Човек_88

За пореден път чета и се възхищавам на д-р Първанов. Чел съм много мнения и съвети на психотерапевти, но никой досега не е успявал да ме впечатли с такъв професионализъм, с такъв индивидуален подход към всеки и с такава човечност. Не искам постът ми да звучи като реклама, а като признание и възхищение към една наистина голяма личност. Благодаря Ви, че Ви има, докторе!

Включвам се, за да внеса новости по темата. Поради периодичното получаване на лични съобщения, искам да поместя още един материал, посветен на темата.
Тези дни, без да съм стресиран, без да съм напрегнат и без никакви други фактори, получих лека, до умерено тежка вестибуларна криза. Пролет и есен има обостряне на състоянието. Копирам статия на отоневролог, в която е обяснена връзката между страха, ПА и вестибуларни симптоми. 
https://www.mila.bg/article/5617352
Понеже след време линкът може да стане невалиден, а текстът от статията не може да се копира, преписвам собственоръчно частта, която касае пишещите тук.
Във вестибуларния апарат има сензори - стражеви клетки, които се активират и от страха. Когато човек се залюлее, при този проблем го хваща страх. Вестибуларният апарат дава информация на продълговатия мозък, той я подава на главния мозък, а той от своя страна дава заповед на големите мускули "хайде да бягаме", защото организмът си мисли, че става земетресение, или нещо подобно. Тези кризи понякога се разчитат като паник атаки. Човек може да изпадне в паника като усети неприятното чувство на потъване или залитане.
Помествам още няколко цитата:
-  вярно ли е, че различните форми на световъртеж се активизират през зимните месеци?
- Да, точно така, защото ниските температури предизвикват промени в оросяването. Хора, които имат високо кръвно налягане, го качват още повече през зимата. Освен това вестибуларният апарат има анатомична особеност - кръвоснабдява се само от една артерия.Всяко допълнително свиване на съдовете в тази зона влошава захранването и затова хроничните форми се обострят в този период.
Има и сезонно проявени вестибуларни заболявания, които се отключват през пролетта и есента, точно на базата на тези промени в съдовете. Преминаването от по-топло към по-студено време е рисков период за хората с хронични вестибуларни смущения.

Написал си страхотни неща. Ще ги изчета много пъти тези дни, за да вникна хубаво в тях и да се опитам да ги навържа. А относно кръчмата - биваше си я. Предлагам на всяка цена да я повторим. Независимо дали си терапевт или общ работник, ти си страхотен човек и невероятна компания, Орлине. Загуба е за всеки, който не те познава. Скоро не съм общувал с подобна лекота и непринуденост. И въпреки че разговорите бяха на общи теми, си тръгнах удовлетворен, обогатен и някак променен, заземен и смирен. За пореден път се убеждавам колко важна е личността на даден човек и по-точно нейният контраст и пълнота.
 

Понеже прочетох, че се притесняваш от твоята дереализация и деперсонализация, искам да споделя нещо от личен опит, което да даде повод за размисъл. Когато го изчетеш докрай и помислиш върху него, ще разбереш защо.
Първо - деперсонализацията и дереализацията са физически израз и симптом на стрес. Не е задължително да се получават и свързват само с лоши неща. Могат да се получат и при хубави такива - сватба, печалба от тото, оргазъм и т.н. Причината е проста - и при двете се отделя адреналин. Разликата е в интерпретацията му и в ситуацията, в която се появява, както и в свързаните с нея обстоятелства. Ще ти дам пример със себе си, който съм давал и друг път. В моменти на силна тревожност съм изпитвал многократно това чувство. Абсолютно винаги ми е харесвало, било е любопитно и ново за мен. Причината за това, е че от 15 години слушам тежка, дълбока, мрачна и циклична техно музика, която принципно е доста магнетична и хипнотична като звучене. Да не говорим, че голяма част от слушащите я използват наркотици и изпадат в друго измерение, тъй като тя е най-подходяща за това. Аз лично никога не съм употребявал наркотици или каквито и да било забранени вещества, нито смятам да го правя, но дереализацията и деперсонализацията никога не са ми пречели, понеже винаги съм им се кефел, изследвал съм ги, харесвало ми е да съм в такъв вид друго измерение и не ми се е искало да свършват. Именно затова тези усещания са се появявали изключително рядко и за кратко. Но ето, дори сега, в този момент, ако изляза на дискотека, искам да изпитвам 4-5 часова дереализация постоянно. За съжаление, това е невъзможно. Мечтая да отида на дискотека с моята музика, да се потопя в ритъма и да се слея с хората, мигащите светлини и магнетичната обстановка и всичко това на фона на най-силната деперсонализация и дереализация, която може да се изпита. Уви, не се получава. Даже искам да е толкова силна, че да не знам кой съм, къде се намирам, какво се случва, как се казвам и т.н., а да усещам все по-дълбоко тази симбиоза от музика, хора и обстановка. Но отново уви - няма как. 
Какво искам да кажа с горното? Когато приемаш, изследваш с любопитство и се оставяш на това чувство, когато позволиш то да идва и да си отива когато пожелае, когато го посрещнеш като добър гост и вникнеш в посланията му, то може и да не ти стане приятно, но поне няма да го фиксираш и раздуеш. Не казвам да го обичаш и да му се кефиш, а просто да приемеш факта на съществуването му. Като част от теб, точно в този момент, именно при тези обстоятелства. 
От друга страна - когато започнеш да го нищиш, да го мразиш, да му се съпротивляваш, да задълбаваш в него, да го анализираш - това е най-сигурният начин да го раздуеш и увековечиш. Защото всичко, в което се взираме, се разширява. 
Идентично е и положението с останалите симптоми и самия страх - взирайки се и бягайки от тях ги "захранваш". Приемайки ги и дори стремейки се да ги УСИЛИШ правиш точно обратното.
Помисли върху следното:
Виж колко е парадоксално - аз искам да го усиля максимално и да стане поне тройно по-силно, но не само че не ми се получава, а дори става по-слабо и изчезва. Помисли защо е така.
Защо един и същи симптом при мен предизвиква върховно удоволствие, а при теб страх? Къде е разликата? Или по-точно в какво е разликата? Отговорът е близо. Ще ти дам голям жокер - разликата е в ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА. А от кого зависи тя? От теб. Да не говорим, че това е и едно своеобразно пускане на контрола, за което обаче се изисква голяма смелост и мотивация, тъй като не само че се оставяш на усещането, приемаш го и не го гониш, но и искаш съзнателно да го усилиш и то многократно.
Изборът е твой.

Предлагам да помислиш върху един кратък цитат, а именно:
"Бедствията разкриват нашите добродетели."
Можем да приемем, че според теб ситуацията, в която се намираш, може да бъде определена като бедствие. Кои твои добродетели би разкрило това бедствие? Каква ще е тяхната роля в твоето справяне? С какво могат да ти помогнат, на какво да те научат, от какво да те предпазят?

Предлагам да помислиш върху един кратък цитат, а именно:
"Бедствията разкриват нашите добродетели."
Можем да приемем, че според теб ситуацията, в която се намираш, може да бъде определена като бедствие. Кои твои добродетели би разкрило това бедствие? Каква ще е тяхната роля в твоето справяне? С какво могат да ти помогнат, на какво да те научат, от какво да те предпазят?

Предлагам да помислиш върху един кратък цитат, а именно:
"Бедствията разкриват нашите добродетели."
Можем да приемем, че според теб ситуацията, в която се намираш, може да бъде определена като бедствие. Кои твои добродетели би разкрило това бедствие? Каква ще е тяхната роля в твоето справяне? С какво могат да ти помогнат, на какво да те научат, от какво да те предпазят?

Понеже прочетох, че се притесняваш от твоята дереализация и деперсонализация, искам да споделя нещо от личен опит, което да даде повод за размисъл. Когато го изчетеш докрай и помислиш върху него, ще разбереш защо.
Първо - деперсонализацията и дереализацията са физически израз и симптом на стрес. Не е задължително да се получават и свързват само с лоши неща. Могат да се получат и при хубави такива - сватба, печалба от тото, оргазъм и т.н. Причината е проста - и при двете се отделя адреналин. Разликата е в интерпретацията му и в ситуацията, в която се появява, както и в свързаните с нея обстоятелства. Ще ти дам пример със себе си, който съм давал и друг път. В моменти на силна тревожност съм изпитвал многократно това чувство. Абсолютно винаги ми е харесвало, било е любопитно и ново за мен. Причината за това, е че от 15 години слушам тежка, дълбока, мрачна и циклична техно музика, която принципно е доста магнетична и хипнотична като звучене. Да не говорим, че голяма част от слушащите я използват наркотици и изпадат в друго измерение, тъй като тя е най-подходяща за това. Аз лично никога не съм употребявал наркотици или каквито и да било забранени вещества, нито смятам да го правя, но дереализацията и деперсонализацията никога не са ми пречели, понеже винаги съм им се кефел, изследвал съм ги, харесвало ми е да съм в такъв вид друго измерение и не ми се е искало да свършват. Именно затова тези усещания са се появявали изключително рядко и за кратко. Но ето, дори сега, в този момент, ако изляза на дискотека, искам да изпитвам 4-5 часова дереализация постоянно. За съжаление, това е невъзможно. Мечтая да отида на дискотека с моята музика, да се потопя в ритъма и да се слея с хората, мигащите светлини и магнетичната обстановка и всичко това на фона на най-силната деперсонализация и дереализация, която може да се изпита. Уви, не се получава. Даже искам да е толкова силна, че да не знам кой съм, къде се намирам, какво се случва, как се казвам и т.н., а да усещам все по-дълбоко тази симбиоза от музика, хора и обстановка. Но отново уви - няма как. 
Какво искам да кажа с горното? Когато приемаш, изследваш с любопитство и се оставяш на това чувство, когато позволиш то да идва и да си отива когато пожелае, когато го посрещнеш като добър гост и вникнеш в посланията му, то може и да не ти стане приятно, но поне няма да го фиксираш и раздуеш. Не казвам да го обичаш и да му се кефиш, а просто да приемеш факта на съществуването му. Като част от теб, точно в този момент, именно при тези обстоятелства. 
От друга страна - когато започнеш да го нищиш, да го мразиш, да му се съпротивляваш, да задълбаваш в него, да го анализираш - това е най-сигурният начин да го раздуеш и увековечиш. Защото всичко, в което се взираме, се разширява. 
Идентично е и положението с останалите симптоми и самия страх - взирайки се и бягайки от тях ги "захранваш". Приемайки ги и дори стремейки се да ги УСИЛИШ правиш точно обратното.
Помисли върху следното:
Виж колко е парадоксално - аз искам да го усиля максимално и да стане поне тройно по-силно, но не само че не ми се получава, а дори става по-слабо и изчезва. Помисли защо е така.
Защо един и същи симптом при мен предизвиква върховно удоволствие, а при теб страх? Къде е разликата? Или по-точно в какво е разликата? Отговорът е близо. Ще ти дам голям жокер - разликата е в ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА. А от кого зависи тя? От теб. Да не говорим, че това е и едно своеобразно пускане на контрола, за което обаче се изисква голяма смелост и мотивация, тъй като не само че се оставяш на усещането, приемаш го и не го гониш, но и искаш съзнателно да го усилиш и то многократно.
Изборът е твой.

Радвам се, че съм бил полезен. Чувството е много хубаво.

Ако има фенове на моя стил музика, да пишат, за да обменяме опит и музика. Споделих парчето като специален поздрав за всички, които имат интерес към подобен стил. След втората минута наострете уши. 

Както и по-горе е споменато, проблемът идва от мислите. Когато осъзнаеш, че можеш да "виждаш" и "чуваш" своите мисли, но да НЕ СИ своите мисли, ще се справиш. 

Чудесно, само че се пропуска хипотезата, при която даден човек знае, че симптомите са безобидни и са следствие от стресово-адреналинова реакция, но това знание не му помага и не води до тяхното изчезване и обезстрашаване, а дори да липсва чувство на страх, самото им възникване е неприятно и трудно поносимо, което влошава качеството на живот. 
Ето и един бърз и прост пример - наличие на агорафобичен страх от отдалечаване от дома. Качваш се в колата, излизаш извън пределите на града и започва силно замайване/световъртеж. Осъзнаваш, че е е провокирано от адреналина и няма да умреш от него, но всичко ти се люлее, шофираш изключително дискомфортно, залиташ като слезеш, пропадаш на стола и седалката и т.н. Щом се прибереш, всичко това изчезва мигновено. Имаш знанието какво го е провокирало, имаш яснотата, че не е опасно и не се умира от него, но при всяко напускане на града го изпитваш. Тогава възниква въпросът с какво това знание ти помага и защо няма резултат?
 

Смирението и приемането са част от самоувереността. 

Не е нужно да засенчваш другите, за да изгрееш, т.е е не е нужно да стъпкваш нечие самочувствие за сметка на твоето. От своя скромен опит съм установил, че жените харесват самоуверени мъже. А такъв се става когато приемаш и обичаш себе си безусловно, вярваш си, комфортно ти е със себе си, проявяваш разумен и здрав егоизъм. Тогава излъчваш спокойствие, удовлетвореност, хармония, позитивизъм.
Преди време правех грешката да търча по разглезените капризи на жените, да се обезличавам за тяхна сметка, да се опитвам да ги забавлявам като клоун, да им роболепнича, за да се харесам и т.н. Това ми носеше единствено провал в 99 % от случаите. Но вместо да се поддам на отчаянието, реших да се поуча от това, да извлека ползите и да сменя стратегията и тактиката. В момента, в който започнах да се държа по-дистанцирано, по-зачитащо се, по-самоуважащо се, по-себеотстояващо и утвърждаващо, започнах да съм им интересен, да ме търсят и да успявам, поради простата причина, че си вярвах и на принципа на проекцията проектирах и в тях доверие и възхищение.

Не е нужно да засенчваш другите, за да изгрееш, т.е е не е нужно да стъпкваш нечие самочувствие за сметка на твоето. От своя скромен опит съм установил, че жените харесват самоуверени мъже. А такъв се става когато приемаш и обичаш себе си безусловно, вярваш си, комфортно ти е със себе си, проявяваш разумен и здрав егоизъм. Тогава излъчваш спокойствие, удовлетвореност, хармония, позитивизъм.
Преди време правех грешката да търча по разглезените капризи на жените, да се обезличавам за тяхна сметка, да се опитвам да ги забавлявам като клоун, да им роболепнича, за да се харесам и т.н. Това ми носеше единствено провал в 99 % от случаите. Но вместо да се поддам на отчаянието, реших да се поуча от това, да извлека ползите и да сменя стратегията и тактиката. В момента, в който започнах да се държа по-дистанцирано, по-зачитащо се, по-самоуважащо се, по-себеотстояващо и утвърждаващо, започнах да съм им интересен, да ме търсят и да успявам, поради простата причина, че си вярвах и на принципа на проекцията проектирах и в тях доверие и възхищение.

Понеже прочетох, че се притесняваш от твоята дереализация и деперсонализация, искам да споделя нещо от личен опит, което да даде повод за размисъл. За целта ще започна от малко по-далеч. В моменти на силна тревожност съм изпитвал многократно това чувство. Абсолютно винаги ми е харесвало, било е любопитно и ново за мен. Причината за това, е че от 15 години слушам тежка, дълбока, мрачна и циклична техно музика, която принципно е доста магнетична и хипнотична като звучене. Да не говорим, че голяма част от слушащите я използват наркотици и изпадат в друго измерение, тъй като тя е най-подходяща за това. Аз лично никога не съм употребявал наркотици или каквито и да било забранени вещества, нито смятам да го правя, но дереализацията и деперсонализацията никога не са ми пречели, понеже винаги съм им се кефел, изследвал съм ги, харесвало ми е да съм в такъв вид друго измерение и не ми се е искало да свършват. Именно затова тези усещания са се появявали изключително рядко и за кратко. Но ето, дори сега, в този момент, ако изляза на дискотека, искам да изпитвам 4-5 часова дереализация постоянно. За съжаление, това е невъзможно. Мечтая да отида на дискотека с моята музика, да се потопя в ритъма и да се слея с хората, мигащите светлини и магнетичната обстановка и всичко това на фона на най-силната деперсонализация и дереализация, която може да се изпита. Уви, не се получава. Даже искам да е толкова силна, че да не знам кой съм, къде се намирам, какво се случва, а да усещам все по-дълбоко тази симбиоза от музика, хора и обстановка.
Какво искам да кажа с горното? Когато приемаш, изследваш с любопитство и се оставяш на това чувство, когато позволиш то да идва и да си отива когато пожелае, когато го посрещнеш като добър гост и вникнеш в посланията му, то може и да не ти стане приятно, но поне няма да го фиксираш и раздуеш. Не казвам да го обичаш и да му се кефиш, а просто да приемеш факта на съществуването му. Като част от теб, точно в този момент, именно при тези обстоятелства.
От друга страна - когато започнеш да го нищиш, да го мразиш, да му се съпротивляваш, да задълбаваш в него, да го анализираш - това е най-сигурният начин да го раздуеш и увековечиш. Защото всичко, в което се взираме, се разширява.
Изборът е твой.

"Докато не се научиш да се чувстваш комфортно сам със себе си, няма да разбереш дали избираш да си с някого от любов или от самота."
Изводът е, че такъв човек, който не може да живее без друг човек е зависим. Това означава, че не може да живее достатъчно добре сам и комфортно със себе си, ако няма друг човек около него, който да му прави живота добър. Такъв човек живее с другите не от истинска любов, а от самота и несамостоятелност, незрялост, т.е с неосъзнатата от него цел другият да прави живота му пълноценен, смислен и удовлетворяващ.
Често такъв тип хора търсят в другите това, което нямат в себе си и го получават по патологичен и нездрав начин чрез защитно вкопчване в другия. 

"Докато не се научиш да се чувстваш комфортно сам със себе си, няма да разбереш дали избираш да си с някого от любов или от самота."
Изводът е, че такъв човек, който не може да живее без друг човек е зависим. Това означава, че не може да живее достатъчно добре сам и комфортно със себе си, ако няма друг човек около него, който да му прави живота добър. Такъв човек живее с другите не от истинска любов, а от самота и несамостоятелност, незрялост, т.е с неосъзнатата от него цел другият да прави живота му пълноценен, смислен и удовлетворяващ.
Често такъв тип хора търсят в другите това, което нямат в себе си и го получават по патологичен и нездрав начин чрез защитно вкопчване в другия. 

Според мен страхът от изоставяне е свързан в голяма степен и с ниската самооценка. Ако човек вярва в себе си и в своите ресурси, няма да се страхува чак толкова ако се озове сам или изоставен. Защото където и да отидеш, ти винаги си със себе си. От друга страна, вкопчването в значимия друг авторитет ни гарантира, макар и патологично, че няма да поемем отговорност за собствените си избори и живот, а ще прехвърлим тази задача на друг. А пък ако евентуално той ни изостави, ще имаме кого да виним за собствените си неудачия. 

Според мен страхът от изоставяне е свързан в голяма степен и с ниската самооценка. Ако човек вярва в себе си и в своите ресурси, няма да се страхува чак толкова ако се озове сам или изоставен. Защото където и да отидеш, ти винаги си със себе си. От друга страна, вкопчването в значимия друг авторитет ни гарантира, макар и патологично, че няма да поемем отговорност за собствените си избори и живот, а ще прехвърлим тази задача на друг. А пък ако евентуално той ни изостави, ще имаме кого да виним за собствените си неудачия. 

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.
Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.
Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.
Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.
Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.
От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.
 
 

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.
Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.
Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.
Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.
Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.
От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.
 
 

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.
Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.
Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.
Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.
Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.
От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.
 
 

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.
Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.
Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.
Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.
Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.
От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.
 
 

Тук е моментът да спомена, че отскоро ходя и вече преминахме 4 сесии. За момента не виждам резултат, вероятно е твърде рано. Гледам да не се отчайвам и да не допускам, че и този опит ще е неуспешен. Притеснява ме, че всичко направено и обсъдено на тези 4 сесии го знам. Сигурно трябва повече време. Определено ми е много полезно за лично усъвършенстване и обогатяване, но не и за страха и симптомите. Не искам и няма да споменавам имена в темата, но ходя при човек, спряган като едно от добрите имена за терапевтиране на тревожни разстройства в България. Няма значение дали е мъж или жена, затова ще го наричам "терапевтът". Коства ми солиден финансов ресурс, но за да се оправя, съм готов на всичко. Все пак, ще дам някакъв разумен срок. В личността на терапевта ми харесва това, че е самоуверен, знае какво прави, не отрича медикаментите в определени случаи, но мисли, че на този етап и в това ми състояние аз нямам нужда от тях и затова не ги взимам. Мисли, че ще се справим и без тях, което е супер. Все пак ми напомни, че не е магьосник и нещата не могат да се случат за 2 седмици.
Вероятно веднага ще изникне въпросът - щом ходя на терапия, защо пиша отново тук. Вероятно прибързаността ми, страхът от провал, недоверието ми и страхът от неуспех и разочарование ме карат след 4 сесии да си мисля, че и този път няма да стане и затова. А и никога сондирането на още мнения не е излишно. Тук е моментът да спомена, че според терапевта нямам натрапливости/ОКР, а имам агорафобия, социална и генерализирана тревожност. Но ми каза да не търся диагнози и термини, а просто да работим. Терапевтът не се занимава със симптомите, нито за момента ползва някакви техники. Линията ни на работа до момента е коренно противоположна на всички други методи, които съм прилагал във времето. Вместо да работим за повишаване на самооценката, ние работим за нейното "понижаване" /образно казано/ - "лекуване" на грандоманията, високо еко, вземането твърде насериозно, важниченето, чувството на превъзходство над другите, имането за специален и т.н Предполагам, че това е стъпка към едно цялостно смирение на личността и егото, което ще позволи едно последващо отпускане и приемане на ставащото по нов начин. Т.е за да приема случващото се, характерът ми и цялостният АЗ трябва да станат по-меки, приемащи, смирени и отпуснати.