Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Перманентна замаяност


Recommended Posts

Не, не мисля, че си в тези проценти. Просто досега, каквото и да си правил, колкото и добро да е било, е било "за да се махне гадният симптом". Ако и да си опитвал уж да последваш какво иска да ти каже симптома, да се сприятелиш с него, да видиш до какви подсъзнателни страхове те води, самозалъгвал си се, не е била нито качествена, нито количествено достатъчна такава посока. А може и въобще да не си работил в такова качествено направление. А без него, е да наливаш вода в продънената бъчва на захранването на невротичните механизми, продължаващи да произвеждат симптоми, въпреки привидно сносните дела.

Не те чувствам да си мързелив, нито твърде несъзнателен и черпещ изгоди, не - просто си в неподходящата настройка - против, а не заедно със симптома и страха, дошъл тук за теб, а не срещу теб - за характеровото ти учене и хармонизация.

Твърде механична е нагласата ти засега. Имаш именно благодарение на готиния симптом да стигаш до бисерните миди на безценните съкровища, скрити от акулите на страховете ти, които се оказва, че са прекрасни делфинчета, с които тепърва ти предстои да се запознаваш и сприятеляваш.

Като старт, добре е да започнеш с отношението на "готов съм още сто години да имам това замайване и да е сто пъти по-силно - Господи, да бъде волята ти!" Ама, искрено! С преструвка и самозалъгване "за да се махне" вярвай, не става. 

Имал съм много клиенти, правили вестибуларна рехабилитация, граундинг, спорт, дишане, дервишко въртене, всичко нужно и принципно чудесно - докато пси уроците не бъдат смирено научени чрез премахване на дисоциацията съзнание-подсъзнание, която сега присъства в теб, всичко си е стояло същото. Защото никога е нямало никаква вестибуларна дисфункция, а всичко се дължи на пси механизми. 

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 275
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Здравей Светослав,

Какво те кара да мислиш, че трябва да смениш професията си? Тази стъпка сигурно предизвиква голямо безпокойство у теб? Освен ако нямаш богати родители. (Прощавай, не знам на каква възраст си.) Но вероятно нямаш богати родители, защото обикновено богатите родители не "правят" децата си програмисти, а инвестиционни банкери.

Ако на мен ми предстоеше да хвърля на вятъра пет-годишно обучение (а сигурно и повече), в което вероятно са инвестирани доста безсънни нощи и очаквания за добро възнаграждение, замайването щеше да ми е най-лекия симптом!

Ти сигурно си способен програмист с отворен поглед към света и технологичното развитие. Вероятно само докато ти си бил студент са се появили няколко нови езика за програмиране. Колко са вече на брой? Десетки, стотици? Може ли някой да каже с точност? Можеш ли да кажеш, че има непрограмируем казус, с който нито един език за програмиране не би се справил? Нито сега, нито в бъдеще? Защо с психотерапията да е по-различно?

Линк към коментар
Share on other sites

И а,з преди години, си смених професията, бях на 33 и я смених без да съм богат или да имам баща милионер. Просто, нова бе по-интересна и предизвикателна от старата.

Линк към коментар
Share on other sites

Майсторството в случая ще бъде не да промениш професията си, за да се случи и вътрешната ти промяна, а обратното - като следствие на вътрешната трансформация да се прояви новата посока на професионална реализация.

Напълно в подкрепа на мнението на Орлин - недей да се движиш в плоскостта " какво ли не опитах", твърде хлъзгаво е. Има толкова много за "опитване", че три вечности няма да ти стигнат да изредиш и милимунда от възможностите.

Има и духовна перспектива в историята със световъртенето. Обсъди я с терапевта си.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте и благодаря на всички включили се. 

Аз съм на 38 години, нямам богати родители и да мисълта за смяна на професията и излизане от зоната на комфорта ми създава стрес, НО в послено време развих истинска алергия към компютрите и настръхвам от нерви след 1-2 часа и се налага да се отдръпна. С психолога ми стигнахме до извода че професията е най-вероятната причина за симптомите ми и след като 3 години вече нищо друго не може да накара симптомите да затихнат си струва да се опита. Повярвайте ножа отдавна се движи по кокъла и съм готов на всичко са глътка въздух. 

Тук обче трябва да спомена че аз дълбоко вярвам все още (наречете го хипохондрия...няма да се обидя) че има физиологична причина за замайването ми защото то много често а и в момента е придружено от олекване и чувство на блуждаене в краката. Все едно краката под коленете не са мои и всеки момент ще се оплетат или подгънат, което все още не се е случило, но поражда огромен страх в мен (представям си инвалидна количка в близко бъдеще). Наскоро открих ще имам дискови хернии в лумбалната област (кръста) и леко притискане на нерви там. Така се роди теорията че мозъка ми не получава адекватна информация за положението на стъпалата (олекването и блуждаенето) и това обърква вестибуларната система (зрение, вестибуларен апарат във вътрешното ухо и данни от тялото за положението/моториката). Засега не намирам подкрепа на теорията си нито в интернет нито в медицинските среди, но мисълта че ЛЕКУВАМ ХЕРНИЯ С АНТИДЕПРЕСАНТИ И ПСИХОТЕРАПИЯ не ме напуска и не ми дава мира. 

Моля споделете нещо за това ужасно олекване в кратата. Особеното при мен е че чувството се засилва след колоездене, плуване, кинезитерапия и подобни интервенции в кръста а и често е придружено с болки в кръста (болките си ги имам от 20 години обаче и никога не са ме притеснявали).

Просто не съм убеден че всичко е симптом на нерешен проблем и това колебание се е превърнало в огромна фиксация и хипохондрия и е по-лошо от дискомфорта от самите проблеми.

 

Линк към коментар
Share on other sites

Светльо, нещата са логични и стоят така:

Прав си, че има физиологична причина за замайването ти, твърде смело е да го обявим за стопроцентов фантом. За да не става дълго ще ти го обясня с прост пример - след един достатъчно напоителен разговор на тема лимони, без да има реално такива около теб, устата ти ще се изпълни със слюнка. Причината е чисто физиологична - мозъка реагира на идеята за лимона. По същия начин мозъкът ти реагира на идея за опасност (каквато и да е, от когато и да датира). В резултат на идеята за опасност, настъпва промяна в оросяването на различни структури в мозъка (спестявам мръсните думички, познати като латински термини :)), която е абсолютно безобидна, но с функционална симптоматика - замайването. Самият симптом, но по-точно наречено физиологична проява, става нов повод за възникване и утвърждаване на още идеш за опасност и се получава само захранващ се тревожен цикъл. Коета не омаловажава първоначалният извор на тревогата.

Ето защо твърдим, че когато се промени идеята за някаква опасност - а промяната на идеи, или с други думи - промяна на мисли става в процес на психотерапия, ще отпадне необходимостта тялото да реагира, защото вече няма да има възприемане на опасност. Последното касае предимно несъзнавани механизми, но и чисто осъзнати, такива, каквито споменаваш по повод зоната си на комфорт, компютрите и прочее.

Що се отнася до теорията ти (по-скоро хипотеза), то пропускаш, че нервната система е една от "най-бързите" по отношение на възстановяването на нормално функциониране посредством функционална компенсация. Пак прост пример давам - вестибулопатия, която е в резултат на невронит, например, се компенсира с времето при получена трайна увреда и боледувалият след време въобще няма оплакване от сорта на замайване или световъртеж. Т.е. каквато и "крива" ЕвентуалнО информация да е получавал мозъкът ти, то той вече се е "настроил", с други думи е компенсирал грешните сигнали, пак казвам - евентуално погрешните.

Понеже с добро приближение можем да сложим знак на равенство между стрес и страх за теб, то "симптома" ти е напълно обясним - нали си чувал народната приказка "подкосиха му се краката от страх". Проблема е, че си в хроничен стрес и оттам устойчивостта на неприятното си изживяване.

Продължавай смело в психотерапията, няма как да няма успех, ако терапевта ти знае какво прави.

Поздрави!

Редактирано от Кермит
Линк към коментар
Share on other sites

Да, при поддържан стрес, борба-бягство системата подава сигнали и насочва кръвта към големите мускулни групи, което води до усещането за омекване на краката и снижава притокa на кръв и кислород към мозъка, което прави замайването един от най-честите психосоматични симптоми при симпатикотонична преактивация, породена от ... характерово продуциран страх. По характеровата преработка се действа по отделен терапевтичен вектор, включващ и по-директната, по конкретното състояние насока, но и в по-цялостен план.Такава работа отнема известно време и твърдението за дълбока и цялостна промяна в рамките на няколко сесии, е изхвърляне на неофита в психотерапията. Всички сме били там...  тази по-цялостна работа се върши доколкото човекът я желае. Виж, по-директната, е сравнително по-бърза, както и по-естествена, водена от мотивиращо- напрегнатото налягане в конкретната невроза и връзката ѝ с цялостния характер. 

Както ти е обяснил Георги, реагирането с некачествени ментални заключения на самия симптом, поражда още страх и още симпатикова преактивация, водеща до още от същия или други вегетативни симптоми (симптомите се местят, при една и съща подлежаща ги психодинамика). В случая ти, тази "въртележка" по механизма на хипохондриастичното изместване се разционализира, тоест психиката ти избутва вниманието навън от страховете и го фиксира в болести, така отичайки като отвод напрежението, поне за малко. 

Рационализацията, както знаеш, е защитен механизъм, при който несъзнавани страхове и тласканите от тях поведения се извиняват с уж рационални, съзнавани подбуди. Та, имаш да осъзнаваш не само физиологията, а психичния процес, да се взираш оцялостяващо в страховете зад невротичната ти свръхконтролираща фиксация в здравни казуси...

Преработващо, с любов взиране, водещо до разтваряне на страховете до спокойно доверие. Защото сега го нямаш никакво - в себе си, тялото си, в Бога пък хич биля - не съм срещал досега истински вярващ и обичащ хипохондрик - извън суеверието, църквите и ритуалите говоря... 

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

В 29.09.2018 г. at 1:33, Георги Балджиев каза:

Ето защо твърдим, че когато се промени идеята за някаква опасност - а промяната на идеи, или с други думи - промяна на мисли става в процес на психотерапия, ще отпадне необходимостта тялото да реагира 

 

преди 20 часа, Орлин Баев каза:

Както ти е обяснил Георги, реагирането с некачествени ментални заключения на самия симптом, поражда още страх и още симпатикова преактивация, водеща до още от същия или други вегетативни симптоми

Светослав, ще ти споделя и аз моя опит с "въртенето на свят". Няколко месеца съм била в това състояние, точно по време и след пика на най-високата си тревожност. И то винаги, докато съм на работа. А аз обичам работата си - преподавам на деца. 

Отне ми известно време да ми просветне - огромните очаквания, които стоварвам върху себе си, нетърпението ми, желанието ми Всичко да е идеално и да поема Аз цялата отговорност, щото нали трябва да има контрол, всъщност доведоха до... Липса на контрол. До липса на стабилност - "вие ми свят". 

Тук ще спомена малко за женската енергия, която всички имаме, но при повечето от нас е малко позатисната, непроявяваща се. Та, един от аспектите на женската енергия е да кажеш: "Ще направя каквото мога, но това, което останалите ще вземат, е тяхна отговорност." Да можеш да отвориш длан и да пуснеш. Да направиш това, което наистина желаеш, усещаш за вдъхновяващо, за естествено, а не, което "трябва", което Ти контролиращо мислиш, че някой друг иска и очаква - с други думи, да проявиш себелюбов и себеуважение. И менгемето на собствения ти контрол да отпусне хвата си. 

Струва ми се, че, както и другите вече са отбелязали, може да не иде реч за смяна на професията - а за твоето "смилане" на онова, което правиш, което очакваш. Може би там е разковничето. Ако пък искаш да я смениш - НИКОГА не е късно за това. 

Световъртежа е всъщност твой приятел, който ти казва: "Хей, я стой тук, никъде няма да ходиш, виж какво се случва в теб Точно тук и сега!" 

Аз лично трансформирах убежденията си и това промени моето състояние. За което (но и не само) благодаря на Орлин! Не е била външна промяната. Ако беше само външна, струва ми се, че отново щях да посрещна същия симптом, но през Друго.

 

Линк към коментар
Share on other sites

Отново благодаря на всички за идеите и подкрепата. С моя прихолог сме коментирали повечето идеи и сме работили в подобна посока, но някак като се засили замайването и олекнат краката всичките думи и идеи се изпаряват на мига пред огромния страх от това състоянието да не се задържи или влоши и ме прикове на легло. Това е най-големият ми страх с който не мога да се справя вече 3 години. Като се засили замайването и тялото ми реагира толкова остро че замайването става най-малкия проблем от всички нови симптоми. Бих се радвал дори да си живея само със замайването, защото то бледнее пред останалите чувства и симптоми които ме обливат в такъв момент. 

За съжаление се върнах към Деанксит от 3 дни насам, но напълно осъзнавам че само се баламосвам и отлагам нерешените проблеми във времето.

Продължавам психотерапията, разбира се, защото тя единствено може да доведе до трайно решение. Дори и да не реши замайването ми то поне може да направи живота ми с него поносим, какъвто към момента далеч НЕ е. 

Продължавам със спорта защото той действа заземяващо, тонизиращо и отвлича вниманието от здравословните ми фиксации.

Продължавам да работя по-малко от мойта работа и да се оглеждам за нещо по-подходящо за характера ми.

Продължавам и да правя диета за отслабване за да облекча пресечната точка на краката и главата а иметнно херниите в кръста ми.

....пък Господи нека бъде волята ти, както каза гн. Баев.

 

Линк към коментар
Share on other sites

Момче, ела една седмица при мен в Плевен.Ще те водя по два пъти на ден на фитнес и на стадиона и на края на седмица ще си забравил за всичките си оплаквания.

Виж  и прогнозата за времето, нека е хубава, защото през останалото време, ще ти дам една права лопата - имам декар и половина двор за обръщане.

И, не се шегувам. Аз, лично, така се оправих, преди години.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

д-р Първанов, и на Вас благодаря за идеите. Трудо-терапията не е за подценяване наистина: ) Опитвах с ходене на фитнес всеки ден с месеци както и с работохолизъм пак с месеци, но така и не ми мина. Да беше по-поносимо защото просто работата разсейва и изморява, но така и не даде желания резултат. И все пак не изключвам вероятността да захвана най-черната работа за малко пари че да имам поне реални проблеми, а не въображаеми:) 

Иначе в Плевен идвам често (жена ми е от Плевен) и може да се възползвам от поканата (обръщал съм по декар нива, но беше преди проблемите). 

 

Линк към коментар
Share on other sites

Възползвай се от поканата - колкото е на шега, толкова е и сериозна. Няма да съжаляваш!

Ето един случай от практиката ми:

С едно момче, терапията ни се състоеше в бягане по 10км., 25 обиколки на стадиона, през ден. След няколко подготвителни, лични сесии - остана само тичането. Отначало и той и аз - зле. Аз, поради загубения тренинг, а той, поради взрива от всички симптоми и страхове, от които преди това бягаше. Отначало забавяхме, променяхме отношението, свързвахме когнитивно-емоционални точки. След третия път, не спирахме до края. Понякога се виждахме и на лична сесия в кабинета, не повече от веднъж на два-три месеца, за калибриране на отношението, настройките и пси посоката. След няколко месеца промяната му бе не само стапяне на симптомите, а дълбоко характерова! От свръх неуверен, плачлив и мега чувствителен, се превърна в истински самоуверен, стабилен мъж за чудо и приказ!

 Та, затова казвам - д-р Първанов знае какво говори, послушай го. Да, не е механика, важно е кой те насочва, ноу хау-то му. То е като при ремонта на онзи кораб. Идвали десетки майстори и никой не намирал повредата - компанията похарчила луди пари и нищо. Имало един известен като корифей в двигателите - викнали го, идвал отдалече. Дошъл, погледнал, побутнал тук там, па ударил с чука и параходът тръгнал. Поискал милион. Като го попитали защо толкова много, отговорил: "За удара с чука, един долар! За знанието къде е проблемът и как да ударя, останалото!" ...

:) А ние за копането или тичането и пари не искаме, приятелю! :) ...

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Вдъхновихте ме и вече 3 дни поред тичам по 5-6км с идеята да стигна до 10км през ден може би. Не съм бягал от 20 години и истински мразя това упражнение, но събрах всичката си останала воля и ще го правя до постигане на резултат, че и след това. След първото и второто бягане се разпаднах физически, но почувствах по-уверен психически. Дори ми се струва че съм малко, ама много малко, по-добре със замайването (може и да се заблуждавам, но и това работи при едно субективно усещане). Най-малкото е лъч надежда в тунела. Лошото е че при мен всяко чудо е за 3 дни, освен замайването, което е за 3 години вече. Тъй като нямам никакви други идеи как да си помогна по друг начин, ще спортувам до победа.

Ако може някой да сподели дали се е спасил от замайване със спорт и за колко време, много ще се радвам.

Благодаря! 

Линк към коментар
Share on other sites

Проблема със замайването е описан в книгата ,, 12 правила на мозъка,, Има я в спиралата .Прочети я и сам ще видиш, решението е в тичането.То предоставя, повече кислород на мозъка и ,,грешките ,, в неговата работа изчезват.Виенето на свят е точно такава грешка - дължи се на недостатъчно кислород.

Разбира се, и дълбокото коремно дишане е полезно  и гинко билоба и каквито и да е билки, които увеличават мозъчният ток, но тичането, си остава най-добро.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

д-р Първанов може да се окаже прав и за моя случай. Вече 7 дни тичам по 5-6-7км на ден и усещам леко подобрение. Далеч не съм добре на 100%, но това са само 7 дни. Аз и преди съм опитвал фитнес и какво ли не, обаче тичането е просто АДСКИ трудно и вкарва организма в много тежък режим и съответно дава най-бърз и добър резултат. Просто явно без една кофа пот на ден няма как да има ефект. Лошото е че ми се скапаха коленете и едното стъпало за тези 7 дни и от днес съм на ски тренажор (или elliptical още му казват). При него натоварването на мускулите и сърцето е подобно, но ставите са пощадени защото няма сътресение. Мисля да тренирам на него когато имам травми или когато времето е много лошо.  Тичането действа много добре и на психиката освен на физиката и това успокоява нервите допълнително. След тренировка започнах да взимам студен душ след като прочетох колко полезен бил за нервите.

Ще пиша как се развиват нещата при мен за да мога да бъде от полза и на други хора в подобно състояние.

Благодаря пак на всички включили се!

Линк към коментар
Share on other sites

Аз съм тежък и  заради коленете ,съм на велоергометър. Даже,  сега си пускам сериал /  в момента гледам ,,Мост,, / и се качвам на него, защото, тялото ми леко се тресе, от стреса ми.

Това  e пътя, не спирай.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Интересно ми е и друго - как се измерва колко време си тичал - само периодите на активно тичане, или и на бързото ходене? Щото аз примерно почвам да тичам, задъхвам се за 3-4 минути и започвам да ходя, за да почина, и ходя така 1-2 минути, после пак тичам 4-5 минути, пак се задъхвам, пак ходя и така. Да измервам само периода на активно тичане или общо, на цялото занятие?

Освен това, през какъв интервал да се тича? През ден подходящо ли е и по колко време?

Няколко дни ходя по 8-10 километра дневно сред природата с бърз ход, но засега не усещам подобряване на симптомите. Дори странното е, че има и леко влошаване - една непоседливост, приповдигнатост, усилено замайване и т.н.

Единственото положително е лекото подобрение в настроението.

Мисля, че ще е полезно да се дадат инструкции и съвети за въпросното тичане, за да се ориентират четящите как да горят стреса. Орлин спомена за обиколки на стадион например. 

Линк към коментар
Share on other sites

Само тичането важи, да. Мери се разстоянието, като постепенно се цели да се постигне за добро време. Примерно 10км. за час. През ден е ок. А другият ден може друго - оптимални са 4-6, средно 5 тренировки седмично. В началото е нормално да заболи някое сухожилие, да има мускулна треска и т.н. Просто се внимава да не се пренатовари болящоо сухожилие, но се продължава. Ако се усеща менискусът, че се обажда, внимателно - загрявката преди това е задължителна - коленете в кръг навън и навътре, клякане и изправяне на пръси и пети и т.н. - загрявката е нужно да е поне десет минути и тя самата да поизпоти -лицеви, джъмпинг джекс, коремни, разтягане... 

преди 2 часа, Човек_88 каза:

една непоседливост, приповдигнатост, усилено замайване и т.н.

Това означава, че първо, нямаш навик за усилено спортно натоварване, второ, че организмът ти започва да се опитва да се нагоди, като вместо да е изгорен адреналинът, ръси повече. Трето, това е нормално и когато натоваванео е редовно, се получава цикъл. Адреналинът изгаря, почивката е качествена, но се появява нужда, вътрешна потребност от редовност в спорта. Чисто механично, тази редовност изгаря адреналина. Но, не е само това. Създава се въпросната нужда от редовното му преобразуване чрез спорт, но и се акумулира емоционалното усещане за харесването му (на адреналина->зад него страха->оттам съзнателната работа по преобразуването му)! Тук влизаме в психиката, отвъд механиката. Като четох новата ти тема, в мен се създаде представата за някого, напрегнал се усилено, за да избута нещо в себе си, заловил се за вншна логика, рецизност, механичност... Казвам ти това, защото е част от насочването, което правим тук. Симптомите - нарочно ги усилваме парадоксално и свикваме с тях не механично, а защото естествено ни водят към сраховете под тях, които съзнаваме и вече обичаме. Техники за преобразуването им може да има много, но сами по себе си са безплодни, ако липсва осъзнаването, премахването на бариерата съзнание-подсъзнание и отношението на сприятеляващо приемане. Да, спортът е много важен. Причината, поради която настояваме з анего обаче не е единствено в механиката му, нито се фиксираме механично в едните симптоми.

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Спортът е ГОЛЯМА работа, няма спор. Аз съм го подценявал целия си живот, но сега наистина виждам в него повече от механика...тоест виждам психическото му измерение. Лошото е че аз прибързах в желанието си за бързи резултати и си скапах колената за 10 дни (всеки ден по 5-7км без загрявка с проблемни колене). Сега куцукам и ми е невъзможно да тичам или да въртя дори на уред. Мисля да пробвам с плуване докато ми се стабилизират коленете. Не допускайте моята грешка. Не прибързвайте в желанието си за резултати. Подходете с воля и търпение. Положителен резултат ще има, дори и да не е точно това което очаквате.  

Линк към коментар
Share on other sites

В 14.10.2018 г. at 10:33, Орлин Баев каза:

Като четох новата ти тема, в мен се създаде представата за някого, напрегнал се усилено, за да избута нещо в себе си, заловил се за вншна логика, рецизност, механичност... Казвам ти това, защото е част от насочването, което правим тук. Симптомите - нарочно ги усилваме парадоксално и свикваме с тях не механично, а защото естествено ни водят към сраховете под тях, които съзнаваме и вече обичаме. Техники за преобразуването им може да има много, но сами по себе си са безплодни, ако липсва осъзнаването, премахването на бариерата съзнание-подсъзнание и отношението на сприятеляващо приемане. Да, спортът е много важен. Причината, поради която настояваме занего обаче не е единствено в механиката му, нито се фиксираме механично в едните симптоми.

 

Благодаря ти за обстойния отговор. Прав си за страховете. Преди години те бяха облечени под диагностичното наименование "социална фобия", тъй като ме беше страх да не се изложа пред хората, да не изглеждам слаб, уязвим, смешен, да не ме обсъждат в отрицателна насока и т.н. Благодарение на много моя работа по себе си, и под ръководството на д-р Първанов, това вече е зад гърба ми. Съответно не се страхувам, че като имам симптоми, ще се изложа пред някого - дори напротив, искам да има хора, за да може да ми "помогнат" ако стане нещо ужасно. Всичко това ми осигури години наред спокойствие, самоувереност, липса на страхове и симптоми.

Преди няколко месеца обаче, преживях две много силно стресогенни събития, които отключиха нови страхове - този път нямащи общо с хората и социалната тревожност.

Под давление на поста ти, в състояние на медитация опитах да "разровя" психичната си градина и осъзнах следните страхове, които стоят под симптомите и се явяват тяхна маска:

1. Страх от доверие в живота - липса на такова

2. Липса на доверие в себе си, тялото си, органите и т.н.

3. Прекалено праволинейно тълкуване за случващото се в живота - всичко трябва да бъде обяснено, изведено под някаква логика и аргумент

4. Илюзорно чувство на контрол - представа че неконтролируемите ситуации могат да се контролират от мен

5. Неспособност за пускане на контрола

6. Страх от самите усещания

7. Емоционална зависимост от други хора, които биха могли да ми помогнат когато ми е лошо с цел придобиване илюзорно чувство на контрол - например ако съм близо до болница или до лекари или до хора, на които имам огромно доверие, тогава всичко е много по-поносимо.

8. Предварително програмирано пророчество - предварително вярване и допускане, че в дадена ситуация ще се чувствам зле, което наистина се случва, защото го привличам

9. Чувство на безпомощност 

В твоята книга "Психология на смелостта", която препоръчвам на всеки, са описани много добре основните логични сривове и конгнитивни изкривявания. По-горе съм преобразувал някои, по мой си начин.

Искам да цитирам още нещо от книгата ти, което ме просълзи и което е много точно и е хубаво всеки да го прочете/осъзнае:

"Такива симптоми просто викат: Човече, моля те, научи се да правиш грешки и го приеми за нормално! Научи се да се проваляш понякога, отпусни се малко и се забавлявай повече. Загуби контрола на егото си, за да се роди щастливата и светла смелост на духа ти. Моля те, научи се да живееш от сърце и през сърцето и тялото си повечко, там дълбоко в същността си, откъдето извира любовта и щастието. Моля те, довери се на природата си отвътре, на живота, на човека в теб. Моля те, виж и се довери повечко на дълбинно доброто в живота и хората, зад външните роли и привидности. Моля те, отпусни тялото си и малкия си логичен ум, за да се роди в теб онзи сърдечен разум, който преживелищно те слива и свързва със самата тъкан на живота, с любовта, сърдечният разум, от позицията на който с всяка клетка от тялото и квант от душата си знаеш, че няма как да бъдеш изоставен и сам, че всичко случващо се в живота ти е точно на мястото си и ти помага да си спомниш кой си и накъде си тръгнал в това пътешествие - живот. Моля те, човеко, отвори се за силата и светлината на безкрая си, за да можеш да го прегърнеш и успокои собствените си емоции в подсъзнанието си, това малко уплашено дете в теб, ти самия. Моля те, позволи си да свалиш тази защитна броня от перфекционизъм, напрегната свръхбдителност и нащрек, песимизъм и контрол, захвърли я и прегърни страха си, заплавай в него с любовта на душата си. Моля те, приятелю, научи се да оцялостяваш съществото си, да летиш в необятните земи на свръхсъзнанието си и с придобития мир и светла обич да се спускаш в корените на подсъзнанието си - нежно и с мекота. Обичай се, приятелю, приеми се, отпусни се в нещата такива, каквито са. Само когато се приемеш, можеш и да се промениш."

Преди ситуацията ми беше различна - имах същите симптоми, но причината беше ниската самооценка. Промених това и всичко отпадна. Сега обаче, след рецидива, страховете са съвсем други. Не ме е страх, че мога да умра или да се изложа. Страх ме е, че симптомите ще ескалират до ситуация, която не мога да контролирам и никой в света няма да може да ми помогне. Мозъкът ми е запомнил автоматично определени ситуации и/или места, в които съм ги имал и ги пуска сам. Хората нямат никакво значение. Пример - широкия площад. Минавал съм го през нощта в 3, когато няма нито 1 човек, със същите симптоми. Друг пример - преспиване далеч от вкъщи, ситуации, в които има невъзможност за напускане и връщане веднага, пътуване сам в колата далеч и т.н. /агорафобия/.

Сега всичко ми се струва в пъти по-трудно, защото се "боря" сам. Имам стратегия, но нямам ясна тактика.

Линк към коментар
Share on other sites

" Страх ме е, че симптомите ще ескалират до ситуация, която не мога да контролирам и никой в света няма да може да ми помогне" - това все едно аз съм го писал за себе си :) Какви ли не трикове съм опитвал пред себе си, но всяко чудо за три дни при мен. Тоест всеки трик работи по един два пъти и после ми трябва нов, а е трудно да си толкова изобретателен. Също е невъзможно да излъжеш или избягаш от себе си. Трудно е да живея сам със себе си...чакай в мен колко хора живеят?? Тук е мястото да прочетеш една книга която ми държа "влага" доста повече от три дни -   "Силата на настоящето"  на Екхарт Толе.

Линк към коментар
Share on other sites

преди 11 часа, svetoslav_m каза:

" Страх ме е, че симптомите ще ескалират до ситуация, която не мога да контролирам и никой в света няма да може да ми помогне" - това все едно аз съм го писал за себе си :) Какви ли не трикове съм опитвал пред себе си, но всяко чудо за три дни при мен. Тоест всеки трик работи по един два пъти и после ми трябва нов, а е трудно да си толкова изобретателен. Също е невъзможно да излъжеш или избягаш от себе си. Трудно е да живея сам със себе си...чакай в мен колко хора живеят?? Тук е мястото да прочетеш една книга която ми държа "влага" доста повече от три дни -   "Силата на настоящето"  на Екхарт Толе.

Прав си, приятелю. Катастрофизираме, предсказваме бъдещето, фокусираме се върху най-лошия възможен сценарий, пък и често описваме дадена ситуация като нетърпима, като всъщност просто е неприятна. Всичко това е така и на теория го знаем. Аз например мога да се справям с тези усещания когато тяхната сила е максимум до 4-5 /по скалата до 10/.

Тези дни се замислих върху нещо друго. Понеже баща ми е лекар, преди 3 седмици при него дойде наша роднина /жена на около 60 години/, която страда от синдром на Мениер. Беше направила силен епизод на вестибуларна криза, който е продължил около 1 седмица. При такива ситуации лекарствата почти не могат да повлияят симптомите, но той все пак й изписа някакви. Направи ми впечатление, че въпреки силния световъртеж, тя изобщо не беше уплашена. 10 дни след отминаването на кризата аз лично говорих с нея и тя ми каза, че това усещане е било толкова забавно, че даже не й се е искало да пие тези лекарства. Спалнята се люлеела, площадите също, както и всичко около нея, а на нея й липсвало само да пусне весела музика и да си спомни хубавите шумни студентски компании.

Друг пример - преди време дядо ми почина от тумор в мозъка. Както е известно, той също предизвиква световъртеж, повръщане и дори реални припадъци. Говорил съм с него преди операцията му и той ми е казвал, че наистина световъртежът не му е бил приятен, но никога не го е плашил и спирал да пазарува и да води социален живот. До последните си дни той излизаше навън със замайване, даже често припадаше, но това не го спря и не отключи в него паника. Ето това се казва смелост.

Трети пример - мое бивше гадже страдаше от замайване поради шийна остеохондроза + анемия. Понеже моите световъртежи датират от 15 години, по онова време, когато бях с нея, аз също ги имах. Питал съм я как ги понася и тя ми е казвала, че просто ги игнорира, не обръща внимание, върши си нещата и не избира да се фокусира в глупости и да мисли как щял да се усили и няма да спре.

Четвърти пример - квартален пияница от съседната маса в кафенето. Люшка се, потънал в алкохолното си опиянение, весел, жизнерадостен. Дали го е страх от световъртежа му?

Това са реални примери на близки мои хора. Много пъти опитвам да си самоприлагам определени НЛП техники и да се идентифицирам с тях, защото искам и аз да избера да разсъждавам като тях.

Въпросът е как може при едни и същи усещания едни хора да реагират така, а други - като нас? На мен нещата ми се получават, но единствено когато симптомите са по-слаби. Тогава ми се получава и приемането и смелостта и избора на мисли - всичко. Ескалират ли обаче, си е.ава майката.

Редактирано от Човек_88
Линк към коментар
Share on other sites

Току-що, Човек_88 каза:

Аз например мога да се справям с тези усещания когато тяхната сила е максимум до 4-5 /по скалата до 10/.

Защото над 7 е нужно не да се справяш от его позиция, а да се довериш. А това вече не е техника, а скок в пълната липса на контрол, с отношение на смирено доверие, провеждащо приемането на любовта. Приемане, осъществяващо един качествен скок в теб. Когато загубиш его конрола, се ражда самообладанието на сърцатата ти храброст. Възпламенява се куражът ти. Думата кураж идва от френски -етимологията ѝ идва от сърдечен устрем. Приемайки се напълно слаб и провален в молитвеното и медитативно притихване, на което невротичното преживяване само те учи, а психотерапевтът единствено му помага - само тогава самосъзнателният ти център се прехвърля в един дълбоко вярващ си не от его напън над страх, а от присъствието в потока на любовта човек. Преживелищно е простичко и красиво. Его умът може да насочи с метафори към това преживяване, но само през смиреното си притихване, да го проведе. В зен се казва: "Отмести се, за да минеш!"... . Виж в статията от линка. 

Страхът под замайването наистина ти е приятел. Не е целта с техника да го замажем или спираме, а с или без техника, да извлечем добрите му послания. Защото е прекрасен посланник на любящата ти смелост, на целостта ти!

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Много добри примери с хора които не се трогват от дори силен световъртеж, че и по-лоши болести. Това са хората който се справят с тежките болести. Аз самият имах лош епизод със замайване преди 5-6 години, но бях толкова зает тогава че не намерих време да му обърна внимание и той взе че размина след 2 месеца. Преди 3 години обаче като се повтори този епизод, нямах никаква работа и така му се посветих че хронифицира и сега си го нося постоянно с мен, а можеше отдавна да съм го забравил. Но какво да се прави - наречи го чувствителност, настройка на нервната система по рождение или придобита в живота ...няма значение...дай да видим какво може да се направи.  Аз съм човек на действието и за мен решението ще дойде с някакво действие. Психолозите ще кажат тук че именно постоянните действия са гориво за фиксацията ми, но аз се познавам. За друг може ключа да е във вярата или в бездействието в моменти на криза. В спорта определено има огромен потенциал, който винаги съм подценявал, така че аз залагам на спорта.  Идеята на г-н Баев за адреналина който трябва да се изгаря ми се струва много актуална при мен защото аз явно имам в повече от този хормон, а професията и ежедневието ми не позволяват той да се консумира и психиката е намерила механизъм да го гори под формата на тревожност и паника. Разчитам на спорта да гори адреналина и да върне изгубеното доверие в тялото ми и в устойчивостта на живота като цяло. За момента имам голямо подобрение, въпреки множеството травми които си докарах от нетърпение. Последно минах на плуване от което ми се запушват ушите и правя катастрофалната връзка ухо->вестобуларен апарат->замайване, но няма да се откажа. 

Линк към коментар
Share on other sites

Понякога единият спорт е достатъчен... Има обаче цялостен процес на вглеждане зад симптома, осъзнаване и общуване с наличното под него, за да бъде преобразувано от невротично, в здраво. Не е механично количествен, а съзнателно качествен процес. 

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...