Ради

Придворен магистър при императорите Константин VII Багренородни и Роман Лакапин, управител на Източните имперски владения при Константин, началник на флотата при император Никифор Фока, по произход патриций, а по призвание богомилски епископ, Никита Странник е изключително интересна фигура. Основава и управлява богомилски църкви из цяла Византия, а сред няколкостотинте му ученика има боляри, войници и редица благородници. Той е с широка обща култура, тънък познавач на философията на древния свят, на творенията на различни мистици и църковни писатели, на източните учения и мъдрост. Наблягал е на тайната на мълчанието, като абсолютно необходимо качество за всеки, тръгнал по тесния път на посвещението и духовното ученичество.

Според проф. Николай Райнов някои от книгите му още се съхраняват в подземията на Ордена на Малтийските рицари: четири от 109-те му Увещателни слова – “Увещателно слово към народите”, “Увещателно слово към островитяните”, „Увещателно слово към царете” и “Увещателно слово към свещениците”, както и две от 17-те му Посветителни слова, произнесени на остров Крит.

Изобщо църквата в Крит, създадена от самия Никита, е била много важен богомилски център по онова време и поради тази причина, като командващ на имперската флота, Никита Странник превзема острова и го прави част от Византия. Но това съвсем не е единствената победа на този талантлив реторик и майстор на притчите – и араби, и арменци, и турци са покорени от пълководеца, стигнал с корабите си чак до Тигър и Ефрат.

Но новозавладените територии ни най-малко не задоволяват имперския апетит на Никифор Фока, напротив – той решава да нападне и България. Предупреден от Боян Мага за намеренията на Никифор, Никита нахълтва в покоите му и в гнева си го нарича варварин, изменник и предател.

Датата е 12 декември 967 година и се помни от богомилите, защото миг по-късно епископ Никита Странник пада убит от ръката на император Никифор II Фока.

Радислав Кондаков

Никак не е лесно да се пише за човек, оставил жена и три деца в името на дело, в което е вярвал с цялата си душа и сърце. Трудно е да се съживи доброволно пожертван живот, дори за всесилното перо.

Никак не е лесно да се пише за човек, потърсил усамотението не в пустинята, а сред хорските страдания, сред плач, разпътство и пролята кръв. Трудно е дори за най-талантливите, още по-трудно е за мен.

Епископ Теодор Преславец, дясната ръка на Йеремия – Богомил, вдъхновителят на църквите в Атина и Прилеп, обаятелният оратор и даровит писател, майсторът на притчите, като че с лека ръка избира мъчителната борба пред личното щастие и семейния живот. Цяла Южна България, а и земите отвъд, са огласени от силните му слова и беседи, разтърсили не една душа от лепкавия средновековен унес.

До нас негови произведения не са стигнали, но според проф. Николай Райнов, в Малта се съхраняват някои от творбите му – „42 беседи, наречени “Тълкувание на Исусовите притчи”, онези странни по разбиране и език 13 “Катехизически поучения”, назовани “Думи по притчи Соломонови”, както и класическите четири “Беседи по Начертанията на Апокалипсиса”.

„Пази се, бди, защото нечистият е около тебе всеки миг – и ти ще бъдеш измамен; когато спиш, плевели ще посее в нивата на твоето сърце, а и в нивата на твоето деяние – също.” – предупреждава младият епископ своите ученици – „не мисли за печалбата и не роптай, той равно награждава; когато и да се върне блудният син, изходил грехове и позор, той ще бъде пръв на пира в бащиния дом.”

Но както дърветата поемат яростта на бурята, гърма и вятъра и пазят пълзящите храсти, така нито Теодор, нито хиляди други ще успеят избегнат огнените прегръдки на кладите или хладните железни остриета.

И църквата „Св. Параскева”, която е символ на началото за всички богомили, е орисана да бъде краят за мнозина.

Именно там, в двора на светата обител, пламъците, с кървав танц, обгръщат и Теодор Преславец, епископът на юга.

Радислав Кондаков

Живеем в свят, преливащ от средства за комуникация, които освен че често ни ядат от времето, още по-често ни го спестяват. Благодарение на тях сме по-ефективни в работата, по-гъвкави и бързи в изпълнението на различни задачи, по-мобилни и пътуващи.

Светомир Македонец се справя с колосална по количество и качество работа, при това без помощта на интернет, кола или самолет. Обикаля и създава църкви в толкова градове в Европа и Азия, че няма да ми стигнат мястото и нервите да ги изброя, но в името на изложението ще маркирам някои от тях.

Всъщност място имам, ето ги всички:

Склина (сега Салона в Далмация), Кьолн, Вреслав, Бруга (Брюгга), Бергама, Мадрид, Флоренция, Динец (сега не съществува, в Южна Франция), Скробела (сегашна Бруса), Горни Понт (северно от Букурещ), Долни Понт (в сегашна Бесарабия), Летцина (сегашно Фиуме), Наполе (Неапол), Равена, Ипон, Скоция (на остров Милет), Сиракуза, Пиза, Аргос, Лемнос, Верховиц (Южна Русия), Зиденец (Моравия), Сиелово (разрушен, южно от сегашен Берлин), Брода (Северна Италия), Дземли (Унгария, източно от сегашна Будапеща), Горни Ростов (Ростов на Дон), Дсетрийс (южно от Дрезден), Вахия (Ирландия), Селинец (Моравия), Келтона (северно от сегашна Салмалка), Хуза (южна Германия), Генуа, Тулуза, Сабона (сега Лисабон), Филипопол, Търновец (по Горни Вардар), Лимс, Алхабад (Индия), Стебниц (сегашна Бохемия), Макайя (на остров Цейлон), Адрианопол.

Тези места са били за него поле за интензивна духовна и организационна работа, свързана с много проповеди и напътствия, както и с усвояването на различни чужди езици. При все това той е намирал време, сили и вдъхновение да пише.

Според проф. Николай Райнов в Малта се съхраняват 6 негови книги и 493 писма към различни богомилски църкви. Писмата са с пояснения към широк спектър въпроси – богомилски легенди, космогония, магия, алхимия и морална чистота. А в допълнение към абзаца за обема работа, само ще спомена, че 6-те книги съдържат 4320 листа.

Името сравнително ясно указва откъде произхожда епископ Светомир, като Южна Македония си остава и основно поле за неговата дейност. С благороден произход, външен болярин и комитопул на племето сагудати (живели край Вардар), Светомир Македонец е бил богат и образован, на младини е пътувал много и е участвал в ред войни, преди да се отдаде на богомилството.

Успял да опази животът си в кървави сражения и схватки, той не съумява да стори това като епископ на кроткото богомилско движение – съдбата му не е по-различна от тази на другите водачи.

Светомир Македонец е изгорен на клада, заедно с 12 негови презвитери и 93 верни.

Земя на кръстопът, трудна, недостъпна и красива; земя със снежни планини и стръмни духовни върхове; България – едва видима на глобуса, но родила културни колоси като орфизма, богомилството и Учението на Бялото Братство. Но духовният ребус на съдбата се нареди така, че за Учението на Бялото Братство да знаем много, за богомилите – малко, а за орфиците – почти нищо.

Ще оставя траките настрана, като си позволя само един окултен паралел – Орфей, Гавриил Лесновски и цар Самуил са въплъщения на един и същи дух. Цар Самуил – закрилникът на богомилите и Гавриил Лесновски – третият в йерархията им, въплътил в движението духа на великата тракийска школа, са митичния Орфей. Другите му инкарнации са също впечатляващи, но нямат връзка с изложението.

Това не е тайна за никой от съвършените.

И именно орфиците, привидно потънали в океана на забравата, като черни миди сред тъмното му дъно, успяват да родят най-красивата перла на Европа – богомилското движение. Същото това движение, което както само, така и с многобройните си креации сломи Църквата със светлината на ренесансовия човек.

Но аз няма да пиша за това, което ни дадоха - а за това, което не стигна до нас. То бе погълнато от огнените езици на средновековната църква, а това което бе останало – довършиха го продажните български политици на двадесетото столетие. Малко от книгите оцеляха и те бяха недостъпни – скрити в дълбоките подземия на Малтийската библиотека, старо хранилище на Ордена на Малтийските рицари. Мнозина опитаха да ги зърнат – но само трима от тях успяха – Николай Райнов, Никола Трифонов и Благой Мавров – изцяло благодарение на първия. Години по-късно, скъпоценния архив бе преместен във Ватикана, но това не укроти българския дух, жадно търсещ гените си. Макар и трудно, Людмила Живкова успя да уреди малка група да посети и разгледа богомилските книги в сърцето на католическата църква. Настъпва и денят на заминаването, но не никой не напуска страната. Още повече – дверите на папата се затварят завинаги пред родните търсачи. Датата е 13 май 1981 г., по-известна с друго едно събитие – атентатът срещу папата, в който България е набедена за съучастник.

Въпреки нечовешките усилия на Николай Райнов, вътрешното богомилско учение е загубено за нас. Изнесено под формата на притчи, легенди и предания, закодирало в себе си страшни знания за човека и света, то е заточено далеч от родината си. Но Николай Райнов изпълнява блестящо задачата си, поставена от Учителя Беинса Дуно – задача, която е по-силите само на изключителен дух.

Могъщият Учител също изпълнява блестящо световната си Мисия – и в Словото Му, освен новите импулси, живее и тайното богомилско учение, поднесено на научен, съвременен език. Знанието не е загубено, но то не се изчерпва само с беседите и лекциите, то пулсира във вените на Школата. И много от нещата, практикувани от старите богомили ние ще видим и днес, у учениците на Школата на Бялото Братство – общ братски живот, посрещане на изгрева на Слънцето, еднаквата йерархия на учениците (оглашени, верюущи и съвършени), братски обяди, свещени песни, молитви и работа с Писанието, живата основа – Христос...

Бог е Милостив, защото ни дава Учението на Неговата Милост. Отново.

В българските литературни и фолклорни проекции не веднъж се среща образа на Боян Мага като песоглавец, магьосник с умение да се превръща във върколак или друг звяр, тайнствен и могъщ чародеец. Част от тези аналогии идват и от християнското му име – Вениамин, защото библейският родоначалник Вениамин, на когото е кръстен, редица пъти е оприличаван в Светото писание на вълк, например в Битие, 49:27 –

“Вениамин е граблив вълк; заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели.”

Или в Съдии 7:5:

„И той, заведе людете при водата; и Господ каза на Гедеона: Всеки, който полочи с езика си от водата, както лочи куче, него да поставиш отделно, така и всеки, който се наведе на коленете си, за да пие.”

Кой е Гедеон ли? Ето кой:

„...и Вениаминовото племе; и началник на вениаминците да бъде Авидан, Гедеоновият син;” Числа 2:22

Изключително интересно е написаното от добре известния в средата на X век във Византия епископ Лиудпранд, който по това време е посланик и хронист на германския император. В съчинението си „Възмездие” той пише следното за Боян:

“Той (Симеон) имал двама сина: единият се наричал Боян, а другият, който и до ден днешен живее и здраво управлява българите, Петър. Боян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш... Вениамин-Боян бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование”.

Спечелил завидна слава в целия средновековен свят, младият маг, както стана ясно от горния цитат, е български княз. Но въпреки че е син на цар Симеон, Вениамин е нещо много повече от приц – той е истинският водач на богомилите.

Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян, с чин архиепископ на движението. Освен него архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени и избрани, и завършва с верующи и оглашени. Разбира се не всеки достигнал ниво съвършен, е заемал епископска длъжност. Да си съвършен е значело да минеш през определени посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания. Някои от съвършените са заемали длъжността епископ – създавали са и са управлявали т.нар. богомилски църкви.

Знанията на младия княз наистина са били впечатляващи и това е било забелязано още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява научните богатства на средновековието. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик - главен възпитател в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята.

Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български принц. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Вениамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена.

След смъртта на цар Симеон, с нежелание и едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, той се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия.

През зимата на 927 г., няколко месеца след кончината на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала.

Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как ученикът най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята.

Но тези срещи са нямали нищо общо с Византия, а сирийците ще се намесят по един интересен начин в цялата картина.


От крайно интригуващата книга „Документите Тера” пък, можем да научим, че древните цивилизации от планетната система на Сириус са еволюирали от хищни бозайници и в главите приличат на вълци (кучета) или котки (лъвове), както и че те са пряко свързани с историята на хората и живота на земята.

Ще продължим изненадващата разходка до Сириус с информацията, че акадското име на звездата е "Мул-лик-уд", което означава "звездата-куче на Слънцето". Във Вавилон Сириус е била известна като "Какаб-лик-ку", в превод "Кучешката звезда", а асирийците са я наричали "Кал-бу-са-мас", означаващо "Кучето на Слънцето". Накрая, познайте кое е най-яркото светило на съзвездието „Голямото Куче”? Въпросът е риторичен, но за да няма неясноти – ето и отговорът – Сириус.

От друга страна, небезизвестният Анубис е гръцкото име на Инпу - един от древноегипетските богове с глава на куче и тяло на човек, а звездата Инпу е също така звезда на Изида, иначе казано - пак Сириус.


След това привидно отклонение, което дава ясна връзка между звездата и символа на кучето, ще отскочим до манастира Св. Параскева, през 928 г. – там именно двамата сирийци, заедно с Боян Мага, поставят началото на богомилството. От двамата Мага получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие.

По това време Боян е само на 18 години.

Да, знам, че сирийците са от Сирия, а не от Сириус, но връзката в имената може съвсем да не е случайна. Ще си позволя да цитирам и Учителя Петър Дънов:

„Че ако вие погледнете в Битието, нашата земя е една от най-изостаналите назад в културно отношение. На другите земи, по другите Слънчеви системи има много напреднали земи. Ако се пренесете запример в Слънчевата система на Сириус, там живеят много добре. Старите народи като асирийците, които разбраха тази древна наука, туриха думата Асирия – значи хора, които искат да живеят според културата на Сириус. Отличен живот е. Какво ще кажете: „И там има земя като нашата.“ Там, ако идете, тия хора са толкоз културни, че помен няма от престъпленията, които се вършат тук, на земята. Тези хора не очакват други да ги оправят, понеже, „ако Бог съществува в света, той ще ни оправи“.

Сириус се споменава често и на особена почит в Учението му, а както се знае, то има много общи черти, традиции и ритуали с богомилството:

„В Сириус има една култура два пъти по-възвишена отколкото на Слънцето.”

„Много от човешките същества по другите системи са далеч по-напреднали от човека, защото са излезли по-рано от великия първоизвор на живота. Тяхната мъдрост е толкова велика, че културата на хората, в сравнение с тази на Сириус например е още в своите пелени. Съвременните хора пред съществата на Сириус не са даже и деца.”

Тук трябва да отворя скоба, че става въпрос за Слънцето Сириус, а не някоя от планетите му. Това пояснение е във връзка с негативната роля, която уфолози и изследователи отреждат на някои сириусианци, които следва да са жители на планети от звездната му система. Редица окултни школи дават насока, че Слънцата са център на светлите сили, а планетите (или вътрешността им) – на тъмните. В тази равнина на разсъждение, са възможни различни варианти – например някои от съществата от древната цивилизация в системата Сириус да са еволюирали в по-високи измерения на съществуване и да помагат на своето „наследство” на земята в развитието му, използващи методите на „бялото” посвещение. Други от тях, да са останали ориентирани предимно към егото и тялото си, а полярността им, разбира се – „черна”.

Дипломната работа на Петър Дънов е била на тема „Миграция и християнизиране на германските племена” и в нея се говори за ролята на епископ Вулфила, в превод от немски – вълчето.

Всъщност препратки към кучеглави същества, Сириус и всякакви митични фигури има както по целия свят, така и в България. Съществува информация, че Александър Македонски е воювал срещу странни хора, наречени песоглавци или кинокефали.

„Кинокефалите представляват едно от подразделенията на апокалиптичната армия на Гог и Магог, тоест на Скитите. Също така на картата на Хенрих Майнцски, се чете упътването, че:

“В Рифейските планини (на границата между Европа и Азия) тече река Танис. Там живеят лоши хора Грифони и Кучеглави.” – четем от сайта www.surva-bg.com .

Както и – „За Песоглавите се срещат споменавания в индийски, персийски, египетки и дори китайски автори. В средновековието за тях пишат Августин, Плано Карпини, Порденоне и Марко Поло.”

Оттам читателят може да се информира и за произхода и значението на думата кукери – хора, които се правят на кучета.

Според историка Иво Андровски „В преданията от древността е отбелязано, че алп Бури (вълк), полубог, станал първоучител на българите...”

По мнението на немалко автори (напр. Христо Маджаров), митът за момчето, спасено от Вълка, което е и легендата за основаването на Рим – е български, а някои изследователи обвързат произхода на владетелския род Дуло с алп Бури. Според представите и поверията на народа ни, кучето е слуга на Бога и е създадено от него да гони дявола - по Божия повеля то захапва лукавия за крака и той окуцява.

Темите за върколаците и догоните изобщо няма й да ги отварям, защото статията трябваше да е за митичния образ на Боян Мага.

Митичен или не, Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието и църквата.

Според редица изследователи, богомилите, наричани още „синове на разрушението”, са преки наследници на траките, а траките на свой ред са свързани с цивилизацията от Атлантида. За общото между Атлантида и Сириус може отново да видите в „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”

Николай Райнов счита богомилството за част от западната езотерична традиция:

„В своите седем периода на развитие (Атлантски, Мексикански, Египетски, Халдейски, Есениянски, Гностически и Богомилски) тази традиция запази линията на строго единство, така характерна за пътя и разкриването на всяка истина.”

С риск, съвсем основателно, да ме наречете повтарящ се досадник, ще добавя, че за връзката между индианската (мексиканската) и египетската култура от една страна, и историите за Сириус от друга, може да разберете пак от „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”.

Няколко извадки от Богомилското учение по темата:

„Първият кръг (Овен) е Талет, жертвата, Агнец, заклан върху равноденствения кръст. Там е главата на Великия Човек, коленото на Вениамин, който държи вълк, негов знак е Аметистът.”

„Азбучен ключ В (6) е свързан с ...феникс, междуосие, Марс, Сириус, Стрелец, Йехова, Уриел, Строител, ..., Влияние, Воля, Трон...

Ще завърша със следните любопитни думи на поп Богомил - цитат от произведение на Николай Райнов:

“Ние сме християни – казва той – ние се мъчим да заслужим Божията Милост с дело, думи и мисъл. Ние нищо скверно не вършим. Нищо от учението на Христа не отричаме, ни изменяме; ние живеем онова, което са живеели първите апостоли. Проповядваме словото на спасението и пазим христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. Ние сме Божиите кучета, които разкъсват всеки вълк. Ако царете и патриарсите идат да грабят стадото, те са вълци и ние ще разкъсаме и тях.”

А после иде твоята върховна прослава – и Дева е твоето име.
През душата ти се преломяват всички вълни на лъчите – и в
ръката ти зрее огненият клас на дълги векове живот.¹


За Девата е казано и написано много, но остава усещането като че ли този знак не е напълно разбран. В астрологичната литература ние можем да видим положителните и отрицателните качества на този знак :

Положителни: аналитичност, сдържаност, представителност, взискателност, преданост, чистота, непорочност, скромност.
Отрицателни: придирчивост, тревожност, притеснителност, алчност, догматичност, нервност, превзетост, свръхвзискателност, критичност.

Тя традиционно е свързвана с чистотата, плодородието, аналитичността и вниманието към детайлите, а за неин управител стандартно се счита планетата Меркурий. Земен и практичен знак, с подвижна и променлива същност, Девата ни се вижда най-нетипичният представител на стабилната земна триада.

В Богомилското учение Девата се свързва с победа над „Четиримата и Седемте”. Кои са точно Четиримата и Седемте, разбира се, никак не е лесно да се отговори.

„Седемте” Богомилите наричат „Седемте Владици на Гръма” – съюзници на Сатанаил в неговия бунт против Бога, а в „Богомилски Легенди” четем : „А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.”
Левият път е пътят на черното братство и черните магьосници, така че нещата изглеждат доста сериозни.
Четиримата са владиците на четирите стихии – земя, огън, въздух и вода, т.е елементите, от които е съставен материалния свят. Според окултната наука, тези стихии и техните владици са подвластни на „Княза на този свят”, или Сатанаил.

Задачата на Девата изглежда много трудна за изпълнение и ако чистотата не е сред арсенала на нейните качества, би изглеждала дори и невъзможна.
В човешкия организъм този знак се проектира в червата, а ето какво казва Учителя Петър Дънов в една от своите Беседи :

„Червата съставляват ада у човека, дето живеят всички паднали и грешни духове, всички демони. Някои питат : какво нещо е адът и де се намира той? Казвам: адът се намира в червата на човека. Затова често казват за някого: проклет е в червата си!”
Четиримата и Седмината, Сатанаил, Ада...- Девата трябва да извоюва победа над низшата природа, низшите духове, казано на друг език. За да заповядваме на низшите духове, според Учителя Петър Дънов, ние не трябва да притежаваме техните недостатъци, т.е да сме чисти. Тук можем да си спомним библейската случка с бесовете, Христос и неговите ученици – и кой има власт над тях.
Този който е чист.

Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Например според Николай Дойнов знака Дева се управлява от разрушената от Черно Слънце* планета Фаетон (Лъчезарната). Тя се е намирала между Марс и Юпитер, където в момента има астероиден пояс. Според много астрономи, както и съгласно закона на Тициус-Боде точно там би трябвало да има планета. Но с появата на Черната дупка в нашата система идва и катастрофата – гигантските й притегателни сили разрушават планетата и изкривяват траекториите на останалите планети.

„С разрушаването на Фаетон се е ликвидирала силата, чистотата, постоянството и устоят на това чувство, наречено „Любов”, проявяващо се сега в една слаба и деформирана форма чрез Венера и Нептун, и чрез майчините чувства на Луната.” пише Николай Дойнов в своята книга „Науките на първата човешка раса”.

И още :
„Фаетон, който е бил обсебен от влиянието на Черното слънце, е приел неговите качества, които са останали в неговите късове, носещи неговия демонизъм.”

Според Дойнов влиянието на Черното слънце създава безпорядъка в човешкия мозък и в света, а една от основните задачи, които стоят пред знака Дева е установяването на ред и порядък – вън и вътре в човека.

Лесно е да направим извода, че чрез чистотата и разумния порядък, Девата има за задача да победи ада и неговите господари (четиримата и седемте) в човека.
И не случайно във всички окултни школи, от древността до наши дни, чистотата е основно качество, което трябва да придобие ученика още в началото на своя път. Защото каквито и знания, способности и сили да е придобил търсещият, без чистота той не може да победи низшето в себе си и ще бъде завлечен от него.

Най-големият астероид от астероидния пояс е Церера и носи името на римската богиня на плодорието и земеделието, която е заимствана от древногръцката Деметра. Дъщеря на Кронос, майка на Персефона, Деметра е била почитана още преди Олимпийските богове – наречена е „носителка на сезоните" в Омировия епос. Легендата сочи, че Персефона е отвлечена от Хадес и става негова съпруга. Деметра е съкрушена, на земята настава глад и мор. Но с помощта на Кронос, Персефона започва да прекарва половината година при майка си (пролет и лято) и половината при Хадес (есен и зима). Мощна богиня, тя е с двойствено влияние: силно положително - плодородие, изобилие, отглеждане и силно негативно – тя е считана за владетелка на подземния свят, почитана като хтоническо божество. Такова влияние би трябвало да има Церера и в Астрологията – от една страна положителните качества на Дева и от друга – отрицателното влияние на Черното слънце. Девата, представяща реда, порядъка, чистотата, плодородието и изобилието срещу хаоса и разрушителната мощ на Черната дупка. Любопитен е например фактът, че Черните слънца се появяват и изчезват абсолютно хаотично и непредвидимо, извън всякаква закономерност и ред.
Може би освен Меркурий, Церера също е свързана със знака Дева и е още един от показателите на това, което за нас е така необходимо да постигнем в днешно време – нравствената чистота.


Заб. * Черно слънце е употребено като синоним на Черна дупка. Черната дупка е струпване на маса с много силно гравитационно поле. Тя поглъща изцяло светлината и оттам идва и наименованието й.


Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

Днес е модерно да се говори и пише за силата на мисълта, за това, че творческата мощ и потенциалът да сме свободни и щастливи се таят вътре в самите нас, но не би било честно да твърдим същото за мрачните времена на Средновековието.

И който е дръзвал да оспори църковно – религиозните догми е заплащал твърде скъпо – с живота си. Щастливци сред подобни смелчаци са Богомилите, защото пламъците от кладите им разпалват огъня на Реформацията, осветил и изгорил безумието и жестокостта на тъмната епоха.

Но идеята ми не е да правя обзор на Богомилското учение, и за да бъда коректен към заглавието, минавам незабавно към темата.

Степените са им били три – оглашени, верующи и съвършени. Първите, понеже са били главно слушатели, ще оставим настрана и ще се насочим към вярващите и тяхната основна задача – нравствена чистота. Пречистването и себевладеенето са били
основен критерий, за да могат да бъдат избрани и посветени в степените на съвършенството. Защото там се е усвоявала силата на мисълта, често наричана и магия, а боравенето с нея било голяма отговорност и изкушение. Ако не вярвате, спомнете си джедаите. Шегувам се.

Всъщност не се шегувам – тези, които използват енергията за користни и манипулативни цели ги наричат ситски лордове, но всеки има свободата да избере от коя страна на Силата да застане.

Богомилите са насочвали съзнателно умствената си и духовна мощ за въздействие и помагане, както в личен, така и в социално – обществен план.

Но за тази цел мисълта, освен пречистена, трябва да бъде и силна, иначе всичко се свършва с мечтите, а не се явява в материалния свят, както те са искали.

Сред методите, които Богомилите са използвали за пречистване и усилване на мисълта, са:

- Посрещане на изгрева на Слънцето

- Възприемане на природните сили като живи; единство на духовното и материалното

- Музика и свещени песни

- Вегетарианска храна и водене на природосъобразен живот, използване на билки

- Изучаване на различни „тайни” науки

- Молитва и медитация

- Символично и творческо тълкуване на Писанията

- Активно участие на обществената и социална сцена, живот в комуни, братски обяди и вечери и т.н.

- Практикуване на сакрални ритуали и използване на различни магически символи – Пентаграм, Свастика, елипси и концентрични окръжности

- Често ходене в планините, считали са ги за резервоари на жизнена енергия

Радислав Кондаков

Известно е, че при цар Петър I Византия нарушава мирните си договори с България и император Никифор II Фока се впуска стръвно във военни действия и набези.
Но слабо известно е, че когато победителят на Сирия и Малта нахлува с многобройна и страшна войска, мекушавият ни цар усърдно кърши снага в параклиса си, откъдето почти не смее да излезе.
И черна сянка на ужас се спуска тогава над България, лепкав страх душял народ и давил велможи – осиротели без водач. Нямало кой да поведе българите на бран.
Разнесла се  мълва, плаха и нехвела, че сам княз Бенеамин хвърля расо и покривало, за да препаше меч и да поеме шлем на главата си.
Но – не повярва никой!
Не повярва никой, че тази милостива и велика душа ще потопи в кръв крепка десница и ще вдигне ръка човек да посече.
И изви се тогава странен вятър, който идеше отдалеч – и зашептя думите на мага:
„Зла орис се готви тези дни през душата на народа ни да мине; тежка орис ромейско иго носи. Затова – с меч и щит – сам народ повеждам!”
Зарадваха се тогава властници и врагове, запя свещеник Козма ехидна църковна песен:
„Защо ставаш вожд на бранници, когато сам мълвиш, че не трябва да се убива? Нападаш бран, а бран сега самин ще водиш!…”*
И замечтаха някои да видят разсипани българските пълчища, пръснати като скъсани мъниста по алени поля. Закопняха още да зърнат мъртъв вожда им, да го видят здраво вързан за победната колесница на славния император.
Замечтаха – но напразно!
Победител се върна княз Бенеамин, а радостни старци и румени моми кичеха с цветя и венци сребърната му колесница.
Победител се върна княза, но взорът му бе приведен надолу.
И неколцина само доловиха словата на далечен вятър, който си отиваше:
„Спи болната съвест на царя – дълбоко в параклиса. Спи и мъченическа святост бълнува.
А отиде светецът на смърт и бран вместо него!”
 
 
Радислав Кондаков
* Николай Райнов, „Царица Ирена” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.

„Серафита” е странно произведение, което добива още по-странен вкус като бъде гарнирано със собствения си автор – Оноре дьо Балзак.
„Серафита” е странна книга, със страници пропити от блян и копнеж по съвършения човек, ангелоподобния андрогин Серафита – Серафитус, за едни мъж, а за други – жена. Всъщност, въплъщаващ и двете, той е художествена проекция на идеала на алхимиците, двуликия – едната му глава олицетворяваща слънцето, а другата – луната.
Но участието на Серафита в тази статия приключва тук, защото в романа на Балзак има друг персонаж, не по-малко интересен, макар и не толкова вълшебен.
“- Ще е необходимо да разбуля пред вас мъглявините на най-непонятното от всички християнски учения; но не е лесно да бъдеш ясен, говорейки за най-неразбираемото от откровенията, последен отблясък на вярата, която, както казват, е огряла с лъчите си нашата купчина кал. Познавате ли Сведенборг?
- Само по име, но за самия него, за книгите му, за религията му, не зная нищо. - Добре тогава, ще ви разкажа целия Сведенборг.”
Целият надали, но Балзак се заема да опише една съществена и интересна част от него.
Емануил Сведенборг. Шведският учен и философ, живял през 18 век и станал известен с множеството си изобретения и успехи в полето на науката (механика, математика, философия, металургия и т.н.), както и с трудовете си.
Други негови произведения, осемнадесет на брой, най-известното от които „Небе и ад” (1758) го изстрелват в орбитата на големите ясновидци, християнски мистици и теолози.
Да се върнем на Балзак:
„През 1740 година Свденборг потънал в пълно мълчание, от което излязъл само за да напусне светските си занимания и да се посвети изключително на духовния свят. През 1745 година получил първите заповеди от Небето. Ето как разказва той за начина, по който е бил призван. Една вечер в Лондон, след като се бил нахранил с голям апетит, гъста мъгла се разстлала в стаята му. Когато мракът се разпръснал, някакво същество, приело човешки образ, се изправило от ъгъла на стаята и му казало със страшен глас: „Не яж толкова!” Той си наложил пълно въздържание. На следващата нощ същият човек дошъл облян в светлина и му казал: „Изпратен съм от Бога, който те избра, за да разясниш на хората смисъла на неговото слово и на неговите творения. Ще ти продиктувам това, което трябва да напишеш.” Видението било краткотрайно. По думите на Сведенборг Ангелът бил облечен в пурпур. През онази нощ очите на неговия вътрешен човек се отворили и се приспособили да виждат в Небето, в света на Духовете и в Ада;”
Стоп.
Да, това е същият този Балзак, който в учебната програма (едно време) беше класифициран като „реалист”.
Същият този Балзак, написал „Йожени Гранде” и „Дядо Горио”.
По-нататък, той нарича Сведенборг „Божи пратеник”, човек, който „заживял живота на Духовете”.
Нарича го изключително щедър и даващ на всеки, който го е посетил с молба за помощ и пари, дори и на „стари търговски фалирали къщи.” Нищо, че е живеел съвсем скромно.
Сведенборг е бил известен и с това, че където и да живеел, той никога не заключвал входната врата на дома си. Въпреки тази непредпазливост, никога нищо не било откраднато или изчезнало.
По адрес на оплакването на прислужника му, за тази негова небрежност, Сведенборг казал (с усмивка):
„Нека бъде спокоен – прощавам му недоверчивостта, той не вижда пазача, който бди на вратата ми.”
Балзак се спира и върху други любопитни случки от живота му, например:
„В Гьотеборг, град разположен на шестдесет мили от Стокхолм, три дни преди пристигането на пощата съобщил точния час на пожара, който опустошавал Стокхолм, като отбелязал, че къщата му не е изгоряла и това било вярно”.
Характеризира го като скромен човек, водил уединен живот и без желание за богатство и слава. Не е разкривал дарбите си, не е парадирал с тях – използвал ги е за помощ на нуждаещи се, сред които били и кралските фамилии на Швеция и Прусия.
Тук ще си позволя и малко отклонение – Сведенборг е един от малкото хора, за които Учителя Петър Дънов е говорил лично, цитирам:
„Могат да разправят някои, че след като умреш, ще отидеш между ангелите на небето. Това никой не може да опише. Има разни описания. Най-хубавото за онзи свят е писал Сведенборг. Четете Сведенборг. Той го е описал конкретно. Както описват земния живот, така го описва той. Той говори за ангелите, бил е между тях, говори за техния език. Прави сравнение между земния и небесния живот. Той разправя подробно, хвърля известна светлина върху всичко това.”
„Има други учени, които са ходили и на Слънцето, и на Марс, и на Венера, и на Сатурн, и на Юпитер. Ето например Сведенборг е ходил на тези планети и разправя какво е видял. Ще кажете, че този човек бил луд. Той е като онези учени, които под микроскоп наблюдават онези малки същества, които никой друг не вижда, но те ги виждат и (ги) изучават. Този учен взема една капка от течността, показва на хората да видят има ли нещо, но те нищо не виждат.” „Някои даже си позволяват да кажат, че са ходили на Слънцето и са се връщали, но те не са от България. От България още не са ходили, но има индуси, които твърдят, че са ходили на Слънцето. Индуските учени адепти твърдят, че човек, за да отиде на Слънцето, трябва пулсът му съвършено да спре и после, като се върне, да го събудят.
"В Европа има само един ясновидец – Сведенборг, който е ходил на Слънцето. Той е бил един много учен човек във всяко отношение. Според него той е ходил на Слънцето, на Венера, на Юпитер, навсякъде е ходил и описва живота там. Много трезво пише този човек. Аз оставям тези въпроси, не искам да ги вярвате. Един ден, като дойде време, да ги проверите.”
 
Сръчно и веднага се връщам към „Серафита” , където Сведенборг е дал описание на жителите на тези планети:
„Според пророка, обитателите на Юпитер отхвърлят науките, които наричат сенки; тези на Меркурий мразят изразяването на мислите с думи, които им изглеждат твърде материални, и притежават език с очи; тези на Сатурн са непрекъснато изкушавани от зли духове; тези на Луната са малки, като шестгодишни деца, гласът им излиза от корема и те пълзят; тези на Венера са с огромен ръст, но глупави и се препитават от разбойничество, обаче една част от тази планета има много кротки жители, които живеят в любовта към доброто. Най-накрая той описва нравите на народите на тези планети и изразява с много точни думи общия смисъл на тяхното съществувание по отношения на Вселената;”.
Тъй като няма какво да добавя след тези цитати, давам думата на Оноре дьо Балзак и ще завърша с това, че Емануил Сведенборг предрича съвсем точно деня и часа на собствената си смърт.
"Същия ден, неделя, 29 март 1772 година, попитал за часа. „Пет часът” – му отговорили. „Ето че се свърши – казал той, – Бог да ви благослови!”. След десет минути издъхнал най-спокойно. Чула се само една лека въздишка.”  
Радислав Кондаков

Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите, които бяха носители на едно велико учение за реформирането на живота и социалния строй по най-идеалния начин, но за това изгонване българите платиха с пет вековно робство под турците, защото когато един народ не приеме Великото, Божественото Слово, което му се праща от провидението, и не приложи това Велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените от България богомили занесоха своите идеи и културата си на Запад. Народите, които разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи, процъфтяха. А сега, ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот. (1)






С какво може да се похвали българският народ? Де са великите хора на българите? Каква велика идея внесоха те в света? Ще кажете, че те прогониха богомилите. Преди всичко богомилите не бяха тяхно произведение. Те донесоха едно ново учение за българите, но българите нямаха търпение да дочакат края на това учение. Те и досега се стремят всячески да доказват, че богомилите са развалили България. Това е една голяма лъжа. Целият европейски свят знае, че богомилите бяха отлични хора. А сега нито една българска глава не може да се убеди в това, че богомилите са добри хора. Защо трябва да се поддържа тази лъжа? Ако наистина богомилите съсипаха и развалиха България и ако това е един факт, добре. Но ако това е един неправилно приписан грях по отношение на тях, питам тогава това в тяхна чест ли е.(2)

Ето, нашето духовенство и досега още има лошо мнение за богомилите. Казват, че богомилите станали причина за страданията на българите. Те са виновници за нещастието на българския народ. Те поставят богомилите виновни за всички престъпления. Така и нашите журналисти ме учудват. Например, един български вестник пише, че някой дъновист убил сръбския крал.(3)

Гледам, в България от толкова години обвиняват богомилите, че съсипали България. Богомилите не съсипаха България. Може да имат богомилите някаква погрешка, но за съсипването на България е причината българският народ. (4)

Вие – търновци, едно време гонихте богомилите и оставихте предание за тях, че са били много лоши хора. Не е вярно. Аз сега чета техните анали и виждам, че са били много добри хора.(5)

Всички онези сили, които са вложени в тази страна, сили за култура и за прогрес, са били спъвани. Богомилите дойдоха в България с цел да проповядват канализацията, да покажат пътя на хората, но ги прогониха. Само истинските поети, писатели, философи, талантливи и гениални хора са в сила да отворят пътя, да се канализира човешката енергия.(6)

Хубаво, я ми кажете, где е велика България тогава? Преди 500 години, като дойдоха богомилите, всичките ги разпръснаха, избиха ги. Какво стана с България? Духовенството имаше много хубаво желание, да спаси народа. Спаси ли го? – Не го спаси.(7)

Българите 500 години не могат да ги убедят, че богомилите били пратени от Бога. Казват: „Еретиците станаха причина България да пропадне.“(8)

България за лошите си мисли към богомилите петстотин години беше в робство.(9)

На всички рекохъ да излизате прѣзъ мѣсецъ май на слънце, да наблюдавате изгрѣва му, то да не ви заварва въ легло, а други, които ви гледатъ, казватъ: „Е, тѣ сѫ богомили, кланятъ се на слънцето.“(10)

Е, хубаво, аз ще ви приведа следното: от 1,500 години насам българите са направили 150 войни. Питам: За тия падения и нещастия на България аз ли съм виновен? Едно време, казвате, дошли богомилите. Но защо да не се признае фактът, че богомилите бяха едни от най-благородните, най-добрите хора? Може да е имало и лоши хора между тях, но както ги зная аз в онова време, както ги проверявам, между тях имаше добри хора.

Ние искаме на страдащите да помогнем, а след това на онези, които не страдат. На тях трябваме ние. Това сме ние. Можете да кажете, че ние сме богомили. Ние сме служители на Бялото братство, искаме да изпълним Христовия закон, който Той положи преди 2,000 години.(11)

Затова някои твърдят, че човек е разделен между Бога и дявола. Тази е причината, където човек върши и добро, и зло. До кръста човек принадлежи на Господа, а от кръста надолу – на дявола. Така са мислели и някои от старите богомили. Окултистите дават друго обяснение. Каквито обяснения да съществуват, злото си остава зло. Дяволът се заел с невъзможни за него неща.(12)

Като дойде Христос на земята, убеди ли евреите в истината? Приеха ли те учението Му? – Не Го приеха. Богомилите убедиха ли хората в правотата на своето учение? – И те не можаха. Питат: Кои са богомилите? – Всички хора, които носят добри, светли идеи, са богомили. Те са носители на новата култура. Който не знае това, казва, че богомилите развращавали народа. Не, те са оправяли света. И Христос е богомил и, за богомилското Му учение Го разпнаха. Днес, всички християни, всички народи се крият под епитафията на този Богомил. - Защо се крият под тази епитафия? – Защото тя ги храни.(13)

Богомилите едно време работиха и понеже българите не бяха готови, паднаха под робство. Богомилите отидоха горе и сега, като се освободи България, пак дойдоха. Това е, дето се казва: слизане и качване. Те са сегашните ученици на Бялото Братство. Комунизмът е социално учение на физическия реален живот. Комунистите са най-външният кръг. Като се качат по-горе, те ще се приближат до богомилството. Комунистите не защитават богатите, но бедните. А в Писанието се казва, че Бог е Бог не на богатите, но на бедните и слабите.

Богомилите (в широк смисъл на думата) са били в Египет, Асирия, Вавилон, Персия, Гърция и пр. Те са били там в разни свои прераждания. Във време на Христа са минали в Палестина и от там пак в Гърция, от Гърция в Рим, Англия, Германия и пр. Богомилите (в широк смисъл на думата) се разделят на три клона.

Богомилите не са били мирен елемент. От България са отишли във Франция, Англия и много други страни. След откриването на Америка те са отишли и там. Богомилите са били много смели. Ние ще изнесем данните. Те ще кажат: “Докажете го исторически”. А ние ще кажем: “Опровергайте го исторически”. Законът е такъв: “Дето е текло вода, пак ще тече”.

Богомилите сега идат отново и животът сега минава в нова фаза. (14)

С какво може да се похвали един българин? В него трябва да има благородство. Какво е направил той за света? Българите направиха за света нещо чрез богомилите. Това, което изнесоха българите, е принципа на Свободата.

Кое е същественото за българина? Той е най-твърдият елемент, който съществува. Българинът се отличава с голяма твърдост, упоритост. Всеки човек, който слиза на Земята, трябва да мине през българите, за да добие твърдост, да му ударят печата на твърдостта. Най-доброто семе, което расте, е българинът. Богомилите са дошли тук, за да придобият това качество - твърдостта, за да проповядват после добре Божественото Учение.

Кои са причините за робството на българите под турците? Причината е в отношението на българите към Бога - нарушение на отношението им към Бога. Както евреите: като нарушиха своите отношения към Бога, дойдоха страданията. Всички страдания на народите идат от нечисти мисли, желания и постъпки. Българите бяха 500 години под турско робство - наказание за гонението против богомилите.

Един брат попита:

- Богомилското движение има ли връзка с нашето движение?
- Ние не сме били фаза на някакво течение. Ние сме извор, който е излязъл от Бога. Други течения са излизали от нас, но ние не сме излизали от друго течение. Богомилите имат сходни черти с нашето течение. Понеже както богомилското движение, така и нашето, идат от един и същи велик център на Бялото Братство.

В миналото ние сме се проявявали по един начин. В бъдеще ще се проявяваме още по-съвършено. (15)


Съставител: Радислав Кондаков

„Серафита” е странно произведение, което добива още по-странен вкус като бъде гарнирано със собствения си автор – Оноре дьо Балзак.
„Серафита” е странна книга, със страници пропити от блян и копнеж по съвършения човек, ангелоподобния андрогин Серафита – Серафитус, за едни мъж, а за други – жена. Всъщност, въплъщаващ и двете, той е художествена проекция на идеала на алхимиците, двуликия – едната му глава олицетворяваща слънцето, а другата – луната.
Но участието на Серафита в тази статия приключва тук, защото в романа на Балзак има друг персонаж, не по-малко интересен, макар и не толкова вълшебен.
“- Ще е необходимо да разбуля пред вас мъглявините на най-непонятното от всички християнски учения; но не е лесно да бъдеш ясен, говорейки за най-неразбираемото от откровенията, последен отблясък на вярата, която, както казват, е огряла с лъчите си нашата купчина кал. Познавате ли Сведенборг?
- Само по име, но за самия него, за книгите му, за религията му, не зная нищо. - Добре тогава, ще ви разкажа целия Сведенборг.”
Целият надали, но Балзак се заема да опише една съществена и интересна част от него.
Емануил Сведенборг. Шведският учен и философ, живял през 18 век и станал известен с множеството си изобретения и успехи в полето на науката (механика, математика, философия, металургия и т.н.), както и с трудовете си.
Други негови произведения, осемнадесет на брой, най-известното от които „Небе и ад” (1758) го изстрелват в орбитата на големите ясновидци, християнски мистици и теолози.
Да се върнем на Балзак:
„През 1740 година Свденборг потънал в пълно мълчание, от което излязъл само за да напусне светските си занимания и да се посвети изключително на духовния свят. През 1745 година получил първите заповеди от Небето. Ето как разказва той за начина, по който е бил призван. Една вечер в Лондон, след като се бил нахранил с голям апетит, гъста мъгла се разстлала в стаята му. Когато мракът се разпръснал, някакво същество, приело човешки образ, се изправило от ъгъла на стаята и му казало със страшен глас: „Не яж толкова!” Той си наложил пълно въздържание. На следващата нощ същият човек дошъл облян в светлина и му казал: „Изпратен съм от Бога, който те избра, за да разясниш на хората смисъла на неговото слово и на неговите творения. Ще ти продиктувам това, което трябва да напишеш.” Видението било краткотрайно. По думите на Сведенборг Ангелът бил облечен в пурпур. През онази нощ очите на неговия вътрешен човек се отворили и се приспособили да виждат в Небето, в света на Духовете и в Ада;”
Стоп.
Да, това е същият този Балзак, който в учебната програма (едно време) беше класифициран като „реалист”.
Същият този Балзак, написал „Йожени Гранде” и „Дядо Горио”.
По-нататък, той нарича Сведенборг „Божи пратеник”, човек, който „заживял живота на Духовете”.
Нарича го изключително щедър и даващ на всеки, който го е посетил с молба за помощ и пари, дори и на „стари търговски фалирали къщи.” Нищо, че е живеел съвсем скромно.
Сведенборг е бил известен и с това, че където и да живеел, той никога не заключвал входната врата на дома си. Въпреки тази непредпазливост, никога нищо не било откраднато или изчезнало.
По адрес на оплакването на прислужника му, за тази негова небрежност, Сведенборг казал (с усмивка):
„Нека бъде спокоен – прощавам му недоверчивостта, той не вижда пазача, който бди на вратата ми.”
Балзак се спира и върху други любопитни случки от живота му, например:
„В Гьотеборг, град разположен на шестдесет мили от Стокхолм, три дни преди пристигането на пощата съобщил точния час на пожара, който опустошавал Стокхолм, като отбелязал, че къщата му не е изгоряла и това било вярно”.
Характеризира го като скромен човек, водил уединен живот и без желание за богатство и слава. Не е разкривал дарбите си, не е парадирал с тях – използвал ги е за помощ на нуждаещи се, сред които били и кралските фамилии на Швеция и Прусия.
Тук ще си позволя и малко отклонение – Сведенборг е един от малкото хора, за които Учителя Петър Дънов е говорил лично, цитирам:
„Могат да разправят някои, че след като умреш, ще отидеш между ангелите на небето. Това никой не може да опише. Има разни описания. Най-хубавото за онзи свят е писал Сведенборг. Четете Сведенборг. Той го е описал конкретно. Както описват земния живот, така го описва той. Той говори за ангелите, бил е между тях, говори за техния език. Прави сравнение между земния и небесния живот. Той разправя подробно, хвърля известна светлина върху всичко това.”
„Има други учени, които са ходили и на Слънцето, и на Марс, и на Венера, и на Сатурн, и на Юпитер. Ето например Сведенборг е ходил на тези планети и разправя какво е видял. Ще кажете, че този човек бил луд. Той е като онези учени, които под микроскоп наблюдават онези малки същества, които никой друг не вижда, но те ги виждат и (ги) изучават. Този учен взема една капка от течността, показва на хората да видят има ли нещо, но те нищо не виждат.” „Някои даже си позволяват да кажат, че са ходили на Слънцето и са се връщали, но те не са от България. От България още не са ходили, но има индуси, които твърдят, че са ходили на Слънцето. Индуските учени адепти твърдят, че човек, за да отиде на Слънцето, трябва пулсът му съвършено да спре и после, като се върне, да го събудят.
"В Европа има само един ясновидец – Сведенборг, който е ходил на Слънцето. Той е бил един много учен човек във всяко отношение. Според него той е ходил на Слънцето, на Венера, на Юпитер, навсякъде е ходил и описва живота там. Много трезво пише този човек. Аз оставям тези въпроси, не искам да ги вярвате. Един ден, като дойде време, да ги проверите.”
 
Сръчно и веднага се връщам към „Серафита” , където Сведенборг е дал описание на жителите на тези планети:
„Според пророка, обитателите на Юпитер отхвърлят науките, които наричат сенки; тези на Меркурий мразят изразяването на мислите с думи, които им изглеждат твърде материални, и притежават език с очи; тези на Сатурн са непрекъснато изкушавани от зли духове; тези на Луната са малки, като шестгодишни деца, гласът им излиза от корема и те пълзят; тези на Венера са с огромен ръст, но глупави и се препитават от разбойничество, обаче една част от тази планета има много кротки жители, които живеят в любовта към доброто. Най-накрая той описва нравите на народите на тези планети и изразява с много точни думи общия смисъл на тяхното съществувание по отношения на Вселената;”.
Тъй като няма какво да добавя след тези цитати, давам думата на Оноре дьо Балзак и ще завърша с това, че Емануил Сведенборг предрича съвсем точно деня и часа на собствената си смърт.
"Същия ден, неделя, 29 март 1772 година, попитал за часа. „Пет часът” – му отговорили. „Ето че се свърши – казал той, – Бог да ви благослови!”. След десет минути издъхнал най-спокойно. Чула се само една лека въздишка.”  
Радислав Кондаков

„Серафита” е странно произведение, което добива още по-странен вкус като бъде гарнирано със собствения си автор – Оноре дьо Балзак.
„Серафита” е странна книга, със страници пропити от блян и копнеж по съвършения човек, ангелоподобния андрогин Серафита – Серафитус, за едни мъж, а за други – жена. Всъщност, въплъщаващ и двете, той е художествена проекция на идеала на алхимиците, двуликия – едната му глава олицетворяваща слънцето, а другата – луната.
Но участието на Серафита в тази статия приключва тук, защото в романа на Балзак има друг персонаж, не по-малко интересен, макар и не толкова вълшебен.
“- Ще е необходимо да разбуля пред вас мъглявините на най-непонятното от всички християнски учения; но не е лесно да бъдеш ясен, говорейки за най-неразбираемото от откровенията, последен отблясък на вярата, която, както казват, е огряла с лъчите си нашата купчина кал. Познавате ли Сведенборг?
- Само по име, но за самия него, за книгите му, за религията му, не зная нищо. - Добре тогава, ще ви разкажа целия Сведенборг.”
Целият надали, но Балзак се заема да опише една съществена и интересна част от него.
Емануил Сведенборг. Шведският учен и философ, живял през 18 век и станал известен с множеството си изобретения и успехи в полето на науката (механика, математика, философия, металургия и т.н.), както и с трудовете си.
Други негови произведения, осемнадесет на брой, най-известното от които „Небе и ад” (1758) го изстрелват в орбитата на големите ясновидци, християнски мистици и теолози.
Да се върнем на Балзак:
„През 1740 година Свденборг потънал в пълно мълчание, от което излязъл само за да напусне светските си занимания и да се посвети изключително на духовния свят. През 1745 година получил първите заповеди от Небето. Ето как разказва той за начина, по който е бил призван. Една вечер в Лондон, след като се бил нахранил с голям апетит, гъста мъгла се разстлала в стаята му. Когато мракът се разпръснал, някакво същество, приело човешки образ, се изправило от ъгъла на стаята и му казало със страшен глас: „Не яж толкова!” Той си наложил пълно въздържание. На следващата нощ същият човек дошъл облян в светлина и му казал: „Изпратен съм от Бога, който те избра, за да разясниш на хората смисъла на неговото слово и на неговите творения. Ще ти продиктувам това, което трябва да напишеш.” Видението било краткотрайно. По думите на Сведенборг Ангелът бил облечен в пурпур. През онази нощ очите на неговия вътрешен човек се отворили и се приспособили да виждат в Небето, в света на Духовете и в Ада;”
Стоп.
Да, това е същият този Балзак, който в учебната програма (едно време) беше класифициран като „реалист”.
Същият този Балзак, написал „Йожени Гранде” и „Дядо Горио”.
По-нататък, той нарича Сведенборг „Божи пратеник”, човек, който „заживял живота на Духовете”.
Нарича го изключително щедър и даващ на всеки, който го е посетил с молба за помощ и пари, дори и на „стари търговски фалирали къщи.” Нищо, че е живеел съвсем скромно.
Сведенборг е бил известен и с това, че където и да живеел, той никога не заключвал входната врата на дома си. Въпреки тази непредпазливост, никога нищо не било откраднато или изчезнало.
По адрес на оплакването на прислужника му, за тази негова небрежност, Сведенборг казал (с усмивка):
„Нека бъде спокоен – прощавам му недоверчивостта, той не вижда пазача, който бди на вратата ми.”
Балзак се спира и върху други любопитни случки от живота му, например:
„В Гьотеборг, град разположен на шестдесет мили от Стокхолм, три дни преди пристигането на пощата съобщил точния час на пожара, който опустошавал Стокхолм, като отбелязал, че къщата му не е изгоряла и това било вярно”.
Характеризира го като скромен човек, водил уединен живот и без желание за богатство и слава. Не е разкривал дарбите си, не е парадирал с тях – използвал ги е за помощ на нуждаещи се, сред които били и кралските фамилии на Швеция и Прусия.
Тук ще си позволя и малко отклонение – Сведенборг е един от малкото хора, за които Учителя Петър Дънов е говорил лично, цитирам:
„Могат да разправят някои, че след като умреш, ще отидеш между ангелите на небето. Това никой не може да опише. Има разни описания. Най-хубавото за онзи свят е писал Сведенборг. Четете Сведенборг. Той го е описал конкретно. Както описват земния живот, така го описва той. Той говори за ангелите, бил е между тях, говори за техния език. Прави сравнение между земния и небесния живот. Той разправя подробно, хвърля известна светлина върху всичко това.”
„Има други учени, които са ходили и на Слънцето, и на Марс, и на Венера, и на Сатурн, и на Юпитер. Ето например Сведенборг е ходил на тези планети и разправя какво е видял. Ще кажете, че този човек бил луд. Той е като онези учени, които под микроскоп наблюдават онези малки същества, които никой друг не вижда, но те ги виждат и (ги) изучават. Този учен взема една капка от течността, показва на хората да видят има ли нещо, но те нищо не виждат.” „Някои даже си позволяват да кажат, че са ходили на Слънцето и са се връщали, но те не са от България. От България още не са ходили, но има индуси, които твърдят, че са ходили на Слънцето. Индуските учени адепти твърдят, че човек, за да отиде на Слънцето, трябва пулсът му съвършено да спре и после, като се върне, да го събудят.
"В Европа има само един ясновидец – Сведенборг, който е ходил на Слънцето. Той е бил един много учен човек във всяко отношение. Според него той е ходил на Слънцето, на Венера, на Юпитер, навсякъде е ходил и описва живота там. Много трезво пише този човек. Аз оставям тези въпроси, не искам да ги вярвате. Един ден, като дойде време, да ги проверите.”
 
Сръчно и веднага се връщам към „Серафита” , където Сведенборг е дал описание на жителите на тези планети:
„Според пророка, обитателите на Юпитер отхвърлят науките, които наричат сенки; тези на Меркурий мразят изразяването на мислите с думи, които им изглеждат твърде материални, и притежават език с очи; тези на Сатурн са непрекъснато изкушавани от зли духове; тези на Луната са малки, като шестгодишни деца, гласът им излиза от корема и те пълзят; тези на Венера са с огромен ръст, но глупави и се препитават от разбойничество, обаче една част от тази планета има много кротки жители, които живеят в любовта към доброто. Най-накрая той описва нравите на народите на тези планети и изразява с много точни думи общия смисъл на тяхното съществувание по отношения на Вселената;”.
Тъй като няма какво да добавя след тези цитати, давам думата на Оноре дьо Балзак и ще завърша с това, че Емануил Сведенборг предрича съвсем точно деня и часа на собствената си смърт.
"Същия ден, неделя, 29 март 1772 година, попитал за часа. „Пет часът” – му отговорили. „Ето че се свърши – казал той, – Бог да ви благослови!”. След десет минути издъхнал най-спокойно. Чула се само една лека въздишка.”  
Радислав Кондаков

„Серафита” е странно произведение, което добива още по-странен вкус като бъде гарнирано със собствения си автор – Оноре дьо Балзак.
„Серафита” е странна книга, със страници пропити от блян и копнеж по съвършения човек, ангелоподобния андрогин Серафита – Серафитус, за едни мъж, а за други – жена. Всъщност, въплъщаващ и двете, той е художествена проекция на идеала на алхимиците, двуликия – едната му глава олицетворяваща слънцето, а другата – луната.
Но участието на Серафита в тази статия приключва тук, защото в романа на Балзак има друг персонаж, не по-малко интересен, макар и не толкова вълшебен.
“- Ще е необходимо да разбуля пред вас мъглявините на най-непонятното от всички християнски учения; но не е лесно да бъдеш ясен, говорейки за най-неразбираемото от откровенията, последен отблясък на вярата, която, както казват, е огряла с лъчите си нашата купчина кал. Познавате ли Сведенборг?
- Само по име, но за самия него, за книгите му, за религията му, не зная нищо. - Добре тогава, ще ви разкажа целия Сведенборг.”
Целият надали, но Балзак се заема да опише една съществена и интересна част от него.
Емануил Сведенборг. Шведският учен и философ, живял през 18 век и станал известен с множеството си изобретения и успехи в полето на науката (механика, математика, философия, металургия и т.н.), както и с трудовете си.
Други негови произведения, осемнадесет на брой, най-известното от които „Небе и ад” (1758) го изстрелват в орбитата на големите ясновидци, християнски мистици и теолози.
Да се върнем на Балзак:
„През 1740 година Свденборг потънал в пълно мълчание, от което излязъл само за да напусне светските си занимания и да се посвети изключително на духовния свят. През 1745 година получил първите заповеди от Небето. Ето как разказва той за начина, по който е бил призван. Една вечер в Лондон, след като се бил нахранил с голям апетит, гъста мъгла се разстлала в стаята му. Когато мракът се разпръснал, някакво същество, приело човешки образ, се изправило от ъгъла на стаята и му казало със страшен глас: „Не яж толкова!” Той си наложил пълно въздържание. На следващата нощ същият човек дошъл облян в светлина и му казал: „Изпратен съм от Бога, който те избра, за да разясниш на хората смисъла на неговото слово и на неговите творения. Ще ти продиктувам това, което трябва да напишеш.” Видението било краткотрайно. По думите на Сведенборг Ангелът бил облечен в пурпур. През онази нощ очите на неговия вътрешен човек се отворили и се приспособили да виждат в Небето, в света на Духовете и в Ада;”
Стоп.
Да, това е същият този Балзак, който в учебната програма (едно време) беше класифициран като „реалист”.
Същият този Балзак, написал „Йожени Гранде” и „Дядо Горио”.
По-нататък, той нарича Сведенборг „Божи пратеник”, човек, който „заживял живота на Духовете”.
Нарича го изключително щедър и даващ на всеки, който го е посетил с молба за помощ и пари, дори и на „стари търговски фалирали къщи.” Нищо, че е живеел съвсем скромно.
Сведенборг е бил известен и с това, че където и да живеел, той никога не заключвал входната врата на дома си. Въпреки тази непредпазливост, никога нищо не било откраднато или изчезнало.
По адрес на оплакването на прислужника му, за тази негова небрежност, Сведенборг казал (с усмивка):
„Нека бъде спокоен – прощавам му недоверчивостта, той не вижда пазача, който бди на вратата ми.”
Балзак се спира и върху други любопитни случки от живота му, например:
„В Гьотеборг, град разположен на шестдесет мили от Стокхолм, три дни преди пристигането на пощата съобщил точния час на пожара, който опустошавал Стокхолм, като отбелязал, че къщата му не е изгоряла и това било вярно”.
Характеризира го като скромен човек, водил уединен живот и без желание за богатство и слава. Не е разкривал дарбите си, не е парадирал с тях – използвал ги е за помощ на нуждаещи се, сред които били и кралските фамилии на Швеция и Прусия.
Тук ще си позволя и малко отклонение – Сведенборг е един от малкото хора, за които Учителя Петър Дънов е говорил лично, цитирам:
„Могат да разправят някои, че след като умреш, ще отидеш между ангелите на небето. Това никой не може да опише. Има разни описания. Най-хубавото за онзи свят е писал Сведенборг. Четете Сведенборг. Той го е описал конкретно. Както описват земния живот, така го описва той. Той говори за ангелите, бил е между тях, говори за техния език. Прави сравнение между земния и небесния живот. Той разправя подробно, хвърля известна светлина върху всичко това.”
„Има други учени, които са ходили и на Слънцето, и на Марс, и на Венера, и на Сатурн, и на Юпитер. Ето например Сведенборг е ходил на тези планети и разправя какво е видял. Ще кажете, че този човек бил луд. Той е като онези учени, които под микроскоп наблюдават онези малки същества, които никой друг не вижда, но те ги виждат и (ги) изучават. Този учен взема една капка от течността, показва на хората да видят има ли нещо, но те нищо не виждат.” „Някои даже си позволяват да кажат, че са ходили на Слънцето и са се връщали, но те не са от България. От България още не са ходили, но има индуси, които твърдят, че са ходили на Слънцето. Индуските учени адепти твърдят, че човек, за да отиде на Слънцето, трябва пулсът му съвършено да спре и после, като се върне, да го събудят.
"В Европа има само един ясновидец – Сведенборг, който е ходил на Слънцето. Той е бил един много учен човек във всяко отношение. Според него той е ходил на Слънцето, на Венера, на Юпитер, навсякъде е ходил и описва живота там. Много трезво пише този човек. Аз оставям тези въпроси, не искам да ги вярвате. Един ден, като дойде време, да ги проверите.”
 
Сръчно и веднага се връщам към „Серафита” , където Сведенборг е дал описание на жителите на тези планети:
„Според пророка, обитателите на Юпитер отхвърлят науките, които наричат сенки; тези на Меркурий мразят изразяването на мислите с думи, които им изглеждат твърде материални, и притежават език с очи; тези на Сатурн са непрекъснато изкушавани от зли духове; тези на Луната са малки, като шестгодишни деца, гласът им излиза от корема и те пълзят; тези на Венера са с огромен ръст, но глупави и се препитават от разбойничество, обаче една част от тази планета има много кротки жители, които живеят в любовта към доброто. Най-накрая той описва нравите на народите на тези планети и изразява с много точни думи общия смисъл на тяхното съществувание по отношения на Вселената;”.
Тъй като няма какво да добавя след тези цитати, давам думата на Оноре дьо Балзак и ще завърша с това, че Емануил Сведенборг предрича съвсем точно деня и часа на собствената си смърт.
"Същия ден, неделя, 29 март 1772 година, попитал за часа. „Пет часът” – му отговорили. „Ето че се свърши – казал той, – Бог да ви благослови!”. След десет минути издъхнал най-спокойно. Чула се само една лека въздишка.”  
Радислав Кондаков

Положи Бог ръката Си върху Египет и когато влезе Слънцето в знака Овен — роди се син на фараона. И нарекоха името му Мойсей, което значи Потомец на Водите, защото се роди край брега на голямата река Нил — реката над реките. Там се издигаше в онова време богатият град Тива, където живееше фараонът в разкошен и многоцветен дворец. Защото Тива бе столнина на обширната египетска земя. През нощта, когато се роди царският син, паднаха много едри звезди от небето — и народът каза, че тия звезди са ангели, слезли да се поклонят на момчето.
И когато възрасна в сила и мъдрост Моисей, надари го Бог с видение на пророк и пламенна реч на жрец му даде.
И научи Моисей словата на йероглифите, позна мъдростта на папирусните свитъци със златни главизни, възприе великите Тайни на Изида — и мина през Седемте Храма на Делтата.
И дванадесет годин прекара Моисей далек от света — в мълчание, съзерцание и подвизи на дух и воля, — за да пренесе страшните Четири Изкуса, за които говори в притча великата Книга на Тота.
И мъдростта му назря, ръката му закрепна, а сърцето му като сребърно огледало отразяваше в образи, картини и ликове страданията на цял свят.
И когато стана Моисей на тридесет годин, той мина огнения сън на Трите Деня — и лежа, затворен в саркофаг, додето Посветените пееха седемтях избрани химна на Озириса, Владетеля на Небе и Земя.
И стана Моисей жрец и тайноведец.
И просия духът му в сила и познание, за да възприеме подкрепата на Силите и на Онези невидими Мъже, които надаряват достойния с всички духовни могъщества, за да води народите, по Божия път. Моисей узна всичко, що можете да узнае човек в плът, хилядократно прероден и дал обет да служи на Всеобщото Благо и да забрави себе си.
И достъпни му станаха словата, писани върху страници от камък с позлатен резец — и спазени в кивота на светилището.
И затулените в мрака на пирамидите железни слова проумя: — словата на Сфинкса, за Светлината Озирисова и за Тайните на богинята Изида.
И укрепиха се очите му, като очи на орел, а мъдростта му стана мъдрост на змия.
И възсия в познание и дела Моисей над цял Египет, както Слънце възсиява над пустинята. И силен бе в пророчество и видение.
Та ето — яви се Бог Моисею в слава и блясък — и каза му да изведе Израиля из Египет. Защото в робия живееше Божият Народ — и не знаеха отдих синовете му. А ясни бяха небесните начъртания на съдбините — и те говореха, че в Избрания Народ ще роди Светлината Своя Син — Велик между Великите и Силен между Силните. Но Син Божи не може никога да бъде син на роб. Та затова трябваше Моисей да изведе Израиля.
И поведе с властна ръка и с желязна тояга жрецът на Озириса Божия Народ — през червени пясъци и тъмни бури го поведе натам, отдето изгрява Слънцето.
И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята.
И лутаха се дълги години без път, защото никой не знаеше кой път води към Бъдещето.
И минаxa в падания и грехове големия кервански път, па стигнаха до една висока планина.
И повика Бог Моисея навръх планината— и с гръм и мълнен огън го срещна: както се среща цар през дни на бурна бран.
И видя Моисей чудесата на Божието Творчество — и чу думи, които никой не е чул, — и видя мощни знамения — и позна върховни тайни.
И зърна в пламъци душата си — светла като звезда и гневна като пожар, който лети към облаците, — сякаш се сили да погълне с огнени уста висините.
А видя и Бога — лице с лице.
. . .И повели Бог Моисею да вреже на камък думи от изреченията, издълбани върху златни таблици и пазени от архангели с огнен меч и сребърна броня.
И изряза Моисей скрижали.
И слезе на Третия Ден долу.
. . .А Израил бе забравил и Бога и Моисея, който му говореше за Бога. Изваяния от мед бе излял той — и тям служеше с нечестиви песни и сластни танцове, навеяни от бесовете и от човешката похот пришъпнати.
Моисею се не понравиха ни звуците, ни игрите на Избрания Народ, защото клетва на бяс ревеше в тези песни — и чарования на зли духове съскаха в тези похотливи игри.
Че измамните провиквания на дъщерите на Моава бяха внесли буря в душата на Избрания Народ.
И видя ги Моисей: пред Белфегор и Ащарот се диво виеха сластни танцове — голи играчки тръпнеха в премалняло движение на знойна страст.
И гняв възпламени сърцето на Моисея, та удари в ярост скрижалите о канарата — и на късове ги разби.
И не даде закон на Израиля. Защото сластният и лъжлив и граблив народ нямаше нужда от Божи закон, а — от златно теле и от звънтеж на жълтици и от похотливи разтухи.
Но Божия клетва гонеше народа, защото бе забравил Оногова, Който му дари волност и му обеща нова земя. И болести налетяха людете, та мряха труп до труп. И тогава се сепнаха, защото сетиха върху тялото си отровната целувка на язвата — и върху челото си — тъмното допиране на Смъртта.
И цял народ припадна ничком — да се моли с трепет Богу — и да плаче.
Издигна тогава Моисей змия от мед, прикована на тривръх кръст. И каза, че който погледне змията, ще оздравее.
Но слепота закри очите на Израиля, защото Божията клетва отмъстяваше — и мрак падна, като гранитна стена, пред погледа на целия народ.
И само седмина души видяха змията — и се излекуваха. А другите измряха до човек — и сбраха се чакали и хиени на телата им.
. . .И бляскав Ангел на Смъртта пристъпи с мудни стъпки — и неговият поглед плачеше над участта на цял народ.
И поведе отново Моисей останалите седмина — и мълчаливо тръгнаха напред. И ето — път легна пред тях: път дълъг, непознат Моисею.
. . .И втори път извика Бог Моисея на Хорив — възлезе Моисей на планината, а седмината останаха чакат при подножието.
И рече им Моисей отгоре:
«Мълчете и на Бога се молете! Защото Господ слово ще говори! Защото Господ чудо ще твори!»
И седмината паднаха ничком и почнаха горещо да се молят и да удрят с лобове земята. И нищо си не говореха един другиму, а само гледаха нагоре — и на колене чакаха Моисея да се върне.
И рече Саваот Моисею:
«Дванадесет години огнени симуни въртяха в страшен кръг Избрания Народ. — Ти цял народ поведе да измре в лъчите на Земя Обетована!
В самотната страна на Мадиана ти води с Мене огнена беседа: — не трепна ли сърцето ти от страх? — Тоз, който види Бога — ще умре!
Години ти безумно дириш Бога: гласът ти е разкъртил всички канари. Но ето: иде твоят сетен ден: на твоя праг Смъртта те властно чака!
. . .Когато ти призва Израиля, преди години, ти рече на разпръснатите племена: — Поробени народи, съберете се! Мълчащият вам слово ще мълви!
И те се до един стълпиха, опити от мечтата по Земя Обетована!
Сепфора с плач те молеше да не отиваш, а ти й рече властна реч: — Далеко е родината ми, сестро — в пустинята влече ме стръмен път!
И тя замлъкна, щом я ти погледна: че в тъмната чърта на сключените вежди мощ властна, царствена личеше.
И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море. Ревниво ти упази Тайната на Бога — и свитъците на теургия ти в сноп запален изгори!
Пред златните керуби на свещения кивот ще падне скоро твоят труп. А твоята душа ще полети към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем!
И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур!— И в шествията на небесни Посветени ти векове ще носиш сърмен ефод!
— Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове.
— Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после — в мир дочакай своя сетен миг!»
И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа. Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората чакаха в подножието с трепет своя вожд.
И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева Божи.
. . .И най-после, на Седмия Ден, слезе Моисей от планината — и беше пълен със сияние.
Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха огнени змии.
И на челото му личеха знакове, писани с кръв — но не можете никой от седмината избрани да ги разбере.
И донесе Моисей нови скрижали — каменни скрижали донесе той, а всичките им страни бяха изписани с писмена.
И даде ги на избраните, за да прочетат словата на Господния Закон, да ги скрият в сърцето си — и да ги живеят.
И когато настъпи краят на времето, в бляскаво видение изпъкна пред очите на Моисея Ханаан, земята, обещана Израилю от Бога.
Но видя Моисей, че косите му са бели, а Вечерта наближава.
И — че не ще встъпи в Ханаан.
. . .И свика при себе си Моисей седмината, за да ги напъти, тъй като виждаше още слепи душите им — а стъпките им — плахи.
И рече Моисей на седмината:
«Близо е Нощта, която носи здрач за очите и мир — за сърцето. Близо е Нощта; моята Нощ, братя мои.
Ще стихнат гласовете, ще замре светлината — и сенките ще станат дълги. А по небето ще разпилеят кервани звездите — и моят Ден е близо!. . .
— Цял живот в себе си: това е много.
И — бих желал навреме да умра.
Но какво ще правите вие, като не можете още стъпи без мене? — За вас тъгувам — и дните на вашия живот чета: не дни на мъже, а дни на младенци.
В безумен вик към Божия Земя изляхте вие и народът ви от мед и злато свойте кумири. А вашата уплаха си не спомни Планината, навръх която Бог говори в мълнийни пожари!
Що да ви кажа, та да ви запазя от кумир и да спастря за светло време златния пясък на вашата почит? Що да ви кажа?
Силни бъдете, братя мои: —че силата е мост към Бъдещето! Радвайте се, като разберете, че расте вашата мощ— и веселете се, като видите, че вашата воля цепи планини!
Знамение ви давам — и личба ви соча: през трупове ще минете! Беди ви чакат — и войни, и кървави метежи, и мор, и глад, и чума. През трупове ще минете — ви казах. А слабият през трупа на своя баща не ще има сърце да мине. За вас няма бащи и майки, сестри и родни братя.
— Бъдете семе на Бъдещето!
Напътствие ви давам, братя мои — от буря се не плашете! Ни огнен дъжд, ни буря от сълзи не ще измокри крилата на буревестника!
Окови от желязо не могат стегна мишците на твърдия;— венци от цветя не могат обвърза сърцето на твърдия: смелостта е по-твърда от алмаз!
И още едно слово завещавам на сърцето ви, братя мои: пазете се от меки думи, които лъжат сърцето — добре се пазете! Не слушайте плъзгавите думи на жената и на винопродавеца, и на търговеца, и на лихваря! Не слушайте думите на ония, които живеят от чуждата кръв и мъка, и усилие!
Не падайте често на колене, братя мои! Твърде много богове — то е разпуснатост на сърцето. Твърде малко богове — то е теснота на сърцето. Само един бог — не го знаете кой е. Оня едничък Бог, Когото още не познавате, няма нужда от камили, падащи на колене, нито от чакали, които вият пред Него: «Господи, Господи, дай ми по-тлъста плячка!»
Почитайте Незнайното, но с презрение свивайте уста, щом ви се говори за нещо или за някого с очи към земята, а с пръст — към небето! Истина, истина ви казвам: не вярвайте в едрата лъжа, която мами погледи и сочи пръст, откак свят светува!
Не оставяйте писани слова! — На злато пише Слънцето, на камък — пророкът, на папирус -- жрецът.
А силният пише — на огън.
Не говорете ясно! — Езикът ви да бъде притча, а словото ви — видение! Не сте родени за учители на стадо, ни за тълмачи на сънища, ни за търговци на евтини скрижали. Скъпа е късата истина: тя струва дълъг живот! — Пастрете своите къси истини, както се пастри едър бисер, който е купен с цената на цяло царство: не ще бъдете вечно царе!
Презирайте онези, които не могат да гледат инак освен през мрежа! Светът е хубав наистина за онези, що нямат свои очи. Те казват: «Купихме си истина», както съседите им думат: «Купихме си крава.» И те без умора кретат след продавача на изживени истини, които са се превърнали на лъжи. Тъй дреха, дълго носена, се превръща на пробита мрежа. Хубав е светът, когато се гледа през тая мрежа.
И още ви мълвя: презирайте търговиите на кумири! Не виждате ли, че светът е препълнен с изваяния — и човек не може за миг да възправи снага, защото на всеки завой някой кумир го кара да пада ничком? И не виждате ли още: Жената е погрозняла от това, че изваянието на Жената е много по-гиздаво от Нея?
Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа. . .
И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината, — ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки!
Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се боят и тигри, и лъвове. И от мравката вземете пример, а от скакалците — поука! Каква велика притча е цял свят!
И тогава ще закрепнете — и в душата ви ще се родят звезди!
— Защото на силния е земята!»
А после скръб обори Моисея, като видя седмината, които трябваше да остави сами. Защото си спомни, че скоро ще издъхне.
И рече им с треперлив глас:
«Не знам, не знам кому да ви оставя, малки братя!. . . Оставям ви на Великото у вас: нека възрасте — и нека пази от съблазън душите ви!
Гласът на Елохима обжегна моя дух: угаснал въглен е душата на Моисея. . . Защото — който види своя Бог, умира!
. . .Той каза ми преди години: Снеми, безумче, своите сандали: свещена е земята, дето ще преминеш! — И ето — бос дойдох през пламъци при вас!
Години в мрак ожидах огнени преображения в полите на Тавор: — и доживях до сетното преображение; плътта ще изгори, а тленното ще стане — дух.
. . .И нека аз умра навръх на Планината — там, дето в трепет чувах Божиите стъпки!
В Града на Палмите ме занесете, братя мои — аз искам Обещаната Земя да видя!
. . .Прощавайте — настъпва моят час!. . . Прощавайте — — настъпва моята дълга — дълга Вечер! — —»
И когато свърши словото към избраните, Моисей им посочи пътя към Ханаан, а сам се върна на Планината.
И щом възлезе на върха, разтръбиха ангели дохождането на жреца — и мълнии обсипаха пътя му.
И мина Моисей по път от пламъци.
— — И, застанал на върха, видя Моисей Ханаан -
всичкото величие и гиздост на Ханаан. И съжали избраните, които отиваха там:
«Тежко им, ако се не върнат, преди да влезат! — — » И като каза това, обърна се към Слънцето, сърцето му почна да студенее — и той умря.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.
И аз ги слушах.
То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс.
И аз ги слушах.
Николай Райнов, Богомилски легенди
Трудно човек може да си представи сурови и строги богомили с тамбура в ръка, залисани в песни, музика и танци.
Всъщност музикалните упражнения и свещените песни заемат важно място в духовните школи, като тяхната главна цел не е забавление и веселба, а развиване на качествата и способностите на ученика или послушника.
Богомилите не правят изключение – за „танци и бесовски песни” при тях споменава и любимият им презвитер – Козма, а една от народните легенди за Боян Мага го обрисува като омаен певец и свирач.
За него през 1849 г. Юрий Венелин пише:
А Боян, по-малкият от тях (от другите синове на цар Симеон – бел. авт.), предпочете да живее като честен човек. Като приемаше колкото доходи му се падаха, той се предаде на своята склонност (в която подражаваше на покойния си баща) към науката и словесността, а най-много на поезията и на музиката.
В руския епос „Слово о полку Игореве” от XII век, той е наречен славей на старото време и внук на Велес – славянският бог на плодородието и магията. В “Задонщина” от XIV век се казва следното:
Да си спомним за старите времена, да отдадем прослава на мъдрия Боян, на прославения киевски гуслар. Защото мъдрият Боян, като докоснеше с бързите си пръсти живите струни, възпяваше подвизите на руските князе.
Като изключим фактът, че Боян е киевски гуслар толкова, колкото аз съм руски помешчик, двата документа ясно споменават за музикалния талант и занимания на първия сред богомилите.
Княз Бенеамин вплита музиката като основна част в богомилското учение, и освен като практика и упражнения, тя заема ключово място в символиката, езотериката и мистиката на школата.
В богомилския апокриф „Видението на Исайя” четем:
После ме възведе на онова, което е над твърдта и което е първото небе…Онези, които седяха отдясно, имаха друга слава и пееха с един глас, а онези, които бяха отляво, пееха след тях и песента им не беше като на десните. Запитах ангела, който ме водеше: “Кому е отправена тази песен?” И като ми отговори, рече: “За великата слава на бога, който е на седмото небе, и на неговия любим син, отгдето аз съм изпратен при тебе.”
И пак ме възведе на второто небе… Видях там, както и на първото небе, отдясно и отляво ангели и песента им бе по-възвишена от тази на първите…
И възведе ме на третото небе… А песента, която пееха, и славословието на седящия и ангелът бяха по-големи от втория… И отново ме възведе на четвъртото небе… И там пак видях престол и отдясно, и отляво ангели. И тези пак пееха… И възкачих се на петото небе. И там също видях безчислени ангели, а тяхната слава и песен бяха по-славни, отколкото на четвъртото небе… И пак ме възведе на въздуха на шестото небе. И видях там слава по-голяма, отколкото онази, която видях на петото небе: видях ангели в голяма слава, делата на техните сили почетни и възвишени, песента им беше света и чудна… И възведе ме на шестото небе… И даде ми се и аз да пея с тях, аз и ангелът, който беше с мене, пяхме със слава като тяхната… След това чух глас там и чух песни по небето, възхождащи до седмото небе, и всички славеха тогова, чиято слава аз не можах да видя. Песента на всичките седем небеса не само се чуваше, но и се виждаше…
За финал не мога да не споделя твърдението на изследователя на българската история и култура Христо Маджаров, че Учителя Петър Дънов успява да възстанови стара богомилска песен, наречена “Духай, ветре!”:
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.
(два пъти)
Духай, ветре, тихо духай,
Тихо духай, мило гледай,
Тихо, духай, листе развий!
Лист развявай, цвят разтваряй,
Цвят разтваряй, плод раздавай,
Цвят разтваряй, плод раздавай.
Хай ди ди ди ди, да си иди.
Хай ди ди ди ди, да се учи;
Да се учи, да получи,
Да получи, да се учи.
(два пъти)
Хай ди ди ди ди, да си иди.
Да си иди, добро да види.
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.

Като изключим Йеремия, т.е. поп Богомил, Василий Врач е може би сред най-популярните имена на богомилски водачи. Живял почти два века след появата на Богомилството,
Василий е изключително влиятелен, словата и делата му привличат широк кръг от хора – достатъчно широк, че да притесни сериозно византийския император Алексий I Комнин.

Разбира се, съдбата му отрежда същия край като на почти всички апостоли на школата – клада. Епископ Василий Врач е изгорен през 1111 година на арената на големия хиподрум в Константинопол.

Събитието е описано от дъщерята на императора – Анна Комнина, в похвалното й слово за баща й, озаглавено “Алексиада”. Както се досещате, багрянородната историчка не е била член на фен клуба на богомилите.

Ето и откъс от 15-томното й произведение:

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадсет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.
Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.
Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий.
Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:
- Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел…
Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.
Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.
Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители - б.а.] и всички очакваха това, което щеше да се случи.
На другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.
Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.
И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка…
Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава…

Радислав Кондаков

През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

Радислав Кондаков

Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

Сладките черешки
С тез червени дрешки,
Пак сте вий при мене –
О, щастливо време!
Бодрост, здраве, сила,
Слънчева закрила –
Туй сте вий, черешки
С алените дрешки!
Румени странички,
Що желайте всички,
Яжте тез черешки
С алените дрешки!
 
Чесънчето мило
Чудна сила скрило.
Пази то човека,
Знае се от века
Знаели знахари-
Мъдреците стари –
В него те открили
Тез защитни сили!
 
Копнежи
Да бих могла на слънчев лъч да стана,
в душата Ти да грея и блестя.
Да бих могла в свещенното “Осанна”
на твойта мисъл да трептя.
Да бих могла кат капчицата росна,
отронена на пролетния цвят,
в сълза свещенна да докосна
ланитите на Образа Ти свят.
Да бих могла кат ручея планински да излея
душата си в струи бистри, свежи
и химната Ти светла да запея
за чистите,красивите копнежи.
Да бих могла кат птиченце на клона,
затрепкало в пролетни зари,
да чакам Слънцето, да видя трона,
на който Любовта цари.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

Радислав Кондаков

Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.

През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

Радислав Кондаков

Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

Сладките черешки
С тез червени дрешки,
Пак сте вий при мене –
О, щастливо време!
Бодрост, здраве, сила,
Слънчева закрила –
Туй сте вий, черешки
С алените дрешки!
Румени странички,
Що желайте всички,
Яжте тез черешки
С алените дрешки!
 
Чесънчето мило
Чудна сила скрило.
Пази то човека,
Знае се от века
Знаели знахари-
Мъдреците стари –
В него те открили
Тез защитни сили!
 
Копнежи
Да бих могла на слънчев лъч да стана,
в душата Ти да грея и блестя.
Да бих могла в свещенното “Осанна”
на твойта мисъл да трептя.
Да бих могла кат капчицата росна,
отронена на пролетния цвят,
в сълза свещенна да докосна
ланитите на Образа Ти свят.
Да бих могла кат ручея планински да излея
душата си в струи бистри, свежи
и химната Ти светла да запея
за чистите,красивите копнежи.
Да бих могла кат птиченце на клона,
затрепкало в пролетни зари,
да чакам Слънцето, да видя трона,
на който Любовта цари.