Jump to content
Порталът към съзнателен живот

България, днес


Recommended Posts

На 12 Септември:

През 1913 г. ВМОРО вдига въстание в Охридско, Стружко и Дебърско. Четите на Христо Чернопеев и Павел Христов разгромяват сръбските окупационни части и освобождават Охрид.

Охридско-Дебърското въстание избухва през септември 1913 г. и обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. То е съвместна акция на българското и албанското население срещу сръбския режим във Вардарска Македония, установен след Междусъюзническата война от 1913 г. Най-напред е освободен Дебър от обединени български и албански чети начело с П. Чаулев, подпомогнат от други дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Сръбските войски и администрация са прогонени от Струга като освобождават Охрид. Въстанието внася безпокойство в Белград и за да не се разрасне, срещу него са изпратени значителни войскови сили и сръбски четници. В помощ на Сърбия се включва и Гърция. Пред многобройният и по-добре въоръжен противник въстаниците са принудени да отстъпят заетите градове и села.

Живеещото в тях българско и албанско население е подложено на терор от страна на сръбските власти. Дебър е разрушен от сърбите, а Охрид е реокупиран.

През 1916 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) българската армия овладява Кавала (Гърция).

През 1920 г. е проведена конференция на левите социалдемократи в Шумен начело с Георги Бакалов. На нея те се отделят от БРСДП (о).

През 1923 г. властите извършват обиски в клубове на БКП, разпускат контролираните от нея общински съвети и арестуват около 2500 партийни функционери. В отговор ЦК на БКП около Васил Коларов и Георги Димитров обявява обща политическа стачка, отменена от Тодор Луканов.

През 1924 г. Започва тържествения ритуал по освещаване на храм-паметникът "Св. Александър Невски" в София, продължил до 14 септември.

300px-AlexanderNevskiCathedral.jpg

Храм-паметникът “Св. Александър Невски” в София е най-големият православен храм на Балканския полуостров. Построен е в знак на признателност към руския народ за освобождението на България от османско владичество. Основният камък на храма е положен на 19 февруари 1882 г. и носи името на руския княз Александър Невски. Строителството е извършено в периода 1904-1912 г. по проект на А. Н. Померанцев в сътрудничество на руски и български архитекти. Заема площ от 2600 кв. м. На куполите има 12 камбани, най-голямата от които с диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т, а под храма се намира обширна крипта с около 200 гробници. Храмът “Св. Александър Невски” е изографисан от български и руски живописци, сред които А. А. Киселов, В. М. Васнецов, Иван Мърквичка, А. Митов и др.

200px-Aleksandar-nevski15.jpg

Храмът представлява петкорабна църква в неовизантийски стил - кръстокуполна базилика с акцентирано централно кубе. При вътрешната украса на храма са употребени изключително качествени и скъпи строителни материали: разноцветни италиански мрамори, оникс от Бразилия, алабастър и др. Главният купол е висок 45 метра. Около кръга на купола с тънки златни букви е изписана молитвата „Отче наш“. Осветителните тела в храма са изработени в Мюнхен. Заемащ площ от 3170 м2, храмът може да побере 5000 души, колкото и най-голямата зала в НДК, с което се превръща във втората по големина църква на Балканския полуостров след храм „Свети Сава Сръбски“. Камбанарията му е висока близо 53 м и има 12 камбани, излети и донесени от Москва. Най-голямата тежи 12 тона, а най-малката - 10 кг, като общото тегло на всичките е 23 тона. Храмът е обявен за паметник на културата през 1924 година. В криптата му са експонирани едни от най-красивите български икони.

Решението за построяване на катедрална църква е взето още през 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. Княз Александър се обръща с възвание към българите и храмът е вдигнат с народни дарения. Основният камък е положен при изключителна тържественост на 3 март (19 февруари стар стил) 1882 г., четвъртата годишнина от подписването на Санстефанския договор. В основите на храма е вградена метална кутия, в която са записани имената на членовете на правителството. Храмът е по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев (1848-1918), с помощници руските архитекти Александър Смирнов (1861 - ?) и Александър Яковлев (1879-1951). Първият проект (1884-1885 г.) е бил изработен от акад. арх. Иван Богомолов, след чиято смърт проф. арх. Померанцев изцяло променя проекта. Окончателният проект е бил готов през 1898 г. Строежът на храма започва през 1904 и е завършен през 1912 г., като цялото изпълнение възлиза на обща стойност 5,5 милиона лева. За кратко през 1916 г. храмът е преименуван на „Св. Св. Кирил и Методий“ (по това време, през Първата световна война, България и Русия са на страната на пактове-противници), а през 1920 г. отново е върнато първоначалното име „Свети Александър Невски“.

През 1925 г. Цар Борис III връчва бойно знаме на Военното училище.

ce105bf6dd9c51fa8e0d9a2235fc8fc5.jpg

Военното училище е първото военно учебно заведение в страната за подготовка на офицерски кадри за българската армия. Открито е на 28 ноември 1878 г. в София с помощта на Временното руско управление в страната. Първоначално срокът на обучение в него е едногодишен, но по-късно се увеличава на 5 години. Военното училище съществува до април 1912 г., когато е създадена Военната академия.

През 1927 г. е подадено писмо до Съвета на ОН за отпускане на външен заем на България за икономическо стабилизиране на страната.

През 1928 г. е назначено ново правителство начело с Андрей Ляпчев.

През 1936 г. за първи път след 20-годишно прекъсване български архиерей служи в катедралата "Св. Климент" в Охрид, а на 14 септември – и в църквата на манастира "Св. Наум".

През 1941 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.), на 12 и 13 септември, са извършени нощни съветски бомбардировки над Русе, Стара Загора, Казанлък и Горна Оряховица.

През 1944 г. БРП (к) формира своето легално ръководство. Това става след консултации с Георги Димитров, който се намира в Москва. Определен е временен (до свикването на пленум на ЦК) състав на Политбюро на ЦК. В него са включени: Трайчо Костов, Георги Чанков, Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Георги Дамянов и Петко Кунин. По настояване на Георги Димитров за първи (политически) секретар на ЦК на БРП (к) е определен Трайчо Костов.

През 1983 г. в София започва Първият международен конгрес на асоциираните училища на ЮНЕСКО. Провеждането на конгреса продължава до 16 септември.

Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура /ЮНЕСКО/ е създадена през месец ноември 1945 година в Лондон като една от четирите “големи” специализирани организации на ООН. Уставът й влиза в сила през 1946 г. България е член на ЮНЕСКО от 17 май 1956 г. Основен тезис, залегнал в Устава на ЮНЕСКО, е “че мирът се изгражда в умовете на хората”. Това предопределя основните насоки на дейност на тази организация. Ролята на ЮНЕСКО в съвременния свят се определя като интелектуална и етическа. ЮНЕСКО съдейства за разширяването на международното сътрудничество в областта на образованието, естествените науки, екологията, културата, социалните науки, комуникациите и информатиката, както и правата на човека.

Родени:

През 1937 г. - Вълчо Камарашев - български актьор.

"Tова е посланието ми към всички българи - да не изпадаме в униние и отчаяние, колкото и да ни е трудно. Усмихвайте се, хора!"

48895.jpg

През 1959 г. завършва висшето си образование във ВИТИЗ Кр.Сарафов – актьорско майстроство при проф. Ф.Филипов. Три години е в ДТ Бургас, след това две години в Перник, две години в Русе и после почти 20 години в НДТ Сълза и смях, 15 години в Театър Българска армия. В Бургас започва с Барабанчица, постановка на Юлия Огнянова. След това играе в Сезиф и смъртта, постановка на Леон Даниел, в постановка на Вили. Порaди някакви съмнения в правилността на идейната посока в Сизиф и смъртта 25 души си подават оставките. Трупата е разтурена, но Вълчо не издържа, изкарва още две години.

Никога няма да забравя в Сълза и смях Франсиско де Гоя, или когато разумът спи, разказва Камарашев - една испанска пиеса за големия художник Гоя, аз играх Гоя. Обичах и ролята си в Чудо на Иван Радоев, постановка на Леон Даниел, която играхме и във Варна на фестивала Варненско лято. Обичам и Руска поща.

В краиерата си има изиграни около 100 роли в театъра, над 80 в киното и около 200 участия в телевизията. Роли в театъра – Македонски в Хъшове по Иван Вазов, Молиер в Стража на Рейн от Л.Хелман, Шприх в Маскарад от Лермонтов, Чебутикин в Три сестри от А.П.Чехов, Живко в Майстори от Рачо Стоянов, Витягайченко в Кон армия от Иска Бабел, Левшин във Врагове оот М.Горки, Кацул в Старчето и стрелата от Н.Русев, Гоя в Когато разумът спи от А.Вайехо, Капитана във Войцек от Бюхнер, Юсуф в Чудо от Иван Радоев, Живко в Руска народна поща от Олег Бугаев, Александър в Гълъбът от Р.Шопов, Бащата в Последни луни от Ф.Бордон.

Роли в киното – Карата в Изпит, Дъбица в И дойде денят, Фелдфебел в Тримата от запаса, Оливарес в Осъдени души, Димо във Вилна зона, Майора в Служебно положение ординарец, Кръстю в Дело номер 205, Царя на Даленби в 13 годеница на принца, Туйков в Зелените поля, Ташев във Войната на таралежите, Куцият Бил в Аз графинята, Кюлев в Земя за прицел, Коста комисаря в Престъпления от любов. Роли в телевизионни постановки - Каракалпаков в Двубой от Иван Вазов, Абел в Соло за биещ часовник от Захардник, Съдията в Счупената делва от Х.Клайст, поп Ставри в Чичовци от Иван Вазов и много други.

“Не ние определяме ролите, които да играем. Ние, артистите, приличаме на младите булки — седим и чакаме да ни изберат.”

Починали:

През 1877 г. - Киро Димитров Попов - български революционер, участник в националното-освободително движение.

Брат на Ст. Балкански. Завършва класно училище при даскал Б. Петков и медицина в Букурещ, където попада в средите на българската революционна емиграция. Сближава се с Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и др. Известно време работи като лекар, след това се връща в България. През пролетта на 1870 г. е назначен за градски лекар в Карлово. Член е на местния революционен комитет. Близка дружба го свързва с Васил Левски, който намира сигурно убежище в дома му. Киро Попов открива първата аптека в Карлово. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е арестуван и откаран в Пловдив. Осъден и обесен близо до Караул хан в града.

Линк към коментар
Share on other sites

На 13 Септември:

През 1827 г. Цариградският патриарх Агатангел изпраща писмо на угровлашкия митрополит Григорий, в което се обявява срещу превеждането на части от Новия завет на говорим български език. “Научихме се от достоверно място – отбелязва Агатангел, че Твое Преосвещенство, подбуден от кириаршеска ревност, си станал попечител, за да се издаде печатно Светото Божествено Евангелие, преведено на българско наречие. Това желание на Твое Преосвещенство по същност е богоугодно и достохвално. Но тъй като това издание става на едно таково долно наречие, то за него се изискват учени и със съвършена опитност мъже. Затова този превод, който е започнат да се издава, ще да има, както предполагаме, не малко грешки. Поради това именно ние, подбудени от грижа, братолюбно съветваме Твое Преосвещенство да се откаже от това попечителство и да прекрати това започнато дело, за да не би то, вместо да принесе полза, да стане причина за душевна вреда на благочестивите християни. Всичко това ти казвам братски…”

Борбата за независима българска църква започва през двадесетте години на XIX в. и продължава до издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който се прокламира учредяването на Българската екзархия – върховната национална организация на Българската православна църква до май 1953 г., когато е въздигната в патриаршия.

През 1872 г. Иларион Макариополски е посрещнат тържествено в Търново, след като е избран за митрополит на Търновската епархия.

През 1875 г. дни преди избухването на Старозагорското въстание (1875 г.) в телеграма до руския генерален консул в Букурещ руският посланик в Цариград ген. Николай Игнатиев се обявява срещу намерението на българската емиграция да организира въстание. "Изяснете на българите – пише той, безумието и вредата от опитите, обречени на неуспех... Обстоятелствата сега са неблагоприятни. Нека запазят средства и кръв за друга минута."

През 1880 г. в София е основано Славянско благотворително дружество с председател д-р Константин Бонев, главен военен лекар на княжеството, с цел: "да се действа в широк кръг за благото на българите и на всички славяни изобщо". Печатен орган на дружеството е сп. "Славянски глас" (1902-1936 г.)

През 1886 г. в София пристига генерал Николай Каулбарс – извънреден пратеник на руския император. Причина за посещението е извършеният на 9 август 1886 г. от българи русофили преврат срещу българския монарх, последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство. Регентството е назначено от княз Александър І Батенберг, който абдикира на 25 август.

От името на Руския император генерал Каулбарс поставя ултиматум до регентството, председателствано от Стефан Стамболов (на снимката) за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на военното положение (въведено на 16 август) и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите изпълняват последните две, но отхвърлят първото, основавайки се на конституцията и на решението на ІV Народно събрание.

През 1923 г. в Старозагорско (Мъглиж, Стара Загора, Нова Загора и др.) избухва Септемврийското въстание (1923 г.), организирано от комунистите в съюз с БЗНС.

Бунтовете се дължат преди всичко на пренасянето на българска територия от Георги Димитров и Васил Коларов на революционната идеология на Коминтерна за наличие на революционна криза и необходимост от революционно въстание. Въстанието също така има за цел събаряне на сговористката власт в България, установена чрез държавния преврат на 9 юни 1923 г., с който БЗНС е свален от власт, като законно избрана управляваща партия.

На разширен пленум на Комунистическия интернационал (Коминтерн) взема решение Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП) (т. с.) да организира въоръжено въстание за сваляне на правителството и установяването на работническо-селска власт в България. Димитър Благоев вижда опасността от подобни действия и се обявява против решението на Коминтерна. Подкрепят го и някои от членовете на Централния комитет Тодор Луканов, Тодор Петров и др.

Бунтът започва на 13 септември 1923 г. в с. Мъглиж, Казанлъшко. След няколко дни придобива спорадичен характер и се разпространява. Към 20 септември обхваща по-голямата част от Старозагорска и Новозагорска околии. Най-масови са бунтовете в Северозападна България. На 23 септември е превзет гр. Фердинанд (днес Монтана), на 25 септември с. Бойчиновци; на 26 септември бунтовниците настъпват към Враца, но са разбити при с. Брусарци (днес в област Монтана) от части от Видинския гарнизон. На 27 септември вече превзетият от бунтовниците гр. Фердинанд пада и Главния революционен комитет дава нареждане за изтегляне към Югославия. Васил Коларов и Георги Димитров още в разгара на военните действия се прехвърлят на югославска територия. В Разложко и Петричко също има опити за бунт. Под ръководството на Вл. Поптомов комунистите завземат казармата в Разлог и властта в някои села на Разложка околия. Ръководството на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) мобилизира своите членове и ликвидира бунта, като изпраща всички бунтовници по домовете им. В другите райони на страната (Бургаско, Шуменско, Варненско, Пловдивско) положението остава спокойно. Не избухват бунтове в големите градове - София, Пловдив, Варна, Бургас. За броени дни правителствените сили възстановяват положението.

През 1926 г. на 12 и 13 септември на игрище "Ботев" в Пловдив се провежда първият държавен шампионат по лека атлетика.

През 1941 г. край Добрич са спуснати с парашути две групи по 5 души българи – инструктори за партизанското движение, начело с Атанас Дамянов и Груди Филипов, изпратени от съветското разузнаване. На 18 и 19 септември около Трявна са спуснати 7 души, водени от Стоян Палаузов, а около Хасково - 5 души начело с Продан Табаков. На 6 и 7 октомври са спуснати 8 души, водени от Йордан Кискинов - между Солун и Сяр. От 54 души до края на годината остават 14, останалите загиват в сражения с полицията.

Съпротивителното движение в България в периода 1941 г. – 1944 г. е организирано и ръководено от Българската работническа партия (БРП). Възниква след започването на хитлеристката агресия срещу СССР през юни 1941 г.

През 1943 г. се провеждат англо-американски бомбардировки над Стара Загора, Горна Оряховица и Казанлък.

България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г., с което става съюзник на страните от хитлеристката Ос. Страната ни обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. На 13 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия, но отново не участва във военни действия. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища, други сгради и човешки жертви.

1996 г. оригинал на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски е донесен от анонимен дарител в Националния исторически музей. Ръкописът е изнесен тайно от българската обител на Атонския полуостров (Света гора), но по-късно е върнат обратно.

Istoria-slavianobolgarskaia.jpg

Страница от „История Славяноболгарская“

История славянобългарска е първото произведение на българската историография. Написана е от Паисий Хилендарски през 1762 г. въз основа на произведенията на Цезар Бароний - "Деяния церковная и гражданская" (1719 г.), и на Мавро Орбини - "Книга историография" (1722 г.), както и на редица български грамоти, народни предания и легенди. Езикът на "История славянобългарска" е новобългарски. Чрез нея авторът начертава програмата на Българското възраждане - борба за новобългарска просвета, независима българска църква и политическо освобождение. Книгата е написана емоционално, оказва силно въздействие на своите читатели през възрожденската епоха. За големия интерес към нея свидетелстват многобройните преписи (около 60 на брой) и преработки. Първият и препис е още от 1765 г. и е дело на Софроний Врачански. За пръв път е издадена от Й. Иванов през 1914 г.

Родени:

През 1929 г. - Николай Георгиев Гяуров - български оперен певец, бас. Определян е като бас №1 на планетата.

Николай Гяуров е роден на 13 септември 1929 г. в село Каменица, днес квартал на Велинград. Учи оперно пеене в Софийската музикална академия при проф. Хр. Бръмбаров. След това - в Ленинград (днес С. Петербург) и завършва Московската консерватория в класа на професор Р. Алиерт-Хасина. Дебютира в Софийската народна опера с ролята на Дон Базилио ("Севилският бръснар" от Дж. Росини). Гяуров е солист на Болшой театър в Москва (1957-1958 г.), първи бас на миланския театър "Ла Скала" от 1961 г. Гяуров е солист на най-големите и известни световни оперни театри в света. Има много записи на отделни роли и цели спектакли на грамофонни плочи. Репертоарът му включва всички известни басови партии, в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и таланта му на актьор. Носител е на Международна награда за изкуство "Златният стрелец" от 1978 г., Италия, "Комендаторе д’Италия" от 1975 г., Кавалер на ордена на Почетния легион от 1991 г., Франция, "доктор хонорис кауза" на Музикалната академия "П. Владигеров" в София от 2000 г. Николай Георгиев Гяуров умира на 2 юни 2004 г.

Линк към коментар
Share on other sites

На 14 Септември

През 1881 г. с княжески манифест се създава Държавен съвет.

Държавният съвет (1881–1883 г.) е висше държавно учреждение със законодателни, изпълнителни и съдебни функции. Създаден е след държавния преврат от 1881 г. Уставът му е изработен по проект на професор Марин Дринов и е обявен с манифест на княз Александър I Батенберг на 14 септември 1881 г. Според него Държавният съвет се състои от министрите, 1 митрополит, избран от архиереите в страната, и 12 съветници. От тези съветници 1/3 се назначават от княза и 2/3 се избират сред хората с висше образование чрез двустепенни избори. Държавният съвет има право да обсъжда всички законопроекти и административни наредби, да дава мнение по всички въпроси, поставяни от правителството. Той продължава своята дейност до 9 ноември 1883 г., когато се отменя от правителството на Драган Цанков с премахването на режима на пълномощията (1881–1883 г.).

През 1903 г. в Серски революционен окръг започват въоръжените действия, които са част от националноосвободителната борба на македонските и тракийски българи.

Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски последват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред грозящата опасност, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. Последното, предупредено от западните велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовава на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не може да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се провеждат 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени са 12 440 къщи, избити и заклани са 4694 души, оставени са без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България.

През 1918 г. в хода на Първата световна война започва атаката на Антантата при Добро поле. Тази атака води до пробив в отбранителната линия на Южния фронт и е повратен момент за участието на България във войната.

Началото на нападението се поставя в 7.00 ч. с артилерийски обстрел, продължил 24 часа. В 6.00 ч. на 15 септември започва пехотната атака. На 16 септември българската отбрана е пробита, а към 20 септември пробивът достига 50 км. в ширина и 45 км. в дълбочина.

Повратът в развитието на военните действия се дължи на голямото числено превъзходство и по-доброто въоръжение на съглашенската армия. Българските войници са уморени от дългата позиционна война. На фронта се чувства остър недостиг на боеприпаси и продоволствия. Нахлулите през пробива съглашенски войски се отправят към Прилеп, достигат Велес и се насочват по долината на р. Вардар съм Скопие. Българските части на запад от р. Вардар остават в обкръжение. Германия не изпраща обещаната военна помощ. Оставени сами, отстъпващите български войници се отправят към старите предели на България и формират първите въстанически групи. Под напора на разширяващото се Войнишко въстание (1918 г.) българското правителство незабавно започва сондажи за сключване на примирие с Антантата, което се подписва на 29 срещу 30 септември същата година. България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация.

През 1922 г. е обявено създаването на Федерация на запасните офицери и подофицери.

През 1933 г. се подписва се гръцко-турски пакт за гаранция на границите, насочен против България. През октомври се подписва подобен договор между Турция и Румъния, а през ноември - между Турция и Югославия.

През 1933 г. в периода 14 - 20 септември се провежда контрапроцес в Лондон, който доказва по безспорен начин невинността на обвинените българи в Лайпцигския процес и издава "Кафява книга на разкритията по опожаряването на Райхстага и Хитлеровия терор".

“Лайпцигският процес” е съдебен процес, организиран от хитлеристкия режим в Германия по повод подпалването на Райхстага. Като обвиняеми са изправени Е. Торглер - председател на комунистическата фракция в Райхстага, и трима българи - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Заседанията започват на 21 септември 1933 г. и приключват на 23 декември 1933 г. Четиримата обвиняеми са оправдани от германския съд. Поради отказа на българското правителство да разреши на Георги Димитров и неговите другари да се завърнат в България СССР им предоставя свое гражданство и ги приема в своята държава. Процесът е първият голям удар срещу настъплението на хитлерофашизма в Европа и света.

През 1944 г. излиза първият брой на в. "Земеделско знаме", орган на БЗНС, с главен редактор Никола Петков.

Родени:

През 1860 г. - Димитър Иванов Гешов - български офицер, генерал от пехотата.

През Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на рота и участва в боевете при Брезник и Пирот. През Балканската война командва първа бригада от втора Тракийска дивизия и участва в боевете при Палас, Смилян и Бук, Родопите до Бяло море. В Междусъюзническата война командва втора Тракийска дивизия и се отличава при Криволак. Начело на същата дивизия през Първата световна война Димитър Гешов води успешни боеве при Голаш, Каяли, Дойран и Фурка срещу френските и английските войски. През 1916 г. е назначен за командващ първа армия и защитава позициите при Дойран и Вардар. По здравословни причини през 1918 г. напуска бойното поле. Умира на 8 януари 1922 г. в София.

През 1863 г. - Стою Петков Брадистилов - български офицер, генерал-лейтенант (от 15 август 1917 г.).

През 1884 г. завършва Военното училище в София, през 1891 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия. На 20 януари 1912 г. получава звание генерал-майор. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник на пехотна сборна дивизия и началник на Окупационния корпус при Чаталджа и Булаир. През Междусъюзническата война командва войските в Западна Тракия. В периода 1914-1918 г. е началник на канцеларията на Министерството на войната. В запаса е от декември 1918 г. Умира на 29 август 1930 г. в София.

През 1930 г. - Антон Николов Дончев – български белетрист, автор на исторически романи.

Завършва право през 1953 г. в СУ“Св. Климент Охридски”. Работи във Велико Търново като секретар в Околийския комитет на Демократичната младеж, в Министерството на културата, редактор в изданията "Народна младеж", в Българска кинематография. Освен историческа проза, пише книги за деца, пътеписи, сценарии на филми. Сценарист на филмите: "Калоян" (1963 г.), "Глутницата" (1972 г.), "Изгори, за да светиш!" (тв, 1976 г.), "Завръщане от Рим" (тв, 1977 г.), "От другата страна на огледалото" (1977 г.), "Сказание за Хан Аспарух, Княз Слав и жреца Терез" (тв, 1988 г.). Романът му "Време разделно" е екранизиран от Людмил Стайков през 1988 г. По-известни съчинения: "Пробуждане" (1956 г., съавтор Д. Мантов), "Сказание за времето на Самуила …” (1961 г.), "Време разделно" (1964 г.) и др. Американската фондация "Джейн и Ървинг Стоун" номинира "Време разделно" за "най-добър исторически роман в САЩ" - по изключение. Романът е включен в програмата на славянските факултети на американските университети. Преведен е на 30 езика. През 1995 г. за превода на френски език Иван Обов получава наградата на Френската академия за най-добър превод на годината.

Линк към коментар
Share on other sites

На 15 Септември:

През 1875 г. излиза последният брой на сп. “Читалище”.

Българското списание излиза 2 пъти месечно в Истанбул от 1 октомври 1870 г. Редактори са М. Балабанов, Л. Йовчев, Т. Икономов, П. Р. Славейков, С. С. Бобчев. Драган Цанков е редактор на приложението “Ръководител на основното учение” (2-седмично периодично и методическо списание, от което излизат 24 книги през 1874 г.). “Читалище” спира вероятно във връзка с Априлското въстание (1876 г.) и последвалите го събития. Има научнопопулярен и културно-просветен характер. Програмата му е да “се занимава вън от съвременните политически събития с все, що се отнася прямо или косвено до изобилните произведения на человеческия разум и человеческата въобще деятелност”.

През 1882 г. в Пловдив е открита Народна (Областна) библиотека с музей, учредена през 1879 г. За директор и уредник е назначен Александър Башмаков.

Александър Александрович Башмаков е руски юрист, обществен и музеен деец, публицист, дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден е на 25 декември 1848 г. Работи върху гражданското законодателство на Източна Румелия. Автор е на редица публикации за българската история, фолклористика и право. Умира през 1943 г.

През 1918 г. в хода на Първата световна война на 15 септември започва пехотната атака на Съглашението срещу българските войски в района на Добро поле. Ден по-рано в продължение на 24 часа българските военни части са подложени на артилерийски обстрел. След неколкодневни ожесточени сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което за няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт.

През 1939 г. България обявява политика на неутралитет във Втората световна война, започнала на 1 същия месец с германското нападение над Полша.

България се намесва във войната след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си, а се ограничава само със заемането на някои части от териториите на окупираните от германците страни – Гърция и Югославия.

През 1944 г. петдесет и двама писатели с различна партийна принадлежност със специален "Апел" призовават хората на интелектуалния труд да подкрепят новата власт, установена с военен преврат на 9 септември.

В ранните часове на 9 септември 1944 г. Отечественият фронт (ОФ), съставен от комунисти, леви земеделци, социалдемократи и звенари, овладява властта, след като на 8 септември съветските войски навлизат в България, а офицери, минали на страната на ОФ, извършват държавен преврат. Съставено е първото отечественофронтовско коалиционно правителство (в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици). Министър-председател става Кимон Георгиев (Политически кръг "Звено").

През 1975 г. от 15 до 20 септември в курорта “Златни пясъци” - Варна, се провежда Международна научна конференция "Славянските култури и Балканите". Конференцията е организирана под егидата на ЮНЕСКО от Комитета за изкуство и култура и Института за балканистика при БАН.

Родени:

През 1863 г. - Атанас Григориев Назлъмов - български военачалник, генерал (от 1906 г.).

Завършва Военното училище в София през 1882 г. В навечерието на Балканската война е инспектор на кавалерията, а по време на войната командва конната дивизия, която действа в Западна Тракия. Автор е на съчиненията: "Войната 1870-1871 г.”, "Действията на кавалерийската дивизия в 1912 и 1916 години (в Добруджа)" (1930 г.), "Материали за историята на войната 1912-1913 г. Действията на кавалерийската дивизия", в 2 ч. (1913, 1931 г.)

През 1915 г. - Нели Станиславова Доспевска - българска преводачка, авторка на литературна критика, на спомени за съпруга си Д. Димов.

Правнучка на възрожденския художник Станислав Доспевски. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1940 г.). Работи като редактор в БТА (1952-1974 г.). Сътрудничи на литературния печат. Превежда от английски белетристика: С. Луис, Ч. Дикенз, Дж. Голзуърди, Ф. Купър, М. Твен, Фицджералд, У. Текери и др. Съчинения: "Познатият и непознат Д. Димов" (1985 г.).

През 1919 г. - Николай Александров Хайтов – български писател.

160px-Nikolai_Haitov.jpg

Николай Хайтов е сред най-популярните български писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Влиза в книгата "Стоте най-велики българи на всички времена".

Роден в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Обича да чете З. Стоянов, Ив. Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив. От 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков лесничей в Персенкското горско стопанство. После работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство - Сапарева баня. От 1951 г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. За неправилно раздаване на дърва е осъден на осем години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите. По-късно присъдата е отменена от Софийския окръжен съд, но две години остава без работа.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник „Народна култура“ и сп."Наша родина". От 1975 до 1977 г. е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП - 1966-1968 г. През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“. През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома. Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии.

Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра. Дт 1993 до 1999 г. е председател на Съюза на българските писатели (СБП), като преди това от 1966 до 1968 г. е негов секретар. Упрекван е в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000 г. Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките. Умира на 82 години на 30 юни 2002 г. от левкемия.

По негови сценарии са заснети 11 филма и телевизионни постановки: “Козият рог”, “Семейство Калинкови”,“Кучета”, “Краят на песента”, “Мъжки времена”, “Ламята”, “Черешова градина” и други, както и телевизионната поредица “Капитан Петко войвода”. В драматургията навлиза с пиесата “По земята”. След това пише “Заключена пролет”, “Хайдути”, триптихът “Кучета”, “Лодка в гората” и “Пътеки”, “Празникът” и др. Други негови съчинения са: “Съперници”, “През вековете”, “Село Яворово, Асеновградско”, “Искрици от огнището”, “Хайдути”, “Жени-хайдутки”, “Матей Преображенски - Миткалото”, “Асеновград в миналото. Исторически, стопански и етнографски очерк”, “Родопски властелини”, “Село Манастир, Смолянско. Историческо, етнографско изследване”, “Шумки от габър. Книга за Родопите, “Диви разкази”, “Ламята”, “Капитан Петко войвода. Исторически очерк”, “Бодливата роза. Есета”, “Перуански записки”, “За творчеството”, “Последните мигове и гробът на Васил Левски”, “Истини в сянка”, “Светогорски записки”, “Африкански записки”, “Дневник. Книга първа. 1954-1962”, “Дневник. Книга втора. 1963-1966”, “Гробът на Васил Левски”, “През сито и решето” (автобиография), “Троянските коне в България”, “Дневници” (ръкопис).

През 1927 г. - Стефан Иванов Продев - български публицист и журналист, писател.

"Журналистиката не уморява, тя изхабява."

17ea0e194e998fd1a5ed56acb0eeda5fb-1.jpg

Дебютира през 1942 г. във в. "Железничарски подем". През 1945-1946 г. е член на редакторска колегия на в. "Средношколско единство". Редактор е във в. "Народна младеж" (1954-1956 г.). В периода 1957-1959 г. работи в отдел "Култура" на в. "Отечествен фронт", през 1959-1961 г. - в сп. "Септември", през 1961-1964 г. - в отдел "Публицистика" на в. "Литературни новини" (той е един от основателите на вестника), през 1965 г. - в сп. "Българска музика". Главен редактор е на изданията на БТА "ЛИК" и "Паралели" (1965-1979 г.), на сп. "София" (1979-1983 г.), на в. "Народна култура" (1990 г.), на в. "Работническо дело" (1989 г.; от 1990 г.- на в. "Дума"). През 1990-2000 г. е председател на СБЖ. Основател и главен редактор е на в. "Дума" (1990-1999 г.). Депутат е в VII ВНС (1990 г.) и в ХХХVI НС (от 1991 г.). Автор е на романизирана биография на Фр. Енгелс ("Фред, или Пролетта"). Пише пътеписи, в които представя впечатленията си от своите пътувания като специален кореспондент на БТА. Автор е на съчиненията: "Работнически вестник" - разобличител на милитаризма и царската военщина. 1900-1912” (1953 г.), "Паралели" (1962 г.), "Фред, или Пролетта" (1963 г.), "Отблясъци" (1968 г.), "Редове" (1971 г.), "Пътеписи" (1973 г.), "Червеното чудо" (1974 г.), "С обич и гняв. Есета" (1977 г.), "Живи теми" (1978 г.), "Мозайка" (1980 г.), "Пътуване към пижамата" (1982 г.), "Раждането на шедьоврите" (1983 г.), "Имало едно момче" (1986 г.), "Разказът на палача" (1987 г.), "В края на 80-те" (1990 г. ), "Забравени новели" (1994 г.), "Носене на кръста" (1993 г.), "Сваляне от кръста", "Неприятни разкази" (2001 г.), "Да се чете след сто години" (2001 г.). Умира на 4 септември 2001 г . в с. Енчевци, Тревненско.

Починали:

През 1896 г. - Димитър Христов Матов - български езиковед, етнограф и фолклорист.

Роден на 15 май 1864 г. във Велес. Завършва славянска филология в Харков (1888 г.), специализира във Виена и Лайпциг (1890-1892 г.). Преподавател е във Висшето училище в София. Печата трудове в “Периодическо списание”, “Сборник за народни умотворения”, “Български преглед” и др. Той е един от създателите на сп. “Книжици за прочит” и негов сътрудник. От 1892 г. до 1895 г. е съредактор (с Ив. Шишманов) на “СбНУНК”.

През 1978 г. - Емил Стефанов Джаков - български физик, академик от 1967 г.

Роден на 2 март 1908 г. Свищов. Завършва физика в Софийския университет през 1931 г. Специализира във Висшето техническо училище в Берлин в периода 1936-1937 г. От 1939 г. е доцент, а от 1942 г. – професор. Ръководител е на Катедрата по техническа физика във Физико-математическия (от 1963 - Физически), факултет на СУ ” Св. Климент Охридски” (1942-1967 г.). Директор е на Физическия институт на БАН в годините между 1948-1953 г. Завежда секция "Физическа и приложна електроника" във Физическия институт на БАН (1955-1963 г.), директор е на Института по електроника при БАН (1963-1978 г.), заместник-директор е в годините между 1959-1961 г. на Обединения институт по ядрени изследвания в Дубна (СССР, бивш). Научните му интереси са в областта на физическата електроника и радиофизиката. Открива измервателни методи за използване на диодите като чувствителни елементи. Създава теория на релетата за време, нови интегратори на нелинейните функции. Работи по методологични въпроси на метрологията. Автор е на научните трудове: "Мерене на комплексни електрични съпротивления при твърде високи честоти" (1938 г., на немски език, 1939 г.), "Теория на мостове с диод с наситен ток като чувствителен елемент" (1951 г.), "Влияние на колебанията на захранващото напрежение върху електронните релета за време и компенсирането му" (1955 г.), "Диоди с окисен катод в режим на насищане като чувствителен елемент" (1955, в съавторство с В. Кънев) и др.

Линк към коментар
Share on other sites

На 16 Септември:

През 1794 г.

051fae1e65fbb29d42d015be0bed24c6.jpg

Стойко Владиславов е избран от търновския митрополит за врачански епископ. Той приема името Софроний Врачански. Официалното ръкополагане в епископски сан става на 17 септември в Търново, а около 13 декември Софроний получава и султански берат за назначението си във Врачанската епархия. В своето “житие” Софроний отбелязва по този повод: “И като станах архиерей, в тоя ден голяма радост имаше в митрополията. И у нас вкъщи имаше трапеза и голямо посрещане. После седях в Арбанаси три месеца, докато се приготвя и докато ми дойде фермана и повелението от Цариград. ”

Софроний Врачански е деец на Българското Възраждане, книжовник, учител. Той е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Преписва на простонароден език два часослова и един дамаскин, съставя два сборника, прави преводи. Софроний Врачански описва живота си в оригиналната творба "Житие и страдания грешнаго Софрония". Тя е написана около 1805 г. в Букурещ и дълго време остава в ръкопис. Отпечатана е във в. "Дунавски лебед" през 1861г. (бр. 55-61, посмъртно).

През 1875 г. избухва Старозагорското въстание, организирано от Българския революционен централен комитет в Букурещ и ръководено от Стефан Стамболов, подпомаган от Захари Стоянов и Георги Икономов.

На заседание от 12 август същата година БРЦК преценява (предвид международната обстановка и избухналото през май въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза), че е настъпил благоприятен момент за общо въстание в България. Набелязани са главните райони за действие, както и комитетите, които ще ги ръководят. Планът на БРЦК предвижда въстанието да бъде подкрепено с чети отвън, както и да се подпали Цариград от група, ръководена от Стоян Заимов и Георги Бенковски. Най-оживена подготовка е извършена в Старозагорско. Османските власти разбират за подготвянето на въстанието и вземат бързи мерки за неговото предотвратяване - засилват охраната по р. Дунав и извършват арести в редица краища. На определената дата (14 септември 1875 г.) ръководителите на Старозагорския революционен окръг се събират в къщата на братя Жекови в Стара Загора и решават да изчакат пристигането на въстаниците от околните села и Чирпан и заедно с тях да излязат на Чадър могила, разположена в източната част на града. На 16 септември вместо очакваните 300 въоръжени бойци се явяват 24. Те сформират чета и няколко дни скитат из Балкана, след което се разпръскват. Пристигналите от селата въстаници, след като не успяват да се свържат с ръководството на въстанието, образуват две малки чети, предвождани от Руси Бакърджи и Хр. Шиваров. След кратки престрелки с башибозушки потери при с. Елхово (днес Милево) Руси Бакърджи е убит. Опити за вдигане на въстание са направени и в Русенско и Шуменско. В с. Червена вода е сформирана чета от 25 души, предвождана от Йордан Иванов. Тя е разбита бързо и разпръсната, а нейният войвода - заловен и убит от османските власти. В Шумен е образувана друга чета начело с Ат. Стойнов. Тя се насочва към Котленско, но след като разбира, че в Сливенския край въстанието не е избухнало, също се разпръсква.

През 1876 г. по време на Сръбско-турската война (1876 г.) при Гредетин (Сърбия) 2000 български доброволци начело с капитан Райчо Николов и войводата П. Хитов се сражават на страната на Сърбия. При подготовката им участва генерал-майор Иван Кишелски - първият българин с генералско звание.

Майор Райчо Николов е роден на 1 юни 1840 г. в Райковци. 14 годишен отива в Русе да учи кожухарство. По време на Кримската война (1853-1856 г.) преплува Дунава, обстрелван от турски патрули, за да предаде ценни сведения на руското командване в Гюргево. След войната е удостоен с титла потомствен дворянин и постъпва във военно училище в Русия. През 1857 г. получава първото си офицерско звание прапорщик. Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. По време на Руско-турската освободителна война е командир на рота от българското опълчение. За проявен героизъм при зашитата на Шипка е награден с орден “Св.Анна”. През февруари 1879 г. пристига в Пловдив и служи в Източнорумелийската милиция и жандармерия с чин капитан. През 1880 г. е назначен за командир на Пловдивската окръжна жандармерия. На 5 май 1882 г. е произведен в чин майор. Активно се включва в подготовката и осъществяването на Съединението. С ротата си майор Райчо Николов е сред участниците в свалянето на Главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. В деня на Съединението е застрелян в гръб от директора на пощата Костадин Тодоров. На 7 септември 1885 г. в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи тялото му е положено в Пловдивските гробища.

През 1899 г. Българското тайно революционно братство подписва обединителен протокол с БМОРК (Български македоно-одрински революционни комитети), саморазпуска се и се влива в БМОРК под натиска на Екзархията, на българското правителство и на Върховния комитет.

Българското тайно революционно братство е обединение на част от българската интелигенция в Македония и Одринско, привърженик на легалната борба в рамките на Османската империя. Братството е основано в Солун през 1897 г. по инициатива на Българската екзархия. Създателите му смятат, че на първо място трябва да се постави просветното движение.

През 1907 г. е основан Съюз на запасните офицери с 5-членен Управителен съвет.

Съюзът на запасните офицери е военна организация на офицерите от запаса. Образуван е като професионална организация. След Първата световна война (1914–1918 г.) придобива политическа насоченост. В редовете му навлизат и дейци на Военния съюз, като през 1921 г. във висшия му съюзен съвет са избрани запасният ген. В. М. Лазаров, запасните офицери Ст. Мошанов, Н. Рачев и др. През 1922 г. СЗО се федерира със Съюза на запасните подофицери (СЗП). Те, съвместно с Народния сговор, участват в държавния преврат на 9 юни 1923 г. и в разгрома на Юнското въстание от 1923 г. и Септемврийското въстание от 1923 г. През 30-те години на ХХ в. в редовете на СЗО започват вътрешни борби, които довеждат до разцепването на софийското дружество. Съюзът се обявява против деветнадесетомайците и подкрепя по-късно правителствата на ген. П. Златев, А. Тошев и Г. Кьосеиванов. Пропагандира идеите за силна власт, безпартийно управление и спазване на конституцията. През 1941 г. СЗО се включва като колективен член в Общия съюз на запасното войнство, който се противопоставя на антифашистката борба. Осъществява единодействие със СЗП, Съюза на бойците от фронта, организациите "Ратник" и "Родна защита". СЗО е разтурен след 9 септември 1944 г.

През 1913 г. е подписан Цариградският мирен договор между България и Турция: Портата си връща Източна Тракия с Одрин, а България получава Малкотърновско, Свиленград и излаз на Бяло море на запад от устието на р. Марица.

През 1944 г. е проведено първото заседание на ЦК на БРСДП. За главен секретар е избран Коста Лулчев.

През 1944 г. профсъюзни дейци-членове на БРП (к) и на БРСДП, вземат решение за създаване на Общ работнически професионален съюз (ОРПС).

Общият работнически професионален съюз е професионална организация, създадена през март 1945 г. от 32 новосформирани браншови профсъюза. След 9 септември 1944 г. съществуващите до момента казионни профсъюзи и Българският работнически съюз са разтурени. ОРПС си поставя за задача да работи за защита на непосредствените интереси на работниците и служителите, да съдейства за повишаване на производството и за осъществяване на политиката на отечественофронтовската власт. ОРПС взема участие в осъществяването на работнически контрол в предприятията, в организирането на съревнования в производството, във възстановяване на разореното от войната народно стопанство. През 1951 г. на III конгрес на ОРПС като негов ръководен орган се утвърждава Централен съвет на професионалните съюзи. През 1972 г. на VII конгрес е преименуван в Централен съвет на Българските професионални съюзи.

През 1944 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) командващият Трети Украински фронт маршал Фьодор Иванович Толбухин съобщава на военния министър Дамян Велчев, че "с цел скорошното разгромяване на немските войски чрез съвместните действия на съветските войски и българската армия" българските въоръжени сили трябва да минат на подчинение към съветското командване.

През 1949 г. ВНС приема нов Закон за БАН. Според него тя е "най-висшето държавно научно учреждение в страната и е подчинена на Министерския съвет". Целта й е да развива теоретичните и приложни науки с оглед те да се използват планомерно и всестранно за строителството на социализма. БАН трябва да работи за внедряването на марксисткия диалектически метод във всички области на науката. Тя "изучава и развива постиженията на световната и на първо място на съветската научна мисъл" и трябва да работи колективно и планово. Присъждането на научните степени "доктор" и "кандидат на науките" ще става по специален правилник, а за подготовка на нови кадри се утвърждава аспирантурата, въведена от 1947 г. Работата на БАН ще се осъществява не на основата на устав, а чрез утвърдени от правителството правилници. По съветски образец в БАН се създават седем отделения, чиито структурни части са институтите.

Родени:

През 1890 г. - генерал-лейтенант Константин Лукаш - началник щаб на армията (11 август 1941 г. – 11 май 1944 г.).

4eb7b95f75f9af639362c6be7f41c4da.jpg

Завършва Военното училище в София (1902-1909 г. ) и Военната академия в София (1926 г.). От 1909 г. е командир на взвод в 21-и пехотен полк. През септември 1912 г. става командир на телеграфната команда в 21-и пехотен полк. От 11 октомври 1912 г. до 9 август 1913 г. е командир на рота в 21-и пехотен полк. След това е завеждащ оръжието на 21-и пехотен полк (до 16 януари 1915 г. ). В периода януари 1915 г. до април 1918 г. е последователно командир на рота в 17-пехотен полк, командир на взвод в Школата за запасни подпоручици, командир на рота в 57-и пехотен полк, командир на взвод в Школата за запасни офицери, младши адютант в щаба на 4-а пехотна дивизия, командир на рота и после на дружина в 16-и пехотен полк, офицер за поръчки в щаба на 4-а пехотна дивизия, командир на взвод във Военното училище. От 5 април 1918 г. е помощник-началник на Оперативната секция в Щаба на действащата армия. В периода 17 декември 1918 г. – 1 юни 1919 г. е адютант на 1-а биргада на 2-а пехотна дивизия. От 1 юни 1919 г. е командир на дружина в 21-и пехотен полк. В периода 19 декември 1919 г. – 1 юни 1920 г. е домакин на 21-и пехотен полк. След това е командир на картечна рота в 9-и пехотен полк, строеви адютант при щаба на 2-а военноинспекционна област, началник на 10-и пограничен участък, домакин и помощник-началник на 4-и пограничен сектор. От 1926 г. е началник секция в Щаба на армията. От 2 септември 1927 г. до 24 юли 1928 г. е командир на 2-а жандармерийска дружина и пехотна дружина в ШЗО. В периода юли 1928 г. - май 1931 г. е инспектор на класовете на Военното училище. От 1930 г. е началник-щаб на 6-и пехотен полк. Флигел-адютант в Свитата на Цар Борис III е от 20 май 1932 г. –10 септември 1934 г. От септември 1934 г. юни 1935 г. е началник-щаб на 4-а военноинспекционна област. След което е началник на Пехотната школа. Командир е на 1-а пехотна дивизия от 14 ноември 1935 г. до 1938 г. След това е началник на 1-а армейска област. В периода 11 август 1941 г. – 11 май 1944 г. е началник на Щаба на войската. От 11 май 1944 г. е главен инспектор на войската. От 13 септември 1944 г. е в запаса. Разстрелян е на 15 март 1945 г. Награди: Орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас; Орден "Свети Александър" с мечове по средата, 3-та и 4-та степен; Орден "За военна заслуга" 2-ра, 3-та , 4-та и 5-та степен с корона и военно отличие.

През 1898 г. - Марин (Марио) Тодоров Жеков - български художник маринист, сценограф.

Жеков е член на Дружеството на южнобългарските художници (от 1920 г.). Рисува предимно пейзажи, посветени на морето, планината и старите български градове. Пътува в чужбина, рисува пейзажи от Ривиерата, Цариград, Дубровник, Кавала. Някои творби: "Старият кей" (1937 г.), "Пейзаж от Несебър", "Остров “Св. Анастасия", "Рибарски лодки" (1941 г.), "Пейзаж Бунарджика" и др. Негови сценографски проекти за постановки са реализирани на сцената на Пловдивския театър (1927-1941 г.): "Майстори" от Р. Стоянов (1928-1929 г.), "Албена" (1929-1930 г.) и "Милионерът" (1930-1931 г.) от Й. Йовков, "Свекърва" от А. Страшимиров (1931-1932 г.), "Вражалец" от Ст. Л. Костов (1932-1933 г.) и др. Марин Жеков умира през 1955 г. в София.

През 1902 г. - Камен Зидаров (псевдоним на Тодор Събев Манев) - български писател и преводач.

Зидаров завършва гимназия в Търново през 1922 г. Литературните му опити започват с поезия, която публикува още като ученик в различни провинциални издания. Работи в Перник като книговодител, библиотекар, участва в основаването на Работнически драматичен театър. До 9 септември 1944 г. активно сътрудничи на левия печат. След 9 септември 1944 г. е директор на Военния театър (до 1945 г.), редактор във в-к "Отечествен фронт" (1947 г.), директор на филиала при Народния театър (1948 г.), директор на Народния театър (1949-1954 г.), редактор и завеждащ отдел "Критика" в сп. "Септември" (1956-1960 г.), секретар на СБП (1948 г.). Особено силно е присъствието му в българската социална драматургия. Към края на живота си пише мемоарна проза. Негови съчинения: "Тишина" (1936 г.), "Антена" (1938 г.), "Царска милост" (1949 г.), "Усилни години" (1955 г.), "За честта на пагона" (1957 г.), "Безсмъртна песен" (1959 г.), "Блокада" (1960 г.), "Калоян" (1969 г.), ""Среща в Рим" (1978 г.), "Броеница на времето" (1982 г.), "Пламъци от изпепеляваща любов" (1986 г.), "Соната за живота и смъртта" (1987 г.) и др. Сценарист на филма "Царска милост" (1962 г.). Умира в София през 1987 г.

Починали:

През 1894 г. - Ангел Тихов Обретенов - български революционер.

Роден през 1837 г. Син на Т. Обретенова. Участва в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа (1868 г.). Ангел Обретенов е заловен от турците, след като е ранен в битката край с. Вишовград. Осъден е на доживотна каторга в Палестина. Освободен е през 1878 г. по силата на обща амнистия. Оставя ценни спомени за заточението си. Въз основа на спомените на Ангел Обретенов, Захари Стоянов пресъздава четническата епопея през 1868 г. в книгата "Четите в България".

През 1932 г. - Александър Андреев Танев - български офицер, генерал-майор.

Роден на 1 септември 1863 г. Завършва Военното училище в София (1883 г.) и Юридическия факултет на Хайделбергския университет (1889 г.). Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като офицер в Лейбгвардейския ескадрон в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. През Балканската война (1912-1913 г.) участва с Втора конна бригада при пленяването на Мехмед Явер паша. От 1913 г. до 1915 г. е инспектор на конницата. През Първата световна война Танев е командир на кавалерийската дивизия и след това на Първа Софийска дивизия.

През 1995 г. - Румяна Димитрова Узунова - българска писателка, журналистка, литературен критик.

Узунова е родена на 18 април 1936 г. Завършва МЕИ в София през 1959 г. Следва задочно българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. До 1961 г. е проектант в “Енергопроект” и преподавател в техникума “Киров” в София. През 1961-1963 г. е редактор във в. “Учителско дело”, откъдето е уволнена по обвинението “поет херметист”. От 1964 г. до 1974 г. е учителка в Техникума по автоматика в София. В периода 1971-1974 г. е редактор на в. “Литературен фронт”, откъдето също е уволнена; спряно е телевизионното й предаване “За и против”. През 1973 г. е заклеймена от ДС като “противник на партийността в литературата”. От 1978 г. работи в “София-прес”. Емигрира по политически причини в Париж през 1980 г. От септември 1981 г. е в нюйоркското бюро на “Свободна Европа”. Румяна Узунова се завръща в България по време на екофорума през октомври 1989 г. От 1991 г. ръководи българското бюро на радио “Свободна Европа”. В България се съхранява богатият й документален и аудиоархив.

Линк към коментар
Share on other sites

На 17 Септември:

През 1794 г. Софроний Врачански е официално ръкоположен в епископски сан. На предходния ден в Търново е избран от търновския митрополит за врачански епископ и тогава приема името Софроний Врачански. Истинското му име е Стойко Владиславов. Около 13 декември Софроний получава и султанския берат (указ на султан, дарствена грамота носеща подписа на султана) за назначението си във Врачанската епархия. В своето “житие” Софроний отбелязва по този повод: “И като станах архиерей, в тоя ден голяма радост имаше в митрополията. И у нас вкъщи имаше трапеза и голямо посрещане. После седях в Арбанаси три месеца, докато се приготвя и докато ми дойде фермана и повелението от Цариград.”

През 1834 г. Високата порта издава заповед, с която се забранява износа на зърнени храни от Северна България и се иска 550 000 килета (мярка за тежест за зърнени храни) пшеница да се осигурят "за нуждите на държавните складове".

През 1877 г. по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Сюлейман паша предприема последен опит да превземе връх Шипка. Неговите войски настъпват сутринта, успяват да превземат Орлово гнездо и обграждат в непосредствена близост руските позиции на връх Св. Никола. Няколко часа по-късно след три контраатаки турците са изтласкани от Орлово гнездо и са принудени да отстъпят.

Целта на Сюлейман паша е да съедини армията си с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен. Сюлейман паша командва турската армия в боевете за София, Пазарджик и Пловдив, след което отстъпва към Кърджали-Момчилград-Галиполи, за да осигури охраната на Цариград. През 1878 г. е осъден на 15 години затвор за недобро командване, но скоро след това е помилван.

През 1886 г. генерал Н. Каулбарс, извънреден пратеник на руския император, обявява бъдещите избори за трето Велико Народно събрание за незаконни и предприема обиколка в Северна България, като агитира за русофилите. Кабинетът изпраща полковник Рачо Петров да неутрализира агитацията.

Изборите за трето Велико Народно събрание са свикани след детронацията на княз Александър Батенберг и настъпилата политическа криза в България.

Вътрешнополитическата и международна криза, в която изпада България е свързана с борбата между русофилски и русофобски настроени среди сред българското общество по отношение на външнополитическата ориентация на страната. Управлението на Регентството, в което влизат Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров, довежда до надмощие на русофобите в политическия живот. Част от русофилски настроените офицери и политици са принудени да напуснат страната. Така в Турция, Румъния и Сърбия се формира значителна българска политическа емиграция 1886–1887 г. В Румъния офицерите емигранти образуват Революционен комитет, който си поставя задачи да прехвърля чети в България и да организира бунтове (в Русе и Силистра 1887 г.). Кризата в България се задълбочава от опита на Русия да се намеси грубо във вътрешния живот на страната, което довежда до скъсване на дипломатическите отношения между двете държави (1886 г.). Регентството успява да се справи с вътрешното недоволство. С подкрепата на Австро-Унгария за княз на България на 25 юни 1887 г. е избран Фердинанд Сакскобургготски. Политическата криза обаче изцяло е разрешена след възстановяването на дипломатическите отношения с Русия и признаването на княз Фердинанд I от всички държави, подписали Берлинския договор през 1878 г.

През 1908 г. в периода 17 септември – 20 ноември е проведена обща стачка на сливенските текстилни работници, която довежда до създаване на картел на текстилните фабриканти – Картел на сливенските текстилни фабрики, които на 18 септември извършват локаут и стачката завършва без успех.

През 1912 г. България, Сърбия и Гърция отправят ултиматум до Високата порта веднага да изпълни Берлинския договор (мирният пакт подписан след Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., съгласно който България получава свободата си) и да даде автономия на европейските си вилаети. След последвалия категоричен отказ от страна на Османската империя в същия ден е обявено военно положение и обща мобилизация в балканските страни. На 18 септември Турция също обявява обща мобилизация и военно положение. Неизпълнението на ултиматума е формалният повод за избухването на Балканската война (1912-1913 г.).

Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) срещу Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет.

През 1922 г. Първият събор на Конституционния блок в Търново е разгромен от привърженици на управляващия страната Български земеделски народен съюз (БЗНС), събрани на конгрес на цвеклопроизводителите. Водачите на блока са арестувани, а имуществата им са поставени под запрещение с Постановление на кабинета от 24-та дата същия месец.

Конституционният блок е политическа групировка, образувана на 6 юли 1922 г. от Обединената народнопрогресивна, Демократическата и Радикалната партия. Поставя си за задача да сплоти десните политически сили в страната против управлението на Българския земеделски народен съюз и растящото влияние на Българската комунистическа партия. За сваляне правителството на Александър Стамболийски Конституционният блок проектира свикването на три събора на своите привърженици: в Търново, Пловдив и София. На 10 август 1923 г. след образуването на Демократическия сговор Конституционният блок престава да съществува.

През 1923 г. се провежда нелегален конгрес на Тракийската революционна организация в Хасково.

Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО) е революционна организация на тракийските българи, която се бори за автономия на цяла Тракия, оказала се след края на Първата световна война 1914–1918 г. вън от пределите на България. Организационните й структури са нелегални бойни групи, ръководени от районни отговорници и пунктови началници. Формира и свои въоръжени чети, ръководени от войводи. Като цяло ВТРО е учредена на 17 септември 1923 г. от дейци на разтурената вече Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация (БТВТРО). Установява контакти с легалните тракийски дружества в Хасково, Кърджалийско и Смолянско. Сформираните въоръжени чети съсредоточават своята дейност главно в пределите на Западна Тракия. За набиране на средства облага с данък едрите тютюневи фирми. Дейността й продължава до лятото на 1926 г., когато е принудена да се саморазпусне. Официално това става на 12 октомври 1927 г., като функциите й поема Комитетът за свободата на Тракия (КСТ). По-видни ръководни дейци на ВТРО са Д. Маджаров, П. Поптрендафилов, К. Георгиев, Д. Николов и други.

През 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев чете на митинг пред Съдебната палата в София програмата на правителството на Отечествения фронт (ОФ) – общодемократична платформа на четирите отечественофронтовски партии, която предвижда извършване на реформи във всички сфери на политическия, икономическия, социалния и културния живот на страната.

През 1945 г. е публикуван указ на регентите, с който отложените парламентарни избори са насрочени за 18 ноември 1945 г. Решението на правителството е взето на 14 септември 1945 г.

Изборите за ХХVІ Народно събрание са бойкотирани от опозицията. Гласуват 3 853 097 или 85,60 % от гласоподавателите, от които 3 397 672 бюлетини или 88,18 % са подадени за Отечествения фронт (ОФ). Недействителните бюлетини са 455 425.

През 1948 г. с постановление на Министерския съвет на основата на Агрономическия, Лесовъдния, Ветеринарномедицинския и Зоотехническия факултет на Софийския университет е създадена Селскостопанска академия "Георги Димитров" – София.

През 1949 г. Шестото Велико Народно събрание завършва своята дейност. За около три години то приема 241 нови закона, 120 изменения и допълнения на закони и 90 законодателни предложения. Негов председател е Васил Коларов.

Родени:

През 1843 г. - Михаил Дмитриевич Скобелев – руски военачалник, генерал от пехотата.

В похода срещу Хива в Средна Азия (1873-1876 г.) е началник на наказателната експедиция против метежите в Кокандското ханство и след това - генерал-губернатор на Ферганска губерния (1876 г.). Участва в Руско-турската война (1877-1878 г.), където показва изключителни способности на командир. По време на втория щурм на Плевен (18. (30 – нов стил) юли 1877 г.) командва казашка бригада. За блестящата победа при Ловеч (22 август / 3 септември 1877 г.) е произведен в чин генерал-лейтенант. По време на третия щурм на Плевен 30-31 август (11-12 септември) успешно превзема редутите в южната част на Плевен, но не получава подкрепления и отстъпва с цената на много жертви. След това става командир на 16 дивизия и с нея осъществява трудния зимен преход през Стара планина. В сражението при Шейново (27-28 декември 1877 г. – 8-9 януари 1878 г.) осигурява разгрома на турската армия. Като командир на авангарда на руската армия превзема Одрин и през февруари 1878 г. – Сан Стефано. След войната е командир на корпус. През 1880-1881 г. е началник на т. нар. Ахал-текинска експедиция, по време на която Туркмения присъединена към Руска империя. Умира на 25 юни 1882 г. в Москва.

През 1898 г. - Христо Смирненски - български поет и писател.

Hrsmirnenski.jpg

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден в град Кукуш, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско "присъствие".) Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници.

От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К'во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза".

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция и Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава и напуска Военното училище.

Цивилният живот не предлага много радости на младия хуморист. Той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си - отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор...

През пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а през следващата - на комунистическата партия.

През ноември 1919 г. по решение на партията започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него - хуморът му става все по-социално насочен... В края на февруари 1922 г. партийното издателство - Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" - отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".

Творчество

През 1950 г. - Минчо Николаев Минчев - български цигулар виртуоз.

mincho_minchev_01.jpg

Започва да свири на цигулка на 4-годишна възраст. На 9 години е лауреат на Първи републикански фестивал на художествена самодейност в София. През 1964 г. печели I награда на III общобългарско състезание за деца и юноши. Три години по-късно е носител на I награда за млади таланти в Русе и VI награда на конкурса “Х. Виенявски” в Полша. Завършва Българската държавна консерватория (БДК) през 1973 г. като ученик на Ем. Камиларов. В периода 1974-1976 г. специализира в Лондон при И. Нийман. Концертира като солист в известни симфонични оркестри от Европа и Америка. Репертоарът му обхваща творби от различни стилове и епохи. Изпълненията му се отличават с виртуозна техника и изразителен тон. Професор в Музикалната академия в Есен, Германия (от 1990 г.). Цигулката, на която свири е “Страдивариус Барон Витгенщайн” от 1716 г. Работи с Кралската Лондонска филхармония, Лондонски симфоничен оркестър, Дрезденска филхармония, Симфоничния оркестър на Амстердам и др. Води майсторски класове в България, Германия, Куба, Южна Корея, Мексико, Гърция, Австралия. Член на журито на лютиерските конкурси в София “Карл Флеш” в Лондон и др. Носител е на наградите “Н. Паганини”, “Карл Флеш”.

Починали:

През 1422 г. - Константин Видински - син и наследник на видинския цар Иван Срацимир, провъзгласен за “млад цар” още докато баща му е жив.

През 1394 г. заедно с Йоасаф Бдински Константин посещава наскоро завладяната столица Търново за преговори с османските власти, при което са му дарени мощите на св. Петка Търновска. Предполага се, че към 1396 г. или 1397 г., когато султан Баязид I достига Видин, Иван Срацимир е пленен и хвърлен в затвора в турската столица Бурса. Съществуват различни версии за съдбата на Константин по това време - според едни той търси убежище в Унгария. Според други - Константин остава като османски васал във Видин. През 1402-1403 г. започва действие срещу турците, като се възползва от катастрофата при Анкара (1402 г.). Според писмо на унгарския крал Сигизмунд (1404 г.) Константин е “прославен император на България” и унгарски съюзник срещу турците. През 1408-1413 г. (т. нар. въстание на Константин и Фружин) Константин, подкрепян от братовчед си Фружин (син на Иван Шишман) предприема мащабни освободителни действия, съпътствани от някои неуспехи (например в борбата със султан Муса). През 1413 г. Константин преминава на страната на султан Мехмед I и след победата над Муса при Чамурли (с. Шишманово, Софийско - днес под водите на язовир Искър) продължава да управлява Видинското царство. Съдбата на Видинската държава е неясна, като е най-вероятно последните остатъци от самостоятелната българска власт да са унищожени съипрез 1422 г. от войските на султан Мурад II. След окончателната гибел на царството Константин бяга в Унгария, скоро след което се установява и умира в сръбската столица Белград.

През 1949 г. - Анастас Георгиев Бендерев - българин, генерал от руската армия.

Роден в Горна Оряховица на 25 март 1859 г. Участва в четата на Георги Измирлиев и Тодор Велков през 1876 г. Завършва Военното училище в София (1879 г.), Николаевска академия на генералния щаб (1885 г.) и кавалерийска школа в Санкт Петербург. През Сръбско-българската война (1885 г.) командва десния участък на Сливнишката позиция, проявява инициатива и спомага за спечелване на сражението, което определя изхода на войната. Участва в преврата на 9 август 1886 г. Емигрира в Русия. В руската армия достига чин генерал-лейтенант. Бендерев е автор на трудове за войните през 1885 г., географията и статистиката на Македония и др. След края на Първа световна война той се завръща в България. Издава книга "История на българското опълчение" (1930 г.).

Линк към коментар
Share on other sites

На 18 Септември:

През 1854 г. Георги Раковски разпуска четата си поради оттеглянето на руската армия от Балканите по време на Кримската война (1853-1856 г.) и предвид настъпващата есен.

По време на войната Раковски постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен, където създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград. Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата "Горски пътник" и скицира спомените "Неповинен българин". В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение "Постъп (марш) българский". По късно заминава за Букурещ, а от там за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница" (юни - октомври 1857). С него поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. "Дунавски лебед". В Нови Сад издава "Предвестник горского пътника". Започва да печата началото на поемата си "Горски пътник", изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество.

През 1879 г. Княз Александър I заминава за Букурещ, на своето първо официално посещение в чужбина. За княжески наместник е назначен министър-председателят Тодор Бурмов.

Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявяват за олигархично управление) и с нейна помощ се стреми да засили личната си власт. На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К. Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира (отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията (1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив, князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията. Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до известна степен за закрепване на положението му вътре в страната. Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

През 1912 г. започва формиране на 70 доброволчески чети (между 10 и 30 четници) от тракийски и македонски българи по план на Александър Протогеров и Петър Дървингов, ръководени от Щаб на партизанските отряди. От 22 септември започват да навлизат в Македония и Одринско, да извършват разузнавателна дейност и да формират местни чети по селата, като съдействат на българските и съюзническите войски. На 21 януари 1913 г. четите са разпуснати и се вливат в Македоно-одринското опълчение. От началото на май 1913 г. са създадени малки разузнавателни чети за наблюдение на окупираните от Сърбия и Гърция райони в Македония.

През 1923 г. правителството на проф. Александър Цанков иска и получава разрешение от Междусъюзническата военнотехническа комисия за свикване на 3000 наборници за потушаване на комунистическите бунтове.

През 1944 г. е обявено е военно положение в България. Решението е взето на 8 септември 1944 г. от кабинета на Константин Муравиев. Кабинетът на Константин Муравиев съществува само няколко дни - от 2 до 8 септември 1944 г. През това кратко време той успява да наложи оставката на проф. Богдан Филов от Регентския съвет, да забрани някои от казионните организации и да обяви война на хитлеристка Германия. Обявената му война от правителството на СССР на 5 септември 1944 г. сериозно разколебава неговите позиции и на 8 срещу 9 септември е свален. След станалата правителствена промяна Муравиев е задържан и осъден от Народния съд на доживотен затвор. По-късно присъдата му е смекчена и в средата на 50-те години е пуснат на свобода

През 1944 г. започва да излиза в. "Работническо дело" като орган на БРП (к), с главен редактор Крум Кюлявков, заменен след месец от Димитър Ганев.

"Работническо дело" е обществено-политически вестник; орган на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Излиза в София до февруари 1944 г. Подновен е след 9 септември 1944 г. До 1939 г. е орган на Работническата партия, а след сливането й с БКП (1939 г.) е приемник на в. "Работнически вестник" и орган на Българската работническа партия. Редакцията на вестника се състои от следните членове: Хр. Калайджиев, А. Стоянов, Е. Стайков, Ц. Драгойчева, Д. Ганев, Тр. Костов и др. За да се предпазят тези кадри, за отговорни редактори са обявявани редови партийни членове, които да поемат ударите на властта срещу вестника. До 9 септември 1944 г. 36 души от тези редактори са хвърлени в затвора.

През 1960 г. закрита е изложбата "2500 години изкуство по българските земи", която е открита на 28 юни в Париж. Изложбата е посетена от 6 000 души.

Родени:

През 1942 г. - Аксиния Добрева Джурова - български изкуствовед, медиевист, славист.

Завършва българска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1965 г.) и история и теория на изкуството в Московския университет (1969 г.). От 1974 г. е доктор е по изкуствознание. От 1970 г. е научен сътрудник е в Институтът по изкуствата при БАН, а от 1984 г. е професор е по визуално изкуство в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. През 1972 г. специализира в Белградския университет. Гост-професор е в Йейлския университет, САЩ (1989 г.), в C.N.R.S. - Париж (1992 г.), във Венеция (1995 г., 1997 г.). От основаването през 1986 г. на Центъра за славяно-визуални проучвания "Иван Дуйчев" към Софийския университет “Св. Климент Охридски” е негов директор. От 1986 г. до 1997 г. е вицепрезидент на MAIRSK, от 1997 г. е генерален секретар на MAIRSK при ЮНЕСКО. Аксиния Джурова е първата жена, работила с фондовете на Ватиканската библиотека и първата жена събеседник на японския мислител Дайсаку Икеда в поредицата му от диалози със световни личности. Работи в областта на средновековното изкуство (изследва и популяризира илюстрирани славянски и визуални ръкописи) и в оперативната критика за съвременното изобразително изкуство. Носител е на наградата на СБХ за изкуствознание и критика "Н. Райнов". Основните й трудове са - албуми: "Христо Йончев-Крискарец", "Елза Гоева", "Владимир Пешев", "Иван Вукадинов"; книги: "Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и секретния архив на Ватикана, IX-XVII в.", "Славянски ръкописи в Британския музей и библиотека", "1 000 години български книжни Орнаменти и миниатюри", "24 миниатюри от Томичовия псалтир", "Каталог на славянските ръкописи във Ватиканската апостолическа библиотека", "Славянски, гръцки и ориенталски ръкописи във фонда на Центъра за славяно-визуални проучвания “Иван Дуйчев", "Томичовият псалтир", "Въведение в славянската кодикология", "Славянски ръкописи от сбирката на Центъра за славяно-визуални проучвания “Иван Дуйчев", XIV-XIX в.", "Духът на лъва. Диалог между Дайсаку Икеда и Аксиния Джурова" (1999 г. на японски, 2000 г. на български, "Каталог на славянските ръкописи от Самоков, XIV-XIX в.".

През 1945 г. - Руси Иванов Чанев – български драматичен и филмов актьор.

64222.jpg

"Мисля за публиката. Ще ми се да вярвам, че ще удържа на принципа си

да участвам само в неща, които сам бих отишъл да гледам"

Завършил е актьорско майсторство при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов (1963-1967). Бил е артист в театрите в Пловдив, в Младежкия и театър София. През 1990 г. с група колеги основава Малък градски театър Зад канала, където два сезона е и директор. В трийсетгодишната си актьорска кариера е изиграл над 100 роли в театъра, телевизията и киното. Неговите най-известни роли в киното са във филмите Авантаж (1977), Осъдени души (1975), Време разделно (1988), Кръвта остава (1980) и Мера според мера (1981). Особено успешно е сътрудничеството му с режисьора Георги Дюлгеров. Играе в българското кино от около 40 години.

Първите му опити са публикувани на страниците на сп. Родна реч, а по-късно - на страниците на в. Студентска трибуна и в Народна младеж. В съавторство е написал за театъра драматизации по Утрините тук са тихи на Б. Василиев, Кристалният Джакомо от Дж.Родари, Глътка любов-залък свобода по Тургенев и Живей и помни по В.Распутин, а за киното - сценариите на филмите Авантаж и Мера според мера.

През 1966 година заедно с художника Младен Младенов издават първата си книга Три неснимани филма, както и романа-касета Битак, за който са отличени с литературната награда Огнище. Играе в постановките “Нервна система”, “Рожден ден”, “Имен ден”, “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, “Живей и помни”, “Синьо-белият скреж”, “Атентатът в затворена улица”, “Професионалист”, “Среща с непознати”, “Хамлет”, “Първите”, “Закуска с неизвестни лица”, “Зимна приказка”, “Антигона”, “Индийското въже”, “Години на странстване”, “Легенда за майката”, “Къщата” и др. Снима се и в ТВ - “На полза роду”, “Влизането забранено”, “Случка от лятото”, “Дворът на малките” , “Гълъбицата” (1970 г.), “Опечалена фамилия”, “Пленници на времето”, “Необикновен процес”, “Каин и магьосникът” и др. В киното е от средата на 60-те години на ХХ в. В края на 70-те години става особено популярен след излизането на “Авантаж”. Филмография: “Понеделник сутрин”, “Горещо пладне”, “Цар и генерал”, “Най-дългата нощ”, “Случаят “Пенлеве”, “Иконостасът”, “Птици и хрътки”, “Бялата одисея”, “Бразилска мелодия”, “Осъдени души”, “Войници на свободата” , “Кръвта остава”, “Илюзия”, “Мера според мера”, “Константин философ”, “19 метра вятър”, “Време разделно”, “Голгота”, “Приятелите на Емилия”, “Суламит”, “Версенжеторикс”, “Подгряване на вчерашния обяд” . Съсценарист, заедно с Г. Дюлгеров на най-представителните им съвместни филми - “Авантаж” и “Мера според мера”. Награди: от СБФД, от Варненския кинофестивал (1978 г., 1982 г., 1986 г.), от САБ, от националните прегледи на българската драма и театър (1982 г. 1984 г., 1989 г., 1990 г.).

През 1945 г. - Катя Кирилова Паскалева – българска актриса.

e756e00d088ad731ceef38977e12a2f0.jpg

"Хората станаха по-материални, отколкото заслужава

един кратък човешки живот. Забравят, че всичко е тленно."

През 1967 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов в класа на Методи Андонов. Работи в драматичните театри в Толбухин и Пазарджик, в Пловдив, в Драматичен театър София . От 1985 г. е в Държавния сатиричен театър Алеко Константинов. Член е на Съюза на българските филмови дейци /СБФД/. Сред най-известните и запомнящи се участия във филми на Катя Паскалева са ролите й от Козият рог, Понеделник сутрин, Матриархат, Отклонение, Шарен свят, Мъже без работа, Нона, Иван Кондарев, Вилна зона, Слънчев удар, Звезди в косите, сълзи в очите, Елегия, Най-тежкият грях, Равновесие, Поетът и дяволът, Тази хубава зряла възраст, Ева на третия етаж, Спирка за непознати, Аз, графинята, Брачни шеги, Мълчанието, Аритмия , Хайдути. лбена от Албена на Йовков, Розалинда в Както ви се харесва на Шекспир, Нина Заречная от Чайка на Чехов, Мег в Рожден ден и Сара в Любовникът от Харолд Пинтър са сред най-забележителните театрални роли на Катя Паскалева. През 1972 г. в Панама Катя Паскалева получава награда за женска роля във филма Козият рог, през 1973 г. - награда Фемина в Брюксел, отличие за принос в развитието на световното кино - в Карлови Вари през 1976 г. През същата година получава и награда Златна роза за женска роля във Вилна зона. Сред другите отличия на Катя Паскалева са наградата на СБФД за женска роля за филма Памет през 1986 г. и наградата за поддържаща женска роля за филма Ева на третия етаж. Умира на 23.07.2002 г. в София.

Починали:

През 1753 г. - Христофор Жефарович – български художник и бележит график.

Христофор Жефарович е роден в гр. Дойран в края на XVII в. Биографичните данни за него са твърде оскъдни. Знае се, че работи предимно сред австрийските сърби в Бочани, Белград, а също и във Виена. Като художник се занимава с претворяване образите на много лица от миналото на славянските народи. Изработва много икони, фрески и щампи. Най-значителното му творение е книгата "Стематография", представляваща албум с гравюри на мед и с графики и текст. Тя се издава с помощта на сръбския патриарх Арсений IV през 1741 г. В нея личат образите на редица български и сръбски владетели, както и на някои светци. Освен това в нея се отпечатват и гербовете на 56 страни със съответните пояснения под тях, направени в стихотворна форма. Значителен интерес представлява българският герб - разярен лъв с корона на главата. От този герб по-късно се пресътворява и държавният герб на България. За първообраз на "Стематографията" послужват съчиненията на Павел Ритер Витезович и Мавро Орбини. Жефарович издава и други свои книги с гравирани образи: "Описание на Ерусалим" (1748 г.) и пр. Пресъздадените от него образи намират широко разпространение в българските земи и сред другите балкански народи. Те допринасят за укрепване на тяхното национално самосъзнание. Умира в Богоявленския манастир в Москва, където се съхраняват и малкото останали от него документи, сред които е и едно завещание, удостоверяващо българския му произход.

През 1906 г. - Натанаил Охридски и Пловдивски (Нешо Стоянов Бойкикев) – български висш духовник, книжовник, участник в националноосвободителното движение, почетен член на БКД (1884 г.).

Роден на 26 октомври 1820 г. в с. Кучевища, Скопско. Учи в Скопие, Самоков и Прилеп. Приема монашество в Зографския манастир (1837 г.). Учи в Духовната академия в Киев (1851 г.). Учителства в Зографския манастир, а след това е управител на имотите на Добровецкия манастир в Молдавия (1869 г.). Той е пръв екзархийски митрополит в Охрид (1872-1877 г.); обвинен от турската власт за бунтовник и принуден да напусне епархията. Управител е на Ловешката епархия от 1879 г. до 1891 г., митрополит е в Пловдив от 1891 г. до 1906 г. Поддържа връзка с Георги Сава Раковски и Васил Левски. Натанаил Охридски и Пловдивски е един от организаторите на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). Автор е на религиозни съчинения.

Линк към коментар
Share on other sites

На 19 Септември:

През 1918 г. в хода на Първата световна война след двудневни ожесточени боеве 9-а пехотна плевенска дивизия с командир ген. Владимир Вазов спира настъплението на англичаните при Дойран.

Дойранска епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран.

На 16 септември 1918 частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я Девета плевенска дивизия, която по това време е в състав 58-и, 17-и, 33 и и 57-и пехотни полкове, както и 34-ти полк в дивизионен резерв и 4-и полк в армейски резерв (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.

През 1919 г. проектодоговорът за мир, изготвен на Парижката мирна конференция, след края на Първата световна война, е връчен официално на България с право на отговор в рамките от 25 дни. През септември и октомври се организират протестни акции в цялата страна. На 16 октомври започва разглеждането му в Народното събрание. Прието е мотивирано възражение от три ноти.

През 1924 г. Татарбунарското въстание в българските райони на Бесарабия срещу румънския режим, организирано от Коминтерна е жестоко потушено от румънската армия.

През 1861 г. над 20 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Русия и получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци. Преселниците от Бесарабия поставят началото на друга българска общност - таврийските българи.

След като през 1878 г. Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя в Бесарабия се засилват процесите на русификация. За това спомага и преселването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати. Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение.

След 1918 г. и краха на Руската империя Румъния завладява Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление всички културни-просветни права на българите са изцяло отнети. Това води дори до случаи на въоръжена съпротива от страна на българите. През 1924 г. избухва т.нар. Татарбунарско въстание, потушено с кръв от страна на румънските власти. Междувременно, се засилват тенденциите на откъсване от българите на гагаузите, които до този момент се приемат за говорещи на турски език българи.

През 1930 г. в София е открит 5-ти събор на руските учени зад граница. Съборът е организиран от Славянското благотворително дружество и дружество "Славянска беседа".

През 1944 г. се провежда учредително събрание на Съюза на художниците в България.

През 1893 г. е основано първото професионално сдружение на художници, наречено “Дружество за поддържане на изкуството в България”. По-късно се появяват още няколко подобни организации, които през 1932 г. се обединяват в Съюз на дружествата на художниците в България, преименуван през 1944 г. на Съюз на художниците в България / от 1953 г. - Съюз на българските художници/. Съюзът на българските художници е творческо сдружение с идеална цел. Неговите ръководни органи са: Общо събрание, Управителен съвет, Оперативно бюро и Председател.

През 1970 г. във Варна приключва Седмият световен конгрес по социология. Организиран е от Българската социологическа асоциация. В конгресът участват около 3200 социолози от 14 страни. Представени са над 1040 доклада.

Родени:

През 1865 г. - Тодор Зафиров Митов - български офицер, генерал-майор (1915 г.).

Завършва Военното училище в София (1885 г.) и Генералщабната академия в Белгия (1896 г.). По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на 4-та рота от 2-ра пехотен Струмски полк. Сражава се при Брезник и Пирот. Старши адютант е в 1-ва пехотна дивизия (1899 г.), началник-щаб на 1-ва бригада от 2-ра пехотна Тракийска дивизия и началник-щаб на 3-та пехотна дивизия (1906 г.). На 15 октомври 1908 г. е произведен в чин полковник. Служи като командир на 9-та пехотен Пловдивски полк (1909 г.) и началник на Военното училище (1911 г.). През Балканската война (1912-1913 г.) командва 1-ва бригада от 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в боевете при Булаир. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) воюва със сърбите при Кочани, Струмица и Калиманци. След войната е начело на 1-ва бригада от 6-та пехотна дивизия (1914 г.), ръководи отдел “Военноучебни заведения” (1915 г.). През Първа световна война е начело на 8-та пехотна Тунджанска дивизия в състава на Първа армия, воюва на Македонския фронт при Скопие, Битоля, Охрид и завоя на р. Черна. Излиза в запаса през 1916 г.

През 1889 г. - Чавдар Петров Мутафов - български белетрист и художествен критик, съпруг на Ф. Попова-Мутафова.

Завършва гимназия в София, машинно инженерство и архитектура в Мюнхен. Представител е на формализма и експресионизма в българската художествена проза. Сътрудничи в сп. “Слънце”, “Везни”, “Златорог”; редактира литературните седмичници “Изток” (1927-1928 г.) и “Стрелец” (1929 г.). Автор е на книгите: “Марионетки” (разкази, 1920 г.), “Дилетант” (декоративен роман, 1926 г.), “Технически разкази” (1940 г.). Умира на 10 март 1954 г. в София.

През 1956 г. - Дочо Боджаков - български театрален и филмов режисьор. Един от създателите на модерното българско кино. Автор е на: "Памет" (1985 г.), "Ти, който си на небето…" (1989 г.), "Кладенецът" (1991 г.), "Кръговрат" (1993 г., тв), на театралната постановка "Нирвана" (1993 г.), "Когато гръм удари" (1995 г., тв), "Духът на бащата" (1997 г., тв), "Гена, живот в роли" (2001 г. – документален филм за Гена Димитрова), "Старомодни бижута" (2001 г., театрална постановка).

Починали:

През 1977 г. - Ненко Димитров Балкански - български художник живописец.

Роден на 2 април 1907 г. в Казанлък. Завършва Художествената академия в София при Н. Маринов и Б. Митов (1930 г.), специализира в Париж и Мюнхен (1939-1940 г.). От 1947 г. е преподавател в Художествената академия в София (професор от 1959 г.). Автор е на фигурални композиции, пейзажи, натюрморти, портрети. Сред неговите творби са: "Портрет на жената на художника - Дора Балканска" (1933 г.), "Семейство" (1936 г.), "Автопортрет" (1938 г.), "Портрет на Митко (сина на художника)" (1941 г.), "Ятачка" (1945 г.), "Г. Димитров в затвора през 1918 г." (1950 г.), "Портрет на Д. П. Иванов-Арсениев" (1950 г.), "Портрет на Валеска" (1957 г.), "Домакиня" (1957 г.), "Автопортрет" (1967 г.) и др. Публикува монографиите "Дечко Узунов" (1955 г.), "Мара Георгиева" (1963 г.); статии по проблеми на съвременното българско изкуство. Получава златен медал от изложението в Париж (1937 г.).

През 1990 г. - Александър Обретенов Обретенов – български изкуствовед.

Роден на 22 август 1903 г. в Провадия. Следва музика в Лвов (тогава в Полша, 1925 г.), а след това архитектура. Завършва образованието си във Виена през 1929 г. В България сътрудничи на сп. "Архитектура", сп. "Хиперион", "Научна мисъл", "РЛФ", "Заря" и др. Статиите му са насочени срещу модернизма и формализма. След 1932 г. е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе. Интерниран, преминава в нелегалност от 1941 г. След преврата на 9 септември 1944 г. е завеждащ сектор "Пропаганда на марксизма-ленинизма" и е преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ и Висшия инженерно-строителен институт. Председател е на Камарата на народната култура и заместник-главен редактор на в. "Работническо дело" (1945-1948 г.). Доцент е по научна философия от 1947 г. Редовен професор е (1952-1966 г.) в Държавната политехника (ВИАС). Основател и главен редактор е на в. "Народна култура" (1957 г.). От 1959 г. е директор и създател на Института за изкуствознание при БАН. Член-кореспондент е на БАН (1961 г.). Секретар е на Съюза на българските художници (1959-1963). Създател и пръв главен редактор е на сп. "Проблеми на изкуството", сп. "Архитектура". Член е на ЦК на БКП. В теоретичните си трудове разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, естетиката и културата при социализма. Негови са творбите: "Борба за социално изкуство" (1950 г.), "Пролетарски патриотизъм и интернационализъм" (1950 г.), "Изкуство и съвременност" (1960 г.), "Културната революция в България" (1968 г.), "За социалното изкуство и социалната култура" (1973 г.), "Социалната функция на архитектурата" (1978 г.), "Сборник статии" (1984 г.) и др.

Линк към коментар
Share on other sites

На 20 Септември:

През 1444 г. армия от кръстоносци, предвождана от полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и трансилванския воевода Янош Хуняди (на снимката), навлиза в българските територии, като преминава река Дунав при Оршова.

6cecbfa5001e8bc0c2985c7e21c4cd08.jpg

За да избегне тежките преходи през планинските терени, християнската войска навлиза в българските земи при Оряхово и се движи през Дунавската равнина. Целта й е да достигне Варна, където трябва да я очакват генуезки и венециански кораби, които да я отведат до Константинопол.

По пътя си кръстоносците превземат множество малки крепости и водят тежки сражения при Никопол, Търново, Нови пазар и Шумен. На 9 ноември 1444 г. кръстоносците достигат Варна. Там те разполагат лагера си в очакване на генуезките и венецианските кораби, но междувременно султан Мурад II успява да подкупи корабособствениците и с тяхна помощ превежда през Босфора своята многохилядна войска. Скоро християнските войски се оказват в засада и на 10 ноември 1444 г. армията на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело е разгромена. В битката е убит крал Владислав III, наречен по-късно Владислав Варненчик.

През 1885 г. на 20 и 21 септември делегация на IV ОНС, начело с митрополит Климент, преговаря в Копенхаген с руския канцлер и с император Александър III за признаване на Съединението.

През 1912 г. военният аташе в Цариград майор Никола Топалджиков изпраща телеграма до Щаба на българската армия, в която разкрива замисъла на Турция за война срещу България. Планът предвижда турската армия да води отбранителни действия срещу Гърция и Сърбия в Македония и Западна Тракия, и настъпателни - срещу българската армия в Източна Тракия.

Формирането на стратегическото ръководство на Действащата армия се извършва без да се определят правата и задълженията на Главнокомандващия и на неговите помощници. За помощник главнокомандващ е назначен генерал-лейтенант Михаил Савов, за началник щаб - генерал-майор Иван Фичев. С този акт Главното командване излиза извън контрола на правителството, защото по Конституция царят не отговаря за нищо и пред никого.

Указът не е преподписан от военния министър, с което също е нарушен основният закон. Неподготвеният във военно отношение цар Фердинанд постепенно предоставя на ген. Михаил Савов стратегическото ръководство на армията. Въпреки че има всички качества на крупен военачалник, генералът проявява открит стремеж да решава със силата на оръжието въпроси, които успешно могат да бъдат решени от политици и дипломати.

През 1916 г. Иван Шишманов издига кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература за 1917 г.

Иван Шишманов е литературен критик, фолклорист, етнограф, обществен и държавен деец, дипломат. Роден е на 22 юни 1862 г. в Свищов. Той е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет "Св. Кл. Охридски") и дългогодишен преподавател в него. Избран е за професор през 1894 г., а през 1902 г. за член на Българското книжовно дружество (днес БАН). Основател и член е на редица културни организации в страната, министър на народното просвещение от 6 май 1903 г. до 4 януари 1907 г., пълномощен министър в Украйна (1918-1919 г.) и пр. Научните му интереси обгръщат широк спектър от проблеми в областта на литературата, етнографията, фолклора и историята. По-важни трудове: "Значението и задачата на нашата етнография" (1889 г.), "Принос към българската народна етимология" (1893 г.), "Значение и заслуги на братя Миладинови" (1912 г.), "Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на Българското възраждане" (1914 г.), "Раковски като политик" (1918 г.), "Нови студии в областта на Българското възраждане: В. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели" (1926 г.) и др. Умира в Осло (Норвегия) през 1928 г.

През 1918 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) под влияние на поражението и на антивоенната пропаганда на тесни социалисти и земеделци избухва бунт сред отстъпващите български войски (Войнишко въстание). Стеклите се в района на Берово, Пехчево и Царево село (дн. Делчево) войнишки части се групират в две въстанически дружини и се насочват към България. Част от тях се отправят към Горна Джумая (дн. Благоевград), а друга към Дупница. На 24 септември 1918 г. един въстанически отряд, командван от подпоручик Ив. Димитров, завзема Главната квартира на щаба на Действащата армия в Кюстендил и арестува намиращите се в нея офицери. Избухването на Войнишкото въстание първоначално не стряска правителството на Ал. Малинов, но след като идва известието за разгрома на Главната квартира в Кюстендил, то свиква незабавно спешно заседание. Без да изчака пристигането на царя, който по това време се намира вън от столицата, то приема решение за незабавно сключване на примирие със съглашенските държави. За целта е сформирана специална делегация начело с А. Ляпчев (министър в кабинета) и изпратена в щаба на най-близко намиращата се съглашенска войскова част - Източната армия, дислоцирана в Солун. За да предотврати настъплението на войниците към столицата, правителството изпраща при въстаналите войскови части друга делегация начело с военния министър ген. Сава Савов, в която влизат група народни представители и освободените набързо от затвора водачи на БЗНС - Ал. Стамболийски и д-р Р. Даскалов. Тази делегация се отправя за Радомир, където е главният пункт на въстаниците, а от там - за Кюстендил. Нейните усилия да спре придвижването на войниците към София остават безуспешни. Тогава д-р Р. Даскалов се отделя от делегацията и вечерта на 26 септември се отправя за Радомир. На следващия ден прокламира пред намиращите се там войници свалянето на монарха и обявява България за република. За председател на временното правителство е обявен Ал. Стамболийски, а д-р Р. Даскалов става главнокомандващ на въстаналите войски. На 28 септември около 6000 души войници, разпределени в три колони, потеглят за София. Те преодоляват съпротивата на правителствените части, които отбраняват шосето за Княжево. На 29 септември вечерта въстаниците се разполагат на фронт от Бояна до Горна баня, но д-р Р. Даскалов (поради настъпващата нощ и желанието да се избегнат излишни жертви) отлага щурмуването на града за следващия ден. Това дава възможност на правителството на Ал. Малинов да вземе мерки за организиране отбраната на столицата. Командването на намиращите се в нея войски и юнкери е поверено на ген. Ал. Протогеров. Междувременно от Крим пристигат и части от 217 германска армия, снабдени с артилерия, които също са поставени в разпореждане на правителството. Така кабинета предприема контрадействие срещу въстаналите войници. Намиращите се при Горна баня, Княжево и Владая военни части са разбити. На 2 октомври пада и гр. Радомир. С това Войнишкото въстание е потушено. Ал. Стамболийски успява да се скрие в столицата, а д-р Р. Даскалов търси убежище в съседна Гърция и се озовава в Солун.

През 1933 г. между България и Турция и постигнато съгласие за продължаване с 5 години на Ангорския договор от 1925 г.

Ангорският договор е подписан между България и Турция за уреждане на дипломатическите отношения между тях, прекъснати след края на Първата световна война (1914-1918 г.) под натиска на съглашенските сили. Заедно с това урежда редица спорни въпроси между двете съседни страни, натрупали се в периода на Балканските войни (1912-1913 г.). Въпреки настойчивото искане на България да се позволи завръщането на многобройната бежанска маса от Източна Тракия по родните си места, Турция не се съгласява. Поради това договорът се посреща с остра реакция от тракийските бежанци в страната и правителството на Александър Цанков не се решава да го внесе за ратификация в Народното събрание. Това прави следващото правителство, възглавено от Андрей Ляпчев, което не поема отговорността за него.

Родени:

През 1859 г. - Никола Начов - български писател, историк, библиограф, фолклорист, член на БАН (1906 г.).

Автор на разкази и повести. Произведения: "Бунтовници" (1898 г.), "Царювец" (1910 г.), "Цариград като културен център на българите до 1877" (1925 г.), "Калофер в миналото" (1927г.), "Поглед върху деятелността на Българската екзархия 1878-1902” (1902 г.), "Към историята на новобългарската библиография" (1905 г. ), "Княз Стефан Богориди" (1929 г.), "Христо Ботев" (1931), "Из ръкописите на Еня Хр. Кърпачев" (1932), "Христо П. Тъпчилещов" (1935), "Де е роден Христо Ботев" (1938) и др. Умира на 29 септември 1940 г.

През 1878 г. - Георги Коев - български офицер, подполковник.

Завършва Военното училище в София през 1898 г. Участва в Балканската (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). Уволнен е от армията през 1919 г. Той е един от сътрудниците на Военната организация на БКП. Арестуван и съден на процеса по дело ¹ 599/1925 срещу участниците в Атентата в църквата “Св. Неделя”. Осъден на смърт и обесен на 27 май 1925 г.

През 1914 г. - Магда Колчакова – българска драматична и филмова актриса.

През 1940 г. завършва Театралната школа към Народния театър, в който работи до пенсионирането си. Сценично присъствие: “Хъшове”, “Боряна”, “Под игото”, “Големанов”, “Прокурорът”, “Женитба”, “Дванадесета нощ”, “Тартюф” и др. Колчакова участва в рециталите “От извора”, “Народно творчество” и др. Авторка е на очерци и статии, роман в три части - “Банскалии” (1966-1975 г.), пиеси: “Гераците” (1955 г., по Елин Пелин), “Вдъхновение” (1958 г.), стихосбирка “Песни” (1948 г.). Колчакова създава характерни роли във филмите “Страхил войвода” (1938 г.), “Любимец 13” (1958 г.), “Пленено ято” (1962 г.), “Тютюн” (1962 г.). Магда Колчакова умира на 27 август 1982 г.

През 1915 г. - Райна Михайлова - българска оперна певица (лиричен сопран).

bd9ef93706dfbb22c8f414cd299c43ec.jpg

През 1939 г. завършва Държавната музикална академия в София. Ученичка е на Хр. Морфова и Л. Прокопова. На сцената е от 1937 г. Работи в оперните театри “Одеон” и “Ренесанс” в София. Райна Михайлова дебютира на сцената на Софийската опера на 17 декември 1943 г. в ролята на Марженка от операта “Продадена Невеста” от Сметана. Скоро след това е назначена за солистка. Роли: Мими от “Бохеми” на Пучини, Виолета от “Травиата” на Верди, Неда в “Палячи” на Леонкавало, Графинята от “Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Памина от “Вълшебната флейта”, както и няколко образа в руски опери: Оксана в “Черевички” на Чайковски, Антонида в “Иван Сусанин” на Глинка, Марфа в “Царска годеница” на Римски-Корсаков.

През 1932 г. - Марин Върбанов - български художник, водеща фигура в художествения текстил в световен мащаб.

Завършва Академията за приложни изкуства в Пекин; дългогодишен преподавател в Художествената академия в София; професор. Творбите му (килими, гоблени, пана и т. н.) са излагани в Москва, Париж, Пекин, Вашингтон, Шанхай и др. В Китай е известен като "учителя Ван Ман". Марин Върбанов умира на 9 юли 1989 г.

Починали:

През 1997 г. - Никола Николов - български общественик, писател емигрант, политолог.

Роден на 30 юли 1920 г. във Видин. Завършва Френския колеж в София. Участва във втората фаза на Отечествената война като артилерийски офицер (1944 г.); награден с два ордена за храброст. След завръщането му от фронта (1945 г.) е репресиран (Дупница, Радомир, Дирекция на милицията); попада във Военния затвор в София. През 1945 г. е приет в Медицинския факултет на Софийския университет, където учи четири години, след което е принуден да напусне. По политически причини е задържан във Видинския, Врачанския и Плевенския затвор; преминава през лагера "Богданов дол". Изселен е със семейството си в с. Йордан Йовково, Добричко. От 1969 г. се установява на постоянно местожителство в САЩ, където завършва Портландския университет (Орегон), специалност "Централни европейски науки" и "Изкуство". Завършва университетски курсове по политически науки на проф. Франк Мънк. Преподавател е в Сидни (Австралия), Флорида и Портланд. Съчинения: "Световната конспирация" (1992 г.), "Тайните протоколи" (1993 г.), "Новият ред" (1993 г.), "Световната конспирация, II" (1994 г.), "Маските на величията" (1996 г.).

Линк към коментар
Share on other sites

На 21 Септември:

През 1377 г. цар Иван Шишман връчва дарствена грамота на монасите от Рилския манастир, с която утвърждава границите на манастирските владения и препотвърждава пълната собственост на манастирското братство на двадесет села и техните жители, получена чрез грамоти на неговите предходници - царете Асен и Калиман. В грамотата са предоставените привилегии за търговска дейност на монасите.

800px-Rilamon-lazarov-3.JPG

През 1862 г. по искане на сръбските власти първата българска легия е разпусната, а нейните участници - прогонени от Белград.

Български легии в Белград са военни дружини, образувани от български доброволци - революционни дейци, в сръбската столица. Имат за цел да се борят за освобождението на българския народ от османско владичество чрез съгласувани действия със съседните балкански държави. Създадени са две легии.

Първата българска легия е сформирана през 1862 г. от Георги Сава Раковски с предварителното съгласие на сръбското правителство. Преследвайки задачата за окончателно освобождение на своята страна от зависимостта на Османската империя (която като сюзерен държала свои крепости и войскови части в столицата и в различни градове на Сръбското княжество), то решило да се възползва от готовността на българските доброволци да се бият против османския поробител. Според предварително изготвения план се проектира в случай на война между Сърбия и Османската империя легията да премине сръбската граница и да навлезе в българските земи, където да вдигне на въстание българското население. За поддържане на непосредствени контакти със сръбското правителство по инициатива на Г. С. Раковски в Белград е създадено т. нар. Привременно българско началство. На неговия апел за създаване на Първата българска легия се отзовават 600 български младежи, по-голямата част от които се намират в емиграция в Румъния. Между тях са Васил Левски, Стефан Караджа, Васил Друмев, П. Бонев и др. Издръжката на легията е поета изцяло от сръбското правителство. Легистите трябвало да преминат известна военна подготовка, за да могат да участват в бъдещото въстание. Тяхното първо бойно кръщение е сражението между сръбските и турските войски на 15 юни 1862 г. в самия Белград. Вследствие на сбиване между сърби и турци край една чешма в града турската войска, намираща се в крепостта, го бомбардира. В отговор на това сръбската армия обсажда крепостта. В сражението с турските войници се отличават и голям брой от българските легионери, за което са поздравени от сръбското правителство. Скоро обаче след това отношенията между Сърбия и Османската империя се нормализират и издръжката на българската легия става безпредметна.

През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), командваната от Мехмед Али паша Източнодунавска армия предприема в района на с. Чаиркьой (днес с. Камен, Ловешко) опит за настъпление. Руските отряди отблъсват атаките и принуждават турците да се изтеглят към р. Черни Лом. Малко по-късно, заради неуспеха си Мехмед Али паша е отзован от Източнодунавската армия.

През 1885 г. в периода 20 - 21 септември делегация на ІV Народно събрание начело с митрополит Климент преговаря в Копенхаген с император Александър III за признаване на Съединението. Съединението на Източна Румелия с Княжество България се извършва на 6 септември 1885 г.

По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Кръстевич, като родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев.

Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.

През 1913 г. в Чикаго се провежда общобългарски емигрантски конгрес, който учредява Македоно-български народен съюз в САЩ и Канада с орган в. "Свобода". Вестникът започва да излиза два пъти седмично в началото на 1914 г. Третира тематика, подчинена на идеята за Обединена България. „Съюзна хроника" следи дейността на Македоно-българските народни организации в Чикаго, Джонстаун, Вокеган, Хамилтън, Киченер. Отделя място и за културните им инициативи. Отразяван е ходът на битките в Първата световна война, тържественото посрещане на българските воини в Македонския край като освободители.

Настъпилите противоречия в Съюза, отдръпването на голяма членска маса под претекст, че от хиляди километри едва ли би могло да се влияе по някакъв начин върху събитията на Балканите, водят и до липсата на средства за погасяване на полицата по изплащането на печатницата. Докато през 1916 г. вестникът става ежедневник, през есента на 1917 г. е принуден да обяви фалит и печатницата е секвестирана. Македоно-българският народен съюз също прекратява дейността си.

През 1933 г. започва т.н. Лайпцигски процес.

G.Dimitrov_Laipcig.jpg

Георги Димитров, заедно с няколко други комунисти е обвинен от национал-социалистическото правителство на Нацистка Германия в организирането на подпалването на Райхстага, извършено от психически невменяемия бивш член на холандската компартия Маринус Ван дер Любе, но използвано като претекст от нацистите за жестока разправа с опозиционните партии. Димитров води своята защита на организирания процес в Лайпциг, в която разобличава фашизма като идеология. Световната общественост организира публични протести срещу скалъпения политически процес. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина си. В Лондон от известни адвокати, журналисти и деятели на германската комунистическа партия е организиран контра-процес.

Димитров, Танев и Попов са осъдени на 9 месеца затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел, но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството. Димитров е използвал фалшив швейцарски паспорт, но по време на пожара се намира във влака от Мюнхен за Берлин. Българското правителство отказва да ги приеме в България след излежаването на присъдата. Заминават за СССР, където са посрещнати като герои. Получават съветско гражданство и остават там до края на Втората световна война. Този процес е последният в Германия, съставен от съдии от стария (независим от Хитлер) съд Райхсгерихт. Георги Димитров се защитава сам на процеса, като отказва правото си на служебен защитник. Смелият му словесен сблъсък с Херман Гьоринг и красноречивата му защитна пледоария спечелват на Димитров международна известност.

През 1940 г. Тутракан официално е освободен от румънска окупация.

Българската армия навлиза в гр. Тутракан, след като по силата на Крайовския договор Румъния губи владението си над Южна Добруджа, станала част от румънската държава след поражението на България в І световна война.

С решение на Общинския съвет от септември 1993 г. 21 септември е определен за празник на града.

Крайовският договор от 1940 г. е договор между България и Румъния, подписан на 7 септември същата година. С него се урежда връщането на Южна Добруджа на България (предадена на Румъния с Букурещкия мирен договор 1913 г.; оставена за нея според Ньойския мирен договор 1919 г.). Според Крайовския договор границата между двете държави отново се възстановява такава, каквато е била през 1913 г. Договорена е размяна на българите от Тулчански и Кюстенджански окръг срещу румънски колонисти от Силистренски и Калиакренски окръзи. Тази размяна трябва да се осъществи до три месеца след ратифицирането на договора. Останалото българско население в Румъния и румънско население в България извън посочените окръзи може да се изсели в продължение на 1 г. Според договора българското правителство се задължава да изплати на Румъния 1 000 000 леи като обезщетение за изоставените румънски имоти. Създадена е българо-румънска комисия с център Гюргево, която да следи за уреждането на всички възникнали във финансово и правно отношение въпроси. Този договор е безспорен дипломатически успех на българската външна политика. По мирен начин в годините на Втората световна война (1939-1945 г.) България успява да си върне територия.

През 1945 г. Радикалната партия начело със Стоян Костурков приема програмата на Отечествения фронт (ОФ) и влиза в коалицията. Лидерът й е назначен за министър на народната просвета. Неин печатен орган е в. "Радикал". Част от партията обаче се отцепва и се обособява като опозиционна под името Радикална партия (обединена) с печатен орган в. "Народен глас" (съществувал в периода 25 ноември 1866 г. – 17 декември 1949 г.).

Починали:

През 1881 г. - Кръстьо Тотев Никифоров (Поп Кръстьо) - свещеник от Ловеч.

Роден през 1838 г. в гр. Ловеч. Учи в Белград, където се сприятелява с Г. С. Раковски. Той е владишки наместник в Ловеч и архиерейски наместник в Орханийска (Ботевградска) околия. За него се твърди, че е предал Васил Левски през есента на 1872 г., но някои изследователи като Данаил Кацев-Бурски (1926 г.) и Димитър Панчовски (1990 г.) сериозно оспорват това твърдение. През 2001 г. е отпечатан сборника "120 години клевета" (съставител Васил Колев), в който българските историци Н. Генчев, Д. Панчовски, Б. Димитров, Ив. Лалев и Н. Хайтов категорично отхвърлят вината на поп Кръстьо.

Линк към коментар
Share on other sites

22 Септември

Днес отбелязваме 100 години от обявяването Независимостта на България

Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември 1908 г. в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в старопрестолния град Велико Търново. Независимото Българско царство е признато от Великите сили през пролетта на 1909 г.

1.jpg

Манифест към българския народ

"По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.

Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!"

Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд] Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов] Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков] Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев] Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов] Министър на Финансите: [Ив. Салабашев] Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев] Министр на Войната: [генерал Д. Николаев] Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

nezavisimost.jpg

Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.

Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Правителството на Александър Малинов използва момента, конфискува жп-линията и на 22 септември 1908 в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимост на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са: Руско-турски протокол (1909), Българо-турски протокол (1909) и Руско-български протокол (1909).

Според тях: Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877–1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка.

Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.

България става царство и пълноправен участник в международните отношения, княз Фердинанд приема титлата цар на България. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.

Редактирано от Ася_И
Линк към коментар
Share on other sites

На 22 септември:

През 1872 г. е извършен Арабаконашкият обир.

Арабаконашкият обир е ограбването на турската пощенска кола, пренасяща данъчните постъпления от Орханийско и Тетевенско - "царската хазна", извършено на 22 септември 1872 г. в местността Пантата в Арабаконашкия проход.

Обирът е организиран от комитетите на Вътрешната революционна организация в Орхание (днес Ботевград), Тетевен, Правец и Етрополе. Инициативата за обира принадлежи на тетевенския чорбаджия и член на комитета хаджи Станьо Врабевски. В ръцете на съзаклятниците попадат 125 000 гроша, с които се предвижда да бъде закупено оръжие за организацията. Четата, извършила обира, е съставена от 11 тетевенци и 3-ма правчани под предводителството на помощника на Васил Левски Димитър Общи. Акцията е проведена въпреки забраната на Васил Левски.

Арабаконашкият обир има тежки последствия за революционната организация. Властта предприема масови арести и задържа голям брой членове на организацията в Гложене, Орхание, Ловеч, Тетевен и селата в региона. Заловен е и организаторът на обира – Димитър Общи. По време на разпитите, в несполучлив опит да придаде политически характер на акцията и да предизвика намесата на Великите сили, Общи прави признания, в които разкрива революционните дейци и властите унищожават значителна част от изградената мрежа от революционни комитети в страната.

През 1923 г. е съставено четиридесет и второто правителство на България, начело с Александър Цанков.

През 1944 г. военният министър Дамян Велчев издава заповед за назначаване на политически заместник командири в Българската армия.

През 1981 г. е открит е Паметникът на незнайния войн в София.

250px-Unknown-soldier-sofia-1.jpg

Паметникът на Незнайния воин се намира в жентъра на София - разположен е на южната страна на старата софийска катедрала „Света София“ на улица „Париж“ №2. Монументът е издигнат като възпоменание на стотиците хиляди български войници, загинали за родината във войните водени от българската държава.

Паметникът е дело на архитект Никола Николов и е открит на 22 септември 1981 година, по случай 1300 годишнината на българската държава.

250px-Unknown-soldier-sofia-3-lion.jpg

В монумента са съчетани вечен огън, пръст от Стара Загора и Шипка, където се провеждат някои от най-важните битки в Руско-турската война от 1877-1878 година, статуя на легнал лъв - българският национален символ, дело на известния скулптор Андрей Николов и каменна плоча с надпис:

Българио, за тебе тѣ умрѣха,

една бѣ ти достойна зарадъ тѣхъ,

и тѣ за тебъ достойни, майко, бѣха

от стихотворението на Иван Вазов

„Новото гробище над Сливница“.

Родени:

През 1802 г. - Юрий Венелин - украински славист, българист, фолклорист и етнограф, филолог.

Роден в с. Велика Тибава (днес в Унгария). Венелин следва в Лвовския университет. По-късно заминава за Кишинев, където проучва езика и историята на българските преселници. Продължава обучението си в Москва, където следва медицина, но неговият интерес към българите не затихва.

През 1830 г. е командирован в България от Руската академия в Санкт-Петербург (която през 1841 г. се слива с Руската академия на науките). Посещава някои български градове като Варна, Каварна, Силистра и други, и записва редица народни песни и умотворения, като се запознава непосредствено с някои особености на българския език.

През 1836 г. установява контакти с доайена на българската емиграция в Одеса Васил Априлов, с когото води оживена кореспонденция.

Юрий Венелин е автор на съчинението "Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите", издадено в 3 т. през 1829-1841 г. Този труд прави известно името на българите сред по-широк кръг от руската общественост и повлиява на много българи, между които и на В. Априлов, да осъзнаят своята народност. Неговата книга "Критически изследвания за българската история" е публикувана посмъртно /с известни съкращения/ през 1849 г. в Москва по инициатива на Спиридон Палаузов и със средствата на живеещия в Русия български търговец Иван Денкоглу. През 1853 г. книгата е публикувана изцяло /по ръкописа на автора/ в Земун /Сърбия/ в български превод на калоферския учител Ботю Петков /бащата на Христо Ботев/ и нейната поява изиграва сериозна роля в развитието на българската историография около средата на XIX в.

Други съчинения на Ю. Венелин: "О характере народных песен у славян задунайских" (1835 г.), "О зародыше новой болгарской литературы" (1838 г.), "Граматика на сегашния български език", "Критическия изследования об истории болгар, с прихода болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или пкрения Болгарии великим князем русским, Святославом" 1849 и други.

Юрий Венелин умира в Москва на 26 март 1839 г.

През 1913 г . - Асен Босев - български писател, автор на детско-юношеска литература, журналист и преводач от руски език. Творчеството му за деца се отличава с добро чувство за хумор.

160px-Asen_Bossev.jpg

Роден в село Руска Бела, Врачанско. Учи в родното си село и в Берковица. Известно време е учител. Установява се в София, където завършва дипломация в Свободния университет и право в Софийския университет. През 1941 г. е затворен в концентрационния лагер „Еникьой“ в Ксантийско, по-късно е интерниран в лагера „Св. Врач“ в Санданско.

Съосновател през 1945 г. и главен редактор на в-к „Септемврийче“. Редактор на в-к „Стършел“ в периода 1961-1965 г. Един от учредителите и първи председател на Българската секция на Международния съвет по детската книга към ЮНЕСКО. Умира на 24 април 1997 г. в София. Баща е на белетриста Росен Босев и на художника Красимир Босев.

Произведения: „Гатанки, премятанки и занималки“ (1996), „От все сърце“ (1988), „Една торбичка смешки“ (1976), „Хитър Петърчо“ (1970), „Книжко моя, сладкодумна“ (1970), „Шейничка с парашут“ (1964), „Чудо нечувано“ (1959), „Не правете като тях, да не станете за смях“ (1953), „Млад юнак-здравеняк“ (1948)

През 1944 г. - Анна Томова-Синтова - българска оперна певица.

Синтова започва своя музикантски път още от 6-годишна, взимайки уроци по пиано. Десет години по-късно печели първото си национално отличие като певица, поради което е приета в Софийската консерватория. Взема уроци при проф. Златев-Черкин и сопраното Катя Спиридонова. Там се дипломира по специалностите оперно пеене и пиано. По време на церемонията по дипомирането си тя изпълнява ролята на Татяна от операта на Чайковски „Евгени Онегин“.

Веднага след това Синтова е поканена в оперното студио на Залцбургската опера, където през 1967 прави своя първи професионален дебют като Абигейл от вердиевата опера „Набуко“. От тогава тя постепенно започва да разширява репертоара си с главните роли в „Мадам Бътерфлай“, „Травиата“, „Трубадур“, „Отело“, „Манон Леско“, „Дон Жуан“ и „Арабела“. Повечето от тези роли тя разучава с помощта на музикалния директор на операта проф. Паул Шмиц, студент на Рихард Щраус. По това време тя започва концертите и записите си с оркестъра „Гевандхаус“ под диригентството на Курт Масур. През 1971 печели златни медали на певческите конкурси в София и в Рио де Жанейро.

През 1972 Анна Томова-Синтова е поканена да работи за Нацоналната опера на Германия в Берлин. Там тя продължава да разширява репертоара си с оперни роли в „Сватбата на Фигаро“, „Така правят всички“, „Адриан и Наксос“, „Аида“, „Тоска“, „Кавалерът на Розата“, „Евгени Онегин“ и др. Първата ѝ международна изява (извън Германия) е през 1973 в Париж в Реквиема на Верди, а няколко месеца след това пее в „Отело“ във Виена.

През 1973 гласът на Синтова бива чут от прочутия диригент Херберт фон Караян на изпълнението ѝ в световната премиера на операта „De temporum fine comoedia“ от Карл Орф на Летния фестивал в Залцбург. Веднага след това е поканена за съвместна работа от Великия маестро, с когото в продължение на 17 години след това, обикаля световните концертни зали (включително тази в Япония и САЩ). По това време осъществява много аудио и видео записи.

Изпълненията ѝ на Залцбургския фестивал заедно с Караян бележат много важен момент в кариерата на Синтова. През тези години - от 1973 до 1991 - тя е постоянен гост на Фестивала, където пее заедно в Берлинската и Веинската филхармонии. Под диригентството на Караян тя изпълнява Елза, Контеса Алмавива, Донна Анна, както и много концертни пиеси като „Последните четири песни“ на Щраус и Реквиемите на Верди, Моцарт и Брамс. Тези изпълнения са записани, а една част от тях и филмирани. Тя започва с щраусовите си интерпретации през 1982 с ролята на Адриана заедно с Волфганг Савалиш, докато стига до триумфа си в „Кавалера на Розата“ през 1984 с Караян. Това изпълнение е филмирано и издадено на видео касета, а по-късно на DVD. През 1985 и 1986 продължаваща с изпълненията си в ролята на Графиня Маделина от операта „Капричо“ под диригентството на Хорст Щайн. Изпълненията ѝ са съживени и излъчени по телевизията през 1990. След като присъствал на една от репетициите за Капричо, Караян веднага решава да запише финалния монолог (за пръв път) заедно с „Четирите последни песни“. За записа, който печели множество награди той казва: „Анна ни остави една образцова интерпретация на тези две творби“.

Анна Томова-Синтова е известна с артстизма си изпълнявайки както германския, така и италианския си репертоар, в които постепенно раздълбочава характерните черти на отделните персонажи. През 1995 в Цюрих прави дебюта си като Норма в едноименната опера на Белини. Представлението има грандиозен успех. Тримфът ѝ се повратя през 1998, когато за пръв път изпълнява Сантуца от „Селска чест“ в Берлинската опера и Саломе по време на откриването на сезона в Барселона. Там, през 1999, за пръв път в кариерата си изпълнява и Турандот.

На 23 септември 2001 Синтова отбелязва 35 години на сцената с изпълнение (премиерно за нея) на Аида в Софийската опера. През 2002 прави турне из Европа. Също така прави серия от оперни и концертни изпълнения на „Бал с маски“ и „Дон Карлос“ от Верди. В края на същата година печели овациите на публиката в Токио с ролята си на Елизабета. През февруари 2003 Синтова се завръща в Токио за нов гала концерт, билетите за който биват напълно разпродадени.

През 2006 Синтова се включва в честването на 250 години от раждането на Моцарт като участва в две изпълнения на негови творби в България - на 25 февруари участва в концертно изпълнение на „Сватбата на Фигаро“ под диригентството на Найден Тодоров, а на 22 май - в „Реквием“ под палката на световно известния диригент Генадий Рождественски..

Починали

През 1821 г. - Иван Вазов - класически български писател, академик, смятан за патриарх на българската литература. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България.

160px-IvanVazov.jpeg

Роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания - преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание - писателството - дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885) и други. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), романите "Под игото" (1894) и "Нова земя" (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове - сред тях повестите ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедиите ("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"), поемите ("Грамада")... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на "младите" - около сп. Мисъл - да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.

270px-Vazov_Museum_Sopot.jpg

Родният дом на Иван Вазов в Сопот

През 2006 г - Пепа Николова - българска актриса.

Родена в град Харманли на 23.12.1946 г. През 1965 г. кандидатства в Школата за естрадни певци за радиото и телевизията, където е забелязана от режисьора Вили Цанков. Той я кани в Младежкия театър "Николай Бинев" и от 1965 г. започва да работи там. От 1968 г. Пепа Николова е в Държавния театър в Хасково, а от 1979 г. - в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов". По същото време актьорът Петър Слабаков и режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков и я канят да се снима в главната роля в "Понеделник сутрин". Филмът е забранен от комунистическата цензура и остава невидян от публика до 1989 г., когато Съюзът на българските филмови дейци ѝ присъжда - с 23 години закъснение - наградата за най-добра женска роля.

В този филм непрофесионалната актриса играе безработно "паднало момиче с леко поведение" от провинциален град, което е скептично към всекиго и всичко. Но се увлича по момче, което е различно от другите й познати. А той, идеалист и активист, настоява тя да постъпи на работа в неговата "бригада за комунистически труд". Филмът не излиза на екран, но режисьорът Вили Цанков я кани в Младежкия театър, където тя получава първи малки роли. След това е в Хасковския театър и от 1979 г. до пенсионирането си - в Сатиричния.

През последните години водеше обичани от зрителите предавания в кабелни телевизии: "По пижама с Пепа Николова", "Часът на Пепа Николова" и последното авторско предаване по телевизия Евроком - "60 минути".

Филмография: Дунав мост (1999), Вампири, таласъми (1992), Карнавалът (1990), Ева на третия етаж (1987), Издирва се (1984), Златната река (1983), Трите смъртни гряха (1980), Юмруци в пръстта (1980), Войната на таралежите (1979), Покрив (1978), Катина (1976), Снаха (1976), Самодивско хоро (1976), Бялата одисея (1973), Най-добрият човек, когото познавам! (1973), Голямата победа (1973), Трета след слънцето (1972), Няма нищо по-хубаво от лошото време (1971), Оцеола (1970), На всеки километър (1969), Бягаща по вълните (1967), Понеделник сутрин (1966), Лавината, Вампири и таласъми, Светъл пример, Пиеси: Вражалец, Свекърва, Кабаре, Сако от велур, Женско царство, Балкански синдром, Преди всичко любов, И най-мъдрият си е малко прост.

Редактирано от Ася_И
Линк към коментар
Share on other sites

На 23 Септември:

През 1869 г. в букурещкото читалище "Братска любов" се провежда събрание, което упълномощава Димитър Ценович и Любен Каравелов да участват в Учредителното събрание на Българското книжовно дружество в Браила.

Българското книжовно дружество е основано в края на септември 1869 г. в Браила (Румъния) от представители на българските общини във Влашко, Молдова и Южна Русия. Стреми се да подтиква развитието на научната мисъл на българската интелигенция, но и да оказва положително въздействие на национално-освободителната борба на българския народ. Затова инициативата за неговото създаване среща симпатиите на българската революционна емиграция в Румъния и особено на В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. На първото общо събрание е приет устав на БКД, който регламентира неговото организационно изграждане. За пръв председател на БКД е избран проф. М. Дринов. Дружеството издава свой печатен орган - "Периодическо списание на Българското книжовно дружество". По време на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война временно прекратява своята дейност. Непосредствено след Освобождението в Браила е свикано общо събрание на БКД, което взема решение за неговото преместване в София. Тук на БКД се отпуска от княжеското правителство ежегодна субсидия. През 1884 г. е приет нов устав на БКД, според който то фактически се превръща в академия. Създават се три клона : историко-филологически, природо-медицински и държавно-научен. В периода 1901-1911 г. дружеството издава "Летопис на Българското книжовно дружество в София", а от началото на 1902 г. започва да излиза и поредицата "Българска библиотека". През 1903 г. дружеството започва да издава "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", излизал до този момент като орган на Министерството на народното просвещение. От 1906 г. то открива нова поредица "Български старини". БКД развива многостранна дейност, особено в годините непосредствено след Освобождението. На 6 март 1911 г. то се преименува в Българска академия на науките.

През 1884 г. се провеждат Общи избори за Областно събрание в Източна Румелия, спечелени от Народната партия с помощта на ген.-губернатора Г. Кръстевич и под лозунга за бързо обединение с Княжеството. За председател е избран Георги Хаканов (23 октомври - 22 декември 1884 г.).

През 1902 г. избухва Горноджумайското въстание.

Горноджумайското въстание е организирано от Върховния македоно-одрински комитет с ръководители Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев. Въстанието си поставя за задача не толкова освобождението на Македония от турско робство, колкото да привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос и да предизвика намесата на Великите сили за прилагане на реформите, предвидени в чл. 23. от Берлинския договор за християнското население в европейските владения на Османската империя. Въстанието се ограничава в някои селища на Горноджумайския край – Железница, Сърбиново (днес Брежани), Градево, Бистрица и др. В съседните райони – Разложко, Мелнишко, Петричко, Малешевско и Струмишко, се водят само отделни сражения между въстаниците и турските войски. Броят на четниците възлиза на около 2500 души. Въпреки това за потушаването на въстанието са съсредоточени големи войскови части от Високата порта. 15 села са изгорени. Голяма част от местното население е избито, а друго търси спасение чрез бягство в свободното Българско княжество. Неуспехът на въстанието нанася удар на комитетската мрежа на Вътрешната македоно-одринска революционна организация във въстаналите селища. Жестокостите на турските власти предизвикват реакция сред европейската общественост и заставят Великите сили да се намесят. Под тяхно давление Високата порта е принудена да приеме изработените от тях пъдарски реформи. Опасността от нови разкрития на местните комитети заставя ВМОРО да ускори подготвяното от нея въстание.

През 1912 г. с царски указ е формирано Македоно-одринско опълчение начело с ген. Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска и 12-те дружини са групирани в три бригади с командири полковниците Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов. На 12 април 1913 г. са формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Македоно-одринското опълчение е доброволческа част, участваща в състава на Българската армия по време на Балканската война 1912–1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. Формирано е в София по инициатива на Изпълнителния комитет на Македоно-одринските братства. Включва българи от Македония и Одринско, които не се числят в запаса на Българската армия. Създадените дружини се поставят под командването на българските офицери ген. Н. Генев, подполк. Ал. Протогеров и майор П. Дървингов. При започването на Балканската война 1912–1913 г. численият му състав достига 14 670 души войници и офицери. Включено е в състава на Кърджалийския отряд, действа в помощ на Българската армия в района на Мъстанли (днес Момчилград), Гюмюрджина и Дедеагач. Отличава се в сраженията с турските войски при Шаркьой. До края на Балканската война численият му състав нараства с още 3 дружини. След подписването на Лондонския мирен договор от 1913 г. е прехвърлено в Македония. По време на Междусъюзническата война 1913 г. участва в сражения със сръбски и черногорски войски при Злетово, Маркова стъпка и др. В двете войни дава убити 720 души и над 3500 ранени и изчезнали по бойните полета. След края на Междусъюзническата война напуска Македония и на 7 август 1913 г. е разформировано в София.

През 1944 г. главнокомандващият генерал-майор Иван Маринов издава заповед за настъпление на българската армия срещу германските войски в Югославия. По искане на Тито нейното изпълнение е отложено от Сталин.

През 1944 г. българското правителство взема решение да скъса дипломатическите си отношения с Унгария.

Дипломатическите отношения между България и Унгария са установени на 9 август 1920 г. на равнище легации. На 2 септември 1944 г. България ги прекъсва (вследствие на по-рано взето решение от правителството), на 18 юни 1947 г. те са възобновени на равнище легации. От 13 февруари 1953 г. са издигнати на равнище посолства.

През 1944 г. към РМС (Работническо младежки съюз) е създадена детско-юношеска организация, наречена по-късно Димитровска пионерска организация "Септемврийче".

През 1945 г. е открита е Първата национална конференция на българските писатели.

През 1948 г. България се обръща с втора молба до генералния секретар на ООН за приемането й в организацията.

България е приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955 г. заедно с Албания, Унгария, Румъния, Австрия, Йордания, Ирландия, Испания, Италия, Камбоджа, Лаос, Либия, Непал, Португалия, Финландия и Цейлон.

През 1960 г. България става член на Комитета по разоръжаването, а през 1962 г. е избрана в Комитета за приложение на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи.

Родени:

През 1853 г. -д-р Константин Стоилов Стоилов - български държавник и политик, юрист.

Член на БКД (1884 г.). Завършва Роберт колеж в Цариград (1871 г.) и право с докторат в Хайделберг (1877 г.). Специализира в Париж, където слуша лекции по френско гражданско право (1877-1878 г.). В края на Руско-турската война се завръща в България и участва активно в движението против Берлинския мирен договор (1878 г.). Председател е на Пловдивския областен съд (1878-1879 г.) Участва в работата на Учредителното събрание, където се проявява като един от водачите на Консервативната партия. Министър е на външните работи и на вероизповеданията по време на Режима на пълномощията (1881-1883 г.) и министър на правосъдието (1883-1884 г.). След абдикацията на княз Ал. Батенберг (1886 г.) и образуването на регентството е министър на правосъдието (1886-1887 г.). След избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз (1887 г.) е министър-председател (28 юни – 20 август 1887 г.), а след това за министър на правосъдието (20 август 1887 г. – 12 юли 1888 г.). След падането на Ст. Стамболов е отново министър-председател (18 май 1894 г. – 18 януари 1899 г.). Водач е на Народната партия, основана през лятото на 1894 г. Като ръководител на правителството Стоилов съдейства за възстановяване на отношенията между България и Русия (2 февруари 1896 г.). Води политика на добросъседски отношения с балканските държави и особено с Османската империя. Българската екзархия получава от Високата порта три берата за екзархийски митрополити в Македония - в Дебър, Битоля и Струмица (1897 г.), откриват се български търговски агентства в някои средищни градове на европейска Турция - Солун, Битоля, Скопие, Дедеагач, Сяр и др. Умира на 23 март 1901 г. в София.

През 1869 г. - Христо Димитров Бурмов - български офицер, генерал-лейтенант.

Завършва Военното училище - София (1889 г.) и Военна академия на генералния щаб в Италия, където по-късно е военен аташе. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на III пехотна Балканска дивизия. През Първа световна война командва I-ва бригада от VII Рилска дивизия, която преминава р. Вардар. През 1918 г. е назначен за началник-щаб на действащата армия. Умира на 23 декември 1936 г. в София.

През 1883 г. - Чудомир Петров Кантарджиев - български революционер, член на ВМОРО.

Завършва гимназия в Сливен и известно време е учител. Учи право в Софийския университет, но напуска (1904 г.) и се посвещава изцяло на работата в Серски революционен окръг. Другар и последовател е на Я. Сандански. Участва в работата на Конгреса на Серския революционен окръг (1905 г.). Заедно с Я. Сандански участва в Младотурската революция (1908 г.). След легализиране на четите известно време учи инженерство в Лозана като стипендиант на младотурското правителство. Участва в Балканските войни (1912-1913 г.) като войвода на чета. По време на Първата световна война воюва в състава на ХI Македонска дивизия. След възстановяването на ВМРО (1919 г.) се включва в дейността й. Опитва се да прокарва идеите на Коминтерна в македонското революционно движение против интересите на българите в Македония. След убийството на Т. Александров от агенти на Коминтерна (31 август 1924 г.) е осъден на смърт от ВМРО и e убит.

През 1904 г. - Зорка Янкова Йорданова - българска драматична актриса.

Съпруга на Г. Стаматов. Учи актьорско майсторство в театралната студия на И. С. Даниел и в школата на Н. О. Масалитинов. Специализира във Виена и Париж. Актриса е в Народния театър "Иван Вазов" (1923-1970 г.). Известни нейни роли са: Розалинда ("Както ви се харесва" от У. Шекспир), Никол ("Буржоата благородник" от Молиер), Елисавета ("Мария Стюарт" от Ф. Шилер), Елисавета ("Дон Карлос" от Ф. Шилер), Клара ("Егмонд" от Й. В. Гьоте), Орлето ("Орлето" от Е. Ростан), Олга ("Три сестри" от А. П. Чехов), Надя ("Врагове" от М. Горки) и мн. др. Умира на 1 септември 1970 г. в София.

През 1933 г. - Кольо Димитров Севов - български писател.

Завършва гимназия в Хасково. През 1951-1952 г. работи в Родопския минен басейн. Служи като матрос във Военноморския флот (1952-1955 г.), електротехник на яз. “Студен кладенец” (1955-1956 г.). Завършва Библиографския институт в София (1958 г.). Автор на филмови и тв сценарии. Стиховете му са преведени на много езици. Сред неговите съчинения са: “Котвите се вдигат”., “Моряшки възел”, “В средата на лятото”, “По високото било”, “Големият ден”, “Индустриален пейзаж”, “Дневник с адрес” (художествена публицистика), “Есенно море”; “Моите странствания” (пътеписи), “Походно легло” (поеми), “Между два празника” (стих.), “Под едно небе” (есеистични разговори), “Насрещни ветрове. Стихове”, “Чужди грехове”, “Оброк”, “Айсберги”, “Градището. Роман”, “Безбрежия”, “Книга на живите”, “Безветрие”, “Непредвидено време” и др. Умира на 11 август 1991 г. в София.

Починали:

През 1813 г. - Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) - български възрожденски книжовник, учител и общественик.

Получава килийно образование на гръцки език. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник в Котел. В продължение на 20 години е учител в килийното училище, където обучава децата на български език. През 1765 г. преписва Паисиевата “История славянобългарска”. Преписът се съхранява повече от столетие в котленската църква “Св. Петър и Павел”. Съставя сборник (дамаскин) от църковни проповеди и други поучителни текстове, пише “Часословец” (наустница) през 1768 г. След Руско-турската война (1768-1774 г.) посещава Света гора за 6 месеца (1776 г.). През 1781 г. прави втори препис на Паисиевата история. През 1794 г. се прибира при сина си в с. Арбанаси (Великотърновско) и през есента е ръкоположен за Врачански епископ. Размириците в Северозападна България, предизвикани от кърджалиите и ордите на Осман Пазвантоглу, го принуждават да се крие в манастири и във Влашко. Съставя 2 ръкописни сборника, наречени Видински (1802 г.). Първият сборник - “Поучения и словосказания на праздников господних”, продължава дамаскинската традиция. Съдържа 79 религиозни слова - поучения за празниците, проповеди, откъси от съчинения на класиците на християнската литература, поучителни разкази, едно посвещение и едно послесловие, преведени от църковнославянски на “болгарский простий и краткий язик”. Вторият Видински сборник - “Разкази и разсъждения”, е съставен предимно от произведения със светско съдържание - поучения и кратки поучителни разкази, средновековната повест “Митология Синтипа Философа”, басни от Езоп, откъси от книгата на Амвросий Марлиан “Театрум политикум” под заглавие “Философские мудрости”. През 1803 г. отива в Букурещ. Написва “Житие и страдание грешнаго Софрония”, отпечатана през 1861 г. от Г. С. Раковски в “Дунавски лебед” (бр. 55-61), а по-късно в “Периодическо списание” (1872 г.). С нея се поставя началото на българската художествена проза. През 1806 г. издава в Римник сборник с поучителни слова “Кириакодромион, сиреч Неделник”, който е първата новобългарска печатна книга. През 1809 г. превежда съчинението “Театрон политикон” (“Гражданское позорище”). По време на Руско-турската война българската емиграция в Румъния, създава Първи български комитет начело със Софроний Врачански.

През 1853 г. - Иван Василев Шопов - първият български библиограф.

Роден през 1826 г. Учи в килийното училище в родния си град, в Карлово при Р. Попович, в гръцкото търговско училище на о-в Халки, в Атина (1843 г.). През 1846 г. следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет. През 1851 г. се записва студент в Медицинския факултет в Прага. Сътрудничи на П. Шафарик – изследовател по история на славянските езици, фолклор, литература. Публикува в “Цариградски вестник” (бр. 99, 6 септември 1852 г.) “Списък на български книги на нововъзраждащата се българска писменост в XIX в.”, който излиза и като самостоятелно издание. Притежава една от най-богатите частни библиотеки през Възраждането. Самоубива се в Прага.

През 1947 г. в 0 ч и 15 мин в Софийския централен затвор е изпълнена смъртната присъда на земеделския водач Никола Петков.

Никола Петков е политически и държавен деец. Роден е в София на 21 юли 1893 г. Завършва право в Париж. Член е на БЗНС, през 1932–1933 г. е в състава на ПП на БЗНС "Ал. Стамболийски". Редактира печатния орган на съюза "Земеделско знаме". През 1933 г. преминава към БЗНС "Георги Марков". След държавния преврат на 19 май 1934 г. се присъединява към БЗНС "Врабча 1". През 1937 г. отново се включва в редовете на БЗНС "Ал. Стамболийски". По време на Втората световна война възприема идеята за създаване на Отечествения фронт. От август 1943 г. участва в състава на Националния комитет на ОФ като представител на БЗНС "Ал. Стамболийски". След 9 септември 1944 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ (1944–1946 г.). През лятото на 1945 г. напуска правителството и сформира опозиционния БЗНС (Никола Петков). Редактира печатния орган на съюза в. "Народно земеделско знаме". Народен представител е в VI Велико народно събрание (1946–1949 г.). През лятото на 1947 г. му е отнет депутатският имунитет и е осъден на смърт за противодържавна дейност.

Линк към коментар
Share on other sites

На 24 Септември:

През 1860 е роден Янко Иванов Сакъзов – български общественик, политик, публицист. Янко Сакъзов е всепризнат лидер на БРДСП (об.), до края на живота си е член на нейния Централен комитет и представя партията в международни социалистически организации.

Министър е на търговията, промишлеността и труда в правителството на Т. Теодоров (19 октомври 1918 г. – 6 октомври 1919 г.) и като такъв прокарва осемчасовия работен ден. Янко Сакъзов изпълнява и различни дипломатически мисии в чужбина.

37_h1.jpg

Я. Сакъзов се проявява като принципен политик-социалист:

* с други земеделци се противопоставя на изменението на чл. 17 от Конституцията,

* протестира в Камарата (1912 г.) срещу изключително военния характер на Балканския съюз, като предупреждава, че личния режим ще доведе до сблъскване между съюзниците,

* през Първата световна война се застъпва за пълен неутралитет на България,

* бори се срещу идеите на Коминтерна и болшевизацията на социалдемократическото движение в България.

След преврата от 19 май 1934 г. е в легалната опозиция.

Янко Сакъзов умира в София на 2 февруари 1941 г.

Автор е на книгите:

* “Цезаризъм или демокрация” (1903 г.),

* “Българите в своята история” (1910 г.) и др.

Янко Сакъзов умира в София на 2 февруари 1941 г.

През 1960 е починал Владимир Димитров - Майстора, известен български художник. Майстора е безспорно най-бележитият и популярен представител на новата българска живопис .Всеобщото признание, с което се ползва художникът, се дължи преди всичко на народния характер на неговото изкуство, съчетаващо в себе си вековните традиции на българина и художествените эавоевания на постимпресионистическата эападноевропейска живопис.

Ранното творчество на художника от периода 1910 - 1920г. в най- общи линии се развива в традиционно реалистично направление.

master.jpg

Роден е през 1882 г. в село Фролош, в семейството на бежанци от Македония. През 1889 г. семейството му се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва началното си образование и прогимназия. След 1895 сменя няколко професии, известно време работи като бояджийски чирак и писар в Окръжния съд, където талантът му е забелязан. С добороволно събрани от съгражданите си средства заминава в София и учи в Художественото индустриално училище (днес Художествена академия) при Жеко Спиридонов, Антон Митов, Иван Мърквичка и други.

В своя начален период рисува главно портрети (Григор Бояджийски, Александър Теодоров-Балан, Николaй Лилиев, Иван Мърквичка) и пейзажи ("На селската чешма", "Пладнуващо стадо" и др.).

По време на Балканските и Първата световна война е художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта.

Тогава създава "Ранени", "По Беласица", "Инвалиди", "На фронта на р. Струма", "В гр. Скопие 1916", "Завръщане от фронта" и др.

След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство.

През 1922 излага картини от цикъла си "Жътва".

През 1923 г. работи и в Италия, а от 1924 до 1951 г. живее постоянно в кюстендилското с. Шишковци, като открива или участва в изложби както в София и други градове, така и в кюстендилските села - Шишковци, Дивля, Ръждавица и други.През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: "Моми" (ок.1925-1935), "Моми-сестри от с. Дивля, Радомирско" (ок. 1928-1930), "Цветница", (ок. 1928), "Девойка от Кюстендилско" (ок. 1930-1935), "Жетварка" (1930-1935), "Мома с ябълки" (ок. 1930-1935), "Жетварка от с. Шишковци" (1935), "Жетвари на обяд" (ок. 1935-1938), "Копачки" (ок. 1935-1938), "Селско момиче сред макове" (1935-1938) и други.

1601.jpg

Като същински художник-хуманист той не изобразява толкова драматичните сцени ,изпълнени с ненавист и ожесточения, колкото изтощителните преходи и краткотрайните почивки,когато човек се отдава на скръбта по дома и родината.

Още събития от историята на този ден:

През 1689 г. български доброволци участват в атаката на Ниш на страната на австрийската армия по време на Австро-турската война.

През 1925 г. 42-то Правителство на България депозира молба в Обществото на народите за отпускане на бежански заем от 3 000 000 английски лири.

През 1937 г. започват първите оперативни учения на българската войска след края на Първата световна война, които се провеждат край Попово и остават в историята като Големите царски маневри.

Днес през 1859 г. е роден - Радко Димитриев - български генерал.

200px-109_400_002a.jpg

Радко Русков Димитриев е български офицер, който на два пъти преминава на руска служба. В Българската армия достига чин генерал-лейтенант, а в руската - генерал-аншеф. Той е началник на Щаба на Българската армия от 1 януари 1904 до 28 март 1907 г. Роден в с. Градец, Сливенско и отгледан от баба си в Котел. Учи в Априловската гимназия в Габрово. Активно участва в подготовката на Априлското въстание, като член и секретар на тайния революционен комитет в Котел. По време на Руско-турската война 1877–1878 е зачислен като преводач в Уляновския полк на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на Руската армия. През 1879 г. завършва военното училище в София с първия випуск и е произведен в чин подпоручик. На 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1884 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург. На 18 октомври 1884 г. е произведен в чин капитан. В навечерието на Съединението е началник на персонала в щаба на милицията и жандармерията на Източна Румелия.[1] На 6 септември 1885 г. е назначен за началник на Щаба на Източния отряд (корпус). През Сръбско-българска война (1885) е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус. Командва авангарда на лявата колона, която обхожда Драгоманското дефиле от юг и се включва при овладяването на Пирот. За проявената самопожертвувателност и умението си на командир е награден с орден „За храброст“ IV степен. След войната взема участие във военния преврат през август 1886. След неуспеха на преврата емигрира в Румъния и става член на комитета на офицерите емигранти. Участва в бунта на офицерите русофили в Силистра през 1887 г. След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия. Завръща се в България през 1898 г., след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите. През следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекционна област в Русе. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканската война (1912-1913) е командир на 3-та армия (от 17 септември 1912 до 21 юни 1913), разбила турците при Лозенград, Люлебургас и Бунар Хисар на Тракийския военен театър. При атаката на Чаталджанската укрепена линия командва обединените 1-ва и 3-та армии. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. През Междусъюзническата война (1913) е назначен за помощник-главнокомандващ на българските войски. Същата година е изпратен като пълномощен министър в Санкт-Петербург. През септември 1914 г. е произведен в чин генерал от инфантерията от руската армия. По време на Първата световна война служи в Руската армия, където командва 8-и Армейски и 3-и Сибирски корпуси, на 3-а и 12-а Армия. През май 1917 г. е произведен в чин генерал-аншеф от руската армия. След Февруарската революция от 1917 г. подава оставка. Заедно със семейството си отива в Кавказ, близо до гр. Пятигорск. На 18 октомври 1918 г., по заповед на есера Сорокин, генерал-лейтенант Радко Димитриев е екзекутиран, заедно със 100 други генерали и адмирали, живеещи в Кавказ. Тленните му останки са пренесени в църквата в град Пятигорск (Русия), където са и погребани. Днес, името му носи Шуменското село Радко Димитриево.

Редактирано от Ася_И
Линк към коментар
Share on other sites

На 25 Септември:

През 1871 г. Антим VI се среща с българските първенци, членове на смесения съвет, за да обсъдят въпроса за границите на Българската екзархия. В разговорите участват Георги Чалоглу, х. Иванчо Пенчович, Гаврил Кръстевич, х. Николи х. Минчоглу, д-р Стоян Чомаков и Димитър Гешов.

Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г., когато е издигната в Българска патриаршия. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

През 1918 г. в София се провежда спешно събрание на правителството във връзка с избухването на Войнишкото въстание. Кабинетът преодолява съпротивата на царя и на генералите и решава да поиска примирие със съглашенските държави. Назначена е делегация начело с Андрей Ляпчев и ген. Иван Луков за сключване на примирието. Царят заплашва с уволнение кабинета и замисля отбранителна линия по Стара планина.

На същото събрание правителството взема решение да освободи от затвора земеделските водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов и с група народни представители да ги изпрати при въстаналите войници да ги убедят да се върнат на фронта. Делегацията заминава за Кюстендил, а Райко Даскалов се отделя и пристига в Радомир, където се присъединява към въстаниците. По-късно Александър Стамболийски също се присъединява към въстаниците.

През 1918 г. са помилвани осъдените по Деклозиеровата афера, а на 14 ноември 1919 г. Главният военнокасационен съд отменя присъдите им. По тази афера на 21 октомври 1916 г. са осъдени на 8 до 10 г. затвор 14 души – депутати от БЗНС и Народнолибералната партия на Никола Генадиев, видни политически и стопански дейци.

Деклозиерова афера е опит на Англия и Франция да спечелят на своя страна България в избухналия през лятото на 1914г. световен военен конфликт чрез незаконна търговска сделка, изгодна за част от търговските и политическите кръгове у нас. След като обещаваните от Лондон и Париж териториални отстъпки се оказват недостатъчни за българското правителство, тогава те предприемат друга тактика. През лятото на 1915 г. по тяхно внушение и с тяхна материална подкрепа в България пристига френският търговец Ф. Деклозиер, който пристъпва към изкупуване на част от българската реколта на цени, по-високи от пазарните. С тази акция той се стреми да попречи на изпращането на тези храни за Германия. В своята дейност Деклозиер привлича и някои от представителите на опозиционните политически партии. Деклозиерова афера не дава очакваните резултати. Вместо да се стъписа пред нея, правителството на д-р Васил Радославов взема крути мерки спрямо помощниците на френския търговец и ги хвърля в затвора. Скоро след това последва и официалното обвързване на България с Австро-Унгария и Германия. След края на Първата световна война чрез арбитражен съд в Париж съглашенските държави осъждат България да заплати загубите на Ф. Деклозиер.

През 1921 г. в периода 25 - 27 септември е проведен учредителен конгрес на Българския земеделски младежки съюз (БЗМС) в София. За секретар е избран Стефан Цанов, а за главен редактор на печатния орган "Младежко знаме", Цвятко Аврамов.

През 1932 г. се провеждат общински избори в София.

На тях гласуват 44 000 от 64 000 избиратели. Работническата партия печели 19 съветници, Народният блок - 12, Сговорът на Александър Цанков – 4.

Софийският окръжен съд утвърждава избора, но касира 15 съветници от Работническата партия, а съветниците на Сговора на Александър Цанков подават оставка и са заменени с националлиберали. Столичният общински съвет остава в минимален състав. За кмет е избран Харалампи Орошаков (демократ).

През 1990 г. България става член на Световната банка и на Международния валутен фонд (МВФ).

Двете организации са създадени през 1944 г. с подписването на споразумение между страните членки на ООН. Фондът започва своето реално съществуване от 1946 г. с 36 страни членки и статут на специализирано учреждение към ООН. В момента страните членки на МВФ са приблизително 200. Основните цели на фонда са да съдейства за стабилността на валутните курсове, за премахване на валутните ограничения и по международни валутни въпроси, да предоставя временни финансови помощи и спомага за растежа на международната търговия.

През 1990 г. в периода 22 - 25 септември се провежда ХХХІХ конгрес на Българската социалистическа партия (БСП), на който е приета платформа за по-нататъшно обновление и преобразуване на БСП в "модерна лява партия на демократичния социализъм", програма за действие, устав, решение по символите и обръщение "Мир, ред, спасение". Александър Лилов е преизбран за председател на Висшия съвет на Българската социалистическа партия (БСП), а Александър Томов става първи заместник и отговарящ по организационните въпроси.

Починали:

През 1942 г. - Ставре Наумов – български журналист, един от създателите на "жълтия" периодичен печат в България.

Завършва френско училище и румънския лицей в Битоля. Следва финансови и търговски науки в Румъния и Франция. Работи като главен счетоводител на застрахователно дружество "Балкан" София. Стамболовист, член е на Народнолибералната партия (генадиевист). От 1882 г. до 1884 г. сътрудничи на вестник "La Bulgarie". Основава вестник "Вечерна поща" (1900-1914, заедно със Ст. Шангов) Главен редактор е на вестник "Дневник" (1902-1944 г.). Един от основателите и директорите е на вестник "Софийска вечерна поща" (1911-1913 г.), вестник "Реч" (1908-1913 г.), списания "Илюстрована седмица" и "Минерва", вестници "АБВ" (1924-1925 г.) и "Неделно АБВ".

Линк към коментар
Share on other sites

На 26 Септември:

Родени:

През 1854 г. Добри Ганчев (даскал Добри)–учител, историограф, мемоарист. Завършва полукласическа гимназия в гр. Николаев, Русия, след което е учител в Тулча. От 1876 г. до 1879 г. емигрира във Влашко, където участва в издаването на в. "Нова България" (1876–1877 г.). След като се завръща в Русия, завършва Историко-филологическия факултет на Киевската духовна академия. Постъпва на работа като секретар на Екзархията в Пловдив, а по-късно и в Цариград. Полага големи усилия за откриване на трикласни училища в Македония и Тракия (1883–1904 г.). Преподава история във Военното училище в София и български език на цар Фердинанд I. Автор е на редица трудове, по-известни от които са: "История на руската държава", "Борбата за самостоятелност", "Ръководство по българска граматика" и др. Умира на 12 април 1936 г.

През 1879 г. Петко Юрданов Тодоров – български писател.

Петко Ю. Тодоров учи в Търновската мъжка гимназия. През 1896 г. заминава заедно с брат си Христо Тодоров за Тулуза (Франция), където постъпва в “Лисе насионал”. Сътрудничи на в-к “Ла Депеш” с Ж. Жорес. След завръщането си редактира в-к “Законност” (заедно с Ив. Беливанов). Следва право в Берн, Швейцария (1898 г.), литература в Берлин и Лайпциг (1904 г.). Посещава различни европейски страни. Ранното творчество на Тодоров е под влияние на социализма - “Драски” (1894 г.) и “Стихове на скучната лира” (1895 г.). След 1900 г. създава зрелите си идилии и драми - “Идилии” (1908 г.), “Драми” (кн. 1, 1900 г.). Участва активно в българския литературен живот (1904-1910 г.); създава драмите “Страхил, страшен хайдутин”, “Първите”, “Змейова сватба”, “Невеста Боряна”. През март 1912 г. заминава да се лекува от туберкулоза на остров Капри, където на 14 февруари 1916 г. умира. Тленните му останките са пренесени в София през 1921 г.

През 1881 г. Никола Петков Бакърджиев - военен и държавен деец. Завършва Военното училище в София (1901 г.) и Военната академия в Торино (Италия). По време на Балканската война 1912–1913 г. и на Междусъюзническата война 1913 г. е помощник-началник на Оперативната секция при Щаба на Действащата армия, а от 23 март 1913 г. е и временен началник на същата секция. След въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г. като командир на дружина се отличава в боевете при Тутракан, за което е награден с орден "За храброст". От декември 1917 г. до април 1918 г. е началник на Оперативното отделение при Щаба на Действащата армия. След края на войната е преподавател във Военната академия и временен началник на Военноисторическото отделение при Щаба на армията. През следващите години заема и други командни постове, сред които и началник-щаб на армията (26 май 1926 г.– 11 януари 1929 г.). От 11 януари 1929 г. до 31 януари 1931 г. е военен министър, след което отново е началник-щаб на армията (1931–1934 г.). На 19 май 1934 г. е повишен в чин генерал от пехотата и минава в запаса. Повторно е поканен за военен министър от Иван Багрянов (1944 г.), но отказва. Умира на 21 март 1954 г.

През 1886 г. Ран Босилек (псевдоним на Генчо Станчев Негенцов) - български писател.

ran_bosilek.gif

Ран Босилек (Генчо Негенцов) завършва Априловската гимназия в родния си град Габрово 1904 г., където след това е учител (1904-1908 г.). Следва славянска филология и право в СУ “Св. Климент Охридски” (1908-1910 г.), завършва право с докторат в Брюксел (1916 г.). Известно време е адвокат, но интересите му към литературата го откъсват от тази професия. Участва в редактирането на списание "Светулка", редактира вестник "Врабче" и сп. "Детска радост" – едно от най-известните детски издания в България. Редактор е в издателство "Хемус". Председателства Дружеството на детските писатели. Членува в Съюза на българските писатели. За пръв път печата детски стихове и приказки през 1906 г. в списание "Светулка". Ран Босилек е един от създателите на художествено оформената детска книга в България. Умира на 8 октомври 1958 г. в София.

Починали:

През 1939 г. Христо Иванов Силянов – български писател документалист, мемоарист, публицист и поет. Един от ръководителите на ВМОРО.

v22.jpg

Христо Силянов учи в Цариград, Солун и в Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, завършва Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1907 г.). Учителства в Прилеп (1901-1902 г.). През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканската война (1912-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председателства Дружеството на столичните журналисти (1931-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар”. Редактира в-к “България”, “Бум”, “Демократически преглед”, “Сила”, “La Bulgarie” и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан” и остава задълго в кръга на българановци. Антон Страшимиров го настанява на работа като редактор във в-к “Ден”. Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести” в решителен политически момент - юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден”. През 1919 г. основава сп. “Сила”, което първо след войната дава широко място на литературните материали и привлича писателите. Песните му наподобяват Чинтуловите и са популярни сред населението в Македония. След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Умира на 26 септември 1939 г. в София. Съчинения: “Тъгите на роба” (стих., 1903 г., в съавтарство с Вл. Ковачев), “Стихове” (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия” (1915 г.), “Македонската емиграция и българският национален въпрос” (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война - 1912” (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник - 1902” (1967 г.), “Освободителните борби на Македония” (т. I-II, 1933-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско - 1903” (1934 г.).

Синът му Евгени Силянов (1907-1998) е изтъкнат български дипломат.

Линк към коментар
Share on other sites

На 27 Септември:

През 1864 г. Хаджи Димитър се прехвърля във Влашко след неуспешен опит да бъде ликвидиран търновският гръцки митрополит.

През 1871 г. Патриарх Антим VI се среща с българските владици в Цариград. По повод на тази активност от страна на Патриаршията Найден Геров отбелязва: "Сичките наши са в мнение, че нема нищо да стане, но такива заседания ще правят четири-пет, доде види света и особено русите, какви са намеренията на патриарха."

През 1883 г. е бявена политическа амнистия за времето на режима на пълномощията.

Режимът на пълномощията от 1881–1883 г. е управление, установено от княз Александър I Батенберг след извършения от него държавен преврат през 1881 г.. Князът суспендира Търновската конституция и назначава служебно правителство начело с руския ген. Й. К. Ернрот. На 1 юли 1881 г. II-то ВНС гласува извънредни пълномощия на княза за срок от 7 години. На 6 септември 1883 г. князът издава манифест, с който възстановява Търновската конституция. Съставено е коалиционно правителство от "умерени либерали" и консерватори начело с Драган Цанков. На 5 декември 1883 г. то прокарва през Народното събрание исканите промени в конституцията.

През 1898 г. е открита ЖП линията Гебедже (днес Белослав) - Варна (15 км).

През 1915 г. в хода на Първата световна война сръбски войски нахлуват на българска територия и завземат граничния Салашки проход при Белоградчик. През деня XII Балкански и XXIII Шипченски полк ги отблъскват и на свой ред овладяват прохода.

През 1918 г. правителството, подкрепено от всички парламентарни групи, обявява столицата за обсадена крепост и назначава за нейн комендант ген. Александър Протогеров, член на ЦК на ВМРО. На 28 септември юнкерите разстрелват около 500 ранени войници на гара Захарна фабрика.

b600f3dea33e190516aa7eafa51055bc.jpg

Генерал-лейтенант Александър Николов Протогеров е роден на 23 февруари 1867 г. в Охрид. Той е един от ръководителите на ВМРО. През 1887 г. Протогеров завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война. На действителна военна служба като офицер е от 1887 г. до 1912 г. Протогеров напуска армията като подполковник. Участва активно в легалното македонско освободително движение, той е един от основателите на македонските братства (1893 г.), член е на ВМОК. През 1902 г. в Горноджумайското въстание и през 1903 г. в Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета. През 1911 г. Протогеров е избран за член на ЦК на ВМОРО. Заедно с Т. Александров организира атентатите в Щип през ноември 1911 г. и Кочани през август 1912 г., които стават повод за Балканската война (1912-1913 г.). През 1912 г. Протогеров е назначен за помощник-командир и командир на бригада в македоно-одринското опълчение. През 1915 г. е член на ЦК на ВМРО. По време на Първата световна война е военен губернатор на Моравската област. От 1917 г. е директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Като военен комендант на София през септември 1918 г. Протогеров организира потушаването на войнишкия бунт. През 1919 г. заедно с Т. Александров, П. Чаулев, Г. Попхристов възражда ВМРО, избран е член на ЦК. Във Виена през 1924 г. Протогеров подписва Майския манифест на ВМРО и постепенно се ориентира към позицията на Коминтерна за решаването на македонския въпрос.

На 31 август 1924 г. присъства на убийството на Т. Александров, за което 4 години е разследван от организацията, която иска да разбере неговото отношение и участие в убийството. Като резултат ВМРО доказва активната му роля в това престъпление. Осъден е на смърт и убит в София на 7 юли 1928 г.

През 1918 г. водачите на БЗНС застават начело на войнишкия метеж. Към 13.00 ч в Радомир Райко Даскалов оглавява Войнишкото въстание. Обявява България за република, Александър Стамболийски за председател на Временното правителство, а себе си за главнокомандващ и повежда въстаниците към столицата.

Войнишко въстание e въоръжен опит за сваляне на монархията в България и за установяване на републиканска управление през 1918 г.. Участието на страната в Първа световна война, стопанската криза, войнишките бунтове и антивоенни демонстрации, организирани от войнишките комитети, пробивът при Добро поле поставят България пред национална катастрофа. Aнтивоенните движения прерастват в открита въоръжена борба без ясна политическа програма и единно ръководство. На 27 септември в Радомир Р. Даскалов със специална прокламация обявява България за република с председател Aл. Стамболийски. При атаката си към София при Владая въстаниците са разгромени от правителствените войски, подкрепяни от немска част. Авантюристичните действия на Р. Даскалов и Ал. Стамболийски влошават до крайна степен положението на страната и са една от причините за Солунското примирие (1918 г.).

През 1944 г. с наредба-закон Дирекцията за културно творчество и народно възпитание е преобразувана в Дирекция за висше образование към Министерството на народното просвещение, като отделно се създава Дирекция на народната култура към Министерството на пропагандата.

През 1946 г. Двадесет и шестото ОНС приема Закон за кинокултурата, според който грижата за "правилното й развитие" принадлежи на държавата. До края на 1946 г. прекратяват дейността си двадесет частни фирми, вносителки на филми.

През 1962 г. с Постановление N 162 във Велико Търново е основан Висш педагогически институт.

5415d989da6b742250c994a55aff6077.jpg

От 1971 г. той прераства във Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий".

Великотърновският университет "Св. св. Кирил и Методий" е учебен и научен център. В началото на своето съществуване носи името Висш педагогически институт "Братя Кирил и Методий", създаден с Постановление N 162 от 27 септември 1962 г. на ЦК на БКП и на Министерския съвет. Открит е на 15 септември 1963 г. като първите 340 студенти се обучават в четири специалности: българска филология, руска филология, история и изобразителни изкуства. По- късно с указ на Държавния съвет от 13 октомври 1971 г. Висшият педагогически институт във Велико Търново е преобразуван в университет. На 14 октомври 1971 г. тогавашният председател на Държавния съвет Тодор Живков огласява указа за създаването на Великотърновския университет на тържество и връчва символичния ключ на ректора проф. Жельо Авджиев. Това събитие съвпада с организирания международен научен симпозиум по случай 600-годишнината на Търновската книжовна школа, чийто законен наследник е Великотърновският университет.

Родени:

През 1881 г. - Петър Стоянов Стоянов - военен деец, капитан II ранг.

Завършва Машинното училище във Варна. Участва в Балканската война като командир на миноносец. След въвличането на България в Първата световна война е назначен за началник на Дунавската флотилия, а след това е интендант на флота.

През 1904 г. - Димитър Стоянов Ангелов - български писател.

Завършва гимназия в Кюстендил, философия и педагогика в Софийския университет (1929 г.). Работи в системата на образованието, занимава се с читалищно дело. След 9 септември 1944 г. работи като сценарист в Българска кинематография, редактор е в издателство"Народна култура" и в. "Кооперативно село". Член е на Съюза на българските писатели. Творчеството му включва романи, повести, новели и разкази с увлекателни сюжети и познавателна стойност. Автор е на съчиненията: "Емилия" (1927 г.), "Когато човекът не беше" (1941 г.), "Смелият Чунг" (1953 г.), "На живот и смърт" (1953 г.), "Земята пред гибел" (1956 г.), "Песента на гората" (1974 г.). Димитър Ангелов умира през 1977 г. в София.

През 1912 г. - Илия Александров Йосифов - български оперен певец (тенор), педагог.

Завършва право в Софийския Университет (1936 г.), Вокалния отдел на Държавната музикална академия (1942 г.) при А. Тодорова и Вокалния отдел на Висшето училище за музика във Виена (1945 г.) при М. Бранд. Пее в Кооперативния театър, театър "Одеон" и Художествения оперен театър" (1937-1942 г.). От 1945 г. до 1962 г. е в Софийската народна опера, чийто директор е от 1962 г. до 1966 г. Сред неговите роли са: Ленски ("Евгений Онегин" от Чайковски), Рудолф ("Бохеми" от Пучини), Фауст ("Фауст" от Гуно), Алфред ("Травиата" от Верди) и др. Има и камерни изпълнения, предимно на творби от Фр. Шуберт. От 1963 г. е професор по пеене в БДК. Декан на Вокалния факултет (1953-1955 г. и 1959-1962 г.). Негови ученици са Р. Кабаиванска, Н. Здравков, Бл. Карнобатлова-Добрева, П. Герджиков и др. Умира на 29 юни 1993 г. в София.

Починали:

През 1891 г. - Александър Стоилов Екзарх - български възрожденски печатар и журналист, просветен деец.

2ec4da2a6bc60558f72aacc04111bbf9.jpg

Учи в родния си град, в Букурещ и Будапеща. От 1848 г. издава "Цариградски вестник". Участва в църковно-националната борба, подпомага просветното дело. След Освобождението (1878 г.) заема различни просветни, административни и съдебни длъжности в Пловдив и други градове. Кандидатира се за български княз. Умира в София.

През 1939 г. - Стефан Лазаров Костов - български писател комедиограф.

Роден на 30 март 1879 г. в София. Завършва гимназия в София и славянска филология в Софийския университет (1902 г.). Занимава се с журналистика, работи като учител. Специализира във Виена и Германия (1906 г.). От 1909 г. е уредник, а от 1924 г. е директор на Етнографския музей. Участва като етнограф към I армия през 1916 г. в организираната научна експедиция в Македония и Поморавието. През 1923 г. е включен в Артистичния съвет на Народния театър. От 1926 г. е негов председател, директор е от 1927 г.. Член е на БАН от 1929 г. Драматургичното му наследство включва 12 многоактни и 5 едноактни пиеси. Първата му комедия е “Мъжемразка” (1914 г.). Следват “Големанов” (1927 г., Кр. Сарафов в гл. роля). Други негови пиеси са: “Златната мина” (1926 г.), “Симеон” (1929 г.), “Тя и двамата” (1929 г.), “Новото пристанище” (1931 г.), “От много ум”, “Женско царство”, “Държавните липи” (1931 г.), “Скакалци” (1931 г.), “Член 223” (1931 г.), “Вражалец” (1933 г.), “Царска сватба” (1936 г.), “Комедия без име” (1938 г.).

През 1974 г. - Георги Кулишев - български общественик, журналист и публицист.

12ed9d382f55af287e4da5719819103d.jpg

Роден на 21 септември 1885 г. в Дойран. Включва се в македонското революционно движение като юноша. За революционна дейност през 1906 г. е арестуван и затворен от турските власти. Участва в Балканската война. След войната завършва право в Софийския университет. Редактира в. “Вардар” (1920-1930 г.), участва в редактирането на в. “Македония” (1926-1934 г.). Активен функционер е на ВМРО, привърженик на ген. Александър Протогеров. Като министър на външните работи (31 март – 22 ноември 1946 г.) е член на българската делегация на Парижката конференция (1946 г.). Политически секретар е на съюза “Звено” (1947-1949 г.). След ликвидирането на съюза (1949 г.) сътрудничи на БКП.

Линк към коментар
Share on other sites

На 28 Септември:

През 1887 г. се провеждат избори за V Обикновено народно сърбание (ОНС), спечелени от поддръжници на Стефан Стамболов. Гласуват 22% от избирателите.

На 15 октомври 1887 г. е открито V ОНС с председатели: Димитър Тончев (до 12 декември 1888 г. ), Захари Стоянов (13 декември 1888 - 21 октомври 1889 г. ) и Панайот Славков (след 22 октомври 1889 г. ). Всички председатели на V ОНС са народнолиберали.

През 1915 г. българските войски завземат западния бряг на река Марица съгласно договора от 24 август същата година. Формиран е Одрински окръг със седалище в Караагач.

На 24 август 1915 г. в гр. Плес (Австро-Унгария) се сключват българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в Първата световна война, като в замяна й се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война (1913 г.). Със сключената военната конвенция цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов въвличат България в Първата световна война (1914-1918 г.) на страната на държавите от германо-австрийския блок. Конвенцията определя сроковете за нападение срещу Сърбия, а така също и военните контингенти, които всяка от трите договарящи се държави трябва да предостави за готвената акция. По силата на спогодбата българските въоръжени сили се поставят под командата на германския Генерален щаб. В съгласие с нея на 1 октомври 1915 г. България започва военни действия против Сърбия. На 24 август същата година се сключва и тайна военна конвенция между министър-председателя д-р В. Радославов и германския пълномощен министър Г. Михаелес, с която се определят териториите, които Германия се съгласява да предостави на България в Поморавието, Македония и Добруджа, а също и размерът на заема, който Германия и Австро-Унгария ще й отпуснат. Военната конвенция е обезсилена след поражението на Централния съюз в Първата световна война през есента на 1918 г. Тя става причина за продължителното участие на България в световния конфликт, в резултат на което последва и нейната втора национална катастрофа.

През 1918 г. по време на Първата световна война българска делегация със съдействието на американската дипломация пристига в Солун и започва преговори за примирие. Примирието е сключено на следващия ден. България се задължава да изтегли, разоръжи и демобилизира войските си, с изключение на 3 дивизии и четири конни полка. Антантата получава правото да задържи в плен 100-хилядна българска армия на запад от Скопския меридиан, да установи контрол върху българските комуникации и частично да окупира страната. За четири седмици австрийските и немските военни и граждански лица трябва да напуснат България.

През 1941 г. в периода 28 септември – 6 октомври гръцки националисти и комунисти вдигат въоръжен бунт в района на Драма, потушен от българските войски. До края на 1941 г. около 200 000 гърци се изселват от контролираните от България територии.

През 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) обсъжда стопанската политика на партията. В приетата стопанска декларация се определят основните насоки за икономическо развитие и в стопанската политика е допуснато известно либерализиране. Провъзгласено е хармонично развитие на частната, държавната и кооперативната инициатива.

През 1949 г. е публикуван е Закон за задължителната военна служба. Тя става тригодишна по съветски образец.

През 1960 г. на 15-тата сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков представя план за укрепване мира и разбирателството на Балканите.

През 1982 г. в периода 28 септември – 1 октомври се провежда учение на Обединените въоръжени сили на страните от Варшавския договор. Учението "Щит-82" се провежда на българска територия и в акваторията на Черно море.

На демонстрационно занятие проведено в рамките на учението "Щит - 82" на страните-членки от Варшавския договор, специалното подразделение, командвано от проф. Юлий Абаджиев, получава изключително висока оценка от маршал Виктор Куликов, командващ обединените въоръжени сили на военния пакт. Като голям успех в дейността си по това време проф. Абаджиев приема отклоняването на политическите опити да бъдат въвлечени във възродителния процес командваните от него бойци.

През 1983 г. е ззето решение за отстраняване на Александър Лилов от ръководството на БКП.

Александър Василев Лилов е роден през 1933 година в с. Граничак, област Монтана. Той е политически деец. В периода 1963- 1966 г. той е секретар на ЦК на ДКМС. От 1972 г. Лилов е член и секретар на ЦК на БКП, от юли 1974 г. до 1983 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП, когато е освободен и от длъжността секретар на ЦК на БКП. Кооптиран за член на ЦК на БКП и избран за секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро на пленума на ЦК на БКП от 8 декември 1989 г. Александър Лилов е председател на Висшия съвет на БСП от 2 февруари 1990 г. до 1991 г. Избиран е и многократно за депутат в Народното събрание.

През 2005 г. започва Световният шампионат по шахмат на ФИДЕ, спечелен от Веселин Топалов.

240px-Veselin_Topalov_Sofia_Airport_24.10.2005.pic-01.jpg

Трябва да знаеш да губиш с достойнство.

Губил съм красиви партии и съм се чувствал горд от играта си.

Понякога печелиш без блясък, а друт път губиш — със стил.

Не съм супергений. Зная да губя, и не се страхувам да го правя.

Но търся винаги победата на границата на възможностите ми.

Роден на 15 март 1975 г. в Русе. На 8 години баща му го запознава с правилата на шахмата. На 12 г. вече е майстор на спорта, а на 14 г. за Световната си титла е удостоен със званието международен майстор. Три години по-късно Топалов е гросмайстор, като през следващата 1993 г. за пръв път попада сред първите 10 в световната ранглиста. През 2005 става световен шампион, версия ФИДЕ на световното първенството в Сан Луис, Аржентина. Негов мениджър към 2005 г. и до сега е Силвио Данаилов.

През 1990 г. в Сингапур спечелва световната вицешампионска титла за юноши до 16-годишна възраст. Става Балкански шампион за юноши през 1991 г. в Дуръс, Албания. През 1992 г. получава от ФИДЕ гросмайсторска титла. Републикански шампион за мъже — през 1994 г. във Варна. На световното първенство в Триполи през 2004 г. печели бронзов медал. Има победи над всички супергросмайстори в света. Победител в редица турнири: Мадрид, Испания — 1996, Новгород, Русия — 1996, Амстердам, Холандия — 1996. През март 2005 заема второ място на супертурнира в Линарес с равен брой точки с Гари Каспаров и победа над него. След нея руският шампион се отказва официално от състезателна кариера и това е последната му партия.

Два месеца по-късно Топалов печели суперсъстезанието от 20-а категория „М-Тел Мастърс“ в София с резултат (+4,=5,-1) пред Вишванатан Ананд, Владимир Крамник, Руслан Пономарьов, Майкъл Адамс и Юдит Полгар. Средния ЕЛО коефициент на турнира е 2744, което го прави най-силния супер-гросмайсторски турнир за 2005 г.

На базата на своите резултати Топалов е поканен с още седем шахматисти на световното първенство, версия ФИДЕ в Сан Луис, Аржентина. Турнирът се играе по две партии с разменени цветове "всеки срещу всеки". Още в първия кръг Топалов печели 6.5 точки от 7 партии, с което почти си осигурява първото място. Във втората фаза се задоволява с реми срещу всички и без нито една загуба завършва с аванс от цели 1.5 точки пред следващите го. Средния ЕЛО коефициент на състезанието е 2739, а играта на Топалов е оценена на 2890, един суперрезултат.

През януари 2006 год., Веселин Топалов се нарежда сред малцината шахматисти, преминали ЕЛО 2800 (2801) и се нарежда на второ място в топ 100, непосредствено след Гари Каспаров. Най-високият личен ЕЛО коефициент на Топалов в топ 100-класацията на ФИДЕ е 2813 (юли 2006). Според класацията на ФИДЕ, към 1 януари 2007 г. Топалов води в ранглистата с най-висок коефициент ЕЛО. Първите трима са: Веселин Топалов 2783, Вишванатан Ананд 2779, Владимир Крамник 2766

Родени:

През 1908 г. - Марин Петров Големинов – български композитор, диригент, музикален педагог, музикален публицист, академик от 1989 г., професор е от 1943 г.

Марин Големинов е представител на т.нар. второ поколение български творци, възпитал поколения български музиканти. С творчеството си формира характерни за българската музика стилистични насоки, свързани с фолклора и неговото авторско претворяване. Завършва Държавна музикална академия [дн. Държавна музикална академия "Проф. Панчо Владигеров"] (1931). Учи цигулка при проф. Тодор Торчанов и теоретични дисциплини при проф. Добри Христов и проф. Никола Атанасов. През 1931–34 следва в Scola Сantorum в Париж, където учи композиция при проф. Венсан Д`Енди, Пол льо Флем и Алберт Бертлен. Посещава лекции по композиция при Пол Дюка в “Eсole Normale de musique”, както и лекции по музикална теория, естетика и литература в Сорбоната. През 1934 се завръща в България и става член на Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика”. Свири втора цигулка в известния квартет "Аврамов" (1935–38). Един от инициаторите за създаване на Камерен оркестър при Радио София и негов диригент (1936–38). През 1938 заминава за Мюнхен, където една година специализира композиция при проф. Йозеф Хаас, проф. Х. Кнапе и дирижиране при проф. Карл Еренберг в Академията за музика. От 1943 в продължение на четири десетилетия е професор в ДМА/БДК по инструментознание, оркестрация, дирижиране и композиция. Две години е неин ректор (1954–56). Директор на Софийската опера (1965–67).

Носител на наградата “Готфрид фон Хердер” на Виенския университет(1976).

Член на БАН, академик (1989).

Автор е на: 4 опери, 2 танцови драми, сред които класическата “Нестинарка”; произведения за хор и оркестър, за глас и оркестър; 4 симфонии и др. произведения за симфоничен и струнен оркестър; 8 струнни квартета и др. камерни творби за различни инструменти; хорови и солови песни. Голяма част от произведенията му са постоянен репертоар за българските изпълнители.

Пише 4 музикално-теоретични изследвания и учебници, над 200 статии, очерци, рецензии и др. в периодичния печат у нас и в чужбина. Марин Големинов умира на 19 февруари 2000 г. в Еспино, Португалия.

Починали:

През 1953 г. - Стефан Николов Аврамов – български македонски революционер, писател; член на БКП.

Стефан Аврамов е роден през 1884 година. Участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Арестуван е по време на събитията през 1925 г. Автор е на книга "Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието" (1929 г.). След 9 септември 1944 г. е директор на предприятие "Стрела". Сътрудничи на списание "Илюстрация Илинден" и списание "Септември", на вестниците "Заря", "Мир", "Македония", "Литературен глас", "Работническо дело", "Отечествен фронт", "Народна войска", "Македонско знаме", "Ведрина", "Литературен фронт". От 20 септември 1944 г. до май 1948 г. е председател на организация "Илинден".

През 1969 г. - Кимон Георгиев – български политик и държавник.

Завършва Военното училище в София и участва във войните от 1912–1918 г. като офицер. Един от основателите на Военния съюз, Георгиев е избран за член на централното му ръководство. Участва в ръководството и на създадения през 1922 г. Народен сговор. Кимон Георгиев е сред главните организатори на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Включва се в изграждането на Демократическия сговор. В периода 1926- 1928 г. е министър на железниците, пощите и телефоните в правителство на Андрей Ляпчев. Налага се като лидер в Политическия кръг "Звено". Активно участва в подготовката и провеждането на държавния преврат на 19 май 1934 г. От 19 май 1934 г. до 22 януари 1935 г. заема постът министър-председател. Вътрешната му политика прокарва идеята за надпартийна власт и управление на елита. За целта е отменена Търновската конституция и е разпуснато Народното събрание. Във външната си политика се стреми към сближаване с Югославия и Франция, възстановява дипломатическите отношения със СССР. Влиза в конфликт с царя. След януари 1935 г. преминава в опозиция. Постепенно заема демократични позиции и търси сътрудничество с БЗНС "Ал. Стамболийски", а по-късно и с РП. Привърженик на сътрудничеството със СССР. Обявява се срещу съюза на България с хитлеристкия блок в началото на Втората световна война (1939–1945 г.). През 1942 г. заедно с ръководения от него Политически кръг "Звено" приемат предложението на БРП за образуване на Отечествен фронт. Избран е в Националния комитет на Отечествения фронт. От 9 септември 1944 г. до ноември 1946 г. е министър-председател на първото отечественофронтовско правителство. След това заема редица важни държавни постове: министър на външните работи (до декември 1947 г.), министър на електрификацията и мелиорациите (до март 1959 г.), председател на Комитета по строителство и архитектура, заместник председател на МС, заместник-председател на Националния съвет на ОФ.

През 1994 г. - Илко Моис Ескенази – български политик.

Роден на 20 май 1949 г. в гр. Варна. Завършва специалност “Право” и работи в Института по държавата и правото в София. Един от първите членове на “Ротари клуб”, София след възстановяването му в края на 1990 г. Основател и първи президент на Еврейския комитет "Цион". Един от учредителите на Обединения демократичен център, преименуван през октомври 1992 г. на "Обединен християндемократически център". Депутат от Съюза на демократичните сили в 7-то Велико народно събрание. Вицепремиер по икономическите въпроси през 1992 –1993 г. Като вицепремиер води преговорите на България за асоцииране към ЕС (тогава Европейска икономическа общност). Награди: през 1998 г. е удостоен посмъртно с израелската награда "Храбростта на "Йони Нетаняху" заради лидерската му позиция България след промените през 1989 г. Илко Ескенази умира при нещастен случай през 1994 г.

Линк към коментар
Share on other sites

На 29 Септември:

През 1918 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) е подписано Солунското примирие. Примирието е сключено между България и страните от Антантата. То е за прекратяване на военните действия. Подписано е в град Солун, Гърция от правителството на Александър Малинов (управлявало България от 21 юни до 28 ноември 1918 г.). Дни по-рано, поради избухналото в България на 24 септември Войнишко въстание, кабинетът е поискал примирие от Антантата.

Според клаузите на Солунско примирие България се задължава да напусне завзетите по време на войната територии в Сърбия и Гърция; да демобилизира своята армия, с изключение на 3 пехотни дивизии и 4 полка кавалерия, като оръжието на демобилизираните части остава под контрола на съглашенските офицери; българските войски на запад от Скопския меридиан остават в плен на Антантата; австрийските и германските военни части се задължават да напуснат пределите на България в срок от 4 седмици. Примирието съдържа и няколко тайни члена, според които България дава право за свободно преминаване през нейната територия на съглашенски войски и отваря пристанищата си за корабите на Антантата. По този начин се създават условия за бъдеща интервенция към Съветска Русия. Солунското примирие предопределя и абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. Примирието е в сила до подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г.

През 1918 г. по време на Войнишкото въстание Райко Даскалов (на снимката) заедно с достигналите до подстъпите към столицата разбунтували се войници дава ултиматум на правителството да предаде властта на въстаниците. На следващия ден бунтовниците са разбити при Княжево и Горна баня от юнкерите с помощта на немски части, а на 2 октомври с превземането на Радомир, бунтът е потушен окончателно.

160px-RDaskalov.jpg

През 1924 г. съветът на Обществото на народите одобрява спогодбата "Калфов – Политис". Спогодбата “Калфов – Политис” (1924 г.) е за осигуряване на националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България. Подписана е на 10 септември 1924 г. от външните министри на България (Христо Калфов) и на Гърция (Николас Политис), по чиито имена е и наречена.

Гръцкото правителство подписва спогодбата не толкова от желанието да притъпи недоволството на европейското обществено мнение от извършеното убийство на беззащитни българи в с. Търлис, колкото от стремеж да получи външен заем в размер на 10 млн. стерлинги с помощта на Обществото на народите. С този си акт обаче то предизвиква реакцията на сръбско-хърватско-словенското правителство, което бърза да денонсира сключения между Сърбия и Гърция договор от 1920 г. След получаването на външния заем гръцкият парламент не ратифицира спогодбата, поради което тя не влиза в действие.

Всички апели на българското правителство за санкции против Атина заради отказа й да изпълни един договор, получил одобрението на Обществото на народите, остават без резултат. Тази позиция на световната организация, в която решаваща дума имат Англия и Франция, чийто съюзник по време на Първата световна война (1914-1918 г.) е Гърция, е косвен израз на международната изолация на кабинета на проф. Александър Цанков, заграбил властта в България чрез държавен преврат на 9 юни 1923 г.

Родени:

През 1858г. е родена Вела Благоева (ист. име Виктория Атанасова Живкова), основателка на женското социалистическо движение в България /1858-1921/. Тя е българска писателка, публицистка, учителка и политик социалист. Вела Благоева е сестра на стамболовисткия политик Георги Живков и на просветния деец Никола Живков, както и съпруга на социалиста Димитър Благоев.

Преди освобождението учи в Търново, Габрово и Русе. Работи като учителка във Варна, Берковица и Цариград. След 3 март 1878 завършва педагогическо училище в Петербург (1878-1881), както и престижните в Русия висши Бестужевски курсове (1882-1884). Учителства в Битоля, Одрин, Тулча, Шумен, Търново, Пловдив. Преследвана и многократно уволнявана заради убежденията си.

Участва в издаването на списание "Съвременний показател" заедно с Димитър Благоев през 1885, когато и се сближава с него.

Работи като редактор на списанията "Женски труд" и "Дело" - и двете със социалистическа насоченост.

Пише литературни произведения: "Царица Теодора. Скица из българския живот от XIV век" (1894), "Процес" (1898), "След бурята" (1904) "Две повести из народния живот на българите" (1904).

Автор е и на педагогическия труд "Методика на българския език за народните елементарни и трикласни училища" (1892).

През 1938 г. е роден поетът Матей Шопкин в с. Долна Липница, Великотърновско. Започва да пише стихове още в ученическите си години, печата първо в “Народна младеж”, а първата си стихосбирка издава на 20 години, когато все още е в казармата. Завършва българска филология. Работил е в ъв в. “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Литературен фронт” и в радиото. Бил е председател на Столичния съвет по култура. Издал е над 35 книги.

Секретар на Съюза на българските писатели (8 юни 1972 - 1 януари 1987)

Починали:

През 1999 - Драган Димитров Тенев – български юрист, писател белетрист, публицист, историк, сценарист. Роден е на 12 април 1919 г. в София. Завършва право и държавни науки (1944 г.) и философия (1951 г.). Драган Димитров Тенев е заместник-главен редактор в “София-прес”. Член е на СБЖ. Автор е на книгите “Малки разкази за велики хора” (1961 г.), “Зора зори” (1963 г.), “Кавалерийски фрагменти” (1963 г.), “Николай Павлович” (1970 г.), “Чудната история на изкуството” (1970 г., в 3 издания), “Стъпалата на славата” (1972 г.), “Среднов. град” (1973 г.), “Тези красиви площади”, “Вечно зеленото клонче” (1979 г.), “40 разказа за прочути композитори” (1979 г.), “Неаполитанската песен” (1980 г.), “Ехо от Шипка” (1975 г.), “Малки разкази за велики художници” (1980 г.), “Гарибалди” (1967 г.), “Цветни картички от …” (1983 г.), “Животът на Вазов” (1984 г.), “Слънцето изгря най-късно на изток” (1987 г.), “Новели за познатите ни непознати” (1991 г.), “Бащите на Америка” (1991 г.). Сценарист на ТВ и радионовели, на научно-популярни филми и на 40-серийната ТВ поредица “Приказки за изкуството”. Един от създателите и водещ на ТВ предаване “Минаха години”. Носител е на следните награди: две национални за детска литература (1977 г.), за сценария “Приказки за изкуството” и за книгата “Вечно зеленото клонче” (1980 г.), орден “Кирил и Методий”, I ст.

Линк към коментар
Share on other sites

На 30 Септември:

През1884 г. подписана е митническа спогодба между Княжество България и Източна Румелия.

През 1879 г. се провеждат първите парламентарни избори в България.

През 1923 г. е потушено Септемврийското въстание.

През 1944 г. 62-рото правителство на България единодушно приема Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея; на 3 октомври регентите я одобряват и на 6 октомври 1944 тя е обнародвана.

През 1998 г. в София започва Православен събор с участие на главите на седем патриарси, с който се прекратява разкола в Българската православна църква.

Родени:

През 1931 г. - Милко Бобоцов - български шахматист.

международен майстор по шах от 1960 г. и гросмайстор от 1961 г. През 1958 г. става шампион на България по шах. На отборната олимпиадата по шах в Лугано през 1968 г. Бобоцов става бронзов медалист. На турнира в Сараево през 1971 г. Бобоцов става първи, заедно с Давид Бронщайн и Милан Матулович. Женен е за Антония Иванова - международен майстор за жени. Милко Бобоцов почива на 3 април 2000 г. в „Пирогов“, София.

През 1932 г. - Златозара Гочева - български археолог и историк траколог.

Родена в София. Следва класическа филология и археология в Софийския университет. Работи в Археологическия музей в София, по-късно е преподавател в Нов български университет като ръководител на департамент „Общество и култура на Средиземноморието“. Автор е на десетки научни публикации и четири монографии.

През 1935 г. - Никола Инджов - български писател.

Роден в Бургас в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Детството му преминава в Созопол, в Гюмюрджина (дн. Северна Гърция), юношеството му — в Хасково. Завършва икономически техникум, следва икономика във Варна, учи испански език в Хаванския университет. За първи път публикува стихове в сп. „Септември“ през 1952 г.

Никола Инджов е носител на множество литературни награди, сред които: 1961 — Награда от Празника на поезията, 1961 — Награда от Световния младежки фестивал в Хелзинки, 1967 — Награда от Съюза на съветските писатели, 1996 — Голямата литературна награда на Бургас, 1999 — Награда от Съюза на преводачите, 2001 — Националната Ботевска награда, 2001 — Награда на Съюза на българските писатели за най-добър роман („Възречени от Манастър“), 2005 — Награда на Съюза на българските писатели за най-добра публицистична книга („Приписки към времето“), 2006 — Орден “Кирил и Методий” — огърлие, за особени заслуги в развитието на българската култура, 2008 - Национална награда "Георги Джагаров.

Починали:

През 1875 г. - Емануил Васкидович - български просветен деец.

Роден през 1795 г. като Манолаки Васкиди в Мелник. Учи в известното за времето си гръцко училище в родния си град и в гръцката гимназия на остров Хиос. Завършва Бейската академия в Букурещ. През 1815 г. в Свищов основава първото елино-българско училище в българските земи, а по-късно организира и първата училищна библиотека в България, на която оставя своите 800 тома литература. В училището през 1832 г. въвежда взаимоучителния метод за обучение и в него се изучават граматика, аритметика и география. Васкидович е главен учител в Свищов от 1815 до 1845 г., когато е уволнен под натиск на гъркоманската партия в града, и по-късно отново от 1854 до 1863 г. Между 1845 до 1854 г. учителства в Плевен. Васкидович подпомага Неофит Бозвели да състави и издаде „Славеноболгарское детеводство“ в 1835 година. Автор е на 15 учебници и книги и на една граматика на старогръцкия език. Развива и богата обществена дейност.

През 1913 г. - Леонид Соболев - руски генерал и седми министър-председател на България, изпълнявал тази длъжност от 5 юли 1882 г. до 19 септември 1883 г.

През 1868 г. завършва Николаевската академия на Генералния щаб в Петербург, Русия. Заема всички щатни офицерски длъжности в руската армия. В хода на Руско-турската война (1877-1878) е щабен офицер в действащата руска армия в България. По-късно е началник на канцеларията на княз Черкаски, управляващ новоосвободените български земи.

По молба на княз Батенберг в периода 1882-1883 г. е министър-председател на България, министър на вътрешните работи и министър на финансите. Подава оставка в знак на несъгласие с с политиката, провеждана от княза, и се завръща в Русия.

Трудове: „Към най-новата история на България“ (1886 г.)

1923 - Поп Андрей - български свещеник, легендарен артилерист от селските бунтове 1923 г.

zx640_396848.jpg

Червеният поп (Андрей Игнатов Иванов) е роден на 28 ноември 1879 г. в село Медковец.

Поп Андрей (със светско име Андрей Игнатов Иванов) е български свещеник и революционер. Завършва свещенически курсове в Русе през 1906 и става свещеник в село Сливовик в родния си край. Заради непокорство пред църковните власти е изпратен за 6 месеца в Преображенския манастир. Член на БКП (т.с.) от 1919, участва в първия и конгрес. След Деветоюнския преврат през 1923 работи като партиен куриер между Медковец и Лом. Взема участие в Септемврийското въстание, проявява се като командир на оръдие в боевете за Лом. След разгрома на въстанието е заловен от властите и обесен на телеграфен стълб край родното си село.

Поп Андрей е възпят от Гео Милев в поемата "Септември". Образът му се отличава с драматизъм и героика.

През 1968 г. - Александър Божинов - български художник, публицист и писател.

Eдин от авторитетите в областта на карикатурата и илюстрацията. Завършва живопис в град София, а след това учи в Мюнхен, Германия. Известно време редактира хумористичния български вестник „Българан“. След 1929 г. е избран за дописен член на БАН, а след 1939 г. и за редовен член.

Александър Божинов е смятан за основател на карикатурата като изкуство в България. Неговите карикатури се отличават с разнообразните си теми и остроумния текст. Едни от най-популярните му произведения в карикатурата са срещу личния режим на Фердинант. Редовни герои в карикатурите на Александър Божинов са Пижо и Пендо, които по това време са се превърнали в постоянни герои на народното творчество.

След 9 септември 1944 г. в темата на неговите произведения настъпва съществена промяна. Основна тема за Александър Божинов става защитата на мира. Пресъздава и типични трудови герои. През своята кариера той рисува и множество живописни картини.

Александър Божинов пише стихове и фейлетони, а в края на кариерата си и художествена критика.

През 1969 г. - Никола Атанасов - български композитор.

Никола Атанасов е автор на първата българска симфония. Роден през 1886 г. в Кюстендил, той завършва Консерваторията в Загреб през 1912 г. Симфонията е дипломната му работа, но звучи като произведение на зрял творец – една увлекателна и вълнуваща творба, издържана в стила на късния романтизъм. След завръщането си, Никола Атанасов преподава в различни български градове, а по-късно става професор по теоретични дисциплини и един от първите ректори на Музикалната академия в София. Този композитор написва още две симфонии, три увертюри и редица камерни творби.

Линк към коментар
Share on other sites

На 01 Октомври:

През 1870 г. в Цариград е издаден първият брой на сп. "Читалище". Списанието е с научно-популярен и образователен характер. Негови редактори са Марко Балабанов, Лазар Йовчев, Петко Р. Славейков, Стефан Бобчев и др.

През 1888 г. е създаден Софийският университет. Първоначално е основан Висш педагогически курс с 43 курсисти към Първа Софийска мъжка гимназия начело с Александър Теодоров-Балан. Според закона от 18 декември същата година той е наречен Висше училище с единствено Историко-филологическо отделение. На 1 октомври 1889 г. е открит Физико-математически отдел, а на 1 октомври 1892 г. - Юридически отдел. От 1901 г. Висшето училище започва да приема за студенти и девойки. През 1904 г. придобива университетски статут и е преименувано на Български университет "Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово" в знак на благодарност за дарената от Евлоги Георгиев крупна сума за построяване на висше училище в България. Заради протестната акция на студентите срещу княз Фердинанд I при откриването на сградата на Народния театър (януари 1907 г.) университетът е закрит за половин година. През следващите години се увеличават специалностите, като се откриват нови факултети: Агрономически (1921 г.), Медицински (1918 г.), Ветеринарен (1921 г.) и Богословски (1921 г.). След държавния преврат на 19 май 1934 г. се ограничава силно университетската автономия, закрити са и са слети редица катедри. Нови промени в статута, организацията на обучението и т. н. в университета настъпват в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в.

През 1890 г. Светият Синод окончателно се установява в София. На 15 октомври митрополитите присъстват на откриването на парламентарната сесия и на 27 октомври са приети на аудиенция от княз Фердинанд (помирение между княза и църквата).

През 1960 г. в Казахстанската степ български дивизион за първи път осъществява боен пуск на зенитна ракета. Затова на 1 октомври се празнува Ден на зенитно ракетните войски от ВВС. Зенитно-ракетните войски (ЗРВ) са основната огнева сила на системата за противовъздушна отбрана. Те са предназначени за защита на стратегически обекти и войскови групировки на територията на страната и в зоната на операцията от удари и разузнаване от въздуха чрез унищожаване на летателни апарати във въздуха. Организационно са сведени в зенитно-ракетни бригади, зенитно-ракетни и технически дивизиони.

През 2002 година е преобразуван с Решение на 39-ото Народно събрание от 14 юни 2002 г. на Висшия институт за подготовка на офицери и за научноизследователска дейност за нуждите на Министерството на вътрешните работи (ВИПОНД - МВР)в университет - Академия на Министерството на вътрешните работи.

Родени:

През 1988 г. - Димо Сяров, български писател и драматург /1888-1965/.

През 1911 - Захари Жандов, български кинорежисьор (починал 1998) Дебютът му в киното е през 1940 г. като оператор във филма „Мальовица”. Филмографията му включва над 15 игрални филма, на които е режисьор. Сред тях са „Тревога” (1951 г), „Септемврийци” (1954 г), „Земя” (1957 г), „Отвъд хоризонта” (1960 г), „Шибил” (1968 г), „Боянският майстор” (1981 г).

shibil.jpg

Носител е на множество награди, сред които Бронзов медал през 1946 г. в Брюксел, Белгия, и първата награда на фестивала във Венеция за документалния си филм „Един ден в София”. Година по-късно е отличен с приза за научно-популярен филм в Чехословакия за „Хора сред облаците” (1946 г).

„Земя” е първият български филм, показван в Кан, Франция. Захари Жандов е отличен от СБФД с почетната награда за цялостно творчество през 1981 г.

През 1911 - Веселина Геновска, българска писателка (починала 1960)

Ппочинал:

През 1988 - Тодор Генов, български писател и драматург, роден на 10 юни 1903.

Линк към коментар
Share on other sites

На 2 Октомври:

През 1921 г. във Варна е открита първата учебна година във Висшето търговско училище (предшественик на Икономически университет - Варна).

През 1996 г. България е одобрена от Световната търговска организация и на 1 декември става пълноправен член.

През 2002 г. 39-тото Народно събрание решава 3-ти и 4-ти реактори на АЕЦ Козлодуй да бъдат затворени след приемането на България в Европейския съюз.

Родени:

През 1864 - Петко Момчилов - български архитект.

Роден в Горна Оряховица в семейството на известния просветител Иван Момчилов, който е основал Еленската даскаловница. Завършва Мъжката гимназия във Варна през 1885 г. и практикува учителската професия до 1887г. След учението си в Мюнхен, през 1892 г. завършва университета в Прага със специалност архитектура. Освен проектант на красивата варненска Девическа гимназия, той е автор на разнообразна по замисъл и форма архитектура, която се откроява с оригинален художествен образ и синтез. Сред негови осъществени проекти са едни от най-емблематичните сгради на София от началото на века - Централната минерална баня, черквата “Св.Седмочисленици”, Синодалната палата. Почитан е и от европейските си колеги, които ласково се отзовават на композиционното му умение, с което са решени функционалните проблеми на неговите обекти.

Още като студент той е деен участник в различни конкурси. През 1892 г. е спечел конкурси за изграждането на два моста в Европа - в Будапеща (на кралица Елизабет Брюне), другият е Литийният мост на река Нева в Сан Петербург. Но след разглеждане и оценяване на конкурсните работи, арх. Момчилов остава на второ място, а призовата награда е връчена на инж. Айфел. През същата 1892 г. Петко Момчилов получава 1-ва награда на международния конкурс за проекта си за Ж.П. гара с хотел в Букурещ.

Негови са проектите на гимназиите в Ловеч, Велико Търново и Пловдив, Сливенските минерални бани, Българска народна банка, Централен софийски затвор, Александровска болница, Майчин дом в София, Синодална палата, Варненска и Великопреславска Митрополия и много други.

На 18.01.1923 г. България се разделя с един от най-великите си архитекти. Петко Момчилов е първият почетен гражданин на Горна Оряховица (1898).

Проекти:

В София - Преустройството на джамията Коджа дервиш Мехмед паша в днешната църква Свети Седмочисленици (съвместно с Йордан Миланов), Синодална палата (съвместно с Йордан Миланов), Александровска болница (1884; съвместно с Йордан Миланов), Майчин дом, ул. „Братя Миладинови“ №112, Българска народна банка, Централен затвор, Централна минерална баня, Сливенски минерални бани.

Гимназия в Пловдив, Девическа гимназия във Варна, днес Варненски археологически музей (1892-1898), Гимназия в Търново, Гимназия в Ловеч.

През 1890 г. - Иван Лазаров - български скулптор.

Роден в Карлово. През 1912 г. завършва Държавното художествено училище. специалност скулптора при професор Жеко Спиридонов. След това специализира в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в Дрезден, като стипендиант на Министерството на просвещението.

През 1919 г. става учител по рисуване в София, а по-късно и преподавател по скулптура в Държавната художествена академия. През 30-те години е избран за ректор на Държавната художествена академия и остава такъв до 1945 г. След 9 септември 1944 г. попада в затвора и прекарва 4 дни в килия пълна до глезените с вода. Освободен е от академик Тодор Павлов.

През 1949 г. основава Института за изкуствознание при БАН и е негов директор до края на живота си.

“Заради абсолютната искреност в работата арх. Лазаров упорито прави проучвания за подземните вредни лъчения в жилищните постройки. Изследванията му имат международна слава...” Тук.

Починали:

През 1847 г. - Васил Априлов - български просветен деец и книжовник.

160px-Aprilov.jpg

Учи в Москва, завършва гимназия в Брашов, следва медицина във Виена. От 1811 г. е търговец в Одеса. Гърчеел се е. Първоначално помага на гръцкото освободително движение. През 1831 г. се запознава с книгата на Юрий Венелин "Древните и сегашни българи" и се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. През 1835 г. той отваря първото чисто българско взаимно училище в България с помощ от Неофит Рилски. Развива активна книжовна дейност, събира народни песни, подпомага просветното дело в България. През 1841 г. издава „Денница на новобългарското образование“, през 1842 г. — „Дополнение книга денница“. Умира в Галац на път за Одеса, като завещава на габровци значителна сума за строеж на ново училище — Априловската гимназия, първата в България. Погребан е в Галац, днес Румъния, но сега костите му почиват в гробница намираща се в двора на така бленуваното от него училище- Априловската гимназия в Габрово.

Значението на Априлов за развитието на българската етнография се определя главно от активната му организаторска и посредническа дейност сред българската интелигенция за събирането на етнографски и фолклорни материали. Издирва в България свои сътрудници чрез кореспонденция и ги насърчава в събирането на народни песни и други. Сътрудници в началото му стават Захарий Круша, Райно Попович и Неофит Рилски. Със събраните от тях материали, Априлов издава на руски език обемен сборник, който би могъл да се използва и до днес..

През 1916 г. - Димчо Дебелянов - български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

D_Debelyanov.jpg

Роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил "Св.Св. Кирил и Методий" където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.

През 2000 г. - Светозар Русинов - български композитор.

Редактирано от Ася_И
Линк към коментар
Share on other sites

На 3 Октомври:

През 1918 г. под натиска на правителството и на премиера Александър Малинов цар Фердинанд I абдикира и заминава за Германия. На престола се възкачва цар Борис III, но без да положи задължителната клетва за вярност към Конституцията пред Великото Народно събрание.След като напуска България, Фердинанд се завръща в родовите си имения в Кобург (Германия), където умира на 10 септември 1948 г.

Вторият български владетел на Третата българска държава - Фердинанд I Сакскобургготски е немски принц, носи титлата княз от 1887 до 1908 и цар на България от 1908 г. до 1918 г. Роден е на 26 февруари 1861 година във Виена. Син е на австрийския генерал княз Август и княгиня Клементина, дъщеря на френския крал Луи Филип. Фердинанд I е подпоручик в австро-унгарската армия, когато изпратената из европейските държави да търси княз българска депутация се спира на него. На 25 юни 1887 г. кандидатурата му е одобрена от III Велико Народно събрание (1886–1887 г.).

Първоначално неговият избор не е признат от Русия и другите Велики сили. Стефан Стамболов (1887–1894 г.) полага големи усилия за утвърждаването на Фердинанд I на престола. През 1893 г. е променена Търновската конституция, с което се създават условия князът да сключи брак с княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска. След преминаването на престолонаследника Борис към източноправославната вяра и възстановяването на дипломатическите отношения с Русия през 1896 г. Фердинанд I признат от европейските държави за български княз.

В края на ХIХ и началото на ХХ в. князът постепенно засилва своята власт и налага т. нар. личен режим. На 22 септември 1908 г. става провъзгласяването на независимостта на България и Фердинанд I приема титлата цар. Фердинанд I е отговорен за обявяването на Междусъюзническата война (1913 г.) и претърпяната от България първа национална катастрофа. Под негово влияние България се присъединява към Тройния съюз по време на Първата световна война (1914–1918 г.). Последвалата втора национална катастрофа принуждава Фердинанд I да абдикира в полза на своя син.

Родени:

През 1819г. – Евлоги Георгиев.

209.gif

Двамата братя Евлоги (1819 г. ) и Христо (1824 г. ) Георгиеви са родени в Карлово в семейството на Георги Недев от близкото днешно село Васил Левски и Евдокия Пулиева. Само те остават живи от общо 5-те деца. В началото на 1830 г. баща им умира, като оставя добро състояние. Захващат се с търговия във Влашко и състоянието им нараства многократно. Участват в множество благотворителни инициативи, и то със значителни суми: Болницата в Галац - 100 000 лв.; на университета "Карол I” - 200 000 лв.; Българско девическо училище в Солун - 50 000. лв.; на Българска болница в Цариград - 120 000 лв.Евлоги Георгиев построява фабрика за вълнени платове в Карлово за 500 000 лв. Венец на филантропическата му дейност е сградата на Софийския университет. През 1896 г. той подарява на българската държава 800 хил. лв за построяване сграда на университета и предоставя парцел от 10 134 m2 в центъра на София (на стойност 200 хил. лв).

Защо за Христо се говори само като за “брата на Евлоги”?

Вярно, че Христо е по-малък, че умира сравнително млад, но от друга страна, богатството им е било общо. Дали пък няма някаква друга причина за това игнориране на по-малкия брат? Може би трябва да се върнем в далечната 1856 г. , когато започва Кримската война. Русия смята да включи в делото и българите в Румъния, като по внушение на главнокомандващия княз Горчаков богатите нашенци съставят комитет, наречен “Благотворително дружество”, който набира доброволци.

За целта Русия превежда 100 000 златни рубли. Председател на комитета е Константин Чокан, а касиер - Христо Георгиев. Записват се 2500 доброволци, за чието въоръжаване и снабдяване средства даряват главно членовете на комитета. Четата тръгва към Калафат, но турски аскер ги очаква на българския бряг и до въстание не се стига. Дарените обаче 100 000 златни рубли незнайно къде потъват. Оказва се, че ги е прибрал Христо Георгиев, който ги е вложил във фирмата.

Цели 12 години поборниците Филип Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър минават с чети в България, отчаяно се молят за пари, но не им дават. На всичкото отгоре Христо и Евлоги Георгиеви донасят на турското правителство на 8 юли 1868 г. , че четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е минала Дунава.

Поборниците решават да отвлекат Христо Георгиев от вилата му и да го прекарат насила в България с чета, за да види колко е лесно да се воюва с турците. Планът обаче не успява. Според Захари Стоянов през 1868 г. дори Левски решил да се разправи с богаташа, като започнал подготовка за убийството на Христо Георгиев. Едва успял да го откаже по-уравновесеният Любен Каравелов. В хъшовските си години Стефан Стамболов признава, че получавал пари от Евлоги Георгиев само когато отидел при него с пистолет.

Христо Георгиев умира внезапно на 6 март 1872 г. в Букурещ. Поради враждата му със старите поборници след Освобождението той бързо е забравен. Завещанието на Евлоги Георгиев е отворено на 9 юли, два дни след смъртта му през 1879 г. , в Илфовския окръжен съд в Букурещ. Близките му, особено наследниците на майка му, Пулиеви, се надяват да забогатеят, но след като чуват завещанието, остават като гръмнати. Евлоги дарява на българската черква в Букурещ 20 000 лева, “за да се поддържа училището “Кирил и Методий”. 200 000 лева са предназначени за Букурещкия университет, “за да се издържат бедните, но прилежни студенти”. На общината в Галац са завещани 30 000 лева. Шест милиона дарява за построяване на висше училище в България. За строителството на българска болница в Цариград, за приюта “Елена” и букурещкото управление на болниците. Три години преди смъртта си той е купил и сграда в Солун за българска община.

За братовчедите, родени от тримата братя на майка му и на неомъжените братовчедки, той оставя сравнително дребни суми. Оставя дома си в Букурещ на леля си Елисавета Пулиева заедно с покъщнина, коне и т. н. Ошашавените роднини обаче най-много ги възмутило написаното в завещанието, че негов универсален изпълнител е Иван Евстратиев Гешов.

Завещанието, естествено, е оспорено, като процесът дори се политизира. Правителството, в което петима министри са юристи, завежда дело. Ответник е Иван Ев. Гешов. Макар и да е страна в спора, министър-председателят Димитър Петков запазва умереност: “Правителството няма да спечели пари и чест в това дело. ” В края на краищата то губи процеса въпреки разпита на множество свидетели.

Заради проточилия се съдебен процес построяването на Висше училище, както предвижда чл. 13 от завещанието, се реализира чак през 1934 г. , когато е построен ректоратът на Софийския университет. След това издигат и другите две крила. Не се изпълнява желанието на Евлоги училището да се казва “Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово”, а е наречено “Св. Климент Охридски”.

/даните са взети от тук/

През 1885 г. - Георги Кулишев Гугов . Български журналист и политик, близък до кръга Звено. През 1946 г. е външен министър в третото правителство на Кимон Георгиев.

Георги Кулишев е народен представител в XXVI (1945-1946) Обикновено Народно събрание и в I (1950-1953), II (1954-1957), III (1958-1961), IV (1962-1965), V (1966-1971) и VI (1971-1974) Народно събрание. През 1938 г. е избран за депутат в XXIV Обикновено Народно събрание, но изборът му е касиран.

Починал: 27 септември 1974.

През 1933 г. - Цветан Марангозов, български писател и драматург (Починал - 1990)

Линк към коментар
Share on other sites

На 4 Октомври:

Днес е професионален празник на ИТ специалиста. Българското правителство обяви официално 4 октомври за Ден на информационното общество и професионален празник на всички специалисти по компютърна техника, информационни технологии и автоматика.

:3d_167::3d_041:

Родени:

През 1853 г. в гр. Сливен - Стефан Панаретов Хаджиилиев, български дипломат, действителен член на Българска академия на науките, работил през голяма част от живота си за изграждането на добри отношения между България и Съединените щати. Възпитаник и дългогодишен преподавател по български език в Робърт колеж, американско училище в Константинопол, и женен за американка, той става първият български посланик в Съединените щати и остава на поста почти 11 години.

Включен е в състава на българската делегация на Парижката мирна конференция, по време на която се подготвя Ньойския мирен договор (1919 г.). През 1921 г. е български делегат в Обществото на народите.

Умира на 19 октомври 1931 г. във Вашингтон. Заедно със съпругата си Лидия Гейл, той завещава значителни суми на Българската академия на науките и Американския колеж в София.

/Данните са взети от тук/

През 1903 г. - Джон Атанасов, в Хамилтон, щата Ню Йорк.

dj_atanasov.jpg

Той е първото от 10-те деца в семейството на българин емигрант от ямболското село Бояджик.

Получава бакалавърска степен в Щатския университет на Флорида (1925 г.), магистърска - в Щатския университет на Айова (1926 г.), а докторска по философия (физико-математически науки) - в Университета на Уисконсин (1930 г.). После се завръща в Щатския университет на Айова в град Еймс, където работи до 1945 г., първоначално като професор по математика, а по-късно - и по физика.

В края на 30-те години той търси начин да се улеснят изчисленията (решаването на големи системи линейни алгебрични уравнения), необходими за изследователската му работа. Отхвърля аналоговите машини като твърде бавни и неточни и се опира на цифровия подход. През декември 1939 г. заедно със своя сътрудник Клифърд Бери създава прототипа на първата електронноизчислителна машина (ЕИМ), напълно завършена през 1942 г.

В създаването й са използвани четири изцяло нови принципа на действие: двоичната система, регенеративна памет, логически схеми като елементи на програма и електронни елементи като носители на данни.

След 1945 г. той посвещава остатъка от професионалния си живот на множество правителствени и индустриални проекти, като същевременно ръководи две компании, основани от него.

През 1941 г. Атанасов приема Джон Мокли, който се интересува от компютъра му. Какво точно се е случило тогава? Това се разглежда подробно на съдебния процес 26 години по-късно, който е трябвало да изясни дали Джон Мокли и Джон Преспър Екърт са използвали непозволено откритието на Атанасов при създаването на първия (официално дотогава) електронен компютър ЕНИАК през 1942-46 г. Съдът, начело с федералния съдия Ърл Р. Ларсън, се произнася категорично в полза на Джон Атанасов, който е обявен за бащата на компютъра!

"Екърт и Мокли не са изобретили първия автоматичен електронен цифров компютър, а са извлекли основната идея за него от Джон Атанасов." (из заключението на съда в Минеаполис, 1973 г.)

През 1970 г. Джон Атанасов е поканен в България от БАН и му е връчен орден "Кирил и Методий" - първа степен. Това е първата му награда и обществено признание. Второто му посещение у нас е през 1985 г.

Най-голямото отличие през живота си Джон Атанасов получава от ръцете на президента Джордж Буш (баща) - Националния медал за наука и технология.

Ученият умира на 91-годишна възраст през 1995 г.

/Данните са взети от тук/

През 1926 г. – в с. Разпоповци, Великотърновско, големият български актьор Георги Иванов Георгиев – Гец

76099.jpg

От 1953 г. до 1991 г. играе в състава на Народния театър в София.

Създава ярко очертани образи от българската класическа и съвременна драматургия. Филми - А бяхме млади, Осмият, Селянинът с колелото, Матриархат, Баща.

Една от най-добрите му и известни роли в киното е ролята на Йордан в Селянинът с колелото. За нея той получава награди на Варненския и Московския кинофестивали.

Умира на 02.09.1996 г.

Починал:

През 1944г. - Иван Хаджийски (1907-1944 г.)

Ivan_Hadjiiski.jpg

български философ, социолог, общественик. Студиите му "Оптимистична теория за нашия народ" и "Бит и душевност на нашия народ" го нареждат сред класиците на българската хуманитаристика.

Иван Минков Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Загива на 37-годишна възраст като доброволец на фронта, през Отечествената война. Хаджийски завършва Търговската гимназия в Свищов, следва философия в Софийския университет, а след това завършва и право. През 1936 година започват прословутите му обиколки из цялата страна – първоначално пеша, а след това на колело, по време на които Хаджийски опознава и най-скритите кътчета на българската народопсихология. Резултатът е феноменалният му труд “Бит и душевност на нашия народ”, издаден през 1940 г. След като издава два тома на “Бит и душевност на нашия народ”, Хаджийски започва да пише и трети, който не успява да довърши.

“Бих казал, че Иван Хаджийски е най-големият българолог – твърди проф. Петър-Емил Митев. - Той не е само социолог, макар че е създал основите на българската социология. Не е само психолог, макар че е оставил такива блестящи статии като “Психология на иманярството” и “Психология на военната дисциплина”. Не е само етнолог, макар че в трудовете му несъмнено присъства етнографията. Неговата сила е в синтеза на разнородни данни от различни области, които съумява да обедини, за да възпроизведе нещо много сложно – българската народопсихология. С това Хаджийски е направил основополагаща крачка към българското социално самопознание. Нещо повече – поради изключително проникновения си анализ, е създал научната картина и на онова, което ще се променя в бъдеще. Затова към неговите трудове нищо съществено не е допълнено, нито дори коригирано толкова години по-късно. Всъщност, за да разберем днешния български преход, трябва да се върнем към Иван Хаджийски. Сигурен съм, че ако беше жив, щеше да напише поредния си том за бита и душевността на нашия народ, но вече в европейска България!”

/Данните са взети от тук/

Редактирано от Ани
Линк към коментар
Share on other sites

На 5 октомври

Днес е Международен ден на учителя

Обявен е с Решение 697/29 септември 2006 г. на Министерския съвет. На 5 октомври 1966 г. е приет документ, който се отнася до статута на учителя, а през 1994 г. Организация на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО) го обявява за Международен ден на учителя. Професионалният празник на учителя се отбелязва в над 100 държави от цял свят.

:3d_043::3d_059:

През 1878 г. избухва Кресненско-разложкото въстание. Отряд в състав около 400 въстаници под ръководството на Стоян войвода (Стоян Карастоилов) атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село.

Кресненско-разложкото въстание (1878 г. - 1879 г.) е въоръжена съпротива на българското население от Македония против Берлинския договор 1878 г. Българите от Македония изпращат до правителствата на Великите сили и Временното руско управление петиции, мемоари и молби, с които протестират срещу решението техните земи да останат в пределите на Османската империя.

На 5 октомври около 400 въстаници под ръководството на Стоян войвода (Стоян Карастоилов) атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село. Въстанието обхваща и местността Кършиака, надясно от р. Струма. Формирано е въстаническо ръководство в състав: атаман А. Калмиков, началник-щаб Д. Попгеоргиев и главен войвода Ст. Карастоилов. Освен в Кресненското дефиле въстанически действия започват в Неврокопско, Демирхисарско, Сярско, Малешевско и пр. В началото на ноември въстанието обхваща и селата от Банско-Разложката котловина. Ожесточени сражения се водят при освобождаване на Банско и Разлог. Втори въстанически център в Разложката котловина става с. Горно Драглище. Към него се отправят въстаници от Долно Драглище, Добърско и Годлево. Сформираната чета потегля към с. Баня.

В резултат на успешните въстанически действия в Кресненско и Разложко са освободени 43 села. Въпреки проявения героизъм турците преминават в настъпление. На 11 ноември е опожарена Кресна. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. Към края на ноември е разгромено въстанието и в Разложко. По десния бряг на р. Струма въстаническите действия продължават до февруари 1879 г. В този критичен момент в Македония идва Ст. Стамболов. Той заедно с Н. Обретенов настоява да се използва опитът от Априлското въстание 1876 г. и апостоли да подготвят населението за бъдещите въстанически действия. Натанаил Охридски обаче остава привърженик на четническата тактика. През април 1879 една сравнително голяма чета преминава турската граница с цел да даде сигнал за въстание около Битоля. Въстаниците остават изолирани и не могат да спрат настъплението на турските войски. На 25 май 1879 г. Натанаил Охридски разпуска четите.

/материалът е взет от тук/

Родени:

През 1853 г. - Константин Стоилов Константинов , български политик, един от ръководителите на Консервативната партия, а по-късно на основаната от него Народна партия.

160px-Kstoilov.jpeg

Стоилов е два пъти министър-председател на България. Първият път по време на политическата криза след абдикацията на княз Александър I (10 юли 1887 — 1 септември 1887), а вторият — след падането на Стефан Стамболов (31 май 1894 — 30 януари 1899).

Умира на 5 април 1901, София

/материалът е взет от тук/

През 1878 г. - Михаил Петров Арнаудов, български фолклорист, етнограф и литературен историк.

m_arnaudov.jpg

Роден град - Русе. Завършва гимназия в родния си град и славянска филология във Висшето училище в София (1898). Специализира през 1898-1900 индогерманско езикознание, философия и литература в Германия. Известно време е гимназиален учител във Видин и София. През 1903-04 специализира в Прага. През 1907 е поддиректор на Народната библиотека в София. Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) в Софийския университет. Декан на Историко-филол. факултет (1921-22), ректор на Софийския университет (1935-36). Директор на Народния театър в София (1926). Дописен чл. на БАН (от 1918), академик (от 1929). Член на Украинската АН, на Унгарската литературна академия "Петьофи", почетен доктор на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943). За участието си в кабинета на И. Багрянов като министър на народната просвета, през 1945 г. е съден от НС на доживотен строг тъмничен затвор. Освободен от затвора през 1947. До края на живота си се занимава с научно-творческа дейност. Дълги години (1925-43) е редактор на сп. "Българска мисъл". Издава библ. "Български писатели". Под ред. на Арнаудов излизат съчинения на редица български писатели и сборници с народни умотворения. По-известни негови трудове са: "Български народни празници" (1918), "Крали Марко в народната поезия" (1918), "Студии върху българските обреди и легенди" (1920-1924), "Увод в литературната наука. Задачи. История. Съвременно състояние" (1920), "Психология на литературното творчество" (1931), "Очерки по българския фолклор" (1934), "Творци на Българското възраждане" (1940), "Из живота и поезията на Иван Вазов" (1958); "Яворов. Личност, творчество, съдба" (1961), "Поети и герои на Българското възраждане" (1965), "Веркович и Веда Словена" (1968) и др. Умира на 18.11.1978 г. в София.

/материалът е взет от тук/

Починал:

През 1926 г. - Беньо Стефанов Цонев е български езиковед-славист, един от създателите на българската филология, специалист по история на българския език, диалектолог и палеограф, първият съставител на опис на ръкописите в Народна библиотека Св. Св. "Кирил и Методий".

160px-Benjo_Conev.jpg

Роден е на 12 януари 1863 г. в Ловеч. Завършва прогимназия в родния си град през 1876 г. Получава стипендия и завършва с отличен успех класическата гимназия в Загреб през 1884 г. Работи 1884–1886 г. като учител в Петропавловската духовна семинария и в Ломската гимназия. През 1886-1888 г. следва славистика във Виенския университет при Ватрослав Ягич, след това в Лайпциг като ученик на проф. Август Лескин. Доктор по славистика, романистика и философия на Лайпцигския университет (1890). След завръщането си в София чете лекции във Висшето училище (от 1890 г.) и преподава в Софийската държавна гимназия. От 1893 г. е избран за доцент, а от 1895 г. е професор в Катедрата по история на българския език. Декан на Историко-филологическия факултет през учебните 1897/98, 1905/1906, 1909/1910, 1912/1913, 1916/1917. Ректор на Университета през учебната 1910/1911. С университета е свързана основната научна и преподавателска дейност на Беньо Цонев, като в Алма Матер чете лекции главно по история на българския език и диалектология. Член на бившето Книжовно дружество от 1892 год. Действителен член на БАН от 1900 год.

Умира на 5 октомври 1926 г. в София.

/повече за него от тук/

Линк към коментар
Share on other sites

Гост
Тази тема е затворена за писане.

×
×
  • Добави...