Mortisha

Тялото изпада в стрес и е нормално. Аз съм усещал, че когато прекаля с интензивните физически натоварвания, усещам симптомите на адреналина, защото това е физически стрес за тялото. В случая мисля, че при теб е и физически /заради болка в кръста/ и психически /заради това, че тя те притеснява/.

,,явно напрежението ми се натрупа.,,

Здравей, била си в доста неблагоприятен период и си успяла да повярваш, че нещата ще са винаги така. Стресът е бил голям и това е оказало влияние за това твое вярване. Истината е, че животът е динамичен, не е статичен. Житейските периоди се редуват, но ако спрем някъде в негативно вярване, каквото и хубаво събитие да ни се случи ние вече не можем да му се насладим. Твоят фокус трайно се е насочил към негативното, а повярвай това никак не помага. 
Мислите създават чувствата, а те определят емоционалното ни състояние. Бъди внимателна с мислите си, прегледай ги, разчисти излишното - хигиена на мисленето, хигиена на информацията, хигиена в общуването. "Замърсяването " става много лесно. Позитивността зависи от информацията, която допускаш да стигне до теб. 
Пускам няколко идеи, които можеш да включиш в деня си, с което да стартираш промяната на отношението си към себе си и света:
1. Временно пълно ограничаване на всяка негативна информация   В началото на овладяването на паническото разстройство е необходимо да си дадете поне два месеца, в които да изключите всички дразнители от живота си, доколкото това ви е възможно – хората, които ви плашат, дразнят, действат ви зле, постоянно се оплакват или само критикуват, новините, филмите с кръв, болести и драми, грозните или напрягащи гледки и пр. Стартираме лечение с радост – гледайте само комедии и приятни предавания, водете само разтоварващи разговори, общувайте само с хора, които ви действат добре, разхождайте се сред природата, доставяйте си удоволствие, грижете се за себе си, глезете се. Вие го заслужавате! А и ви предстоят неща, които го изискват, за да се справите. Използвайте всичко извън вас, което ви насища с приятна енергия. По-късно ще се научим как да си я генерираме и вътре в нас самички.   2. Тефтерът с радости    Купете си едно малко дневниче, което да носите винаги в себе си и да записвате в него всички мънички нещица от живота, които са накарали душата ви да трепне радостно през деня. Това може да е смехът на дете, песента на птичка, раззеленило се дърво, усмивката на някого, ново запознанство, видът на двама влюбени, усещането за чаша топло кафе в ръцете ви, прекрасна книга или филм – всичко. Така ще започнете да забелязвате колко много хубави неща се случват през деня ви. Също така ще се научите да обръщате внимание на именно тази страна от живота. А когато се чувствате тъжни и отворите дневничето ви, оттам ще изникнат толкова приятни усещания и спомени, които ще ви оправят настроението. И най-прекрасното от всичко е, че ще осъзнаете, че най-истинските неща в живота са безплатни и достъпни за всички по всяко време. За тях няма нужда да притежаваш определени качества, да изглеждаш по определен начин или да гониш някакви амбиции, а просто да бъдеш себе си и да присъстваш тук и сега, да се научиш да забелязваш.   3. Себеизразяване    Себеизразяването е друго нещо от фундаментално значение за качеството на живота ни, наред с преодоляването на страховете. Затова сме тук – да се разгръщаме и изразяваме това, което носим в себе си на всяко открито по-дълбоко ниво.  Едни обичат да рисуват, други да фотографират, трети да пишат, четвърти да ловят риба, пети да свирят на барабани и пр. Опитайте да опишете вашите склонности в дневника си. Кое ви кара да се чувствате добре? Какво бихте правили с удоволствие? Кои части от себе си имате нужда да изявите? Ако ви е трудно да ги намерите, запитайте се какво сте искали като дете. Ако е нужно, попитайте родителите си – каква е била естествената ви наклонност. Когато намерите вашите начини да се себеизразявате, отделете време за тях – не изисква толкова много. Не е нужно да напуснете работа, за да го правите (макар че това изобщо не е лоша идея;)). Помислете какъв би бил животът ви, ако.. Едно допълнително упражнение за себеизразяване, което ще изкара наяве част от блокиралите във вас страхове – опитайте да изразите подробно в дневника си това, което ви тревожи. Обрисувайте от какво се страхувате и защо. Навлезте в детайли. Засега това е достатъчно. Това е първата малка крачка, която ще направим преди да започнем конкретната работа със страховете. Просто ги опишете и ги оставете настрана, продължете работата с книгата. А за домашно за следващата седмица – всеки ден, поне за десет минути опитайте да правите нещо творческо, създайте нещо с цялото си внимание за това – това може да е бродиране на носната ви кърпичка, изрисуване на картина за стаята ви, избиране на нови пердета, измисляне на нова рецепта в кухнята, украсяване на малко кътче в дома. Мъжете пък могат да помислят какво дребно нещо биха могли да направят, за да зарадват любимата си, майка си, децата си – може би да им помогнат да направят/поправят нещо в стаята си или да ремонтират велосипеда си. Каквото и да е. Творчеството се състои именно в това вие да измислите какво точно да направите, за да внесете радост в живота – вашия или този на околните.   4. Благодарност    Друг начин за изпълване с приятна енергия и привличане на приятни обстоятелства в живота е благодарността. Да си благодарен означава да почиташ настоящето, да направиш с голям кеф поклон пред битието, т. е. да си разбрал, че всичко, което се случва, има смисъл и е част от съвършената хармония. На живота няма да му остане нищо друго, освен да се присъедини към теб в радостта ти. Когато си радостен, ти си и благодарен. Благодарността е  молитва. Тя е състояние на молитва. Не да искаш, а да си благодарен за това, което имаш, защото си осъзнал колко е ценно. Научете се всяка сутрин да започвате деня си с благодарност към всичко, което наистина цените в живота си – от най-простичките неща до най-сложните. Още преди да сте отворили очите си, започнете да благодарите наум. Чувствайте тази благодарност, бъдете искрени със сърцето си – няма никой отвън, който да ви оценява. Вие, вътре във вас генерирате приятна енергия, само чувствайки. Опитайте да благодарите и за лошото в живота си. Припомнете си предишни случки, които сте определили като лоши – колко хубави неща са произлезли от тях? Можете да си запишете няколко такива случки в дневника. Самият акт на записване ще ги отпечата като добър пример в главата ви. Започнете да забелязвате как нещо, на пръв поглед лошо, води до добри резултати и е неизменна част от веригата на живота, водеща ви към целта. Бъдете смели – благодарете за нещата, които желаете, сякаш вече ги имате и ги чувствате. Наблюдавайте след това какво се случва..   5. Контрол над думите    Както вече споменахме, думите съдържат силна енергия, която има склонност да се материализира, особено - повтаряна с чувство. Но дори да не влагаме чувство, определени думи са вече заредени с определена енергия, защото смисълът им е бил определен стотици години и нашето подсъзнание генетично е предразположено да откликва на тях по определен начин, дори и да ги използваме в различен контекст. Затова, много внимавайте какви думи използвате и особено за паразитните такива, които се повтарят по-често от всички останали. Думи като „страхотно”, „адски”, „уби ме”, дори и в позитивен контекст, влияят негативно на съществото ни. Нашето подсъзнание няма нито чувство за хумор, нито разбира от мода и актуални изрази. Естествено, за да следиш думите си, е необходимо на първо място да не страдаш от „словесно разстройство”. Има хора, които не могат да спрат да приказват и около тях хвърчи енергия като фойерверки. По този начин трудно се овладява каквато и да било сила. Затова медитацията е изключително ефективен начин за снемане на вътрешното напрежение, което ни кара да не спираме да говорим или да се движим. Но също така, можете да опитвате, докато говорите, да проследявате дишането си – това ви центрира.   6. Подмяна на първата неприятна мисъл с приятна   Опитайте в следващата седмица, след сутрешното упражнение по благодарност, да наблюдавате освен думите си, и мислите си и да не допускате след първата неприятна мисъл да последва втора. Защото знаете, че след втората ще последва трета, а това води до затвърждаването на цяло неприятно състояние-модел, от който вече трудно се измъкваме. За някои хора е по-лесно да потънат докрай в страданието и болката, за да изплуват след това по естествен начин на повърхността. Но нужно ли е това? Още първата неприятна мисъл, която хванете да се върти в главата ви, можете да подмените с противоположната й приятна. И после пак и пак. Защото в противен случай още първата образува малко количество неприятна енергия, за което, по закона за привличането се залепя нова мисъл на същата неприятна ниска честота, което увеличава негативния облак, към който се залепят още и още, а накрая и си подбирате съответстващи случки в живота ви. Помнете – вие сте господари на живота си, вие определяте посоката, не се оставяйте на течението да ви носи накъдето си поиска.     7. Вие не сте болни!    Често хората с паническо разстройство говорят за себе си като за болни или казват, че само да се излекуват и тогава ще правят приятните неща. Обаче действителността не функционира така. Първо е необходимо да създадеш приятното в душата си, за да дойде и отвън. Също така, хората с тревожни разстройства не са болни. Не съществува такова нещо като болест, защото във всяка секунда клетките се обновяват и всяко неразположение е и път за завръщане към душата ти. Съществуват само хронични мисловни състояния, които са се материализирали в тялото. Всеки човек е Творец, а не жертва! Всеки твори мислите, чувствата, тялото и действителността си във всеки един момент, но понеже масово хората все още не знаят как го правят, си мислят, че всичко е плод на случайността и са постоянно уплашени – имат нужда от авторитети, за да ги успокояват. Време е да разберете, че всичко идва от вас. С убеждението и нагласата, че сте болни, вие затвърждавате страдащото си състояние, подчинявайки целия си живот около него. Необходимо е точно обратното – да подчините състоянието на живота, който искате да водите, т. е. да правите нещата, които искате да правите, независимо как се чувствате, а не да ги избягвате или да ги отлагате, защото сега сте болни. Тревожните разстройства не са изобщо болест. При тях просто душата страда, измъчвана от мисли, които не й съответстват. Но ние вече започваме да променяме този процес.   8. Не се концентрирайте върху страха    Когато сте в криза, ок - в криза сте, но през останалото време не анализирайте кризата и не чакайте пак да дойде, а се наслаждавайте на минутите без нея. Не се концентрирайте през цялото време върху проблемните състояния. Ако във времето, свободно от тях, очаквате тревожно следващата криза, пропилявате и малкото моменти на спокойствие и възстановяване, които са толкова ценни за генериране на хубава енергия. Научете се да почитате здравето и да цените добрите си моменти от деня. Така само увеличавате силата си. Само тя ще ви издърпа от страховите състояния. Разберете, че е необходимо да се концентрирате върху моментите на пълно спокойствие и изпитване на радост, колкото и да са малко, за да могат да започнат да се увеличават и да издърпват енергийно страха в орбитата си на позитивни вибрации.   9. Предпочитайте да виждате доброто навсякъде    Във всяка ситуация или човек, които определяме като лоши, можем да видим и хубавата им страна. Доброто и лошото са неразделни – само ние избираме над какво да се концентрираме. Щастливите хора по навик отсяват хубавите страни на живота. Това не означава, че виждат само половината картина, а че предпочитат да запазят за себе си повече от доброто. Така дават шанс на другия, на добрата му страна и тя се засилва – човекът, в знак на благодарност, започва да изявява към нас само нея. Всъщност, започва да си спомня, че не е лош, че е добър. Вие му помагате за това. В сложната плетеница на живота не можем да знаем кое е добро и кое – лошо. Но едно можем – да дадем предимство на истинската същност на някой да се изяви – тя е винаги добра. Нека обаче направим разлика между позитивното мислене само по себе си и позитивното отношение, предразполагащо към действие. Понеже напоследък позитивното мислене е доста модерно, предлага доста избор да се скриеш в него и да не полагаш необходимите усилия, за да се случват нещата. Възможно е да попаднете в клопката да откажете да се срещнете с проблема и вместо това, успоредно да си повтаряте положителни утвърждения, чакайки той да изчезне от само себе си. Възможно е и да се опитате да промените всички, които не ви помагат да поддържате новата си положителна настройка, или да ги избягвате трайно – което също не е решение. Това не е положително мислене, а его-мислене. Не е решение да избягвате завинаги всякакъв вид негативна енергия, само и само да запазите положителната си настройка. Това самоограничаване се прави само временно, в моменти на нужда и за възвръщане на силата. Но като цяло ние не можем, а и не трябва да бягаме от света – необходимо е да се научим да минаваме през него без да се губим в негатива. Щом нещо ви влияе негативно, означава, че има нещо във вас, което се включва и не е отработено. Един негатив може да се закачи за вас, само ако съществува вече във вас. Вътре и вън е едно и също. Щом възприемаш негатив, значи носиш подобна матрица в себе си. И да бягаш постоянно от всичко, което те наранява и не ти е приятно, не води до автоматично отработване на това, което се включва в теб.

Здравей,
НЯМА да получиш паник атака по време на раждането, специалистите във форума може би ще обяснят по-компетентно защо няма, но е факт, че няма как да стане. Преди моето раждане аз също много се притеснявах и си мислех "Ами ако получа атака!?", "Ами ако съм неадекватна!?", "Ами ако полудея точно тогава и навредя на бебето!?", "Ами ако припадна!?"... и т.н. и т.н. Но нищо подобно не се случи; както се казва - Природата си знае работата
Поздрави!

Според мен ти трябва психотерапевт, който да те "поразтърси" малко. Някакси ти е прекалено спокойно, няма какво да раздвижи кръвта ти...човек като прехвърли отговорността за живота на болестите и смъртта може само да гледа и страда.
Остава и ние тука да вземем по едни пуканки и да гледаме драмата. Или ти беше главния актьор в нея все пак?!
 

Замайването е един от масовите симптоми на преактивиран симпатикус, Мортиша. А той се преактивира от тревожност. Писали сме за намалянето на кислорода в мозъка, за покачването на телесното (не на кръвното) налягане нагоре, причинено от мускулните брони. Тези факти причиняват замайване при някои, при други дереализация, деперсонализация, а при някои всички накуп. 99% от хората, с които работя, преживяващи тези симптоми, са ходили преди това на магнитен резонанс, позитронна томография, скенери - всичко е наред! 

Чудесен цитат!
Със сигурност не искам да съм пън, по-скоро визирах хората, които изпитват и радост и тъга, т.е. не че са безчувствени, но не се замислят много-много за това какво е след Смъртта  или какво ще правят, ако се разболеят от рак след 20 години, или ако утре катастрофират например. Защото аз се опитвам да мисля всички възможни негативни бъдещи случки (което е абсурдно) или всеки път като чуя, че на някого се е случило нещо лошо, трепвам и веднага си представям как и на мен и моите близки би могло да се случи. Даже си представям дадения човек каква болка изпитва, отчаяние, страх, абе той може даже да не ги приема нещата толкова тежко, обаче аз изживявам нещата и заради него. Ето това не искам. Искам като другите хора да си казвам: "Да, случват се лоши неща, да се радваме, че в този момент ние сме добре, ако нещо ни се случи ще го мислим." Дори в цитата става въпрос за това, че човек трябва да живее тук и сега и да се радва на момента, а аз изпускам момента да мисля за бъдещето (не оцветено в розово) и най-дразнещото е, че осъзнавам колко е абсурдно. Хем осъзнавам, че утре може да умра, хем не се радвам на днешния ден и не се опитвам да го изживея пълноценно.
"...За него дори и смъртта не е край, а само начало на нещо непознато." Няма да е лошо да помисля в тази посока  
Благодаря Ви!

Социалната фобия може би е една от малкото, която нямам (поне не в голяма степен ). За разлика от другата... Поне звучи успокояващо, че е лесно преодолима, макар и за момента да не знам как точно ще стане при мен. Още повече, че при мен се засили след появата на дъщеря ми и, разбира се, ме е страх повече за нея, отколкото за мен и от там явно напрежението ескалира.
Благодаря на всички, които се включиха в темата!

Благодаря Ви от сърце за насоките!
Ще направя всичко по силите си (не че тук става въпрос за сила..), за да намеря Моя път.
Отново Ви благодаря за отделеното време и търпение!

Благодаря за отговорите!
Д-р Първанов, аз може би наистина нямам никаква представа какво е животът и какво правя на тази земя и Вашият съвет е да си изясня тези въпроси, "с помощта на някого", но с помощта на кого? Може би наистина трябва да пробвам с друг психотерапевт или..? Защото, доколкото разбирам, според Вас, докато не си изясня тези въпроси аз ще продължавам да генерирам стрес и да не знам как да се справя с него.
Както споменах и в поста, правих опит да се "запозная" какво се случва след смъртта от една книга, обаче явно толкова се страхувам и не знам как да я приема, че стигнах до 4-5 стр. и приключих със сериозна криза.
Аз, разбира се, непрекъснато се питам защо повечето хора си живеят спокойно, без да мислят за тези неща и защо аз не мога. Още повече, че голяма част от хората (според мен) също не са много наясно за какво са тук и какво се случва "там", но явно това изобщо не ги интересува. Понякога си мечтая и аз да съм пълен непукист за тези неща като повечето хора или поне да успея да намеря моята си утеха и спокойствие, но уви... поне за сега съм доникъде.
Отново благодаря, че сте отделили от времето си да прочетете поста ми и ви пожелавам всичко добро!
 

Здравейте,  д-р Първанов и всички останали, ангажирани с този сайт!
Това е първото ми и надявам се последно писане в някакъв форум, но май е единственото нещо, което не съм изпробвала до момента. Много се надявам да прочета Вашето мнение и обещавам да не досаждам повече
На 32 години съм, омъжена, с детенце на 5,5 години. Първите ми проблеми, свързани със страха датират още от както бях на 8-9 години, проявяваха се със силно треперене на тялото и усещането за много силен страх без причина. Обикновено се случваше 1-2 пъти зимната ваканция, вечер,  когато скучаех по цял ден у нас. След връщането ми на училище всичко приключваше, а и родителите ми не обръщаха внимание на това състояние и не се задълбаваше в него.
Така няколко години с някоя и друга „криза“, станах студентка, дойдох от малкия град в София и вече реших, че животът е прекрасен, до първата ми различна криза със сърцебиене, зверски страх, бърза помощ и т.н. - типична паническа атака. След класическото обикаляне по лекари, когато всеки казваше „нищо ти няма“, а аз се чувствах все по-зле, накрая стигнах до психиатър – още след разговора с нея, в който ми обясни какво ми е и че не умирам, се почувствах страхотно. Все пак пих 6 мес. Сероксат, след което го спрях, пак започнаха атаки, но бях твърдо решена,че ще се справя без хапчета. До някаква степен успях – с близка приятелка със сходни проблеми, много разговори, разходки, вече горе-долу наясно със себе си, че ще имам и такива моменти и т.н. до момента в който родих дъщеря ми, а мъжът ми беше все на път по работа, а аз все сама с нея. Няколко години бях успяла да постигна някакъв баланс, но тогава пак започнаха страховете, но вече по-различни – първо със страхове за здравето на детето и моето (без конкретна причина), после с неприятните натрапливи мисли – дали няма да й направя нещо, на баща й, на себе си, че ще откача и т.н. Тогава реших да отида на преглед при психиатърката да ме „прегледа“ дали наистина не съм откачила. Тя отдели доста време да ми разясни какво точно се случва и че няма значение какви са мислите и усещанията, това си е тревожно разстройство и трябва да пия антидепресанти, за да се „лекувам“. Аз отказах и тогава тя ми каза да започна яко спортуване. Така и направих, 4-5 пъти в седмицата силна тренировка, както продължавам и до сега. 2 месеца по-късно детето тръгна на ясла, аз отново на работа и нещата пак горе-долу се балансираха. Разбира се, имала съм някои по-тежки няколко дни, но после минават, още повече,  че вече като си преживял някои мисли, те не те тревожат толкова много.
Май месец миналата година изкарах много тежка гнойна ангина, с прием в болница, след която лимфните ми възли бяха подути доста време, при което аз бях убедена, че имам лимфом. Лекари, изследвания... Естестствено се оказа реакция от тежката инфекция и нищо страшно, но от целия страх тогава пак отключих по-силните реакции. Започнах да се чудя дали няма да се побъркам, дали няма да започна да получавам халюцинации, даже ми е минавала мисълта дали хората, с които се разминавам по улицата не са там, а аз си ги халюцинирам (както във филма „Красив ум“, винаги така си представям, че става). Искам само да акцентирам, че аз не вярвам, че НАИСТИНА ще получа халюцинация, а просто самата мисъл ме втрещява и не ми дава мира. А и на моменти се притеснявам дали от това ОГРОМНО напрежение няма да докарам някой образ и после вече да отида и да се предам доброволно на 4-ти километър
Тогава се свързах с психотерапевт. И от миналата година август месец започнах да ходя при нея, първите 6 мес. всяка седмица, след това по-рядко. С нея говорихме, правихме ЕМДР, тестове, и т.н. Според нея имам генерализирана тревожност с натрапливи мисли, когато се „пренапрегна“. Само, че аз не се тревожа за всичко, а основно за: смърт, рак, полудяване.
Тази година в рамките на няколко месеца баща ми беше диагностициран с рак, терминален стадий и почина. И на фонана целия ми страх от рак и смърт (на който в това писмо не съм се спряла много подробно, но това ми е непрекъснато в главата), аз „спекох“ съвсем. Вече абсолютно всяка дреболия (напр. пъпка) решавам, че е рак. За последните няколко месеца съм си мислила за рак на: мозъка, езика, гърлото, белия дроб, хранопровода, панкреаса, стомаха, дебелото черво, кожата, яйчника... Абе за всеки орган, за който съм се сетила. И то не,че има конкретна причина, освен лек дискомфорт, и не че го вярвам на 100%, нито пък ходя по доктори да им досаждам, но е факт, че го допускам, защото вече познавам много болни и починали хора. И това ме плаши. Всеки път като чуя, че се събират пари за болно дете ми идва да рева с глас и прехвърлям тревогите към моето дете. Винаги в главата ми е мисълта: „Ами ако...? Никой не е застрахован…“  Дори всеки познат като каже, че отива на лекар, аз допускам, че могат да му открият рак, защото като че ли все се открива при рутинни изследвания и после край. И явно, понеже съм много чувствителна на тази тема, почти всеки ден разбирам за някой болен или починал от рак и то доста млади хора, което е много несправедливо!
Та както споменах много ме е страх от самата смърт, от времето в болка преди стигането до нея и със смъртта на баща ми, като го виждах как се мъчи, съвсем се напрегнах. Изпитвам и страхотен страх от погребения и всичко свързано с това, но трябваше и през това да мина. Опитах да зачета една книга „Пътят на душите“, да се опитам да намеря някакво успокояващо обяснение за себе си, но на 4 стр. получих страшна паник-атака и оставих книгата, защото на всичкото отгоре много ме е страх от всичко необяснимо, а какво по-необяснимо от смъртта!? Така, че приключих с изследването й. Остана ми само да избутвам мисълта за нея, обаче непрекъснато имам усещането за нерешен проблем, а и не успявам много да я бутам тая мисъл. Даже все повече мисля за тези неща и то с ясното съзнание, че нищо няма да измисля, но.. не спирам. Чувствам се като старица, даже сигурно старите хора не мислят толкова за смъртта, колкото аз. А и не е като да съм направила кой знае колко неща в живота си, че да няма какво да ми се случва, та аз дори от България още не съм излизала на екскурзия!
Разликата преди години,когато ми започнаха проблемите,  и сега е, че преди изпадах в състояние на мислене за известно време и после излизах от него и успявах да не се сещам за тези неща с месеци, доколкото сега дори когато уж съм си наред, забавляам се, чета и т.н.,  на заден план в главата ми непрекъснато са мислите и ме тормозят. Даже вече не ме „взиряват“, но за сметка на това са постоянни и дори ме дразнят. Казвам си: „Е, толкова ли няма за какво да мисля, да мечтая, че все търся някаква мисъл, която да ме стресне? Що за мазохизъм!?“
 От известно време пак се сещам за това дали няма да видя „нещо“ което не съществува, като след смъртта на баща под „нещо“ най-често имам предвид неговия образ малко преди смъртта му. Не вярвам в духове и подобни глупости, но твърдо вярвам в лудостта и винаги съм я отъждествявала със зрителни халюцинации и се чувствам  „на щрек“ дали пък няма да взема да видя нещо. Да уточня – до сега НЕ съм виждала/чувала нищо, но това не ми пречи да си казвам „ами, ако пък видя..?“.
Психотерапевтката е запозната с всички тези неща, но може би и тя вече не знае какво да правим, защото аз уж съм добре, а в същото време не съм. Вече се чудя дали не си въобразявам, че не съм добре, някак си насила да се карам да бъда така, защото тези мисли аз си ги предизвиквам. Не знам...
Трябва да спомена, че в миналото,  когато съм била влюбена, заета и т.н. все едно никога не ми е имало нищо, обаче явно напоследък рутината,  в която се намирам (работа, в къщи, спорт, малко разходка и пак отначало), явно ми идва в повече. Опитвам се да се ангажирам, но според мен и това е някакво бягство, защото както ми каза психиатърката преди години: „Човек е психически здрав, когато просто си седи и нищо не прави и се чувства добре, а не непрекъснато да се ангажира, за да не мисли“.
Естестствено, имам и доста физически симптоми през определени периоди като виене на свят, болка в сърцето, в стомаха, в кръста, замаяност, винаги съм с ускорен пулс (дори, когато съм добре) и т.н. Освен това като човек съм доста изнервена, забързана, искам всичко да се случва веднага, дразня се на закъснения, на оправдания... И въпреки всички тези на неща, които ви описах съм любимка на хората (минутки за реклама ) – забавна, самоиронична, саркастична, мога да се бъзикам дори за смъртта и лудостта, колкото и да ме е страх от тях. Общо взето хората търсят компанията ми, искат съвети от мен, приятно им е с мен, смятат ме за много уравновесен човек, но това е защото аз на никого (освен на най-близката ми приятелка) не обяснявам и не се вайкам какво мисля и какво чувствам, защото няма смисъл да натоварвам хората, това си е моята битка и аз трябва да си я водя сама със себе си.
Предполагам е излишно е да казвам, че съпругът ми също не е напълно наясно – малкото пъти, когато съм му споделяла нещо дребничко от терзанията ми, той ги смята за лигавене от моя страна, защото „всичко ми било наред“. И аз не че се оплаквам от живота – ние сме средностатистическо българско семейство, работим, не разполагаме с много пари, но не сме и умрели от глад, всичко е нормално. Даже сега се чудя дали да не си сменя работата, защото на тази, която съм сега ми е по-спокойно и имам време да мисля; явно за някои неща съпругът ми е прав и ако някъде ме „гърбят“ повече може да не фантазирам толкова... Не знам..
Освен спортуването 3-4-5 пъти седмично, гледам да се храня правилно, приемам  Магнезий, Омега-3, сега си взех и 1-2 месеца да пия Ремотив. Ходя на психотерапия, разхождам се, виждам се с хора, работя.. Е, какво не ми наред!? Честно казано вече наистина съм ядосана на себе си! Последните месеци се чувствам като че ходя по някаква граница и съм все на една крачка или от тоталното влошаване или от категоричното оправяне. Оптимистка, а? Опитах също йога и релаксация, обаче не ми се получава, прекалено съм енергична и тези неща ме напрягат още повече. Също така си записвам в тефтерче стряскащите мисли, защото така намалява силата им.
В заключение ще понахвърлям „страшните“ мисли, които са ми минавали през главата последните години: страх да не се разболея (от всички видове рак); всичко ми е безсмислено, дали няма да откача и да се самоубия; нищо не ме радва, чувствам се неудовлетворена; дали няма да нараня детето/мъжа ми; дали няма да получа халюцинация; страх от неизвестното; страх от Вселената (да, знам, че е идиотско J ); страх като пътувам извънградско, да катастрофирам и това да са последните ми мигове; всички видове страхове свързани с живота на дъщеря ми (тогава удрям дъното и няма къде надолу и затова поизплувам донякъде); много голям набор от идиотски и смешни (но много страшни за мен) мисли за 1-2 часа, после утихват; имах и епизод от около месец мин.година, когато не можех да си поемам дълбоко въздух и се пощурвах, имах усещането, че се задушавам.  Общо взето нещата са много;  тези които до момента са ме плашили, не ме стесират толкова, но непрекъснато съм в очакване и търсене на новата мисъл, която ще ме владее за неопределен период от време.
Извинявам се за дългия и разхвърлян пост и предварително благодаря, ако ми отговорите! Пожелавам Ви много здраве, радост и удовлетвореност!

А каква радост е да ре­шаваш проблеми


 
Ето какво се е случило със Сократ, когато умирал. Не­говите ученици започнали да плачат и ридаят, което е ес­тествено. Сократ отворил очи и казал:

-  Спрете! Какво правите? Защо плачете и ридаете? Аз си  изживях живота,  изживях го напълно.  Сега идва смъртта и аз съм много възторжен за нея. Чакам я с такава любов и нетърпение, чакам я с надежда. Нова врата се от­варя: животът разкрива нова загадка.

Някой попитал:

Не се ли страхуваш?

Сократ казал:

Не виждам причина защо човек трябва да се стра­хува от смъртта? Тъй като първо, аз не знам какво ще бъде и второ, има само две възможности - или да оживея, и то­гава няма причина за страх, или да не оживея, за което съ­що няма причина за страх. Ако не оживея, няма проблем - щом като ме няма, не може да има проблем - ако оживея, така както съм тук сега, ако съзнанието ми оживее, няма проблем, защото всичко си е както преди. Проблеми в жи­вота ми имаше, но аз ги решавах, така че, ако си остана та­ка и има проблеми, аз ще ги реша, , това  създава стимул за живот.

Каквото сме посели, това и жънем


 
Ако сте нещастни, виновни сте вие. Никой друг не е създал нещастието ви. Между времето, когато посявате семената и жътвата има промеждутък и заради него мислите, че някой друг е отговорен за това. Промеждутъкът ви мами.

Поемете цялата отговорност за своя живот и ако равносметката ви е уродлива, бъдете уверени, че вината е изцяло ваша.  В началото е трудно да възприемете, че вие сте причина за личния си ад. Но ако понесете отговорността за своя ад, тогава ще можете да създадете и рай. Както сте създали мъченията, така ще създадете и радостта. Отговорността ви носи свобода и ви прави творци. Само щом осъзнаете, че всичко, което сте, е сътворено от вас, вие ще се освободите от външните причини и обстоятелства. Сега всичко зависи от вас: радостта, творчеството, наслаждението, смисъла.