Кибалион

От древния Египет водят началото си фундаментални езотерични и окултни учения, които в продължение на хиляди години са оказвали много силно влияние върху философиите на всички народи, нации и хора. Египет, домът на Пирамидите и Сфинкса, е родното място на Скритата мъдрост и Мистичните учения. От неговото Тайно учение са заимствали всички народи. Индия, Персия, Халдея, Мидия, Китай, Япония, Асирия, древна Гърция, Рим и други древни култури участвали свободно в празника на знанието, което Жреците и Майсторите от Страната на Изида така свободно осигурявали за онези, които идвали, готови да черпят от великия запас с Мистично и Окултно Познание, събрано от великите Майстори от тази древна страна.

В древния Египет живеели великите Адепти и Майстори, които никога не били надминати и които рядко били достигани през вековете, последвали техния тържествен полет от времето на дните на Великия Хермес. В Египет се намирала Великата ложа на Ложите на мистиците. През вратите на нейните Храмове минавали Неофити, които след това като Жреци, Адепти и Майстори се отправяли към четирите края на света, носейки със себе си скъпоценното знание, с готовността, грижата и желанието да го предадат на онези, които били готови да го получат. Всички ученици на окултното признават, че са задължени на преподобните Майстори от тази древна страна.

Но сред великите Майстори на древен Египет някога живял един, когото Майсторите приветствали като "Майсторът на Майсторите". Този човек, ако наистина е бил "човек", е живял в Египет в най-дълбока древност. Бил е известен като Хермес Трисмегист. Той е бащата на Окултната мъдрост, основателят на астрологията, откривателят на алхимията. Подробностите за неговия живот са изгубени за историята заради отдалечеността във времето, въпреки че няколко от древните страни спорели помежду си за честта да бъдат негово родно място - и това преди хиляди години. Времето на пребиваването му в Египет, в това негово последно прераждане на тази планета, днес не е известно, но се отнася към първите дни на най-старите династии на Египет, много преди времето на Мойсей. Най-големите авторитети го разглеждат като съвременник на Авраам, а някои от еврейските традиции стигат толкова далеч да твърдят, че Авраам е получил част от мистичното си познание от самия Хермес.

С отминаването на годините след неговото напускане на това ниво на живота (традицията отбелязва, че той е живял триста години в плът и кръв) египтяните обожествяват Хермес и го превръщат в един от своите богове под името Тот. Години по-късно народът на древна Гърция също го приема за един от боговете си, наричайки го "Хермес, богът на Мъдростта". Египтяните почитат паметта му в течение на много векове, на стотици векове, наричайки го "Писарят на Боговете", и му дават му отличителната древна титла "Трисмегист", която означава "Трижди Великият", "Великият Велик", "Най-великият" и т. н. Във всички древни страни името на Хермес Трисмегист било почитано и било синоним на "Извор на Мъдростта".

И до днес използваме термина "херметичен" със значението на "таен", "запечатан така, че нищо да не може да излезе" и т. н., и това е поради факта, че последователите на Хермес винаги са спазвали принципа на секретност в своите учения. Те не вярвали в. това, "да се хвърлят бисери на свинете", а по-скоро защитавали позицията "мляко за бебетата; месо за мъжете" - две максими, познати на читателите на християнските свещени писания, но които египтяните са използвали векове преди християнската ера.

Тази политика на грижливо разпространение на истината винаги е била характерна за херметиците, чак до ден днешен. Херметичното учение може да се срещне във всички страни, сред всички религии, но никога не се отъждествява с една отделна страна, нито с отделна религиозна секта. Причината за това се дължи на предупреждението на древните Майстори да не се допусне Тайното учение да изкристализира във вяра. Мъдростта на това предупреждение е очевидна за всички, които изучават история. Древният окултизъм на Индия и Персия западнал и в основни линии е изгубен, което се дължи на факта, че Майсторите се превърнали в свещеници и по този начин смесили теологията с философията, в резултат на което окултизмът на Индия и Персия постепенно се изгубил сред морето от религиозни догми, култове, вери и "богове". Същото станало и в древна Гърция и Рим. Същото се случило и с Херметичните учения на гностиците и първите християни, които са изгубени по времето на Константин, чиято желязна ръка задушила философията с одеялото на теологията, лишавайки християнската църква от това, което било самата и същност и дух, и принуждавайки я да върви слепешком в продължение на няколко века, преди да открие обратния път към древната си вяра. Признаците, очевидни за всички внимателни наблюдатели през този двадесети век, са, че днес църквата се стреми да се върне към древните си мистични учения.

Винаги обаче са съществували малцина души с вяра, които са пазели жив Пламъка, полагали са грижи за него и не позволявали светлината му да изгасне. И благодарение на тези верни сърца и безстрашни умове все още притежаваме истината. Но тя в никакъв случай не може да се открие в книгите. Тя е била предавана от Учител на Ученик, от Посветен на Жрец, от уста на ухо. Когато изобщо е била записвана, значението й е било забулвано в термините на алхимията и астрологията, така че само онези, които притежавали ключа, са можели да я прочетат правилно. Това се налагало, за да се избегне преследването от страна на теолозите през Средновековието, които воювали срещу Тайното Учение с огън и меч, с изгаряне на клада, окачване на бесилка и разпъване на кръст. Дори и днес могат да се открият съвсем малко надеждни книги за Херметичната философия, въпреки че тя се споменава безброй пъти в много книги, написани в различни етапи от окултизма. И все пак Херметичната философия е единственият Универсален ключ, който ще отвори всички врати на Окултните учения!

В древността съществувала компилация от някои основни Херметични учения, предавани от учител на ученик, която била известна като "КИБАЛИОН", чието точно значение и смисъл е изгубено в продължение на няколко века. Това учение обаче е било познато на мнозина, на които е било предадено на четири очи в течение на вековете. Неговите наставления никога не са били записвани или издавани, доколкото на нас ни е известно. Той представлявал просто сборник 6т максими, аксиоми и предписания, които били неразбираеми за непосветените, но били разбирани с лекота от учениците, след като аксиомите, максимите и предписанията бивали обяснявани и илюстрирани с примери от Посветените в Херметичното учение на техните Неофити. Тези учения в действителност образуват основните принципи на "Изкуството на Херметичната алхимия", която, в противоположност на общото убеждение, се занимава с овладяването на Менталните сили, а не на Материалните елементи - Трансмутацията (превръщането) на даден вид Ментални вибрации в други, а не превръщането на един метал в друг. Легендите за "Философския камък", който превръща обикновените метали в злато, представляват алегория, отнасяща се до Херметичната философия, напълно ясна за всички ученици на истинския Херметизъм. В тази малка книга, от която това е Първият урок, каним нашите ученици да разгледат Херметичните учения, както са изложени в КИБАЛИОН и както са обяснени от нас, смирените ученици на Ученията, които, въпреки че носят титлата Посветени, все още са ученици в стъпалата на ХЕРМЕС, Майсторът. Тук ви предлагаме много от максимите, аксиомите и предписанията на КИБАЛИОН, придружени от обяснения и примери, които считаме, че ще улеснят разбирането на ученията от страна на съвременните ученици, осо бено като се има предвид, че оригиналният текст нарочно е забулен с неясни термини.

Оригиналните максими, аксиоми и предписания на КИБАЛИОН са дадени в кавички. Нашият текст е изписан по обичайния начин в рамките на съдържанието на книгата. Вярваме, че многобройните ученици, на чието внимание сега предлагаме този малък труд, ще извлекат такава голяма полза от изучаването на неговите страници, каквато са извлекли и всички останали, които преди тях са вървели по същия Път към Майсторството през вековете, изминали от времето на ХЕРМЕС ТРИСМЕГИСТ, Майсторът на Майсторите, Великият Велик. По думите на КИБАЛИОН:

"Когато се следват стъпките на Майстора, ушите на онези, които са готови за неговото Учение, се отварят широко. " - Кибалион.

"Когато ушите на ученика са готови да чуят, тогава се появяват устните, които да ги напълнят с Мъдрост. " – Кибалион

Така че според Учението предаването на тази книга на онези, които са готови за наставлението, ще привлече вниманието на онези, които са подготвени да получат Учението. И по същия начин, когато ученикът е готов да получи истината, тогава тази малка книга ще достигне до него. Такъв е Законът. Херметичният принцип на причината и следствието, в неговия аспект на Закона за привличането, ще събере устните и ушите - ученикът и книгата. Нека да бъде!

*утвърждение от Робърт Монро

Ако сте се събуждали някога с болезнено усещане, че реалността, която ви чака е само малка част от РЕАЛНОСТТА, достъпна за човешкото съзнание – тази статия е за вас.

В нея не се разисква тривиалното желание за бягство от света, а онази сърбяща духа потребност да погледнем навън от затвора, построен от собствения ни ум.Вероятно сте гледали “Матрицата”. Модерната кино-приказка, която разказва с езика на компютърните ефекти именно за това – как да се събудим. Ако не сте го гледали, накратко: Хакерът Нео е преследван цял живот от интуитивно безпокойство, от чувство на неяснота. Търсенията му го събират със загадъчния Морфей, съпровождан от група цинични странници. Чрез необикновените си способности те го убеждават, че съзнанието му живее в илюзорен, компютърно генериран свят. Този свят е наречен от тях Матрицата. Нео е изправен пред дилема – да забрави за тях и да се върне към тесния си стар живот, или да излезе с тяхна помощ “извън” Матрицата, каквото и да означава това. В момента на избора Морфей очертава мащабите на симулиращата свят програма: “Матрицата е навсякъде. Тя е всичко около нас, дори сега, в тази стая. Виждаш я през прозореца си или когато включиш телевизора. Усещаш я, когато отидеш на работа, като отидеш на църква или докато си плащаш данъците. Тя е светът, поставен пред очите ти, за да те заслепи от истината.”

Идеята на филма, макар и смела, не е революционна. Учението за свръхреалността, от която човешкият свят е само малка част, е ядрото на почти всички задълбочени духовни системи. То е най-трудната за постигане истина, последното препятствие в будизма, хиндуизма и шаманизма, в мистичното християнство и в еврейската кабала. Тя е била, и все още е, прекалено сложна за рационално разбиране, тъй като излиза извън всяка теория и класификация на явленията. Но напоследък намеци за тази идея се появяват и в сериозната западна наука. Не броим психологията, чиито постижения все още се смятат за спекулации от хората с прагматично, естественонаучно мислене. Но когато такива дисциплини като физиката и когнитивната неврофизиология се намесят, човешкият интелект е изправен пред изпитанието да преразгледа своите възгледи за Вселената. Из основи.

Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, вие имате възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени – квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революционен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните организации на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията.

Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ,представлява триизмерен обект, “сътворен” с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналният обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии – например рееща се във въздуха рибка. Плакатът не прилича на обикновен негатив, още по-малко на истинската рибка. С просто око тя по-скоро изглежда като повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошите плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можете да пресъздадете цялата холограма (проявена през все по-малки парчета счупена плака, нашата рибка става само по-бледа, но не губи от целостта си или размера си). По-нататък в текста ще стане дума, че това свойство на нелокалност, или “частта-е-цялото”, е основно правило и в теориите на съвременните квантова физика и неврофизиология.

Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени, като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки плаката, можем да накараме нашата рибка да плува на място над главите ни.

Как точно Бом и Прибрам описват своите открития чрез сравнения с холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошния възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни (мрежи от) клетки. Все пак, алкохолиците никога не забравят само половината от името си или само част от физиономията на жена си, след като са отровили безвъзвратно някакво количество неврони. Чрез доста кълцане на мозъците на опитните си плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за каране на колело. Той или я губи изцяло като умение, или я възпоизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява информация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Тази информация наистина е множко и е още един минус на теорията за локализираната памет, защото по проста сметка нямаме достатъчно нервни клетки да запечатим всеки бит един по един.

Холографските трикове на мозъка обясняват и ейдетичните спомени или т. нар. фотографска памет. Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в минало. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Вероятно ви се е случвало мирисът на парфюм от миналото да ви потопи в спомена за любовна сцена, която аха-аха да оживее около вас. Като оставим настрана носталгията, яркото събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени.

Друга недобре обяснена функция на мозъка, преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Замислете се – как съзнанието ви конструира триизмерни обекти вън от вас, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ви? Защо тялото ви в огледалото ви се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло ? Още по-неудобен въпрос – как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от перифирните нерви, така че ви кара във всеки момент да възприемате себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума ви – по какъв начин той сглабя това (усещане за) тяло в пространството? Защо понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник?

Натрапва се изводът, че “обективността” на обектите около вас са една доста изкусна, твърда холограма, проектирана специално за ВАС от собственото ви съзнание. Не вярвате? Затворете очи… Сигурен съм, че усещате местоположението на обектите на мястото, където сте. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Дори да не сте любители на триизмерната визуализация, мозъкът ви постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. А ако притежавате добра съраунд-система, можете да си направите и звукова холограма. При добро разположение на тялото спрямо колоните и отново със затворени очи, звуковите вълни ще се материализират като почти видима, почти осезаема материя около и в главата ви. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие.

Всички тези познати, но необяснени трикчета на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът не е просто машина за регистиране на реалността-такава,каквато е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип – като мозъчни вълни, нямащи нищо общо с “оригиналния” образ. Съзнанието е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на “ъгъла” на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови образи.

За да демонстрира мощта на Матрицата, Морфей води Нео в симулатор на свят, контролиран от групата хакери. Там Нео поставя под съмнение чувството си за реалност, когато докосва и вижда дигитално генерирани обекти. На въпроса дали креслото под дланта му е реално, Морфей отговаря: “Какво е реално? Как дефинираш реалността? Ако имаш предвид това, което усещаш, помирисваш, виждаш или чуваш, то тогава "реално" е потокът от електроимпулси, интерпретирани от мозъка ти."

Все пак ние не живеем в Матрицата. Не можем, подобно на героите от филма, да подскачаме от небостъргач на небостъргач, да надбягваме куршуми или да овладяваме кунг-фу чрез компютърна програма със скоростта на светлината. Тези неща наистина са достъпни на човешкото тяло-ум, но обучението в тях изисква малко повече време, усилия и решителност, отколкото повечето от нас могат да си позволят.Ако се вземат предвид само изводите на Прибрам, човек може да остане с впечатлението, че реалността е илюзия, конструирана и свободно манипулирана от човешката мисъл. Това донякъде е така. Но извън нас наистина има нещо. Тук се намесва холографският модел във физиката, предложен от Дейвид Бом.

Обект на неговите търсения били загадките на квантовата физика. Квантите са онези най-малки частици на материята/енергията, до които стигнали физиците в научното раздробяване на атома, в стремежа си да открият фундаменталния градивен елемент на вселената. След революцията на Айнщайн, учените се натъкнали на напълно необясними парадокси, свързани със същността на реалността. Докладите от експериментите обединявали в себе си противоположности, които дотогава не били допустими. Квантите наистина се държали много "непослушно". Сменяли се от един вид в друг, не допускали да бъде измерено точното им местоположение и размер. Ту се появявали, ту изчезвали, един от тях понякога се разпадал на множество от други, подобни на него. Понякога едни и същи кванти имали характеристиката на вълнообразно разпространяващи се в пространството енергийни пакети, друг път – на компактни частици. Тези хем вълни – хем частици проявявали коренно различните си свойства в зависимост от метода на наблюдение. Физиците били принудени да признаят, че научното дълбаене в тайните на Вселената е стигнало до граница, отвъд която нещата са непредсказуеми. Нещо повече, на тази граница явленията зависят от наблюдението… което само по себе си е акт на съзнанието на експериментатора. Учените с нежелание доказали, че Вселената на това ниво зависи от ума. Старият идеал за обективно наблюдение на твърдата реалност, съществуваща независимо от нас и извън нас, рухнал безнадеждно – светът, който наблюдаваме, изведнъж започнал да се държи като наше творение. Бом отишъл още по-далеч, черпейки идеи от наблюденията си върху плазмата.

Плазмата е газ със сгъстено съдържание на електрони и позитивно заредени йони. Удивителното свойство на плазмата е, че в това състояние електроните не се държат като самостоятелни частици. Движението на всеки един от тях поотделно и на огромното множество, взето заедно, изглежда на експериментатора напълно организирано и съгласувано. Плазмата поразително напомняла жива и разумна електронно-йонна амеба, грижеща се за целостта си и изхвърляща нечистите примеси извън сърцевината си. В друг експеримент два кванта били образувани от разпада на електрон и измерени, след като се отдалечили на голямо разстояние един от друг. Изненадата била пълна – при наблюдението те се държали по такъв съгласуван начин, все едно “знаели” какво прави другия.

От тези и други необясними феномени Бом направил зашеметяващи, но спазващи правилата на логиката заключения. Светът около нас не само зависи от съзнанието ни, той самият притежава някакъв неразбираем вид съзнание. В поведението на квантите се наблюдава такава съгласуваност, сякаш съществува непроявен ред, който да ги организира във взаимосвързана и саморегулираща се мрежа от енергия, разпростираща се навсякъде. Този “замисъл” е толкова непостижим за ограничения ни ум, че е не по-разбираем за нас от честотните рисунъци върху холографската плака. Проявеният свят не е нищо повече от тримерна материална холография, в която ние се раждаме, живеем и умираме. Тя е удобна за нашето съзнание, но не трябва да забравяме, че е конструкция, правеща разбираема иначе прекалено сложната истинска РЕАЛНОСТ, реалността на невъобразимите честоти и енергии.

Другото заключение на Бом е още по-объркващо. Ако всички кванти се държат, сякаш са части от едно цяло, то тогава може би в истинската реалност всичко е част от едно цяло. Нещо повече – всяка част Е цялото . Както можем да проявим цялата холограма през малко парче от холографската плака, така може би цялата реалност – минала, настояща и бъдеща – се съдържа в един квант, в една прашинка, във вашия мозък. Човешкото съзнание е ограничено и все още не е стигнало пълното си развитие и не може да поеме наведнъж цялостта на нещата. Затова то я разчленява, “начупва” на смислени парчета, от които “проявява” материя, време, пространство в такава последователност, която му е достъпна. По този начин от невъобразимата и непроявена истинска Вселена вие сътворявате вашите тела, нещата около вас, живота си. Но през цялото това време ВИЕ сте ЦЯЛОТО, както парчето плака съдържа нелокално цялата информация, за да се сътвори холограмата.

Още малко от Матрицата. За да помогне на Нео да осъзнае събитията и да намери мястото си в тях, Морфей го води при Оракула. Това е най-обикновена на вид жена, попрехвърлила средната възраст, която пече курабийки в кухнята. Нейният ненатрапващ се външен вид крие факта, че тя е Знаеща. В друга стая главният герой среща деца с потенциали, доведени при Оракула. Някои от тях си прехвърлят психокинетично кубчета за игра, а едно обръснато като будист момченце огъва лъжици с поглед. Озадачен, Нео се приближава по-близо. “Не опитвай да огънеш лъжицата, това е невъзможно.”, заговаря го детето. “По-добре се опитай просто да осъзнаеш истината…” “Коя истина?”, пита Нео.”Че няма лъжица…”“Няма лъжица? ...”“Тогава ще разбереш, че се огъва не лъжицата – огъваш се ТИ.”

Нека да обединим вътрешното и външното, психологията и физиката, идеите на Прибрам и Бом. Как изглежда реалността всъщност? Възприятието на човек създава за него една Вселена от прозрачен въздух, твърд бетон, зелени жилести листа, мирис на пролет, тяло на любим човек в леглото нощем. Възприятието на прилеп най-вероятно създава Вселена от ефирни вълни ултразвук, а възприятието на змиите – Вселена от подвижни и статични топлинни облаци. А всъщност,има полета и енергии, организирани в едно неразчленимо сложно цяло. Защо се различават различните Вселени, макар зад тях да стои едно и също нещо? Простият отговор е – всеки жив организъм конструира свят според приоритетите на живота си и според потенциала на интелекта си. Хората имат нужда от твърд свят, в който да се ориентират кои енергии стават за ядене, къде са детеродните органи на сексуалните им партньори. Имат нужда от точно определено място във време-пространството, за да не се окажат на пет различни точки едновременно, което е отвъд капацитета на съзнанието им. Имат нужда от разделяне на тялото си от външния обект, за да разпознаят заплашващата целостта им енергийна конфигурация на връхлитаща кола например. Интересно какво би станало, ако не ни се налагаше да се храним с груби молекули, за да ресинтезираме тялото и мозъка си… дали тогава изобщо бихме имали тяло?

Холографската теория е само метафора, която може да събуди доста объркване. Светът в който живеем, е напълно реален, и в същото време е илюзия. Клавишът на клавиатурата, който ей-сега ще натисна, ще бъде твърд. И все пак той не съществува сам по себе си, поне не в този вид, в който го възприемам. Не мога дори да си представя как би изглеждал на мухата, която преди малко лазеше по него. Да не говорим, че и аз, и мухата, и клавишът сме просто парчета от “холограмата”, всяко от което съдържа цялата вселенска информация в непроявен вид…

От изводите на модерната експериментална наука ме заболя глава.Философите на холографската парадигма твърдят, че различните хора конструират и живеят в един и същи свят, защото са “настроили” съзнанието си към едни и същи енергии. Това е полезно от гледна точка на оцеляването, но по тази начин всеки от нас е забравил за своята първоначална природа. А именно – че когато сме се родили, ние сме се отделили от непроявеното единство на всички неща. Сътворили сме свят, разгърнали сме време и пространство, за да преминем през линеен низ от събития, мисли и емоции. И само в сънищата се докосваме до безграничната природа на съзнанието. А когато в момента на смъртта губим формата си и се сливаме отново с непроявения източник на всички неща, осъзнаваме, че сме живели в “собственоръчно” построен свят.

Сигурно се питате какъв е смисълът въобще на проявлението и живота, ако теорията за холографската Вселена е вярна? Може би милиардите възможни форми на живот на различни нива на интелектуално развитие са удобните форми, чрез които Вселената се самосътворява и самоосъзнава … Човешката холореалност сама по себе си е перфектно и детайлно произведение на изкуството. Един завършен свят. Но не е окончателният и далеч не единственият, достъпен на хората. В променени състояния на съзнанието или чрез практики за саморазвитие, лъчът на вниманието е способен да превключи на други честоти… и да възприема други холореалности.

Макар да ми беше много трудно да я проумея, тази идея за мен не е само празна философия. Тя може да служи като рационална основа за практическо развитие на човешкия потенциал. Човешкото съзнание може би еволюира – усещането, че има нещо отвъд това, което сме се научили да възприемаме, напоследък набира скорост в колективното несъзнавано. Фактът, че излизат такива филми като Матрицата и че прочетохте тази статия докрай, може би не е случаен.

* Виж за справка книгата “Холографската Вселена”

Вие ме наричате Учител и Господ и право казвате, защото съм (Йоaн 13:13)

За да завърши правилно и успешно своята еволюция, човек има нужда от духовен ръководител; само така той ще се удостои да влезе отново в жилището на Отца си, отдето е бил изпъден поради своето непослушание. Животът на земята, със своите добри и лоши условия, е училище за падналия човек, който съхранява дълбоко в сърцето си една искра от свещения огън на вселената. Небето е делегирало ангели да пазят тази искра. Освен това човек има родители, учители и духовни наставници, които се грижат да му посочат правия път, по който трябва да върви, за да излезе на добър край. При все това за ония, които усещат по-чувствително отдалечаването от бащиното си жилище и страдат от носталгия, всички тия учители и ръководители се оказват недостатъчни. Те желаят да имат за ръководител една по-силна ръка да ги крепи по-здраво, един глас, който да вълнува душата им, една усмивка, която да разкрива в дълбочината на очите им извора на свещените сълзи, на скъпоценните сълзи — сълзите на съвършената любов.

Колкото и да сме недостойни за такава милост, Бог пак ни удостоява с нея щом покажем и най-малкото желание да се смирим, покаем и заработим за своето духовно съвършенство. Тогава Небето ни посреща в пътя с един пратеник на Духа, който се ангажира да ни упътва и ръководи. Само ония, които са се удостоили да се срещнат с такъв ръководител в своя духовен път, знаят какво голямо щастие е това. Христос казва: „Искайте и ще Ви се даде, хлопайте и ще Ви се отвори". Обаче, за да ни се даде и отвори, трябва да знаем как да искаме и как да хлопаме.

Духовните учители и ръководители не са обикновени хора. В духовния път еволюцията е вечна. Ученикът на мистицизма ще може един ден да достигне своя учител, обаче когато той достигне стъпалото, на което се е намирал неговият учител, последният ще бъде заминал напред и изкачил се много високо в еволюционната стълба. Затова и Христос казва: „Не може ученикът да бъде по-горен от учителя си".

Във вселената има борба между два принципа: Доброто и Злото. И двата принципа, които са духовни сили, имат на нашата планета свои представители, които са организирани в ложи и братства. Едните са известни под името тъмни сили и образуват Черната ложа, Черното Братство. Представителите на доброто образуват Бялата ложа, Бялото Братство.

Целта на Черното Братство е да забави еволюцията на човечеството. Това са духове, които в своето падане от небето са повлекли със себе си и човешките души. Велика е тайната, която забулва падането на ангелските сили и на човешките души.

Членовете на Бялото Братство, които са от по-висока еволюция, помагат на човешките души да завършат своята духовна еволюция. Бялото Братство изпраща периодически между народите свои членове, които да ги водят в пътя на истината. Те притежават по-голяма мъдрост и сила, и затова винаги излизат победители в борбата със своите противници, само че тази борба в разните полета е отнела много време и е погълнала големи жертви. Много пъти хората стават несъзнателни оръдия на тъмните сили и работят против своите братя и против своя собствен напредък.

От горното следва, че има два вида учители: истински и лъжливи. Първите помагат на народите в тяхната духовна еволюция, а вторите ги заблуждават и спъват.

Важно е за хората да познават кои са истински учители и кои - лъжливи. За да предпази своите последователи от примките на лъжливите учители, Христос им е посочил една мярка, чрез която да ги познават. А тази мярка са делата. „По делата, казва Той, ще познаете моите служители и последователи".

Следователно, щом един духовен учител и ръководител има християнски дела, т. е. прилага учението на Христа в живота си, живее с него, той е член на Бялото Братство и е дошъл да пожертва себе си за народа, между който се е въплътил. Такива учители са били светиите и пророците, а Христос е началник на Бялото, светлото Братство. Характерни черти в поведението на лъжливите учители са гордостта и егоизмът. Това са хора с по-напреднала еволюция, станали оръдия на тъмните сили, съзнателно или не, и които причиняват големи пакости на обществата и народите. Между лъжливите учители има доста знаменити създатели на философски школи, основатели на религиозни ордени, писатели по окултизма и други. Всички тия самозвани учители, които познават и владеят известни окултни закони, могат да повдигнат само едно крайче от голямата завеса, която покрива тайните на вселената. И това е всичко, което могат да направят, защото те сами са още пътници на широкия път.

Истинският учител е съвършено свободен в пълния смисъл на думата и той е достигнал това състояние по свръхестествен начин, а не както мнозина знаменити адепти-отшелници чрез отказване от живота, от страданията, чрез убиване на своите желания и чувства. Истинският учител не бяга от света: той живее посред съблазните, приема с благодарност всички страдания и изпитания, които Небето му праща и одухотворява всички свои желания чрез оная психическа алхимия, която превръща материалното, естественото, променливото в духовно, Божествено, съвършено. Свободен е само онзи, който може да избяга от връзките на времето, който преминава границите на пространството; онзи, когото законите на правосъдието, неумолимите отношения на причините и следствията, индивидуалните задължения не могат да докоснат. Ето, този е свободният човек, ръководител на своята съдба, който всичко може и има всяка власт, както над себе си, тъй и над ония, които е повикан да ръководи.

Свободният човек, преди да стане такъв, е възтържествувал в борбата на живота през всички свои прераждания, победил е всички свои противници, понесъл е стоически всички свои тирани, простил е всички неправди, дал е всички жертви, забравил е всички страдания. Само тогава той получава кръщението на Духа, влиза в царството на Бога и взима участие в тържеството, в Божествената трапеза на вечното блаженство.

Истинският учител е именно един от тия свободни човеци. Той е човек с неограничени права, който слиза на земята, за да изпълни една мисия. Неизвестен за света, ако живее на Небето, той се въплъщава и открива своята същност, само когато му е угодно, на разумните същества, които живеят на същата планета. Дори повечето време той трябва да мълчи, за да не спъне успеха на своето дело. Обикновено той предхожда раждането на един свят и присъства на неговия край. Понеже всичко в него е свръхестествено и неговото същество не съдържа нито едни молекула, заета от природата, той остава най-неизвестен за хората, най-малък и най-загадъчен. И само той може да каже с увереност: „Аз не съм нищо". Той е истински господар на своето тяло и има право да му наложи всякакви трудове и лишения. Той може да го вземе и остави, да се роди и да замине, когато пожелае. Той може да се пренесе в един миг от едно място на друго, на голямо разстояние и да се яви едновременно на много места. И тези явявания не приличат на ония, които описва Светото Писание, понякога те траят няколко дни и не са флуидични: навсякъде, се намира по едно физическо тяло. Такива явявания са констатирани в последно време във Франция, Русия, Англия и Америка.

Тялото на учителя е от пречистена материя, одухотворена и един биолог не може да намери нищо особено в неговия химически състав, с изключение на няколко особени функции на коремните органи и някои анатомически особености, които го отличават от обикновения организъм. Това са само белези на извънредните способности на Божествения Дух, които го въодушевяват. Обикновените физически тела получават физическия живот посредством астралния Дух.

Дух Свети предава на всичко, което се докосне до него, своя свръхестествен живот.

Духовните прераждания на човешкото тяло се извършват по следния начин: когато аз върша един акт на милосърдие, цялото мое тяло взима участие и известно количество клетки от него трябва да се самопожертват. Обаче тези клетки могат да бъдат заставени от моята воля, поради личен интерес, който е егоистичен в основата си, да се възпротивят за извършването на това дело. И от няколко хиляди клетки, които взимат участие и ми помагат да дам милостиня на един бедняк, само две-три могат да действат искрено. Тук се подразбират духовни принципи, духовете на клетките, а не самите атоми, които са покривката и които само присъствието на един жив, разумен дух може да държи съединени и цели. И така тези две-три клетки, добри работници, които са изпълнили добре своята длъжност на самопожертване, напускат колективното същество, от което те съставляват част — моето тяло — и се отправят чрез специални и невидими агенти в отредено за тях хранилище, където ще чакат пристигането и присъединението към тях на всички други клетъчни духове, с които моята индивидуалност ще разполага през останалите мои земни животи и които ще изпълняват добре своята служба на самопожертване. Тогава аз, като човешки дух, ще бъда готов да приема истинско и окончателно кръщение на Духа Светаго н веднъж приет в дома на Отца си, аз не мога да намеря, в случай на мисия, всички тия, с хиляди, малки и пречистени духове, които ми принадлежат.

Такъв е произходът на духовното тяло и затова естествените закони не могат да го докоснат.

Свободният човек няма нужда нито от храна, нито от сън. И ако яде и спи, това той прави, за да предаде някоя нова добродетел на храната и да подобри света на сънищата. Всички негови действия на земния му живот, всичко без изключение, са: култури, лекуване и борба.

Пратеникът на Небето, чрез когото работи Дух Свети, е Учител в пълния смисъл на тази дума, обаче уроците, които той дава, колкото и да са плодовити и живи, остават винаги в тайна и са достояние само на ограничено число хора, предопределени за такава висока култура.

Всички прояви на живота в сферата, дето е слязъл той, са израз на неговите грижи. Той наблюдава организирането на геологическите пластове, канализира известни междупланетни влияния, грижи се за растенията и на духа на известен вид от тях предава някое ново свойство, а на друго семейство отровни растения подобрява свойствата. Грижи се за животните според тяхното предназначение, като оползотворява техните способности и развива в основата на техния дух по-деликатни усещания, oграничава растежа на изродените раси и се грижи за упокоението на изчезналите от тях. Той съблюдава и ръководи многото йерархии на невидимите, урегулира подпочвените огньове и атмосферните течения; урежда динамичните обмени между планетите и приготвя със столетия напред големите модификации на общата биология.

Рядко Той заповядва, обаче когато стори това, всичко му се покорява: на неговия жест морето утихва, вятърът спира, завалява дъжд, или пък избухва буря. Понеже Той е безсмъртен, всичко, до което се допре, се съживява и ако докосне с крака си някой сух пън в гората, последният веднага се съвзема и пуска издънки. Учителят не е съдия; той идва само за да помага и поправя. Той обмисля начина за нови срокове, за да даде възможност на ленивите и непослушните да се опомнят и намерят случаи за изплащане. Само с един жест Той може да спре катаклизмите. Той приспива морските чудовища и ония, които живеят над планините, за да даде възможност на един град да се покае и поправи. Много пъти обаче неговите усилия остават напразни, защото хората, тръгнали веднъж по хлъзгавия път, мъчно могат да се опомнят и върнат назад. Болестите са подчинени на гласа на Учителя; Той лекува, както е лекувал Христос. Утешава обезнадеждните, изправя падналите, помага да напреднат предприемчивите и смелите, които не се уморяват от работа. Контролира падането на душите и тяхното повдигане, защото клишетата на съдбата му се подчиняват и Той може да ги изменя. Като погледне някое същество, Той го вижда такова, каквото е всъщност: пороци, добродетели, минало, настояще, бъдеще — всичко е пред него. Само с един поглед Той ускорява или забавя събитията. Богатства, фалити, осъждания, женитби, раждания, смърт — всичко минава пред неговите очи и се нарежда по негово желание. Различните клонове на индустрията, на теоретическата и практическата наука, на изкуствата нямат нищо тайно за Него; Той ги ограничава, намалява или увеличава: преобразува ги, праща ги в други планети, според както намери за добре.

Той ръководи новите открития и си служи с лицата, мозъците на които са способни да вибрират в хармония с вибрациите на новите идеи и открития, за да ги възприемат и предадат на човечеството. Той спира преждевременните открития и съдейства за слизането на нови идеи от света на вечната мъдрост. По такъв начин се усъвършенства философията. Той поправя в умствения свят неправдите и пакостите, които са извършили служителите на тъмнината.

Всичко това е твърда храна, която не може да се възприеме, смели и асимилира от ония, които са издигнали разума до трон и науката до олтар на храм. Нищо не е положително в света на формите. Една лечебна трева от XV столетие днес няма същите качества. Кой може да ни убеди, че формулата за притеглянето от времето на цезарите е същата днешна формула? Правата линия е най-късото разстояние между две точки само в Евклидовата геометрия. Две и две правят четири само в количествената аритметика.

Свободният човек бди над расите, народите и цивилизацията. Той се застъпва понякога пред политически лица и Духът знае да му отвори, когато потрябва, и най-недостъпните и добре пазени палати. Историята на анекдотите, която би могла да се нарече истинска история, ни показва примери, когато хора „простосмъртни", са били въвеждани пред папи и императори, за да им напомнят забравени задължения, или да ги подготвят за важни събития.

Учителят ръководи борбата между народите и щом не може да замени една война с друго наказание, допуска я, когато тя се явява като спасително средство за една раса или народ. С една дума, полето на неговата власт и сила е обширно.

Ние хората се мислим свободни, обаче в същност ние сме роби на своите желания, страсти и грехове. Свободен е само оня, който се ръководи в живота от правдата и добродетелта и не е роб на греха.

Учителят притежава абсолютната Истина и тя прониква цялото му същество. Материя, грешки и вериги — ето троичността на човека, който е роб на греха. Дух, истина, крила — ето троичността на свободния човек, в когото пребъдва Истината. Затова и Христос казва: „Истината ще Ви направи свободни".

По тия причини свободният човек има право да заповядва на себе си и на останалия свят. Ако неговият поглед задължава всяко същество да му разкрие сърцето си, неговата сила внушава респект на всички, създава му власт и го издига на онова високо положение, на което той всякога трябва да стои. За него няма нищо скрито. Той може да узнава моментално всичко, което поиска. Всичко, което става в известни планети. Той може да узнае щом поиска това. Достатъчно е да хвърли само поглед върху една трева, за да узнае нейните сили и свойства. Само с един мислен въпрос камъкът, който влиза в изграждането на един паметник, му съобщава името на майстора, който го е дялал и поставил там. Материалните същества имат по един надпис, който могат да четат само ония, на които небето е просветило очите. И то открива тази тайна само на ония, които са се издигнали духовно много високо и които живеят в закона на Любовта.

Свободният човек е получил тайната направо от устата на Отца, обаче никога по отношение на другите той не взима положение на господар. А по отношение на Бога той не извършва никакво чудо и никакво лекуване, нито си позволява каквато и да е инициатива в обикновения живот, без да поиска предварително позволение за това. Своята свобода, която обхваща духовните резултати на всички негови предишни трудове, той е сложил, като най-голямо свое почитание, в ръцете на своя Господар и се е задължил да няма друга воля освен Неговата воля. Такъв Учител остава винаги неизвестен и скромен. Тесният кръг от хора, между които се движи Той, макар и да откриват понякога нещо от неговите способности, пак не могат да Го разберат. Той оставя да се видят само най-външните отражения и изгледи, но крие грижливо всички начини, които биха дали възможност да се отгатнат неговите истински качества и да се узнае неговата истинска същност.

Колкото по-велик е човек, толкова по-голяма нужда има той от мълчание. Колкото по-силен е той, толкова повече братството изисква от него да мълчи. Не всякога, обаче, това се налага. Величие, уединение и мълчание характеризират редките сърца. За простосмъртните абсолютната истина е неизразима, върховната хубост е невидима, съвършената доброта е невъзможна. Тях притежава само онзи, който може да каже: „Аз съм пътят, истината и животът". Притежават ги още, чрез непосредствено предаване, и приятелите — служители на Словото, обединени в него посредством закона на Любовта. Другите, а именно: философи, артисти, светии, макар и избраници, умират от усилията, които те са направили, за да съзрат истината — лицето на Отца, хубостта — формата на Господа и добротата — ръцете на Създателя.

И надарен с такива вечни сили, Учителят действа непрестанно. Неговото тяло няма нужда от почивка, защото е чисто. И чрез изпълнение волята Божия; той поддържа живота си. Неговото сърце не копнее за друго, освен да работи и за да помага, той е напуснал онова блаженство, с което не могат да се сравнят сладостите на никакъв рай. И защо да се спира той? Учителят живее в такова свръхестествено място, дето нищо не може да се противопоставя на светлината; дето силите растат заедно с изразходването им; дето съществата се повдигат непрекъснато и се усъвършенстват безгранично.

„Живот вечен". Тези две думи съдържат в себе си много неща. Това значи живот в непрекъснат прогрес, в който интелигентността и силата не срещат никога спънки, дето всички същества мислят само да помагат на другите, да растат духовно и дето нямат друга грижа, освен да помагат и да правят другите щастливи. Живот, на който началото, средата и краят имат една и съща субстанция — Любовта; живот, където всяко трептение е пожертване и всяко пожертване — неизразимо щастие; живот, в който всички участващи се повдигат взаимно чрез непрекъснато движение с увереността, че възлизат в една атмосфера, все повече и повече животворяща.

Такова е състоянието на душата на свободния човек. Той съхранява в дълбочината на сърцето си чистото чувство на Небето. Такъв човек действа извън времето, пространството и условията. Той излъчва светлина далеч зад границите на творението. Природните закони не докосват нито него, нито онова, което извира от неговото пламенно сърце. Това, което върши той не се записва в книгата на съдбата. Неговите действия не влизат в сметките на вселената; те са само милости и великодушие. Правосъдието не се меси в неговите работи, защото не е увредено. Божественият човек нарежда работите така, че когато сваля товара от един, гледа да не товари с него друг; често той сам се нагърбва с него.

Учителят може най-сетне да пише и в книгата на живота; той може да видоизмени индивидуалната и колективната карма (съдба). Понякога той упражнява чудноватата привилегия, за която споменава Христос: „От оня, който няма, ще си вземе и това, което има". Тук се подразбира за неоползотворените таланти. На някои в действителност Небето дава светлина, специални способности, повече интелигентност и те не се ползват от тях или ако се ползват, това правят, за да натискат своите съседи, своите ближни, да се прославят, като че ли те са придобили тия способности и качества чрез свои собствени усилия. За такива идва ден, когато Небето, чрез един от своите пратеници, ги лишава от тия дарби, които са служили само на тяхната гордост и ги предава на други, скромни работници, за да ги оплодотворят в светлината за добро на човечеството и по такъв начин да принесат признателност и слава на Небето.

Когато в някой народ слезе такъв Учител, той се среща с една малка част от обществото. И между ония, които се познават с него, има такива, които не виждат и не забелязват в него нищо необикновено. Те са индиферентни, духовно останали назад и Божественото чувство е заспало у тях. Други успяват да открият нещо в него, но понеже са роби на своите страсти, а неговият чист живот е един вид изобличение за тяхното поведение, те започват да го ненавиждат и преследват.

Трети откриват нещо мистериозно у него, но те са лениви, излежават се и не искат да станат, нито пък да си отворят очите.

Четвърти виждат тази светлина, но не в истинската и същност, а го приемат като магьосник, като хипнотизатор, като адепт, според науките, които те са следвали или според характера на своя ум.

И само една много малка част вижда, чувства в него нещо необикновено, изучава го, влиза в неговия път чрез упражнение на добродетели и най-после успява да открие малко от неговата истинска същност. Тези са именно учениците, които един ден ще станат негови съработници.

Индиферентните, невежите и даже противниците не са най-виновните. Най-виновни са ленивите, които грешат най-много, защото отказват да работят. Тежък е дългът, който те сключват и мъчно е изплащането му.

Но Учителят е дълготърпелив, вечността е пред него; той знае, че по негова молба Отец ще продължи трайността на творението, за да даде възможност на едно от своите блудни деца да се съвземе и поправи. Той слиза даже доброволно в ада, без да обръща внимание на страданията, за да търси изгубената овца. Той би предпочел да се въплъти, отколкото да остави да пропадне и най-малкото от творенията.

Нека използваме помощите, които срещаме на нашия път и ако всички наши братя трябва да бъдат спасени, нека не ставаме причина да се попречи на благополучието на нито един от тях.

Когато се яви един Учител, той се издига като слънце в сърцето на ученика; всички облаци в него се разпръскват и нова светлина го озарява. Тогава човек забравя всички горчивини, отчайвания и неспокойствия. Бедното и отслабнало сърце се издига към лъчезарните пейзажи, върху които тихият блясък на вечността разгръща своята слава. Нищо не затъмнява природата; всичко е в съгласие, във възхищение, обожаване и любов.

Никой ученик не може да влезе в Небето, докато не срещне втори път човека, който му е дал да вкуси на земята от първичния нектар на Божественото. Този върховен Учител със своите божествени ръце ще полее ученика с живата вода на кръщението на Духа. Той именно ще го измие от тежките петна на злото. Той ще измъкне, ще отскубне това сърце от временното прераждане, за да го посади в постоянното, вечното при Словото. Той ще представи това очистено сърце пред самото Слово, Христос, за да получи венеца на избраните, защото все Той го е защитавал при всяко осъждане, извинявал го е и издействал за него снизхождението на Праведния Съдия.

Няма думи, с които може да се опише животворното опиянение на ученика, което той чувства в това психическо състояние. Нашата музика не е в състояние да изрази сладостите на този неизказан сбор от мелодии. Само мълчанието може да отпразнува достойно тези мистерии, защото благоприятства за проявяването на свръхчовешкото в нас, на ненаказаното, на свръхестественото; защото то представя, открива на нашето сърце онова, което Думите забулват и скриват; защото само в неговото безмълвие се запалва неугасимото желание на Небето.

Ония от учениците на мистицизма, които са започнали изучаването на мистериите (тайнственото), нека съзерцават тези сцени в мълчанието и чрез мълчанието. И техните уши ще могат да доловят онова, което не е позволено да се открива и те ще разберат, че човешкият език не е в състояние да предаде мълниеносните думи на Словото.

Най-верният знак, по който ученикът познава своя истински Учител, това е едно вътрешно предчувствие, което е много по-силно от всички съмнения на ума. Ученикът вижда, че всичко, както в личността на Небесния пратеник, така и в неговите постъпки е свръхестествено.

Наглед Учителят живее подобно на всички хора и само по своето учение се изявява като Син Божи. Той учи и разказва това, което сам е опитал и знае и затова е категоричен във всичко. Божествеността на Христа, Неговото възкресение, милосърдието, невидимата вселена не са неща на вяра или прости наставления, както това е за нас; всички тия неща за него са положителни факти, защото ги е проверил. Братската любов за него е по-висока от всички посвещения и всички доброволни изпитания. Той се обявява за пратеник на Небето, защото подобно на истинския пастор, всякога „в л и з а п р е з в р а т а т а". Няма нищо необикновено в неговия начин на действие. Той не изисква никакви обещания, никакви клетви от своите ученици. Не изисква нищо, което разваля обичаите, благоприличието или законите; нищо преждевременно, насилствено фанатично. Не търси одобрителните мнения, нито реклами и никога не нарушава обществения ред. Да виждаш, да знаеш, че нищо не може да устои на неговата воля и при това да чака мълчаливо естествения развой на живота, което му дава възможност да действа предпазливо. Това е един урок от практична мъдрост по отношение на нашето нетърпение и нашата прибързаност.

Нека се знае добре, че истинският Учител винаги влиза през вратата и никога не прескача през оградата на кошарата. Учителят не върви пред нас, той ни придружава. Неговото недосегаемо превъзходство се снишава до нашия уровен, защото ни обича. Той върви наред с нас. Говори на всеки на неговия език. Понякога той казва: Обичайте ближния си и за пример раздава всичко човешко, което има у него. Работете — казва той, защото сам работи неуморно и непрестанно. Понасяйте страданията — казва той, защото сам понася без роптание всички болки на душата и тялото. Когато е преследван, той не се защитава чрез атакуване на своите противници, както правим ние простосмъртните. На преследванията на своите противници той отговаря с материални благодеяния или подарява живот на техните деца. Винаги той отвръща с добро на злото, което му причиняват.

Всички, които един вътрешен глас, едно вътрешно чувство влече към търсене на истината, Учителят ги познава. От дълго време Той ги следи, както следи и ония, на които очите са още затворени, но ще дойде и за тях ред, макар и по-късно. За всеки човек ще настъпи благословеният ден, когато ще се срещне физически със своя Учител. Ден единствен, знаменит между милиони дни. И в момента, когато тия две същества се срещнат и разменят първия решаващ поглед, чрез който ще се опознаят взаимно, според взаимните добродетели на признателността и на милосърдието, в този момент цялата вселена млъква и от дъното на бездната до престола на Бога, всички същества спират за момент своето дихание, защото „една изгубена овца е била намерена и спасена". Сега можем ли ние да ускорим тази минута, понеже е записана в книгата на съдбата? — Да, можем. След Христа, добротата замества, допълня правосъдието.

Небето ще измени своята присъда, щом ние направим и най-малкото усилие да се опомним. Само една дума резюмира целия закон и целия живот. Тази дума е: Обичайте се един друг и вие ще ускорите тази Божествена среща. Обичайте се един друг и вие ще ускорите тази божествена среща за вашите братя. Обичайте се едни друг и вие ще облекчите поне отчасти задачата на този Непознат Човек, който лети към нашите сърца из дъното на пространсвото, от много векове, за да ни излекува, възпламени и възроди духовно.

Блажени са народите, които се удостояват с такива небесни пратеници!

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания - правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина - защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си. Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор. Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам. През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот. Как да разберете кога не уважавате себе си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.” Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира. Обичам те - зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор. Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш. Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление. Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност. Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие. Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция. Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин. Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност. Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно. Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е. Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен - това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия. На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв. Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас. Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка. А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.

На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения..., защото те са на пътя на страха...

Ето какво се случва, когато изхождаме от пътя на страха. Тъй като не те уважавам, аз действам сякаш ти не си достатъчно интелигентен, за да видиш какво е добро и какво не за теб. Допускам, че не си достатъчно силен да влезеш в определени ситуации и да се грижиш за себе си. Аз трябва да те контролирам и казвам: “Нека го направя вместо теб” или “Не прави това”. Опитвам се да потискам твоята половина от връзката и поемам контрола за всичко. Ако аз контролирам цялата връзка, тогава къде е твоята част? Тя не работи....

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате. И разбира се, обичате себе си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време. И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам. И не защото съм егоист, аз просто не искам голяма жертва край мен. Това не означава, че не те обичам, но аз не мога да поема отговорност за твоя сън. Ако имаш взаимоотношения с мен, ще бъде твърде тежко за твоя паразит, защото няма да реагирам на твоя боклук въобще.” Това не е егоизъм; това е любов към себе си. Егоизмът, контролът и страхът ще разрушат почти всяка връзка. Великодушието, свободата и любовта ще създадат най-красивата връзка: продължаваща любовна история....

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство... Изкуството на Любовта...

Можем да говорим за любовта и да изпишем хиляди книги за нея, но любовта ще е различна за всеки от нас, защото трябва лично да я преживеем. Любовта няма нищо общо с представите, тя е свързана с действието. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът в действие може да предизвика само страдания.

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

"Принципите на Истината са Седем; този, който ги познава с разбиране, притежава Универсалния ключ, пред чието докосване всички Врати на Храма бързо се отварят." Кибалион

Седемте Херметични принципа, върху които се основава цялата Херметична философия, са следните:

I. Принципът на менталността

II. Принципът на съответствието

III. Принципът на вибрацията

IV. Принципът на противоположностите

V. Принципът на ритъма

VI. Принципът на причината и следствието

VII. Принципът на рода

Тези Седем принципа ще бъдат разгледани и обяснени в хода на уроците. Сега обаче ще дадем кратко обяснение на всеки от тях.

I. ПРИНЦИПЪТ НА МЕНТАЛНОСТТА

"ЦЯЛОТО е УМ; Светът е Ментален." Кибалион

Този Принцип е въплъщение на истината, че "Всичко е Ум". Той означава, че ЦЯЛОТО (което е Субстанционалната реалност, лежаща в основата на всички външни явления и прояви, които ние познаваме с имената "Материалния свят", "Феномените на Живота", "Материя", "Енергия"; накратко, всичко това, което е видимо за материалните ни сетива) е ДУХ, който сам по себе си е НЕПОЗНАВАЕМ и НЕОПРЕДЕЛИМ, но който може да се разглежда и да се приеме за УНИВЕРСАЛЕН, БЕЗКРАЕН, ЖИВ УМ. Той обяснява също така, че целият феноменален Свят, или Вселена, е просто едно Ментално творение на ЦЯЛОТО, подчинено на Законите на сътворените неща, и че Светът като цяло и всички негови части, или единици, притежават свое битие в Ума на ЦЯЛОТО, в който Ум ние "живеем, движим се и притежаваме свое битие". Този Принцип, формулирайки Менталната природа на Света, лесно обяснява цялото разнообразие от ментални и психически феномени, които заемат такава голяма част от общественото внимание и които без подобно обяснение са неразбираеми и не се поддават на научна трактовка. Разбирането на Великия Херметичен принцип на менталността позволява на индивида лесно да схване законите на Менталния Свят и да приложи същите за собственото си благополучие и напредък. Херметичният ученик има въз можност да приложи интелигентно великите Ментални закони, вместо да ги използва по случаен начин. Разполагайки с Универсалния ключ, ученикът може да отключи многобройните врати на менталния и психически храм на знанието и да влезе свободно и с разбиране в него. Този Принцип обяснява истинската природа на понятия като "Енергия", "Сила" и "Материя"; защо и как всички те са подвластни на Овладяването на Ума. Един от старите херметични Майстори преди много години пише: "Този, който схване истината за Менталната природа на Света, е напреднал значително по Пътя към Майсторството. " И тези думи са толкова верни днес, колкото и по времето, когато са били написани за първи път. Без този Универсален ключ Майсторството е невъзможно и ученикът чука напразно на вратите на Храма.

II. ПРИНЦИПЪТ НА СЪОТВЕТСТВИЕТО

"Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе." Кибалион

Този Принцип олицетворява истината, че винаги съществува Съответствие между законите и явленията от различните нива на Съществуването и Живота. Старата Херметична аксиома, изложена в тези думи, е: "Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе. " Схващането на този Принцип дава на индивида средствата за решаване на множество неясни парадокси и скрити тайни на Природата. Съществуват нива, които са извън възможностите на нашето разбиране, но когато приложим Принципа на съответствието към тях, сме в състояние да разберем много от това, което иначе би било неразбираемо за нас. Този Принцип има универсално приложение и проявление на различните нива на материалния, менталния и духовния свят - той е Универсален закон. Древните херметици разглеждат този Принцип като един от най-важните мисловни инструменти, чрез който човек е в състояние да надзърне зад преградите, скриващи от погледа Непознатото. Използването му позволява дори да се отмести Булото на Изида до степен, че да може да се хвърли поглед към лицето на богинята. Точно както познаването на принципите на геометрията позволява на човека да измери отдалечените звезди и техните движения, докато се намира в своята обсерватория, така познаването на Принципа на съответствието позволява на Човека да прави разумни заключения от Известното към Неизвестното. Изучавайки монадата, той разбира архангела.

III. ПРИНЦИПЪТ НА ВИБРАЦИЯТА

"Нищо не е в покой; всичко се движи; всичко вибрира." Кибалион

Този Принцип олицетворява истината, че "всичко е в движение", "всичко вибрира", "нищо не е в покой" - факти, които съвременната наука потвърждава и които всяко ново научно откритие доказва. И все пак този Херметичен принцип е формулиран преди хиляди години от Майсторите на древен Египет. Той обяс нява, че различията между различните прояви на Материята, Енергията, Ума и дори Духа са резултат главно от различната честота на Вибрацията. От ЦЯЛОТО, което е Чистият Дух, надолу до най-грубата форма на Материята всичко трепти - колкото по-силна е вибрацията, толкова по-високо е нейното място в скалата. Вибрацията на Духа е с такава огромна сила и честота, че на практика той е в покой - точно както едно бързовъртящо се колело изглежда неподвижно. На другия край на скалата са грубите форми на материята, чиито вибрации са толкова бавни, че изглеждат неподвижни. Между тези два полюса са разположени милиони вибрации с различна честота. От частицата и електрона, атома и молекулата, до световете и вселените, всичко вибрира. Това е истина и за нивото на енергията и силата (които не са нищо друго, освен различни степени на вибрация), и за менталните нива (чиито състояния зависят от вибрацията), и дори за духовните нива. Разбирането на този Принцип, с подходящите формули, позволява на херметичните ученици да контролират собствените си мисловни вибрации, както и тези на другите хора. Майсторите също прилагат този Принцип за овладяването на природните явления по различни начини. "Този, който разбира Принципа на вибрацията, държи скиптъра на силата", казва един от старите автори.

IV. ПРИНЦИПЪТ НА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ

"Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя противоположност; еднаквото и различното са едно и също; противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степен; противоположностите се привличат; всички истини са полуистини; всички парадокси могат да се помирят." Кибалион

Този Принцип е олицетворение на истината, че "всичко е двойствено", "всяко нещо притежава два полюса", "всяко нещо има своя противоположност", като всяко от тези твърдения представлява стара Херметична аксиома. Той обяснява старите парадокси, които са обърквали толкова много хора, формулирани по следния начин: "тезата и антитезата са тъждествени по своята природа, но се различават по своята степен"; "противоположностите са еднакви, различавайки се единствено по степен"; "двойката противоположности могат да бъдат помирени"; "противоположностите се привличат"; "всяко нещо съществува и не съществува в един и същи момент"; "всички истини не са нищо друго освен полуистини"; "всяка истина е половин неистина"; "съществуват две страни за всяко нещо" и т. н., и т. н. Той обяснява, че във всяко нещо съществуват два полюса, или два противоположни аспекта, и че тези "противоположности" са наистина само двата крайни момента на едно и също нещо, с редица междинни степени между тях. За илюстрация: топлина и студ, макар и "противоположни", в действителност са едно и също нещо, като различията се изразяват просто в степента на едно и също нещо. Погледнете термометъра и се опитайте да разберете, дали можете да откриете къде свършва "топлината" и къде започва "студът"! Не съществува такова нещо, като "абсолютна топлина" или "абсолютен студ" -двата термина "топлина" и "студ" просто показват различни степени на едно и също нещо и това "едно и също нещо", което се проявява като "топлина" и "студ", представлява просто форма, разновидност и степен на Вибрацията. Така "топлина" и "студ" са просто "двата полюса" на това, което наричаме "Топлина" - и явленията, които спадат към нея, са прояви на Принципа на противоположностите. Същият Принцип се проявява в случая със "светлината и мрака", които са едно и също нещо, а разликата се състои в различните степени между двата полюса на явлението. Къде свършва "тъмнината" и започва "светлината"? Каква е разликата между "голямо и малко"? Между "твърдо и меко"? Между "черно и бяло"? Между "остро и тъпо"? Между "шумно и тихо"? Между "високо и ниско"? Между "положително и отрицателно"? Принципът на противоположностите обяснява тези парадокси и нито един друг Принцип не може да го замести. Същият Принцип функционира на Ментално ниво. Нека вземем един радикален и краен пример - този за "любовта и омразата", две ментални състояния, които, както изглежда, са абсолютно различни. И все пак съществуват степени на Омраза и степени на Любов, както и една средна точка, при която използваме термини като "харесвам" или "не харесвам", които преминават едно в друго толкова постепенно, че понякога не знаем дали "харесваме", "не харесваме", или "нито едно от двете". И всички те са просто степени на едно и също нещо, както ще се уверите, ако за момент се замислите. И дори нещо повече (което според херметиците е и по-важното) - възможно е вибрациите на Омразата да се променят във вибрации на Любовта както в собствения ум, така и в умовете на другите. Мнозина от вас, които четат тези редове, лично са преживявали неволния бърз преход от Любов към Омраза, както и обратното. И вие следователно ще разберете възможността да бъде извършено това като се използва Волята с помощта на херметичните формули. "Добро" и "Зло" са само полюси на едно и също нещо и херметиците разбират изкуството на превръщането на Злото в Добро с помощта на приложението на Принципа на противоположностите. Накратко, "Изкуството на поляризацията" се превръща в етап от "Менталната алхимия", известна и практикувана от древните и съвременни херметични Майстори. Разбирането на Принципите ще позволи на индивида да промени собствената си Противоположност, както и тази на другите хора, ако отдели необходимото време и усилия за овладяването на изкуството.

V. ПРИНЦИПЪТ НА РИТЪМА

"Всичко тече навътре и навън; всяко нещо има своите приливи и отливи; люлеенето на махалото присъства във всяко нещо; ритъмът на залюляването надясно е ритъмът на залюляването наляво; ритъмът се уравновесява." Кибалион

Този Принцип олицетворява истината, че във всяко нещо се проявява едно равномерно движение - напред и назад, изливане и вливане, люлеене напред и назад, махалообразно движение, прилив и отлив, най-висока и най-ниска точка на вълната - между двата полюса, които съществуват в съответствие с Принципа на противоположността, описан преди малко. Винаги съществува действие и противодействие, движение напред и назад, издигане и спускане. Това се проявява в явленията на Света, звездите, космоса, хората, животните, ума, енергията и материята. Този закон се проявява в създаването и унищожаването на световете, във възхода и залеза на народите, в живота на всички неща и накрая в менталните състояния на Човека (и именно при него според херметиците разбирането на Принципа има най-голямо значение). Херметиците са разбрали този Принцип, откривайки универсалното му приложение, а освен това са открили известни средства за преодоляване на неговите последици в себе си с помощта на използването на подходящи формули и методи. Те прилагат Менталния закон за неутрализацията. Не могат да анулират действието на Принципа или да предизвикат преустановяването на действието му, но са се научили как да избягват неговите въздействия върху себе си до известна степен, зависеща от Овладяването на Принципа. Научили са се как да го ИЗПОЛЗВАТ, вместо да бъдат ИЗПОЛЗВАНИ от него. От този и други подобни методи се състои Изкуството на херметиците. Майсторът на Херметизма поляризира самия себе си до степен, в която желае да е в покой, и след това неутрализира Ритмичното люлеене на махалото, което би се стремило да го премести в другата противоположност. Всички индивиди, които са достигнали до определено ниво на Владеене на себе си, го правят в някаква степен, повече или по-малко несъзнателно, но Майсторът го прави съзнателно и чрез използването на своята Воля и достига до степен на Равновесие и Ментална Устойчивост, почти невероятна за голяма част от хората, които се люшкат напред — назад като махало. Този Принцип, както и Принципът за противоположностите, е бил задълбочено изучаван от херметиците и методите за неговото неутрализиране, противодействие и ИЗПОЛЗВАНЕ образуват важна част от Херметичната ментална алхимия.

VI. ПРИНЦИПЪТ НА ПРИЧИНАТА И СЛЕДСТВИЕТО

"Всяка Причина има свое Следствие; всяко Следствие има своя Причина; всяко нещо се случва в съответствие със Закона; Случайност не е нищо друго, освен името на Закона, който не е познат; съществуват много нива на причиняване, но нищо не се изплъзва от Закона." Кибалион

Този Принцип олицетворява факта, че съществува Причина за всяко Следствие и Следствие от всяка Причина. Той обяснява, че "всяко нещо се Случва в съответствие със Закона", че нищо никога не се случва "просто така", че не съществува такова нещо като Случайност; че макар и да съществуват различни нива на Причина и Следствие, по-горното доминира над по-долните нива и нищо никога не може да се изплъзне на Закона. Херметиците познават изкуството и методите за издигане над обикновеното ниво на Причина и Следствие до известна степен и с помощта на ментално издигане до по-високо ниво те се превръщат в Причинители, вместо в Следствия. Обикновените хора са носени, подчинени на обстоятелствата; волята и желанията на другите са по-силни от тях. Наследственост, внушение и други външни причини ги движат като пешки върху шахматната дъска на Живота. Майсторите обаче, издигайки се до горното ниво, владеят своите настроения, характери, качества и способности, както и заобикалящата ги среда. Те помагат да се ИГРАЕ ИГРАТА НА ЖИВОТА, вместо да бъдат играни и тласкани от чужда воля и от заобикалящата ги среда. ИЗПОЛЗВАТ Принципа, вместо да бъдат негови инструменти. Майсторите се подчиняват на Причиняването на по-висшите нива, но помагат да се УПРАВЛЯВА на собственото им ниво. В това твърдение се съдържа концентрираното богатство на Херметичното познание - който може, да го прочете.

VII. ПРИНЦИПЪТ НА РОДА

"Родът е във всичко; всяко нещо притежава свой Мъжки и Женски принцип; Родът се проявява на всички нива." Кибалион

Този Принцип е олицетворение на истината, че съществува РОД, проявяващ се във всичко - Мъжкият и Женски принцип функционират постоянно. Това е истина не само за Физическото ниво, но и за Менталното и дори за Духовното ниво. На Физическо ниво Принципът се проявява като ПОЛ, на по-високите нива приема по-висши форми, но Принципът винаги си остава същият. Всяко сътворяване - физическо, ментално или духовно - е невъзможно без този Принцип. Разбирането на неговите закони ще хвърли светлина върху много въпроси, които са смущавали ума на хората. Принципът на рода функционира дори в направлението на пораждането, възстановяването и сътворяването. Всяко нещо и всеки индивид съдържа двата Елемента или Принципа, или този велик Принцип, в себе си. Всяко нещо от Мъжки род притежава и Елемент от Женски род; всяко нещо от Женски род съдържа и Мъжки принцип. Ако искате да разберете философията на Менталното и Духовно Сътворяване, Пораждане и Възстановяване, трябва да разберете и да усвоите този Херметичен принцип. Той съдържа решението на много загадки на живота. Предупреждаваме ви, че този Принцип няма връзка с многобройните недостойни, вредни и гибелни похотливи теории, учения и практики, които се разпространяват под най-различни фантастични имена и които представляват унижаване на великия естествен Принцип на рода. Такива недостойни пробуждания на древните позорни форми на Фалосизма са с тенденцията да унищожават ума, тялото и душата и Херметичната философия винаги е отправяла предупреждение против подобни ретроградни учения, насочени към похотта, безнравствеността и извращаването на принципите на Природата. Ако се стремите към подобни учения, трябва да потърсите някъде другаде - в това отношение Херметизмът не съдържа нищо за вас. За чистия всички неща са чисти; за долния всички неща са долни.

Когато започваме да водим духовен живот, това, което е от значение, е просто: Трябва да сме сигурни, че нашият път е свързан със сърцето ни. Множество други виждания ни се предлагат на съвременния духовен пазар. Велики духовни традиции предлагат разкази за просветление, благословение, познание, божествен екстаз и за най-висшите възможности на човешкия дух. Сред широкия кръг учения, които са ни достъпни на Запад, често най-напред сме привлечени от тези бляскави и съвършено необикновени аспекти. Макар че обещанието да достигнем такива състояния може да се изпълни и макар че тази състояния действително представят ученията, в някакъв смисъл те са също една от рекламните техники на духовната търговия. Те не са целта на духовния живот. В края на краищата духовният живот не е процес на търсене или придобиване на някакво необикновено състояние или на специални сили. Всъщност такова търсене може да отвлече вниманието ни от нас самите. Ако не сме внимателни, лесно може да се окаже, че повтаряме в духовния си живот големите несполуки на нашето модерно общество - неговата амбиция, неговия материализъм и духовната му изолация.

Започвайки истинско духовно пътешествие, трябва да се държим много по-близо до дома, да се концентрираме пряко върху това, което е точно тук, пред нас, да се погрижим нашият път да бъде свързан с най-дълбоката ни обич. Дон Хуан учи Карлос Кастанеда така:

Оглеждай всеки път внимателно и отговорно. Изпробвай го толкова пъти, колкото намериш за необходимо. После задай на себе си и само на себе си един въпрос. Това е въпрос, който се задава само от много стар човек. Моят благодетел ми каза веднъж за него, докато бях млад и кръвта ми беше твърде буйна, за да мога да го разбера. Сега вече го разбирам. Ще ти кажа какъв е той: Този път има ли сърце? Ако има, пътят е добър. Ако няма, той е безполезен.

Ученията в тази книга са за намирането на такъв път със сърце, за предприемането на пътешествие, което ни преобразява и се докосва до дълбините на съществото ни. Да направим това, означава да намерим практика, която ни позволява да живеем в света изцяло и напълно от сърцето си.

Когато питаме: „Дали следвам път със сърце?", откриваме, че никой не може да ни даде определение какъв точно трябва да бъде пътят ни. Вместо това трябва да позволим на мистерията и красотата на този въпрос да намери отклик вътре в нас. Тогава някъде изотвътре ще дойде отговорът и ще се породи разбиране. Ако утихнем и се вслушаме задълбочено дори само за момент, ще научим дали следваме път със сърце.

Будистката традиция учи последователите си да разглеждат всеки живот като скъпоценен. Астронавтите, които напускат земята, също са преоткрили тази истина. Един от руските космонавти описва това по такъв начин: „Качихме на космическата станция малки рибки за някакви изследвания. Трябваше да прекараме там три месеца. След около три седмици рибките започнаха да измират. Колко ни беше жал за тях! Какво ли не направихме, за да ги спасим! На земята риболовът ни доставя голямо удоволствие, но когато си сам и надалеч от всичко земно, всяка проява на живот е особено добре дошла. Просто виждаш колко скъпоценен е животът." В същия дух един астронавт след приземяването на капсулата си отворил люка, за да усети мириса на влажния земен въздух. „Аз просто се наведох и я допрях до бузата си. Наведох се и целунах земята."

За да видим скъпоценността на всички неща, трябва да посветим цялото си внимание на живота. Духовната практика може да ни доведе до това съзнание без помощта на космическо пътешествие. Когато животът ни започне да се прониква все повече и повече от присъствие и простота, вътрешната ни обич към земята и всички същества започва да се проявява и да оживява пътя ни.

За да разберем по-задълбочено какво предизвиква това усещане за скъпоценност и как то придава смисъл на един път със сърце, да поработим върху следната медитация. В будистката практика карат човека да прецени как да живее добре, като размисли върху смъртта си. Традиционната медитация за тази цел е да седнете спокойно и да почувствате преходността на живота. След като прочетете този абзац, затворете очи и почувствайте смъртността на това човешко тяло, което ви е било дадено. Смъртта ни е сигурна - остава само още да научим кога ще настъпи. Представете си, че сте накрая на живота си - следващата седмица, следващата година или следващото десетилетие, някога в бъдещето. А сега се върнете мислено назад през целия си живот и си спомнете две добри дела, които сте извършили, две неща, направени от вас, които са хубави. Няма защо да са нещо грандиозно. Каквото иска да излезе наяве, нека се покаже. Представяйки си и припомняйки си тези добри дела, дайте си сметка също как тези спомени влияят върху съзнанието ви, как преобразяват чувствата и състоянието на сърцето и ума, когато ги виждате.

След като сте завършили това размишление, много внимателно се вгледайте в характера на тези ситуации, какво се съдържа в един момент на доброта, изолиран от цял един живот на думи и действия. Почти всички, които могат да си спомнят такива дела в тази медитация, откриват, че те са забележително прости. Това рядко са неща, които човек би написал в служебната си автобиография. За някои моментът на доброта е просто когато са казали на баща си, преди да умре, че го обичат, или когато насред най-важните си работи са хукнали през цялата страна, за да гледат децата на сестра си, докато тя се лекува след автомобилна катастрофа. Една начална учителка просто се видя в утрините, когато е държала за ръка децата, разплакани в един тежък за тях ден. В отговор на тази медитация една жена вдигна ръка, усмихна се и каза: „На претъпкана улица, когато едновременно стигнем до място за паркиране, винаги отстъпвам мястото на другия." Това беше доброто дело в нейния живот.

Друга жена, медицинска сестра към шейсетте, отгледала деца и внуци, която беше живяла много пълноценен живот, си спомни следното: Била на шест години, когато една кола се повредила пред къщата им. Изпод капака излизала пара. Двама души в напреднала възраст излезли и заоглеждали колата и един от тях отишъл до автомата на ъгъла да се обади на техник. Те се върнали в колата и останали там голяма част от предиобеда в очакване да ги изтеглят. Любопитното шестгодишно момиче отишло при тях, заговорило ги и като видяло, че са прекарали дълго време в напечената кола, се върнало у дома. Без дори да ги попита, то приготвило поднос със сандвичи и чай с лед и им оставило подноса на тротоара.

Нещата, които са от най-голямо значение в живота ни, не са фантастични или импозантни. Това са моментите, когато се докосваме взаимно, когато присъстваме по най-внимателния или сърдечен начин. Тази проста и дълбока интимност е любовта, за която всички ние копнеем. Тези моменти, когато докосваме другите и сами биваме докоснати, могат да станат основа за един път със сърце и те се получават по най-непосредствения и пряк начин. Както казва Майка Тереза: „В този живот не можем да направим големи неща. Можем само да направим малки неща с голяма любов."

За някои хора това упражнение е много трудно. Не им идват на ум никакви добри дела или ако изникнат едно-две, веднага биват отхвърлени като повърхностни, дребни, нечисти или несъвършени. Това означава ли, че между сто хиляди дела на цял един живот няма и две добри? Едва ли! Всички сме имали много такива. Смисълът на това е друг, по-дълбок. Това показва колко сме сурови към самите себе си. Както съдим себе си по този безмилостен начин, само Иди Амин или Сталин биха ни назначили да председателстваме техен съд. Много от нас откриват, че нямаме много милост към себе си. Трудно бихме приели, че от сърцата ни спонтанно може да грее истинска обич и доброта. Но е така.

Да изживяваме един път със сърце, означава да живеем по начина, който ни показва тази медитация, да позволим на тона на добротата да проникне целия на живот. Когато отдаваме пълното си внимание на действията си, когато даваме израз на обичта си и виждаме скъпоценността на живота, добротата в нас расте. Едно просто, сърдечно присъствие може да започне да прониква по-голям брой моменти от живота ни. Така че трябва непрестанно да питаме сърцето си: „Какво значи да се живее така? Дали пътят, начинът, по който сме избрали да живеем живота си, води към това?"

Поради стреса и сложността на живота си можем да забравим най-дълбоките си намерения. Но когато хората стигат до края на живота си и се обръщат назад, въпросите, които най-често задават, обикновено не са: „Колко имам в банковата си сметка?", „Колко книги написах?" или „Какво съм изградил?" и подобни на тях. Ако имате привилегията да сте с човек, който си дава сметка, че умира, ще видите, че въпросите, които си задава такъв човек, са много прости: „Обичах ли както трябва?", „Пълноценно ли живях?", „Научих ли се да оставям, да се разделям с всяко нещо?".

Тези прости въпроси достигат до самото сърце на духовния живот. Когато преценяваме дали сме обичали, както трябва, и дали сме живели пълноценно, можем да видим начините, по които нашите сърдечни връзки и страхове са ни ограничавали и можем да видим много възможности сърцата ни да се отворят. Дали сме си позволили да обичаме хората наоколо си, семейството си, земята, на която живеем? И дали сме се научили също да се разделяме? Дали сме се научили да преминаваме през превратностите на живота с благосклонност, мъдрост и съчувствие? Дали сме се научили да прощаваме и да живеем чрез сърцето, а не като произнасяме оценки и присъди?

Раздялата е основна тема в духовната практика, когато виждаме скъпоценността и краткостта на живота. Когато се налага раздяла, а не сме се научили на това, ние много страдаме, а когато стигнем до края на живота си, се случва да преминем през нещо като интензивен курс. Рано или късно трябва да се научим да се разделяме и да позволим на пълното с превратности тайнство на живота да преминава през нас, без да се страхуваме от него, без да се вкопчваме в това или онова.

Познавах една млада жена, която се грижеше за майка си по време на продължително лечение от рак. Част от това време майка й беше в болница, свързана с дузина тръбички и машини. Майката и дъщерята заедно решили, че майката не бива да умре по този начин и когато болестта напреднала, свалили от нея всичките там медицински джунджурии и я пуснали у дома. Ракът продължавал да се развива. И все пак на майката не било лесно да приеме болестта си. Тя се опитвала да управлява домакинството от леглото си, да плаща сметки и да не губи от поглед всичките си обичайни дела. Борела се с физическата си болка, но повече с неспособността си да се раздели. Един ден насред тази битка, чувствайки се вече много по-зле и малко объркана, тя извикала дъщеря си и казала: „Мила моя, изключи ми вече апарата, моля те." А дъщеря й внимателно обяснила: „Майко, ти не си на апарат." Някои от нас имат много да учат за раздялата.

Раздялата и преминаването през живота от една промяна към друга води до съзряване на духовната ни същност. Накрая откриваме, че да обичаш и да се разделяш могат да бъдат едно и също нещо. И в двете няма стремеж към притежание. И двете ни позволяват да се докоснем до всеки момент от този изменчив живот и ни позволяват да присъстваме изцяло, каквото и да идва по-нататък.

Има стара история за един знаменит равин в Европа, който един ден бил посетен от човек, дошъл с кораб от Ню Йорк, за да го види. Човекът стигнал до мястото, където живеел великият равин, голям дом на улица в европейски град, и му посочили стаята на равина, която била на таванския етаж. Той влязъл и заварил учителя в стая с едно легло, един стол и малко книги. Човекът бил очаквал много повече. След поздравите, попитал: „Рави, къде са вещите ви?" Равинът отвърнал с въпрос: „Ами твоите къде са?" Посетителят отговорил: „Но, рави, аз само минавам оттук", а учителят отговорил: „И аз също, и аз също."

За да обичаме пълноценно и да живеем добре, се изисква да си дадем сметка в края на краищата, че нямаме никакво притежание или собственост - нито къщите ни, нито колите, нито тези, които обичаме, нито дори собственото ни тяло. Духовната радост и мъдростта не идват от притежанието, а от способността ни да се отворим, да обичаме по-пълноценно и да бъдем подвижни и свободни в живота.

Това не е урок, който търпи отлагане. Един голям учител обясняваше това така: „Бедата ти е, че си мислиш, че имаш време." Ние не знаем колко време имаме. Какво би било да живеем, като знаем, че това може да е последната ни година, последната ни седмица, последният ни ден? В светлината на този въпрос можем да изберем път със сърце.

Понякога е нужен шок, за да ни събуди, за да ни свърже с нашия път. Преди няколко години бях извикан от сестрата на един човек да го посетя в някаква болница в Сан франциско. Той беше към края на трийсетте си години и вече беше богат. Имаше строителна компания, яхта, ранчо, градска къща, фабрика. Един ден, докато карал БМВ-то си, изгубил съзнание. Изследванията показали, че има мозъчен тумор, меланом, бързо развиващ се вид рак. Лекарят казал: „Искаме да ви оперираме, но трябва да ви предупредя, че туморът е в центъра на говора и разбирането. Ако отстраним тумора, можете изцяло да изгубите способността да четете, да пишете, да говорите, да разбирате какъв да е език. Ако не оперираме, вероятно имате още шест седмици живот. Моля, обмислете това. Искаме да оперираме на сутринта. Дотогава трябва да ни кажете."

Посетих този човек същата вечер. Той беше в състояние на пълен покой и размишление. Както можете да си представите, той беше в необичайно състояние на съзнанието. Такова пробуждане може да дойде понякога от духовната ни практика, но за него то беше дошло от извънредните обстоятелства. Когато разговаряхме, той не говореше за ранчото или яхтата си, нито за парите си. Там, накъдето се беше отправил, валутата на банковите сметки и БМВ-тата не е в обръщение. Всичко, което има стойност във време на значителна промяна, е валутата на сърцето - способността и разбиранията на сърцето, които са се развили в нас.

Двайсет години преди това, в края на 60-те този човек се бил занимавал малко с медитация, малко бил чел Алън Уотс и когато се беше изправил пред този момент, той се беше опрял на това и за това искаше да говори: за духовния си живот и разбирането си за раждането и смъртта. След най-задушевен разговор той спря, за да помълчи известно време и да поразмишлява. После се обърна към мен и каза: „Достатъчно говорих. Може би изприказвах твърде много думи. Тази вечер изглежда толкова скъпоценно преживяване просто да пийнеш вода от чешмата или да гледаш гълъбите как излитат във въздуха от перваза на медицинския център. Те ми изглеждат толкова прекрасни. Да гледаш как птицата пори въздуха, това е вълшебство. Не съм приключил с този живот. Може би просто ще го доживея по-тихо." След четиринайсет-часова операция, извършена от много добър хирург, сестра му го посетила в реанимацията. Той погледнал нагоре към нея и казал: „Добър ден." Успели били да отстранят тумора, без той да изгуби говора си.

След като напусна болницата и се възстанови от рака, целият му живот се промени. Той продължи отговорно да изпълнява деловите си задължения, но вече не беше работохолик. Той прекарваше повече време със семейството си и стана съветник на други хора с диагноза рак и тежки заболявания. Той прекарваше голяма част от времето си сред природата и също толкова много часове даряваше обич на хората около себе си.

Ако го бях срещнал преди онази вечер, можех да го сметна за духовен неудачник, защото за малко се беше занимавал с духовна практика и после напълно я беше изоставил, за да стане бизнесмен. Той като че ли напълно е бил забравил всички тези духовни ценности. Но когато нещата опряха дотам, когато той се поспря да размисли в момента между живота и смъртта си, дори малкото духовна практика, до която се беше докоснал, се оказа много важна за него. Никога не знаем какво научават другите и не можем да съдим за нечия духовна практика набързо или лесно. Всичко, което можем да направим, е да надникнем в собственото си сърце и да се запитаме кое е важно в начина ни на живот. Кое би могло да ме доведе до по-пълно отваряне, по-голяма честност и по-дълбока способност да обичам?

Един път със сърце трябва да включва също уникалните ни дарби и творчески способности. Външният израз на сърцето ни може да е писането на книги, издигането на здания, създаването на начини, по които хората да служат един на друг. Той може да бъде учителството или градинарството, професията на сервитьора или музиканта. Каквото и да изберем, творенията на живота ни трябва да идват от сърцето ни. Обичта ни е източникът на всяка енергия за създаване и свързване. Ако действаме без връзка със сърцето, дори най-важните неща в живота ни могат да станат бездушни, безсмислени или стерилни.

Може би ще си спомните, че преди няколко години се появи поредица от статии по вестниците относно плановете да се създаде банка за сперма на Нобелови лауреати. Тогава една засегната феминистка писа в Бостън Глоуб, че ако има банки за сперма, трябва също да има и за яйцеклетки. Бостън Глоуб отпечата отговор на Джордж Уолд, който сам е биолог с Нобелова награда, джентълмен и при това мъдър човек. Джордж Уолд й пишеше:

Вие сте напълно права. За зачеването на Нобелов лауреат е нужна колкото сперма, толкова и яйцеклетка. Всеки от тях е имал майка, а не само баща. Каквото щете говорете за бащите, но приносът им за зачеването всъщност е доста малък.

Но аз се надявам, че не предлагахте сериозно създаването на банка за яйцеклетки. Като изключим Нобеловите лауреати, технически не се иска кой знае какво за такава банка. Има известни проблеми, но нищо по-трудно, отколкото е в другите технологии ин витро. ... Но представете си някой мъж, толкова суетен, че да си науми да вземе яйцеклетка от такава банка за гении. После той ще трябва да я оплоди. След като я оплоди, къде ще иде с нея? При жена си? „Ето скъпа - ще каже - Току що взех тази гениална яйцеклетка от банката и самолично я оплодих. Ще поемеш ли грижата за нея?" „Имам си собствени яйцеклетки, за които да се грижа - ще отговори тя. - Знаеш ли какво да направиш с гениалното си яйце? Наеми си жена. И докато трае това, най-добре да си наемеш и квартира."

Виждате, че просто няма да стане. Истината е, че това, което действително е необходимо, не са Нобелови лауреати, а обич. Как мислите, че се печели Нобелова награда? От липса на обич. Човек толкова много желае обич, че се труди непрестанно и свършва като Нобелов лауреат. Това е утешителна премия.

Важното е обичта. Забравете за банките за сперма и за яйцеклетки. Банките и обичта са несъвместими. Ако не знаете това, значи не сте посещавали скоро банката си. Така че просто се упражнявайте в обич. Обикнете някого от Русия. Ще се изненадате колко е лесно и как ще грейне денят ви. Обикнете някого от Иран, от Виетнам, хора не само тукашни, а навсякъде. После, когато сте овладели това наистина добре, опитайте нещо трудно, например да обикнете политиците в нашата столица.

Копнежът по обичта и движението на обичта стоят зад всичките ни дейности. Щастието, което откриваме в живота, не идва от притежаване или собственост, нито дори от знание. То е откриването на тази способност да обичаме, да се отнасяме с обич, свободно и мъдро към целия си живот. Тази обич не иска да притежава, не е властна и обсебваща, а произлиза от собственото ни усещане за душевно равновесие и за връзката ни с всичко. Затова тя е щедра и будна и зачита свободата на всички същества. Чрез обичта пътят ни може да ни доведе дотам да използваме дарбите си, за да лекуваме и да служим, да създаваме мир наоколо си, да почитаме святото в живота, да благоговеем пред всичко срещнато и да желаем доброто на всички същества.

Духовният живот може да изглежда сложен, но в същността си не е такъв. Можем да намерим яснота и простота дори насред този сложен свят, когато открием, че това, което сърцето ни придава на живота, е най-важното. Обичаният дзен-поет Рьокан обобщава това с думите:

Дъждът е спрял, облаците са се пръснали

и времето отново е ясно.

Ако сърцето ти е чисто, всички неща в твоя свят са

чисти....

Тогава луната и цветята ще те водят по

Пътя.

Всички други духовни учения са напразни, ако не можем да обичаме. Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем едни други и до живота, който ни е даден. Важното е как живеем. Ето защо е толкова трудно и толкова важно да си поставим този въпрос: „Изживявам ли пътя си пълноценно, без съжаление ли живея?", така че в последния ден от живота си, когато и да е той, да можем да кажем: „Да, аз изживях пътя си със сърце."

Медитация по любяща доброжелателност

Любящата доброжелателност е плодоносната почва, от която може да израсне единен духовен живот. При наличието на обичащо сърце всичко, което се опитваме да направим, всичко, което срещаме, ще се отвори и ще потече по-лесно. Макар и при много обстоятелства любящата доброжелателност да може да възникне в нас естествено, тя може също да се култивира.

Следващата медитация е практика отпреди 2500 години, която използва повторение на фрази, образи и чувства, за да предизвика любяща доброжелателност и дружелюбие към себе си и към другите. Можете да експериментирате с тази практика, за да видите дали е полезна за вас. Най-добре е да започнете, като я повтаряте отново и отново в продължение на петнайсет или двайсет минути веднъж или два пъти дневно на спокойно място в течение на няколко месеца. Първоначално тази медитация може да ви се стори механична или скована или дори да води до своята противоположност, чувство на раздразнение и гняв. Ако стане така, особено важно е да бъдете търпеливи и внимателни към себе си и да позволите всичко, което се появи, да бъде прието в дух на благоразположение, внимание и доброта. Когато му дойде времето, дори пред лицето на вътрешни затруднения, любящата доброжелателност ще избуи.

Седнете удобно. Нека тялото ви да се отпусне и да бъде спокойно. Колкото е възможно, успокойте ума си, като се отърсите от планове и грижи. Тогава започнете да повтаряте в себе си следните фрази, като ги отправяте към вас самите, защото, без да обичате себе си, е почти невъзможно да обичате другите.

Да се изпълни сърцето ми

с любяща доброжелателност.

Нека да се чувствам добре.

Да се изпълни душата ми с покой и безметежност.

Нека да се чувствам щастлив.

Докато изговаряте фразите, бихте могли и да използвате образите от указанията на Буда: представете си, че сте малко и обичано дете или се почувствайте такива, какзито сте сега, обгърнати от любяща доброжелателност. Нека чувствата да идват с думите. Нагодете думите и образите, така че да намерите точно фразите, които най-добре отварят сърцето ви за добротата. Повтаряйте фразите отново и отново, като оставяте чувствата да изпълнят тялото и душата ви.

Повтаряйте тази медитация седмици наред, докато не се развие чувството ви на любяща доброжелателност към вас самите.

Когато се почувствате готови, в същата медитация можете постепенно да разпрострете фокуса на любящата си доброжелателност върху други. След себе си изберете някой благодетел, някой в живота ви, който истински ви е обичал. Представете си го и с пълно внимание повтаряйте същите фрази: Да се изпълни сърцето му/й с любяща доброжелателност и т. н. Когато се развие любящата доброта към вашия благодетел, започнете да включвате в медитацията други хора, които обичате, като си ги представяте и повтаряте същите фрази, за да предизвикате чувство на любяща доброжелателност към тях.

След това постепенно можете да започнете да включвате други: приятели, членове на комуната, съседи, хората навсякъде, животните, цялата земя и всички същества. После може да се опитате да включвате най-трудните хора в живота ви, като пожелавате и те също да се изпълнят с любяща доброжелателност и покой. След известна практика може да се развие устойчиво чувство на любяща доброжелателност и в течение на петнайсет или двайсет минути ще сте в състояние да включите много същества в медитацията си, като тръгнете от себе си, преминете през благодетеля и хората, които обичате, и стигнете до всички същества повсеместно.

Тогава може да се научите да я практикувате навсякъде. Можете да използвате медитацията по време на транспортни задръствания, в автобуси и самолети, в чакалнята на лекаря и при хиляди други обстоятелства. Практикувайки мълчаливо тази медитация по любяща доброжелателност сред хора, незабавно ще почувствате чудодейна връзка с ТЯУ - силата на любящата доброжелателност. Тя ще даде покой на живота ви и ще ви държи свързани със сърцето ви.

И ето, ние имаме най-сетне пред себе си човека с неговото високо издигнато чело. Навярно челото на човека, както впрочем и сам той, не е достигнало своя завършен вид. То още се строи, още се моделира. Че това е така, говори ни самото разнообразие на чела у разните хора — от ниски, плоски и едва моделирани чела, минавайки през много междинни форми, ние достигаме до високите, просторни и красиво изваяни чела, по които се чете мисълта и прозрението на гения. И наистина, бихме ли могли да си представим един гениален човек с ниско чело? Ниското чело ни напомня схлупено небе и тесен кръгозор — виждат се хубаво само близките неща и предмети, но няма далнини, няма необозрими простори, и най-вече няма небе. Високите чела ни напомнят широките кръгозори, които се откриват от високите планински върхове — надолу необозрими гледки, а нагоре небесните простори, в които се чувства безкрая на космичното пространство.

Но да оставим поетичните сравнения и образи и да видим, що ни казва за челото френологията.

Френолозите са открили, че челото наистина е израз на интелектуалния живот на човека. Те са открили по него специални места, които изразяват развитието на мозъчните центрове, свързани с разните умствени способности. Така например, в челните издатини над веждите, сиреч в долната част на челото, те са локализирали разните центрове на възприятие. В средните части на челото те са локализирали представните центрове, а в горната част — мисловните, разсъдъчни центрове. Някои френолози и психофизиогномисти отиват още по-нататък в разпределянето на челото и го делят от долу на горе на следните зони: 1) зона на възприятията; 2) зона на представите; 3) зона на конкретното практично мислене; 4) зона на абстрактното, идеално и умозрително мислене; 5) зона на интуицията, съзерцанието и творческото въображение.

За да съкратя изложеното, ще дам една фигура за разпредялбата на разните умствени способности, така както ни я дава френологията.

Едно внимателно разглеждане на фигурата ни показва, че всички ония, у които долната част на челото е силно развита, имат и добре развит предметен ум — те лесно възприемат и схващат всичко онова, което има пряко отношение към предметния, физическия свят: пространствена позиция на предметите, взаимно положение и разстояние, форма, големина и размери, цвят, тегло, порядък и наредба по външни белези, по служба и практично предназначение, количествено пресмятане.

Изразено на кратко, всичко онова, което се мери, тегли и брои, попада в сферата на техните умствени интереси. Бихте ли могли да си представите един добър естественик без силно развити наблюдателни и възприятни способности? Той трябва да има преди всичко добре развита способност за форма, защото по някой път малки различия във външния вид на някой от растителните или животински екземпляри, някоя малка вариация на даден признак или белег прехвърля този екземпляр към друг вид. Съвременните естественици, особено след откриването на микроскопа,

http://www.beinsadouno.com/images/board/forehead.jpg

F - форма; 1. Големина (размер); 2. Тегло (тежест, равновесие); 3. Цвят; 4. Ред; 5. Смятане; 6. Памет за места; 7. Време; 8. Тон (музика); 9. Памет за факти, събития; 10. Наблюдателност; 11. Причинност; 12. Сравнение; 13. Интуиция, прозрение; J - Въображение (идеация); 14 Веселие (учтивост).

са дошли до такава тънка наблюдателност, че последната е, наистина, понякога достойна за учудване. Такава наблюдателност проявяват физиците-експериментатори, както и химиците. Какво би правил един физик, ако не притежаваше покрай другите умствени способности, които са безспорно необходими за упражняване на неговата специалност, и добре развит усет за тегло, големина и брой? Можете да си представите до каква психологична тънкост е достигнал у съвременния физик усета за мярка, тегло и брой, ако той се опитва — макар и чрез инструменти — да мери, тегли и брои дори и невидимите с просто око електрони. Някой може би ще каже, че той не ги мери и тегли непосредствено, а с помощта на фино построени инструменти. Да, но тези инструменти той ги е построил, за да увеличат външната, възприемна мощ на неговия тънко диференциран усет за тегло.

Тънко развит усет за тегло, покрай другите си художествени дарби, покрай усета за форма, големина и размери, трябва да има и скулпторът. Да знаеш, колко да удариш с млата, колко да натиснеш с пръст глината, с една реч какво налягане да упражниш — това зависи все от този мозъчен център за тегло, тежест или налягане.

Развитието на центровете, които френолозите локализират в средната част на челото, именно: време, тон, памет за дати и събития, памет за места и пътешествия, дава друго направление на умствената дейност. Тук се явява един важен елемент, който характеризира тази група способности — времето. Докато в първата група способности, локализирани непосредствено над веждите, играеше основна роля пространството, схванато като нещо, което отделните предмети “заемат”, и в което те се разполагат (не можем тук да възприемем нищо, ако то не заема известно пространство, ако няма известни "Измерения"), във втората група основна роля играе времето, процеса, събитието. Тук са важни не предметите с техните особености, а процесите, събитията, които са станали, стават или ще станат във времето. Няма да се впускам да разглеждам оная дълбока психологична връзка, която съществува между времето и свързаните с него понятия за периодицитет и ритъм от една страна, и паметта и представянето — от друга. Ала не е случаен факта, дето френолозите откриват тия способности локализирани в средната челна зона. Тук се крие паметта на човека не само в един кратък период от време, а и от цялото му минало. Тази област е свързана с подсъзнанието — от нейното по-силно или по-слабо развитие зависи творческата дейност на човека, почиваща на паметта и асоциацията на представите. Историците, например, а също и писателите — белетристи, имат силно развита памет за събития и дати, за случки, тъй както географите пък и пътешествениците имат и силно развита памет за местности. В тази средна част на челото спада всъщност и онова, което се нарича понякога творческа фантазия. Дълбоко погледнато, тя се корени в сферата на природния ум, дето оперира представянето, паметта и сложният апарат на асоциацията на представите. Всъщност, фантазията не създава нищо ново — тя е само едно пресъздаване на миналото в нови съчетания и форми. Новото, в дълбок смисъл на думата, се дължи на въображението — или аз бих употребил израза идейна мисъл, идеация. Френолозите локализират въображението или идеацията в най-горната част на челото. В тази област спадат и сравнението, различаването, както и центърът на умозрителната, каузална или причинна мисъл. Тук е областта на чистия разум. Ако тия центрове са добре развити у един човек, той може да мисли отвлечено, да размишлява върху философски и теоретични въпроси, да дири по-далечните съотношения и причини на нещата. Най-горната част на челото заемат центровете на прозрението, интуицията, въображението или идейната мисъл — необходими способности на един гениален ум. Аз намекнах по-горе за разликата, която трябва да се прави между фантазията, която работи в сферата на творческия или природен ум, и въображението или идеацията. Много поети и писатели, които никога не са били в състояние да се издигнат в сферите на идейния ум, от където идва истинското вдъхновение, наричат с туй име онова чисто пасивно състояние, при което от тяхното подсъзнание нахлуват редица образи, които се свързват и групират спонтанно около един център, по законите на асоциацията. Ала има голяма разлика между тоя род “вдъxновение” и вдъхновението, което произтича от идейния свят — света на първичните идеи, дето функционира свръхсъзнанието. Само гениалните натури истински се издигат до него и съзерцавайки известни идеи, въплътяват тия идеи във форми, достъпни за хората, стоящи на по-нисък умствен уровен. Само от този свят на свръхсъзнанието идва истински новото.

Тази тънка разлика между творчески и идеен ум, между хората на творческата фантазия и идеацията, между талантите и гениите не винаги се схваща. Тя впрочем би могла да изпъкне само при едно подробно и задълбочено изследване на творенията на талантливи писатели, учени, поети, музиканти и на ония, в които е имало повече или по-малко проблясъци на гениалност. Но бързам да подчертая, че само едно външно изследване малко би допринесло за изясняване на този проблем. Тук е необходимо вживяване, прозрение, проникване в съзнанието на оня, който е творил, за да се схване полето, в което той е работил, както и механизма на неговата работа. А от тук е ясно, че оня, който никога не се е издигал до висшите сфери на умствената дейност, не може да разбере нейния характер и нейните закони и затова не е в състояние да схване съществените и особености. На това умствено ограничение се дължат ония недоразумения, които често се срещат в съчиненията на западни писатели, досежно природата на гения, както и досежно опита на мистиците. Тези писатели обикновено са склонни да виждат в недостъпните за тях преживявания на тия висши натури известни патологични прояви, и то само въз основа на външни, чисто привидни прилики. Оттам и нелепиците за близостта между гениалност и лудост, за “регресивни” и “инфантилни” душевни прояви у мистици и въобще у хора на духовния опит. Очевидно, в съзнанието на тия тесногръди учени, перспективата се губи, разликите се притъпяват, и всичко се прелива в онази зрителна плоскост, в която те съзнават и виждат нещата. Впрочем позната истина е, че хората са склонни да свеждат нещата към онова умствено ниво, на което те се намират. Те далеч още не мислят с цялото си чело.

От изложената по-горе топография на челото се вижда, че то не е само една част от черепа, покрита с гола кожа. То е цял един свят. Под неговата повърхнина, както под повърхността на земята, се крият богатите съкровища на умствения живот.