Полина Юлиева

Здравей, 
Скриваш ми шапката!   Мисля, че си предизвикателство за всеки терапевт! Не случайно болестта ти е толкова изобретателна - тя ти е равностоен партньор! Изобщо не се шегувам - умът ти би полетял, ако не се чувстваше като затворник. Копнеж по независимост, който не знае как да се осъществи, без да нарани тези, които обича. Сериозен конфликт на лоялност.
Слава Богу, това фино чувство за хумор издава здравата част от теб (засмях се поне 7-8 пъти, докато четях постовете ти). И като че ли казва, че болната част е само маска, която ще се разпадне, след като е изпълнила ролята си и е предала посланието си на някой, който може да го чуе. Какво друго да ти пожелая, освен успех  

На 11.11. 11 неща, които не прави добрият терапевт
1. Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас. 
2. Добрият терапевт не ви казва, че проблемът ви се дължи на стрес или че е само в главата ви. Ако го прави, вероятно е установил, че маркетингът е по-важен от експертизата.
3. Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблема (още по-малко с термини, които не присъстват във вашия речник). Ако го прави, вероятно крие неразбирането си зад думи, така че вие да изглеждате неразбиращи, вместо него. 
4. Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас (или пише следващата статия в блога си по популярна психология).
5. Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед или с лекция по психоанализа for dummies.
6. Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия - иначе щеше да знае, че това, което лекува, е търсенето, а не намирането.
7.  Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда. 
8. Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията. 
9. Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви. Ако го прави, вероятно не е специалист в нито една от тях и използва всяка следваща да прикрие пропуските си от предишната. 
10. Добрият терапевт не говори повече от вас. Ако го прави, вероятно не се интересува какво вие имате да му кажете (освен ако не чете мисли, но дори и тогава ще трябва да млъкне, докато ги чете).
11. Добрият терапевт не ви убеждава да замените високотехнологичната си работа с такава, която е "по-близо до природата и човека". Ако го прави, вероятно ви завижда, че печелите повече от него.
 

Здравейте Димитров,
От това, което пишете, разбирам, че идеята за връзката между тревожността и екзистенциалните дилеми не ви е чужда. Дори напротив, сякаш имате готовност да не се подлъгвате по лесни обяснения и механични методи за справяне с тревожните симптоми, а да си зададете истинските въпроси за себе си, желанията си, мястото си в света, и какво стагнира развитието ви и възпрепятства осъществяването на това, което вероятно усещате като нереализиран потенциал.
Сама по себе си тази готовност е много добра прогноза, защото сте преодолели първата сериозна бариера по пътя - отричането на тази връзка. Хората обикновено предпочитат да разглеждат живота си като "идеален, само да не беше тази тревожност, замайване, паника и пр." Такава позиция не е случайна и нейното преосмисляне е съществена част от една терапевтична работа. Но положителното е, че в това отношение изглежда сте крачка напред. 27 е чудесна възраст да останете буден по тези въпроси!  

Интересно е да се запитаме защо сега се възражда интересът към психеделичните изследвания, след подозрително рязкото им прекратяване в края на 60-те години? Та нали още тогава изследователите са съзирали терапевтичния им потенциал. Сигурно има много конспиративни теории по този въпрос, които би било любопитно да разберем. Но да приемем, че възобновеният интерес към психеделиците е продиктуван от главоломното нарастване на психологичните страдания, с които медицината не може да се справи, а психотерапията не може да смогне.
Ако за един пациент са необходими няколко години, за да преодолее тревожно разстройство или личностни дефицити, една голяма част от това време е посветена на своеобразна "подготовка" на този пациент да стане способен на трансформиращи преживявания (инсайти). Това е време, което често протича тягосно както за пациента, така и за терапевта, и през което понякога и двамата имат чувството, че никакъв особен напредък не се случва.
Мисля, че точно тук психоактивните вещества биха имали огромна роля - чрез способността си да предизвикват разширяване на съзнанието и намаляване на его-защитите биха могли да фасилитират/ ускорят/ катализират терапевтичния процес. Но ще могат ли да заместят психотерапевтите? Страхувам се, че без опитен водач в психичната реалност резултатът би бил толкова плачевен, колкото не един психеделичен евангелист вече е изпитал върху себе си.  
Можем само да се надяваме, че уроците отпреди 50 години са научени и "магичните" субстанции, използвани от хилядолетия да свързват човека с трудно достъпни области от психиката ни, ще останат само това - полезен инструмент в ръцете на здравомислещи и обучени медиатори (психотерапевти).

Красиво казано, но леко затрудняващо от практическа гледна точка. Не е ли по-естествено в този случай първо да се зачудим защо вместо мисли в главата си, преживяваме паническа атака? И евентуално да потърсим някой, с който да можем да изследваме тази "психична подмяна"? Звучи ми по-реалистично някак. Щото, смел, смел, колко да си смел, като те удари паниката...

Интересно е да се запитаме защо сега се възражда интересът към психеделичните изследвания, след подозрително рязкото им прекратяване в края на 60-те години? Та нали още тогава изследователите са съзирали терапевтичния им потенциал. Сигурно има много конспиративни теории по този въпрос, които би било любопитно да разберем. Но да приемем, че възобновеният интерес към психеделиците е продиктуван от главоломното нарастване на психологичните страдания, с които медицината не може да се справи, а психотерапията не може да смогне.
Ако за един пациент са необходими няколко години, за да преодолее тревожно разстройство или личностни дефицити, една голяма част от това време е посветена на своеобразна "подготовка" на този пациент да стане способен на трансформиращи преживявания (инсайти). Това е време, което често протича тягосно както за пациента, така и за терапевта, и през което понякога и двамата имат чувството, че никакъв особен напредък не се случва.
Мисля, че точно тук психоактивните вещества биха имали огромна роля - чрез способността си да предизвикват разширяване на съзнанието и намаляване на его-защитите биха могли да фасилитират/ ускорят/ катализират терапевтичния процес. Но ще могат ли да заместят психотерапевтите? Страхувам се, че без опитен водач в психичната реалност резултатът би бил толкова плачевен, колкото не един психеделичен евангелист вече е изпитал върху себе си.  
Можем само да се надяваме, че уроците отпреди 50 години са научени и "магичните" субстанции, използвани от хилядолетия да свързват човека с трудно достъпни области от психиката ни, ще останат само това - полезен инструмент в ръцете на здравомислещи и обучени медиатори (психотерапевти).

Здравей Наско,
Виждам едно противоречие в поста ти: Казваш, че искаш да промениш нещо в мисленето си (което по подразбиране е бавен процес), пък молиш за спешен съвет, който изведнъж да те отърве от страданието ти. Мислиш ли, че може да намериш такова решение? 
Понякога, когато си в "капан" от доста дълго време, умът влиза в особен режим, и е трудно да си представи друг изход, освен "чудотворен". Но с подкрепата на някой, който е обучен да държи връзка с реалността на сложните психични процеси, можеш да откриеш и по-вероятен изход от проблема си (макар и не толкова лесен).

"Как става това? Изглежда, че става чрез методи и средства на психотерапията, но това са не напълно осъзнати неща и от самите терапевти."

Аз не зная как говорите от името на терапевтите, като предполагам не сте такъв. Не само на запад минават лична терапия преди да започнат да се обучават. Това се случва и тук, и то при всички научно доказани и проверени методи. Няма вариант терапевта да работи и да не знае как помага. Той много добре знае, как е помогнал на себе си, когато самият той е бил терапевтиран. Аз за божественото не мога да се изказвам, но има конккретни изследвания които са фактологичен материал и се занимават с тези въпроси - ефективност на психотерапията, ефективност на техники, контакта и т.н.
Действително терапевта не е нито лечител, нито някакъв магьосник, нито някой който прави някакви трудни и мистериозни неща за да помага. Всичко е наука и усет за психодинамика на процес, който се трупа по време на дълги години обучение. Наистина психотерапевтът работи с нагласите на клиента. Ако клиента има мотивация шанса за терапевтична промяна е по-голям. Но дори и да няма такава, терапевта изяснява този момент. Изобщо това е сериозна работа, която не може да се научи от тук от там, или да се прави по "някакъв" начин, защото видиш ли, дори само контакта между хората "помагал" и действал "терапевтично". Това е вярно, но терапията изобщо не е само това. Това е много сложен процес и обученият терапевт през цялото време умее да си дава сметка за него.
Обсъждането, дали терапевта в трудни моменти може да терапевтира себе си - не може. То е като да играе шах със себе си. Все пак терапевта си дава сметка за много аспекти от собственото си поведение тъй като е минал през сериозно самопознание. Обикновено когато терапевта "удари на камък" с някой клиент, просто е видял в него свой неразрешен проблем. Това се разбира в супервиизиите на терапевта. Все пак самопознанието на всеки терапевт не трябва да спира. В този смисъл всеки терапевт има нужда да влиза периодично в различни групови семинари, в които има елементи на лична терапия. Т.е. терапевта никога не трябва да забравя, най-важната роля в себе си - да бъде клиент.

Здравей Анонимен,
Случило се е нещо при срещата с твоя приятел от детството, което те е накарало да се идентифицираш с него. Несъзнаваната част от твоята психика е открила моментно сходство между вас двамата и е проговорила на езика на аналогията, за да изрази някакво опасение по достатъчно завоалиран и щадящ за теб (за съзнаваната част от теб) начин. Проблемът е, че тази "пощада" си има цена, и ти я усещаш в пълната й тежест (и с лихвата, така да се каже) чрез тревожните симптоми.
Т.е. изправен си пред загадка, на която само ти имаш отговора, но не знаеш как да стигнеш до него. Психотерапевтът е затова - да ти помогне да го търсиш и да не губиш посоката, докато го откриеш.  Това е труден и, в някакъв смисъл, творчески процес. (... в който зациклянето понякога е нормално - например "да си отговаряш на едни въпроси в продължение на седмица"  )
И още нещо важно - част от този процес е излизането от анонимност (... не съвсем в буквалния смисъл). Защото кой има полза от анонимни диагнози? 

Здравей Краси,
Тъжно е това, което ще кажа. Няма да те зарадвам или успокоя. Светът е несправедлив, нали? Не си сполучила с родното си семейство, но тайничко си се утешавала, че веднъж да пораснеш, ще си направиш свое, истинско семейство. Но времето минава, вече си на 23 (е, ако беше в София, симптомите ти щяха да почакат до 32, преди да те връхлетят със същата неизбежност)... Приятелките ти разхождат бебешки колички и бързат за следващото хранене, а твоят цикъл идва и този месец...
Питаш дали има лек за твоя проблем? Има. Но мислиш ли, че ще имаш куража да се изправиш пред истината за твоята самотност? Че ще имаш търпението и усърдието да разнищиш и преразгледаш онези дълбоко вкоренени в теб несполучливи модели на интимност и свързване с другия, които ще те обричат на несполучливи връзки отново и отново? Това е труден път. За който не е задължително веднага да стягаш куфарите за София. Но можеш веднага да започнеш да мислиш за този въпрос като за най-неотложния за решаване в живота ти. 

Здравей Тъжно Момиче,
Бъди спокойна - мислите ти са напълно безвредни за твоето бебче, какъвто и пол да е. То няма как да ги отгатне, нито който и да било друг - те са на сигурно място в твоя ум, докато ти не пожелаеш да ги споделиш (както правиш тук).
Съзнанието, че имаш тези мисли и че разбираш абсурдността им, всъщност те предпазва от това да навредиш на детето си с тях. Ако педофилите се терзаеха от угризения, нямаше да са такива изобщо.  
Изживей оставащото време от бременността си като възможност да задоволиш любопитството си по темите, от които изглежда си била рязко и нездравословно откъсната. (После просто няма да имаш време за това  ) Книги - чудесна идея! Сещам се за една (Делтата на Венера), която може дори да облекчи някои чести, съпътстващи бременността оплаквания, като болки в кръста, хемороиди или стомашни киселини!
Това ще ти помогне да осигуриш спокойствие и емоционален комфорт на бебчето си, но може би обсесиите няма да спрат да те измъчват, защото те са се превърнали в "предпочитан начин" на психиката ти да реагира на стресовите фактори в живота ти. Тогава може да обмислиш да потърсиш и професионална помощ.  Евентуалната психотерапия ще ти помогне да усвоиш нови, по-адаптивни начини да посрещаш житейските стресори, за доброто на теб, децата, бъдещето и близките ти. 

Не само ти си объркан/а. Аз също. Обикновено най-напред искам да разбера дали говоря с жена или с мъж. Случайно или не, с теб това не е много ясно. Дали пък посланията, които излъчваш, не са също толкова противоречиви по отношение на общуването, както по отношение на пола ти? (Дори признаването на третия пол не спестява необходимостта от изграждането на идентичност...)

Не само ти си объркан/а. Аз също. Обикновено най-напред искам да разбера дали говоря с жена или с мъж. Случайно или не, с теб това не е много ясно. Дали пък посланията, които излъчваш, не са също толкова противоречиви по отношение на общуването, както по отношение на пола ти? (Дори признаването на третия пол не спестява необходимостта от изграждането на идентичност...)

Здравей, 
Скриваш ми шапката!   Мисля, че си предизвикателство за всеки терапевт! Не случайно болестта ти е толкова изобретателна - тя ти е равностоен партньор! Изобщо не се шегувам - умът ти би полетял, ако не се чувстваше като затворник. Копнеж по независимост, който не знае как да се осъществи, без да нарани тези, които обича. Сериозен конфликт на лоялност.
Слава Богу, това фино чувство за хумор издава здравата част от теб (засмях се поне 7-8 пъти, докато четях постовете ти). И като че ли казва, че болната част е само маска, която ще се разпадне, след като е изпълнила ролята си и е предала посланието си на някой, който може да го чуе. Какво друго да ти пожелая, освен успех  

Фантом е например неувереността ти (хващам се за твоето допускане), защото прилича на проблем, който сякаш трябва да се пребори. И вероятно има много терапевтични стратегии за придобиване на увереност. Така както има много стратегии как да направим добро първо впечатление на интервю за работа. Не след дълго обаче разбираме, че правенето на добро впечатление и практикуването на увереност е ужасно изтощително. И ужасно несправедливо на всичкото отгоре, защото някои си го могат просто ей така. И тогава ни минава мисълта - дали пък не се боря с вятърни мелници? Дали пък няма нещо друго в мен, което има нужда от тази неувереност (кой знае по какви причини) и я подхранва тайничко, докато аз се опитвам да се отърва от сянката й? Такива съмнения посява терапията...

"Самоуважение" (или липса на такова) е само дума, която описва как вашата ситуация изглежда в очите на наблюдателите. В психиката обаче (или поне в онази нейна част, за която не си даваме сметка, но която много мощно ръководи живота ни) понятието самоуважение не съществува.
Вие сте привлечена от този мъж по неподвластни на здравия ви разум причини, също както и другата жена. Той разиграва тази игра с жените около себе си, защото не може по друг начин (наречете го, че бягство, защита или каквото искате). Той никога няма да спре да го прави, освен ако нещо драматично не го извади от строя - например тежко заболяване, което да го накара да прозре нуждата си от истински близък човек и огромния си дефицит да изгражда близост. Това прозрение, с много късмет, би могло да го закара в кабинета на психотерапевт, който да има експертизата и търпението за 5-6 години да пробие нарцистичната му броня и да го преобрази в чувстващ и загрижен за другите човек. 
Ако се надявате на нещо по-оптимистично от това, гоните вятъра. Този мъж обаче ще продължи да има върху вас това неустоимо очарование, което ще ви кара да му вярвате отново и отново. Защото и вие не можете по друг начин. Но има начин да разберете защо това е така, кое ви тегли като магнит към такива мъже, а не към други, които могат да бъдат верни партньори. Този начин отново е психотерапия. И когато откриете истината за себе си, изведнъж принцът ще стане обикновен жабок. Ще си поплачете месец-два за пропилените младини, но после сърцето ви ще литне свободно към някой, с който животът наистина си струва... 

Здравей Еверест,
Трудно е човек да подмине болката, която се чете от това признание. То казва повече за теб от всичко останало в поста ти. Говори за мъчителната празнота, която те съпътства откакто се помниш, и която нищо от признатите в света житейски радости не е в състояние да запълни. Това сигурно много те плаши? Ако не мога да се зарадвам на жена, дете, приятел - тогава какво? Какво има смисъл? Какво да правя с живота си?
В свят, населен със сенки от миналото, този въпрос е безнадежден. Но ето те теб - едва на 30 - изправил "слабото си телосложение" срещу безрадостността, на която някога са те обрекли. Смелостта ти ще те изведе по пътя.
 
P.S. Излизам от роля, за да кажа:
Хора с твоето "социално разстройство" рядко стигат до идеята за психотерапия, преди 50... 

Здравей, 
Скриваш ми шапката!   Мисля, че си предизвикателство за всеки терапевт! Не случайно болестта ти е толкова изобретателна - тя ти е равностоен партньор! Изобщо не се шегувам - умът ти би полетял, ако не се чувстваше като затворник. Копнеж по независимост, който не знае как да се осъществи, без да нарани тези, които обича. Сериозен конфликт на лоялност.
Слава Богу, това фино чувство за хумор издава здравата част от теб (засмях се поне 7-8 пъти, докато четях постовете ти). И като че ли казва, че болната част е само маска, която ще се разпадне, след като е изпълнила ролята си и е предала посланието си на някой, който може да го чуе. Какво друго да ти пожелая, освен успех  

Здравейте Анаис,
От името на профила ви личи, че романтиката е важна част от вашия възглед за света и партньорските взаимоотношения. Това е красив аспект от вас, но също е и ахилесовата ви пета. Като розов филтър ви пречи да оценявате реалността, която понякога е грозна и неприветлива. Докато дойде такъв момент, в който вече нищо не може да скрие горчивата истина. 
Да, това е зависимост, човекът е болен и не бива да бъде осъждан за болестта си, но нищо (никаква любов и саможертвеност) не може да го накара да се лекува, ако той сам (насаме със собственото си отчаяние) не си признае и не пожелае това. Вие не можете да му помогнете, необходима му е специализирана помощ.
Дотогава дистанцията е единственото ви решение. Помнете, че ако вие виждате това - зле прикрити опити по няколко пъти на ден - децата ви също ги виждат. Дори може би виждат повече, защото той пред тях вероятно не е толкова предпазлив и не се старае да се прикрива. Възможно е в големия шок от случващото се да сте пропуснали сигнали на тревожност в поведението им. За което също е препоръчително да получите консултация, след като им осигурите защитена среда.
Мисля, че сте отворили кутията на пандора, и проглеждането е много болезнено. Дано имате близки, които да ви подкрепят в твърдостта и решителните мерки, които ви предстоят.
 

Здравей Джейн,
Вероятно е така, защото никой не може да повтори твоята уникална житейска история, както и битките, които си водила (сигурно понякога успешни, и понякога не съвсем) да "бъдеш пусната в света" с благословия и без страх. Мисля, че е била трудна борба за теб, която сякаш още не е приключила. Аз бих се доверила на симптомите, които крещят, че сега искаш повече от всичко да разрешиш този въпрос, за да се влееш и ти в потока на свободно живеещите и творящи хора с всичките си таланти, които знаеш, че носиш в себе си.
Това е нелека задача. Моето професионално разбиране е, че е необходимо терапевтично взаимодействие, което да може да фасилитира този процес. Мисля, че не случайно си отказала гастроскопията: интуицията ти подсказва, че ако е необходимо ендоскопско изследване - то трябва да е не на стомаха (който е само невинен говорител), а на психичния живот, който крие не по-малко тайни за случващото се с теб! (Всички хора имаме проблем с локализирането на болката, когато е твърде комплексна  )
Така постепенно това, което тялото ти панически говори, ще стане разбираемо за логиката на разума ти, и той отново ще поеме уверено функциите си на господар в своя дом...

Здравей Джейн,
Вероятно е така, защото никой не може да повтори твоята уникална житейска история, както и битките, които си водила (сигурно понякога успешни, и понякога не съвсем) да "бъдеш пусната в света" с благословия и без страх. Мисля, че е била трудна борба за теб, която сякаш още не е приключила. Аз бих се доверила на симптомите, които крещят, че сега искаш повече от всичко да разрешиш този въпрос, за да се влееш и ти в потока на свободно живеещите и творящи хора с всичките си таланти, които знаеш, че носиш в себе си.
Това е нелека задача. Моето професионално разбиране е, че е необходимо терапевтично взаимодействие, което да може да фасилитира този процес. Мисля, че не случайно си отказала гастроскопията: интуицията ти подсказва, че ако е необходимо ендоскопско изследване - то трябва да е не на стомаха (който е само невинен говорител), а на психичния живот, който крие не по-малко тайни за случващото се с теб! (Всички хора имаме проблем с локализирането на болката, когато е твърде комплексна  )
Така постепенно това, което тялото ти панически говори, ще стане разбираемо за логиката на разума ти, и той отново ще поеме уверено функциите си на господар в своя дом...

"Самоуважение" (или липса на такова) е само дума, която описва как вашата ситуация изглежда в очите на наблюдателите. В психиката обаче (или поне в онази нейна част, за която не си даваме сметка, но която много мощно ръководи живота ни) понятието самоуважение не съществува.
Вие сте привлечена от този мъж по неподвластни на здравия ви разум причини, също както и другата жена. Той разиграва тази игра с жените около себе си, защото не може по друг начин (наречете го, че бягство, защита или каквото искате). Той никога няма да спре да го прави, освен ако нещо драматично не го извади от строя - например тежко заболяване, което да го накара да прозре нуждата си от истински близък човек и огромния си дефицит да изгражда близост. Това прозрение, с много късмет, би могло да го закара в кабинета на психотерапевт, който да има експертизата и търпението за 5-6 години да пробие нарцистичната му броня и да го преобрази в чувстващ и загрижен за другите човек. 
Ако се надявате на нещо по-оптимистично от това, гоните вятъра. Този мъж обаче ще продължи да има върху вас това неустоимо очарование, което ще ви кара да му вярвате отново и отново. Защото и вие не можете по друг начин. Но има начин да разберете защо това е така, кое ви тегли като магнит към такива мъже, а не към други, които могат да бъдат верни партньори. Този начин отново е психотерапия. И когато откриете истината за себе си, изведнъж принцът ще стане обикновен жабок. Ще си поплачете месец-два за пропилените младини, но после сърцето ви ще литне свободно към някой, с който животът наистина си струва... 

"Самоуважение" (или липса на такова) е само дума, която описва как вашата ситуация изглежда в очите на наблюдателите. В психиката обаче (или поне в онази нейна част, за която не си даваме сметка, но която много мощно ръководи живота ни) понятието самоуважение не съществува.
Вие сте привлечена от този мъж по неподвластни на здравия ви разум причини, също както и другата жена. Той разиграва тази игра с жените около себе си, защото не може по друг начин (наречете го, че бягство, защита или каквото искате). Той никога няма да спре да го прави, освен ако нещо драматично не го извади от строя - например тежко заболяване, което да го накара да прозре нуждата си от истински близък човек и огромния си дефицит да изгражда близост. Това прозрение, с много късмет, би могло да го закара в кабинета на психотерапевт, който да има експертизата и търпението за 5-6 години да пробие нарцистичната му броня и да го преобрази в чувстващ и загрижен за другите човек. 
Ако се надявате на нещо по-оптимистично от това, гоните вятъра. Този мъж обаче ще продължи да има върху вас това неустоимо очарование, което ще ви кара да му вярвате отново и отново. Защото и вие не можете по друг начин. Но има начин да разберете защо това е така, кое ви тегли като магнит към такива мъже, а не към други, които могат да бъдат верни партньори. Този начин отново е психотерапия. И когато откриете истината за себе си, изведнъж принцът ще стане обикновен жабок. Ще си поплачете месец-два за пропилените младини, но после сърцето ви ще литне свободно към някой, с който животът наистина си струва... 

Здравей,
Изглежда си ученичка и започването на учебната година с този проблем те ужасява. Предполагам на никой не си споделила, дори на родителите си, и смяташ, че никой не би могъл да те разбере.
Първо да кажа, че можеш да се излекуваш от този страх, така че след време само ще си спомняш, че го е имало, но ще се чувстваш напълно свободна да излизаш и да се забавляваш като връстниците си.
Само със съвет обаче няма да стане. Страхът може и сам да изчезне, например ако ти се случи неочаквана промяна - например ново близко приятелство или внезапно да се наложи да се грижиш за някого. Но няма как да знаем това.
Другият начин е да започнеш веднъж седмично да се срещаш с психотерапевт, с който да разговаряш за проблема и за други неща, които те притесняват. Това би било най-доброто, което можеш да направиш. Но има няколко важни въпроса, които трябва да се обсъдят: 1) Ако нямаш навършени 18 години, е необходимо съгласието на родителите ти; 2) Терапията обикновено се заплаща и трябва някой да поеме разноските (вероятно родителите ти); 3) Трябва да поемеш ангажимент да идваш редовно в уговорения час, без това да пречи на училището ти.
Предстои ти да вземеш отговорно решение.
 

Здравей, 
Скриваш ми шапката!   Мисля, че си предизвикателство за всеки терапевт! Не случайно болестта ти е толкова изобретателна - тя ти е равностоен партньор! Изобщо не се шегувам - умът ти би полетял, ако не се чувстваше като затворник. Копнеж по независимост, който не знае как да се осъществи, без да нарани тези, които обича. Сериозен конфликт на лоялност.
Слава Богу, това фино чувство за хумор издава здравата част от теб (засмях се поне 7-8 пъти, докато четях постовете ти). И като че ли казва, че болната част е само маска, която ще се разпадне, след като е изпълнила ролята си и е предала посланието си на някой, който може да го чуе. Какво друго да ти пожелая, освен успех