„Себе си познай!“ - това е надпис, стоял храмовете някога. Да познаем себе си днес е изключително важно. Това е една от първите стъпки в окултното учение. Да познаваме себе си, значи, да сме пуснали светлинката вътре. Да сме търсили, да сме мислили, чувствали... Страшно е. В началото. Защото собствените ни демони се крият умело и не искат светлината да се доближава. Има нещо много важно в познаването ни. Това е Любовта. Любовта към Всичко-То. Към себе си, съчетана с вярата, че някъде там вътре в мен има мъничка частица от Бог, която очаква преоткриването си... Атеистично е нали?

Много сме се объркали, много сме се изкушавали и продължаваме, но все пак, когато се пробуди онзи зов отвътре, започва подреждането на всичко...

Съденето, недоволството често срещани днес, въпреки християнското учение, което е налагано по-скоро, като догма, а не с Любов, с разбиране и с прошка...

Защото липсва „себе си познай!“ -

Ние не се познаваме. Не сме събудили съзнанието си и правенето на Добро. Не си задаваме въпроси като: „Защо постъпвам така?, Какво ме накара да съм лош?, Искам да направя добро, а защо не се получава?“... И сме разочаровани, и сме сърдити... На себе си, на другите, на света... А дойдохме, слязохме някога да се учим. Да се научим да берем плод от Дървото на Живота... Доброто и лошото вече ги знаем, има плодове на познанието и те са си тук, тормозят ни, изискват ни... А може да ни служат, да ги ползваме, като опит...

Недоволни сме, защото изискваме, а не разбираме. Не разбираме себе си. Стараем се да угодим, ставаме зависими от оценките, от желанието да ни приемат, да сме част от групата, партията, държавата... За това и често, като правим добро сме разочаровани, защото още смятаме, че трябва да ни се отплатят, да ни отвърнат (търгуваме просто), с „добро-то“...

„Доброто излиза отвътре навън и се връща вътре, а злото иде отвън и се връща навън. Това са прости процеси. Всяко нещо, което се връща към тебе, е добро; всяко нещо, което заминава от тебе, е зло – на него не възлагай нищо. Онова, което губиш, то не е реално; а онова, което не губиш, което се връща при тебе, то е доброто, то е реалното. Това е окултна философия. Разчитай само на онези мисли и желания, които излизат и се връщат при тебе.“ - Беинса Дуно (Три категории храни. Първото обещание)

Питала съм се, защо да постъпвам, мисля и реагирам, като родителите си, например? Обичам ги, като всяко дете... Но те също правят грешки. И те са със своите си страхове, разбирания... Защо да повтарям нещо, което явно не е най-доброто? И те си имат свои битки, разочарования, разбирания... Защо да мразя или обичам, защо да приемам или отричам? Лоша ли съм ако не съм, като тях?..Имаме нуждата някой да ни обича, да отвърне на нуждите ни. Но ако може да не сме задължени. Това го иска всеки. 

Но идва време, когато сме сами. Сами да вземем решение и сами да поемем отговорност за това.

"Казваш: „Никой не ме обича“. – Ти се заблуждаваш. Първо, ангелите те обичат. Когато те носеха от небето, те обиколиха земята три пъти с тебе заедно. Това не е ли обич? В едно предание се казва, че всеки човек, който слиза на земята, минава през специфична врата. Никой не може да мине през тази врата, освен онзи, за когото е определена. Тя е толкова малка и тясна, че и с микроскоп не се вижда. Като дойдеш до тази врата, ще я отключат и веднага след тебе ще я заключат – никой друг да не минава през нея. Ако друг някой си позволи да мине през тази врата, всичко е свършено с него; той скъпо ще плати. Не мислете, че лесно се слиза на земята. Само през една врата можеш да минеш и то само когато се отключи. Следователно на земята можеш да дойдеш само през една врата. Връщаш ли се на небето, можеш да минеш през много врати – откъдето искаш. Питате: „Вярно ли е това, или не?“ – За онзи, който знае и разбира нещата, това е вярно; за онзи, който нищо не знае, не е вярно. Давам ти пари, но ти питаш, истински ли са, или фалшиви. Иди в гостилницата, дай парите на гостилничаря и виж, ще ги вземе ли, или ще ги върне назад. Ако ги върне, фалшиви са; ако ги задържи и срещу тях ти даде ядене, истински са. Истината трябва да се провери." Беинса Дуно ( “Значение на удовете”)

„Не приемай нищо лично-никой не прави нищо заради теб!“ - Дон Мигел Руис.

Така е, както и аз не правя нещо, заради другите. Реагирам различно, по мой си начин, защото имам определено виждане в дадения момент... Оглеждам с в другите и те в мен... Замеряме се с думи, с енергия, с глупост... Защото няма Любов! Нежна, прекрасна, безгранична! Защо да се сърдя на другия, на ближния? Значи да се сърдя на себе си, защото не разбирам душата си, и неговата...

Когато не се сърдя, а приемам и разбирам съм свободна. Когато отстоявам себе си, принципите и доброто вътре в мен, съм свободна! Независима!... От собствените си капани и гласове...

Всички имаме нужди, всички живеем в материален свят, плащаме сметки. Но това не е същината на живота ни. Не е нормално да сме роби на материята. Имаме и нужда от „храна за душата“. От нещо, което да ни освободи от материята, да ни даде надежда, вяра, че има повече от това... Търсим го... Понякога подсъзнателно...

„Спазвайте и двата закона – на Бога и на кесаря, без да ги смесвате. Когато прочетеш една хубава книга, или направиш добро на някого, това е плащане дан на Господа; когато се нахраниш добре, ти плащаш дан на кесаря. Благодари, че си платил данта си и не мисли за утрешния ден. Какво ще стане с децата ти, с тебе, не мисли за това. Какво ще ядеш утре, и за това не мисли. Благодари, че днес си платил своята дан на кесаря.“ (Беинса Дуно)

Човек, който познава себе си, знае, че си има от всичко-добро и лошо... Често водим битки вътре в себе си, и вън даже... Те са нещо, което има за цел прочистване. Утихване и мир... Мирът е забравяне, заглушаване на всички гласове от миналото-гласът на възпитатели, родители, отхвърляне на остарели разбирания и догма!

Едва тогава, когато остане само тя, Любовта – „гола, нахална и млада!“ Без предразсъдъци и гордост! Едва тогава, когато я проявим без мисъл и очакване, иде щастието... Щастието да бъдеш! Да се радваш на живота, такъв, какъвто Е!

Погрешката ви в самовъзпитанието е, че вие всички си служите със старите методи и мислите, че може да се самовъзпитавате. Не си правете тая илюзия. Никога човек не може да възпитава другите хора. Може да ги дресира. Човек само подбужда, подкрепя доброто, което е в него, оставено по свобода да действа. Престанете да се самовъзпитавате. Може да се каже: оставете доброто в себе си да постъпи свободно. Ако искате възпитание – подбуждайте доброто. - Б. Дуно – „Добре е“

Едва, когато нямах нищо, не служех на интереси, партии, пристрастия. Едва, когато душата ми премина през ада, който разпалваше кладите в мен, едва, когато притихнах, тогава и ада вън млъкна, изчезна! Когато забравих знания и смалих его-то си, тръгнах след Него! Чувах тихия шепот на душата си. Гласът, който казва, „Не бой се и върви след Мене!“

Тогава изчезват всяка сянка и страх. И е леко... Душата пее... Тогава се доверяваме на Бог! И спираме, отказваме се от контрола! Тогава започват чудесата, тогава разбираме нещо толкова важно - Не сме сами! Та ние сме заобиколени, прегърнати от една Разумна Вселена. Обичаща, даваща, прегръщаща... Любовта на Бог! 

"Само Божията Любов е Любов! Само проявената Божия Любов е Любов!" (Учителя)

Мига, в който О,Съзнаем това Живота спира да е добър и лош. Тогава ставаме част от чудесата и ги правим видими...

„Моят Мир ви давам!“ -толкова чистота и красота, дълбочина и Виделина има в тези думи! В тези думи са събрани може би 2000 хиляди години живот и знания... Основа за следващия период. Ерата на Водолея!

Изживейте ги, усетете ги! Не мислете, че реакциите ни са излишни, че спираме да реагираме различно. Продължаваме да живеем, но без да съдим себе си, другите... Свободни сме! Да бъдем! И даваме Свобода! Не се страхуваме от промените и приключенията на Живота! Въпреки чисто човешките си реакции понякога.

6.10.2016 г.

Има четири вида слушане: самосъзнателно, съзнателно, подсъзнателно и свръхсъзнателно.
При самосъзнателното слушане, слушаш, за да отговаряш.
При съзнателното слушане, слушаш, за да чуваш.
При подсъзнателното слушане, слушаш, за да се свързваш.
При свръхсъзнателното слушане, слушаш, за да служиш.

Всеки може да слуша, но не всеки може да чува.
Всеки може да чува, но не всеки може да разбира.
Всеки може да разбира, но не всеки може да прилага.
Всеки може да прилага, но не всеки може да служи.
Да слушаш и служиш е привилегия, дарба и избор.

Заекът като слуша - чува заплаха. Реагира с бягство, самообвинение и самокритика.
Вълкът като слуша - чува провокация. Реагира с гняв, критика и нападение.
Еленът като слуша - чува болката, радостта и дълбочината. Реагира със свързване, разбиране и подкрепа.
Фениксът като слуша - чува ромоленето на Бога. Реагира с трансформиране, примиряване и единение. 
Само Фениксът може истински да слуша, чува и разбира.

Ако искаш да чуваш като Феникса, започни със себе си.
Слушай песента на сърцето си и ще започнеш да чуваш.
Слушай изгревът на мисълта си и ще започнеш да разбираш.
Слушай красотата на дарбите си и ще започнеш да прилагаш.
Слушай любовта на Бога в себе си и ще започнеш да служиш.

Ако искаш да чуваш като Феникса, започни с природата.
Слушай играта на извора и ще започнеш да чуваш.
Слушай полъха на вятъра и ще започнеш да разбираш.
Слушай благоуханието на цветята и ще започнеш да прилагаш.
Слушай мъдростта на природата и ще започнеш да служиш.

Ако искаш да чуваш като Феникса, започни с ближния си.
Слушай молитвата на сърцето му и ще започнеш да чуваш.
Слушай светлината на мисълта му и ще започнеш да разбираш.
Слушай благородството на намеренията му и ще започнеш да прилагаш.
Слушай красотата на душата му и ще започнеш да служиш.

Ако искаш да чуваш като Феникса, започни с Бога.
Слушай диханието му и ще започнеш да чуваш.
Слушай присъствието му и ще започнеш да разбираш.
Слушай шепота му и ще започнеш да прилагаш.
Слушай необятността му и ще започнеш да служиш.

Слушай, чувай, разбирай, прилагай, служи!

09.11.2015
Варна, България

Ом – първичният звук на Сътворението е най-всеобхватният и възвишен символ в индийското духовно пространство, който играе роля и в будизма като мантрическа сричка. Ом е както символ на формата, така и на звука. Тази сричка е проява на духовната енергия; символ, който е разпространен в целия Изток и обозначава присъствието на Aбсолюта в материалния свят. Учителя посочва Ом като всеобхватно единство: „Ом е това, което съдържа всичко в себе си. „Ом“ е светлина... Всичко най-хубаво в Природата е турено в „Ом“.

Слогът „Ом“ e централен в цялата ведическа литература. Най-пълно изяснение на неговото духовно значение намираме в Упанишадите. Те са последната част на всяка от четирите Веди и съдържат върховното знание, посредством което може да се постигне тотално освобождение от веригата на земните превъплъщения (сансара). Думата „упанишада“ означава „това, което приближава човека към учителя“ или „седя близо до до Бога“ (упа-ни-сад). Това определение е оправдано от гледна точка на факта, че ученията на Упанишадите са били известни само на посветените. Индийската традиция ги приема за Божествено откровение (шрути), поради което - лишени от грешки, съмнения и противоречия. Те се разглеждат още и като вътрешно или тайно значение на Ведите и затова техните поучения се наричат понякога Ведопанишади - тайната на Ведите.

Звуковете „Аум“ и „Ом“ са идентични по свята същност (но различни като звучене, а оттам и като енергия). Символът, който обозначаваме като „Ом“ се състои от трите санскритски букви - А, У и М; АУМ е самото произношение на ОМ. Духовното тълкуване на звука „Ом“ се съдържа в Мандукя-упанишад, който се отнася към Атхарваведа. Наименованието на тази упанишада има връзка с едноименната школа на легендарния брахмански авторитет Мандука и в нея се говори за състоянията на съзнанието. В първия стих се казва:

„Хари ОМ. ОМ - тази сричка е всичко това Разяснение: всичко минало, настоящо, бъдещо - всичко е сричката ОМ. И онова; което е извън тези три времена също е само сричката ОМ.“

„Хари ОМ“ е свещена санскритска формула, с която се призовава Бога. В първия стих сричката „Ом“ е представена в двата си аспекта: като аналог на времето и като емблема на вечността. „Минало, настояще и бъдеще“ са трите аспекта на времето, за които се казва, че са същият този звук. В някои тълкувания те отговарят на трите букви: Минало - А, настояще - У и бъдеще - М, като по такъв начин се свързват пряко с думата АУМ. Интересното е, че самото време, което е израз на крайното съществуване, на земното и преходното, също се включва в Абсолюта. Във втория стих се казва: „Всичко това наистина е Брахман“. Това е израз на недуалистичното учение (адвайта) на Упанишадите, за което на Абсолюта не се противопоставя материята, тя е или еманация на част от Него или е породена от космическата илюзия „майа“. В действителност всичко е Брахман, което и е основният лайтмотив на учението на Упанишадите, което се представя и тук във втория стих:

„Всичко това наистина е Брахман. Брахман е и този атман, четириделният (с четири състояния).“

Една от основните идеи на Упанишадите е идентичността на Бога, Атман - Мировата Душа, джива - индивидуалната душа и материалния свят. Това идеалистично монистично разбиране се появява и тук, вече във връзка със звука „Ом“. Атман - съкровената същност на всяко живо същество има четири състояния. Три от тях са като че ли повече свързани с времето, защото при тях все още има известен процес на познание, а Четвъртото се корени в Неизразимото, нямащо име и форма. В първия стих тази идея е изразена с трите познати състояния на времето - минало, настояще и бъдеще (разбира се, не става дума за пълен аналог), а четвъртото състояние като „онова; което е извън тези три времена“ - вечността. Следва изяснението на тези състояния-нива на Атман:

„Положението на бодърстване, с насочено навън познание, със седем части... е Вайшванара, първото състояние."

„Вайшнавара“ или още „Вирадж“, означава буквално „отнесен до всички хора“. Вайшванара владее тялото, усещанията и мислите на хората в будно състояние. Това е първото от четирите авастхи - състояния на съзнанието. То изразява будният живот на външно движещото се съзнание и отговаря на буквата „А“ в звука „Аум“. То е, така да се каже, началото на проявленията на съзнанието, свързано с познанието, идващо на базата на сетивата, изразено чрез думите „насочено навън познание“ - емпиричното познание и всички произтичащи от него умозаключения. Съгласно индийската традиция това състояние на съзнанието е свързано по-скоро с авидя - невежеството. Тук е мястото и на Его-то, схващано като най-силна пречка по пътя на духовната себереализация.

Четвърият стих се изкачва по-нагоре в духовните пластове:

„Положението на сън (свапна), с насочено навътре познание, със седем части на тялото... е тайджаса, второто състояние.“

„Свапна“ е състоянието на съновидение по време на сън. В него мисленето действа, независимо от тялото и външния свят. В традицията „Веданта“ то се нарича още „тайджаса“, което буквално означава „пълен със светлина“. Тук съзнанието на сънуващия със своето мислене създава образи и представи, което не са идентични с тези от будното съзнание, но произхождат от него. Те се връщат като трансформирани преживявания от деня, изместени във времето и пространството. Тук е мястото и на пророческите сънища, които са вдъхновени и озарени от по-висшите нива на съзнанието. В звука АУМ, то се представя от буквата „У“ - средищното състояние.

Петият стих се отнася до състоянието на съзнанието, при което вече липсва всяко мислене и преживяване:

„А когато спящият не желае нищо, не вижда никакви сънища, това е сушупти (дълбок сън). Положението сушупти, с единно и цялостно познание е блаженство (ананда)... това е, третото състояние.“

„Сушупти“ означава дълбокия сън, в който не съществуват нито мисленето, нито егото - това е още съня без съновидения. В него не съзнаваме нито тялото си, нито вселената. Тук познанието не е фрагментарно, откъслечно, подобно на емпиричното. При това „единно и цялостно познание“ душата става едно с Бога, едно с Брахман. То е още и „блаженство“ (ананда), което и е една от основните характеристики на Абсолюта (Сат - Чит - Ананда или: Битие - Съзнание - Блаженство). На тази степен има пълно единение на субект и обект или казано с езика на индийската духовност - изчезва илюзорната разлика между обект и субект, идващо от дуалистичното съзнание, породено от невежеството. То отговаря на буквата „М“ в звука АУМ - завършващата буква, символизираща още затваряне на кръга чрез прибиране на устните при изговаряне. В следващите стихове се описват и неговите характеристики.

В седми и дванадесети стихове се намира описанието на Четвъртото състояние, наречено още „турия“, което буквално означава „четвърто“ и е наречено така, вероятно защото е неподдаващо се на никакво характеризиране с име, образ, форма, понятие:

„Не е познание навътре, не е познание навън, не е познание към двете...; невидимо, неизречено, неуловимо, неразличимо, неосъзнаваемо, непоказваемо; ...безстрастно, милостиво...“ (7) „Безразмерен, четвърти, недосегаем, прекратяващ илюзията, благотворен... (12).

В действителност четвъртото състояние е Абсолюта - неизразимото, нямащо име и форма (нама-рупа), абсолютното блаженство.

Формата на символа „Ом“ се смята за конкретна еманация на осъзнатата истина. Нищо във вселената не е независимо, всичко е преображение на Едното съзнание, всичко участва в различни степени от неговата същност.

Символът „Ом“ се състои от три криви, един полукръг и една точка и е едно цяло.

Трите криви са свързани една с друга и произлизат една от друга. Точката с полукръга е свободна, тя владее цялото. Символът сочи трите състояния на съзнанието (будно състояние, сънуване и дълбок сън), както и свръхсъзнанието.

Полукръгът под точката не е затворен, той обозначава безкрайността, което указва, че ограниченото мислене не може да обхване дълбочината и височината на точката.

Материалният свят на будното съзнание се символизира от по-голямата долна крива (1).

Равнището на състоянието при сънуване, което е стимулирано само от менталния свят, се символизира от втората малка странична крива (2).

Горната крива (3) символизира несъзнателното, което наричаме дълбок сън, но е все пак свързващо звено, защото лежи най-близко до точката на абсолютното съзнание.

Точката е абсолютното съзнание - свръхсъзнанието, което осветлява и управлява останалите три, наречено, както споменахме, „четвъртото“. Точката осветлява трите състояния - тя самата свети чрез своята собствена светлина.

В духа на Новото учение четирите нива на съзнанието, които се описват в Мандукя-упанишад като състояния на „Ом“, могат да се обозначат така:

- първото състояние на бодърстване е във връзка със самосъзнанието (ума);

- нивото на съня със съновидения може да се уподоби на съзнанието (сърцето);

- третото състояние на дълбокия сън се свързва подсъзнанието (душата) и

- четвъртото състояние - неизразимото, неуловимото, неизказаното, е свръхсъзнанието (духът).

Разбира се, трябва да се отбележи, че аналогията не може да бъде пълна и самодостатъчна, защото четирите състояния на съзнанието не могат да бъдат тълкувани единствено в светлината на източната традиция. Тя може много да помогне при тълкуванието, конкретно във връзка със звука „Аум“, но следва винаги да се имат предвид и зрелите духовните плодове на западната езотерична традиция, когато се търси смисъла на съкровените образи, формули и идеи.

Множество тълкувания посочват връзката на първичния звук „Ом“ със стиха от Евангелието: „В начало бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото“ (Йоан 1:1). Словото, в един от неговите аспекти, е звук, първоначалния звук - творец на всичко съществуващо. Такова е разбирането и за „Ом“. Формулата, с която завършва всяка от 18-те глави на Бхагавад Гита (свещена книга за индийската духовност) е „Ом Тат Сат“, означаваща Ом - това е битие.

Учителя споделя разбирането, че „Аум“, „Ом“, „Аумен“ и „Амин“ са една и съща дума, дадена в различни духовни традиции. „Амин“ често се възприема само като прибавка в края на молитвите и формулите, но в действителност това е едно от свещените имена на Христос - Словото. Това е загатнато в книга „Откровение“: „И на ангела на лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание“ (гл. 3, ст. 14). С това бегло щрихиране можем да посочим централното значение на Христос и в двете традиции - източна и западна, фокуса на които винаги обхваща едно централно свещено Име - разбиране, намерило израз в думите на Учителя: „Христос е Великият вдъхновител на всички откровения през всички времена“.

Звукът АУМ е и име на едно от упражненията в Паневритмията, което е и нейното ядро, или както още го наричаме - нейното сърце (14-то, 15-то и 16-то упражнение в първата част - 28 упражнения). Като окултно музикално упражнение „Аум“ се пее три пъти, а паневритмичното упражнение „Аум“ се състои от четири цикъла с по седем движения.

Ако се опитаме да го разгледаме в светлината на Мандукя-упанишад, то четирите цикъла съответстват на четирите състояния на съзнанието, тръгвайки от самосъзнанието, през съзнанието към подсъзнанието и стигайки свръхсъзнанието (неизразимото и абсолютното). В първите два стиха е загатнато, че всяко състояние съдържа в себе си седем нива: (1) „Положението на бодърстване, с насочено навън познание, със седем части... (2) „Положението на сън (свапна), с насочено навътре познание, със седем части на тялото... (к.м. - б.а.), което директно напомня седемте смени на ръцете във всеки от четирите цикъла:

Това може да бъде основа за разбирането, че всяко едно състояние на съзнанието, представено от четирите цикли на упражнението, съдържа в себе си седем поднива. А четирите цикли с по седем поднива дава числото 28 - общият брой на упражненията от първата част на Паневритмията. Затова може да се каже, че упражнението „Аум“ резюмира в себе си тази първа част; затова то е и самото сърце на 28-те упражнения.

Разбира се, горните размисли могат да имат отношение и към другите упражнения в Паневритмията, защото всички те са едно цяло. Остава като задача за бъдещето да се търси възвишения им смисъл и всяка придобивка в тази посока е ценен и зрял плод на Духа в движението към Единното Вечно Съзнание.

Божиите имена са извор на познание за Бога. Чрез тях ни се разкрива Божията същност и Неговите проявления в битието. В Стария Завет се открояват няколко имена, характеризиращи по различни начини Божието битие, като две от тях особено се открояват: ЯХВЕ (Йехова) и Ел Шаддай.

Общо име на Бога в семитските езици е ЕЛ. Това е обозначение на божество или божества в най-общия смисъл на думата. В Рас Шамра¹ ЕЛ е собствено име на бога на хананците. В Стария Завет много често то се употребява с определения: „Бог (ЕЛ) ревнив” (по смисъла на Вт. 5:9), „Бог (ЕЛ) на Ветил” и др. Честа е и употребата му в множество число като „Елохим” (още в първото изречение на Библията – Бит. 1:1 и др.)². Среща се и като „ЕЛ Елион” и най-често е превеждано като „всевишен Бог” – така, както Го почита Мелхиседек, който е описан като Негов свещеник³. ЕЛ, Елион първоначално са имена на божества в семитския свят, а след това се превръщат в Стария Завет в имена на единия Бог, разкриващи същността Му.

Името „ЯХВЕ” (Йехова или Яхвех) обикновено се превежда на български като “Господ” и е смятано от евреите за собственото и върховно име на Бога (виж Изх. 3:15). В тази форма то е възникнало в резултат на вокализирането на еврейския свещен текст⁴. Произношението „ЯХВЕ” се е получило чрез транслитерацията на името на гръцки в раннохристиянската литература, където се среща като „Яове” (Климент Александрийски, 2 в.). Тетраграмата ЯХВЕ⁵ постепенно започва да се смята за прекалено свещена, поради което при четене е заменена с „Адонай” (от евр. „Господ мой”)⁶.

В откровението пред Мойсей (теофания) пред горящата къпина, му се разкрива още един много съществен нюанс на Божието естество: в отговор на въпроса на Мойсей за името Божие, гласът от горящата къпина му казва (съгласно обичайния превод): „Аз съм Онзи, Който съм” (Изх. 3:14). На библейски еврейски това звучи: „(Й)ехейех ашер (Й)ехейех”, което, преведено буквално, означава: „Съм, Който Съм”⁷. В по-широк смисъл това означава: Аз единствен СЪМ, единствено Аз съществувам, Който съм неизменен винаги.

Името „Ел Шаддай” се среща в същия пасаж, описващ откровението пред Мойсей при горящата къпина. След като Мойсей се завръща в Египет, Бог му дава напътствия как да постъпи с египетския фараон и израилтяните (евреите): „Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името "Бог Всемогъщий" (EL SHADDAY); а с името Си "Господ" (YHWH) не съм им се открил" (Изх. 6:3).

„Ел Шаддай” определено е централното име, с което е известен Бог в епохата на патриарсите, наред с „Ел елион”, „Йеова ире” (Господ ще промисли)⁸ и др. То се среща често в старозаветната книга „Йов” (около 30 пъти), както и в книга „Псалтир”. Значението му обикновено се извежда като глаголен дериват от „shadad” (shad-dah'-ee, „действам със сила”) със значение „всесилен”, „всемогъщ”. N. Waiker се опитва да изведе „шаддай” от шумерски със значение на „всезнаещ”. М. Weiper търси връзка с еврейското “shadeh” (поле, степ) и го превежда като Бог на степта и полята. Особено интересно е становището на W. Albright, който сочи акадското “shadu” (планина) и превежда: „Ел (Бог) планинарят” с възможност „Бог на планината”. Той се опира в случая на древносемитското вярване, че домът на боговете се намира в планината на север (Ис. 14:3, Пс. 47:3)⁹. Навсякъде в библейския превод „Септуагинта”¹⁰ „Ел Шаддай” е предадено с гръцкото „Pantokrator”, което означава „всесилен”.

Това божествено име се появява и на други три места, освен в книга „Йов”: в Петокнижието (първите пет книги от Библията, носещи еврейското име „Тора”), при пророците Исаия, Йоил и Йезекиил (Ис. 13:6; Йоил 1:15; Йез. 1:24; 10:5), и в Псалмите (67:15 [в евр. Библия 68:15]; 91:1 и Рут 1:20-21). Според В. Кайзер „…Всички те заедно отговарят на общия смисъл на името и неговата употреба в Патриархалната епоха; Бог е Всемогъщ и Велик Владетел, Който може и ще действа от името на тези, които обича и които са призовани според Неговите намерения и план.”¹¹

Когато Учителя е започнал да извежда последователите си на Витоша, в повечето случаи те се спират до изворчето, което е до Белите брези. На това място след време Учителя дава името „Ел Шадай”¹². При един от разговорите той казва: „…Бивакът ще се нарече Ел Шадай, което значи Истинският свидетел.”¹³ С оглед на посочените по-горе възможни значения на еврейското „шаддай”, могат да се направят определени изводи за особеното въздействие на мястото и даването точно на това име от Учителя. В случая „Истинският свидетел” изглежда е езотеричният превод и тълкувание на името „Ел Шаддай”¹⁴. Ако приемем и опитът на W. Albright, който извежда значението на „шаддай” като планина („Бог на планината”), то вероятно неслучайно това име е дадено от Учителя на местност в планината Витоша. А планината като символ на място на Божието откровение и среща с Бога, понякога е и символ на преимуществена позиция, от която се вижда надалеч; навярно в този смисъл е употребата във Втор. 32:49, Мат. 4:8 и Лука 4:5. В препоръчвания от Учителя псалм 91 отново, още в първия стих е употребено „Ел Шаддай”: „Кoйто живее под покрива на Всевишнаго (EL ELION), ще пребивае под сянката на Всемогъщаго (EL SHADDAY)”.

„Имената” на Бога, давани в Стария Завет всъщност са определени качества на единия Бог или свръхсетивни същества от духовните йерархии. Всички тези имена са свещени формули, които, ако се произнасят с нужното благоговение, могат да въведат окултния ученик в свещено състояние на духа, позволяващо му все повече да навлиза в познанието на тайнствения свят на Божието битие.

Какво е това Щастие?

Доколко то е резултат на двата фактора – външни обстоятелства и вътрешно състояние?

Как човек да реализира по най-добрия начин искренното желание на своята душа?

Най-сериозното изпитание, което човек среща в житейския си път е как да доближи и обедини вътрешната си хармония с външната.

Външната хармония в света е пряк резултат от вътрешната хармония в човека. Вътрешната хармония позволява на човек да узнае целите и идеалите, които ще му донесат щастие.

Хилядолетия човек размишлява над въпроса за щастието.

Ето една древна китайска приказка, която разказва за същността на щастието по един интересен начин.

Преди няколко хиляди години в Китай имало изключително жесток и егоистичен диктатор. Той бил този, който наредил да се построи около страната стена, дълга шест хиляди мили. За да се разбере онова време, трябва да се знае, че много хора загинали по време на строежа на стената и техните тела били заравяни там.

По същото време имало един много стар китаец, който притежавал само две неща на света, които обичал: неговия единствен син и неговия единствен кон.

Не щеш ли по една случайност, един ден конят избягал. Чувайки за това всички старейшини на града дошли да го успокояват:

„Какво нещастие, че твоят кон избяга.“

Старецът ги погледнал и отговорил:

„Откъде знаете, че е нещастие?“

Няколко дни по-късно конят се завърнал, следван от шест други коня.Така богатството на стареца се увеличило. Виждайки това старейшините го наобиколили отново и казали:

„Какво щастие, че сега притежаваш седем коня.“

Старецът се замислил за миг. Тогава ги погледнал както преди и отговорил:

„Откъде знаете, че това е щастие?“

Същият ден след обяд единственият му син решил да се опита да обязди един от дивите коне. Паднал и впоследствие окуцял. Сега старейшините се събрали отново и казали:

„Какво нещастие, че твоят син падна от коня и не може да ходи.“

Старецът им отговорил по същия начин:

„Откъде знаете, че това е нещастие?“

Старейшините били много озадачени и си отишли.

На следващия ден хората на императора дошли в същия този град. Те имали заповед да направят списък на всички способни мъже за строежа на ужасната, дълга шест хиляди мили стена. Всеки младеж от града бил взет, освен сина на стареца. Когато това се случило, старейшините се убедили, че най-после разбрали мъдростта на стареца. Те отново отишли при него и казали:

„Колко си щастлив, че твоят син не беше взет за строежа на стената“.

Отново старецът ги погледнал и казал,

„Откъде знаете, че това е щастие?“

В този момент, старейшините били напълно озадачени. Те се отдалечили и се посъветвали помежду си. Тогава се върнали при стареца и казали:

„Ние поговорихме помежду си и се съгласихме, че ти си най-мъдрия човек в цял Китай. Ние считаме, че ще бъде голямо щастие, ако станеш кмет на нашия град.“

Старецът вдигнал ръце в отчаяние и казал:

„Откъде знаете, че това ще бъде щастие? Аз не искам тази работа.“

И си отишъл.

Е, напълно възможно е да е бил най-щастливия човек в Китай, тъй като познавал тайната на щастието!

„И който не вземе кръста си и не върви след мен, не е достоен за мен“

Библия, Матея, гл.10, 38 стх.

Всички хора на земята носим кръста си по някакъв начин.

На едни той е по-лек, на други – по-тежък. Но на всички ни страданието, в известен период от живота, е съпътствало ежедневието ни и е предизвиквало обезверяване и известно отчаяние.

Страданието присъства в живота ни с едничката цел, да ни доближи до Бога. То е важен метод чрез който ние еволюираме и вървим напред и нагоре в човешкото си развитие. Не случайно е казано в Писанието:

„Призовете Ме в деня на вашите изпитания и Аз ще ви помогна. И ще Ме прославите.“

Духовният учител на българите, Петър Дънов ясно и недвусмислено е казал в беседите си, че раждайки се на Земята, няма начин да избегнем страданията. От всичките планети и небесни тела в Галактиката, Земята изпълнява функцията на каторга за душите. Тя е място на активни страдания, каквито не съществуват никъде по вселената. На Земята се изпращат да се прераждат всички непокорни и непослушни души, и чрез изпитанията и страданията, които им се дават, те постепенно се осъзнават и вървят бавно по спиралата на своята еволюция.

„Съвременните хора искат да бъдат щастливи, а при това отричат Бога. Те трябва да знаят, че вън от Бога никакво щастие не съществува. Щом се отдели от Първата причина, човек се излага на страдания и нещастия...Връщането на човека към Първата Причина се придружава с радост.“ П.Дънов, Лъчи на живота-съборно слово, стр.251

Колкото е по-високо развито съзнанието на даден човек, толкова по-малко страданията ще огорчават живота му. Не че ще спрат да го съпътстват по пътя му на човек, но осъзнавайки ги, той няма да изпада под тяхна власт и да приема в себе си отрицателните им влияния.

И още, колкото е по-голямо егото в човека, колкото повече егоизмът заслепява погледа му, толкова повече ще страда; колкото повече мисли единствено и само за себе си и собственото си благополучие, толкова повече нещастията ще го следват по петите.

Защото се знае, че страданията са в пряка зависимост от желанията на човека. Повече и по-неразумни желания, искания, амбиции, претенции – повече и по-тежки страдания му се изпращат, докато се осъзнае какво и защо се случва.

Е, в крайна сметка, всичко е за добро, като не може по-лесния начин, ще става по трудния, важното е само едно - човек да разширява съзнанието си и колкото по-високо е осъзнаването, толкова повече той се доближава до Божестения си първообраз.

Защото целта и смисъла на живота на хората не е да „си събираме съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат и дето крадци подкопават и крадат“. Защото е казано в Библията, че „дето е съкровището ти – там е и сърцето ти.“

И още: „...каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“- Матея, гл.16, 26стх.

Именно затова хората сме съпроводени от коректива на страданията и изпитанията, защото сме все още твърде несъвършени в разбиранията и постъпките си и твърде далеч от истинското лице, дадено ни от Бога. Защото знайно е, че сме сътворени по Негов образ и подобие. Но има много да работим все още върху себе си, за да се очистим от полепналата кал по нас, докато открием истинския си , Божествен облик.

Защото как ще можеш да усетиш ближния си, как ще съчувстваш и помогнеш на болния, на бедния, на страдащия до теб, ако ти самият не си изпитал на гърба си тежеста на болката, на бедността, на страданието?

Как ще подкрепиш изпадналия в нужда, ако сърцето ти не е отворено за другите и любовта не го затопля?

Защото е казано: „Никой няма любов по-голяма от тая, щото да положи душата си за приятелите си!“ - Йоана, гл.15, 13стх.

Хората се раждаме, живеем, радваме си и страдаме на тази земя с единствената цел да усилим Любовта в сърцата си, да усилим Мъдростта в умовете си, да се отворим за мъките на ближните си, доброволно, по собствен, свободен избор и с много обич.

Това е и заветът на Христос към човечеството: „Това ви заповядвам: да любите един другиго.“

А нали всички се определяме като християни...

Ходим в църквите, кръстиме се, палим свещи, сключваме църковни бракове...

Тази принадлежност към християнството обаче трябва да се осъществи в нас на дело и да се проникнем от идеята в дълбочина, да затупти Христовото учение в сърцата ни. Празните думи и фалшивата, външна показност не вършат работа.

И когато Бог иска да ни изпита доколко вървим в този път, ни праща изпитания и трудности в живота, под формата на различни страдания. И само от нас зависи, от нивото на съзнание, до което сме достигнали, как ще се справим с тези трудности.

„Скръбта и радостта са две състояния в човешкия живот, които постоянно се сменят. В скръбта човек се учи да събира, а в радостта – да дава. Човек не може да дава, докато не е събрал. Ако нищо не е събрал, какво ще дава? Първо човек трябва да събира, а после – да дава. Като не разбират този закон, хората искат да се радват, т.е. искат радостта да предшества скръбта. Когато е допуснал страданията и скърбите в живота, Бог е имал нещо в предвид.“

и още:

„ Радостта и скръбта са два пътя, чрез които Любовта се проявява. Докато не разбере смисъла на радостта и страданието, човек не може да разбере живота. Щом не може да разбере радостта и скръбта, човек неизбежно се натъква на доброто и злото, които му създават ред противоречия. В края на краищата човек трябва да примири противоречията в живота си.“

П.Дънов, Лъчи на живота – съборно слово, 250стр.

Много важно е нашето отношение към страданията и изпитанията, които ни се изпращат. Ако роптаем срещу тях, недоволстваме и не ги приемаме, като гледаме да ги избегнем по всякакъв начин, дори като натоварим с тях близките си, то неразбирането ни е тотално и съответно ни се изпращат още и още трудности.

Ако проявим разбиране, осъзнаем защо ни се праща това или онова изпитание, и приемем и се смирим пред Божията воля, като пред нещо, много по-висше от нас, което е създало и управлява живота, то и бремето на страданията ще е по-леко и по-бързо ще ни отмине.

Но ако държим на всяка цена да стане нашето, да наложим волята си, независимо на каква цена – то и ударите върху ни са гарантирани.

Егоизмът и самолюбието не са добрия съветник на щастието.

Никой не може да избяга от страданието. Навлизайки в живота ни, то ни изправя пред отчаяние, разочарование, страх. Но дори и в такива трудни моменти човек , ако иска, може да се издигне над нещастието, болката, смъртта и да намери своя вътрешен мир, като загърби себе си, личното си благополучие и даде път на състраданието, милосърдието, безкористността и алтруизма в името на Висшите идеали. По този начин поражението може да се превърне в победа, а личността да успее да израстне духовно и да се възвиси нравствено..

Да се открие смисъла в дадена трудна ситуация не води до промяна в условията на самата ситуация. Може да се промени само отношението ни към нея. И по този начин чувствата на безнадежност и отчаяние се заменят с надежда.

Трябва да научим себе си, че е от съществено значение не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас.

И още нещо. Темата за страданието е в много тясна връзка с кармата , която човек си е заработил в миналите си животи и, която сега се проявява. Ако в предишни съществувания си живял в пълно противоречие с Божествените закони и принципи, ако си се отнасял зле с хората около теб, ако си бил генератор на негативизъм и зло, то няма как сега да живееш добре, в радост и щастие. Ще трябва да си понесеш последствията от собствените постъпки и действия. И ако не разбираш този закон то ще има много да се чудиш и да се тюхкаш, защо ти се случват все на теб нещастията.

А нищо не е случайно в живота. Всичко си има своето основание, своята причина и следствие.

И нека погледнем с вяра и оптимизъм на живота си, за да го изживеем по възможно най-добрия начин.

Да изпращаме добри мисли в пространството и да се научим да обичаме и да прощаваме, както на другите така и на себе си. Както и да учим непрекъснато, за да разберем мъдростта на живота. Само така ще успеем да се разплатим с кармата, която сме създали и да повишим съзнанието си, за да можем пък в следващите си животи да се издигнем на по-високо ниво на развитие, като сътоветно и страданията ни ще са по-малко.

И да потърсим тишината в себе си и там да се вслушаме във великите и мъдри думи на Учителя Петър Дънов:

„Най - хубавото нещо на земята е страданието. Дето е Бог, там е страданието. Дето не е Бог, никакво страдание не съществува. Благата на живота идат чрез страданието. Ако можеше без страдания, първо Христос щеще да спаси света без страдания. Велик е онзи, който носи съзнателно страданието. Ние, със своето неразбиране си причиняваме страданията. Най-малката нечиста мисъл е в сила да наруши хармонията в твоя живот. Най-малкото нечисто чувство и желание нарушава чистотата на твоя живот.

Страданията са метод, чрез който природата си служи за смекчаване на грубите чувства на човека. Като страда известно време, човек постепенно отстъпва и започва да мисли, да влиза в положението на бедните, на страдащите. Без страдания жестокостта, грубостта на човека не могат да се смекчат.

Страданията са пътища, чрез които Природата изхвърля нечистотиите от човешкия ортганизъм. Като знаете това, благодарете, защото без тях щяхте да се отровите.

В страданието се печели. Който не страда – той е в застой. Който страда – расте.

Оправянето на света е работа на Бога. Работата на човека е да оправи своя малък свят. Как ще го оправи? Чрез страданията човек се изправя.

Когато Бог иска да застави хората да го познаят – праща им страдания.“

И да не забравяме никога , дори и в най-трудните си моменти думите на Христос:

http://russiandelhi.com/?p=290 ( бел. ред)

Все пак, има и някои нюанси. Ето какво пише Мастер Чоа Кок Суи в книгата си „Практическа психична защита за дома и офиса”:

Ако не искате да причините вреда на човека, който ви изпраща гневна или накъсана енергия и също така не искате влошаване на емоционалното му състояние, какво ще направите? Концентрирайте се върху сърцето си и благословете този човек с любов и с намерението цялата негативна енергия да се трасформира в спокойствие, разбиране и мир. По този начин вие ще неутрализирате /или най-малкото ще сведете до минимум/ ефекта на психичен бумеранг.

Благославяйки човека с любов и с това, което е най-добро за него, вие отразявате и сублимирате негативните мисли, които са ви били изпратени. Това е основано на „Закона за отблъскването” (противоположностите се отблъскват). Може да си повтаряте думите „мир”, „шанти” (спокойствие, хармония), „шалом” (мир) или „мир на теб”. Мислено благословете недоволния човек с мир.

Човека, защитаващ се с огледало, шеговито бихме могли да сравним с ядосан войник, който отговаря с удар в челюстта, ако му отговорят неправилно. Ще го уважават и ... избягват. Един истински мастер на бойни изкуства винаги е олицетворение на добротата, в съюз със справедливостта, и с това той ще „завоюва” сърцата на хората без да си мръдне пръстта, защото в това е неговата истинска сила.

Затова, ако искате да ускорите духовното си израстване, опитайте по-сериозна практика – да трансформирате негативната енергия в любящи вибрации. По психологични причини това е доста по-сложно, но, както всяка трудност, това ни прави по-силни и способства за по-бързото премахване на егото.

Всъщност, премахването на егото би трябвало да се постави на първо място. Экхардт Толле в книгата си „Нова земя” пише за това, че нереакцията (по-точно отсъствието на емоционална реакция) към упреци, критика и оскърбление е дълбока духовна практика.

Когато престанеш да се защитаваш и не се опитваш да подобриш формата си, излизаш извън пределите на отъждествяване със своя ментален образ. Чрез намаляване (както се променя егото) ти всъщност се разширяваш и създаваш пространство за това, да може на преден план да излезе същността . Тогава истинската сила, този, който си ти извън пределите на формата, ще може да заблести през силно отслабената форма.

Как да поддържаме емоционална неутралност, ако ви нападат словесно? Възприемайте ситуацията ментално. Лично на мен много ми харесва съвета на един известен американски бизнесмен (Д.Т.): Задайте си два въпроса –

а/ трябва ли изобщо това мнение да има значение за вас и

б/ ако трябва – каква полза може да се извлече от него?

Искренне Ваша,

Юлия Пал:-) Декабрь 2010 г.

Превод от руски ез. - Р. Александрова )

------------------------------------------------------

* Не е цитиран източник на текста, вероятно е цитат от писмо с молба за съвет или споделен резултат.

"Пързалката на слънчевия лъч.

Танцът хаотичен на прашинките.

Игра или борба между небесното

и земното привличане?

Хаосът е подреден като звуци на красива дума.''

ПРАЗНИКЪТ НА ЕСЕНТА

Импулсът, даден през пролетта като прилив на енергия от Космоса към Земята, се реализира през есента, когато се събират плодовете на тази енергия. Затова, пролетта и есента са два полюса, в проявяването на Космическия ритъм. По закона на този ритъм, от количеството и напрежението на енергията през пролетта, можем да разберем, кава ще бъде есента. През лятото можем да познаем, каква ще е зимата. Ако то е горещо и сухо, зимата ще бъде снежна и студена.

От 22 септември Слънцето навлиза в Южното полукълбо и активните творчески сили се пренасят там, а в Северното полукълбо започват да действат други сили, които носят мекота и вътрешна топлина. Това течение символизира жената, докато лятното, огненото – мъжа. През есента човек се вглъбява в себе си и обработва нещата отвътре. Външната светлина и топлина намаляват, а вътрешните сили се увеличават. Това е моментът, в който жената /душата/ може да прояви своята вътрешна светлина и топлина, т.е. своето добро. Активизира се духовната сфера на живота. Тогава започва и учебната година, защото се създават благоприятни условия за умствена работа.

Поляризирането на силите, макар и субективно, е свързано с едно обективно явление, което става в Космоса. В началото на пролетта Слънцето навлиза в зодиакалния знак Овен, който е знак на слънчевата екзалтация, т.е. то проявява в него енергията си, затова е и този прилив на ативност във външен план. В началото на есента Слънцето навлиза в знака Везни. В този знак Сатурн е в екзалтация, а той представлява разумността, но едновременно с това е емблема на студеното течение в Природата. Тогава се наблюдава прилив на умствена и духовна енергия, вглъбяване, движение навътре, силите на външния и вътрешния живот възстановяват своето равновесие.

През есента на своя живот човек трябва да събира плодовете на ативната си дейност от пролетта и лятото. Всички мисли и чувства, посети през пролетта и лятото на живота, дават през есента своя плод.

Времето на есенното равноденствие, когато Слънцето е в знака Везни, се празнува като време на хармония и равновесие.

ПРАЗНИКЪТ НА ЗИМАТА

Зимата се отличава с най-голямо отсъствие на светлина и топлина във външния свят. Всичко е сковано от студ и лед, животът се е оттеглил във вътрешната сфера на Битието. През лятото човек изучава закона на светлината, а през зимата – закона на вътрешната топлина. Светлината е във връзка с Мъдростта, а топлината – с Любовта. Външният начин за изразяване на любовта е чрез светлината и знанието, а вътрешният – чрез топлината и доброто.

През зимата душата на Земята се оттегля към центъра, т.е. прибира се в себе си и подготвя условията за нов живот, който трябва да се развие напролет по нейната повърхност. Вглъбена в себе си, земята пази покоя на всички същества в зародиш, които населяват нейната повърхност. Душата на Земята им придава нови импулси и ги подготвя за нова проява на Божествения живот. Когато човек задейства вътрешната топлина и светлина на душата, те създават условия за раждането на висшето АЗ, на Божественото дете Исус.

Висшето Божествено начало в човека се проявява, след като той насочи силите си към вътрешната същност на Битието. Външният му живот е само условие, подготовка за проява на тази вътрешна страна. Най-добри условия за това предлага зимата. Така както студът запазва зародишите, същото става и при човека: когато настъпят студените и мрачни зимни дни в неговия живот и външните условия са неблагоприятни за него, той трябва да се вглъби в себе си. Ако не дойде този студ, човек не може да се роди, не може да събере сили за ново начало. Той би се разпилявал по периферията на живота. Сатурн, който управлява зимата, направлява тази вътрешна концентрация на силите.

Коледа е празник на зимата, празник на раждането на висшето АЗ и от дълбока древност се е чествал като празник на пробуждането на човешката душа. Този празник винаги е бил едно възпоменание на човека за първичното негово естество, за изначалната чистота на душата.

В Исус се ражда една душа, която не е минала през прераждането, една душа, която ни показва състоянието на човека преди грехопадението.

Висшето Божествено начало в човека се проявява, след като той насочи силите си към вътрешната същност на Битието. Външният му живот е само условие, подготовка за проява на тази вътрешна страна. Най-добри условия за това предлага зимата. Така както студът запазва зародишите, същото става и при човека: когато настъпят студените и мрачни зимни дни в неговия живот и външните условия са неблагоприятни за него, той трябва да се вглъби в себе си. Ако не дойде този студ, човек не може да се роди, не може да събере сили за ново начало. Той би се разпилявал по периферията на живота. Сатурн, който управлява зимата, направлява тази вътрешна концентрация на силите.

Коледа е празник на зимата, празник на раждането на висшето АЗ и от дълбока древност се е чествал като празник на пробуждането на човешката душа. Този празник винаги е бил едно възпоменание на човека за първичното негово естество, за изначалната чистота на душата.

В Исус се ражда една душа, която не е минала през прераждането, една душа, която ни показва състоянието на човека преди грехопадението.

И така, първият празник на Природата, е празникът на пролетта, на прилива на енергия – това е празникът на Любовта.

Вторият – празникът на лятото, на свещения огън, е празникът на Мъдростта.

Третият голям празник на Природата, през есента – е празникът на Доброто, на Правдата, на разпределението на благата.

И най-после, в началото на зимата – 22 декември, празнуваме момента на висшето познаване на Божествената природа. Това е Коледа, празникът на Истината.

Празниците на Природата имат дълбок смисъл. Те са дни, в които, при различни космически условия, душата се намира в различни отношения с Великата Разумност.

Есен е. И слънцето залязва.

В цветната си шепа есента

стиска дните, постепенно ги стопява.

Хладен дъх повява в нежността

и не знаем до кога ще стигне топлината.

Слъцето залязва. И е есен.

Пъстрият концерт от цветове

бавно се превръща в проста песен.

Всеки цвят на пръсти се прибира в белия.

Духат все по-бели ветрове

После всичко ще се подреди,

ще заеме точно своето място

и ще стане голо, чисто, ясно.

С благодарност към екипа на списание Житно зърно и сътрудниците на електронната библиотека.

При една утринна разходка в разговор Учителят каза:

- Докато човек не се научи да живее добре, Бог не го допуща да се проявява. А като се научи, Бог го прави носител на Неговите велики блага.

Сега ние влизаме в нова фаза. Няма да останете в това положение. Пред вас стои едно велико бъдеще. Онези, които изпълняват Божия закон, пред тях седят хиляди велики възможности. Един ден всеки от вас ще получи наследството, останало от вековете. Всеки човек трябва да развие скритите сили, които са в него, да разработи всички дарби, които Бог е вложил. Във всеки човек Бог е вложил една основна дарба, която трябва да се развие. От тази дарба зависи неговото щастие.

Когато човек развие своето радио, ще може да влиза във връзка с напредналите Същества от Невидимия Свят.

Ако човек развие в себе си органите за дишане в етера, ще може да живее в етерния свят.

Има много тайни в Природата, които остават заключени, понеже хората не са готови.

Гениалният и талантливият човек са колективни Същества. Ще дойде време, когато всеки един от вас ще се издигне до тази степен. Човек трябва да бъде готов. Часът на всекиго ще удари и той трябва да бъде готов да посрещне този час. Срещнете ли някой талантлив или гениален човек, радвайте се. След него ще дойдат още много. Между тях ще бъде и вашият ред.

Пред вас се откроява велико бъдеще. Земята влиза в нови условия. Иде новото в света. Бъдете готови за новите условия.

Ние искаме на земята да живеем живота на ангелите. Много искаме. Той е един далечен свят. Към него отиваме. Няма по-хубаво нещо от това да имаш вътрешен Мир, да бъдеш във връзка с всички братя по лицето на земята и да се разговаряш с най-умните хора.

Един брат запита: Ще бъде ли това?

Това вече съществува

Бъдете съвършени

Запитаха Учителя: - Кой е новият начин за работа? Учителят каза:

- Трябва да вземем участие в Божията работа. Това значи да мислим, да чувстваме и да постъпваме като Бога. В Природата трябва да работим по новия начин, а именно – както Бог работи.

Той работи по всесъвършен начин.

Бог е дълготърпелив. Ние ще бъдем търпеливи.

Бог е всемъдър. Ние ще бъдем мъдри.

Бог е вселюбящ. Ние ще бъдем любещи.

Бог е всесилен. Ние ще бъдем силни.

Бог е това, което ни подтиква да мислим и да работим.

Паднал си духом – Той те повдига нагоре.

Искаш да умреш – Той ти дава подтик да живееш.

Не искаш да работиш – Бог отвътре ти казва: „Иди да работиш.”

Аз гледам моите мисли и разбирания да съвпадат с разбиранията на Бога. Не искам заради мен да се изменя времето, но се съобразявам с времето, което Великото Разумно Начало нарежда.

Каква е задачата на човека? Непрекъснато самоизправление и самоусъвършенствуване.

Бог е непрестанно изявление на съвършенство, а човек е непрестанно изправление на себе си в пътя на съвършенството.

Това е тълкуване на стиха: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш.” Човек непрестанно коригира своето несъвършенство в пътя си към съвършенството.

Известен факт е, че оста на Земята е наклонена спрямо Еклиптиката на 23,5 градуса. При движението на Земята около Слънцето тази ос бавно се люлее, като описва една пълна конусна повърхнина в продължение на 25 800 години. При това люлеене пролетната равноденствена точка влиза последователно във всеки зодиакален знак, като го преминава за около 2 150 години. И това има епохално значение както за нашата планета, така и за всички живи същества върху нея и най-вече за човека и човешките общества, които са най-чувствителни за възприемане на космични влияния. Всеки знак създава условия за събуждането и развитието на дадени качества, способности и стремежи както за отделния човек, така и за обществото.

Влизането на пролетната равноденствена точка в ново съзвездие, в нова зодия, е всякога начало и на ново характерно развитие на човешката култура. В сегашната епоха, според Учителя, равноденствената точка за човешкото общество е в областта на съзвездието Водолей. Влиянието му започва от 1914 година - ЕРАТА НА ВОДОЛЕЯ. Най-характерният белег на този зодиакален знак е, че той ще събуди и оформи в човешкия род стремеж за справедливост, интерес към духовното и съпреживяване на мистичното. Справедливостта трябва да стане основен, елемент в отношенията както на отделните личности, така и на народите. Тя е първото стъпало, което трябва да се иззида, за да може да се върви към прогрес. Учителя казва: „Докато не бъдете справедливи, няма да се научите да мислите, да чувствате и да действате правилно. Без справедливост не могат да се проявят Любовта, Мъдростта и Свободата. Абсолютната справедливост трябва да бъде идеал за вас. Тя усилва дарбите и способностите на човека. Носи вътрешен мир и спокойствие. Когато справедливостта се прилага, престъпленията са невъзможни. Справедливостта подобрява живота.“ И казва още Учителя: „Страданията учат.“ И Природата, и Разумният свят, започнаха да учат хората и народите първо на справедливост. И ние ще трябва да разберем, че докато не се въдвори справедливостта между отделните личности, страданията няма да престанат и мир на Земята не може да има.

В 1914 година демонична алчност завладя германския народ. И той пожела да бъде над всички, да заграби онова, което по право принадлежи на другите. Този устрем към „справедливос“ завърши катастрофално. Победителите след Първата световна война, французи и англичани, обаче също тъй несправедливо и жестоко се отнасят към победените. Във Версай на 28 юни 1919 година подписват мирен договор, с който отнемат на Германия всички колонии, цялата флота и я задължават да им изплати репарации в размер на сума от 123 милиарда златни марки. Тази сума е била равна на 50 000 тона злато, а това количество злато е било почти равно на две трети от целия световен запас. Как и откъде би могла да вземе Германия толкова злато, още повече смазана от една унищожителна война? Ако пък е трябвало да го търси извън световните запаси, то като се има предвид, че годишният добив на злато по онова време в целия свят е бил 708 тона, следва Германия да го изкупува в продължение на 70 години, с цел да изплати тези репарации. Явно, наложена мярка без никакъв смисъл. Тази несправедливост на победителите им донесе нещастията и страданията през Втората световна война.

В 1939 година Германия, ненаучила урока си от миналото, отново е тласната от устрем за хегемония и грабежи. И този път резултатът е провал, грамада от нещастия и страдания, по-жестоки от първите.

Въпреки всичко, справедливостта бавно, но сигурно се налага. Вече почти всички поробени народи получиха свободата си. Създават се закони за опазване правата на отделния човек. В ООН, в този висш обществен институт, ярко се изрази стремежът да се даде навсякъде по света правото на човека за свободно творчество и изява.

Сега на дневен ред е енергийният проблем. Народите са настръхнали. Петролът, всеобщият енергиен източник, е в центъра на вниманието им. И ако големите и силни държави не се вразумят и приемат едно справедливо разрешение на проблема, човечеството неизбежно ще се изправи пред небивала катастрофа. Разумният свят има здрави клещи да оправи както отделния човек, така и обществата. Човешкият род ще трябва да научи урока си за справедливост.

Пак в един разговор, който имах с Учителя, Той ми каза: „По време на Атлантида НИЕ загубихме сражението, защото не можахме да проникнем в най-дълбоките помисли на Злото. Но сега победата е на наша страна. НИЕ два пъти грешка не правим.“ Развилнялото се някога в Атлантида зло, намерило в лицето на изостанали човешки раси възможност да му станат проводници, се проявява с цялата си суровост. С небивалото си множество тези раси прогонват висшите, светли и интелигентни, представители на човешкия род, които са били в ограничено малцинство. Този пристъп на Злото по целия континент не е могъл да бъде ликвидиран по друг начин, освен да се удави във водите на Океана, Това никога няма да се повтори.

Урокът, който човечеството получи през Първата световна война, за кратко време го опомни. Разбирайки гибелта, към която го води лакомията и несправедливостта към материалните ценности, то отправи поглед към идейното и към духовните ценности.

След Първата световна война именно се създаде и общочовешкият институт - Общество на народите, който имаше за задача да провежда на първо място справедливостта.

По времето на Учителя много често се събирахме на общи обеди и вечери, в много случаи давани от братски семейства по различни поводи. Често се случваше да бъда седнал до Учителя. И докато траеше неизбежната суетня около подреждането на трапезата, обичах тихичко да подхващам с Него разговор около любимата ми тема - международното положение. При един такъв разговор за ролята на Обществото на народите, Той ми каза: „Уилсън (тогавашният президент на Съединените американски щати) беше изпратен от Бялото Братство, за да основе Обществото на народите.“ С това Учителя ясно ми подчерта голямото внимание на Разумния свят към мирното и справедливо разрешаване на всички въпроси, които могат да възникнат всред народите в света. Но за съжаление в човека освен една разумна има и една дива природа, които са в непрекъсната борба.

Колко красиво и нагледно създателят на Персийската култура от древността Заратустра е изразил тази борба с една ожесточена схватка между Бога на светлината Митра и дивия разярен бик Зурос. Сцена, която често се среща, изваяна на каменни плочи, останали в развалините на древните храмове.

Още през време на войната въздействието на Водолея се изяви в своята по-висша форма. Явиха се хора с нова мисъл и морал, с нови идеи за колективност в обществото. Те подканиха човешкия род да разбере, че богатствата на тази Земя са за всички и че те трябва да бъдат справедливо разпределени, без омраза и лакомия. За постигане на така залегналия подтик се явиха две основни течения. Едното приемаше, че това може да стане някак изведнъж, механично, само като се промени обществения строй, където всички ценности и средства за производство на стопанските блага станат държавни. Това бяха социалистите. Социализмът по това време беше във възход. Трябва да спомена, че успоредно с него, но в по-слаба форма, се развиваше и анархизма. Неговите сторонници предлагаха едно общество на безвластие, но не и на някакво безредие, ала те и така не посочваха как може да се развива общество, в което да няма ръководен орган. Друга част от хората, поддали се на това велико космично течение, приемаха, че едно ново и щастливо общество може да се изгради само тогава, когато членовете му бъдат възпитани, облагородени, интелектуално издигнати, с естествен подтик към наука и изкуство. Отварянето на Школата, поднасянето на живото Слово и присъствието на Учителя дават новите методи и новите духовни сетива, за да се развива човечеството през настъпилия период на Водолея.

В България преди Школата на Учителя, Теософското общество привлича онези хора с духовен интерес към отвъдното. Теософското общество е основано от рускинята Елена Петровна Блаватска и от американския полковник Хенри Олкът. На 7 септември 1875 година в скромната квартира на Блаватска се събират 17 души - няколко редактори и писатели, един учен, един еврейски равин, председателят на нюйоркското общество за разследване на спиритизма, двама лекари и още няколко лица. Полковник Олкът произнася реч, в която очертава съвременното духовно състояние на света, конфликта между материализма и спиритизма от една страна, между религията и науката от друга. На тези безизходни препирни той противопоставя философията на древните мъдреци, които са познавали скритите природни закони. Той предлага да се образува общество на окултистите и да се създаде библиотека от духовни книги, забравени и пръснати по света. След сказката го избират за председател на образуваното Теософско общество. В 1878 година основателите на Теософското общество преместват своята централа в Индия на едно живописно място в околностите на Мадрас, близо до морския бряг. Главната квартира на Теософското общество е известна под името АДИАР. След смъртта на полковник Олкът в 1907 година, за нов председател се избира Ани Безант, която заедно с Ледбийтър и индуса Джинараджаса поемат делото с голяма енергия, като успяват да създадат на много места по света и у нас Теософски общества.

С особено силно духовно влияние се ползва и големият руски писател граф Лев Николаевич Толстой. В България Обществото на толстоистите издава списание и книги, откриват и вегетариански ресторанти. Толстоистите са за прост, близък до природата живот, за вегетарианство, за въздържание от алкохол, тютюн, упойващи вещества. Всичко това беше една добра агитация за техните идеи.

Идеите на Земенхоф за общ международен език - есперантото - също събират хора. Изявяват се още всевъзможни клонки от утвърдената православна религия като съботяни, евангелисти, баптисти, Ангелска тръба и пр. Но те са само някакъв вял повей от екрана на епохата.

Спрях се малко по-обстойно върху Теософското общество и това на Толстой, защото те изиграха една значителна роля в нашите духовни среди, и в добро, и в неблагоприятно отношение. Теософите пробудиха интереса към окултното, ала изнесените от тях възможности за ускорена еволюция и реализиране на свръхчовешки способности и сетива, тласнаха някои в неестествени режими и неправилни илюзорни пътища. Толстой пък със своето въздържание, вегетарианство и естествен, близък до природата живот, стана нещо като предтеча на Учителя. Защото това беше като едно необходимо условие за онези, които искат да следват Учителя. Но и тук се явиха крайности, които спъваха. Ще приведа само по един случай от спънките, които теософските и толстоиските идеи, приети в тяхната неправилна форма, донесоха на Братството.

Тези необятни вибрации на могъщото течение живот не са еднородни и механични. Те са от най-различно естество и разум. Всяко от тях изгражда в двойника съответни качества, способности, устрем и воля за проява. Учителя казва: „Двойникът е поле на космичните сили, които са създали слънчевата система. Там те намират възможност да се изявят.“ Двойникът е истинският човек и изгражда неговия външен вид - физическото тяло и формите на лицето. Той работи над мозъка така, че да стане проводник, изразител на съдържанието, което двойникът има. Когато физическото тяло се изхаби и стане неспособно да дава израз на подтиците от двойника, тогава той го изоставя. Това хората наричат смърт. След известна подготовка, този двойник отново се включва във физическо тяло.

Човек напуснал физическото си тяло си остава същият, със същите качества и способности, подтици, желания, каквито е имал. Ако той е бил с принизени качества, престъпник, лъжец, измамник, такъв си е и след напускането на тялото. Спането, упояването преди операция, явно ни показват, че нещо е излязло от човека, което после се връща. При смъртта имаме едно излизане и откъсване на тази индивидуалност, без тя да може да се върне. Когато двойникът излиза временно - при спане, припадък, упойка - има предохранителни мерки, които пазят тялото, да не би да се вмъкне друг, с желание да използва човека и по-специално мозъка му. Тези предохранителни мерки, обаче, могат да се разхлабват и тогава успява да се вмъкне някой друг и да командва мозъка. Това вмъкване може да бъде временно и тогава имаме тъй наречените МЕДИУМИ, които почват да говорят, да пишат, а понякога да правят неща, които новодошлият двойник, чрез мозъка на медиума казва, без самият медиум да знае, да помни какво е вършил. Ако това вмъкване е по-продължително, често неправилно и непълно, тогава имаме тъй нареченото психическо разстройство. Такова вмъкване е опасно, даже и когато е временно, защото в повечето случаи идват разни лъжци и с други принизени качества, заминали умрели, които със своето нахалство и жажда за проява, лесно взимат преднина. Те ограбват човека, чрез който се проявяват, вземат му жизнените сили. Ето защо след сеанси медиумите обикновено се чувстват отпаднали.

Тук описвам един случай от живота на група наши приятели, търсещи пътища за бърза и ускорена еволюция - подтик, получен от четенето на теософска литература. В този си стремеж, без да искат, попадат в лапите на такива примитивни двойници, проявяващи се чрез две момичета - медиуми. Този случай ми разкри един мой близък приятел Михаил Влаевски.

„Като войник през 1916 година - разказва той, - разхождайки се около халите, се запознах с фотографа Дончо Попов, Той имаше малко ателие за моментални снимки на улица „Кирил и Методий“ и „Мария Луиза“, между нас се създаде приятелство, най-вече, че аз като художник, а той като фотограф имахме общ език във връзка с увеличаването на портрети. Веднъж той ме покани да ме заведе следващия неделен ден на едно място, без да ми обясни къде и защо. Приех. В уречения ден сутринта отидохме на улица „Витоша“ №12. Това беше ателието, на Ружа Иванович, предоставено за духовните беседи на Учителя Петър Дънов. Влизам аз в неголяма стая, на малък подиум разположени масичка и стол, а отпреде им наредени столове в няколко реда. Помещението се изпълни от хора, на подиума излезе човек с брада и дълга коса. Той прочете стих от Библията, а след това започна да говори. През цялото време слушах с голямо внимание и си казах с благоговение: „Само тук ще намеря смисъл на живота, само тук е Истината. Най-сетне ще мога да задоволя онази своя вечна жажда към духовното и към възвишеното.“ Гледах с копнеещата си душа този човек и виждах около Него някаква неземна синкава светлина. От този момент редовно посещавах беседите на Учителя, които се провеждаха на различни места - на улица „Кърниградска“, където беше клуба на Радикалната партия; друг път в едно салонче, намиращо се на ъгъла на „Раковска“ и „Граф Игнатиев“.

По това време бушуваше Първата световна война. Властта тогава беше разпоредила да се иска разрешение за правене на събрания от какъвто и да е характер. За своите беседи Учителя не бил взел разрешение. Навярно под натиска на владиците, властите таксуват беседите като събрания, и глобяват Учителя 25 лева. Поради тази причина и по-скоро за изказването Му, че България трябва да остане неутрална и че Германия ще загуби войната, интернираха Учителя във Варна през 1917 година.

Оформената вече група около Учителя от редовни посетители остана без ръководител. Тогава Бай Дончо, ревностен и предан слушател на беседите, взе инициативата за продължаването им, като на първо време се събирахме в неговата квартира, а в последствие в моята, като по-удобна и по-голяма. Бай Дончо, както всички го наричахме, беше религиозен, начетен и улегнал човек с трезва мисъл. Характерът му беше мек и предразполагащ. Имаше връзка и с други духовни течения, а също и с Кръстников - един от пропагандаторите на духовното. По това време, за което говоря, аз и бай Дончо посещавахме и други събрания от духовен характер. На първо място тези на теософското общество, където ръководител и проповедник беше Софроний Ников. Слушах по късно от други да казват, че Софроний Ников е ходил при Учителя, като Го е канил да влезе в тяхното общество и да стане проповедник, но Той отказал. С литературата, която бяха наводнили книжния пазар, се отваряше вратата към един нов свят и събуждаше голям интерес у хората, търсещи нещо необикновено от ежедневието им. В тази литература най-вече се говореше за по-висши от човека същества, с големи възможности. Там се даваха и методи за бързо постигане на това състояние, методи за бърза еволюция.

Бай Дончо започна да ръководи събранията, тъй както бе при Учителя. Най-напред молитви, песни, които Учителя е бил дал, четене на текст от Библията, тълкуване на този текст и накрая пак песни и молитви. Отначало групата бе малка, около десетина души, впоследствие се разрасна. През време на дългите общи молитви, две момичета в ученическа възраст бяха овладявани от заминали двойници. Като медиумични, те почваха да пишат, без разбира се, тяхното съзнание да взима участие. Чрез тяхната ръка духовете пишеха все чудати и странни неща, които ни плениха, но все такива, които не могат да се проверят. Характерното за изказването на духовете беше, че те много ни ласкаеха, даваха ни големи обещания, ако изпълним техните нареждания. Уверяваха ни също, че тези събрания и всичко, което те дават за изпълнение е Школа за бърза еволюция. Това особено много събуди нашата ревност. „Следвайте нашите методи и вие бързо ще еволюирате!“ Отначало всички бяхме в една група, впоследствие ни разделиха на две, вътрешна - нещо по-специално, за избрани и по-напреднали членове и външна - за по-обикновени. Членовете на вътрешната група можеха и беше разрешено да посещават събранията на външната група, но обратното не се разрешаваше. От духовете беше се изтъкнало, че членовете на вътрешната група са били заместници на апостолите, като всеки член от групата е имал за свой ръководител един от учениците на Христа. Всеки един от апостолите, от време на време ще дава лични послания, само за своите представители. Как умело раздухваха честолюбието и ревността за изпълнение на казаното от тях.

Отначало пишещите медиуми отбелязваха, че това се казва и пише от Апостолите, Света Богородица, Христос, впоследствие им се видя малко и започнаха да казват, че идват все, по-висши и по-висши същества, докато най-после отбелязаха, че са ЛОГОСИ, с други думи най-висшите духове, които управляват цели вселени. Духовете не пропущаха да казват нещо и за Учителя. Разбирайки добре привързаността на членовете към Словото Му, те се съгласяваха, че е представител на Бялото Братство, но хитро отбелязваха, че всеки, който е в плът, може да се заблуди. С други думи, абсолютна вяра може да се има само на тях. Те са източникът на истината. Първите нареждания, които ни дадоха бяха по отношение на храненето. Сутрин, обед и вечер да се яде само варено жито, без сол и без каквито и да било подправки. Само два дни през седмицата, вторник и четвъртък, се разрешаваше - тиква с хляб. След това дойде нареждането жените да си острижат ниско косите, за да може да приемат по-добре влиянията им. Бельото, което ще се носи от членовете на групата трябваше да се донесе на събранието, за да бъде благословено от тях. - висшите духове - и по-нататък да не се сменя. Носехме само черно бельо. Духовете поискаха да закупим жито, което те ще благословят или както казваха щяло да бъде „елементирано“, с други думи щяло да бъде наситено от тях с голяма жизнена сила, така че ще бъде достатъчно да се изядат пет-шест зрънца, за да се задоволи нуждата на тялото за цял ден. Тези предохранителни мерки се правеха с оглед на големия глад, който ще дойде. Затова Бай Дончо закупи три чувала жито. Трябваше да носим лете и зиме галоши, за да бъдем изолирани от земните влияния. Духовете диктуваха и някакви чертежи с геометрични форми, но нито смисълът, нито значението на тези чертежи беше обяснен. В групата идваха брат и сестра Сапунджиеви. Братът беше завършил химия, а сестрата в момента следваше същата дисциплина. За брата духовете отбелязваха, че ще стане велик алхимик и ще може от обикновените метали да получава злато. Подал се на това внушение, той съвсем потайно започна да събира пари от членовете на групата, за да си приготви лаборатория и материали. Не след много починаха и братът, и сестрата.

Събранията почваха вечер и продължаваха до късно през нощта, а някога и по цяла нощ. Бай Дончо, като по-трезв човек, понякога се изказваше резервирано за някои от чудатите наредби на духовете, но не можа да се противопостави на увлечението, от което бяха обладани умовете ни. Така вървя повече от година.

След около две години престой на Учителя във Варна, към края на 1918 година, заповедта за интернирането Му се отмени и Той започна отново Своите беседи в къщичката на „Опълченска“ №66. Цялата група около бай Дончо отивахме редовно да слушаме беседите на Учителя, без да прекъсваме събранията с духовете. С течение на времето членовете на групата започнаха да виждат едно несъответствие между това, което Учителя говори и нарежданията, които духовете дават. Учителя казваше, че храната трябва да бъде разнообразна, а духовете - обратно. Учителя проповядваше, хигиена, чистота, а духовете - обратно. Косите са антени за долавяне на Божественото, казваше Той, а духовете - обратното. Тези и още много други противоречия разколебаха вярата ни в изказванията на духовете. Решихме да поканим Учителя на наше събрание, за да види и Той големите „чудеса“, които се пишат от духовете. Учителя прие и в уречения ден и час Дончо го довежда на събранието. Учителя седна на стола, определен за Него, малко по-настрана. Направи ми впечатление, че Той седи някак напрегнато. Събранието почна по установения ред - песни, много, много молитви, за да има сигурно присъствие на духовете и за да се създаде възможно най-благоприятна атмосфера. Но въпреки усилието, напрежението и съсредоточаването, този път духовете не дойдоха и медиумите нищо не написаха. Настъпи едно тягостно мълчание - състояние на безизходица. Тогава Учителя се обади: „Изглежда, че духовете си имат работа, заети са, няма да дойдат.“ След това ни обясни, че сме подведени от тези духове по един неправилен път. Учителя видял след това и обстановката, запитал и за начина, по който провеждаме общото хранене. Продуктите се купуваха само от Дончо и мен, а другарката ми вършеше цялата домакинска работа. Тогава Учителя каза: „Така комуна не се прави. В една комуна трябва всички да вземат участие, както с разноските, така и с работата.“ След тази среща един по един се откъснахме и почнахме да посещаваме само беседите на Учителя, разбирайки добре голямата заблуда, в която бяхме тласнати. Не след много бай Дончо почина и групата се разпадна.“

От изказванията на Учителя по-късно по този случай се разбра, че тези духове са искали да спъват приятелите в техния път и да ги задигнат от този свят, както вече станало с трима от тях - брат и сестра Сапунджиеви и Дончо и с това да загубят благоприятните условия, които биха имали при Учителя.

По отношение на придобиването на знания и истини, Учителя се изказва всякога в този смисъл - знанието, истината се добиват с голямо усилие, търсене, напън на мисълта и наготово не се дават. По този случай имам една малка опитност. Един ден отивам при Учителя и Го запитвам за значението на някои линии по ръката, въпроси от хиромантията, която със старание изучавах, а и върху тази наука Той често спираше вниманието ни. Погледна ме и ми каза: „Наблюдавай, ще проучваш и ще разбереш.“ Явно беше, даде ми да разбера, че така наготово не може.

При такава обстановка Учителя отвори Школата. Тези, които влязоха в нея, предимно младите, в по-голямата си част преди това бяха минали именно през някое от тези течения. И когато влязоха в Школата, те не се отърсиха от налепите, които бяха останали у тях от идеите на тези течения. И още при първите лекции на Учителя се очертаха няколко течения, няколко влияния. На първо място - теософското. Хората от този кръг бързаха да им се поверят окултни закони, достъп до психични сили, желаеха ясновидство, телепатия и ред други неща за лично издигане и съвършенство. Силна беше групата и на толстоистите. Имаше и от анархистите и от други идейни течения, но те бяха единици.

Учителя въведе образцов ред. Насочи всички към вътрешна и външна работа. Въведе точност в изпълнение на задачите и упражненията, които даваше. Работата тръгна добре. Той не пощади илюзиите за бързо и лесно съвършенство, каквото поклонниците на източния и западния окултизъм очакваха. Затова някои се разочароваха и се оттеглиха. Младежкият клас си остана с първия състав от 80 души. Много от приятелите не можаха да разберат, че Учителя отваря Школа на Всемирното Бяло Братство, която има за задача да избави човека от заблудите и да изработи в него един ум, който изключва всяка тъмнина, едно сърце, което изключва всяка омраза и една воля, която изключва всяко насилие.

За Всемирното Бяло Братство Учителя казва:

Единственото нещо, което сега съществува в света, то е Всемирното Бяло Братство. Всички писатели, свещеници, проповедници, философи, хората на науката и изкуствата, всички те са служители на Бялото Братство. Културата и правдивостта в света се подтикват от тяхната мощна сила, от техния мощен дух. Бялото Братство не е нещо видимо. То не е секта, не е църква. То е нещо живо, извън тези покварени условия, в които живеят хората. Братята от Бялото Братство са от седем йерархии, от седем категории. Едни от тях принадлежат на Любовта, наричат се Братя на Любовта. Други на Мъдростта, наричат се Братя на Мъдростта, Те принадлежат на науката и изкуствата. Те носят знанието на човечеството. Трети от тях се наричат Братя на Истината. Те носят свободата в човешките умове и сърца, внасят свободата в техните мисли и чувства. Те внасят онази свобода, която прави човешкия дух, човешката душа, човешкия ум и човешкото сърце напълно свободни, свободни в пълния смисъл на думата. Други са Братя на Справедливостта, които носят Правдата на човечеството и които разполагат с онези невидими блага, от които съвременните хора имат нужда. Други се наричат Братя на Добродетелта, Братя на Красотата и най-после идват последните, които се наричат ЙЕХОВИСТИ. Това не са същинските имена на тези Братя. Аз не мога да ги произнеса, защото те са свещени. Всички тези Братя не са така обикновени. Всеки от тях може да вдигне Земята на ръката си и да я хвърли в пространството, като една топка. Такива знания имат те. Те могат да вдигнат Земята с ръката си, защото зад тях седи още по-мощното, на което те са служители. Когато Христос слезе на Земята, Той остави всичката си сила и слава на тия Братя и сам слезе, като слуга, да покаже на хората как трябва да живеят.

В далечното минало на Земята е живяла Първата раса. Днес тази раса е известна под името Всемирно Бяло Братство. Белите Братя, които го съставят са завършили вече своето развитие. Те не са въображаеми, но реални лица. Те имат представители на Земята и се отличават по това, че изпълняват Волята на Бога и живеят според Неговите закони, т.е. според законите на Живата Разумна Природа. Те живеят и на високите и на ниските места, между хората.

Бялото Братство съществува от незапомнени времена, откак Вселената съществува. Бялото Братство е взело участие още при създаването на света, на целия Космос. Всеки член от това Братство е проява на Бога. Следователно, като ученици на Бялото Братство, трябва да вървите по неговия път, да следвате живота на Белите Братя. Изучавали ли сте техния живот, за да знаете как са дошли до това знание, до тази Любов? Те са придобили всичко това чрез усилена работа, а не по наследство. Ако изучавате живота на тия Братя, ще видите каква жертва са дали те на света. Ако би се намерил някой да опише живота им като роман, вие веднага бихте тръгнали по техния път. За съжаление сега не може да се намери поет или писател, който би могъл да напише такъв роман. Защо? Защото той не може да намери такива красиви образи, нито в ума, нито в сърцето си. Само онзи човек познава новата философия на живота, който се е свързал с Белите Братя и върви по техния път.

За историческите процеси не са фактори този или онзи народ, това или онова лице, но Невидимият свят - силите, които дирижират събитията отгоре, а именно членовете на Бялото Братство.

Всички закони, които владееха свещените Школи в Египет, посветените са ги заимствали от други Свещени школи, а първоначално всички тези закони са получени отгоре. Вдигането на грамадните каменни блокове за постройката на египетските пирамиди е станало чрез обезтегляване, посредством законите на електричеството и магнетизма. Египетските посветени са владеели тези закони, които днес са непознати.

Единственото ръководство в света е това на Всемирното Бяло Братство. Йоан Кръстител, който беше дошъл малко преди Христа, бе запознат с Божествената наука, с Божественото учение. Той не е бил от простите - невежите. Той е бил посветен, учил се е в една школа на древността. Добрите хора по вътрешен начин се свързват с Бялото Братство. Струва си да бъдете ученици на Великото Бяло Братство, понеже Учителите на това Братство държат всички архиви на Космоса. Те пазят книгата на живота и всички вие трябва да изучавате тази книга. По голямо благо от нея няма. Когато идете при Господа във Великата школа на Бялото Братство, абсолютно се забранява да се оплаквате от когото и да било. Законът на Любовта трябва да се приложи. Той е първият закон на Всемирното Бяло Братство. Вторият закон е на Мъдростта. Любовта носи живот, а Мъдростта светлина и знание. Тези два закона работят заедно в света. Всемирното Бяло Братство казва на своите ученици: Бъдете абсолютно честни, без никакво изключение, бъдете абсолютно добри, без никакво изключение, бъдете абсолютно интелигентни, без никакво изключение. Ако по живота ви не се познава, че сте ученици на Бялото Братство, то по някаква табела ли ще ви познават? Всеки брат трябва да ходи прав като свещ, гърбица да няма. Очите на ученика на Бялото Братство не трябва да бъдат премрежени, а любов, енергия трябва да блика от тях. Да светят денем и нощем, светлина да блика от тях. Гърдите да бъдат отворени, изпъкнали, а не така хилави, лицето да бъде светло, бодро, да показва, че в него има добродетели, устните да бъдат едва прилепнали, да се вижда, че в тях има живот, а не така стиснати и затворени. Щом ви погледнат, да кажат, че в лицето на тези хора има някаква идея. Всички да кажат за вас, че сте особени хора. После гледайте да сте мускулести, да не ви е страх, та като хванете противника си за краката, той да усети, че сте го хванали. Ще се стремите да бъдете силни. Силни да бъдете, значи да контролирате всички свои клетки, да направлявате всички свои мускули всеки момент. Изящност във всичко трябва да имате. Устата ви трябва винаги да бъде пречистена, а не да мирише. Ако някому миришат устата да каже: „В името на Божията Любов, в името на Божията Мъдрост, това, което мирише в мен да изчезне!“ Чрез внушение ще заповядате на устата си да не мирише и в един ден миризмата ще изчезне. Зъбите си ги дръжте в изправност, ще ядете чиста храна. Никаква нечистота да не остава по зъбите ви. Туй се изисква от ученика на Бялото Братство, да притежава абсолютна чистота.

Размишлявайте всеки ден върху напредналите същества, това прави възможно общението и свързването с тях. Освен нощните часове, блогоприятни часове през деня са следните: 11 и 12 на обед, между 17 и 18 следобед, между 21 и 22 вечерта, към 24 часа в полунощ, като изключение. Вие сте във връзка с Великите Братя, вие сте в общение с тях. Трябва да изучавате законите. За тях не е толкова приятно да се явяват на физическото поле, защото средата е много гъста, материална, не е благоприятна, и трябва да правят големи приготовления, за да се явят. А по-добре е, вие да се пренесете на планината, там има по-добри условия да бъдат видими. И при това трябва да се избере не само чисто място, където няма да те следят други, но никой да не знае и да не види, че ви се явяват.

Трябва да се създаде едно общество на хармония, за да дойдат да работят от Невидимия свят, Божествения свят, Когато се създаде такова общество, то става огнище на тяхното идване. Тогава Те идват и образуват вътрешни интимни връзки. В Бялото Братство вие всички трябва да имате едно сплотяване, не да живеете индивидуален живот, но взаимно да си помагате. Ако 10, 20, 30, 100 души се съединят в един ум, в едно сърце, могат да извършат успешно каквато и да е работа. Белите Братя ще дойдат при вас, не вие ще ги намерите. Един брат българин, сега в в Америка, ме пита, как да намери Белите Братя. Отговорих му, че няма защо той да ги търси, Те сами ще го намерят. Да, Те ще ви намерят, Христос дойде и намери своите ученици. Такъв е законът и желая когато дойдат Те, вие да бъдете готови.

Учението на Бялото Братство ще го намерите разхвърляно в целия окултизъм, в теософията, в християнството. В това учение навсякъде има единство, в него няма разногласия. В учението на Бялото Братство има особено разбиране за създаването на света, особена теория. Белите Братя никога не оспорват съвременните теории, Те си мълчат за тях. Те не казват никому: „Ти не си прав!“

Вие ще кажете: „Защо ни е нужно да влезнем и да учим в школите, в училището на Бялото Братство?“ - За да научите законите на щастието, законите на живота, да знаете как да живеете. Няма друг път. Новият живот е път към Бялото Братство. То ще ви даде истинските методи и закони. Бъдещият ни живот ще се обусловя от Школата. Затова трябва да влезете, няма как другояче, защото, ако не влезете да научите новите методи и начини как да живеете, вие ще фалирате, тъй както досега сте фалирали.

Ние сме едно Велико братство, което има клонове и на земята, и на небето, и в цялата вселена. Някой път Разумни напреднали същества се вселяват в хората за 10, 15, 20 години и работят. Това е по-икономично, спестяват си времето. Геният е колективно същество. Едно или много напреднали същества са се влюбили в него и чрез него се проявяват. Тези хора, в които се вселява един ангел, наричаме гениални.

Светът беше в мрак. Безумието на изтреблението беше обхванало човечеството. Не се виждаше изход, не се виждаше светлина. Тревога изпълваше сърцата. Неизвестността тегнеше над всички. В такива моменти Учителят умееше да успокои и да вдъхне вяра. Той откриваше перспективите на светлото бъдеще, очертаваше образа на едно обновено, възродено, просветено човечество. Отвори се въпрос за новата епоха, която иде. Учителят каза:

Слънчевата система излиза от гъстата материя и влиза в по - рядка среда. Затова ще има условия да се прояви по - висше съзнание в човечеството. Слънчевата система излиза от тъй наречената 13-та сфера. От друга страна, Слънцето влиза във Водолей. Сега изтича тъмната епоха - Кали Юга. Понеже Земята влиза в нова област, всички стари форми ще се изменят. Новите форми ще разрушат старите. Хората няма да забележат как ще израснат, ще станат нови хора. Старите форми ще паднат, както капят есенните листа. На мястото на старите хора ще дойдат нови хора - с нови мисли.

Земята, като направи много милиони обръщания, минава през едно изключение. Днес става това изключение.

В човешкия мозък се образуват нови органи за бъдещото човечество. Докато те не се създадат, много неща ще останат необяснени.

Когато великият художник започне да рисува своята картина, хубавото, красивото може ли изведнъж да изпъкне? Не. В първия ден той само ще нахвърли боите с четката си. И да не харесваме картината му, той само се усмихва. На втория ден гледаш - картината има същото положение. Той ще ти каже: „Не бързай да се произнасяш. Като свърша картината, тогава ще си кажеш думата.” И вие сега бързате да се произнесете за Живота, обаче той не е завършен още.

Една сестра попита:

- Учителю, кога ще дойде времето всичко да ни е ясно?

Сега сме в това време. Сега настъпва особен период в света, период на промени, които ще го организират. Сега се създава нов тип човек, нова раса.

Бог предоставя на хората да уреждат малките работи, а големите работи сам Той ги урежда. Днешната епоха е епоха на раждане на новата раса.

Всяка нова епоха започва с нов ритъм. Сега иде нов ритъм в Живота. Божественото навсякъде си пробива път. Вълната, която иде сега, ще повдигне не само нас на по-висока степен, но и всички минерали, растения, животни. Онези, които не подеме, ще останат за в бъдеще. Помнете: Втора такава вълна няма да дойде, защото в Природата няма повторение на нещата. Ако оставите за в бъдеще, тогава условията ще бъдат по -тежки.

Иде ново знание, Нова Култура в света. Аз я наричам Култура на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Тя ще научи хората как да живеят.

Старият живот е плач, а новият - веселие. Старият живот това са корените, а новият - клоните. Сега сме в края на безлюбието и началото на Любовта.

Кой събужда човека? Онзи, който се грижи за него. Майката събужда детето. Това показва, че тя се грижи за него. Бог събужда човека, това показва, че се грижи за него.

Които не се събудят за днешната епоха, ще останат за други времена. Ние мислим какво става с онези хора, които не могат да приемат Божественото. Въпросът е ясен. Отивам при едно дърво и обирам зрелите плодове, а за другите плодове ще чакам. Като узреят и тях ще обера, а лошите плодове ще употребя за тор. После те пак ще станат красиви плодове. Ти казваш: „Защо е така?” Защото другояче не може да бъде.

Казано е в Писанието: „Търсете Ме, докато съм близо”. Това значи - използвайте благоприятните условия, докато съм близо до вас.

Ако хората бъдат изненадани от това, което бъдещето им носи, тази изненада ще ги лиши от възможността да използват доброто, което иде. Ето защо, за да се ползва от условията на Живота, човек трябва да разполага със знание, което носи Мир на душата. Невежеството изпълва човека с тревоги.

Сега навсякъде се ражда новото в света. Кое е новото, в каква форма ще се изяви, малцина могат да разберат. Нов цикъл се създава. Който може да влезе в него, намира се пред велики перспективи. Ако не сте готови, ще пропуснете условията. Божественото иде в света. Сега е най-опасното време. Може да заспите и да останете вън. Божественият влак е толкова точен! Само с една секунда може да закъснееш. Затова вашето съзнание, вашите сърца и умове трябва да бъдат будни. Онзи, който е живял хиляди и милиони години на Земята и е прекарал толкова страдания, трябва ли да пропусне този момент, да пропусне влака и да не може да възприеме Великото? Ако Бог те намери буден, когато дойде при тебе, ти ще израснеш както семето, ще се развиеш и ще дадеш плод.

Денят има две половини - една, когато Слънцето изгрява, и втора, когато Слънцето залязва. До обяд имаме възкачване, а след обед - слизане. Законът е същия и по отношение на епохата. Сегашната епоха залязва и това не може да се спре. Силите на тъмнината си отиват. Доброто ще дойде точно на определеното време, както пролетта идва на своето време. Когато дойде пролетта, всичко цъфти. Така ще стане и с идването на Божественото.

Иде един светъл век. Идеята за братството ще се реализира. Тази Божествена пролет ще дойде постепенно, а не изведнъж. Хората ще се изменят незабелязано. Просто няма да усетят как ще се изменят. Един ден те ще се събудят и ще се намерят в ново положение, както гъсеницата, която е завита в пашкул и вътре се превръща в пеперуда, която вече не може да се храни с листа. Това, което иде, може да се нарече проявление на Божественото Начало в човека. Новото поколение, което се ражда, ще обнови света. Значи ние сме в епохата, когато гъсениците ще се превърнат в пеперуди. Някои гъсеници, които не са станали още пеперуди, питат как ще се живее във въздуха. Като станат пеперуди, тогава ще се научат. Като гъсеници не могат да се научат.

Днес животът е по-активен. Преди години, три седмици е трябвало да минат, докато децата си отворят очите, а сега още като се родят, отварят очите си. Това е навсякъде, във всички народи.

„Глупавите” хора ще оправят света. Кои са глупавите? Двама души се съдели. Дошъл синът на единия и казал на баща си: „Татко, не ни трябва това, за което се съдите. Да го оставим, да простим.” Този син минавал за глупав, но той прекратил делото.

Шестата раса

Учителят вдигаше краищата на завесата и за миг откриваше бъдещето, което слиза отгоре.За обикновения човек това беше като приказка от 1001 нощ. И все пак, това е реалният Живот, в който предстои на човек да влезе.

- Всяка нова епоха е творчески акт на Бога. Днешните времена не могат да се сравнят с бъдещето, което идва. Всички раси - черната, червената и жълтата, трябва да минат през бялата раса.Напредналите души от другите раси ще минат през бялата, а напредналите души от бялата раса ще минат в шестата раса. Сега в света се образува едно ядро от хораот всички нации - англичани, французи, германци, руси, американци, японци, китайци, българи, турци, сърби, черни, бели, които образуват една нова раса,един народ с нови схващания, различни от сегашните. Кой групира тези духове? Великият Божествен закон ги привлича, за да се опознаят и работят заедно. Питам: Българите могат ли да бъдат един контингент от такива хора? Могат. Ако българите не пратят там свои представители, ще слугуват. Онези народи, които изпратят свои представители, името им ще се запише в това велико царство, а онези, които не изпратят, името им ще се заличи. Писанието казва преди хилядигодини: “Народи, които не служат на Бога, нямат никакво бъдеще.”

Иде един славен момент, за който трябва да се приготовлявате. Радвайте се за вашето бъдеще, за това, което ви чака.

Хора от шестата раса има сега навсякъде, във всички народи. Представителите на шестата раса ще срещнете като някое умно дете, като някой благороден момък или като някой старец.

Една сестра запита: - Ще ги видим ли?

- Вие сте ги виждали.

В писанието е казано: „Ще се съберат всички народи и ще се освети името на Бога.”

Под „Дванадесет колена на Израиля” се разбира, че ще се обедини човечеството. Дванадесетте колена, това са дванадесетте зодиака, дванадесетте качества на човечеството.

Хората имат дребни идеи. Българите искат велика България, сърбите - велика Сърбия. Всички искат да бъдат велики. В Царството Божие всички народи трябва да се обединят.

Под „Царството Божие” трябва да се разбира хората от шестата раса. Те ще живеят в братство. Всички народи ще бъдат едно цяло.

Тези, които не разбират пророчествата, се смущават от бъдещето. Прочетете 60-та глава от Исайя. Тази глава се отнася до идването на шестата раса. В съборното послание на Юда, се казва: „Ето, Господ иде с десетки хиляди свои светии, за да вършат съдба над всички и да тури нечестивите на място.” Това се отнася за една епоха, чието начало започва сега. Досега доброто растеше в цветарника, а когато дойде Царството Божие, всички цветя ще бъдат извън цветарника - ще има естествени условия за тях.

От Невидимия Свят идат напреднали Същества - хората на новата Любов, или тъй наречените предци на човечеството.Те са работниците, които идат отгоре. И като намерят готови души за работа, ще се вселят в тях и чрез тях ще работят.

Идват нови идеи в света. Те влизат в стълкновение със старите. Защо? Защото старото не иска да предаде царството си.Те коренно ще преобразят света. Старите системи ще се заменят с нови. Който приеме новите идеи, ще се измени. Лицето му ще светне, ще придобие нов израз.Ние сме в преходната епоха. Всички ще минем в новата епоха, ще живеем по нов начин. Старите форми изживяха времето си. Старият живот вече няма материал за работа. Време е всички хора да повдигнат съзнанието си стъпка нагоре и да дадат път на Божествените енергии.

Човекът на шестата раса

- Всяка раса се отличава с известни качества: черната раса - с въображение и силни чувства. Червената – с активност; те прилагат геометрията и математиката. Жълтата раса се отличава с обективния или предметен ум. Бялата - с разумност. Откак е дошла на Земята, тя тегли нещата на везни и ги изучава.

Шестата раса, която предстои да дойде, съдържа в себе си добрите качества на всички раси, които са живели преди нея. В това отношение тя представлява вътрешен синтез на човешките добродетели.

Като живее на Земята, човек минава през фазите на миналите раси. Някой път проявява обективен ум - тогава проявява жълтата раса. Хората на жълтата раса са консервативни и фанатици. Някой път човек е войнствен - остатък от червената раса. Някой път чувствата вземат в него надмощие - това е остатък от черната раса. Видите ли човек, който проявява разумност, той е от бялата раса. Колкото и да се пази човек, все ще мине през фазите на миналите раси и ако е самостоятелен, ще се учи от тях.

Шестата раса е раса на Справедливостта и на Царството Божие. Шестата раса иде вече и тогава Царството Божие в миниатюр ще се въдвори на Земята.

Един брат запита:

- Учителю, Справедливостта не е ли нещо по - нисше от Царството Божие? Защото по закона на Справедливостта един, който работи по-малко, по-малко трябва да получи, а според един по-висш закон всеки трябва да получи според нуждата си.

- Царството Божие и Справедливостта са едно и също нещо. Аз говоря тук за Божествената Справедливост.

Културата на ума създава външни форми.Шестата раса ще влее съдържанието на тези форми.

Всяка раса е дала нещо от себе си.Бялата е направила много повече от черната и жълтата. Следващата раса - расата на Любовта - ще даде най-много. Тя ще се представлява от благородни, светли души. Тя ще донесе Новата Култура на Земята. Идеите на шестата раса са като въздуха - те сега навсякъде проникват.

Славяните ще дадат подтик за шестата раса. След събитията, които стават, шестата раса ще стане активна в живота. Ще започне да поема ръководството. На Земята ще има много повече нейни представители, отколкото сега. Те ще дадат нова насока на Културата. Славянството е подложка, върху която ще бъде присадена шестата раса.

Един брат запита:

- Има ли възможност в България да се яви шестата подраса?

- Да, има условия. Затова се работи в България от няколко хиляди години.

Шестата раса ще организира света. Ще поеме ръководството на Земята в ръцете си. Божественото в човека приспива сега нисшето, животинското в него; хиляди години го приспива, както заспива змията. Шестата раса ще ръководи, а жълтата и бялата раса ще изпълняват нейните нареждания. Учените хора, които ще дойдат, ще турят ред и порядък в света. Те са хората на шестата раса. Бялата раса ще отстъпи мястото си на следващата, както едно време черните отстъпиха мястото си на нея.

Разумните хора от всички народи ще образуват шестата раса.

Вие пристъпяте бавно и сигурно към шестата раса. Там ви очаква срещата със светлите души, които ви обичат - никакво колебание и съмнение!

В шестата раса всеки ще съзнава, че и другите имат права и свобода като него. Казано е: „Ако не се родите изново.”Тези думи подразбират шестата раса. Новораждането, за което говорят християните, е влизане в шестата раса, а покаянието, обръщението и пр. са приготовление. Новородените са вече в шестата раса. В нея няма да има вече умиране. Като дойде време да си отиде, човек ще се дематериализира, ще стане невидим. Няма да има гробища. Гробища ще има само за останалите хора, а не за онези от шестата раса. Както сега едновременно с бялата раса има черни, червени, жълти, тъй ще бъде и в шестата раса. Бялата раса само приготовлява пътя на Любовта - шестата раса. Хората на Любовта ще бъдат други хора. За тях се отнасят думите в Евангелието: „Първото възкресение.” Проявата на Любовта в хората - това е първото възкресение.

Шестата раса носи положителна красота. Хората от тази раса ще имат много правилни черти, ще бъдат красиви. Те ще носят висок идеал в себе си, който ще ги прави красиви. Те ще бъдат много по-красиви от сегашните, те ще бъдат най-красивите хора, които сте виждали досега.

Лицевият ъгъл на европееца е 80 градуса. У по-нисшите раси е 75. У кучетата е 35 градуса. У човека на шестата раса ще бъде 90 градуса. На животните лицето е отзад. Значи станало е обръщане на 180 градуса.

Много рядко съм виждал красиви хора.

Веждите на хората от шестата раса ще бъдат по-прави, ще показват, че са части от един много голям кръг. Значи ще бъдат много малко извити. Цветът на тези хора ще бъде светъл, както една фигура, осветена от Слънцето. От лицето им ще излиза светлина, като че радиира.Вечерно време няма да има нужда от лампи. Дето ходят ще бъде светло понеже човек ще излъчва светлина. Техните очи ще виждат надалече, ще виждат втъмнината. Когато гледаш един човек отдалече, не го знаеш какъв е, а пък човекът на шестата раса ще вижда подробностите отдалече.

Ние трябва да придобием качеството насветлината - безкористието и качеството на водата - мекотата. Това, което енаправила светлината, като е осветила пространството, направете го и вие. И това, което е направила водата, като е очистила нещата, направете го и вие.

Човекът от шестата раса вече е построен,той съществува. От хиляди години го има, но го пазят, скрит е, не го показват на всички. Природата е затворена книга. Който знае да я отвори, чете в нея. Мнозина гледат затворената книга само отвън, подвързията.

С идването на шестата раса хората ще влязат в рая, ще излязат от греха.

В бъдеще човек ще помни своите минали прераждания. Ще му е приятно да ги помни, но ще чувства, че е излязъл от старото си състояние, както пеперудата, която по-рано е била гъсеница.

„Господи, посочи ми Пътя… дай ми знак…какво да направя...?”

В такива случаи обикновено се казва - послушай сърцето си, чуй гласа на душата си, чуй вътрешния си глас.

Всички отговори са в нас и единственият критерий за правилно е вътрешното ни усещане за нещата. Единственият глас, на който можем да се доверим е вътрешният ни глас.

Но кой е вътрешният ни глас? Кой е гласът на сърцето? Как да го различим?

В такива моменти, когато търсим изход, обикновено в главата си чуваме не два гласа, а цял хор от гласове. Обсебват ни различни мисли, съмнения. Завърта се въртележка, бушува буря… като разбушувал се океан. Чуваме глас: „Ами какво ще стане, ако сбъркам?… не, не ли по-добре да не опитвам”,

а после друг -„а ако изпусна шанса? Ще го направя.”

после трети - „а какво ще кажат другите”

четвърти - „ами ако загубя?”… и т. н., и т. н. до безкрай. Сюзън Джефърс нарича този хор от гласове КРЕЧЕТАЛО. Винаги, когато започвам да анализирам и се оплитам така, се сещам за това кречетало и ми става смешно. Та това кречетало вдига такъв шум, създава такъв хаос, че изобщо нямаме достъп до вътрешния си глас.

А той е тих…не точно глас, а по-скоро като усещане, като състояние на душевен комфорт, като знание…, когато можем да кажем - „да, аз знам”.

„Разумът мисли, душата знае” се казва в кит. поговорка. Душата знае, защото има достъп до Универсалната Мъдрост, но нейният глас е като нашепване…

Как да чуем този глас?

• Първо – НАМАЛЕТЕ ВАЖНОСТТА. Нищо не е чак толкова важно. Важността, сложността на проблема си го създаваме ние – „нищо не е добро или лошо, мисълта го прави такова”. Когато придаваме голяма важност на нещата, проблемът ни се струва много сложен, неразрешим, а решението-трудно и съдбоносно. Под тежкия товар на това ”съдбоносно” решение, което трябва да вземем, ние блокираме.

За да намалим важността ще ни помогне като знаем и си напомним, че:

Няма правилни и грешни решения – има просто различни пътища. Каквото и решение да вземем, печелим едно, а губим друго. По който и път да тръгнем ще научим нови неща, ще се срещнем с различни хора. Много често това, което сме мислили за своя грешка, се оказва после за наше най-голямо добро.

• СПРЕТЕ АНАЛИЗА. Прекаленият анализ само пречи, обърква ни и ни оплита като пате в кълчища. Колкото повече се мъчите да намерите отговора, толкова повече той ви бяга.

• ОТПУСНЕТЕ СЕ. Забравете за малко проблема, не мислете за това. Идете сред природата,прочетете книга, излезте с приятели, релаксирайте. Много често точно тогава, когато умът се е разсеял, изведнъж изскача решението. Не случайно най-великите открития и прозрения са направени в моментите, когато човекът си е почивал. Точно тогава кречеталото замлъква, вие сте спокойни и „виждате” отговора- в повечето случаи е бил съвсем близо до вас…

• ЗНАЙТЕ, ЧЕ ОТГОВОРЪТ ВЕЧЕ СЪЩЕСТВУВА. Той е там, някъде…само трябва да го видите. Не съществува проблем, който да няма отговор.

• ЗНАЙТЕ, ЧЕ ОТГОВОРЪТ ЩЕ СЕ ПОЯВИ В ТОЧНОТО ВРЕМЕ, НА ТОЧНОТО МЯСТО. Понякога отговорът може да не дойде веднага, но това е защото може би е трябвало да срещнете някого или да научите нещо, което ще ви отведе до по-добър изход.

• ДОВЕРЕТЕ СЕ НА СЕБЕ СИ И ВСЕЛЕНАТА, че ще ви се подскаже правилният за вас отговор.

• СЛЕДЕТЕ ЗА ЗНАЦИТЕ. Често може да получите отговор съвсем ненадейно от неочаквано място – случайно изпусната дума от някой познат, прочетена фраза от вестник или книга, табелка на улицата и да видите нещо по време на сън. Безкрайни са възможностите.

Когато знаете, че отговорът вече го има и се доверите, вашето подсъзнание работи за вас - започвате да виждате и привличате неща, които ще ви отведат до отговора, ще отключат знанието вътре във вас.

Тогава ще „чуете”вътрешния си глас.

Когато се научим да чуваме вътрешния си глас, ние винаги ще знаем кое е правилното за нас, защото нашата интуиция винаги ги насочва към най-доброто решение.

Всеки човек представлява една призма, която отразява и пречупва света в себе си, проектирайки го вън от себе си върху екрана на действителността, получава световната картина — неговата картина за света. От начина на това пречупване и проектиране се определят и схващанията на различните хора за света. Може да се каже, че всеки човек по специален начин пречупва и отразява света. Но всички призми-човеци могат да се сведат към три главни системи. И от тези три системи призми се определят и три основни мирогледа в човечеството при опознаването на реалността.

Едни казват: „Ние сме реалисти, и вярваме само в това, което виждаме и схващаме със сетивата си. Всичко в света е материя, а животът с всичките му качества е резултат от случайната игра на слепите и неразумни механически сили на природата. Човекът е дете на природата и той е най-висшият представител на живота, надарен с ум и разум. И след като умре човек, отива пак в природата, от където е дошъл. И затова ние трябва да използваме живота тук на земята, да си поживеем, да се наядем и напием и да се удоволстваме., да се осигурим и да живеем щастливо, да създадем наука и култура.”

Преди всичко в основата на този мироглед лежи статиката, и от там и неговата неверност, защото светът е динамика, а ако ние не можем да го схванем като динамика, тогава не сме никакви реалисти. Привържениците на този мироглед не са никакви реалисти, а аз бих ги нарекъл хора с добър стремеж, но късогледи и невежи — защото за нас реалист в живота е онзи, които има познанието на целокупното проявено Битие и го прилага в живота си. И какво щастие и каква култура може да се изгради в един свят, който е играчка на слепи и неразумни сили, които в края на краищата ще пометат всичко, въпреки всичкото знание и мощ , които има човечеството. Каква осигуровка и гаранция има живота, ако смъртта е по-силна от него.

Така че стремежът на тези хора да живеят в реалния, а не ефимерен свят е право, и това е стремежът на всички разумни човеци. Но понеже основата, на която застават е невярна и ограничена, те не знаят, как да реализират стремежите си, и не вземат в съображение законите, по които се развива животът, вследствие на което се натъкват на ред противоречия. И днес хората живеят по този мирогледи затова по всички посоки са дошли в безизходно положение. Стремежите им да живеят щастлив и хармоничен живот са прави, но методите им за постижение, които се обуславят от самия им мироглед, който е едностранчиви лишен от знание, не са разумни и естествени и вследствие на това, и резултатите им са такива.

Втората категория хора са противоположни на първите. Те твърдят, че реално в света е само духовното, а материалното е само следствие, една илюзия. Между тях има разни вариации. Но основната идея у всички е, че съществуват два свята — видим и невидим, и че те са диаметрално противоположни. Една от характерните черти в този мироглед е, почти във всичките му разновидности, че няма връзка между философските им схващания и вярвания и живота, който живеят. От гледището на съвременната окултна наука, те не са никакви хора на духовното познание, а са или хора на умствената спекулация или фантазьори и суеверни. Някои от тях се откъсват от реалния живот, уж да се посветят на духовен живот и съзерцание. Но това е пак едно заблуждение — въпросът е да се живее разумно, а разумното обединява в себе си целокупността — в разумния живот няма противоречие между „духовния” и „физическия” живот, и отношението между тях е както между клоните и корените на едно дърво. Те взаимно се допълват, а не се изключват. Така че, който иска да се откъсне и избяга от физическия живот, той иска само Живота на клоните, което е невъзможно. В целокупния процес на Живота има същества, който живеят само в клоните, но за тяхна сметка има и други, които живеят само в корените — и едни с други са във връзка — те са само части на едно цяло. Но при човека има едно съединение на двата процеса и затова го наричат микрокосмос, който е подобен на Макрокосмоса — Вселената. Та от това гледище човек е среда, фокус на всички творчески сили на Битието, той е една миниатюрна вселена.

В тази втора категория на мислене влизат и различните религии, не тъй както са дадени от Великите Учители, като велики учения за живота — но в тяхната изопаченост от последователите на Учителите, когато учението се е превръщало в догма, а методът — в култ. Този мироглед прониква и във философията, критиците искат да подведат окултизма и мистицизма към тази категория познания — с това целят да го окачествят като един мироглед, който откъсва хората от живота и физическия свят, и по такъв начин раздвоява тяхното съзнание и ги прави анормални и неспособни да живеят, като ги прави занесени и хора, които живеят в своите мечти и сънища. Че има такива хора, има, но те спадат към тази втора категория, и макари да носят името християни и окултисти, не са такива, а са своеобразни религиозни маниаци и екзалтирани типове, които нямат нищо общо с християнско-окултния мироглед, който обединява в себе си познанието за целокупността на света и който е третата категория хора — истинските реалисти.

Първите два мирогледа ги подвеждам под един знаменател , защото и двата еднакво отклоняват човека от реалния и разумен живот. Те са имали своето място в развитието на човечеството, и са били полезни — но в днешната епоха те са вредни и животът не може да бъде обоснован върху тях, защото тяхното познание за живота и неговите закони и методи са частични и случайни. Че е така ни показват всички съвременни противоречия и нещастия, които са резултат на един живот, обоснован върху тези два мирогледа, които са лишени от практична стойност .

Третият мироглед лежи в основата на християнството и в учението на всички велики Учители от миналото и настоящето, разгледани в тяхната първична чистота. Той има основата си в самия живот, който блика из недрата на Великата Реалност . Той е мирогледа на живия опит, и за него светът в неговата целокупност е реален. Тук няма място за онова механическо разпределение на света на „физически — видим” и „духовен — невидим” — и тяхното противопоставяне. Този мироглед схваща света като единство и непрекъснат в своите процеси, в които се проявява и изявява Великата Реалност в хиляди и милиони форми, свързани с вътрешна връзка помежду си. Светът в своята целокупност е непрекъснато цяло и се разделя в зависимост от нашите сетива и степента на съзнанието. И с разширение на съзнанието тази прекъснатост на световния процес се унищожава.

Този е пътят на Любовта, която обединява в себе си всички светове и се проявява, както в тъй наречения „физически”, тъй и във всички по-ефирни светове като творческа сила, която носи в себе си живота. И човек, който върви в този път , не е захласнат фантазьор, унесен в някакви фантастични миражи, но е реалист в пълния смисъл на думата. Той използва разумно всеки подтик на живота, използва разумно всички условия и блага, които му предлага животът. Той знае да цени и използва момента, и върши всяко нещо на неговото време. Той знае смисъла на физическия живот и го цени и използва много по-разумно от всички материалисти, за които той е единствената форма на живот. Той осмисля и примирява всички противоречия, разрешава всички мъчнотии, като дава и методи, как да се живее разумно във физическия свят, за да може да реализира истинско и трайно щастие и да използва благата и възможностите, които животът му предлага. И хората на този мироглед обичат живота, но при тях животът е обоснован върху разумността в Битието, а не върху слепия случай. И вследствие на това щастието при него е нещо реално и постижимо, то е вече един резултат на живота, а не нещо извън живота. И Христос, който е най-великият представител на този мироглед, казва: „Да дойде царството Ти на земята, както е и на небето.”

Този мироглед не е обоснован върху някаква умствена спекулация, но е обоснован върху една реална и опитна наука, която има в основата си учението на Христа, което е учението на великата любов , проявена във всички светове и която е носителка на всеки живот. Като говоря за християнството, разбирам учението на Любовта, която е вътрешната връзка между всички светове, Любовта обединява световете и е основа и гаранция за тяхното единство. И няма кътче в Битието, където да не бие нейният пулс. В такъв смисъл разбирано християнството, то е онова учение, което проучва живота в неговата целокупност и намира вътрешната връзка и зависимост между всички явления и процеси в живота и природата.

Днес човечеството преминава през една епоха, когато не се нуждае от някакви спекулативни философии, които може да са имали своето място и стойност в миналото. Днес човечеството се нуждае от една практическа в пълния смисъл на думата философия. Една философия, която да е синтез на теория и практика; една философия, въоръжена със знание и методи за неговото приложение.

Такава философия в нашето време представлява християнско-окултният мироглед, който е осветлявал пътя на човечеството в миналото, ще го осветява и за в бъдеще.

„Праведните и разумните ще спасят света от ударите на земетресенията и от ударите на съдбата".

Учителя

В света съществува една жива и практична наука, която е достояние на високо издигнатите синове на човечеството, но която е скрита от очите на невежите, от очите на децата. Тази жива практична наука, която е кръщавана с различни имена през вековете, която бих нарекъл наука на посветените, на гениите и светиите, познава онази зависимост, която съществува между живота на Природата и живота на човека и човечеството.

За тази наука на посветените Природата е жива и разумна, и живота на човека и човечеството е в тясна връзка и зависимост от живота на Природата. Човекът и човечеството са само органи и системи в големия космичен организъм на Природата. И тези органи и системи имат строго определени функции в организма на Природата.И когато хората, поради невежеството си, станат причина за нарушаване правилната дейност на този организъм, тогава се явява реакция от страна на Природата, която реакция се изявява във формата на земетресения, вулканическа дейност, наводнения, суша, градушки, епидемии и други болести, войни, големи зими и пр. в зависимост от това, на коя природна енергия е нарушено равновесието. За онези, които не познават тази вътрешна зависимост между живота на човека и Природата, това ще се види много детско, наивно, суеверно, нещо невъзможно. То е невъзможно за онзи, който не знае да мисли, който не вижда нещата и не разбира законите на Битието. Но за онзи, който вижда и разбира законите на живота, които се проявяват в живота и Природата, това е един факт. Достатъчно е да се проследи статистически живота на човека и човечеството в връзка с развитието на живота на Природата, за да се убедим в истинността на горните твърдения.

Какво представлява животът сам по себе си, не знаем, но знаем, че той се изявява в проявения свят посредством различни родове енергии, които обуславят всички жизнени процеси. Тъй като човекът и човечеството са. части от космичния организъм на Природата, то енергиите които функционират в нея, функционират и в човека и в човечеството. И когато човекът и човечеството не живеят по законите на разумния живот, те нарушават правилното движение и правилния ритъм на космичните енергии не само в себе си, но и в Природата, защото енергията е свързана и една и съща; и тогава става подпушване и експлозия на енергията, които се изразяват като земетресения, бури, наводнения, градушки, войни, болести и пр. в зависимост от това, кои енергии са подпушени.

Първичната космична енергия в проявлението си на земята се диференцира в четири рода енергии, които окултистите наричат със следните имена — топлинен етер. светлинен етер, химически етер и жизнен етер. Значи, от това гледище етерът е състояние на първичната енергия, и основа на всички енергии, които действат в сферата на земята. Като най-груба проява и израз на тези четири рода енергии се явяват четирите агрегатни състояния на материята—лъчисто, което е свързано с топлинния етер, газообразно — свързано със светлинния етер, течно — свързано с химическия етер и твърдо — свързано с жизнения етер. Древните алхимици и астролози са наричали тези енергии — огън, въздух, вода и земя.

Когато хората злоупотребят с онези енергии в своя организъм, които са свързани с топлинния етер в Природата, по такъв начин ги възпламеняват и тогава се явяват гневът и войните в живота на човека и човечеството и пожари, земетресения, вулкани, суша, и пр. в природата, защото тази енергия избухва като динамит. Ако хората злоупотребят с енергиите на химическия етер които са свързани със специални функции в живота на човека, тогава се явяват наводнения или суша и душевни и сърдечни заболявания у хората. Когато се наруши равновесието на светлинния етер, тогава се явяват бури, циклони и умствени разстройства у хората, Понеже Природата не търпи нарушение на равновесието в нейните процеси, затова, за да възстанови нарушеното равновесие, което е естествена последица на нашия неразумен живот, явяват се войните, земетресенията и пр., които уравновесяват природната енергия и възстановяват равновесието в живота. Учителя казва, напр., че войните до голяма степен са резултат от избиването на животните, от месоядството. При избиването на животните, енергията на техния живот отива в пространството, от където действа на човешките мозъци именно в онези центрове на разрушението, които са свързани с низшите енергии на живота. Тази енергия трябва да се изразходва, защото иначе ще произведе експлозия и разрушение в живота на човека и човечеството. На всички е известно, че когато човек се разгневи и в гнева си направи някаква пакост — счупи нещо, бие някого или работи — изразходва излишната енергия и утихва. Същото става и в живота на човечеството и в Природата — и там подпушената енергия търси път и начин за трансформиране.

Учителя казва: „Праведните, добрите и разумните хора ще спасят света от земетресения и от ударите на съдбата". Това е намеса на разумните сили на Природата, за да изправят нарушеното равновесие. Разумността, добротата и справедливостта ще станат живи трансформатори на тези космични енергии, на които е нарушен правилния ритъм и по такъв начин ще се възстанови нарушеното равновесие на енергията, и така ще освободи човечеството от лошите последствия, които само си е създало.

Тази идея е мъчно разбираема за обикновения човек, който още не може да мисли правилно, но това е един факт. Окултната история ни разправя, че в миналото човечеството на няколко пъти е стигало до едно такова състояние в развитието си, че е рискувало да бъде затрупано под развалините, причинени от собствените му глупости и невежество, но е било спасявано от праведните, добрите и разумните. Един от тези праведни, добри и разумни беше Христос, за Когото се казва, че стана изкупителна жертва за човечеството. Казано е за Него, че е взел върху себе си греховете на човечеството. Преведено на научен език, това значи, че Той стана трансформатор на всички отрицателни енергии, които се бяха набрали вследствие нарушението на космичния ритъм, които, като преминаха през Него, като през мощен акумулатор, се трансформираха и спасиха човечеството от земни катастрофи и органическо и психическо разрушаване. По такъв начин Той даде възможност на човечеството да продължи развитието си и да възстанови прекъснатата си връзка с Бога. Без Него човечеството е било дошло до такова положение, че рискувало да загуби живота си. В още по-далечно минало в още по-голяма степен имаме същото нещо. И тогава на земята настанали такива трудни условия за живеене, че по-голяма част от човечеството е буквално измряло. Останали са да живеят само най-издръжливите — онези, които са се намирали под влиянието на Слънцето. Всички други били разрушени под ударите на съдбата. А ударите на съдбата — това са реакции на разумната Природа, предизвикани от нарушение на правилния ритъм на космичната енергия. И тогава разумните същества, за да спасят човечеството и живота върху нашата планета, откъснали Луната и я поставили в пространството като един грамаден всмукател и трансформатор на отрицателната енергия от земята.

Така че Луната има за задача да освобождава земята от всички отрицателни енергии, които се набират върху нея, следствие неразумния живот на хората. Тя ги изтегля от земята като една грамадна помпа и ги препраща в космичното пространство, където разумните същества ги трансформират. Но въпреки този мощен космичен трансформатор, все остават не трансформирани енергии, които носят своите последствия и предизвикват реакции, чрез които да бъдат трансформирани и възстановен правилния ритъм на енергията. За да бъдат избегнати тези реакции, необходимо е разумността, добротата и справедливостта да станат живи принципи на човека, да станат знаме в живота, за да може човек да влезе в хармония с космичния ритъм на Природата и да не нарушава нейните закони. Колкото повече разумни, добри и справедливи човеци се намират между човечеството, толкова повече неговата съдба се подобрява. Има един пример в Библията, където се казва, че Господ пратил ангели да погубят Содом и Гомор, като им казал: Ако намерите 10 души праведни и добри хора в тези градове, пощадете ги. Но те не намерили. И за днешния свят е същото. Ако не се намерят достатъчно разумни, добри и справедливи хора, които да послужат като трансформатори на отрицателните енергии за възстановяване на космичния ритъм, ние ще изпитаме върху си реакциите на Природата под формата на земетресения и други природни бедствия и болести, за да се възстанови равновесието на енергията в живота на Природата. Затова са необходими разумност, доброта и справедливост, които ще ни свържат с Любовта. А като ни свържат с Любовта, това е вече пътят на правилния, разумен и хармоничен живот, в съгласие с Великата Разумност, която направлява целокупния живот на Битието.

Тогава, като се запознаем с Любовта, тя ще ни заведе при извора на вечния живот и ще ни запознае с Мъдростта, която ще ни даде светлина и знание да разбираме законите и пътищата, по които се проявява животът; по такъв начин Мъдростта ще ни запознае с Истината, която ще ни даде свобода да можем свободно да се движим в космичното пространство, а не да живеем само в границите на нашия земен живот. Тогава ще видим и разберем онази дълбока връзка, която съществува между човека и Природата и взаимните отношения, които съществуват между тях. Тогава ще видим, че животът на отделния човек и на цялото човечество е само част от целокупния живот на Природата.

Въпросът обаче е: доколко сме по-добре в момента? За да отговорим обаче на него, нека отначало да си изясним, какво ще се съгласим да разбираме под „добре”...

Към какво се стремим ние в действителност?

В нашето многознайно и разнопосочно време самочувствието ни като носители на постиженията на една развита цивилизация подозрително контрастира с неудовлетвореността ни от собствения ни живот като цяло. Тя е правило, не изключение - и ако се вгледаме по-внимателно в т.нар. „щастливи” люде, почти в 100% ще забележим, че под пяната на едно или друго тяхно преходно опиянение от нещо, което е прието да се нарича „постигнат успех”, се простира блатото на безпокойството и безперспективността... Какво сме загубили, печелейки безспорните предимства на научно-техническите и информационно-комуникационните революции? Можем да изброяваме отделни минуси, но е далеч по-важно да стигнем до корена: изгубили сме в огромна степен смисъла, който се поражда естествено от хармоничното човешко битие!

Психологията става все по-необходима за индивида и обществото именно поради тази базисна дезориентация. Но нека тук да се снишим мъничко „под нивото” на високопарните теории за нуждите и мотивациите, като останем достоверни и разбираеми в главното.

Ще класираме истинските общочовешки стремежи в три големи групи:

I. Към добро самочувствие всеки за себе си (т.е. като индивидуално същество). Тук влизат здравето, добрата „форма” на тялото и ума, както и (често пропускан фактор!) – дълбочинното усещане, че човек е на мястото си в този живот; за по-претенциозните откъм терминология можем да наречем това фино усещане за благополучие „екзистенциално равновесие”.

II. Към пълноценно общуване с подходящи хора Към тази точка можем да причислим опитностите във всичките „етажи” на нашите социалните контакти: случайни (вкл. виртуални), професионални, приятелски (както индивидуални, така и общностни - по интереси), интимни и семейни.

III. Към духовност в широкия смисъл на думата (за някои това ще са духовни практики от едно или няколко избрани направления или просто по-глобален усет - за Живот, по-обширен от индивидуалния; други пък, може и без да се смятат за духовни, ще реализират същия импулс чрез дълбоко общуване с природата, чрез доброволен общественополезен труд или посредством изкуството).

И сега: ако тези потребности се удовлетворяват редовно, достатъчно и по индивидуално подходящ начин, удовлетворението и от животите ни като цяло ще бъде факт - поне в степента, която е изобщо възможна за масовия човек от настоящата степен на еволюция.

А защо тогава това съвсем не се получава по най-добрия възможен начин? Та нали ние уж имаме много повече „свободи” от средновековните средностатистически личности?

Oт репресия към подмяна на ценностите

Отговорът е, че подтискането (репресивният модел) по отношение на повечето от тези ценности е отстъпило място на косвеното им „изблъскване” към периферията и това е - най-точно казано - фалшификацията на ценностите в съвременния свят. Механизмите за нейното осъществяване са многобройни, но по-важните за отделния индивид явно са:

а) Виждайки, че обединените усилия на обществото водят до по-бръз прогрес в някои отношения, външните изисквания към индивида са най-високи именно в тези направления, а те далеч не винаги съвпадат с нещата, оптимални за неговата същностна хармония. Например, колкото и да успеем професионално и да получим аплодисменти отвсякъде, ако това стане за сметка на здравето, общуването или духовността ни, определено ще бъдем разочаровани от живота си!

б) Парите, социално полезните (но не и собствено удовлетворяващи!) контакти и различните знания са важни средства за постигането на някои от същностните ни стремления. Толкова важни, че често ги превръщаме в самоцел. Обаче всяко маскирано като цел средство жестоко отмъщава на притежателя си и на околните хора - чрез признаци, вариращи от уж случайни сривове в настроението, до траен негативизъм, болезнено честолюбие или чувство за малоценност, както и чрез цяла върволица от психосоматични диагнози... Освен това в нашата цивилизация елементът спешност често спуска завеси пред ясното осъзнаване на съображението важност. Натрапчивият звън на телефона, подмамващата оферта за бърза печалба и масово предлаганите развлечения с шарени етикетчета („и аз съм човек”) лесно изместват действителните човешки потребности от смисъл в живота, добро самочувствие и пълноценни отношения.

в) По-лесната достъпност на някои от същностните удовлетворявания е уловка за пренебрегване или подценяване на други важни потребности.

А те не са взаимозаменяеми! Основна потребност е да се храним, ала колкото и да преяждаме, нуждата от любов ще си остане. Важно е да споделяме с приятели, но необходимостта на организма от почивка (вкл. посредством тишина) не се интересува от това, докога е насрочен съответният купон. И рано или късно „бушоните ни прегарят”... Или може би търсим единствено в резултатите от фитнеса онзи смисъл, който би ни осенил единствено чрез музика или молитва? Във всички подобни случаи ние се опитваме да подменим едни същински ценности с други, които фалшификации можем да наречем „вътрешни заместители” , докато подмяната на която и да е същинска потребност с несъщинска е някакъв „външен заместител” , както личи и от таблицата:

<table border="1" cellpadding="2" cellspacing="0" class="art_table"> <tr> <th><i>Вътрешни (същински или базови) потребности и примери за вътрешни заместители</i> </th> <th><i>Примери за външни заместители</i> </th> <th><i>Външни или несъщински отправления (полезни или не като средства, опасни като компенсации) </i></th> </tr> <tr> <td><b>Здраве</b> - </i>или „А”; или „Б”? </i></td> <td>‹ Външен заместител „А” (чрез химически или сетивни стимулатори се имитира същинското добро самочувствие)</td> <td>‹ Стимулирано самочувствие</td> </tr> <tr> <td>÷ Вътрешен заместител „Б” (който не е съпричастен, може да се плаши повече за себе си, а който пренебрегва себе си - да търси разтуха в прекаленото себераздаване)</td> <td> </td> <td> </td> </tr> <tr> <td><b>Общуване</b> – <i>или „Б”, или „В”, или „Г”? </i></td> <td>‹ Външен заместител „В” (известността се явява като сурогат на близостта)</td> <td>‹ Престиж</td> </tr> <tr> <td>÷ Вътрешен заместител „Г” (и неспособният да се чувства комфортно сам, и боящият се от тълпите отшелник, са фрагмен-тирани и нещастни създания)</td> <td> </td> <td> </td> </tr> <tr> <td><b>Духовност</b> – </i>или „Г” или „Д” или „Е”? </i></td> <td>‹ Външен заместител „Д” (търсят се конкрет-ни определения за същностни състояния, които могат само да бъдат изживяни, а не концептуализирани)</td> <td>‹ Точна наука</td> </tr> <tr> <td>÷ Вътрешен заместител „Е” (не е истинска духовност онази, която уврежда здравето; а то като самоцел също не е достатъчно)</td> <td>‹ </td> <td> </td> </tr> <tr> <td><b>Здраве</b> - </i>или „Е”? </i></td> <td>Другите възможности са дадени по-горе</td> <td> </td> </tr></table>

Забележете, че външните заместители, ако се превърнат в лъжливи потребности, ни отдалечават повече от нашата същност, обаче силно изявените вътрешни компенсации също водят до разрушаване на хармонията в живота! И двата вида фалшификации често приемат формата на различни пристрастявания.

Болестните зависимости са все повече „на мода”...

Пристрастяването в действителност представлява трайно формирана зависимост от определен заместител – външен или вътрешен. И най-адекватните към своите потребности хора (особено в днешното объркано време) могат от време на време да залитнат към някакъв заместител, особено при преходни или кризисни моменти в живота си. В известен смисъл, това дори може да им помогне да оценят по-добре приоритетите си, тъй като при тях е запазена „обратната връзка” – компенсаторното състояние се възприема като нехармонично и човек се старае да изпада в него колкото се може по-рядко.

Само че при пристрастените обратната връзка е изопачена! Щом като не може да постигне трайно усещане за благополучие от нормално количество храна (интимни контакти, словесно или виртуално споделяне, физическо разкършване, сън, сапунени сериали или духовни практики), силно свързаният със същинските си потребности човек ще потърси допълващите ги други отправления. Докато в същото време страдащият от зависимост ще увеличава до абсурдни, разрушителни размери едно единствено направление... Нещо повече, хармонията може да се наруши не само от „големите” отклонения, илюстрирани в таблицата (или други подобни). Съществуват и включени заместители, които са още по-вътрешни от вътрешните, т.е. създават илюзията, че могат да заместят друг компонент от собствената си същностна група. Например, такива зблудени са някои спортисти-маниаци, които не се впечатляват от неправилното си хранене. Или самотни родители, опитващи се да запълнят празнината от интимното общуване единствено с денонощни грижи за децата си. Или творци, които изпитват силни подеми, но и резки спадове във връзка с прозренията си в изкуството – те не осъзнават, че стабилизирането е възможно, но само чрез присъединяване на духовното самоизследване към техните (иначе спорадични) вдъхновения.

Ако включим всички форми на големи и малки, външни, вътрешни и включени заместители, едва ли има някой от нас, който да е свободен от зависимости! Първата стъпка обаче към това, което може да се направи в това състояние, е: да осъзнаем факта на тяхното съществуване! Защото сега може навсякъде да се сблъскаме с

Масови дезинформации в името на разрушителни „изгоди”

Тъй като (почти) всички ние сме повече или по-малко „фалшифицирани”, естествената житейска хармония от подразбираща се е станала екзотична, а изкривените модели – най-привични. Обратният път е свързан с кризи на осъзнаването и промени във вкоренените навици. Реалният изход е труден, а навсякъде се търсят и съответно лансират най-вече лесните „решения” – това са именно фалшивите заместители. Ако бяха много по-малко и към тях не се пристрастявахме толкова лесно, те сами по себе си биха били безобидни, но на дело това изобщо не е така. Да гледаш по две-три интересуващи те предавания по телевизията седмично при иначе балансиран живот е едно, съвсем друго е да „висиш” по десетина часа почти всекидневно, изоставяйки повечето си истински нужди. Или да изкарваш пари по 7 часа, напълно забравяйки за бизнеса през другото време, си е чудесно – в противовес на това да бъдеш работохолик „на пружини”, който съжалява, че часовете в денонощието не са 25, а месеците в годината – 13. Но малко хора чуват да им се напомня постоянно, че това е зависимост, че те се нуждаят от нещо различно, а не да трупат повече количество от същото нещо, за да се осмисли и балансира животът им. Вместо това е далеч по-вероятно да ги примамят с реални или предполагеми обогатяващи перспективи, с лъскави реклами за филми, със съмнвителни „оздравителни” или „разкрасяващи” услуги, с докарани на вкус кулинарни „боклуци” или със сексуална консумация без истинска близост... А защо не – и с добре звучащи научни или псевдодуховни теории?!

Средновековните диспути са били като например „колко дявола могат да се съберат на върха на една игла”, но много от сегашните отново не са далече от подобни абсурди. Особено ако отливките от формули, закони, хипотези и „откровения” се превърнат в щитове срещу материалните и духовни практики в „баналното” всекидневие. Само че повечето от стойностните неща, които човек може да направи за себе си и отчасти за другите, не носят максимални печалби на големите фирми-производители и на медиите, нито подхранват наполеонското его на „величията” от всяка една разновидност! Тези приоритети за твърде много (и твърде влиятелни) хора и унии са съпроводени с почти пълното пренебрегване на ред жизненоважни зони - като екологията в природната и битовата среда, етиката и естетиката в общуването и възпитанието, оптималната профилактика и терапия, професионалното ориентиране, същностното информиране и предпазването от манипулации.

Необходимо е да признаем че, с редки изключения, именно парите, властта и информационните „наркомании” управляват този свят, при това в съвременността ни - повече от всякога. Те получават от нашето внимание „до преяждане”, докато много по-важните ни измерения хронично „гладуват”... Все пак и тук можем да видим „светло прозорче” – в предизвикателството за някои индвиди да се развиват хармонично, въпреки общата обратна тенденция. Лесно е да си балансиран при съответно общество и възпитание, но е истинско постижение да го направиш, въпреки непрестанните странични „набези”.

Съвременни пътища към хармонична (същностна) реализация на човека

Едва ли посилната за повечето от нас задача за „хармонизиране днес” значително се облекчава, ако успеем да разделим целия си път на няколко важни отрязъка. Може би сме стигнали твърде далече в „затъването”, така че да не можем да правим всичко, което е необходимо за изцелението ни, едновременно. Тогава да се опитаме стъпка по стъпка...

1. Самоотчет. Да си дадем искрено сметка какво е състоянието ни по трите основни показателя, т.е. здраве, общуване и духовност. И също така – за сметка на какви заместители части от тези стълбове са преждевременно разнебитени. Пишещият тези редове и 99% процента от склонните към работа над себе си хора, които познава, признават, че разрушенията са неимоверни – и то най-често в името на незаслужаващи си или очевадно нереалистични цели и постановки.

2. Акцентиране върху настоящето. След преглеждане на слабо плодотворното минало и, по всяка вероятност, утопичните надежди за по-голям късмет в бъдеще - накрая разбираме, че можем да функционираме истински единствено тук и сега. Фактът, че имаме стари поуки и далечни перспективи ще помогне, вместо да попречи, ако му отделяме части от процента, а не десетки проценти от времето и вниманието си. Така ще имаме на разположение по-изобилна психическа енергия, а всяка истинска (и особено трудна) промяна става с нейната решаваща помощ!

3. „Закърпване” на критичните зони. „Тук и сега” – кои са приоритетите? Знаейки къде да ги търсим, няма вече да се поддаваме инерционно на объркването между истинските ценности и външните средства към тях, нито ще бъдем беззащитни срещу уловките на вътрешните и включените сурогатни зависимости. Тъй като веригата се къса първо в областта на най-слабото си звено, ясно е: ако съвсем сме рухнали физически, това за нас в момента е приоритет №1 и следва да му отделяме поне по още един час на ден, каквото и да става в другите области на живота ни. А пък ако сме занемарили общуването, тогава не си измисляме повече причини да го отлагаме; ако чувстваме дълбока и неподдаваща се на утешаване, екзистенциална депресия, имаме свободата да изберем изпитаните духовни практики и запазилите се още чисти територии в изкуството пред замъгляващите съзнанието ни психофизикохимични „затрупвания” и т.н.

4. „Отвоюване” на свободни хармонични зони. Ето че имаме – кой повече, кой по-малко – възможности да провъзгласим като свободни (за интензивна работа в избраната насока) някои времеви и пространствени територии от живота си. Може да е по половин час рано сутринта и по седмица-две в годината – пак ще е нещо. Единственото изискване е автентично (цялостно) да присъстваме там и тогава – да изградим някакъв по-здравословен баланс в това защитено време-пространство, без да сме принудени да отбиваме атаките и изкушенията, характерни за останалото ни време-пространство. Постигнатите резултати могат и да са временни, но въпреки това все някога могат да ни послужат като един нов модел на живот – отправен пункт към финалната стъпка №5.

5. Цялостно балансиране на живота ни. Чрез разширяване на споменатите свободни хармонични зони, търсим да постигнем повдигане на всекидневието си на по-високо общо ниво. Това би включвало например:

- да се грижим добре за тялото си по принцип, а не само, когато си мислим, че можем да си го позволим с оглед на другите работи;

- да започнем да се поставяме на мястото на другите (за да ги разбираме истински), освен по време на усамотяване с близки хора и/или при предразполагащи психологични семинари, но също и при „по-незащитени” пространствено-времеви обстоятелства;

- да чувстваме безкористна обич, и то не само когато сме влюбени в някого, впечатлени от произведение на изкуството или екзалтирани от спорадична духовна практика, но и когато преминаваме през особено критични житейски фази - с всякаквите им необозрими усложнения, неочаквани обрати и безвъзвратни загуби.

Какво означава по-конкретно последователността на тези пет стъпки? Тя не е буквална, а преобладаваща. Нека отначало да се съсредоточим главно върху пункт 1, опитвайки само по малко от другите; после да стъпим здраво и върху пункт 2 и т.н.

Правилното ориентиране на теория предхожда практикуването, но не го замества в никаква степен – ако наистина сме осъзнали важността на промяната, ще й отделяме редовно необходимите времеви и енергийни ресурси! Същностните неща – за разлика от лъжезаместителите – ще доведат до все по-добро оползотворяване на времето и до все повече налична енергия – един неоценимо важен критерий!

Това, разбира се, са само най-едрите „километрични камъни” по пътя. Ала винаги се тръгва прагматично от тях; повечето от нас могат да си припомнят горчивия опит на не едно начинание, провалено от преждевременно впускане в подробности, преди да са били изградени основите. Така е и тук: най-важни са общата насока и готовността тя да бъде следвана с търпение, докато пък - както е показала практиката - подробностите често ще се изясняват по пътя... и сякаш от само себе си!

Д-р Димитър Пашкулев е известен със своите книги, препарати и консултации в сферата на природната медицина. Той е и последователен привърженик на цялостния подход към живота, което личи от заниманията му с психология, универсална духовност, поезия и афористика. За повече информация, лични въпроси и предложения, посетете сайтовете:

www.veridia.dir.bg и www.mirbg.info

"Не аз, а Христос в мен"

Както изразът предполага, между „аз” (мен) и „Христос в мен” има разлика. И по силата на тази разлика недоволството и доволството като човешки атрибут са неотменна функция на един несъвършен „аз” - нашият човешки аз. В този смисъл, недоволството може да има полезен и вреден аспект.

Полезно е недоволството, което се поражда от осъзнаването на едно несъвършенство на собствения аз. Респективно, преодоляването на едно собствено несъвършенство поражда едно полезно задоволство.

Недоволството става вредно тогава, когато се заблуждаваме, че неговата причина се крие в несъвършенството на другите азове. В този, втория случай, вместо да ни подтиква да изправим собствените си несъвършенства, недоволството (или по-скоро заблудата) ни кара да се опитваме да изправяме несъвършенствата на другите. Всички знаем, до какви резултати води това.

Или да го кажа по друг начин - негативите, които понасяме във връзка с недоволството, се пораждат не от самото недоволство като такова, а от илюзиите, които си създаваме за причините на недоволството. И обратно, когато се освободим от илюзиите, недоволството се превръща в полезен фактор на еволюцията.

В този смисъл, смирението представлява процес на осъзнаване, че причините за всяко недоволство се коренят в собственото ни несъвършенство. Обратно, гордостта представлява илюзия, че нашето недоволство се поражда и причинява от чуждото несъвършенство.

Когато един „аз” се освободи от илюзиите си във връзка с недоволството, тогава отношението му към другите азове прераства в любов. В това число и към себе си и към Бог като азове. По тази причина любовта, която един „аз” изпитва към другите азове, не зависи от степента на съвършенство на другите азове, а само от неговата собствена. А Бог, като абсолютен и съвършен Аз, изпитва абсолютна любов към всички азове.

Недоволството във връзка с щастието

Да си щастлив означава да си доволен от външната реалност и недоволен от собствената си вътрешна същност. В такова състояние човек е в съзвучие и хармония със строежа на макро- и микро-космоса, за които има обективно възприятие и себе-възприятие. Обратно, когато човекът е доволен от себе си (счита се за съвършен) и недоволен от външния свят (счита го за несъвършен), тогава човек е нещастен. Причината за това положение на нещата е, че в единия случай човек се опитва да приведе себе си в хармония с макрокосмоса, което е напълно в рамките на неговите възможности, а в другия случай се опитва да приведе макрокосмоса (Бог) в хармония със себе си, което е напълно извън рамките на неговите възможности (поне на настоящия еволюционен стадий). В този, втория случай обективната невъзможност води до там, че всички начинания на "съвършения" човек завършват с провал. А представете си колко е депресиращо да си така съвършен и да не можеш да доведеш до успешен завършек нито едно свое начинание. От друга страна, представете си колко е удовлетворително за един несъвършен човек да осъществи плановете си. Разбира се, несъвършеният човек не може да реализира всичките си планове, а само някои, но това не му тежи, защото той знае, че не е съвършен и търси и използва всяка възможност да се поучи от грешките си и да ги изправи. И често се случва така, че едни провалени планове биват успешно реализирани след внасяне на необходимите корекции. Съвършеният човек обаче сам изключва за себе си такава възможност, тъй като неговите планове са "съвършени" и съответно не подлежат на корекция.

Невъзможността човек да удовлетвори своите пориви, да реализира своите планове за настоящето и бъдещето представлява унижение на човешката воля. При това, тук не става въпрос за наложено отвън унижение под формата на наказание, а просто човек сам поставя собствената си летва на непостижима за него в дадения момент височина. Казвам "в дадения момент", защото по принцип Бог така е създал човека, собствения си син, че не съществува такова нещо като непостижима за него височина. И човекът е запазил инстинктивен спомен за този факт при слизането си от духа в материята и тук продължава да изисква полагащото му се място. Това добре, но човекът е забравил или може би все още не е научил, че за постигането на една или друга височина е необходимо да бъдат положени определени усилия, а в материята това отнема и време. Силата, която човек трябва да приложи за извършване на определена работа, за реализиране на волята се нарича любов. От тук следва, че човек е свободен (реализация на волята) според мярата на любовта, която може да породи от себе си.

По този повод Апостол Павел казва: "Ако говоря с човечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти или кимвал, що дрънка. И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм." (Към Коринтяни 13:1) Тоест, ако говоря, а любов нямам, не говоря аз от себе си, а друг говори чрез мен, както и медта не звънти от себе си, а защото я удрят отвън. И ако планини премествам, но любов нямам, силата за преместването не е от мен, а от друг някой и аз не съм свободен да местя планините по собствено усмотрение.

Бог, като родил своите деца (нас), кредитирал ни е със своята Любов и благодарение на божията любов ние сме били способни да постигаме висините на Райската градина. Аналогично, майката носи на ръце новороденото си дете, но както умната майка трябва да остави детето си само за да се научи да ходи, така и Бог ни е оставил сами, за да се научим да пораждаме любовта от себе си. Отбити от цицката на Божията Любов, райските висини са останали непостижими за нашите младенчески сили и ние сме потънали в материята. И както житното зърно, погребано в пръстта, развива в себе си силата да се издигне към слънцето и към нов живот, така и ние, потънали в материята, трябва да породим в себе си силата на любовта, чрез която единствено сме в състояние да се издигнем отново до райската градина и безсмъртието. За да ни подпомогне в тези ни усилия, Бог е изпратил при нас нашия по-голям и първороден брат Христос, да ни учи и води в пътя.

И да се върнем на темата за щастието и нещастието. Погледнато от този ъгъл, нещастието и страданията на съвременните хора се пораждат от това, че те се опитват да постигнат божественото битие не със силата на собствената си любов, но по милост отвън. Но това не може да стане, защото нашият любящ Отец иска да ни възпитава не като просяци и готованци, а като пълноправни и суверенни Негови синове, които един ден да наследят царството Му. За да постигнем това, ние от своя страна ще трябва да се потрудим. За тези, които разбират това, трудът е песен и те са щастливи. За онези, които не разбират, трудът е мъчение и те са нещастни.

Недоволството във връзка с хумора

Голяма част от нещата, които казахме за недоволството и доволството могат да бъдат проследени и във връзка с хумора.

Когато човек осъзнае едно собствено несъвършенство като причина за недоволството си, той може да реагира по два начина. Единият начин е да положи всички усилия да се поправи, което го издига над несъвършенството и вече от тази позиция човек е в състояние да се посмее над себе си. Другият начин е да си каже: "Е, какво да се прави, такава ми била съдбата, ще се търпи!" При този избор на човек не му остава нищо друго освен да започне да оплаква "злощастната" си съдба, а от тук и плачът. В този случай смехът има оздравително, а плачът разрушително въздействие върху аза.

Когато човек се заблуждава, че причина за неговото недоволство е нечие чуждо несъвършенство, невъзможността и безсилието за изправяне на чуждите несъвършенства водят отново до разрушителен за аза плач.

Когато човек обективно наблюдава чуждите несъвършенства, също има два основни варианта за реакция. Единият вариант е да се поддаде на илюзията, че той е по-съвършен, от което да изпита егоистично задоволство и да се надсмее над чуждото несъвършенство. При другия вариант човекът вече е преодолял в себе си наблюдаваното несъвършенство и това поражда в него чувство на разбиране и състрадание. В този случай смехът има разрушително, а плачът оздравително въздействие върху аза.

Разбира се, тук нещата са представени твърде схематично и полярно, докато животът е изпъстрен с неизброимо богатство от вариации.

Здравей, мое вътрешно Аз!

Дълго време се опитвам да открия пътя към теб и след цял куп неудачи реших да ти напиша писмо. И може би този, епистоларния израз на мислите ми, ще ми помогне да стигна по-лесно до твоите двери, откъдето всъщност започвам самата Аз…

Беше време, когато не се замислях за теб… Може би защото не знаех за съществуването ти, или пък не вярвах, че тая отговорите на всички незададени въпроси нейде из кътчетата на необятната си душа... Тогава всичко беше някак по-лесно: нямаше ги колебанията и вътрешните терзания; не се замислях дали постъпвам правилно в даден случай, защото това само би ми донесло угризения, ако някъде системата дадеше грешка. А кой обича да се терзае от неудобни въпроси, още повече, когато си е сложил най-розовите очила! Това беше период на безтегловен полет, когато мечтите са колкото звездите в небето, а трудностите се понасят по-леко, тъй като нерядко отговорността за тях не е изцяло лична.

Но…, както е известно, на Земята все още действа с пълна сила Законът за гравитацията и рано или късно следва приземяване. За добро или зло, при мен сблъсъкът с реалността /тази, която не обича цвета на розите/, дойде твърде рано. Но все пак ми беше предоставено правото на избор – трябваше да реша или да порасна много бързо и да изоставя света на илюзиите, или да си остана за цял живот в него, с риск никога да не се науча да поемам отговорността за собственото си съществуване и за задачата, която ми е отредена.

Започна период на невероятно лутане. Бях пусната внезапно в бесния водовъртеж на Живота и трябваше или да се науча да се боря с него, или пък да се удавя нейде из дълбоките му вирове. Но аз не съм от хората, които се предават лесно, затова избрах да оцелея. Надраснах болката, прогоних сълзите, не допусках завистта, опитомих омразата… Това ме направи още по-силна, по-уверена, по-устремена, но и още по-странна… Не бях една от многото, защото си бях Аз – нестандартна, неконвенционална, неконтролируема, непокорна. Вечно търсеща истината, вярваща в Доброто, диреща най-нежните струни в душите, влюбена в свободата - свободата на духа, волността на мисълта, порива на волята…

24.04.2003

KIARA

Отговорът на вътрешното Аз , последвал след 3-годишно мълчаливо наблюдение

Браво на теб, непокорно същество, ти надмина всичките ми очаквания! В началото се боях, че ще се изгубиш изцяло в света на илюзиите и мечтите, без да се осмелиш да видиш нещата такива, каквито са. Но това е било бял кахър! Сега притесненията ми са още по-силни и не знам до къде ще стигнат... Ти загърби всичко детско и наивно в себе си, прости се с идеалите си, прати в забвение исконните си ценности. Толкова здраво стъпи на земята, че онази идеалистка, която някога ликуваше победоносно в теб, наведе смирено глава и си отиде. Нейното място се зае от една друга – материалистка, на която приказките за разни идеали никак не й се слушаха. Тя дойде изведнъж, без никой да я е канил, но се настани в душата ти с такава сила и власт, че ти дори нямаше време да възроптаеш срещу нашественичката. Вместо това само слушаше жестоките й наставления, докато накрая те се превърнаха в твое верую. Стана така, че докато някога, ако те удареха по едната страна, ти подаваше и другата, сега отвръщаш на удара с удар. Още по-лошо – сърцето ти не трепва от това, ами го правиш толкова умело, че дори и скрупули не остават в тебе. Ако някога идеалите бяха за теб това, за което радееше с цялата си душа, сега единственото, което те кара да възтържествуваш, е удоволствието от победата, постигната в света на материалните блага.

Спомняш ли си, когато някога четеше “Приказка за стълбата” на Смирненски и потрепваше от гнева на онеправданите, който се надигаше и в теб? Това време вече е далече; ти много бързо откри пътя на реалността и пое по него. И макар че този път е осеян с още по-големи препятствия от друма на бленуваните идеали, ти се справяше прекрасно с тях, защото лесно откриваше уловките по него и умело ги заобикаляше. Ще се изразя още по-директно, и ти нямаш право да ми се сърдиш, защото такава е истината: вече дори не си и спомняш какви бяха идеалите ти; само от време на време изпитваш някаква натрапчива носталгия по тях...

Добре, ще кажеш, че това е цената, която е трябвало да платиш, за да оцелееш. Но не ти ли се струва, че плати доста скъпо, за да постигнеш това, което хората без идеали го имат като даденост? В устрема си да се докажеш, да обявиш съществуването си, ти не разбираш, че губиш нещо много по-ценно от това да имаш авторитет и самочувствие – губиш себе си. Да, добре ме чу, губиш онази своя същност, която имаше една много точна преценка кое е добро и кое – зло, и не си затваряше очите пред неправдите.

Какво остана от стремежа ти към свободата? – само едното достойнство, дето още здраво си го пазиш, но знам ли до кога... Къде се изгуби онази нежна душа, която превръщаше всяко едно чувство в стих? Няма я. На нейното място вече ликува една самоуверена личност, която знае какво може и как да го покаже по най-добрия начин. Но това не е всичко – ти забрави мисията си, а именно да бъдеш винаги добра и да учиш хората да бъдат щастливи. Да, права си, отвреме на време те застигат проблясъците на прозрението, които те карат да се питаш: “Накъде изобщо съм тръгнала и знам ли до каква пропаст ме води този път?”.

Именно заради тези мигновения имам надеждата, че все още не всичко е изгубено при теб. Все още вярвам, че ти ще намериш баланса, ще съумееш да съчетаеш уроците, които идеалистката и материалистката ти дадоха, и да ги споиш в една здрава основа, на която да се опреш по пътя си към себе си.

Не забравяй - каквото и да правиш, където и да пътуваш, с когото и да се срещаш, с каквото и да се бориш – ти не можеш да избягаш от себе си. И добре, че е така, защото ти – това е целия свят, сбран в необятната ти душа, която винаги ще ти прощава залитанията, защото знае, че ти все пак ще намериш верния път и винаги ще те подкрепя...

30.05.2006 год.

00:26 ч.

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея - ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг - и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, - и казват: "Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят - всичко е измама". У друи пък бликва - светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние - тези в мрежата - може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея - а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно "амин". Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: "Няма нищо на тоя свят; дори сам аз - или съществувам, или - не". Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога.А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото - който казва "дух", той казва "безсмъртие", а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: " Аз не позволявам да се възкресяват мъртви". За него няма Бог: той желае - сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги - с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: "Само едно нещо съществува: това нещо съм - аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост". Той обича тия думи - "суеверие" и "глупост" - и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата - суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той, обаче, не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича "здрав разум", вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение. Когато стане дума за прераждане на душите, той си някак смътно представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Тъкмо така е мисълта на Питагора, Платона, Плотина, Оригена, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбница, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др.

Мистикът се стреми да създава, а не - да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече - да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник ства изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окулизма, а другият пише книги по същите въпроси - "Пътеки низ планината", "Смърт", "Великата тайна" и др. - тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не - измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: това отмъщение жаждата на неговата завист.

Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над "суеверията", над "сектанството". В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма - моного по-сектантска от тази на неговиге врагове. Някой изронва пред него дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт - и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сполити религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва:"Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите... кажете нещо по-сериозно или затворете уста". Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите - да речем - се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм - са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв "анимизъм", отдето оголва глава суеверието. Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се , да вярва, че щял да дойде нов релегиозен Учител, нито - че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений економист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догва - вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив - мозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричят духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една- две от тия разновидности. Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на англейското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена "Реймънд - или за смъртта". В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията - своите сношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявата, че не бил доктор, нямал учена титла Ако ли е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист, - още бил млад, не можело да му се вярва. С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва, - старците се обикновено вдетиняват... В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за писихични издирвания, при това още - и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите презнава тая общност) Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долная религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети... Тоя свещеник, очевдно, не е и разтворил корана, нито се е запитал, има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети - като възмзездие за праведен живот, а под "хурии" се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва:" Който не яде от моята прлът и не пие от моята кръв, няма да влезе в царството небесно", той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството причащение; у християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж на свещените книги, но у другите религиги - не. Фанатизмът - друг образ на безверието - настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула - и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите, - средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група - са все породени от безеверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.

Но имо хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието, - ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли - великите творци досега - творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи, - не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка? Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно, дали атомът, или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било - най-сетне - като съзнание. Бог обитава у всички, твърди мистикът, ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябвя да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълга време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син - кога на тоя народ, кога - на оня, кога на една, кога - на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия се живот се е стремял към нещо добро в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето - мистикът извлича късата мъдрост: "Посей помисъл - и ще пожънеш навик; посей навик - и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба". С една реч - "каквото посееш, това ще пожънеш": древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистника светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син;Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили; той страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а - светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато греда картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците, - сякаш е сам седнал с него. Той не среща с предупреждение и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите, да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия. Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторъгт му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да се мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твръди, рядко и мочно отрича, предпочита да каже "да", когато на устата на безверника стои вечното жестоко "не". Мнозина го намират привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се на мнозина нарви. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

Мистикът също представя няко и разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно - и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина, - оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа - да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.

Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доборото на другите, а другият - себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно - да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници - все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа е било - да направят от нашия народ "Божие лозе и Божия градина", да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива "Божии работници" са били и богомилите, представящи най - силното мистично движение, родено на нашата земя.

Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша. Едните казват: "Ние дойдохме - милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо, - в полето - вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез - не из звездното, нежното ложе, Боже железни, огнени Боже - не Боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез Бог от месо, Богът - човек. Во име твое на бой ще въстанем - в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум! (Владимир Маяковски; из поемата "150, 000, 000"). А на другия полюс се разнася молитвен глас: "О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че ти си оная истина, която пробужда светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам" (Рабиндранат Тагор: "Гитанджали"). Вие ги чувате: единият вика някакъв "бог от месо", бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет - да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си - и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.

Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас - които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност - ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И, додето някои от нас обмислят, накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: "Ще ти дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му, - само падни и ми се поклони!". Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха - всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се одържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас - да запитва кротко, със скръбно състрадание: "Къде е брат ти?" А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: "Не го знам. Нима съм страж на брата си?" И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин...

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: "Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая гляма борба? Коя страна да взема тогава?" Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другади вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото "Брахмо Самадж" си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили. През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие - между мнозината ще назива само неколцина - проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора - поети, общественици, писатели, учени и мислители, - представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой. Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую - не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма - по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел.

След бурите, които от години преживяваме, и за нас - българите - стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина;. тнърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви особена поезия, която в малко случаи заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия, пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове: редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб.

Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Един от тях, който признава авторитета на Ернст Хекел, Айнщайн и Фройд, ("нашия велик учител Фройд"), възстава против "философския идеализъм, особено пък тоя с теософски характер", понеже бил внесъл "голяма ръзбърканост в разбирането на поблема за религията". В ученията на г. Петър Дънов и г. Софроний Ников (той нарича и двамата "анимисти") тоя проценител на религията от психоаналитично гледище довижда признаци на "индивидуална-психична регресия", сиреч връщане към "отживели времето си социално-психологически системи и форми на мисленето". Нему се не харесва и проф. Уилям Джеймс, макар, че признава в неговото лице "най-авторитетния и дълбокомислен философ на последно време в Западна Европа и Америка, твърде искрен религиозен философ и теософ"; а не му се харесва затова, че тоя мъдър мислител вижда в религията "върховна утеха и опора за всяко страдащо сърце". Не са отминати и най-мъдрите люде на славянското племе - Достоевски, Толстой, и Владимир Соловьов. Понеже средоточна мисъл в техните идеологии е схващането, че "без вярата в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот, че щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността - и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Ив. Карамазов, Ставрогин, Петър Верховенски" - тоя учен вижда във възгледите на споменатите писатели плодове на закъсняло племе, още много отдалечено от "реално-обективното разбиране за света"; поради това той заключава, че у славяните, изобщо, били още много малко "елементите на реално - аналитичната психология", че тия народи били още близки по съзнание до средновековието... Но ето че идейните заместници на Достоевски, Толстой и Соловьов вече смятат вярата в Бога и нуждата от нравственост за отживели времето си лъжи: те строят живота на днешна Русия по някакъв план, непознат дори и на Западна Европа; очевидно, ще трябва да сметнем болшевишките водачи за извънредно напреднали, надхвърлили и културното равнище на западно-европейските народи, тъй като в живота на съветска Русия се образцово прилага на дело "реално-обективното разбиране за света". Стана ли от това Русия по-честита? И, ако това високо-културно схващане за света му е толкова мило, защо тоя господин - премълчавам името му - не остави нашия университет и се върне в Екатеринослав? Той предрича смъртта на религията; той твърди, че в психиката на човека щяло да изчезне понятието за Бога. "Аз мога", дума той, "да се съзнавам добре в рационално отношение, напр. като една мимолетна част от вечната енергия, но това вече не е религия". Защо? - Защото в това съзнание не участвувал вече вече "чувственият елемент". В същност, сам той не е никак пропъдил тоя елемент от своето съзнание на учен, защото признава, че вярва в Айнщайновата енергетическа теория, която дигала вече края на завесата на дънеопознаваемата безусловна реалност или сила (за която говореше Спенсър) - и двадесетият век "вероятно" щял "да разреши тая проблема напълно". Той вярва в някакво "единство, респ. единно начало в битието, разбирайки го като вечна енергия", която съществува във вселената; това начало се е отразявало "както във всички природни явления, така и в нашата психика"; той го наричаше първоизточник и двигател на всички явления във вселената". Разбира се само по себе, че такова отвлечено "начало" е непознаваемо по опитен път: то може да се приеме само като логична необходимост, в него - следователно - може само да се вярва. Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму - затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, ил в "безусловната реалност" на Спенсър, или най-сетне - в Айнщайновото "единно начало", - не е важно. Колкото и да се мъчат реалистите да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? - Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръх силите на човека, нещо свърхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е - още една стъпка към Бога. Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкият постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят.- Идеал ли е това - достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами? А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди, в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.

Един силен показател, че това е така, може да бъде открит във феномена на извънтелесните пътешествия, преживяванията, в които съзнанието на индивида изглежда се откъсва от физическото тяло и пътешества до някакво друго място. За извънтелесните преживявания, или съкратено ИТП, има много съобщения в цялата човешка история от хора от всички обществени слоеве. Олдъс Хъксли, Гьоте, Д. Х. Лоурънс, Август Стриндберг и Джек Лондон са съобщавали за ИТП. Те са били известни на египтяните, североамериканските индианци, китайците, гръцките философи, средновековните алхимици, племената от Океания, индийците, евреите и мюсюлманите. В едно съпоставително културално изследване на 44 не-западни общества, Дийн Шийлс открива, че само в три от тях не се срещат вярвания в ИТП. В друго сходно изследване антропологът Ерика Бургиньон оглежда 488 световни общества, или приблизително 57% от всички познати общества, и открива, че 437 от тях, или 89%, имат поне някаква традиция относно ИТП.

Изследванията показват, че дори днес ИТП са все още широко разпространени. Покойният д-р Робърт Крукал, геолог в университета на Абърдийн и любител парапсихолог, разследва толкова много случаи, че те му стигат да напълни девет книги по темата.

През 60-те години на XX в. Селия Грийн, директорът на Института за психофизически изследвания в Оксфорд, анкетира 115 студенти в Саутхемптънския университет и открива, че 19% от тях признават, че са имали ИТП. Когато 380 оксфордски студенти били запитани по същия начин, 34% отговорили положително.

В едно проучване на 902 възрастни Харалдсон открива, че 8% са преживявали напускане на тялото поне веднъж в живота си. В изследване от 1980 г., проведено от д-р Харви Ъруин от университета на Ню Инглънд в Австралия открива, че 20% от 177 студенти са преживявали ИТП. Когато се усреднят, тези числа показват, че приблизително един на всеки пет души ще има ИТП в някакъв момент от своя живот. Други изследвания показват, че разпространеността е може би по-близка до един на десет, но фактът остава: ИТП са далеч по-обичайни, отколкото повече хора осъзнават.

Типичното ИТП е обикновено спонтанно и се случва по време на сън, медитация, анестезия, болест и в случаи на травматична болка (макар че може да стане и при други обстоятелства). Внезапно човек изпитва яркото усещане, че съзнанието му се е отделило от тялото. Често той открива, че се рее над тялото си и може да пътешества или да лети до други места. Как се чувства човек, когато се усети свободен от физическото и гледа ококорен тялото си отгоре? През 1980 г. при изследване на 339 случая на пътешествия извън тялото д-р Глен Габард от фондацията „Менинджър" в Топека, д-р Стюарт Туемлоу от Медицинския център за ветераните от администрацията в Топека и д-р фаулър Джонс от медицинския център на Канзаския университет откриват, че огромен процент (85%) от тях описват преживяването като приятно и над половината от тях казват, че то е било радостно.

Аз познавам това чувство. Имах спонтанно ИТП като тийнейджър, а след като се съвзех от шока да се окажа реещ се над тялото си и да се гледам втренчено как спя върху пода, аз имах едно неописуемо развеселяващо и въодушевяващо време, през което летях през стени и се реех над върховете на дърветата. По време на моето безтелесно пътешествие аз дори се натъкнах на една книга, която наша съседка беше взела от библиотеката и после загубила. На другия ден й казах къде се намира книгата. Това преживяване съм описал подробно в книгата си Отвъд кванта.

Не е маловажно, че Габард, Туемлоу и Джонс изследват и психологическия профил на преживелите ИТП и откриват, че те са психически нормални и са като цяло извънредно добре социално адаптирани. През 1980 г. на среща на Американската психиатрична асоциация те представят техните заключения и казват на своите колеги, че ще е по-добре от терапевтична гледна точка да уверяват пациентите си, че ИТП са обичайни случки, отколкото да прилагат спрямо тях психиатрично лечение. Те дори подсказват на своите пациенти, че ще получат по-голямо облекчение, ако си поговорят с някой йогин, а не с психиатър!

Подобни факти, без значение на статистиката, са също толкова убедителни, колкото и реалните разказвания за такива преживявания. Например Кимбърли Кларк, социален работник в една болница в Сиатъл, щата Вашингтон, не вземала ИТП на сериозно, докато случайно не срещнала една пациентка на име Марая, която имала проблеми с коронарните артерии. Няколко дни след като е приета в болницата, Марая преживява т. нар. внезапна смърт и бързо се връща към живот. Кларк я посещава по-късно този следобед, като очаква да я намери разтревожена от факта, че сърцето й е спряло. И наистина е така, Марая е развълнувана, но не по очакваната причина.

Марая разказва на Кларк, че тя е преживяла нещо много странно. След като сърцето й спира, тя неочаквано се оказва на тавана, откъдето наблюдава лекарите и сестрите, които работят върху нея. След това нещо над прохода към реанимацията отвлича вниманието й и щом тя „си помислила", че е там, тя вече била там. След това Марая „си помислила за своя път" до третия етаж на сградата и се оказала „лице срещу връзка за обувки" с една маратонка. Тя била стара и Марая забелязала, че мястото при кутрето е износено и има дупка. Забелязва и някои други детайли, например, че връзката е пъхната под петата. След като Марая завършва своя разказ, тя помолила Кларк да отиде до това място и да види дали има маратонка, така че тя да може да разбере дали нейното преживяване е било реално, или не.

Скептична, но заинтригувана, Кларк излиза и оглежда перваза, но не вижда нищо. Тя отива на третия етаж и започва да влиза в стаите на пациентите, като гледа през прозорците толкова отблизо, че залепя лице до стъклото, за да разгледа целия перваз. Накрая открива една стая, в която, като притиска лице до стъклото и оглежда, намира маратонката. Все още, от позицията, от която я наблюдава, тя не може да каже дали маратонката е износена при кутрето, както и дали другите детайли, които Марая описва, са точни. След като успява да вземе маратонката, тя потвърждава различните наблюдения на Марая. „Единственият начин, по който тя би могла да я види от такава перспектива, е, ако тя се е реела точно отвън и то много близо до маратонката - казва Кларк, която след това вече започва да вярва в ИТП. - За мен това беше много конкретно доказателство."

Преживяването на ИТП по време на внезапна смърт е относително обичайно, толкова обичайно, че Майкъл Б. Сейбом, кардиолог и професор по медицина в университета Еймори и щатен лекар в медицинския център за ветераните от администрацията в Атланта, се уморил да слуша от своите пациенти разкази за такива „фантазии" и решил да се справи с този проблем веднъж завинаги. Сейбом подбира две групи пациенти, едната съставена от 32 сърдечно болни, които съобщават за ИТП по време на внезапна смърт, и друга от 25 пациенти, които не са преживявали ИТП. След това той разпитва пациентите, като кара преживелите ИТП да опишат тяхното съживяване така, както са го наблюдавали от своето извънтелесно състояние, и моли непреживелите да опишат какво те си представят, че трябва да се е случило по време на тяхното съживяване.

От непреживелите 20 допускат големи грешки, когато описват съживяването си, 3 дават правилни, но общи описания и 2 нямат изобщо никаква представа какво се е случило. Сред преживелите 26 дават правилни, но общи описания, 6 дават твърде подробни и точни описания на тяхното собствено съживяване, и 1 дава много подробно описание, толкова точно, че Сейбом бил смаян. Резултатите го подтикват да се задълбочи в този феномен и, подобно на Кларк, той става убеден привърженик и изнася множество лекции по темата. Изглежда „няма правдоподобно обяснение за точността на тези наблюдения при използване на обичайните физически сетива - казва той. - Хипотезата за излизане извън тялото изглежда отговаря най-добре на наличните данни".

Макар ИТП при такива пациенти да са спонтанни, някои хора са овладели способността достатъчно добре, за да напускат тялото си по своя воля. Един от най-известните сред тях е бившият продуцент и директор на радио-телевизионни програми Робърт Монро. Когато Монро преживява първото си ИТП в края на 50-те години на XX в., той си помислил, че нещо се е побъркал и незабавно потърсил медицинско лечение. Лекарите, с които той се консултира, не намират нищо, но той продължава да има странни преживявания и да бъде много объркан и смутен от тях. Накрая, след като научил от един приятел психолог, че индийските йоги винаги са говорели за напускането на тялото, той започва да приема своя неканен талант. „Имах две възможности - спомня си Монро. - Едната беше да карам на успокоителни през остатъка от живота си, а другата - да науча нещо повече за това състояние, така че да мога да го контролирам."

От този ден нататък Монро започва да води дневник на своите преживявания, в който грижливо документира всичко, което е научил за своето извънтелесно състояние. Той открива, че може да преминава през твърди обекти и да пътува на големи разстояния за едно премигване на окото, просто като „си помисли", че е там. Открива, че другите хора рядко забелязват присъствието му, макар че приятелите му, които той посещава в това „второ състояние" бързо стават вярващи, когато той точно описва тяхното облекло и дейност по времето на неговото извънтелесно посещение. Открива също, че не е сам в своите търсения и от време на време се сблъсква с други безплътни пътешественици. Монро представя каталог на преживяванията си в две увлекателни книги - Пътешествия извън тялото и Далечни пътешествия.

ИТП са документирани и в лабораторни условия. В един експеримент парапсихологът Чарлз Тарт се убеждава, че една опитна и умела пътешественичка, която той идентифицира само като Мис 2, може да определи точно петцифрен номер, написан върху лист хартия, който тя би могла да достигне само ако пътешества в извънтелесно състояние. В една серия от експерименти, проведени от Американското общество за пси-изследвания в Ню Йорк, Карлис Оузис и психологът Джанет Лий Мичъл откриват неколцина надарени участници, които могат да „долитат" от различни места из страната и коректно да описват широк набор от целеви образи, включително предмети, сложени върху маса, цветни геометрични фигури, поставени върху свободно плаваща близо до тавана полица, както и оптични илюзии, които могат да бъдат видени само когато един наблюдател гледа през малко прозорче в специален уред. Д-р Робърт Морис, директорът по изследванията във фондацията за пси-изследвания в Дъръм, щата Северна Каролина, дори е използвал животни, за да засича извънтелесни посещения. В един от експериментите Морис например открива, че едно котенце, чийто стопанин бил талантливият извънтелесен пътешественик Кейт Харари, спира да мяучи и започва да мърка, винаги когато Харари невидимо присъства.

Подобно на излизанията извън тялото, ППС изглежда са универсален феномен. Те са подробно описвани и в тибетската Книга на мъртвите (VIII в.) и в египетската Книга на мъртвите, написана преди 2500 години. В книга Х на Държавата Платон дава подробно описание на един гръцки войник на име Ер, който оживява само секунди преди неговата погребална клада да бъде запалена и казва, че той е оставил тялото си и е преминал през един „проход" до страната на смъртта. Беда Достопочтени съобщава нещо подобно в своя труд от VIII в. История на английската църква и народ. Всъщност, както лекторът по религиознание в Харвард Каръл Залески отбеляза в своята наскоро издадена книга Пътешествия към други светове, средновековната литература е пълна с разкази за ППС.

Онези, които са били на прага на смъртта, не се отличават с някакви уникални демографски признаци. Различни изследвания показват, че няма връзка между ППС и възрастта, пола, семейното положение, расата, религията и/или духовните вярвания, социалната класа, образователното ниво, доходът, честотата на посещение в църква, размерът на домашната общност, или местоживеенето. Няма по-голяма вероятност за набожните да имат ППС, отколкото неверниците.

Един от най-интересните аспекти на този феномен е съгласуваността, която се открива в преживяване след преживяване. Едно резюме на типично ППС би звучало така:

Човек умира и внезапно се оказва зареян над тялото си наблюдател на случващото се. В рамките на няколко мига той пътува с голяма скорост през някаква тъмнина или тунел. Навлиза в област на ослепителна светлина и е топло посрещнат от наскоро починали приятели и роднини. Често пъти чува неописуемо прекрасна музика и вижда гледки - хълмисти ливади, пълни с цветя долини и искрящи потоци - по-прелестни от всичко, което е виждал на земята. В този изпълнен със светлина свят той не усеща болка или страх и е изпълнен с изумително чувство на радост, любов и покой. Той среща някакво „същество (или същества) от светлина", което излъчва чувство на огромно съчувствие, и е подканен от съществото/ата да преживее един „обзор на живота", панорамно повторение на неговия живот. Той е толкова запленен от своето преживяване на тази по-велика реалност, че не желае нищо друго, освен да остане там. Обаче съществото му казва, че още не му е дошло времето и го убеждава да се върне в своя земен живот и да влезе отново в своето физическо тяло.

Трябва да се отбележи, че това е само едно общо описание и не всички ППС съдържат всички описани елементи. В някои от тях могат да липсват няколко от гореописаните признаци, а в други е възможно да има допълнителни съставки. Символичните декорации на преживяванията също могат да варират. Например въпреки че изпиталите ППС в западната култура преминават в задгробния живот през тунел, хората от други култури могат да вървят по път или да прекосяват някаква водна площ, за да пристигнат в отвъдния свят.

Въпреки това има изумителна степен на съвпадения между разказите на преживелите ПС хора от различни култури в цялата история. Например обзорът на живота, признак, който отново и отново се появява в днешните ППС, е описан в Тибетската книга на мъртвите, в Египетската книга на мъртвите, в Платоновия разказ за преживяното от войника Ер и в йогическите сутри на индийския мъдрец Патанджали, писани преди 2000 години. Сходствата между ППС в съпоставяни култури също са били потвърждавани в проведени по всички процедури изследвания. През 1977 г. Оузис и Харалдсон сравняват близо деветстотин видения на смъртно легло, разказани от пациенти на лекари и друг медицински персонал както в Индия, така и в САЩ, и откриват, че въпреки културните различия - например американците са склонни да виждат съществото от светлина като християнски религиозен персонаж, а индийците го възприемат като индуски - „сърцевината" на преживяването е по същество една и съща и наподобява ППС, описани от Муди и Кюблер-Рос.

Макар общоприетият възглед за ППС да е, че те са просто халюцинации, има солидни доказателства, че това не е така. Както и при извънтелесните пътешествия, когато хората, оказали се на прага на смъртта, излязат от тялото, те могат да описват подробности, които не могат да узнаят чрез нормалните си сетива. Например Муди разказва за случай, в който една жена оставя тялото си по време на операция, рее се над чакалнята и вижда, че дъщеря й е облечена в дрехи от шотландско каре, които не си отиват. Както се оказва, домашната прислужница облякла малкото момиченце толкова припряно, че не забелязала грешката и била изумена, когато майката, която физически не била виждала момиченцето този ден, коментирала факта. В друг случай, след като изоставила тялото си, една жена отишла във фоайето на болницата и чула как нейният девер казва на негов приятел, че изглежда ще трябва да отмени едно бизнеспътуване и вместо това да бъде един от носачите на ковчега на неговата зълва. След като жената оздравяла, тя укорила слисания си девер, че я бил отписал толкова бързо.

И това дори не са най-необичайните примери за сетивно осъзнаване в извънтелесно състояние на прага на смъртта. Изследователите на ППС са открили, че дори пациенти, които са слепи и не са възприемали светлина от години, могат да видят и точно да опишат какво се случва около тях, когато напуснат телата си по време на ППС. Кюблер-Рос се е срещала с няколко такива лица и ги е разпитала подробно, за да установи тяхната точност. „За наше изумление, те бяха в състояние да опишат цвета и кройката на дрехите, както и бижутата, които присъстващите хора са носили", казва тя.

Най-смайващи от всички са тези ППС и видения на смъртния одър, в които участват двама и повече души. В един от случаите жена се движи през тунела и при достигане на светлинната област среща приятел, който се връща назад! Когато те се разминават, приятелят телепатично й съобщава, че той е умрял, но е бил „върнат обратно". Жената също в крайна сметка е „върната обратно" и след като оздравява, открива, че нейният приятел е претърпял внезапна смърт по приблизително същото време на нейното преживяване.

Има многобройни други записани случаи, в които умиращи хора знаят кой ги очаква в отвъдния свят преди новините за тяхната смърт да достигнат чрез нормални канали.

И ако все още има някакво съмнение, още един аргумент срещу представата, че ППС са халюцинации, е случването им при пациенти, които имат плоска ЕЕГ. При нормални обстоятелства винаги когато човек говори, мисли, въобразява си, сънува или прави нещо друго, неговата ЕЕГ регистрира огромна активност. Дори халюцинациите се отбелязват върху ЕЕГ. Но има много случаи, в които хора с плоска ЕЕГ са имали ППС. Ако техните ППС са били прости халюцинации, те биха били регистрирани върху техните ЕЕГ.

Накратко, когато всички тези факти се разгледат заедно - широкото разпространение на ППС, отсъствието на уникални демографски характеристики, универсалността на основното преживяване, способността на преживелите го хора да виждат и знаят неща, за които те нямат сетивни средства за виждане и познание, както и случването на ППС у пациенти, които имат плоски ЕЕГ - заключението изглежда неизбежно: Хората, които имат ППС, не страдат от халюцинации или измамливи фантазии, а действително са посещавали едно изцяло различно равнище на реалността.

Това е и заключението, до което са достигнали повечето изследователи на ППС. Един от тях е д-р Мелвин Море, педиатър от Сиатъл, щата Вашингтон. Море се заинтересувал за първи път от ППС при лечението на едно удавено седемгодишно момиченце. По време на оживяването си момиченцето било в дълбока кома, с фиксирани и разширени зеници, без мускулни рефлекси и роговична реакция. Казано с медицински термини, това й отрежда трета степен по Глаз-гоу кома скалата, което показва, че тя е била в толкова дълбока кома, че почти била лишена от шанс за оживяване. Въпреки това тя оздравяла напълно и когато Море отишъл да я види за първи път, след като си възвърнала съзнанието, тя го познала и казала, че го е виждала как работи върху нейното коматозно тяло. Когато Море почнал да я разпитва за това, тя обяснила, че е оставила тялото си и преминала през един тунел на небето, където тя срещнала „Небесния Отец". Небесният Отец й казал, че тя не би трябвало да е тук все още и я запитал дали иска да остане, или желае да се върне. Отначало тя казала, че иска да остане, но когато Небесният Отец й посочил, че това решение означава тя никога повече да не види майка си отново, тя променила решението си и се върнала в тялото.

Море бил скептичен, но впечатлен, и от този момент нататък той се опитвал да научи колкото се може повече за ППС. По това време работел за една компания в Айдахо, която транспортирала по въздуха пациенти до болниците, и това му дало възможност да говори много пъти с оживели деца. В течение на десет години той беседвал с всяко дете в болницата, което е оцеляло след внезапна смърт, и отново и отново те му разказват едно и също. След като изпаднат в безсъзнание, те се оказват извън тялото си, наблюдават какво правят лекарите с тях, преминават през някакъв тунел и биват утешавани от светещи същества.

Море продължава да бъде скептичен и във все по-отчаяното си търсене на логическо обяснение чете всичко, което може да намери относно страничните ефекти на лекарствата, които неговите пациенти приемат, проучва различни психологически обяснения, но никое от тях не е удовлетворително и уместно. „Тогава един ден прочетох дълга статия в медицинско списание, която се опитваше да обясни ППС като различни трикове на мозъка - казва Море. - До този момент аз усърдно бях изучавал ППС и никое от обясненията, които този учен предлагаше, не беше смислено. Стана ми ясно накрая, че той е пропуснал най-очевидното от всички обяснения - ППС са реални. Той беше пропуснал възможността душата действително да пътешества."

На същото мнение е и Муди, който казва, че двадесет години изследвания са го убедили, че хората с ППС наистина предприемат пътуване в друго равнище на реалността. Той смята, че повечето изследователи на ППС споделят това схващане. „Говорил съм с почти всички от изследователите на ППС в цял свят за тяхната работа. Знам, че повечето от тях вярват в сърцата си, че ППС са проблясък на живот след живота. Но като учени и хора на медицината те все още не са намерили „научно доказателство", че част от нас продължава да живее, след като физическото ни същество е мъртво. Тази липса на доказателство ги кара да се въздържат от публично изразяване на своите възгледи."

В резултат на проучването от 1981 г. дори Джордж Галъп-младши, президентът на „Галъп", е на подобно мнение: „Все по-голям брой изследователи събират и оценяват разказите на тези, които са имали странни срещи на прага на смъртта. И предварителните резултати много убедително показват някакъв вид среща с една област на реалността извън нашето измерение. Нашето мащабно проучване е последното от тези изследвания и също разкрива някои тенденции, които сочат към някаква изключителна паралелна вселена."

Информация за областта на прага на смъртта от други източници

Не е необходимо човек да изпада в застрашаваща живота му криза, за да посети отвъдното измерение. Има данни, че сферата на прага на смъртта може да бъде достигната и по време на извънтелесни пътешествия. В книгите си Монро описва няколко посещения на равнища на реалността, в които той среща починали приятели. Един още по-изкусен извънтелесен посетител в страната на мъртвите е бил шведският мистик Сведенборг. Роденият през 1688 г. Сведенборг е бил Леонардо да Винчи на своята епоха. В младежките си години той се посвещава на науката. Сведенборг е водещият математик в Швеция, говори девет езика, изявява се като гравьор, политик, астроном, бизнесмен, прави часовници и микроскопи като хоби, пише книги по металургия, теория на цвета, търговия, икономика, физика, химия, минно дело и анатомия, изобретява прототипи на самолета и подводницата.

Докато прави всичко това, той редовно медитира, а когато е на попрището жизнено в средата, развива способността да навлиза в дълбок транс, по време на който напуска тялото си и посещава това, което му се струва да е небето и разговаря с „ангели" и „духове". Няма съмнение, че Сведенборг преживява нещо дълбоко по време на тези пътешествия. Той става толкова известен с тази си способност, че кралицата на Швеция го помолила да открие защо нейният починал брат не е отговорил на едно писмо, което тя му изпратила, преди той да умре. Сведенборг обещава да запита починалия и на следващия ден се връща с едно послание, за което кралицата признава, че съдържа информация, която само тя и нейният починал брат са знаели. Сведенборг изпълнява тази услуга няколко пъти за различни хора, които търсят помощта му, а в друг случай казва на вдовица къде да намери едно тайно отделение в бюрото на починалия й съпруг, в което тя открива няколко документа, от които отчаяно се нуждае. Този случай бил толкова известен, че подбужда немския философ Имануел Кант да напише цяла книга за Сведенборг, озаглавена Фантазиите на един духовидец. (Вж. Имануел Кант. Избрани произведения (1755-1770). УИ „Св. Климент Охридски", София, 1998, с. 431-493. - Бел. прев.)

Но най-удивителното в разказите на Сведенборг за задгробната сфера е колко близко те отразяват описанията, давани от съвременните хора с преживявания на прага на смъртта. Например Сведенборг говори за преминаване през тъмен тунел, бива посрещан от доброжелателни духове, пейзажите са по-красиви, отколкото на земята, а времето и пространството там повече не съществуват, една ослепителна светлина излъчва чувство на любов, появява се пред същества от светлина и е обгърнат от всеобхватен мир и спокойствие. Той казва също, че му било позволено да наблюдава непосредствено пристигането на новопочиналите на небето, да гледа как те биват подлагани на прегледа на живота - процес, който той нарича „отварянето на Книгата на Животите". Той потвърждава, че по време на процеса човек наблюдава „всичко, което е бил или правил", но прави и едно уникално допълнение. Според Сведенборг информацията, която се появява по време на отварянето на Книгата на Животите, е записана в нервната система на човешкото духовно тяло. По такъв начин, за да предизвика прегледа на живота, един „ангел" трябва да изучи цялото тяло на човека, „като се започне от пръстите на всяка ръка и се премине през всички останали части."

Сведенборг също споменава за холографските мисловни кълба, които ангелите използват, за да общуват, и казва, че те не са по-различни от портретите, които той могъл да види във „вълна-субстанцията", която обкръжава даден човек. Подобно на повечето съвременни пътешественици в отвъдното той описва тези телепатични внезапни появи на информация като картинен език, който е толкова плътно набит с информация, че всеки образ съдържа хиляда идеи. Предаването на серия от тези портрети може да бъде също твърде продължително и „да трае до няколко часа, в такава последователна подредба, на която човек може само да се възхищава."

Но дори тук Сведенборг прави едно впечатляващо допълнение. Освен използването на портрети, ангелите използват също реч, която съдържа понятия, които са отвъд човешкото разбиране. Всъщност главната причина да използват портретите е, че те са единственият начин, по който ангелите могат да представят дори една бледа версия на своите мисли и идеи, разбираема за човешките същества.

Преживяванията на Сведенборг потвърждават дори някои от по-малко съобщаваните елементи на ППС. Той отбелязва, че в духовния свят човек повече не се нуждае от храна, но добавя, че информацията я замества като източник на подхранване. Казва, че когато духове и ангели си говорят, техните мисли постоянно се съединяват в триизмерни символични образи, особено на животни. Сведенборг посочва, че когато ангелите говорят за любов и обич „биват представяни красиви животни, например агънца... Когато обаче ангелите говорят за пагубни привързаности, това се портретира чрез грозни, неприятни, кръвожадни и безполезни животни, като тигри, мечки, вълци, скорпиони, змии и мишки". Макар че това не е черта, съобщавана от съвременните посетители на отвъдното, Сведенборг казва, че той е бил изумен да открие, че на небето има също духове от други планети, едно удивително твърдение за човек, който е бил роден преди триста години!

Най-интригуващите бележки на Сведенборг са тези, които изглежда обозначават холографските качества на реалността. Например той казва, че макар хората да изглеждат отделени един от друг, ние всички сме свързани в космическо единство. Освен това всеки от нас е небе в миниатюра и всеки човек, всъщност цялата физическа вселена, е микрокосмос на голямата божествена реалност. Както видяхме, той смята също, че основополагащата видима реалност е вълна-субстанция.

Някои изследователи са коментирали много паралели между понятията на Сведенборг и теорията на Бом и Прибрам. Един такъв учен е д-р Джордж ф. Доул, професор по теология в религиозното училище „Сведенборг" в Нютън, щата Масачузетс. Доул, който има учени степени от Йейл, Оксфорд и Харвард, отбелязва, че един от най-важните принципи на мисленето на Сведенборг е, че нашата вселена е постоянно създавана и поддържана от две вълноподобни течения, едното от небето, а другото от нашата собствена душа или дух. „Ако ние съединим тези образи, сходството с холограмата е впечатляващо - казва Доул. -Ние сме създадени от взаимопресичането на два прилива - единият пряк, от божественото, а другият непряк, от божественото през нашата среда. Ние може да се разглеждаме като интерференчни картини, защото приливът е вълнов феномен, а ние сме там, където вълните се засрещат."

Сведенборг смята също, че въпреки неговите призрачни и ефимерни качества небето е действително едно по-фундаментално равнище на реалността, отколкото нашият физически свят. Това, казва той, е архетипният източник, от който всички земни форми водят началото си и към който всички форми се завръщат, идея, която не се различава много от идеята на Бом за неявния и проявения ред. Освен това той вярва също, че задгробната област и физическата реалност са различни по степен, но не по вид, и че материалният свят е просто една по-скована версия на създадената от мисълта реалност на небето. Материята, която съединява небето и земята, „изтича на етапи" от Божественото, казва Сведенборг, и „във всеки нов стадий става по-обща и следователно по-груба и по- неясна, става по-бавна, а следователно по-гъста и по-студена".

Сведенборг изпълва почти двадесет тома със свои преживявания, а на смъртния си одър бил запитан дали има нещо, от което желае да се отрече. Той искрено отговорил: „Всичко, което съм написал, е също така вярно, както това, че ти стоиш пред мен. Може би съм казал повече, отколкото ми е било разрешено. След смъртта ще видиш всичко това и тогава ще имаме какво повече да си кажем един на друг по темата."

Кариерата на д-р Мууди не завършва с тази книга. Той продължава своите проучвания в тази област и издава повече от 5 книги с подобна тематика. През 1995г. той стига още по-далеч създавайки техника за съзнателно и контролирано преживяване на прага на смъртта, без човек да е действително на прага на смъртта. Изследвайки техниките, които са използвали древните гърци, д-р Мууди преоткрива камерата за медитация, наречена “психомантеум”. Усъвършенствайки този древен метод той създава модерното му копие, което нарича “Театър на Ума” – техника (устройство), която позволява на хората да преживеят променено състояние на съзнанието с учебна и духовна цел. Курсове по психомантеум тренинг се провеждат от д-р Мууди и до днес. Ако искате да се свържите с него или да участвате в някои от неговите курсове, моля посетете официалнят му уеб сайт www.lifeafterlife.com, където има ел. адрес за връзка с него.

В книгата “Живот след Живота”, авторът изследва над 100 случая на хора, които са имали преживявания на прага на смъртта. След като анализира и после синтезира получените резултати, той създава теоретичен модел на преживяването. Моделът се състои от 15 компонента. Повечето хора съобщават за около 8 компонента, които са преживели, а някои до 12. Тези компоненти са подробно изследвани в книгата и подкрепени с цитати от интервюта с преживелите ги. Тук само ще изброя тези компоненти:

- Неописуемост на преживяването

- Чуване и осъзнаване на случилото се

- Усещане за мир и покой

- Шумът

- Тъмният тунел

- Извън тялото

- Срещи с други

- Съществото от светлина

- Преглед на живота

- Границата или пределът

- Завръщането

- Споделяне с другите

- Въздействие върху живота

- Нови виждания за смъртта

- Потвърждение

След като авторът разглежда отделните компоненти, той дава примери в потвърждения на своето изследване от Библията, Тибеткстата книга на мъртвите и от разработките на Платон и Емануил Сведенборг.

Зашеметяваща книга, които би отворили очите на читателя за нови измерения на собствения му живот.

Въведение

За нас е голямо удоволствие да представим на вниманието на учениците и изследователите на Тайните учения тази малка книга, основаваща се върху древното Херметично учение. По този въпрос е написано твърде малко, независимо от многобройните позовавания върху Учението в много от книгите, посветени на окултизма. Така че мнозина ревностни изследователи на Истините на Мистериите без съмнение ще посрещнат благосклонно появата й.

Целта на тази книга не е да изложи някаква специална философия или учение, а по-скоро да даде на учениците една теза за Истината, и тя да послужи за помирение на различните части от окултното познание, които привидно са противоположни едни на други, я това често обезкуражава и обърква начинаещия в неговото изследване. Намерението ни не е да издигнем нов Храм на Знанието, а по-скоро да предоставим в ръцете на ученика Универсален ключ, с който да може да отвори много вътрешни врати в Храма на Мистерията, през чиито главни врати той вече е преминал.

Нито една друга част от окултното учение, притежавана от света, не е така старателно пазена, както фрагментите на Херметичното учение, което е достигнало до нас през вековете, изминали от времето, когато е бил жив неговият велик създател, Хермес Трисмегист, "писарят на боговете", живял в древен Египет по времето, когато днешната човешка раса е била в своята младенческа възраст. Съвременник на Авраам и ако легендите са верни, наставник на този преподобен мъдрец, Хермес бил, и е, Великото централно Слънце на окултизма, чиито лъчи са осветлявали безбройните учения, провъзгласени оттогава насам. Всички основни и фундаментални концепции и учения, залегнали в езотеричните учения на всеки народ, могат да бъдат проследени обратно до Хермес. Дори корените на най-древните учения на Индия несъмнено се крият в оригиналното Херметично учение.

От земята на Ганг мнозина напреднали окултисти се отправяли към земята на Египет и отдавали почит на Майстора. От него придобивали Универсалния ключ, който обяснявал и примирявал различните им възгледи, и по този начин твърдо било установено Тайното Учение. От другите страни също пристигали образовани хора, като всички, без изключение, признавали Хермес за Майстор на Майсторите, а влиянието му било толкова голямо, че въпреки многобройните отклонения от пътя от страна на различните Майстори, живели през вековете в тези различни страни, все още може да се открие фундаментална прилика и съответствия, лежащи в основата на множество, често твърде различни теории, защитавани и проповядвани днес от окултистите от тези страни. Изучаващият сравнителни религии ще бъде в състояние да разбере влиянието на Херметичното учение във всяка религия, достойна за името си, известна днес на хората, независимо дали е мъртва, или е в пълната си сила в наше време. Винаги съществува определено съответствие, независимо от противоположните характеристики и Херметичното учение функционира като Великият помирител.

Жизненото дело на Хермес като че ли е по посока на планиране на великата Зародишна истина, която е израснала и разцъфтяла в толкова много странни форми, вместо да установи една школа по философия, която би доминирала световната мисъл. Независимо от това обаче оригиналните истини, преподадени от него, са били пазени непокътнати в първоначалната им чистота от неколцина мъже във всяка епоха, които, отхвърляйки голям 'брой полуобразовани ученици и последователи, спазвали Херметичния обичай и пазели своята истина за малцината, които били готови да я възприемат и овладеят. Истината се предавала от ръка на ръка между избрани. Във всяко поколение в различните страни по земята винаги имало малцина Посветени, които пазели жив свещения пламък на Херметичното учение. Тяхното желание винаги е било да използват своите фенери, за да запалят отново по-малките лампи на външния свят, когато светлината на истината се замъглявала и заоблачавала заради отхвърляне и когато по фитила започвала да полепва чужда материя. Винаги са съществували избрани, които да се грижат за олтара на Истината, върху който непрекъснато горяла Вечната лампа на Мъдростта. Тези хора посвещавали живота си на делото на любовта, което поетът е изразил така прекрасно в своите стихове:

"О, нека пламъкът не гасне! Разпалван век след век в неговата тъмна пещера - в неговите свещени храмове разпалван. Разпалван от чистите служители на любовта - нека пламъкът не гасне!"

Тези хора никога не са търсели популярност, нито многобройни последователи. Те са безразлични към тези неща, защото знаят колко малко във всяко поколение са тези, които са готови за истината или коитo биха я познали, ако тя им бъде представена. Те запазват "силната храна за мъжете", докато на останалите доставят "мляко за бебета". Запазват своите бисери на мъдростта за малцината избрани, които оценяват стойността им и които ги носят в своите корони, вместо да ги хвърлят на материалистичните вулгарни прасета, които биха ги стъпкали в калта и размесили с отвратителната си мисловна храна. Но все пак тези мъже никога не са забравяли или пренебрегвали оригиналните учения на Хермес, що се отнася до предаването на словата на истината на онези, които са готови да ги приемат - учение, което е изразено в Кибалион по следния начин: "Когато се следват стъпките на Майстора, ушите на онези, които са готови за това Учение, се отварят широко." И на друго място: "Когато ушите на учениците са готови да чуят, се появяват устните, които да ги напълнят с мъдрост." Но обичайното им отношение винаги е било стриктно в съответствие с друг Херметичен афоризъм, също от Кибалион:

"Устните на Мъдростта са затворени, освен за ушите на Разбирането."

Има хора, които са критикували това отношение на херметиците и са твърдели, че те не изразяват истинския дух чрез поведението си на уединяване и сдържаност. Краткият поглед назад към страниците на историята обаче ще покаже мъдростта на Майсторите, които били наясно с безполезността на опитите да учат света на това, което той или не е готов, или не желае да възприеме. Херметиците никога не са се стремели да бъдат мъченици, като вместо това скромно са наблюдавали отстрани със състрадателна усмивка на безмълвните си устни, докато "непосветените вдигали яростен шум относно тях" при обичайните си забавления на умъртвяване и подлагане на мъчения на честните, но заблудени ентусиасти, които си въобразявали, че могат да наложат върху варварския народ истината, а тя можела да бъде разбрана единствено от избраните и напреднали по Пътя.

И духът на преследването все още не е умрял по земята. Има някои Херметични учения, които, ако бъдат публично провъзгласени, ще навлекат на проповядващите ги страхотното презрение и хулите на тълпата, която отново ще крещи "Разпни го! Разпни го!"

В тази малка книга сме се постарали да ви дадем представа за основните учения на Кибалион, стремейки се да ви предоставим работните принципи, като ви оставим да ги приложите сами, вместо да се опитваме да разработваме учението в подробности. Ако вие сте истински ученик, ще успеете да разработите и да приложите тези принципи - ако не сте, трябва да се развиете, тъй като в противен случай Херметичното учение ще бъде за вас просто "думи, думи, думи".