Ines Raycheva

Ayskara има периоди в живота, които просто трябва да се преминат. Огромният проблем на нашата психика е, че възприема всичко като окончателно, и вечно. Губи и се знанието за преходността и променливостта в живота. Ние не можем да сме винаги деца, нито на 30 години, да сме цял живот в брак или да са ни вечни приятелите. Животът е променлива величина. Проблемът е, че искаме да спрем процесите. Никой да не умира, никой да не остарява и никой да не се променя, ако можехме вероятно бихме заживели в приказката за "Спящата красавица", в която животът е спрял за 100 години. 
Красотата на живота е в неговата промяна и смъртта е част от промяната. Звучи невероятно, но реално ние плачем при смърт не за близките си, а за това което губим ние в тази промяна. Плачем за себе си. И при теб сега така. Не те е страх от смъртта, нито от това че близките си отиват. Осъзнаването, че  живееш живот, който е изпълнен с промени те побърква. Някак не го искаш по този начин, но ти е ясно, че не можеш да промениш нищо. Ще го живееш, такъв какъвто е- гъвкав, променлив, непознат, изпълнен с тайни и предизвикателство. Ако видиш в това очарованието и включиш любопитството ще го изживееш добре. Ако обаче се вкамениш в страха и зациклиш в безсмислицата  "Нищо не искам да се променя" ще ти е много неприятно.

https://duhovno-razvitie.com/hiuit.pdf
Този автор ползва техника за ,,достигане до базовото ниво'', от която също съм си направил изводите за символиката на ,,стъпалата'' или ,,сградите''.

Интересно предложение! Чрез съня действително преработваме несъзнаваното - така да се каже, интегрираме го - всякакви впечатления от деня, които съзнанието не е "регистрирало". През сънищата можем да имаме достъп до несъзнаваното, да го тълкуваме и изследваме.
 
________
@Кон Круз, @kipenzov, споделям няколко линка, които може да са ви интересни - ето тук, от сериозен източник - всякакви отговори, свързани със съня. 
Тук намерих обяснението, което самата аз съм получавала на същия въпрос, зададен в темата. И още едно. 

Интересно предложение! Чрез съня действително преработваме несъзнаваното - така да се каже, интегрираме го - всякакви впечатления от деня, които съзнанието не е "регистрирало". През сънищата можем да имаме достъп до несъзнаваното, да го тълкуваме и изследваме.
 
________
@Кон Круз, @kipenzov, споделям няколко линка, които може да са ви интересни - ето тук, от сериозен източник - всякакви отговори, свързани със съня. 
Тук намерих обяснението, което самата аз съм получавала на същия въпрос, зададен в темата. И още едно. 

Alexeo, че си нахален идиот - такъв си си, но защо си просиш реакцията ми? Харесвам ли ти кво? Загрижен си за здравето ми? Като гледам не само за моето здраве се ,,грижиш''. ,,Раздаваш'' абсолютната си позиция, сипеш оценки, воюваш за принципи. Вече ,,даваш мнение'' и от позиция ,,Форумът''. Ако имаш нужда да си ,,мериш'' нещо с нечие друго - ми мери си го, но не занимавай мен, пораснал пубертете!

Здравей! 
Това ми направи силно впечатление. Как виждаш терапевтичната работа - чувстваш ли се активна и отговорна спрямо собствената си промяна в нея? Защото това е основно - промяната не идва отвън, самите ние, като работещи с психотерапевт, имаме "главната роля" и работа за вършене - той просто може да е добър водещ. 
Има една хубава приказка: От себе си не можеш да избягаш! 
Всъщност проблемите ни с всичко заобикалящо ни, са винаги проблеми с нас самите. Това не означава, че сме "болни", "счупени", "луди", "виновни", а че имаме да се опознаваме, да се учим на отговорност към себе си, на чистосърдечност. Можем да се виждаме като допълващи се, учещи се, различността да бъде ценност, а не повод за разочарования и конфликти. И да разгледаме света и през друга призма, да погледнем през друго прозорче от собствения ни дом... 
Ако говорим за партньорска връзка между двама души, интимният аспект не е за пренебрегване. Иначе е приятелство в най-добрия случай.
Страхът и любовта са обратно пропорционални - където има любов, страхът се топи! Да сме с някого, защото ни е страх, че ще сме самотни без него наистина не е любов. Вкопчване е, което ни създава илюзията, че без него ще се разпаднем и ние. Но това е именно илюзия, която сами избираме да поддържаме. Запитай се:
- Какво ще стане, ако съм без партньор?
- Кое ме спира да не прекратя връзката си? 
- Кое ме кара да мисля, че не заслужавам партньор, с който да имам качествени, пълноценни отношения - в духовен, интелектуален емоционален, сексуален план? 
Ти сама носиш отговорността за проявата на потенциала си.
Това, което разпознавам е агресия, насочена от теб към теб (автоагресия) - което е саморазрушително.
Казваш, неразбрана си - но си зрял човек, можещ да си помогне, да се погрижи за себе си, а сякаш пасивно чакаш промяната. Промяната не идва с предъвкване, премисляне с години и бягане от страховете ни. 
Ти самата дали се разбираш? Дали си готова да бъдеш категорична в промяната си? Промяната е неудобна, страшна, изисква изграждане на нови основи. А да си седим в старата, добре позната неудовлетвореност, е по-удобно, да, гадничко ни е като цяло, но поне си го знаем какво е.
Всичко, което си насъбрала има необходимост да излезе. Бих те посъветвала да се обърнеш към детето в себе си - към твоя детски образ, спомни си се ти като дете. Поговори на това дете, бъди нежна и обичаща към него, гушни го в представите си, погали го.
Добре е да се движиш активно - тичай, карай колело, танцувай, ходи пеша задължително. Всеки ден можеш да правиш по нещо добро за себе си - абсолютно всеки ден, дори да е "ще танцувам на любимата си песен", "ще отделя един час за четене на тази книга" и тн. Отдели си това време - обичай се, грижи се за себе си. Не другите, а ти си го дължиш, защото го заслужаваш, защото за себе си ти си най-важния човек! 
Опитай с подобни малки крачици и идеи, които можеш да осъществиш сама. Такива малки зрънца постепенно биха могли да задвижват усещането, че не си жертва, че си създател в собствения си живот - родител си на самата себе си, можеш, заслужаваш, умееш да Даваш качествено на себе си, оттам и на другите - и вече дали те умеят да го правят на свой ред не е най-същественото. Но пък така става, че обгрижим ли се, обикнем ли се - такива хора срещаме, които ни резонират! 
Тоест това, което имаш да правиш, е да действаш. Иначе си във вортекса на собствените си мисли, които "парират" движението, развитието, порастването. 
Успех! 

Здравей! 
Започнала си постепенно да разбираш повече за себе си, да се ориентираш в себе си, което е ценно, особено регистрирайки ролята на жертва. Но ми направиха впечатление и следните изрази, които ме карат да мисля, че не си се задвижила истински към излизането от тази роля:
 
 
 
 
 
 
Само прочети думите си...
Посланието, което даваш е - "аз съм безгласна буква, смачкай ме!" В ролята на жертвата има и т. нар. вторични печалби - несъзнавани печалби. Вместо да действаме, взимайки живота си в ръце, грижейки се качествено за себе си, което изисква опитване, усилия, провали също, откривателставане, промяна, която е почти винаги и болезнена - ние избираме да сме жертви, да се носим по течението на другите, да сме овчици - а те вълците. Така можем да сме автоагресивни (към себе си агресивни), както и навън - паисивно, обвинително, мрънкащо, язвително - сценарии много... Всъщност има известна доза удобство в това - познатото, старото наше си е, макар и "кофти"... 
 
Да, имаш потребност от изграждане на здраво отношение към самата себе си, оттам и към другите, към любовта, към приятелството, към света - взаимносвързани са всички тези аспекти. Но това става и с доста "орязване" на излишното. С умението да казваш "не", да избираш добруването си, за сметка на чуждите очаквания. Да дирижираш собствения си парад... 
А всички тези обяснения от негова страна, в комбинация с отношението, ти изглеждат като любов? Или обясненията отмахват/компенсират отношението? Всъщност можеш ли да отговориш на този въпрос - какво е за теб любовта?
 
Имаш и на себе си да прощаваш, и на родителите си много имаш да прощаваш. Днес точно, на Сирни Заговезни, е много важно да си напомним нещо - да назовем болката си, онова, за което има да се прости - не така - общо, а с конкретни обстоятелства да работим, да ги извикаме в себе си и да имаме готовността да ги пуснем. 
Това е дълга тема и действително е добре да работиш с терапевт - груповата терапия също ще ти е от полза, наистина. 
Била си жертва съвсем наистина, мъничка и беззащитна - да, ужасно е баща ти да е алкохолик, който те тормози, едва ли някой мечтае да има такъв баща - или пък да е такъв баща... Но такъв е твоят баща, това е била твоята съдба! Вече си голям човек, осъзнат, умен - можеш да обгрижваш сама себе си! Вече можеш да си си и баща, и майка. В терапията е ценно да работиш с тези си образи - вътрешните си родители, вътрешното ти дете. Няма значение истинските какви са - онези в теб са същински важните! С тях можеш да общуваш здраво, качествено, да осъзнаеш, но и да почувстваш, че заслужаваш - и любов, и грижа, и радост, и хубави думи, моменти, наместо обиди и тормоз... Сега още не живееш това/така, обаче - затова и срещаш такива партньори, такива хора изобщо. 
Топката е в теб, имаш силата да изградиш живота си такъв, какъвто искаш да е! 

Ами, аз с моето ОКР си говоря.Това е най- добрият начин да го победя..Например, то ми казва,че ще полудея и убия семейството си, а , аз му казвам,че това е детската ми мечта.Така, то разбира,че не ме е страх от него и си подвива опашката.

За мен отдавна не е тъжна. Обичам майка си такава, каквато е - искрено, без да искам да я променям или да имам очаквания към нея. 
Ще се отприщи. Камино, Италия, изнасянето в друго жилище - външни случвания, но отразяващи вътрешния ти импулс към развитие. 
Правиш го, защото се чувстваш длъжна пред големия друг, ти малката. Не си нито длъжна, нито малка. Проследявайки автоматизирания си мисловен процес и дезавтоматизирайки го, ще промениш и себеусещането, и поведението си. 
Познавам мнозина, минали го по няколко пъти. Добро рекламно клише е. Има си автобуси там, хостели, всичко - голям бизнес си е, продаван през романтични илюзии. Но е добро клише и ще ти е от полза. Пътуванията са един външен начин за пътешествието навътре, което вече протича в теб. 
Gotta do it your way, just so! Cordial hugs!  

Осъзнала си проекциите си - или поне част от тях и донякъде. Защото "Комплкес за малоценност" ми прилича на "Досещам се, че има гниещи ранички, но непознавайки г детайлно, ги слагам под общ знаменател." Осъзнала си, че външният свят не те определя, а отразява вътрешния ти, когато си съзнателна и смела. Или все повече си на път да го съзнаваш и започнеш да имплементираш в житие-битието си! 
Зад творческата красавица, се е ококорило едно зависимо, ревящо от страх от изоставена самота бебе, което за да не бъде низвергнато в необичането, за него равно на смърт, се нагажда мазохистично към важния друг. Така обаче си остава в собствената си бебешка кошарка-каторга, зависещо емоционално симбиотично от значимия, голям друг и ако не губейки се, то силно отнемайки от Себе си. 
Самото интелектуализирано философстване представлява предъвкващ уж защитен механизъм, който подсигурява илюзорно, несиурно усещане за псевдо сигурност. Несигурна сигурност - ходене по крехкия лед на интелекта, над страшното езеро на характеровите невротични интроекти (автоматизирани програми, интернализирани несъзнавани вярвания за света, себе си и другите). Пристяганията в различните телесни зони, тези т.н. мускулни брони, изразяват през соматичния език психични, характерови факти. 
Това, че не те подкрепят, си е тяхна работа. Твоя е да пораснеш, осмелявайки се да заявяваш собствените си цели, посоки, мнения, социално присъствие, дори да противоречат перпендикулярно на тези на близките ти, така челно посрещайки ужаса си от неодобряващо изоставяне, несигурната си амбивалентна привързаност, водещи до най-дълбоките ти емоционални кошмари, които ти предстои психотерапевтично да из-сънуваш осъзнато и смело преработвайки ги, да осъзнаеш, че можеш. Можеш! Можеш да преобразуваш вътрешните си психични програми-"кукички", за които външното отношение на близките ти продължава да се захваща. Преработвайки вътрешните си интроекти в лична и групова психотерапия, се оказва, че външното поведение винаги е служело не да мъчи, а да стимулир аи насочва към тази вътрешна работа. Когато тя е свършена на определен етап, първо, започваш дълбоко да се уважаваш, приемаш, да преживяваш смислена творческа самооценка, през която все по-малко ти е важно мнението на другите, уважавайки своята автентичност! Второ, тези значими други, чувствайки здравите ти граници, самоувереност и себезачитане, странно как, променят отношението си към теб в уважително. Това обаче вече ти е маловажно.
Сега се държиш катомалко бебе, съответно системата ви преподдържа отношение към теб не като към 33 год. жена, а като към детенце, на което трябва да му с екаже и да се наставлява - нали е детенце... 
Знаеш, че не само, че имаш силата да прекъснеш тази порочна верига, но че животът упорито ще те води към тази промяна, докато самостойното ти себезаявяване не стане естествена част от живота ти!
Това е част от изнасящото отговорност навън детско мислене. Неслучайно получаваме точните родители, род, гени и заложби, точно синхрониращи със собствените ни. Поемайки отговорност за живота и съдбата си, я творим активно. Осъзнатите заложености - не са нито добри, нито лоши - такива са, каквито са. Виждаме ги и невинно-безжалостно ги влагаме в пламъка на свободната си воля. Имаш чудесни въглища, прекрасно гориво за този огън! Не се шегувам, нито правя някакво розово пси преформулиране - твърдя това през собствения си огън!
Няма и нужда, освен ако не ти се реве в духа на "Ах, момичета, много ми е зле, кажете какво пиете, как да се отърва от гадните симптоми, защо на мен?"...  Ясно защо, ясно е и как да се променят нещата, а гайдове в тази пътека има, при това знаещи накъде и как! Тревожните атаки само подтикват към извървяването на пътя към духа ти. Сами по себе си са нищо... Или по-скоро, красив тласък към силата ти.
Преди време майка ми изгори няколко чувала книги, които смяташе, че са пълна глупост и ме отклоняват от правия път на средно статистическия работник на поточната линия на сивотата...  Ако не те одобряват, след извървяния път, ще ти е все тая. Ако те одобряват, след лекия автоматичен опит за надуване на супер-его балона, идващ от базисни остатъци от старите когнитивни схеми, бързо ще го пукаш смирено и ...отново ще ти е все тая. Познавайки механизмите на психо и социо отразяване и житейските процеси в някаква степен, казвам че вероятноста за приемане на теб, автентичната и самоуверената, е огромна. Защото даваш съвсем различни несъзнавани послания - на зряла, смела, с емоционална възраст съответстваща на физиологичната. Приемат, не приемат, никакво значение - ти приемаш Живота, за който си слязла и цялото Битие стои зад тази ти зряла позиция, от която ти самата се превръщаш в мама и татко на страховете си, успокоени до брилянтна смелост така, както въгленът став ана диамант, ползвайки нужното му налягане! 
По-горе загатнах как! Имам писани няколко хиляди сраници как и какво в блога си. Те рядко обаче заменят живия психотерапевтичен процес - по-скоро подготвят, насочват към него!
Вярвам в теб!

Значи, може да съм към вход на шизофрения добре че писах писмо на на семейството ми ако съм такава не искам да живея страх ме всеки ден плача прегръщам дъщеря си като за последно прегръща Съпруга си не ми се яде нито пия вода толкова се чувствам на дъното вчера цял ден съм плакала ставам с тази мисъл и заспивам с нея болката е голяма на 15 имам час с терапевт незнам ако ми каже че съм развила шизофрения няма да си го простя. Да понякога съм избухлива, когато избухва после съжелявах даже плаче, когато минавам покрай някого понякога си мисля че ме гледа а всъщност знам че не е така но защо си го мисля одавам се на мислите си понякога не мога поняго да различа кое е натрапчиво и кое не и да имахме психочно болен в рода на майка ми чичо и той се само обил и незнам мн подробности. Много о ичам семейството си много дъщеря ми е на 2 год. Само ако аз съм на път да стана шизофреничка кой ще се грижи за нея кой та тя ми на скъпо то моето всичко е тя ако развоя шизофрения как ще има повече деца като и те могът после да развият шизофрения като мен струва ли си такъв живот не според ме не,  без семейство  какъв ще този живот. 

Явно обичаш народът да се върти около хистеричния ти "сфинктер", засмукващ внимание към теб "горкана"... Не те познавам лично, но се надявам да си преобладаващо обсесивна и по-малко хистерична (по-лесно се работи). За това ще говорите с терапевта ти. Аз също ти благодаря за липсата на влагане на интелект и скачането към нагодени заключения. Все пак днес е ден за прошка. Прощавам, прости. 
Надявам се, все пак се опитваш да задействаш когнитивния си капацитет, за да проследиш написаното отвъд хистеричната си натрапливост. Шанс за развитие на психоза има при всеки от 8-тте милиарда земни жители. Това, че има такъв шанс обаче, няма нищо общо с натрапливото страхуване от това, а с генетични фактори, изразяващи лична съдба. 
Самосъжаляваш се... Такова самосъжаление, е горд израз на липса на доверие в живота, себе си, съдбата, Бога... В психотерапията няма да се успокоявате, задоволяващо поддържайки его гордостта, а ще се учите на разбиране, интензивно образно скачане право в ядрото на страхуваното с треперене на макс, смирено доверявайки се отвъд невротичния контрол, ще визуализирате, медитирате. Постепенно идва успокояване, но не "транквилантно" замазващо, а обучително - преобразуващо те до смел, обичащ, по-широк като душа човек! 
Пожелавам ти не гордо самосъжалителен рев, а смирено учене! Защото психотерапията е не толкова лечение, колкото преобразуващ, акордиращ с пулса на Бога, учебен процес! 
 

За да не правя реклама, препоръчвам ти следното. Разгледай сайтовете с психотерапевти. Вече са хиляди. Почувствай такъв, който ти резонира. Нека има и вечерна ежеседмична група и нека прави периодични уикендни работилници. Поработи с него, разкрий асертивността си! 

Рени, имаш възможност да работиш онлайн с психотерапевт, който е българин - можеш да попиташ тук, за да ти препоръчат. 
Това, което описваш не е шизофрения, и ще ти дам елементарно обяснение - едно единствено и приключваме темата с шизофренията. Шизофрениците не се страхуват, че ще полудеят и не подлагат под съмнение халюцинациите или налудностите си - те за тях са абсолютно реални. За теб са натрапливи мисли, което е нещо различно. Различно е.
 
Това не ми прилича на мечта, а на самосъжаление. В самосъжалението и в съжалението няма любов, има страх, няма действане, има застой.
Какви са нормалните жени, Рени?
Какви са нормалните хора?
Какво означава "да си нормален"?
Аз мисля, че няма човек, който може да даде точна дефиниция, точна рамка - ако има такъв, вероятно е много наивен. От къде знаеш другите как се чувстват, как живеят, какво мислят? Не знаеш. Но е много удобно да седим защитно в тази мисъл - те другите са супер, а аз горката - луда! Другите си живеят живота, а аз - жертва! 
Не си луда, а си тревожна и наистина горещо те съветвам да работиш с терапевт онлайн или да потърсиш българин терапевт там, където си. 
Това е в основата на твоята тревожност. Та ти нямаш социален живот, нямаш контакти, не общуваш. За нас хората това е от изключителна важност! Можеш да установиш такива, Рени, изборът е твой.
Забелязвам често, че натрапливите мисли и изобщо тревожността, се увеличават при хора, които, така да се каже, скучаят. Седят сякаш в една тинясала вода, в едно блато. Умът ни си иска своята "храна" и ако нито му я даваме, нито умеем да го владеем, да го подчиняваме смирено (вместо той нас), си измисля интересни "игри". Ето, ти играеш на такава игра със своя ум:
Той ти хвърля топката, ти му я връщаш и после всичко отначало, така си го представи. 
Имаш нужда от общуване с хора, от социални контакти, от движение, от качествена храна. И от психотерапия. 
Време е да промениш нещо в живота си, затова идват тези "проблеми", Рени! Идват, за да ти дадат нови хоризонти, нова перспектива, разширяване, растеж. 

Рени, имаш възможност да работиш онлайн с психотерапевт, който е българин - можеш да попиташ тук, за да ти препоръчат. 
Това, което описваш не е шизофрения, и ще ти дам елементарно обяснение - едно единствено и приключваме темата с шизофренията. Шизофрениците не се страхуват, че ще полудеят и не подлагат под съмнение халюцинациите или налудностите си - те за тях са абсолютно реални. За теб са натрапливи мисли, което е нещо различно. Различно е.
 
Това не ми прилича на мечта, а на самосъжаление. В самосъжалението и в съжалението няма любов, има страх, няма действане, има застой.
Какви са нормалните жени, Рени?
Какви са нормалните хора?
Какво означава "да си нормален"?
Аз мисля, че няма човек, който може да даде точна дефиниция, точна рамка - ако има такъв, вероятно е много наивен. От къде знаеш другите как се чувстват, как живеят, какво мислят? Не знаеш. Но е много удобно да седим защитно в тази мисъл - те другите са супер, а аз горката - луда! Другите си живеят живота, а аз - жертва! 
Не си луда, а си тревожна и наистина горещо те съветвам да работиш с терапевт онлайн или да потърсиш българин терапевт там, където си. 
Това е в основата на твоята тревожност. Та ти нямаш социален живот, нямаш контакти, не общуваш. За нас хората това е от изключителна важност! Можеш да установиш такива, Рени, изборът е твой.
Забелязвам често, че натрапливите мисли и изобщо тревожността, се увеличават при хора, които, така да се каже, скучаят. Седят сякаш в една тинясала вода, в едно блато. Умът ни си иска своята "храна" и ако нито му я даваме, нито умеем да го владеем, да го подчиняваме смирено (вместо той нас), си измисля интересни "игри". Ето, ти играеш на такава игра със своя ум:
Той ти хвърля топката, ти му я връщаш и после всичко отначало, така си го представи. 
Имаш нужда от общуване с хора, от социални контакти, от движение, от качествена храна. И от психотерапия. 
Време е да промениш нещо в живота си, затова идват тези "проблеми", Рени! Идват, за да ти дадат нови хоризонти, нова перспектива, разширяване, растеж. 

Здравейте, 
Препоръчвам Ви да прочетете тези теми във форума, към които ще дам линкове по-долу - немалко е писано вече и вярвам, че ще е от полза. Ще можете да се запознаете и с другата гледна точка, тъй като някои са писани от мъже. 
 
Тема 1
Тема 2
Тема 3
Тема 4
Има ли пълно възстановяване от порнографията?
Зависимост от порнографията
Успех! 

Орлин, добре ти го о е обяснил, ще добавя нещо през различна призма от личен опит.
Не бих наблюдавала мислите си, не за друго, а защото не са реални, нямат нужда от моето внимание, има по - важни неща които текат в момента. 
Не бих наблюдавала и усещанията си, усещания, като усещания, идват и заминават, нямат нужда от моето внимание, имам по - важни неща за вършене в момента.
Не бих придавала грамадна важност на нещо, което да нарека състояние и да го закича с етикет "СУПЕР ВАЖО", защото други неща от живота са ми много по - важни.
Докато фокусът на разума и на отношението не се измести, нищо няма да се промени. СУПЕР ВАЖНОТО ти състояние ще продължава да точи енергия, защото ти така си решил да направиш. Стягало се това, онова, много важно, знаеш какво е не си в начален етап на тревожност, че центъра ти за шок и ужас да са силно активни и неуправляеми. Какво правиш още в тези анализи? Отговарям ти, забил си в свръханализиране и свръхпремисляне, а това е вече един друг процес, нарича се натрапливо поведение. Там нещата се случват по друг начин. Първо и най- важно да спреш свръханализирането, защото то вече е компулсивно при теб. Вероятно, ако работиш с колега, ще излезнат и други натрапчиви механизми, които не осъзнаваш. Аз мога да преценям само по писането тук. 
 

Прилича на добро разсъждение и е. Обаче нещо му липсва. Няма съзнателност накъде води всичко това, на какво учи. Липсва осъзнаване какви базисни характерови вярвания генерират тревожното напрежение, което или се процежда фоново, или избухва панически. Разсъждението прилича на добро и повтарям, е - донякъде, докъдето стига механичността на самосъзнателността, заключаваща от его позиция. Тревожните съдържания нито са ясно виждани, нито реално има желание за опознаването им. Сякаш са нещо чуждо, нещо зло, нежелано и всичко се прави, за да ги няма. Но тези съдържания са част от самия човек, при това голяма. Не механично правене само, а съзнателно премахване на дисоциацията между съзнание и несъзнавано, е пътят. Свързване с изтласканите тревожно-характерови съдържания, сприятеляване с тях, общуване, успокояването им с прегръдка, едно взаимно ре-спечелване на доверието. Защото самите несъзнавани наличности също са свикнали на война и неприемане така, както и съзнателните. Премахването на тази война и сприятеляващо разширение, с осъзнаване на маладаптивните характерови черти и вярвания, дискордиращи със смисъла и плавната им, с любов преработка в синхронни с него. Това според скромното ми мнение, е пътят. Може да се върви по-бързо или по-бавно, може да се ускорява, ако човекът е готов, както и да се забавя... 
Докато самосъзнателният център е в его ума, сме като биороботи на въглеродна основа - механични процесори сме, не по-различни от силиконовите. Учейки се на въпросното оцялостяване, през преодоляване на фиксацията в умстената механичност на гордото его, ни се налага да премахнем дисоциацията между съзнание и несъзнавано. Аз го наричам скачане... Метафорично разбира се, но така се преживява. Илюзия е, че някога ще сме напълно готови и тогава ще го направим. Докато сме в его инфлацията, откъснати от собственото си подсъзнание, сме отрязани и от творческия си потенциал в голяма степен. Когато се научим да се доверяваме на загубата на невротичния контрол, се оказва, че нищо не губим, както преди ни се е струвало. Печелим самообладание, но вече от позицията на целостта, отвъд механичната визия за себе си и света. Самосъзнателният център постепенно се прехвърля в цялостната личност, както Юнг се изразява, в Себе си. Оказва се, че тревожните състояния никога не са били преживявани, за да мъчат, а за да заведат до една вътрешна божественост, част от мащабна разумност и мъдър живот... Но, това е резултат - пътят преминава през по-приземените психотерапевтични етапи, описани по-горе. Вървян е, докъдето е искано, докъдето е дадено и закономерно вложено в преживяваното.

Вижте тази статия - не е само до казване, а до искреното ви отношение към баща му. 

Здравей, в текста ти освен обич и загриженост личи и покровителско отношение - на места се отнасяш към приятелят си като към духовно по-малък от теб и по-незрял. Това е често срещата грешка, която всички допускаме в желанието си да помогнем някому.
Запитай се обаче - ти майка ли искаш да му бъдеш или любима? Да вървиш редом с него, наравно из пътеките на живота, или като орлица да го напътстваш накъде да лети?

Взаимоотношенията му с бащата му са си негова грижа (частично и твоя, но предимно негова). Той сам може да се освободи и да преодолее комлексите си. Да, с твоята любяща (повече приемаща, отколкото наставляваща) подкрепа, но главно сам - човекът си има свой уникален живот, път и мисия.

За да изравниш везната спрямо тези си преценки, може да си помислиш - "За какво моят приятел ми е помагал, за какво съм му благодарна?" (не е нужно чрез действия, може само чрез отношението си към теб).

Ако съм на твое място ще посетя психотерапевт/психолог и ще се опитам да преразгледам отначало всичките си позиции по темата. Имаш някои мисловни схеми, които идват от ролята, в която си влязла с времето при взаимоотношенията си с него.
Дори можеш да отидеш заедно с партньора си. "Така и така нещо ни куца връзката, нека поне заедно се преоткрием." С което ако заедно вдигнете нивото си на себеосъзнатост, вече ще можете през любящо състрадание, изпълнено с мъдрост и смирение да помогнете и на близките ви.

И всъщност - "Как е добре да се отнасям към нещата, които не ми харесват" - чрез състрадание или чрез гняв?

Първият ми импулс беше да напиша "Ако той не иска, безсмислено е!" Всъщност, има някакъв шанс в него да се събуди желание за промяна, ако се направи мотивираща интервенция. Събират се максимален брой хора, които той все пак уважава и би чул. Преди посещението оттренират репликите и мотивирането си. Отиват и меко и по-директно и отново меко и сърцато, се опитват да събудят в него мотивация за работа по себе си. Шансът не е голям...
Като цяло обаче, виж какво ти е писано по-горе: можеш да помогнеш на мъжа си да приеме баща си, когато ти самата вътрешно го приемеш! Това не означава да си съгласна и във възторг от поведението и характера му - приемането е допускане на различието, идващо от високата позиция на любовта, въпреки.

Alexeo, човек, разбирам, че към момента трудно ще успееш да погледнеш нещата от друг ъгъл.
В голяма заблуда си, ако мислиш, че има безкрайно множество поведенчески модели. Индивидуалността ти е неповторима, но поведението ти е прогнозируемо.
 Фанатизмът в поведенческия модел тип "Войнът на светлината" е до време. Ала характерното за този тип поведение, с който се е идентифицирал Азът ти, в следствие на его-поривите, е избирателното отхвърляне на неприемливата информация от външната среда, както и тази, постъпваща от интуицията. Това съм сигурен, че си го чел ( когнитивен дисонанс), но не си вникнал дълбоко в значението му и структуроопределящото му значение за твоя мироглед.
В искреното желание да твориш Добро се корени и енергията да поддържаш изцяло позитивната си себепредстава, но пък това проектира и фанатичното убеждение, че атрибут на Бог е добротата или пък рационализациите ти за ВСЕблагостта, като отражение на безкрайната доброта. Така просто "изтласкваш някъде вън от себе си" лошотата, което ма изобщо не те прави обективен. Още по-малко приемащ.  
Дори, ако отделиш малко внимание на следния цитат на Орлин Баев http://orlinbaev.blogspot.com/2018/07/blog-post.html:
"Розово бонбонен позитивизъм на всяка цена
Наивният позитивизъм е също вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез на всяка цена позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми. (N.B): Има зрял позитивизъм - самата дума positum означава цялостност, нежели частичност чрез отричане на нерешености и изместване (друг защитен механизъм) на вниманието в его желаното."
Може и да ме разбереш какво имам предвид.
 
Само ще добавя, че съм бил в твоето положение, а това, че синхронично за мен комуникирам с теб, означава че все още не съм отработил тази ми характерова черта, но пък от опитът ми в това отношение произтича и желанието ми да те оценя. Защото знам, че ще ти е полезна гледната ми точка, колкото и да ти е неприятно.
 
А в цитираната притча, която искрено (за което съм ти благодарен) заяви, че не си прочел, просто исках да обясня защо няма смисъл повече да коментирам с теб и съдържа и посланието - нарисувай твоя картина, щото моята май е безмислено да я рисувам.

@Никита никита, в друга тема ти препоръчаха терапевт, при когото да отидеш. Разбирам, че си объркана - във форума са ти дали насоки - това е, тук няма как да се прави същинска психотерапия, от каквато ти имаш нужда.
И те съветвам да спреш с гледането на новини, с четенето им също. Сведи ползването на компютър, телевизор, телефон до минимум, движи се, не яж рафинирана захар - това ще донесе някакво облекчение, но не е решение в никакъв случай. 
 
Успех! 

@ralie99, тук съм дала полезни съвети за психогенното гадене - можеш да ги прочетеш.
 
Направи ми впечатление, че описваш опитванията си като рокли, които си пробвала в магазина. Само че тук е друго - специалистът, когото избираш може да те води към промяната, но не може вместо теб да я осъществи. Има хора, които си плащат, за да ги влачат шерпите до върха на Еверест - и пак загиват. Защото във всичко имаме личния елемент, индивидуалният фактор.
 
Както Орлин е писал, получаваш сигнал за промяна, за учене, за себепознание. Не е някаква гадост - част от самата теб е, а ти си цяла една Вселена! Това тяло, в което си прави токова много за теб!
Докато сме живи, тук на тази земя, телата ни са неразривно свързани с душите ни - и ни подсказват как да добруваме, да обичаме, да живеем пълноценно (различно е от "съществуване") - понякога тези подсказки са болезнени привидно, но са необходимата "аларма", която ни подбутва, за да станем от сън...
 
На мен споделянето ти ми изглежда като писано от човек, който има затруднения със себеуважението, себелюбовта си. Тоест липсват му до голяма степен. Което идва и от непознаването на себе си. Млада си, сега тъкмо стъпваш в земите на същинското себепознание... Но често то се разкрива пред нас след сериозни житейски баири и проблеми - иначе някак животът си тече и ние се носим и не му мислим много, много...
Затова казваме, че проблемите са истинска благодат.
Защото след мъдрото им разрешаване вече сме осезаемо по-обичащи, уважаващи, разбиращи се. Постепенно изграждаме доверие към живота и неговите непредвидими пътеки, нагласа за спокойно учене с разтворени обятия. 
Та, отговори си:
- Какво Не искам да преглъщам в живота си?
- Какво не искам да понасям повече?
- Кое е това, което ми тежи и ме кара да се чувствам сякаш в безизходица?
- За какво копнея наистина?
- Кое е това, което искам да променя най-много в моя начин на живот, на общуване? 
- Постъпвам ли в живота си като човек, който обича себе си? Какво изобщо означава това за мен? 
- Кое ми носи сладост и удоволствие? 
____________
П. П.: На какавидата никой не може да ѝ помогне да стане пеперуда! Тя прави това сама. 
Което не означава да се справяш сама както можеш, но да не забравяш това най-първо условие - за личната, собствена отговорност. 
 
Успех! 

Прочети повече за преноса, който се осъществява в терапията, позитивен и негативен, за обектните отношения.
Ако терапевтът се "връзва" и приема за чиста монета всяко мнение на пациентите си, ако не разпознава, че е вплетен в проективна идентификация, например, то му е спукана работата. Как ще те види един човек не зависи само от теб, зависи от неговата призма, също, от характера, нагласите му - съзнавани или не. От неговото прозорче... Или дупчица. 
Не знам какъв би бил този терапевт, страхуващ се да се зарази от нечистотиите - виж как си го описал, представи си го в образи!
Терапевтът, ако е добър, разпознава привидно гадните проблеми, симптоми, като благодатна почва за преобразуване. Като шанс за човека да израсне като цвете точно от тази почва, точно благодарение на т.нар от теб "нечистотии". Това предполага и такава нагласа, философия към живота - на смирено учене, готовност, благодарност, и всичко това подплатено с обич, човешка, божествена, всякаква обич, която може и да пречиства, и да зарежда. 
 
И между другото на последното ме е научил точно Орлин, как е успял с тоя нарцисизъм така да ме изманипулира, не знам 
 
Шегата настрана - с нарцистично манипулиране промяната у човека не може да бъде трайна. Да, може да се впечатли, да се вдъхнови евентуално, но е нетрайно.
Манипулация не е мръсна дума така или иначе - идва от лат. "Manus" - ръка и "plere" - да напълня, прерастващо в "Умело държане на обекти", днес разпознаваме като умението да получаваме, но затова получаване и даваме - ако се прави с отговорност и чисто сърце, е съвсем различно от подмолна борба за власт. 
_____________
Даже ще споделя нещо, което съм питала Орлин преди доста време, но помня ясно: "Не се ли притесняваш, че в кабинета ти идват всякакви хора, с всякакви енергии? Това не замърсява ли пространството?"  
Неговият отговор беше: "Аз обичам хората, с които работя, чувствам ги, когато любовта се превежда през човека нищо не се замърсява." Отне ми време, за да преживея и осмисля това... И за себе си разбрах, че е основата.