Станимир

Единствената твърда цел е духовното развитие – индивидуално и групово. Всъщност, еволюцията е горе-долу същото.Проблемът на духовно развитие поставено като цел е това, че е малко неопределено, но в същност то е единствената цел. Както казах, нужно е да се разбие на подцели, етапи и елементи.

Егото в първоначалния смисъл на тази дума сме ние самите, т.е. азът. От тази гледна точка ние сме отговорни за всичко случващо ни се и никой друг. В момента под его, обаче повечето хора разбират нещо съвсем различно. Под его хората разбират една част от нас самите, на която се опитват да прехвърлят цялата отговорност за действията си, всичките си отрицателни качества, и цялото си невежество. Човекът е един. Аз съм един. Делението на нисше его, нисш аз, личност от една страна и висш аз, душа, висше его, индивидуалност от друга е само условно. Както казах, повечето хора отнасят егото към първата поредица от синоними, но оригиналното значение на думата се отнася до втората поредица от синоними. Объркването идва от думата егоизъм, означаваща себичност, т.е. изключване и омаловажаване на всичко което е извън нас самите, или по-точно, отвъд представата ни за нас самите; фокусиране единствено в самите себе си. В последствие човек идентифицира това „себе си“ с мислите, чувствата, физ. си тяло. Човек търси нещо свое с което да се отъждестви, което да го разграничи от всичко останало. Непознавайки своята вътрешна уникалност, човек я търси отвън, създавайки си илюзорна представа за себе си...
Писал съм го и преди, ще го напиша отново: личността сме ние праз даден земен живот. Аз съм Станимир, работя еди какво си, живея еди къде си, имам еди какви си приятели и еди какви си интереси. Всичко това, което ме характеризира единствено в този живот, но няма да е валидно през следващия ми живот, това е личността. В следващия си живот аз няма да съм Станимир, няма да живея в същия град (вероятно), няма да работя същата професия, някои интереси може да са сходни, но в по-голямата част вероятно няма да са същитие и т.н. Човек не може да отрича своята личност, защото проявлението му на физически план се извършва именно чрез нея. Човек не може да отрече и нисшето си его, пак по същата причина. Може да се отрече егоизма, защото той предполага неправилно проявяване на душата посредством личността.

Е, любовта се проявява по хиляди начини, често противоположни. „Да си обърнеш бузата“ означава когато те ударят да не приемаш това като обида, като нещо, което може реално да ти повлияе, освен чрез начина по който ти самият го интерпретираш. Означава да не отвръщаш на удара с омраза и защото гордостта ти е била наранена. Но не означава, че не трябва да отвръщаш на удара в случаите когато това е целесъобразно. Може физически да се въздържиш да отвърнеш на удара, но в мислите си все още да желаеш да нараниш другия. Значи не физическо отвръщане на удара се има в предвид. Има немалко случаи в които ще си навлечеш много по-тежка карма ако не отвърнеш на удара, но пак повтарям, важното е да го направиш в спокойствие и равновесие, защото е необходимо, а не защото се чувстваш обиден и защото искаш да нараниш другия. Желаеш ли да нараниш другия, това вече е прегрешение.

Е, любовта се проявява по хиляди начини, често противоположни. „Да си обърнеш бузата“ означава когато те ударят да не приемаш това като обида, като нещо, което може реално да ти повлияе, освен чрез начина по който ти самият го интерпретираш. Означава да не отвръщаш на удара с омраза и защото гордостта ти е била наранена. Но не означава, че не трябва да отвръщаш на удара в случаите когато това е целесъобразно. Може физически да се въздържиш да отвърнеш на удара, но в мислите си все още да желаеш да нараниш другия. Значи не физическо отвръщане на удара се има в предвид. Има немалко случаи в които ще си навлечеш много по-тежка карма ако не отвърнеш на удара, но пак повтарям, важното е да го направиш в спокойствие и равновесие, защото е необходимо, а не защото се чувстваш обиден и защото искаш да нараниш другия. Желаеш ли да нараниш другия, това вече е прегрешение.

Да, това е подходящото решение според мен. Но за да бъде практически изпълнено, е необходимо да работим и върху качества като търпение, постоянство, целеустременост, упоритост, вяра, сила на волята, самонаблюдение, различаване, честност в преценката на мислите, желанията и мотивите си и др. Иначе, въпреки желанието ни, няма да успеем да реализираме намерението си да подхранваме само положителните форми. Т.е. реализирането е доста по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.





Регресията не мисля, че е решение. Тя може да помогне, да открием причините за някои наши навици, страхове, предразположения и др. под., но не и да развием духовни качества (напр. състрадателност, смелост, загриженост за ближния, честност, добронамереност и др.). Т.е. регресията няма да ни помогне да преодолеем своя егоизъм и присъщите му качества. С регресия можем да преодолеем определен вид страх, но това няма да ни направи по-смели. Можем да преодолеем отрицателното си отношение примерно към кучетата, ако коренът за това е някакво събитие от нашето минало, но няма да ни научи на любов към животните.




Отговорът мисля, че е ясен и сигурно звучи клиширано: любовта... може би с уговорката, че става въпрос за надличностната любов. Душата е отвъд личността (не бъркайте с индивидуалността), затова че всичко надхвърлящо егоизма на нашата личност ни води към нея.

Да, това е подходящото решение според мен. Но за да бъде практически изпълнено, е необходимо да работим и върху качества като търпение, постоянство, целеустременост, упоритост, вяра, сила на волята, самонаблюдение, различаване, честност в преценката на мислите, желанията и мотивите си и др. Иначе, въпреки желанието ни, няма да успеем да реализираме намерението си да подхранваме само положителните форми. Т.е. реализирането е доста по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.





Регресията не мисля, че е решение. Тя може да помогне, да открием причините за някои наши навици, страхове, предразположения и др. под., но не и да развием духовни качества (напр. състрадателност, смелост, загриженост за ближния, честност, добронамереност и др.). Т.е. регресията няма да ни помогне да преодолеем своя егоизъм и присъщите му качества. С регресия можем да преодолеем определен вид страх, но това няма да ни направи по-смели. Можем да преодолеем отрицателното си отношение примерно към кучетата, ако коренът за това е някакво събитие от нашето минало, но няма да ни научи на любов към животните.




Отговорът мисля, че е ясен и сигурно звучи клиширано: любовта... може би с уговорката, че става въпрос за надличностната любов. Душата е отвъд личността (не бъркайте с индивидуалността), затова че всичко надхвърлящо егоизма на нашата личност ни води към нея.

Егото в първоначалния смисъл на тази дума сме ние самите, т.е. азът. От тази гледна точка ние сме отговорни за всичко случващо ни се и никой друг. В момента под его, обаче повечето хора разбират нещо съвсем различно. Под его хората разбират една част от нас самите, на която се опитват да прехвърлят цялата отговорност за действията си, всичките си отрицателни качества, и цялото си невежество. Човекът е един. Аз съм един. Делението на нисше его, нисш аз, личност от една страна и висш аз, душа, висше его, индивидуалност от друга е само условно. Както казах, повечето хора отнасят егото към първата поредица от синоними, но оригиналното значение на думата се отнася до втората поредица от синоними. Объркването идва от думата егоизъм, означаваща себичност, т.е. изключване и омаловажаване на всичко което е извън нас самите, или по-точно, отвъд представата ни за нас самите; фокусиране единствено в самите себе си. В последствие човек идентифицира това „себе си“ с мислите, чувствата, физ. си тяло. Човек търси нещо свое с което да се отъждестви, което да го разграничи от всичко останало. Непознавайки своята вътрешна уникалност, човек я търси отвън, създавайки си илюзорна представа за себе си...
Писал съм го и преди, ще го напиша отново: личността сме ние праз даден земен живот. Аз съм Станимир, работя еди какво си, живея еди къде си, имам еди какви си приятели и еди какви си интереси. Всичко това, което ме характеризира единствено в този живот, но няма да е валидно през следващия ми живот, това е личността. В следващия си живот аз няма да съм Станимир, няма да живея в същия град (вероятно), няма да работя същата професия, някои интереси може да са сходни, но в по-голямата част вероятно няма да са същитие и т.н. Човек не може да отрича своята личност, защото проявлението му на физически план се извършва именно чрез нея. Човек не може да отрече и нисшето си его, пак по същата причина. Може да се отрече егоизма, защото той предполага неправилно проявяване на душата посредством личността.

Егото в първоначалния смисъл на тази дума сме ние самите, т.е. азът. От тази гледна точка ние сме отговорни за всичко случващо ни се и никой друг. В момента под его, обаче повечето хора разбират нещо съвсем различно. Под его хората разбират една част от нас самите, на която се опитват да прехвърлят цялата отговорност за действията си, всичките си отрицателни качества, и цялото си невежество. Човекът е един. Аз съм един. Делението на нисше его, нисш аз, личност от една страна и висш аз, душа, висше его, индивидуалност от друга е само условно. Както казах, повечето хора отнасят егото към първата поредица от синоними, но оригиналното значение на думата се отнася до втората поредица от синоними. Объркването идва от думата егоизъм, означаваща себичност, т.е. изключване и омаловажаване на всичко което е извън нас самите, или по-точно, отвъд представата ни за нас самите; фокусиране единствено в самите себе си. В последствие човек идентифицира това „себе си“ с мислите, чувствата, физ. си тяло. Човек търси нещо свое с което да се отъждестви, което да го разграничи от всичко останало. Непознавайки своята вътрешна уникалност, човек я търси отвън, създавайки си илюзорна представа за себе си...
Писал съм го и преди, ще го напиша отново: личността сме ние праз даден земен живот. Аз съм Станимир, работя еди какво си, живея еди къде си, имам еди какви си приятели и еди какви си интереси. Всичко това, което ме характеризира единствено в този живот, но няма да е валидно през следващия ми живот, това е личността. В следващия си живот аз няма да съм Станимир, няма да живея в същия град (вероятно), няма да работя същата професия, някои интереси може да са сходни, но в по-голямата част вероятно няма да са същитие и т.н. Човек не може да отрича своята личност, защото проявлението му на физически план се извършва именно чрез нея. Човек не може да отрече и нисшето си его, пак по същата причина. Може да се отрече егоизма, защото той предполага неправилно проявяване на душата посредством личността.

Това Бог може ли го?
(не ми отговаряй, просто се шегувам)

Не мисля, че трябва да се обвързва свободата на волята с контрола над физическото тяло. Човек е необходимо да фокусира съзнанието си във висшите три свои принципа (атма-будхи-манас). Колкото в по-голяма степен е осъществил това, в толкова по-голяма степен той може да се счита за свободен. Именно тях трябва да овладее и чрез тях може да функционира свободно. Но да оставим настрана това отклонение. Свободата на волята не означава пълна свобода и независимост от нищо. Това би означавало човек да престане да бъде част от цялото, а това в действителност е ужасно. Свободата е в хармоничното взаимодействие с цялото, т.е. с всички разумни същества, които го съставляват.

Има различни видове болести, с различни причини за всяка от тях. Някои болести отшумяват сами, като Природата и времето са достатъчно добър техен лечител; други оставени сами на себе си, вместо да отшумят, ще влошат нашето състояние. Някои болести са резултат от груповата карма на човечеството, други в нарушения в емоционален живот на отделния човек, трети в нарушения в умствения му живот, четвърти са просто физически наранявания... Първите обикновено са вирусни. Там например хомеопатията едва ли може да окаже пряк ефект. Значи трябва да се използват други традиционни или алтернативни средства (например билколечение). Ако причините са в човешките емоции или мисли, то разбира се истинското излекуване може да дойде само от самия човек с отработване на проблемите на тези нива. Това обаче не изключва необходимостта от смекчаване на последствията, които вече са нарушили здравето ни на физическо ниво. Тук методите могат да са всякакви, като не може да се обобщи по принцип, че едни са по-подходящи от други. Истинският лечител комбинира всички възможни методи и ги прилага според ситуацията, без да отхвърля нито един от тях. Преценката на подходящия метод е може би най-трудната задача пред лечителя, особено като се вземе предвид, че на практика няма лечител, който да владее всички методи и много лечители биха предпочели да излекуват пациента по познатия за тях, но по-неефикасен начин. Всъщност в подобни случаи не е нерядко се случва болестта да е отшуми сама, а намесата на лечителя да е оказала по-скоро плацебо-ефект, отколкото реален такъв.

За неволята: коренът на думата „воля“ в славянския език има значението на искам, желая. Също в определени случаи има значението и на свобода. Пример: волна птица. Под неволя не бива да се разбира не-воля, т.е. да не използваме волята си, а ситуация който е дошла против нашето желание, воля и която ситуация може да се каже, че отнема известна част от свободата ни. Нека не спекулираме с думите в българския език.

Има различни видове болести, с различни причини за всяка от тях. Някои болести отшумяват сами, като Природата и времето са достатъчно добър техен лечител; други оставени сами на себе си, вместо да отшумят, ще влошат нашето състояние. Някои болести са резултат от груповата карма на човечеството, други в нарушения в емоционален живот на отделния човек, трети в нарушения в умствения му живот, четвърти са просто физически наранявания... Първите обикновено са вирусни. Там например хомеопатията едва ли може да окаже пряк ефект. Значи трябва да се използват други традиционни или алтернативни средства (например билколечение). Ако причините са в човешките емоции или мисли, то разбира се истинското излекуване може да дойде само от самия човек с отработване на проблемите на тези нива. Това обаче не изключва необходимостта от смекчаване на последствията, които вече са нарушили здравето ни на физическо ниво. Тук методите могат да са всякакви, като не може да се обобщи по принцип, че едни са по-подходящи от други. Истинският лечител комбинира всички възможни методи и ги прилага според ситуацията, без да отхвърля нито един от тях. Преценката на подходящия метод е може би най-трудната задача пред лечителя, особено като се вземе предвид, че на практика няма лечител, който да владее всички методи и много лечители биха предпочели да излекуват пациента по познатия за тях, но по-неефикасен начин. Всъщност в подобни случаи не е нерядко се случва болестта да е отшуми сама, а намесата на лечителя да е оказала по-скоро плацебо-ефект, отколкото реален такъв.

Има различни видове болести, с различни причини за всяка от тях. Някои болести отшумяват сами, като Природата и времето са достатъчно добър техен лечител; други оставени сами на себе си, вместо да отшумят, ще влошат нашето състояние. Някои болести са резултат от груповата карма на човечеството, други в нарушения в емоционален живот на отделния човек, трети в нарушения в умствения му живот, четвърти са просто физически наранявания... Първите обикновено са вирусни. Там например хомеопатията едва ли може да окаже пряк ефект. Значи трябва да се използват други традиционни или алтернативни средства (например билколечение). Ако причините са в човешките емоции или мисли, то разбира се истинското излекуване може да дойде само от самия човек с отработване на проблемите на тези нива. Това обаче не изключва необходимостта от смекчаване на последствията, които вече са нарушили здравето ни на физическо ниво. Тук методите могат да са всякакви, като не може да се обобщи по принцип, че едни са по-подходящи от други. Истинският лечител комбинира всички възможни методи и ги прилага според ситуацията, без да отхвърля нито един от тях. Преценката на подходящия метод е може би най-трудната задача пред лечителя, особено като се вземе предвид, че на практика няма лечител, който да владее всички методи и много лечители биха предпочели да излекуват пациента по познатия за тях, но по-неефикасен начин. Всъщност в подобни случаи не е нерядко се случва болестта да е отшуми сама, а намесата на лечителя да е оказала по-скоро плацебо-ефект, отколкото реален такъв.

Не

Винаги разчитам и на логиката, и на вътрешното си усещане. Понякога и на случайността. С принципите си гледам винаги да се съобразявам. Последствията са основното нещо, поради което предприемаме дадено действие. Мнението на околните гледам да не ми влияе, но не мога да твърдя, че наистина е така. Сигурно и то ми влияе в някаква степен. От предразсъдъците не мисля, че съм застрахован. Иначе ако мога да ги забележа, не бих предприел някакво действие в резултат на тяхното влияние. Тяхното действие обаче винаги е прикрито. С опита няма как да не се съобразявам. Всъщност забавното е, че опитът може да се свърже както с предразсъдъците, така и с вътрешното усещане.

Ами тъй като при социализма съществуването на душата беше научно необосновано, то съвсем естествено разсъжденията се ограничаваха до човешката личност, а се изключваше човешката душа. Така всестранно развитата личност замести усъвършенстването на човека, което не може да бъде друго освен всестранно (иначе би било непълно), но това усъвършенстване се отнася до душата. Личността съществува няколко десетки години и изразява само част от натрупванията на истинската същност в човека.


Божидар, защо противопоставяш поставянето на цели с приближаването към Бог и с трансформацията в човека? Изхождаш от становището, че целите, които си поставяме задължително са погрешни и ще ни отдалечат. Това обаче не е така. Аз мога да си поставя за цел да се освободя от раздразнението, т.е. в отношенията си с хората да бъда спокоен и уравновесен. Ето че в този случай ще имаме припокриване на целите с вътрешната ни трансформация.

Ти сигурен ли си, че задачите, които човек има за дадено прераждане са чак толкова конкретни? Извинявай за откровеността, но в първия абзац от горните три, твърденията ти са необосновани. С тях поставяш една рамка, която силно ограничава възможностите, които могат да се случат в живота. Именно по отношение на духовното развитие човешкия избор има най-голямо влияние. А изборът е поставяне на цели, които да следваме. В началото може да са погрешни, но е по-добре да си набележиш погрешна цел, отколкото въобще да не си набележиш такава. Всъщност в написаното от теб за кармата и дихармата (трябва да се отбележи, че П. Дънов дава доста по- различно тълкувание на тези думи, от това на изток) забелязах сходни идеи, но не ми е ясно защо отричаш необходимостта именно човекът да си поставя целите и да определя пътя по който да се движи. Все пак способността правилно да си поставяме целите и да използваме своя избор целесъобразно е част от развитието ни. Развитието ни не би било пълно, ако целите ги поставяше някой друг, нещо друго или някаква висша наша част.


Всяко съвършенство е относително. Абсолютното съвършенство е извън всякакви възможности за постигане (освен разбира се ако не съотнесем постигането й към вечността). Според мен е правилно да се откажем от стремежа да бъдем съвършени, да постигнем съвършенството, но не и от стремежа да се усъвършенстваме.


Ти можеш ли да възприемеш директно Бог? Аз не мога. Имам нужда от заместители, които да го ограничат и направят разбираем за съзнанието ми.

Защо наричаш това „духовна цел“?


И защо разглеждаш единствено възможността човек да се съсредоточи върху средствата, сидхите и т.н? Не мислиш ли, че това е само едната от две възможности?


И как можеш да знаеш дали задачите ти имат нужда от медитация или нямат? Не, човек трябва сам да реши за себе си дали има нужда от медитация или не. Сам трябва да реши за себе си дали да стане политик или не. Сам трябва да реши за себе си какво ще е отношението му към жените. Това става в живота на земята, а не на някакво предполагаемо духовно равнище от висшия му аз или от Бог. Съответната инкарнация на човека може да предоставя определени специфични възможности за изграждането и изтънчването на определени качества, както и за отработването на определена част от узрялата карма, но нищо повече от това. Това не означава, че човек не може да работи (и) над други свои качества, ако има желание за това. Подобни ограничения никой няма право да поставя пред човека.

Основното е, че за да се научим да вземаме правилни решения, трябва да използваме волята си. Дори за да приведем волята си в съответствие с Божията воля, също е необходимо да използваме волята си.


Е, аз не говорих за външно овладяване на реакциите... А вътрешното спокойствие и равновесие може да бъде цел. Условията за достигането на това състояние са много, които могат да се приемат като подцели. Те ще изникват едно по едно в опита ни да постигнем основната цел, т.е. вътрешното равновесие.


Да разделим развитието си можем единствено след като сме го преминали или ако предварително знаем абсолютно точно в какво се изразява то.

Няма разделяне на развитието или поне не по начина, който ми приписваш. Конкретните по-големи и по-малки цели свързани с развитието ни възникват напълно естествено в резултат на честното самонаблюдение, в откриването на това по което можем да работим по себе си – да се освободим от някои навици и слабости, да развием определени качества и др. Всичко зависи от това как виждаме себе си и своето бъдеще (т.е. това, което искаме да станем). С развитието ни ще изникват други цели, защото визията ни за това, какво следва да се постигне, ще е променена. Някои от предходните цели могат да отпаднат или вече да ни изглеждат незначителни, докато с други да се получи тъкмо обратното. Нужна е гъвкавост.

Точно колко крайна цел имаш предвид?


Любовта е безгранична, следователно и степените на изявяването й са безгранични. Не може да бъде постигнат завършек в това отношение.

Индивидуалността не може да бъде изгубена, без значение колко човек желае това. Колкото до свободата, не е ли именно индивидуалността, която я постига? Отричането от себе си всъщност означава съизмеримост, а не отхвърляне. Аз съществувам. Въпросът не е дали съществувам или не, а правилно определяне на мястото ми в и взаимовръзката ми с цялото.

Текста във връзка с написаното от мен ли си го подчертал или просто така? Защото написаното от мене не предполага нарушаване на връзката с Бога и немислене за Него.

Тук може да се каже същото. Кой е казал, че човек трябва да мисли само за себе си? В цитирания текст човешката воля е представена в смисъл на разминаване с Божията воля. Но в действителност двете могат да бъдат съвместени, т.е. разминаването съществува само при хората в по-начална степен на своето развитие.

Не

Винаги разчитам и на логиката, и на вътрешното си усещане. Понякога и на случайността. С принципите си гледам винаги да се съобразявам. Последствията са основното нещо, поради което предприемаме дадено действие. Мнението на околните гледам да не ми влияе, но не мога да твърдя, че наистина е така. Сигурно и то ми влияе в някаква степен. От предразсъдъците не мисля, че съм застрахован. Иначе ако мога да ги забележа, не бих предприел някакво действие в резултат на тяхното влияние. Тяхното действие обаче винаги е прикрито. С опита няма как да не се съобразявам. Всъщност забавното е, че опитът може да се свърже както с предразсъдъците, така и с вътрешното усещане.

Доброто е над страстите. Самите страсти са илюзия и зависимост. Има обаче много други начини да се утвърди доброто. „Аз съм“ е основата на „ще бъда“. Без последното не може да има никакво развитие на нивото на което се намират хората еволюционно. Един друг Бог е казал: „Да бъде Светлина!“.

Доброто е над страстите. Самите страсти са илюзия и зависимост. Има обаче много други начини да се утвърди доброто. „Аз съм“ е основата на „ще бъда“. Без последното не може да има никакво развитие на нивото на което се намират хората еволюционно. Един друг Бог е казал: „Да бъде Светлина!“.

Ами тъй като при социализма съществуването на душата беше научно необосновано, то съвсем естествено разсъжденията се ограничаваха до човешката личност, а се изключваше човешката душа. Така всестранно развитата личност замести усъвършенстването на човека, което не може да бъде друго освен всестранно (иначе би било непълно), но това усъвършенстване се отнася до душата. Личността съществува няколко десетки години и изразява само част от натрупванията на истинската същност в човека.


Божидар, защо противопоставяш поставянето на цели с приближаването към Бог и с трансформацията в човека? Изхождаш от становището, че целите, които си поставяме задължително са погрешни и ще ни отдалечат. Това обаче не е така. Аз мога да си поставя за цел да се освободя от раздразнението, т.е. в отношенията си с хората да бъда спокоен и уравновесен. Ето че в този случай ще имаме припокриване на целите с вътрешната ни трансформация.

Личността съществува само в отделното прераждане. Духът (индивидуалността, истинският човек) се изразява чрез личността по време на земния живот на човека. Личността е сбор от всички навици, предразположения, зависимости, които сме създали в този и предходните си животи. Духът е свободен от тези неща. До него може да достигне само това, което съответства на божествената му природа. Сам по себе си духът не „слиза“ в материята, а изпраща нещо като лъч, който после се връща при него с тази част от опитностите ни в земния живот, които могат да достигнат го достигнат (т.е. духовния опит). Другите опитности, които не могат да достигнат до нивото на духа (поради несъответсвие), ще останат на по-ниско (емоционално или умствено) ниво и ще предизвикват следващи инкарнации (т.е. нови личности в които ще се проявят като предразположения и др.), докато не бъдат трансформирани и пречистени.
Може би се изразих малко неправилно. Вярвам в духовната същност на всеки човек, която е едно с духовната същност на всичко съществуващо, безкрайна и съвършена. Що се отнася до отделния човек обаче, това е само един потенциал, който му предстои да разгърне в живота си във вечността. Към отделния човек може да имам доверие, според това каква оценка имам за него, за неговите действия, мисли и т.н. Вяра обаче мога да имам единствено в тази абсолютна и неизменна същност, която наистина присъства в основата на всичко, вкл. на всеки човек, но съзнанието на последния въпреки това може да е доста далеч от нея.




Всички сме индивидуалностти отвъд илюзорното ни самоотъждествяване с личността. Това че фокусът на съзнанието ни е в личността, не означава, че не сме индивидуалностти.