[Криза в отношенията]

В 27.06.2020 г. at 14:54, Диляна Колева каза:

Привет Тони, изправила си се пред една от най- големите дилеми в човешкия живот - да поддържам ли илюзията за безкрайност, с която се раждаме всички или да приема динамиката на живота, която в своята реалност е начало и край.

Благодаря, Диляна!

Илюзията за безкрайност съм поддържала много време дори и за най-близките си и резултата е налице...

В 27.06.2020 г. at 14:54, Диляна Колева каза:

Объркана си, защото усещаш, че изборът ти е да останеш в илюзията за безкрайност с всичките придружаващи " екстри" там и предизвикателството да "родиш" и опитомиш новото и да създадеш принадлежност.

Труден избор. Но той ще ти се случва отново и отново докато не се научиш на онова, което ти носи това предизвикателство.

Така е, избора да остана  в илюзията съм го правила неколкократно и явно затова продължава да се случва...

Вече чувствам, че мога да заявявам себе си, въпреки болката, имам вярата, че мога, обичам се и си вярвам...

Чувствам свободата в ума си и в сърцето си...

Но ми е все още трудно да взема решение какво да предприема...

А цитата в профила Ви, Диляна, е любим мой също...

Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това. Екзюпери

 

[Криза в отношенията]

В 23.06.2020 г. at 23:24, Ines Raycheva каза:

Моят съвет е да напишеш писмо на партньора си, което да остане за теб, да не му го даваш - но в него да напишеш всичко онова, което искаш да кажеш, но все още премълчаваш. Излей го върху хартията - без цедка - много е освобождаващо! Прочети си го, добави в последствие и нови мисли и усещания, които изплуват - и сама ще стигнеш до това, за което копнееш - за което копнее душата ти. 

Написах го, Инес!Писах много, много плаках, освобождаващо е, отрезвяващо...това е малка част, извадка...

Бяхме млади и влюбени...аз виждах в теб човека, на който да дам любовта си, цялото море от чувства и емоции, извиращи от дълбините ми...сложна съм, признавам...но се превърнах в плоска лодка в тихи води...

...всъщност никога не съм си представяла какво бъдеще ме чака, бях твърде заета с настоящето...и в това беше красотата..

...може би малко ти завиждах за контактите, разнообразието, пътуванията, срещите...а аз стоях до теб, чаках теб, търсех теб, жадувах теб...обичах те повече от себе си...И сега виждам, че точно това е една от причините да стигнем до тук...Не вярвах в себе си, че съм достатъчна за твоето щастие...

...бяхме тримата, за да бъда с него...и той с мен...имахме свързаност, говорехме, пишехме си, общувахме, всичко, което не правехме с теб.Беше го страх, да не се привържем прекалено много...и за него бяхме идеалната двойка, въпреки парадокса, в който участвахме...

Имаше моменти, в които те ненавиждах...чувствах се невидима за теб, емоционално и физически.Имахме периоди няколко пъти, в които с месеци, година не правехме любов...опитвах, предизвиках те...молела съм се наум после да свърши по-бързо...Съжалявам, искрена съм...сега осъзнавам, че това е форма на насилие...мълчала съм, за да не те нараня, да не те загубя...

...бях нервна, имах периоди, в които те ревнувах страшно много, изневеряваше ли ми?Затова ли не ме искаше или просто бях осакатена за теб след раждането на първото ни дете?Много болка преживях тогава, физическата нищо не е...тя минава...

Помниш ли, все беше зает, работа, работа...влошаваше се, не искаше дa ходиш на лекар, нямаше време за такива неща...моето настояване те заведе в болницата...можеше да си инвалид в най-добрия случай, не искам да споменавам другия вариант..

...натрупаха се много нови проблеми върху нерешените стари...и избухнаха в моето състояние на страхове, паник атаки и т.н знаеш...не се предадох, не се отказах, намерих път...и съм благодарна...

Това беше най-смисленото решение в живота ми!

Живея втори, не, трети живот...

Не мога да продължавам да живея в балон от сигурност, фалшива утеха за безкрайност на идеалната любов...помниш ли...всички ни гледаха и казваха...идеална двойка сте, няма други като вас...Стяга ме само като се сетя...да затвориш очи за очевидното...Илюзии, подтискане, нагаждане...и много любов...имахме я...любовта ни спасяваше толкова време...но в един миг се отказа.

Колко мога да обичам...в момента не чувствам нищо...и ти го казах...не мога повече да бъда това, което искаш...макар и несъзнавано, надявам се несъзнавано...

Нараних те, но ти си наранен много преди това...

 

...намерих приятели, истински приятели, с които мога да общувам, с които не е нужно да имитирам състояния, с които съм истинска...пред които не се срамувам да говоря това, което чувствам...които ме разбират...и да...пред които мога да плача, но мога и да се смея...искрено, с които съм автентична, себе си, с които споделям...

И които виждат болката зад усмивката ми и не ги е страх да попитат, дали всичко е наред...които са готови да подадат ръка, без условия, без задни мисли...които признават грешките си, но не съжаляват за миналото си, които имат мечти и ги превръщат в цели...

 

[Криза в отношенията]

В 23.06.2020 г. at 23:24, Ines Raycheva каза:

Взаимоотношенията, каквито и да са те, далеч не е нужно да продължават до края на живота - те могат да създадат своята ценност, а след това да се изменят - запазвайки (или изграждайки) човещината и обичта като свои неразривни спътници. 

Така е...може би това зацикляне в “до края на дните ни заедно” е една от причините за това блокиране от моя страна...всъщност нямаме брак и не сме си казвали тези думички, но той е приел, че аз и той ще сме до края на дните си заедно щастливо и идеално семейство!

А ако продължаваме по същия начин, не знам как бихме запазили човещината и обичта...

 

 

...исках да добавя към предния ми коментар, който още не е одобрен от модератор, но нещо обърках...

[Криза в отношенията]

Благодаря, Инес!

Започвам отзад напред...по време на терапията ми съм споделяла за тези липси и усещания, но тогава водещата заявка беше доста различна...а резултата много добър, въпреки всички трудности и болка през които преминах..Наистина живота ми се преобърна в красив смисъл...

Да, мислила съм да направя консултация...и вероятно ще го направя...просто исках да провокирам и отсрещната страна да погледне себе си и своите травми.../с баща цял живот алкохолик и майка, прикриваща очевидното пред хората, той ми твърди, че е имал идеалното детство...:( /Все ми казва, че много чета, тия психологии нямали общо с живота, наизустени неща, цитати...суха материя...

 

В 23.06.2020 г. at 23:24, Ines Raycheva каза:

Ти си, където си, заради предишни свои избори - и това не е нито "лошо", нито "добро", то е многопластово, уникално, ценно - твое!

Абсолютно съм съгласна!Така е...Голяма част от изборите, които съм правила са били заради модела на идеалното семейство, добрата, подкрепяща жена, децата, компромисите, заради някаква фалшива сигурност - може би в резултат на модели, проекции, какво да не бъда от моята семейна среда..а себе си и моите мечти, желания и идеи съм потушавала или са били потушавани в зародиш...Това, както казваш не е нито добро, нито лошо...моето си е...и не съжалявам за нищо, не се оплаквам, но не мога да продължа по същия начин...и това е болката ми...защото бидейки настоящето себе си, споделяйки това, което ми тежи наранявам, човека който съм обичала...

Писмото ще го напиша, пиша много напоследък и стихове, но точно за такъв формат не ми е идвало наум...благодаря!

В 23.06.2020 г. at 23:24, Ines Raycheva каза:

Струва ми се, че това те провокира да се чувстваш излъгана или предадена, може би, не знам коя дума ще ти пасне тук - потърси я, назови я. 

Използвана...

Тази дума изплува най-отгоре...

Като хапче за лечение...най-точно...

[Криза в отношенията]

преди 22 часа, АлександърТ.А. каза:

здравей Тони .

В същност , какво искаш ? Да се върне наивната младост с тръпката от всеки бурно изживян купон ?...Както описваш , си се променила , навлязла в  мъдроста . А той е още там , голямото дете .Ще порасне ли , или ти ще се примириш с утъпкания начин на живот . Няма лесен живот . Има осъзнат избор и носене на кръста .

 

Нищо не се повтаря и съм наясно с това,  каквото е било си е там...в бурното минало...чувствам се на своя си път, но не виждам него там...не го усещам и може би нямам сила повече на компромиси/любима негова дума между другото/

Миналата пролет след едно спиращо дъха преживяване/в хубавия смисъл/ през ума ми премина една мисъл, а именно - Да продължавам да живея по същия начин е равнозначно на смърт, на самоубийство../благодарна съм на Орлин Баев, че ме насочи когато трябваше към моя терапевт :-) / Реално промяната на физическо ниво в мен настъпи тогава...промяна или изява на подтиснатото дълго време, не знам...

 

 

[Криза в отношенията]

Здравейте!

Имам нужда от насока...

Имам връзка от 20 години, две деца на 3 и 10г и мъж, с който сме се раздалечили, до степен да не ми се прибира в къщи...

Всичко ескалира в последните няколко месеца, не зная дали покрай изолацията на актуалния вирус или просто си дойде времето да изкажа всичко, което ми е тежало през годините...

Връзката ни започна бурно, любов, взаимност, интимност...млади и щури...бяхме неразделни...

Скоро разбрах /след много разговори ми призна/ че като ученик е бил тормозен физически и психически почти цяла година в града, в който е учил, след това е срещнал най-красивото момиче в училището, имали са връзка и мечти, а година и малко преди да се срещнем,е бил изоставен от голямата си ученическа любов, чиято снимка още пази...бил е съкрушен, отключил е симптоми на ОКР - броял е определени неща, минавал е по определени улици и т.н. без да сподели с някой е решил, че ще напусне мястото, където е болката и ще отиде в друг град...Където се срещнахме...Преодолял го е според думите му с много алкохол и купони...Аз съм се явила като слънцето в мрачния живот...Бяхме наистина много влюбени...четеше ми стихове, които сега разбрах е писал за нея...

От моя страна - преди да се срещнем съм имала няколко краткотрайни връзки, без някакви особени чувства и драми...по-скоро изследване, търсене, опитване...бях на 19 все пак...Като ученичка имах около година проблеми с наркотици и развита средна зависимост, които преодолях сама с много воля и инат...не се завърнах никога отново...

Млади и влюбени, след няма и година заживяхме заедно, учехме, работехме през сезона на едно и също място...неразделни...Купон след купон, приятели...гости...

На 6-7 -та година при мен се появи желание за дете, виждах в него баща на децата ми, но той не беше готов...винаги отклоняваше темата...свободния живот, който водехме явно го привличаше повече.Експериментирахме...мечтаехме за пътешествия, дори в продължение на няколко години от време на време имахме интимни отношения с трети човек...към който аз усещах силна емоционална близост.На 9-та година от връзката ни все пак дойде съгласието да опитваме за бебе...повече от година не ставаше...бях смазана, реших, че ще изчакам още два месеца и тръгваме по лекари...и забременях.След раждането отглеждах детето ни почти изцяло сама...той пътуваше постоянно, времето за нас беше уикенда, когато при всяка възможност у нас се канеха гости на маса...Нямахме реално достатъчно време още тогава за нашата близост...отчитам го като моя грешка, че съм се съгласявала с всичко.Той претърпя тежка, но успешна 8 часова операция, която не знам как преживях, как се държах с малко дете и работеща...малко след това дойде първата криза...блокирах, не знаех обичам ли, какво е всичко, което чувствам...навик, удобство, сигурност...

Някак премина, живота влезе в познатия коловоз - работа, купони, чакане на петъка за поредните гости, малките моменти на близост, предвидимия секс...малко повече близост...и второто дете...чувствах се прекрасно, лека, щастлива...Малко след като се роди открих алергия/никой не ми вярваше/ започнахме изследвания, диети, болници...трудно, с много внимание и упоритост я преодоля...през това време при мен се отключиха паник атаки, страх от смъртта/имам тема във форума от 2018/ - състояние, на което съм благодарна, защото ме срещна със самата себе си в дълбочина.Започнах психотерапия/по собствено желание и непрестанно търсене/, не се отказах, въпреки трудните моменти, разбрах и промених много - отношения с родители, травми, започнах да изявявам себе си без страх, завързах приятелства, открих нови хоризонти, повиших самооценката си, започнах да сбъдвам мечтите си...терапията ми продължи почти година...благодарна съм, че заживях себе си...

Може би по същото време започна и това второ отдалечаване с партньора ми...водеше ме до кабинета, само питаше как съм и толкова...ежедневието, рутината, всичко по-горе описано се повтаряше и повтаряше...живеем по навик...не се прегръщаме, не се целуваме, не си говорим за нещо различно от какво ще има за вечеря и кой ще заведе децата на училище...в редките случаи, когато сме били само двамата навън, все е изниквал въпроса - да се обадим на някой приятел...

Преди месец не издържах и една вечер му казах спонтанно всичко това...не че не съм го казвала и преди...стотици пъти... но добавих и това, което е в сърцето ми...че не знам дали имам все още някакви чувства...или всичко е на ниво съвместно съжителство...ние буквално сме като съквартиранти...

От тогава не можем да говорим нормално, караме се дори пред децата, започнаха обвинения, пише ми постоянно, защото не можел да изразява устно, това което иска да каже...под постоянно напрежение сме...и двамата...

Въпреки всичко, се чувствам свободна, чувствам, че това е нещото, което трябваше да направя преди много време...може би още при първата такава криза...да изясним какво се случва с нас...тогава аз се примирих, реших, че ще дам шанс...

Сега обаче не мога, не знам какво точно да направя, в неговите очи изглеждам жестока, съсипваща живота му и този на семейството, което сме създали...

Говорихме да поговори с психолог, беше писал веднъж на един, който така и не му отговори/поне така ми каза/ и не иска да чуе повече...

И да добавя, той е добър човек, уважавам го, имали сме прекрасни мигове заедно, обича и се грижи за децата, когато има време...но нямам идея как можем да продължим живота си...

[Тревожност и натрапливи мисли]

Благодаря на всички за отговорите!

/съжалявам за големите букви, не е нарочно, писах всичко на файл в телефона и само го копирах после тук/

Наистина съм едно непораснало дете, което реално е заобиколено от толкова хубави неща, имам любов, имам прекрасни деца и мъж, дом, здраве...Вярвам, че ще намеря пътя!

Ако можете да ми препоръчате психотерапевт в Бургас или такъв, който работи онлайн с проблем като моя

 

 

[Тревожност и натрапливи мисли]

Не знам от къде да започна...На 36г съм, семейна с две деца на 10 и 2 години.Кърмих малкото дете до март месец и малко след това започнах да изпадам в някакви състояния на страх и тревожност.Една вечер малко след като приспах малкото започнах да плача, появи се ужасяващ страх, че ще умра, започнах да я целувам, появи се сърцебиене, изпотяване, задух, не можех да се успокоя...не знам как успях да заспя изобщо.В следващите дни бях под постоянно напрежение това да не се повтори...съответно това ми се отразяваше на ежедневието, започнах да се вглеждам в несъществуващи симптоми, постоянно ми се виеше свят.Отидох до личната лекарка, тя ми изписа Деанксит.Пих го 3 седмици и ми каза да го спирам.Бях осезаемо по-добре.Може би трябва да вмъкна нещо, което е важно.Няколко месеца по-рано голямата ми дъщеря преживя стрес - едно дете я беше накарало да и разкаже за свои любими предмети, места, песни и т.н и после с тази информация и разказало страшна история, в която тя е главен герой и в която тя се хвърля от 8-я етаж, на погребението и звучала любимата и песен и имало от любимите и цветя.Детето беше много травмирано, ние също...не можеше да спи, само плачеше и във всичко виждаше само смърт.Представяше си първо как тя умира, после се прехвърли на малката си сестра и на нас...говорихме с детски психолог и ни посъветваха да и обясним за смъртта в прав текст.Лека полека, може би в рамките на месец нещата се овладяха и тя забрави.Така...

След спирането на Деанксита имах няколко седмици на спокойствие и мир.Една събота, докато правех закуска ми прилоша, зави ми се свят и се строполих на земята, не съм губила съзнание, просто ми стана лошо.Мъжа ми се притесни и ме заведе до дежурен кабинет, където установиха само ускорен пулс и ми препоръчаха да изследвам щитовидна жлеза.Още в понеделник бях при личната, пусна ми изследванията, но от притеснение ли какво вечерта получих криза...задух, сърцебиене, страх да не полудея, страх да не умра и новото...страх да не полудея и да се хвърля от 8-я етаж...или изобщо от високо.Това ме изплаши толкова много, че не можех да спра да мисля, предстоеше ни влизане в болница /на 8 етаж/ с малката за изследвания.Със щитовидната всичко е наред, но това вътрешно треперене и страх ме побъркват.Обадих се по телефона и ми изписа Стрезам 3*1 

Пия го втора седмица, на моменти съм добре, на моменти пак ме обхваща това отвратително чувство на безсилие и тревожност.Знам, че тези страхове са ирационални, но въпреки това ме плашат ужасно много.Не мога да се отпусна, тялото ми е пренапрегнато, най-малкото ме ядосва, събуждам се сутрин в 6 и не мога да заспя повече.Дайте ми моля съвет, как да се справя с това състояние.Искам си отново спокойствието и усмивката...