Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Пътят към любовта


maggee

Recommended Posts

...както и при условията, [с]които ние сме заобиколени.

...и ближния си, като себе си и т.н :rolleyes:

В.Петров

това че заповедите са дадени първа или втора

не трябва да се приема че едната е по-важна и значима от другата.

Равни са поне според мен.

Редактирано от bee_bg
Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 100
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

А защо противопоставяме любовта между човек и човек на любовта към Бог?

Втората винаги се проявява в първата. Но първата не винаги проявява втората... за съжаление. Любовта на човек към човек може да бъде проява например и на чувство за собственост, както и на много зависимости...

И за мен преди няколко години да разбера какво означава любовта на човек към човек да минава през любовта към Бог беше доста сериозна логическа задача - моите схващания за двете "любови" бяха точно като на bee и Мона.... Може би затова и любовта в живота ми все страдаше....

Сега за мен въпросът не е дали се различават и коя да избера, а по какъв начин проявявам любовта към Бог в ежедневните си взаимоотношения с хората - в любовта си към тях.

Когато любовта към Бог отсъстваше в любовта ми към другите хора, аз ги обичах като личности - външност, характер, поведение, връзката, която имаха с мен... Сега обичам всички като негови проявления - без значение кои са, какви са, какво правят, какво е тяхното отношение към мен. Обичта ми е еднаква към всички - същата, каквато изпитвам към онова, което накратко в себе си наричам Бог.

Например - преди обичах децата си като мои деца - това ме караше да се чувствам отговорна и да изисквам от себе си и тях "доброто", да контролирам и манипулирам мисленето и поведението им за тяхно добро. Това водеше до неразбиране между нас, до жертви от моя и тяхна страна, разочарования и т.п.

Сега ги обичам като Негови деца, които са ми подарени да ме учат и чрез тях да намирам своя Път и щастие. Грижите ми за тях вече не са отговорност, а възможност да изпитам щастието на приятел и майка. Вместо да ги "напътствам", сега ги слушам и разговарям с тях - нашите деца са много по-мъдри от нас - благодаря на Бог, че ни ги праща! Вместо да ги "пазя, т.е. ограничавам свободата им", сега всяка вечер и сутрин в молитвата си благодаря на Богородица за закрилата, която им дава - те са Нейни деца.

Същото е и с любовта към учениците ми, към родителите ми, към мъжа до мен - всъщност аз не ги обичам като такива. За мен те са същите "деца на Бог", каквито усещам и децата си. Когато усетя у себе си някакво неразбиране и раздразнение - винаги си го напомням. Мине ли отношението ми към един човек "през Небето", изведнъж изчезват негативните емоции и мисли и ми "просветва'... :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

А защо противопоставяме любовта между човек и човек на любовта към Бог?

Не виждам

противопоставяне ,неслучайно съм написъл по горе;

Равни са поне според мен.

и ти също

...Обичта ми е еднаква към всички - същата, каквато изпитвам към онова, което накратко в себе си наричам Бог.

и коя е по важна за мен също

човек и човек

за другите хора незнам. :hypocrite: всякакви интерпретации са възможни

любовта към и през ''бог'' ,към хората и обратното...

Линк към коментар
Share on other sites

... какво означава любовта на човек към човек да минава през любовта към Бог ... по какъв начин проявявам любовта към Бог в ежедневните си взаимоотношения с хората - в любовта си към тях.

Сега ги обичам като Негови деца :3d_059: , които са ми подарени да ме учат и чрез тях да намирам своя Път и щастие. Грижите ми за тях вече не са отговорност, а възможност да изпитам щастието на приятел и майка. Вместо да ги "напътствам", сега ги слушам и разговарям с тях - нашите деца са много по-мъдри от нас - благодаря на Бог, че ни ги праща! Вместо да ги "пазя, т.е. ограничавам свободата им", сега всяка вечер и сутрин в молитвата си благодаря на Богородица за закрилата, която им дава - те са Нейни деца. ... Мине ли отношението ми към един човек "през Небето", изведнъж изчезват негативните емоции и мисли и ми "просветва'... :feel happy:

:feel happy::thumbsup2::3d_056:

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 months later...

Пътят към любовта... Откъде можем да започнем? Може би от допускането. Да допуснем другия до нас; да допуснем възгледите му до съзнанието си, да се опитаме да разберем какво вижда в тях; да допуснем грешките му, като нещо временно; да допуснем различията, като нещо нормално. Допускане, разбиране, приемане, трансформация, единение (сътрудничество). Любовта свързва. Любовта примирява различията, без да уеднаквява. При еднаквост не може да съществува хармония - еднаквите тонове не могат да зазвучат в акорд. Любовта е хармония. Единението трябва да се разбира като хармонично сътрудничество, а не като еднаквост.

Линк към коментар
Share on other sites

"Единствено със сърцето проглеждаме за красотата на света, явен от Сърцето на Космоса.

Любовта към лилиите или към далечните светове има в основата си същата космичност.

Да, да, да! Мерило е космичната любов!"

Днес установих нещо, което за мене се оказва от голяма важност. От детството си още винаги открито и осъзнато съм изразявала любовта си, възхищението си, уважението си към хора. И това винаги ме е карало да се чувствам щастлива. Но съвсем отскоро започнах да прилагам постоянно и ежедневно това свое "правило" и към природата. Наум и на глас. Не че преди не съм я харесвала,обичала - напротив, но не съм се сещала да й го казвам. Отбелязвала съм за себе си възхищението от облак, залез, цвете, дърво, но е липсвал диалог. И то от моя страна. Откакто с природата започнахме да си говорим, усещането е съвсем различно. Споделена любов. Днес, пътувайки по доста неприятния път от Бургас до Варна (завои, завои, интензивно движение) и обратно, в съзнанието ми се оформи мисълта, че това е най-щастливата пролет в живота ми. Вълшебно чувство...Усещах осезателно диалога си с разлистващите се дървета, с искрящо зелената трева и забелязах, че почти не ме дразнят нахалните шофьори и трудните участъци от пътя. Може би това чувство идва при мене доста късно, защото съм тротоарно чадо, но съм щастлива все пак, че е дошло.

Линк към коментар
Share on other sites

Откакто с природата започнахме да си говорим, усещането е съвсем различно. Споделена любов. Днес, пътувайки по доста неприятния път от Бургас до Варна (завои, завои, интензивно движение) и обратно, в съзнанието ми се оформи мисълта, че това е най-щастливата пролет в живота ми. Вълшебно чувство...Усещах осезателно диалога си с разлистващите се дървета, с искрящо зелената трева и забелязах, че почти не ме дразнят нахалните шофьори и трудните участъци от пътя. Може би това чувство идва при мене доста късно, защото съм тротоарно чадо, но съм щастлива все пак, че е дошло.

Не е късно, на време е :thumbsup: . Това което казваш ми е напълно познато, имаше време когато пътувах всеки ден, работата ми беше такава и... потъвах. Неописуемо е! Поздрави :3d_046:

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 month later...

Щом страдаш, значи се развиваш, казва Дънов. Няма учене без страдание. Дълбоките прозрения са изстрадани такива.

Който може да обича, той ще приеме и страданието. Да не би пък Исус да не е знаел съдбата си и да не я е приел?

Говорех за прозрения. Това безполезно ли е? За мен не.

Който повече е страдал, в него нещо се отваря. Той и по-голяма радост изпитва. Гамата от усещания се разкрива едновременно във всички посоки. Чувствителността е както чувствителност към хубавото, така и към лошото.

Един плитък съд какво ще събере?

Вие обезсмислихте живота на Исус... (Фигуративно казано - защото всъщност никой и нищо не може да обезсмисли посланието му.)

Любов има само една. Другото не заслужава нейното име.

Христос и учителя са казали и други неща.

................

ОТ ИОАНА СВЕТО ЕВАНГЕЛИЕ

Глава 16

33. Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.

.................

Ако скръбта е страдание, а в света имаме скръб (страдание), възможно е това, че Христос е победил света да означава, че е победил скръбта (страданието). А посланието му е „Дерзайте”, т.е. възможно е да иска от нас и ние да я победим.

А тази лекция на Учителя ми се струва, че има връзка с темата: http://www.beinsadouno.com/lectures.php?id=150

Колкото до мен, не изпитвам необходимост да страдам. Това ми носи „болка” а обичайки себе си не обичам да ме боли.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 6 months later...

Попаднах на един много красив и философски текст от Омар Хаям, който много ме впечатли и докосна. А темата на Мая е най-подходящото място да го споделя с вас.

Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст. Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.

Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.

Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.

На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.

Отвява ви от сламки и от плява.

Премила ви до бяла същина.

Омесва ви до податлива мекост.

И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието пиршество.

Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.

И още:

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.

:)

Линк към коментар
Share on other sites

Още малко Хайям за любовта. Това ми е от любимите :

О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,

без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!

Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе,

безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Има хора, които казат: "Добре ми е да се топля на огъня, но не и да влизам в него ... Обичам да се топля през стъклото."

Докато има такива хора, темата за любовта ще е ненужна.

Защото или има любов, или няма.

Останалото е това, което остава :)

Стъкло

Прозорец

Сянка

Линк към коментар
Share on other sites

В началото на Пътят към Любовта е да разбереш истинският смисъл на Любовта.

Тогава не само, че можеш да тръгнеш по този път, но можеш и да го изминеш целия, да стигнеш до една друга по - висша форма на Любов.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 year later...

Толкова много страдания умее да мъкне на гърба си, а не успява и грамче щастие да понесе. Мъничко щастийце, леко като перце на гълъб, като мъничко цветенце, кой знае от кой вятър довеяно и поникнало някъде между калдъръмите на моста.

Защо се получава така?

Че по-лесно е да се страда, отколкото да се изживява радостта. По-лесно е разреждаш дълги периоди на болка с кратки мигове на щастие. Май, щастието, дори и леко като перце на гълъб или мъничко като цветенце, се оказва свърхтовар, непоносимият камък на Сизиф.

Сещам се за една фраза на Ларош-Фуко: Всички говорят за любовта, но малцина са я виждали.

Не зная какъв е пътят на любовта, понякога прилича на въжен мост или острие на бръснач, по които трябва да преминеш, но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме. И предпочитаме дългото оцеляване, вървейки по острието на бръснача, пред това да обичаме и да сме щастливи.

...

Линк към коментар
Share on other sites

Толкова много страдания умее да мъкне на гърба си, а не успява и грамче щастие да понесе. Мъничко щастийце, леко като перце на гълъб, като мъничко цветенце, кой знае от кой вятър довеяно и поникнало някъде между калдъръмите на моста.

Защо се получава така?

Че по-лесно е да се страда, отколкото да се изживява радостта. По-лесно е разреждаш дълги периоди на болка с кратки мигове на щастие. Май, щастието, дори и леко като перце на гълъб или мъничко като цветенце, се оказва свърхтовар, непоносимият камък на Сизиф.

Сещам се за една фраза на Ларош-Фуко: Всички говорят за любовта, но малцина са я виждали.

Не зная какъв е пътят на любовта, понякога прилича на въжен мост или острие на бръснач, по които трябва да преминеш, но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме. И предпочитаме дългото оцеляване, вървейки по острието на бръснача, пред това да обичаме и да сме щастливи.

...

"но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме". Говори само за себе си. Това са твои чувства, не ги приписвай на другите. Не се крий зад гърбовете на другите. ....

Линк към коментар
Share on other sites

Толкова много страдания умее да мъкне на гърба си, а не успява и грамче щастие да понесе. Мъничко щастийце, леко като перце на гълъб, като мъничко цветенце, кой знае от кой вятър довеяно и поникнало някъде между калдъръмите на моста.

Защо се получава така?

Че по-лесно е да се страда, отколкото да се изживява радостта. По-лесно е разреждаш дълги периоди на болка с кратки мигове на щастие. Май, щастието, дори и леко като перце на гълъб или мъничко като цветенце, се оказва свърхтовар, непоносимият камък на Сизиф.

Сещам се за една фраза на Ларош-Фуко: Всички говорят за любовта, но малцина са я виждали.

Не зная какъв е пътят на любовта, понякога прилича на въжен мост или острие на бръснач, по които трябва да преминеш, но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме. И предпочитаме дългото оцеляване, вървейки по острието на бръснача, пред това да обичаме и да сме щастливи.

...

"но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме". Говори само за себе си. Това са твои чувства, не ги приписвай на другите. Не се крий зад гърбовете на другите. ....

Темата започва безобразно да се оспамва, но така се получава, когато хората не говорят на един език... Включвам се като страничен наблюдател.

Цитатът на Мона е включен в контекст и е житейско наблюдение, а не пренос, проекция или каквото и да било. И освен това е подчертано нейно мнение, то е ясно.

Криене зад гърбовете на другите по-скоро е да величаеш любовта и да се кълнеш в нея - от страх да не останеш неразбран и отхвърлен, от страх да не би да си пропуснал да се докоснеш до нея. Истината, за съжаление, често е съвсем различна и мисля, това го знае всеки. Често обичаме не човека пред себе си, а представата за него, или пък измъчената представа за самите нас, обричаме се на страдание и си плащаме за него. И пропускаме тези безценни мигове на щастие и ги загърбваме, за да прегърнем болката.

Наистина прекалено често този път е трънен и бодлив. Въпросът е дали го виждаме.

Линк към коментар
Share on other sites

Lifetime, радвам се за близките ти отношения.

Но не мисля, че е коректно да говориш от името на другите. Както и ти го правиш в момента :)

Линк към коментар
Share on other sites

Аз коментирам поста на Мона, в контекста на останалите мнения и не мисля, че е нередно :) Аз подкрепям думите й чрез моето виждане. Ясно е, че това е мое мнение.

Не разбрах кои са ми близките отношения?

Линк към коментар
Share on other sites

На пътя на любовта има много предразсъдъци...

Който иска да развие Любовта, трябва да вземе последното място в света.

Божественият промисъл

(Разбира се - това не се отнася до човешката любов; смъртният ум не разбира така нещата)...

Но е добре да се знае, че любовта има различни проявления - като стремеж в сърцето, като чувство в душата, като сила в ума и като принцип в духа...

И всичко това е все любов...

Линк към коментар
Share on other sites

С постепенното ми навлизане в астрологията, се добрах и до синастрията. Започнах да чета една невероятна книга на Авесалом Подводни (обожавам го този автор!!) "Астрология на взаимоотношенията" и там в началото имаше толкова кратко и ясно казано точно за въпроса на Мона. В момента книгата не е до мен и ще се опитам да преразкажа по памет:

Единствената роля на живота на хората в двойка - семейство, е всеки от тях да види в огледалото на другия тази своя част, която не може да осъзнае. Обаче ние хората почти без изключение никак не обичаме да виждаме себе си като лунен пейзаж, бездни и заснежени върхове, и затова се отвръщаме от истината и предпочитаме да си нарисуваме една пасторална картинка на себе си, а на другия да припишем своите трънаци. И ако ни е по-лесно да страдаме, то е защото е далеч по-трудно да дадем свобода на себе си и на другия и да се откажем от условността в обичта.

Та в този контекст да обичаме с радост човека до себе си означава да се научим да се радваме на себе си заедно с това, което по обясними причини сме скрили от собствените си очи дори.

Линк към коментар
Share on other sites

"...Казано е, че преди безброй години хиляда принцове се заклели да станат буди. Единият решил да стане буда, когото познаваме като Гаутама Сидхарта. Авалокитешвара обаче се заклел да не достигне просветление, докато всички останали принцове не станат буди. С безкрайното си състрадание той се заклел да освободи всички същества от страданията им в различните сфери на самсара. Пред будите на десетте посоки той се помолил: „Нека помагам на всички същества и ако някога се уморя от това, нека тялото ми се пръсне на хиляда парчета."

Най-напред се спуснал в сферите на ада и след това последователно се изкачил през сферата на гладните духове до сферата на боговете. Оттам погледнал надолу и с ужас видял, че макар и да бил спасил безброй същества от мъките на ада, безброй други продължават да влизат вътре. Това го изпълнило с най-дълбока тъга. За миг изгубил вяра в благородната клетва, която положил, и тялото му се пръснало на хиляда парчета. В отчаянието си призовал на помощ останалите буди, които се стекли от всички посоки на Вселената като виелица от снежинки, както казва един текст. Чрез огромната си сила будите направили Авалокитешвара отново цял и оттогава той има единадесет глави и хиляда ръце и на всяка длан има по едно око, символизиращо съюза между мъдростта и умението, който е белег на истинското състрадание. В този нов вид Авалокитешвара бил още по-величествен и способен да помага на всички същества и продължавал да повтаря клетвата си пред будите: „Нека не стана буда, докато всички същества не достигнат просветление."

Казано е, че в тъгата му заради страданията в самсара от очите му се отронили две сълзи. Чрез благодатта на будите те били превърнати в двете Тара. Едната е Тара в нейната зелена форма, която е активната сила на състраданието, а другата е Тара в нейната бяла форма, която е майчинският аспект на състраданието. Името Тара означава „Тази, която освобождава" -тази, която плава в океана на самсара.

В Махаяна Сутра е писано, че Авалокитешвара дал своята мантра на самия Буда, който на свой ред му дал благородната задача да помага на

всички същества във Вселената да достигнат просветление. В този момент всички богове започнали да ги обсипват с цветя, земята се разтресла и закънтяла от звука ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ ХРИ. Ето един куплет:

Авалокитешвара е като Луната

чиято хладна светлина гаси огъня на самсара.

И в нейните лъчи нощем

цъфтящият лотос разтваря своите листи."

http://www.izvorite....ext/text128.htm

Линк към коментар
Share on other sites

"Онзи, който си е сложил наочници, трябва да помни, че в комплект с тях вървят още и юзда, и камшик."

Станислав Лец

Замислих се за това как понякога доброволно приемаме и юздата, и камшика, и дори им се радваме, оправдавайки се с идеята за пречистващата сила на страданието, стига да запазим илюзията си за света, откриващ се под наочниците, които сами сме си избрали.

Защо си мислим, че винаги страданието е правилният път към светлината и единствен начин да опознаем любовта?...

Тъй като темата се отклони от първоначналата си идея, повечето участници не четат заглавния пост и наслагват интерпетации, съм длъжна да цитирам първия пост на Мая, който отвежда дискурса в една друга посока на разсъждения.

Тук цитатите от различни учения не помагат, затова и темата е във форум Философия - къде е личният опит?

Цитатите са полезни, само като аргумент към човешката теза за любовта, не извън нея.

За мен дали пътят на любовта е единствено и само страдание, зависи от от изборите, които правим. А философският дискурс е дали го осъзнаваме, дали осъзнаваме любовта като път и страданието като магическа пръчка да се докоснем до същата любов или формулата за щастието ни е друга.

Житейският опит е изключително важен, той е и статистика, има достатъчно нелюбими хора - нито на себе си, нито на никого и защо е така.

Между тезата на Беинса Дуно, че ние не познаваме любовта и наочниците, юздите и камшика има нещо много общо - несвободата на ограничения ни ум създава предпоставки за всякакви шеги, понякога изискващи и касаещи години килерна самота, за да се разбере колко е погрешен един модел на световъзприемане.

И точно тук, както и в предишен мой пост, казах, че ние не умеем да обичаме, това са думи и на Беинса Дуно и ако някой има смелостта да го оспори, нека да спори с мен, т.е. моите думи, повлияни от него.

Аз просто споделям неговото мнение :-)

Как да се обичаме, без страдание и дали това е възможно. Тук контрапунктът не е безусловната любов, а осъзнаването на желанията и постигането им в този човешки живот, не в друг.

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...