш, е направено от вещество с чудното свойство да показва с насочената си ръка винаги север. С това ние насочваме и водим корабите в открито море през всяко време – и мъгливо, и облачно, и ясно, и никога не грешим. Аз повече няма да пътувам, защото съм стар и искам да се отдам само в служба на Боговете и изучаване на тяхната мъдрост, ето защо, вземи като подарък от Боговете и мен това чудо. То ще ти бъде много полезно, защото ти ще бъдеш велик корабоплавател и много земи ще откриеш и ще отидеш в тях.”

Мей-Ту взе човечето, хвана го за конеца, то се залюля, завъртя, и бързо се спря и посочи север. Той повтори няколко пъти опита, но все това ставаше. От радост сълзи рукнаха от очите му. Падна при нозете на благородния човек и не можеше да намери думи, за да му благодари. Като се съвзе, изправи се и дълго още двамата, като братя, разговаряха за земята, звездното небе, слънцето и луната и за много тънкости на корабоплаването.

Мей-Ту привърза човечето през врата си и здравата го притисна към пазвата си. Облачното и мъгливо време бяха победени. Той сияше от радост. Бързо след това се прослави като голям мореплавател и заради големите му заслуги той и брат му бяха освободени от робство от собственика на корабостроителницата.

Да се върнат в родината си, в държавата си, в Тир, беше първата задача сега, върху която имаха да мислят. Но това не беше лесно. Пред тях беше пустинята, голяма преграда към тяхната цел, пълна с трудности, изненади и опасности. Да тръгнат сами беше невъзможно, с някой керван, каквито често тръгваха от Акабския залив към бреговете на Средиземно море – рисковано, защото не беше изключено самите керванджии да ги заробят и отново да ги продадат или пък скитащи по пътищата на пустинята разбойници да ги срещнат, да ограбят кервана, а самите тях да ги вържат и продадат като стока.

Един ден, като се разхождаха из околността на залива, стигнаха до селище в един близък оазис. Спряха се сред селището и потърсиха място за почивка. Докато търсеха с очи, прелестна девойка с усмивка на лице ги покани в сенчест двор на добре наредена къща. Беше дъщерята на шейха – старейшината на селището, а къщата – на самия шейх.

Мей-Ту говореше отлично арабски и леко поведоха разговор, всеки за своите грижи. Разговорът се подхвана с голям интерес, когато засегнаха въпроса за отиване на братята до Тир. Шейхът беше добър и разположен човек, имаше и малък керван, с който в по-младите години прекосяваше пустинята до градовете на Финикия, но сега годините бяха вече натежали и не се решаваше да поема големия риск и напрежение на дългото пътуване през пустинята. Но като видя как дъщеря му умолително го гледаше с желание да им помогне, и как изпод вежди поглеждаше нежния, деликатен и чудно красив като божество, изляно от бронз, Хирам, той реши. Дъщерята прегърна баща си и тихо му прошепна на ухото: „ И аз ще дойда.”

Още на другия ден керванът беше готов за път. Опитният и отлично запознат с пътищата на пустинята Шейх, добре и без особени приключения водеше малкия керван с пътниците. След дълги очаквания, най-после в утрото на чуден ден блеснаха водите на родното море. На една височина, огряна от утринното слънце, камилите спряха. Като че ли и те искаха да се възхитят на чудния пейзаж, разгърнал се пред тях – зеленина и полъх на свеж морски въздух. Хирам се доближи до девойката, която с възхищение гледаше напред и каза на завален арабски език, който той не беше така добре усвоил както брат си: „Знаеш ли какво е казал нашият мъдрец Берешид-Ба?”

Девойката го погледна с внимание.

– Той е казал, – продължи Хирам, че – най-хубавото нещо на този свят е да обичаш и да знаеш, че те обичат.

Тя наведе глава, а топла усмивка грейна на лицето й. От този ден те тръгнаха по един житейски път.

По-нататък, керванът пътуваше леко, без напрежение и мъчителни изненади. Обхванати от приятната възбуда на постигнатата цел, те бързо вървяха. Ето го Сидон, а след ден и Тир се показа – перлата на Средиземно море.

С почуда и изненада бяха посрещнати братята в двореца. Настана оживление и радост се разля в царския дом. Малко тържество приключи повратния ден. Когато всичко свърши и братята се оттеглиха за нощуване, Мей-Ту каза на брата си: „Колко са странни понякога пътищата, по които Боговете прекарват хората, определени да свършат някоя полезна работа. Никога не бихме се сетили и поели риска да търсим нови морета, освен нашето Средиземно. Мисълта ни така е прикована към него, като да сме просто хипнотизирани от него. Какво би ни изкарало от това състояние, освен тежко сътресение, каквото беше заробването и как щяхме да имаме този опит и знание, ако не бяхме минали по този път? Колко велик е нашият учител Берешид-Ба, та ни даде възможност да имаме такава светлина. Наистина, по-пряк път към целта не можеше да се даде.”

С тези мисли на възхищение и благоговение пред великата разумност, братята заспаха.

Хирам се събуди в зори със сладкото чувство, че вече не е сам. Има си другарка в живота, която ще споделя грижите му за народа. Малко след това дойде при него Мей-Ту. „Сега пътя посочен от Боговете, даден ни чрез Берешид-Ба е ясен” –споделиха двамата.

Още същият ден започнаха подготовката за голямата задача: да се търсят нови земи и народи, с които да се почне обмяна, за да се влеят потоците на живота в замиращия техен свят. Събраха преселници, смели и готови за подвизи и напрежение хора – мъже и жени. Събраха и всичко необходимо за живот в новите земи. Събраха и средства за покупка на кораби от корабостроителниците в залива Акаба и с голям керван, воден от опитния Шейх и Мей-Ту, се отправиха по неизвестни пътища да търсят нов живот.

В залива се сдобиха с десет кораба, като натовариха в тях хората и всичко, каквото носеха. В един от корабите беше Мей-Ту с преселниците от Сидон.

В утрото на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат, за да тръгне на юг, опитният мореплавател даде команда да се вдигнат платната на корабите. Духаше благоприятен полъх. Корабите се поклатиха и тръгнаха по леко накъдрената шир на топлото Червено море. Пътуването по него мина благоприятно, защото Мей-Ту го познаваше както собствения си дом.

Луната смени четрири фази, когато минаваха Бабелмандебската теснина и навлязоха в дълбоките води на могъщия океан. Тук плитчини и подводни скали няма, но други беди дойдоха – бурите и големите вълни. Пътуваха бавно и предпазливо почти две години, все покрай брега на голямата земя, всички заедно. Но в една тъмна, бурна нощ, грамадни вълни като планини пръснаха групата, като сламки, подгонени от чудовищен ураган. Те повече не можаха да се съберат. С настъпване на утрото бурята стихна, слънцето изгряваше и с могъщите си лъчи помиташе надвисналия зловещ мрак, галеше успокояващите се води и донесе надежда на хората. Покачил се на най-високата част на кораба, Мей-Ту устремяваше поглед по всички страни, за да търси другите кораби, но напразно. Освен безкрайната морска шир и малкият му кораб сред нея, нямаше нищо друго. Дни наред се взираше той, но все същото. Бяха сами. Каквото Боговете са решили, за утешение промълви той и извади малкото човече от пазвата си. То се залюля и бързо се успокои с насочена ръка на север. Разбра, че корабът им се носи все на запад, от някакво силно течение в океана. Пътуваха така толкова дълго, че хората бяха забравили за съществуването на друго, освен вода и небе.

Но изведнъж – чудо. Лъчите на изгряващото слънце през този ден се удариха в някаква тъмна зелена ивица, там на запад, накъдето Мей-Ту вече отдавна гледаше.

– Земя, земя е това – извика той, и всички впериха очи натам.

Ивицата все повече и повече растеше, докато обхвана целия хоризонт. Корабът бързо се приближаваше към брега на новата земя, земя заляна с величествена растителност. Бързо слязоха всички, за да се нарадват на Божията твърд. Много скоро се разбра, че са слезли на земя обилно, много обилно надарена с вода и всичко необходимо за богат и много задоволен живот на човека. Скоро и хора се появиха – тихи и дружелюбни. Бързо влезнаха във връзка, учеха ги как да творят и събудиха в тях чувството на непозната радост – тази на създаването. За отплата получиха богати дарове.

– Изпълни се завета на Боговете и то така добре, както не очаквах – си мислеше Мей-Ту често.

Минаха много дни на богат и обилен живот, но великият мореплавател и ученик на Берешид-Ба не беше забравил задачата, която Боговете му бяха поставили: родината си и народа, който страдаше там.

Направиха се нови кораби – и по-добри, и по-големи. Натовариха ги с богатствата на тази земя и един ден, като вдигнаха платна, се оттеглиха, за да донесат радост на изстрадалия си народ – там на източния бряг на Средиземно море.

Така започна нова ера – ера на бурен подем в човешката история. Ера на обмяна между две далечни земи. Ера на обмяна между два далечни народа. Те разбираха, че земята е голяма и на нея има място за всички. Всеки народ носи нещо особено, нещо различно в себе си, което може да бъде полезно за другите, щом като между тях има разбирателство и мир.

Така смелите, опитни и надарени за големи дела финикийци, покориха големите води и направиха връзка с далечните земи.

Юли 1968г.

Специални благодарности на Ина Дойнова.

Набор и редакция: Веси и Ради

Разказът е базиран на действителен случай

Не помня колко дълго седях като препариран пред една от витрините на музея в Хирошима. Болката и тъгата протягаха лепкавите си ръце от всяко кътче на сградата, чийто стени бяха пропити от безумно страдание, което сякаш беше живо. Като че ли прашната гъба на смъртта не бе успяла да отвее душите на тези, чиито мечти, живот и любов са били погребани сред сивия бетон.

Не слушах безгласните им вопли, бях погълнат от малките бебешки ританки зад стъклото – те ми изглеждаха познати, като тези у дома. Разбира се, досещах се, че сухата ръжда по тях е именно кръв, но твърдо отказвах да го приема.

- Бих могла да Ви разкажа историята, ако желаете.

Гласът на служителката, която неусетно бе изникнала до мен, едновременно ме сепна и успокои. Английският й бе странен, а тонът – учудващо равен за подобно място.

- Да, разбира се. – прокашлях се нескопосано, в опит да отговоря.

- Няма да Ви отегчавам. Майка му е бягала с него на гръб, а цялата й кожа е горяла. Само там, където е било бебенцето, е била предпазена. След няколко часа бебето починало, но жената до последно се е надявала да оцелее, дори не му дала вода, защото чула, че е заразена. Така и умряло, жадно. Майка му си заминала след месец и до края повтаряла, че детето спасило живота й. Последните й думи били – „Поне водичка да му бях дала.”

Съжалих за любопитството си. Опитах се да пресуша влагата от очите незабелязано, не знаех как да реагирам. Чух, сравнително ясно, собствения си глас:

- Откъде знаете всичко това?

- Аз съм сестрата на бебето, тогава бях с мама и него.

Стори ми се, че изрече думите с равен и спокоен глас – думи, които съзнанието ми твърдо отказа да приеме.

Ако някоя безлунна нощ завари теб, страннико, между езерата Рилски и ти склопиш очи, надвит от сън безпаметен, то шеметният танц на падащи звезди ще ти разкрие тайна, която няма да разкажеш никому.

Ще видиш тогава жена и мъж, по-снажни от тополи, а сърцата им – горещи от любов.

Живеели сред дъхави цветя, нашарили зеления килим, под зоркия поглед на скалисти, недостъпни върхове. Вода от бистрите потоци, плодове от щедрите дървета и обич от планинската душа – дар за младите влюбени. А щастието им благодаряло на боговете и карало въздуха да трепти.

Пътници от близо и далеч, канени и неочаквани, спирали да се насладят на красотата неземна и гостоприемството на домакините.

Но в черна нощ, покварени същества, със сърца, проядени от злоба, повлечени от камъка на завистта, нападнали щастливото семейство.

Дълго бранил младият гигант невеста и дом, земята потънала в кървава пяна, червени реки удавили цветята, бурни ветрове изтръгнали дърветата и мътни облаци скрили луната.

Но отстъпил пред пълчищата на заранта, паднал покосен пред очите на любимата и горчив писък счупил въздуха.

Вода потекла от очите й, бисерна и чиста, макар и от отровна скръб родена. И чули виковете й боговете, прогонили духовете на мрак и сянка, а сълзите й в седем езера събрали – спомен за обичта на великаните.

Най-високото кръстили Шемхаа – Главата, за да дарява с мъдрост хора и ангели. След него идвало Сърцето, с шепот по-нежен от звук на арфа и песен на самодиви, и там бляскаво любовта танцувала. Петото назовали Махабур – “Големият и Силният”, за да брани правото на слабия, а следващото създали двойно – като близнаци, и от него ухаело на приятелство. Третото нарекли Балдер-Дару, което значело “Онзи, Който дава благата”, и ехтяла в него песента на скалите, а долното Елбур – да се оглеждат в него звездите и да бъде на доброто облог.

И накрая, първото кръстили Махарзи – за да напоят останалите шест земята.

Отразиш ли се и в Седемте, ти ще се събудиш, страннико, а каменни фигури на жена и мъж, в скала отлени, ще се вторачат в теб – да ти припомнят далечен и забравен сън.

Радислав Кондаков

Няма какво да се залъгваме, Стив си беше Айкидо майстор. Окичен с трети дан и няколко титли от престижни турнири, младият мъж наистина бе изкачил високи и скалисти върхове в бойното изкуство.

Сакът му за тренировки търпеливо го чакаше всеки ден, докато сивотата на поредната му работа изчезнеше като бледа мъгла, подплашена от буйстващия вятър на свободната вечер.

Някъде в същия този сак, до прилежно сгънатото кимоно, винаги имаше книги за Айкидо и Морихей Уешиба, както и собствената му чернова за „Принципът на ненасилието”. Но нито там, нито в портфейла му имаше снимка на момиче, въпреки че не липсваха кандидатки.

В последно време беше позарязал записките по книгата си, а философията и теорията му се струваха досадни, лепкави и мъртви. Залите го дразнеха, тренировките и състезанията вече имаха вкус на парникови, пестицидни домати.

И как не, след като мисълта, че никога не е имал схватка на улицата, в реалния живот, вече тежеше непозволено много. Жаждата за доказателство, че Айкидо е непобедимо и в джунглата на нерегламентирания бой, в схватка без правила, публика и съдия, отдавна се бе превърнала в мания, която душеше.

Всичко, които познаваха Стив, дори бегло, биха се обзаложили, че той няма да заяде с някого преднамерено, просто за да го ступа после. И биха спечелили баса, защото младият боец не искаше да си навлича карма с подобни постъпки, но за сметка на това твърде активно чакаше, някой да си го потърси сам.

Това, разбира се, не се случваше. Поне до онзи следобед в метрото. Въпреки че беше прилично пийнал, мъжът на средна възраст с вид на строителен работник, се владееше прекрасно. Още по-добре се справяше с разбутването и нагрубяването на пътниците, и без това стреснати от едрото му телосложение.

- Ето го моят миг – каза си Стив, а през тялото запрепуска сплав от адреналин и радост. – Ще го изчакам да ме приближи и бутне.

Лицето и мускулите му заприличаха на стоманени въжета, после се отпусна с дълбока въздишка. Една жена се разпищя, възрастен господин се развика към насилника. Стив се приготви.

Погледът му се изпълни с жълта, леко намачкана, риза, после чу глас:

- Ей, приятел, какви ги вършиш, бе? Никой от нас тука няма нищо против теб, но виждам, че ти е кофти. Ела, братле, седни до мен и разправяй какво е станало.

Среброкосият мъж в жълто, който внезапно се изправи и застана между строителния работник и Стив, излъчваше неподправена добронамереност, способна да стопи и сладолед в добре работещ фризер. Миг по-късно, позастарелият хулиган седеше и се оплакваше от живота, облегнат на рамото с жълта риза.

Стив преглътна и осъзна факта, че току-що бе получил важен урок по Айкидо.

Отчаяно беше търсил любовта през целия си живот, но съдбата категорично му бе показала среден пръст. Като бе изучавал образа си в огледалото, както и външния вид на другите мъже, той оставаше с твърдото убеждение, че никак не е грозен. Тази хубава новина беше донякъде помрачена от неприятния извод, който следваше – просто беше смотан.

Любовният поток си прокопа друг път към морето на живота – Валери се обърна страстно към духовното. Някъде сред дългите редици от окултни томове и часове, прекарани медитация, в главата му се роди идеята за безбрачие, целомъдрие и чистота.

„Ето за това не ми е вървяло с гаджетата” – мислеше си той. „Така е трябвало да стане, за да се пробудя за истината.”

Разбира се, някои автори и гурувци застъпваха тезата за сродните души, вечната обич и единство, но тя бе яростно смачкана още в зародиш и захвърлена в най-тъмното кътче на съзнанието му. Не можеше да й позволи да залива със спирт любовната му рана.

Обичаше духовните практики. Когато медитираше, забравяше за гадното си ежедневие и се потапяше в странния свят на цветни кръгове и приятни емоции. Нямаше как, а всъщност и с кого, да ги опише и сподели. Това засилваше усещането за самота и втвърдяваше устните на решимостта му – знаеше, че пътят на избраните е тесен, труден и трънлив.

Както всяка сутрин и тази, точно в пет, той затвори очи, за да полети натам, накъдето го повеждаха крилата на неспокойната му мисъл. Е, ранният час си казваше думата и твърде често Валери се приземяваше в царството на Морфей.

Сънят му го отведе в странен храм, с колони от полускъпоценни камъни, разположен на нереално зелена поляна. Десетки красиви момичета танцуваха, хванати за ръце, а навсякъде се редуваха ярки и нежни цветове. Музиката беше просто убийствена – красива и проникваща, тя звучеше и вън, и вътре в него. Но мелодиите бледнееха пред хубостта на девойките и това бе още по-убийствено за горкия, спящ аскет.

Валери ги зяпаше и искаше да прегърне всичките. Да се влюби тях. Устните му се раздвижиха, за да промълвят непознато име и едно от момичетата се обърна и впери поглед.

В него.

Черните като кафе очи мигновено опърлиха душата му, кестенявите й коси го замилваха нежно, червените й устни обещаваха любов. Незнайно чувство запали пъпа му и завихри кръвта, сърцето полудя.

Девойката се приближи, с усмивка му подаде венец от алени рози.

Чувството от пъпа избухна и Валери умря от щастие.

Събуди се, удавен в пот и възбуда, и след няколко минути осъзна студената истина – не се намираше в никакъв божествен храм, а на проклетото си, разхвърляно легло.

С мъка накара краката си да го довлачат до банята и завъртя крана със синя точка.

Ледената вода го върна в тялото му.

Наля си от чешмата и се върна в спалнята – спешно се нуждаеше от дистанционното на телевизора.

Пръстите му се разхлабиха, а счупеното стъкло направи пода бляскав.

Валери изобщо не обърна внимание на изпуснатата чаша – погледът му бе прикован към свежия венец от кървавочервени рози до леглото.

Мразеше сутрешните лекции. Бяха рано, твърде рано. По математика, разбира се. Така или иначе, почти всичко беше математика. По дяволите, да беше кандидатствал друго, поне нямаше да се налага да става, когато и най-амбициозните петли ощя спяха дълбоко.

Черна дъска, тебеширени формули, дълги по три реда, оловни клепачи. Гласът на професора звучеше все по-глухо, картината се размиваше и прекъсваше.

Събра сили и прошепна на съседа:

- Не ме буди.

Все пак го събуди. Подвикна му от вратата на тръгване и се загуби в тълпата от студенти, които препускаха из коридорите.

Огледа се, беше сам в залата. Лениво преписа задачата от дъската. През ума му се провлачи сънената мисъл, че обича домашните, защото винаги можеше да поспи, докато ги решава. Тръсна глава, за да се оттърве от лепкавата глупост и се затътри към стаята по информатика.

Справи се с домашното. Жалко, че проспа лекцията, защото никак беше лесно, три дни се тормози с него. Но сигурно затова накрая беше особено доволен – дотолкова, че не дочака следващото занятие, а посети професора в приемното му време. Всъщност използваше всеки сгоден случай да се изтърси в кабинета му, това му вдъхваше странна увереност, която го крепеше по време на безкрайните сесии.

Белокосият преподавател вече десетина минути се взираше в листа със задачата.

„Трябва яко да съм се осрал.” Усети как китайски иглички прободоха тялото му, а на глас каза:

- Сгрешил съм, нали?

- Де да бяхте сгрешил колега, де да бяхте сгрешил…

- Моля? В смисъл?

Професорът се изправи, а гласът му трепереше, все едно пред него стоеше грозно, разсекретено от американска база извънземно.

- Ами…такова…всичко е вярно…Само че това не беше домашно! Та това е един от примерите, които ви дадох за материала „Нерешими задачи”!

Бяха дванадесет, всяка със своя цвят. Красиви и нежни, но огромни пеперуди, закачаха се с мен. Не, не бяха никак страшни.

Обичам да си играя, особено с мама и тате, но луната ме изненада с тях – създанията с ефирни крила.

Говорих им, а те летяха в кръг, кацаха навсякъде и обагряха въздуха.

Родителите ми изглеждаха доволни, защото не трябваше да се занимават с мен. Те често казваха на брат ми, че добрите деца си играят сами. Казваха също, че след работа са уморени.

Имах си гости и бях заета. Мама и тате също бяха с приятели в хола, всички бяха много шумни и плашеха пеперудките. Но аз ги милвах, така се успокояваха.

Възрастните пиеха, шегуваха се и говореха за други хора. Беше им весело.

Играех си.

Те още си наливаха в чашите, думите им се чуваха все по – силно, сякаш ми говореха в ухото. Бях в другия край на стаята, но никой от тях не забелязваше с кого си приказвам.

След малко усетих, че големите вече не се смееха, лицата им станаха намусени, сериозни и страшни. Няколко пеперуди си тръгнаха и не се върнаха вече.

На леличката с черната коса й звънна чантата, очите й станаха цепки, изпразниха се и тя взе да се кара на телефона.

Зелената и жълтата пеперуда изчезнаха.

Татко се развика на дебелия чичко срещу него, устата му стана крива, но мама настъпи новия му чехъл.

Червената и синята се изпариха.

После баща ми се скара с мама, очите й се наводниха и тя се скри в спалнята. Понякога се крие там от него.

Отлетяха нанякъде и последните три пеперудки, те ми бяха любимите. Знаех, че няма да се върнат.

Останах сама. Разревах се. Исках някой да ме гушне и да ми каже „дза”.

Мама дойде, очите й още приличаха на езера.

Аз съм Мариана. На шест месеца съм и когато порасна, няма да помня пеперудите.

Боговете се събраха точно в уречения час – те, така или иначе, никога не закъсняваха.

Събранието премина бурно – драматично и дълго говориха по трудни въпроси за вселенското бъдеще. Още по-трудно бе съгласието, което споиха с крепка прегръдка накрая – то бе заченато в мълнии и се роди в спор и кавга.

Видимо доволен, Единният и Върховен Бог се отпусна с въздишка в престола си и бащински огледа боговете – наместниците му сред безкрайната шир.

Радостта му търсеше път навън, като ведър изблик да благослови верните му помощници.

И Бог реши да сподели това, което му бе на сърце:

- Видели ли сте моя добър и верен раб Йов, един достоен син човешки?

Костелива ръка се изпъна рязко, сякаш искаше да разцепи настъпилата тишина.

Господ кимна на Сатанаил.

Разтресе се тогава Небесната зала от дрезгав, нисък глас:

- О да, добре и угодно живее той. Но не е ли този Йов с несметни блага и радости дарен? Умен и щастлив е, наистина, но трудно ли е това –с Божията благословия под ръка?

Господи, заличи богатството му, вземи дъщерите и синовете му – и ще видиш какъв е всъщност твоят раб!

Учението се приемаше от народа и бе пуснало здрави корени в цялата страна, а и извън нея. По чуден път то бе спечелило сърцата и душите на хората, и ги бе приютило в духовното си лоно. Но – усетили опасност, силни врагове, облечени във власт, като плевели задушаваха плодовете му. С хитростта на стара лисица и коварство на змия, те се бореха срещу служителите на доброто. И някои губеха поминъка си, други имотите си, а трети – всичко. Животът им бе станал тежък и труден, но те не се отказваха от учителя си – обичаха словото му, музиката, задружния живот и веселите разходки сред природата. И често се молеха, да се въдвори Царството Божие, а и Господ да им даде сили да победят враговете си, та да заживеят мирно, кротко и спокойно.

Един ден се бяха събрали със своя учител, на красива поляна, покрита с пъстър килим от ухайни цветя. Рано, след аления изгрев, учителят им изнесе беседа, която напои душите им с божествен нектар, и после в разговори и смях мина половината ден. И когато слънцето се изкачи високо в небето, с песен на уста, се втурнаха да приготвят общата трапеза, винаги обсипана щедро с различни плодове, зеленчуци и ядки. Но когато с поглед потърсиха учителя, за да кажат молитвата, остро жужене разцепи трептящия от чистота въдух. Тъмни, живи облаци закриха слънцето и се спуснаха към гладните послушници.

- Оси, оси! – провикна се някой.

- Огромни са! – ужаси се втори.

- Пазете се, жилят! – извика отчаяно трети.

Странни рояци от хора и оси, се извиха като танцуващи змии под звуците на сръчен факир, и се пръснаха из цялата поляна. И вече не жужене, а викове на ужас и болка се издигнаха към близката планина.

Никой не видя, че пред една покривките с плодове, в края на поляната, бе застанал мъж със снежнобяла коса и брада – учителят.

Той бавно вдигната дясната си ръка, а погледът му излъчваше власт и сила на господар.

Устните му се раздвижиха, и той прошепна тайнствени думи, които не се чуваха.

И в един миг осите замлъкнаха, а после, като посечени, замръзнаха на местата си.

Разчорлените ученици не вярваха на очите си, гледаха стъписани, а по-смелите побутваха неподвижно висящите гадини.

С бързо движение учителят свали ръката си и духна рязко в посока на близкия планински хълм.

Като отнесени от незнаен вятър, всички оси отлетяха натам

Потънали в мълчание, изумените послушници, дори не се сетиха да благодарят на своя учител. Всички се взираха в облечената в бели ленени дрехи фигура, с други очи.

Тогава учителят каза:

- Мога да сторя същото на всички врагове на учението – но не искам!

Кръвта от трънливия венец бе засъхнала на тънки, червени ивици по подутото, посиняло лице на галилееца.

Гвоздеят жадно разкъса плътта му и се спря в тежкото дърво. Ужасяваща, болката се роди в китката и бясно препусна през ръката, за да се вреже в главата му.

Изтръпна, навсякъде се впиха люти игли. Черни мухи се спуснаха в раните му, привлечени от прясната кръв, смукалата им жадно запиха последните капки живот на скованото тяло.

Вече не чуваше подигравките, ругатните не достигаха сърцето му, а презрението им се стопи и не миришеше. Устите на хилядите около кръста се движеха и сякаш пееха химн за смърт и омраза, който не стигаше до ушите му. Мъченикът не виждаше враждебния поглед на безчетната тълпа жестоки безумци, дошли да видят как гасне този, който искаше да запали сърцата им.

Дишането стана бавно и мъчително, сякаш бодливият венец най-сетне бе отпуснал главата му, но само за да раздере прашните му дробове.

Всяка мисъл му костваше нечовешки усилия, сякаш режеше с ръждив кинжал пулсиращия от болка мозък

- Боже мой, Боже мой – защо ме напусна?

Искаше да извика, но не можа. От кървясалите му очи се отрониха сълзи, които не трогнаха никого.

Страшна жажда го стискаше и разкъсваше на хиляди парченца, пресушаваше гърлото и мислите му, превърна устата му в пустиня. Гърчът на безумното страдание остави само две слова в ума му – твърде рано.

Хилаво бе още семето, което пося и неблагодатна почвата, която го пое.

Всичко бе сухо.

- Жаден съм.

Успя да го изрече, защото двама от войниците, които се смееха, натъпкаха гъба, напоена с оцет в устата му.

Иисус се изви, после замръзна вкочанен – животът напусна тялото му със зловещ вик.

Той не знаеше, че му остават три дни до възкресение.

Той не знаеше, че ще възкръсне.

Визуализацията е един от мощните методи, когато искаме да използваме ума и въображението си като помощници за постигане на нашите мечти, цели и желания. Но е важно да знаем какво точно искаме и към какво се стремим, защото ако нямаме пълна яснота, то подсъзнанието може да ни изиграе лоша шега.

Така например…

Ако си представяте голяма, хубава и пищна градина с райграс, цветя и убийствен жив плет, то един ден може да станете изтормозен градинар в мъгливата английската провинция.

Ако си мечтаете да карате скъпа, хубава и луксозна кола с номер 7777, да не спирате на червено и да засичате другите, то не би било изненадващо, ако съдбата ви даде шанса да бъдете шофьор на някой млад, добре облечен бизнесмен.

Щастлива ли ще бъдете, ако след многократни визии, как през ръцете ви минават много, ама много пари, ви предоставят невероятната възможност да бъдете касиерка в натоварен банков клон на Раковски и Гурко?

Вие обичате да се шляете, гледате със зачервени очички Нешънъл Джиографик до малките часове и мечтаете как ще обиколите света. Подсъзнанието бързо ви урежда нископлатена работа в българска турагенция, като екскурзовод, осигуряван на 300 лв.

Вие сте амбициозен и буден младеж, препрочел няколко пъти книжките на Кийосаки, и сте убеден, че трябва да се пенсионирате млад. Тогава Фортуна, потривайки доволно ръце, ще ви направи старшина на рота в Грудово, Елхово или Звездец.

Обичате киното, коефициентът ви в Замунда е 9.4 и въображението ви работи здраво, за да ви осигури така лелеяния момент – снимки във филм. Накрая вие ставате статист в продукция на Ню имидж и играете третия, когото Уесли Снайпс пребива в градинката на Народния театър.

Като истински мъж вие обичате жени (даже много ги обичате). Мечтата ви да сте заобиколени от кльощави, дългокраки манекенки се сбъдва доста лесно, но колко жалко, че трябва да сте чистач на половин работен ден в офиса на Визаж.

Вие сте екоактивист, участвате във флаш-мобове и протестирате против всички видове лифтове. Вашето най-дълбоко желание и нужда е да живеете сред красотата на живата природа, далече от шума, суетата и мръсотията на големия град. Каква ирония, че след корабокрушението, от което само вие оцеляхте, наистина сте на необитаем остров, и то такъв, на който Владо Карамазов никога не би водил Сървайвър.

Много учени и творци са се опитвали да обяснят какво точно представлява въображението, но никой от тях не е успял. Това е така, защото то не трябва да бъде обяснявано, а да се превърне в градивна представа за живота, в действие, което да утвърди качествата на личността в желанието и да осмисли своя житейски път и отношението си към хората. Спомням си за една творба на прочутия разказвач О’Хенри, в която неуспял художник създава шедьовъра на своя живот – зелена клонка върху прозореца, с която успява да внуши на болно, неподвижно момиче, че навън е пролет и по този начин да му подари още мигове живот чрез надеждата и красотата, които му дава. Фактът, че имената на героите и детайлите на случката се избледнели в съзнанието ми, а в него е останало въздействащото послание, красноречиво говори колко много то ме е обогатило, превърнало се е в морална истина за мен и е станало част от светогледа ми. В съзнанието ми е останал и споменът за бедните, но благородни Елин Пелинови герои от разказа „Косачи”, които си разказват приказки, за да се противопоставят на тежката реалност, обрекла ги на изнурителен труд и недоимък, откъснала ги от родния край и семействата им. Никога няма да забравя и никога няма да мога да овладея вълнението си от простите думи на Благолажа, в които се крие толкова топлота и романтика „Това е приказка, разбираш ли... Защо ти е истината. Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?”

Човешкото въображение е необятно. В него можем да бъдем герои, макар и в действителността да не сме такива. Можем да се съмняваме и да преоткриваме всичко, дори когато отделната истина е приета като универсална за човечеството. Това, което си представяме, за нас е истина, защото то ни дава смисъл, надежда, копнеж. Учи ни да сме достойни личности, да преодоляваме изпитанията, да търсим светлината и да вярваме, че я постигаме. Живеем бурно, целеустремено, непрекъснато правим някакви планове, реализираме ги или се проваляме... търсим себе си! Търсим човека, който ще ни помогне да открием магията на живота. В този духовен път влагаме цялата си същност, пресътворяваме действителността по такъв начин, че да се превърне в истина и смисъл на живота за нас. Надвишаваме себе си в опита си да разберем света и да постигнем хармонията чрез богатството на въображението си, в което страстите на душата се превръщат в светли прозрения за естеството на живота.

Фантазията преодолява границите, които времето и пространството поставят и докато във виртуалното пространство комуникацията е практическа, то във въображението общуваме с душите си. В него можем да видим всеки човек такъв, какъвто ние искаме да бъде. Разбира се, можем и да принизим образа на всеки, водени от негативни мисли и емоции. Ако съумеем да спрем в тези свои представи, преди да са ни разрушили, те ще се превърнат просто в духовно пречистване. Така ще можем да възстановим равносвесието си и да продължим напред с позитивна нагласа към другите хора. Истинско е всичко, което ни прави съзидателни личности, щастливи хора „откриватели” на доброто в живота. Реалността няма граници, защото освен физическо, географско, тя е и духовно понятие, динамична и многообразна връзка между човешките представи за живота и света. Важното е в това космополитно пространство да не изгубим себе си. Лабиринтът на илюзиите е примамлив, но опасен, ако прекъснем нишката на Ариадна, няма кой да ни спаси.

Човекът е търсещо, творящо същество. Търсим, за да поддържаме жив духа си, да открием смисъла и да потиснем страха си от небитието. Творим, за да премахнем завесата между видимите и невидимите неща и да изпълним естеството със своята същност и душа.

Изкуството е свят на представи и копнежи, в който въображението слива страховете и радостите на душата и ги „материализира в съзиданието и копнежа по бъдещето”. Митологията е един паралелен на реалния свят – свят на надеждата, в който винаги можем да открием упование, вдъхновение да преодолеем изпитанията, закрила. Изкуството и митологията сякаш си дават среща в образа на знаменития идалго Дон Кихот, който превръща своя въображаем свят в реалност чрез несъкрушимата сила на добродетелите и идеалите си. С това неговият образ е вечен. Такива образи ни дават вдъхновение да мечтаем и да вярваме, че мечтите ни могат да бъдат осъществени.

Всеки човек живее в два свята. Единият е видимият за всички, а другият е тайният свят на нашите съкровени чувства, мечти и представи. Кой от тях е по-истински – това ще остане вечна загадка.

Иван Иванов - 15 години

Жегата ни душеше. Погледнах безпомощно отворения прозорец и изругах. Вместо да се наливам с бира в някое плажно капанче, аз седях на проклетия и последен, девети етаж на нагрятата панелка и се заяждах с Алек. Водехме любимия си спор за след третата бутилка за онези негови глупости – таро, хороскопи, звезди и тем подобни дивотии.

Дишах собствената си пот, слушах новото откритие на Алек, че според хороскопа му щял да умре на 32 години. Изпуснах си нервите.

Не ме разбирайте погрешно, той беше най-добрия ми приятел и бъзиците ни винаги бяха дружелюбни и с мярка. Ей така – за веселба. Но този следобед августовското слънце стопи търпението и запали раздразнение, което не се беше появявало преди.

- Виж какво, спри с тези глупости, бе! И вместо да си даваш парите за тези смешни книжлета, айде вземи си купи един климатик, а?

- Не са глупости, бе! Колко неща съм познал досега? Не улучих ли за Мариана, а? Казах ти тогава, нали? А за баба ти? Да не споменавам за новата работа …

- Абе, Алек, я стига, бе! Мариана, стринка ми, на баба ми хвърчилото! Кви ги дрънкаш бе, тук за смърт става въпрос! Нали сега си на 32? Ще ти фрасна един, да знаеш!

За моя изненада, ръката ми трясна масата, като лиши и двама ни от останалата бира в чашите, както и от самите чаши. Алек скочи като младо кенгуру, за първи път го виждах със стиснати юмруци, а изцъклените му очи ме гледаха страшно.

Изсмях се.

- Не ми се хили бе, неблагодарник! Видях го в хороскопа, в тарото, а проверих и с махалото. Сигурен съм. И внимавай аз да не ти ковна един.

- Абе що не си завреш хороскопа и махалото някъде, а?

- Иска ми се да ти видя изражението, като разбереш, че съм прав.

Точно тогава му предложих да се хванем на бас. Той махна с ръка и отстъпи леко встрани. Очите му ме гледаха тъжно. Стана ми кофти.

- Добре, виж, извинявай, аз…

Не успях да довърша, устата ми замръзна, стомахът ми стана болезнена топка, и изчезна в изтръпналите ми крака. Хиляди остри игли пронизаха тялото ми, а широко отвореният прозорец се изви като змия и запълзя нагоре.

Същият прозорец, който току що погълна Алек.

Животът на село никак не бе лек. Поминък нямаше не само тук, но и в близкия град. Почти всички млади отдавна бяха отишли или в София, или в чужбина. Иван Манов бе един от младите. Но не от тези, които бяха заминали. Не. Той бе единственият от вида на придошлите за постоянни жители на селото. Още на другия ден, след като беше дошъл, хората в селото обсъждаха, как сигурно беше дошъл да им вземе нещо. Не че имаше какво.

- Eeххх, ако бех на твоите години – въздъхваше често някой от старците в селото.

- Е, аз не съм толкова млад вече – отговаряше тихо Иван, сякаш говореше на себе си.

Наближаваше четиридесетте, но изглеждаше много по-млад. Трите години живот сред природата, ежедневната физическа работа, чистият въздух и спокойствие, като че ли го бяха подмладили. Но най-важното бе, че беше обикнал живота. За първи път.

Всъщност, животът на село изобщо не беше лесен. Но беше по-истински, някак си по-естествен. Всичко беше по-реално и Иван можеше да го докосне, усети, вдиша… Зимата бе смразяващо студена, добре че си беше купил два маслени радиатора, които достойно заместваха изстиналата без дърва печка нощно време. За сметка на това, лятото беше убийствено горещо. Нищо не спираше слънчевите лъчи да пронизват чистия въздух и да нажежават китното планинско село.

Три години по-рано той продаде двустайния си апартамент в центъра на София и с част от парите купи тук малка къща, на два етажа, гредоред. Ремонтира покрива, направи си баня и освежителен ремонт. Беше избрал къщата заради големия двор, почти два декара. Не след дълго си купи и малка нива в землището, и прибави още пет декара към малкото си имение.

Иван Манов най-редовно обработваше и двора, и нивата, но животни нямаше. Не му се занимаваше, а и го беше малко гнус. Все пак беше градско чедо и не можеше да свикне с всичко.

В селото имаше около двеста жители, но лятото идваха много хора от околните градове. Виладжиите. Тогава обикновено по цял ден се чуваше детски смях и радостни възгласи – децата караха лятната си ваканция.

Въпреки това, Иван Манов не бе истински щастлив. Колкото и да убеждаваше сам себе си, омаян от красивата природа и простия живот, дълбоко в себе си той бе самотен.

Това чувство не беше ново за него. И насред лудницата в големия град, той винаги е бил сам. Нямаше много приятели, а пък и загуби тези, които мислеше за такива. Никой от тях не се и опита да разбере избора му, никой не му подаде ръка за помощ. Идваха му на гости в началото, докато им беше интересно. После го забравиха.

Всъщност Иван не им се сърдеше, и самият той не проумяваше защо се беше озовал тук.

Родителите си бе загубил преди девет години. Бяха загинали на място в тежка автомобилна катастрофа.

Имаше една леля, която мразеше.

С други роднини не поддържаше връзка.

В София давеше самотата си в работа. Даже се гордееше, че е работохолик, имаше го за голямо геройство и саможертва. А той нямаше какво да жертва, освен чувството за празнота, което на моменти направо го задушаваше. Иван работеше усърдно и старателно, и накрая успя да се издигне във фирмата. С много от колегите беше в добри отношения, дори излизаха от време на време на кръчма или ходеха на екскурзии из страната. Но на тези неформални отношения бе сложен край, когато го направиха изпълнителен директор. В този момент Иван Манов бе толкова щастлив и поласкан, че дори забрави самотата си. Известно време си въобразяваше, че е център на света, че всички си говорят и мислят за него. Скоро еуфорията премина и новите проблеми и отговорности се стовариха като непосилен товар върху плещите му.

Всичко му се струваше много по-тежко и поради факта, че нямаше с кой да го сподели.

Самотата се върна при него и го прегърна още по-силно – бяха като стари любовници, които си липсваха.

Тогава потърси утеха в Интернет. Половината нощ прекарваше в чат и сайтове за запознанства. Пишеше, гледаше, общуваше и обичаше – виртуално. Няколко пъти отиде на среща с момиче от чата, но нито веднъж не се получи. Скоро Интернет се превърна от спасение в проклятие, в пагубна страст, която не му даваше нищо освен празнота. След седем срещи с току що завършил психолог и голямо количество водка, успя да отслаби влиянието на технологичния звяр.

Сеансите с психолога приключиха, но не и тези с водката. Тя бе новата му любов, изместила старата приятелка – самотата. Намери си и компания за пиене, напусна работа. После се сдружи с друга компания, с които се мъкнеха по околните села и махали, за да пият на чист въздух.

Докато една сутрин не се събуди, целия в сено и тор и не осъзна, че е спал в плевня. Отръска се, и докато другите още спяха, се разходи наоколо. Хареса му много.

На следващия ден пусна апартамента за продажба и не след дълго го продаде. Сега имаше търсене, всеки искаше да живее в София. После се върна с торба пари в селото да купи къща.

Иван загърби всичко така лесно, сякаш то никога не е съществувало.

Като разбраха, че ще живее там и няма да ползва къщата като вила, селяните го посрещнаха подозрително.

- Ти да не си от тия, дето протестират за всичко, ъъъ…еколози, а? От еколозите ли си? – питаха го.

- Не, не съм от тия – отговаряше той.

- Абе, Иване, ти да не си от ония, там от оная секта, дето гледат домати и овошки, ама не ги торят и не ги пръскат, бе? Дето правят био…биоземеделие ли там, кво беше? А, кажи, бе? – питаха други.

- Не бе, не съм – и на тях отговаряше.

- Абе, ти да не си луд, бе? Кво ше правиш тука бе, ей? – направо го питаха трети.

- А, да, луд съм, луд съм – хилеше се в отговор Иван.

В селото имаше и млади хора. Не бяха много, разбира се, но се намираха. През една къща живееше младо семейство, с две дечица, руси и синеоки като ангелчета. Бяха одрали кожата на майка си. Самата тя беше истински ангел – с алени устни и очи сини и дълбоки като приказно езеро. Иван обичаше контакта с тях и често се виждаха по разни поводи. А и без поводи. В такива моменти Иван изобщо забравяше, че някога се е чувствал самотен. Хлапетата, две момчета на четири и шест годинки, бяха много привързани към майка си, а тя направо ги обожаваше.

Спазвайки вековната традиция на класически клюкарки, бабите в селото, а и не само те, си шушукаха, че тоя, новият, Иван, е хвърлил око на Невена. Невена, така се казваше майката, си беше красавица не само в очите на Иван Манов. Винаги привличаше мъжките погледи (не че бе рядкост на село), но не обръщаше внимание на никого. Освен с мъжа си, Невена говореше предимно с Иван, и отбягваше другите мъже. Което още повече засилваше мълвата.

На Иван не му пукаше какво говорят бабите и селските пияници. С Христо бяха приятели, така се казваше мъжът й. Иван обичаше да наблюдава Невена, обичаше да гледа децата, как играят в двора, харесваше да прекарва времето си с цялото семейство. Това бяха първите му истински приятели.

Но животът на село не бе от най-лесните. Хората пиеха.

Напоследък се бе пропил и Христо.

Христо Велев работеше в горското стопанство, даваше дежурства. Беше добър човек, но имаше лошо пиянство. Още по-лошо бе, че пиеше често и посягаше на Невена. Като беше трезвен, си бяха същите приятели с Иван, често работеха заедно по ремонта на някоя вила.

Като се напиеше Христо и станеше поредният скандал, Невена често викаше Иван на помощ. Тогава той сядаше с него, изпиваха по една – две ракии и после започваше да го убеждава да си ляга. За радост на всички, почти винаги успешно.

- Не го пускай тоя в дома си бе, не виждаш ли как зяпа Невена? – викаха на Христо някои съселяни. Но в такива моменти Христо обикновено бе трезвен, а тогава те бяха приятели с Иван.

- Абе, аре стига глупости, бе! – сопваше се той и разговорът често спираше дотук.

- Абе, тоя ще ти отмъкне жената бе, ти идиот ли си? – подхвърляха на Христо.

- Кого ще отмъкне бе, я да млъкваш! – наежваше се той в отговор и събеседникът млъкваше.

Иван знаеше какво се говори, но покрай работата си като директор, се беше научил да не обръща внимание на интриги и одумване.

Една топла юлска вечер не отиде у тях, беше много уморен от работата по вилата на един софиянец. Провери дали има вода (лятото често падаше налягането, виладжиите си поливаха дворовете) и тъкмо щеше да се приготвя за един душ, когато дойде Боби, голямото момче на Невена.

- Чичо Иване, бързо, бързо, тате иска да бие мама! – прорева детето и Иван, изруга и се втурна към тях. Боби се опитваше да го догони.

- Ооо, ееето те и тебб! – провлачи пияният Христо. – За жена ми ли си дошъл бее, прияятелю?

- Ице, не така бе, братче, кви ги дрънкаш? – рече Иван – Айде стига глупости, бегай да си лягаш!

Невена се бе опряла до стената, лицето й бе в кръв (явно беше успял да я удари), а в ръката си държеше дълъг кухненски нож, насочен точно към олюляващия се съпруг.

- Венче, остави тоя нож. С Ицето ще пийнем по едно и ще ходим да спиме, че сме скапани! Нали, братче? – каза Иван, видимо стреснат от случилото се.

Точно тогава Христо изрева като стръвница и се втурна към Невена. Невена изпищя, Иван скочи към тях, а Христо се препъна и се стовари право върху жена си.

Иван го сграбчи и го дръпна назад. Беше изцапан с кръв.

От гърдите му стърчеше тъмнокафявата дървена дръжка на ножа..

Иван целият изтръпна. Невена изпищя и припадна. Децата се разреваха (бяха гледали всичко от стълбите). Иван се качи и ги отведе на горния етаж. Каза да го чакат. После се върни и свести Невена. Заведе Невена при чешмата и я изми от кръвта.

- Ваню, той е мъртъв, аз го убих, Ваню, убих го…Какво ще стане с децата сега, какво ще стане с мен – ревеше Невена. – Иване, ще гледаш ли децата, Иване, обещай ми да ги гледаш. Невена плачеше, а Иван мълчеше. Беше блед като мъртвец.

В стаята беше влезнал Кольо Рибата, дето събираше таксата на близкия язовир. Живееше в съседната къща и беше чул виковете. Сега седеше вцепенен пред трупа и не смееше да мръдне.

- Бате Кольо, извикай линейка и полиция, моля те! – изкрещя Иван и трескаво зашепна нещо на Невена.

Кольо, като че само това и чакаше – втурна се към телефона у тях, все едно сам мъртвият Христо го беше подгонил. Иван продължаваше да шепне, а Невена само повтаряше „Не, не…” и плачеше. Иван стана и отиде за малко при децата. После слезе и се качи с Невена при тях.

Полицаите дойдоха. Бяха трима. Иван познаваше единия.

Той го позна и извика:

- Иване, кво става тука, бе?

- Оххх, какво става, какво става. Нещастие, кво става. Ицо се караше с Невена, аз се опитах да го вразумя, сборичкахме се и без да искам го прободох с ножа. Това стана. Слагай ми белезници, ако искаш.

Невена беше на стълбите и понечи да каже нещо, но Иван я погледна смразяващо и после премести погледа си към малките руси главички, които се подаваха от стаята. Невена прехапа устни и кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.

Дойде и линейката. Констатираха смърт.

Отведоха Иван.

Докато се возеше в полицейската кола, Иван си представяше Невена с двете деца и се почувства щастлив. Истински щастлив.

На другия ден всички в селото щяха да обсъждат, как Иван е заклал Христо, за да му вземе Невена.

Алън беше обсебен от мисълта за 2012 година. Тя бе парализирала и последното кътче на съзнанието му с отровните си пипала. Той търсеше и изчиташе всички материали по темата, нямаше филм или видео клип, който да не знаеше наизуст, даже беше направил и сайт – 2012.com, където публикуваше своите теории, пишеше статии и обсъждаше предстоящата катастрофа със съмишленици в популярния си форум.

Над опустялата му, широка спалня, на която дори не спеше вече, беше закачен с крив пирон лист хартия. 21.12.2012 – това пишеше, с леко неравни, лилави цифри.

Вече почти две години жена му живееше при родителите си. Не се бяха развели, но почти не му даваше да вижда детето, за да „не му размъти мозъка”, а и ги разделяха над 700 км.

Алън беше напуснал и добре платената си работа, за да се отдаде изцяло на изследванията си. За негов късмет, беше намерил наематели за горните два етажа на наследствената му къща, и така се издържаше.

Бяха се разбягали и старите му приятели, но сега той приемаше за другар всеки, който споделяше вижданията му за края на сегашния свят, за големия катаклизъм. „Казусът 2012” вълнуваше все повече хора и Алън водеше чести разговори на тази тема. Но все пак, повечето събеседници, не можеха да приемат с лека ръка, че земята изведнъж ще промени посоката си на въртене:

- И така ще се обърнат полюсите – завършваше авторитетно с глухия си глас и за по-убедително размахваше една от библиите си – “Пророчеството на маите”.

Друг път разясняваше явленията фотонен лъч и кристалните черепи, но слушателите му рядко успяваха да разкрият мистерията около тях, защото не умееше да се изрaзява съвсем ясно. Въпреки това, около него винаги имаше хора, жадни да научат всичко за тази съдбовна година. Но най-интересни си оставаха теориите за различни извънземни цивилизации, играещи главна отрицателна роля в предполагаемите събития. На немалка група хора най-много допадаше версията за духовното възнесение и раждането на нова раса. Единственият неприятен момент в последната теория беше, че с духовното възраждане задължително вървяха или вулканични изригвания, или вечна зима и подивели хора, зачитащи само правото на силния.

Разбира се, никой не бе сигурен какво точно ще стане. Убедени бяха само в едно –ще се случи нещо голямо. Но неизвестността ги плашеше и ужасяваше, лепкавият страх парализираше волята им, а сънищата пресъздаваха истински страховити апокалипсиси.

Победени от параноята, много хора отказваха да имат деца и да мислят за бъдещето си, а по-лабилните дори слагаха край на живота си. Имаше и такива, които „насищаха земната аура” с молитви и мантри и се готвеха за голямото благословение, което ще се излее върху земята през тази „свещена” година.

2012-а наближаваше и вече почти не беше останал човек, който да не е чул за поне една от теориите. Правителства, научни и религиозни организации също не останаха равнодушни, а признаците на масова психоза се срещаха все по-често. Много от учените сочеха необичайната слънчева активност, като вероятна причина за евентуалния катаклизъм, други твърдо вярваха в масово изригване на вулкани или гигантско разместване на земните пластове. Въпреки, че светът никога не е бил по-мирен, много окултисти ревностно напомняха, че Нострадамус е предрекъл трета световна война именно около 2012 година. Но имаше и хора, които освен че поддържаха научните теории за различни бедствия, ги обясняваха като неизбежна необходимост за духовна промяна на човечеството. Те бяха убедени, че „грешната земя” ще се прочисти, а достойните хора ще получат шанс да заживеят в един по-висш и ефирен свят. За съжаление, участта, отредена на всички останали, които не бяха сред избраните, никак не бе завидна.

Алън беше жертвал всичко, за да проникне отвъд булото на тази загадка, да надзърне няколко години напред и разбере смисъла на многото пророчества.

Липсваше му семейството, малката, руса главичка на дъщеря му, смеха на съпругата му. Спомняше си работата, колегите, адреналина от предизвикателствата и дългите и протяжни отпуски на море през лятото. Но Алън вярваше, че тази жертва не е напразна и безмислена, защото винаги бе чувствал, че е роден за нещо велико и голямо. И когато преди повече от 5 години прочете кратка статия в градския вестник, озаглавена „2012 – начало или край”, той разбра всичко. Сякащ за един миг му просветна защо се е родил и каква е мисията му.

Всяка сутрин той медитираше и се молеше за просветление, както и за сили, за да изпълни задачата си. Твърдо вярваше, че Бог го е натоварил да изведе хората отвъд прага, наречен 2012.

Времето препускаше, сякаш и то нямаше търпение да разбере какво ще се случи през тази година. Алън бе сигурен в себе си, че ще загине в идващия апокалипсис, но го приемаше като възкресение и спасение. Всъщност, това, за което най-много се молеше последните месеци, беше, когато умре и се събуди в новия свят, да срещне там съпругата си и малката им дъщеричка. Още обичаше жена си. Не беше спирал.

2012 година настъпи и се изниза бързо. Дългоочакваният ден – 21.12.2012 – беше настъпил. Алън не беше мигнал цяла нощ, обикаляше в стаята като вълк в клетка, а ръката му не изпускаше телефона. Жена му отдавна си беше изключила своя, защото Алън не спираше да й звъни. Не получи и нито от един многото му смс-и, които й изпрати. Не помнеше какво и беше писал в началото, но последните няколко бяха – “Obicham vi i dvete!!!”. Беше го страх. Не – беше ужасен. Представяше си как тъмнината го поглъща, как се изгубва и изчезва в мрака. Усещаше как мъката по близките го раздира бавно и дълбоко. Искаше си пак живота. Стария живот. Как мразеше всичко – и 2012, и пророчествата, и апокалипсиса. Привиждаше му се огромна експлозия, сякаш слънцето падаше на земята, чувстваше как го поглъщат пламъци, и той гори, гори…

Искаше си живота и семейството обратно.

Звънът на будилника прекъсна мъртвешката му дрямка. Беше го навил за 7.30 сутринта.

Скочи и погледна през прозореца. Беше още тъмно, а и много облачно. Направи си кафе и набра жена си. Телефонът беше изключен. Навън присветна. След малко се чу гръм.

Вече трети час валеше, но бедствие още нямаше. Алън не беше вкъщи, бяха се събрали десетина човека в големия апартамент на един от групата, и се молеха. Така мина целия им ден. Към 3 през нощта вече не издържаха и бяха легнали да спят кой където намери. На сутринта се събудиха. Живи.

Набра жена си. Телефонът беше включен. Не вдигна. Алън се разтрепера, но по новините никой не спомена за бедствие, катастрофа или каквото и да е. Е, имало 4 по Рихтер в Токио, но без последствия. Обадиха му се от местния телевизионен канал за коментарна рубрика, озаглавена „Минахме и през 2012”.

- Вие луди ли сте бе, викате дявола! Не мога да дойда, но сменете името на тъпото предаване! – Затвори им. Всички бяха будни, навън времето беше хубаво. Дъждът бе преминал в пухкав сняг и група деца весело подскачаха в близката градинка.

Крайно изтощен, Алън се прибра на следващия ден, кимна на единия си квартирант и седна на дивана в разхвърляния хол. Беше жив и сам. Чувстваше се празен и излъган, искаше да плаче, но не можеше. Риданието бе заседнало някъде в стомаха и не искаше да излезе. Извади от портфейла си снимка и я погали. Беше фотография на едно разбито семейство.

Алън нямаше как да знае, че в няколко космически лаборатории бяха регистрирали извънредна и необяснима слънчева активност, както и лъчи идващи от други звезди. След първоначалната паника, учените с облекчение бяха разбрали, че лъченията са безвредни за климата и живота на земята.

Той също не подозираше, че имаше хора, които се събудиха с ново, непознато чувство, което сякаш тръгваше от слънчевия им сплит, изпълваше ги със силна и безпричинна радост и желание да обичат всичко. И още на следващия ден близките на повечето от тях откриха, че са изчезнали. Но те не ги бяха напуснали – бяха сред тях – обичащи, помагащи и невидими.

Не, Алън, не знаеше за тях. Той взе телефона и набра номера на съпругата си.

- Ела за малко, моля те.

Вратата се трясна от станалото течение, но бледият, сух мъж не трепна, а ръцете му отново държаха писмото, което дори нямаше плик.

- Густав, какво ще правим с това?

Погледите на двамата се кръстосаха над листа и сякаш едновременно прочетоха получателя : „За Господ защот го моля за помущ”

- Що за глупости? – провлачи Густав и кимна към препълнения кош за отпадъци.

- Първо го прочети, моля те. – гласът на Розенберг прозвуча сопнато и колегата му се подчини машинално.

„Господи моля те много да ми помогнеш. Мама и тате са омрели но аз имам братче. Но то е малку обаче нямаме храна и искам да ни пратиш. Ние сме под малкия мост на ф края на реката наистина много те моля да ни пратиш малку храна и дрехи може. Мама ме научи да пишъ и аз ти пишъ да ни пратиш и играчки”.

- Розенберг, какво е това, на Господ ли ще го пращаш? Аз съм сигурен, че е глупава шега, даже знам кой е – Ханс от 3-та станция, нали той…

- Ходих там. – Гласът прозвуча глухо и особено.

- А?

- Сред боклуците наистина имаше две хлапета. Беше привечер, вчера след работа, здрачаваше се, но там долу ми се стори още по-мрачно. Гледах ги, не посмях да се приближа.

- Хм, виж, не сме сигурни, че са те, всеки може да го е написал и пуснал. Колко такива драсканици хвърляме?

- Густав, не знам за хвърлянето, но аз видях децата. Те бяха там, съвсем живи и истински, и в този миг аз не можех да ги различа от моите собствени. И да не мислиш, че съм спал тази нощ, а?

Густав сведе глава, а ръката му се озова на рамото на дългогодишния му колега.

- Да съберем отдела, а? Всеки ще прецени дали да даде нещо, аз ще го занеса под моста.

Прикрита от облаците, хладната вечер дойде по-рано. Две сенки с детски гласове скачаха под стария мост на края на града. Улисани в играта, те не видяха високия пощальон, който се приближи откъм прашния път.

- Търся двете братчета, които живеят под моста. – мъжът се опита да прозвучи бодро, но гласът му издайнически трепна.

- Това сме ние. – По-голямото момче смело пристъпи напред. – Имаме писмо ли? – попита с надежда детето.

Стомахът на Розенберг се сгъсти в твърда топка, но той се усмихна широко и отработено.

- О, да, писмо и голям, тежък пакет. Подпишете се тук и е ваше. – В протегната му ръка имаше пурпурна писалка. – Ти нали можеш да пишеш?

- Мога, мога. Мама ме научи.

- А да четеш?

- Мога, чичо, мога, дай ми пакета.

Дълго след като сухият, блед мъж си бе тръгнал, двете момчета още си играеха с малките дървени мечове, които намериха в кутията. Бяха се наяли донасита с най-различни лакомства, а топли, вълнени одеяла щяха да ги приютят в тъмнината.

Със съдействието на началника на 4-та пощенска станция, Густав Клаус, още на следващия ден децата бяха настанени в най-хубавия приют в града. Те дълго време разказваха как са получили подаръци и писмо от Господ.

Аз диря две очи, чиято слънчева усмивка ще прогони тежките облаци от душата ми, за да просияе в нея отново чистият лазур на една отминала пролет.

Друмник съм. Преминах дълги друмища, понесъл в душата си мигове на кратка радост и спомени за тежки, скръбни часове. Много пъти синеоката зора ме завари буден сред пусти поля и много пъти слънцето изгря, премина над мен и потъна в пожарите на пламналия залез над чужди страни.

Братя мои, аз бях някога свирец. На тънкострунна, сладкогласна лютня пеех песни за звездните нощи и за идващите утрини, за любовта на земята – кратка като миг, безкрайна като вечност. Пеех песни за гората, когато жълтите листа падат с тъжен шепот, пеех за свирепите бури на морето и за онези тихи часове, когато по неговата повърхност пробягва като усмивка докосването на пролетен лъх.

Сега лютнята ми е замлъкнала. Отпаднала и морна, ръката ми не буди гласове по тънките й струни, а в душата ми ридаят моите неизпети песни.

Чужденец съм аз, оставил родната земя, за да диря родината на своята душа. Измежду хилядите, които срещам, диря сродните на моята душа, за да позная в техните очи погледа на роден брат.

Моя тъжна майко земя, която ще покриеш морната ми глава; мое чудно звездно небе, което ще повикаш неспокойната ми скитница душа!

на картината:
“Вечният Път”, худ. Борис Георгиев

Аз диря една усмивка, която прилича на мига, в който слънцето излиза иззад облак, сенките побягват и денят почва да блести с елмазен блясък.

Тя ще върне изгубената радост на сърцето ми, а на замлъкналите струни – песните от нявгашното време…

Когато бях невръстно дете, разказаха ми приказката за една далечна царкиня, която живее в ледените дворци на студения север. Очите й имат изумрудения блясък на морето, а на главата й грее короната със седемте звезди от северното небе.

Разказаха ми, че в изтъканите от светлина палати: там живеят всичките несбъднати блянове; там се крият белите птици на нашите копнежи; там се раждат приказните сънища на децата.

В мен се вдълба образът от тази приказка и душата ми закопня да види Северната царица и да превия колене пред сияещата светлина на нейните очи.

Тогава още реших да бъда друмник, да приема неспокойната съдба на пилигрим.

И тръгнах по земята. И дълги пътища изминах…

Там, където диреха богатство, където блясъкът на златото примамваше хиляди ръце, отминавах равнодушно. Бях чужд и неразбран – душата ми жадуваше за блясък друг.

Видях пустиня, където смъртта иде с палящи милувки, устните съхнат и жаден пламък блести в очите като острие на кинжал. Там всеки ден се умира с въздишка, която горещият самум отнася по широката пустиня; там всяка вечер, когато сенките на оазисите се проточат по пясъка, камилите благодарят с приведени глави на Бога за подарения им през деня живот.

След пустинята преминах през море. Познах бурята и видях часа, в който разярени вълни искаха да погълнат моя кораб, а гръмотевица искаше да срази ръката, стиснала вярното кормило.

Чаках мълчаливо. Вятърът ме шибаше по лицето, запираше дъха ми, но аз повдигнах загасващ поглед към далечния неясен хоризонт – дирех пътища за моите нестихващи копнежи. Вярвах, че някъде чака безмълвно въплътената приказка от моето детство – Северната царкиня със слънчеви очи, от чара на които злодеят става кротък като невинно дете. Аз вярвах в приказката от моето ранно детство, разказана ми край огъня на бащината къща, когато вретеното от хурката на майка ми пееше една тъжна песен.

Ето ме, сега съм пак скиталец – тъжен и унил.

Тежки друмища изпокъсаха струните на моята лютня. Тя сега мълчи, а песните в душата ми ридаят неизпяти и сълзите ме душат неизплакани.

Аз диря две зеници с изумрудения блясък на море, с кроткото сияние от звездите на Северната корона...

1931

Из книгата “Сказания за Новата Епоха ”

Текстът е специално предоставен от издателство Алфиола за читателите на портала

Както дойде пролетта на годината, неусетно и мълчаливо, така ще дойдеш и ти – дълго чакан, лъчезарен ден на друга Пролет, която ще ни роди изново. Твое знамение ще бъде тих поздрав на една обич, която ще сбере хората от всички меридиани на разораната земя в едно човечество, в едно семейство, в едно сърце! Ще се отворят устите на океаните и ще погълнат желязото, с което се убивахме; ще привлекат води небесата – да рукнат бързи ручеи и да умият кръвта, сълзите и греха. Ще дойдат птиците из далечните, сини хоризонти и ще донесат топлия поздрав на юга. Ние сами ще излезем из хижите, за да чуем кротките им викове и да изпълним сърцата си с радост.

Земята ще мълчи като уморена родилка, обвита в топла влага, и с притворени очи ще усеща милувката на слънцето.

По нейната снага не ще препускат орди и не ще свисти стрела, потопена в отрова.

Ще ликуват долините и ще светят върховете, ще пеят горите, а малките деца ще припнат с боси крачета по меката й детелина.

Ще се поздравят Изтокът и Западът; ще се прегърнат Северът и Югът; ще запеят меридианите като струни, докоснати с ръка; полюсите ще ликуват; и Небето ще се вслуша в тая златна пчелица, литнала към цветята на Всемира.

Ще дойде Пролетта, чакана хиляди векове, ще цъфнат белите цветове на вишните, ще ни събуди утрото с бодър вик, а орачът ще поведе из топлата угар, бели като преспи сняг волове.

Ще се стопят вековни ледове, ще паднат зидовете на зандани, ще тръгнат затворниците, отначало плахо, а после свободно и с широка стъпка.

От очите им ще побегне бледата печал и ще блеснат там сълзи на радост.

Ще пеят багрите на светлината, ще звънят секундите, ще екнат часовете, ще танцуват годините, ще пропеят вековете и ще размърдат тежка снага хилядолетията.

През всички времена ще пробегне радост и бялата стъпка на Космичната обич.

Както посрещнахме в мълчаливо тържество пролетта на годината, така ще срещнем и утрото на дългочаканата Пролет, която ще ни роди отново!

Май, 1940

Не бях сам, но не знам кои бяха с мен. Летяхме бързо, с ярост разцепвахме гъстата мъгла.

Скоро тя отстъпи, изчезна, стопи се в огнените ни ноздри. Сивотата и не можеше да скрие вече малкото село под нас.

Въздухът виеше от болка и се огъваше от устрема ни, а нашата вярна земна спътница – вихрушката, вилнееше на земята и рушеше всичко.

Тя бе наша сянка.

Бяха долепили дланите на ръцете си, много от тях бяха коленичили. Не помръдваха. Тълпата ги беше обградила в бодлив обръч, гневни ръце размахваха брадви, коси и вили. Летяха камъни и клетви, блъсна ме мирис на дива омраза. Вдишах с пълна сила и кръвта ми закипя като в адски казан.

Аз бях стихия, която ври и плющи.

Вихрушката се усили, полетяха керемиди и плевни, разпръснаха се купи със сено. Страшният й звук заглуши виковете на селяните, секирите се изплъзнаха от пръстите им. Забравили за жертвите си, те се втурнаха в отчаян бяг, един през друг, разперили безпомощно празните ръце.

Бягаха от нас и сянката ни.

С долепени длани, те стискаха ръце, а някои от тях бяха на колене. Очите им -затворени, а устните им мърдаха в безмълвен шепот. Те стояха неподвижни, като статуи на богомолци в незнаен храм.

Огнена вихрушка вилнееше до тях, а ние биехме земята с гръмове от ярост. Ярка светлина удари камбаните на църквата и секна тревожният им глас.

Всички бягаха - но те се молеха.

Хубаво е, хубаво е, поне за ден да бъдеш вятър.