Станимир

„По-лесно е човек да бъде недоволен.“ Съвсем естествено, изразявайки/споделяйки недоволството си, човек го разрежда и започва да се чувства по-добре. Да се замаскира недоволството с усмивка, означава да се потисне. Недоволството обаче може да бъде и трансформирано. Затова преди всичко е необходимо човек да се дистанцира от случващото се, от желанията и мислите си; да бъде повече страничен наблюдател, отколкото участник. Колкото до доволството, има два вида доволство. Едното зависещо от външните условия и друго – независещо. Първото не бих казал, че е умение. То просто ни се случва (също както недоволството). После отминава, след като външните условия се сменят (което е неизбежно). Това доволство може да бъде имитирано, т.е. да се опитваме да заблудим хората, че го изпитваме, докато в действителност не е така. Причините могат да са най-различни, като страх как ще изглеждаме пред другите, гордост, желание да нараним другите демонстрирайки „превъзходството си“ над тях и др. Получава се нещо като имитация на имитацията, тъй като доволството зависещо от външни условия е имитация на истинското безусловно доволство (или по-скоро чувство за пълнота) на духа.

Да, човекът безусловно е носител на всички изконни принципи. Те съществуват в него като потенциал, който обаче всеки човек проявява по-различен начин и в различна степен. Вярвам в духа на абсолютно всеки човек, в същността на всичко съществуващо. В личности и персонифицирани богове не вярвам.


Не съм съгласен. Вярата е към същността на всичко съществуващо, доверието е към отделните индивидуалности проявяващи тази същност в една или друга степен. Вярата е безусловна, доверието зависи от действията и мислите (и то от начина по който примерно аз самия оценявам тези действия) на различните хора.


За мене „Изменното“ и „Неизменното“ не са противоречиви, а състояния на едно и също нещо. Въпросът „Кой?“ също е неправилен. Такъв въпрос предполага персонифициране и ограничаване на Бог. Няма създаване. Всичко си съществува изначално. Въпросът е как ние го възприемаме. Освен това духовните закони винаги са „правилни“. Те включват и обуславят всичко в себе си. Те изразяват същността на всичко съществуващо чрез всичко съществуващо. Значи те се проявяват в различни свои аспекти чрез всички форми във феноменалния свят.

Да, човекът безусловно е носител на всички изконни принципи. Те съществуват в него като потенциал, който обаче всеки човек проявява по-различен начин и в различна степен. Вярвам в духа на абсолютно всеки човек, в същността на всичко съществуващо. В личности и персонифицирани богове не вярвам.


Не съм съгласен. Вярата е към същността на всичко съществуващо, доверието е към отделните индивидуалности проявяващи тази същност в една или друга степен. Вярата е безусловна, доверието зависи от действията и мислите (и то от начина по който примерно аз самия оценявам тези действия) на различните хора.


За мене „Изменното“ и „Неизменното“ не са противоречиви, а състояния на едно и също нещо. Въпросът „Кой?“ също е неправилен. Такъв въпрос предполага персонифициране и ограничаване на Бог. Няма създаване. Всичко си съществува изначално. Въпросът е как ние го възприемаме. Освен това духовните закони винаги са „правилни“. Те включват и обуславят всичко в себе си. Те изразяват същността на всичко съществуващо чрез всичко съществуващо. Значи те се проявяват в различни свои аспекти чрез всички форми във феноменалния свят.

Щом за създаването на един предмет е от значение в какво настроение ще са хората, които го създават, а по-късно и хората, които ще са в съприкосновение с него, защото предметът попива всичките им вибрации, какво да кажем за раждането на едно дете? Чистата любов няма нужда от секс, а опровдаването на желанието за секс идва от ума, а не от интуицията. Умът е този, който ни представя инстинктите и желанията за интуиция. Но дори и да приемем варианта, че една двойка може да осъществи сексуален акт при пълна чистота на мислите и чувствата (което разбира се би било изключително рядко явление) то енергията в този случай, дори и положителна, би била твърде силна за крехкия организъм (нервна система и етерно тяло) на плода, така че отрицателното въздействие отново ще бъде налице.

Щом за създаването на един предмет е от значение в какво настроение ще са хората, които го създават, а по-късно и хората, които ще са в съприкосновение с него, защото предметът попива всичките им вибрации, какво да кажем за раждането на едно дете? Чистата любов няма нужда от секс, а опровдаването на желанието за секс идва от ума, а не от интуицията. Умът е този, който ни представя инстинктите и желанията за интуиция. Но дори и да приемем варианта, че една двойка може да осъществи сексуален акт при пълна чистота на мислите и чувствата (което разбира се би било изключително рядко явление) то енергията в този случай, дори и положителна, би била твърде силна за крехкия организъм (нервна система и етерно тяло) на плода, така че отрицателното въздействие отново ще бъде налице.

Всяка смърт едновременно с това е и едно ново начало. Да, духовната идилия е била прекратена, за да може духовността да бъде постигната отново в бъдещето, но вече съчетана със самосъзнание, мисъл и способност за избор. И тука може да се забележи спираловидния, но и възходящ ход на еволюцията. Упадъкът, загубата на духовността е само привидна. „Бог“ в случая мисля, че трябва да се разглежда по-скоро като всички индивидуални човешки духове, които са принудени да се откаже от състоянието си на блаженство, защото това състояние само по себе си е застой. Погрешно е змията да се отъждествява със сатаната. Поне не в този случай.

Не знам, според мен обявяването на перфекционизма за изцяло отрицателен не е съвсем правилно. Всяка крайност е вредна. Човек в духа си е съвършен и желанието това съвършенство да бъде проявено е изначално присъщо при всички живи същества. Ако се разглежда човек в един отделен момент от времето, то той няма как да се проявява по съвършен начин. Човекът обаче е процес и от тази гледна точка, стремежът към съвършенство е оправдан. Разбира се този стремеж трябва да е съчетан с нужното разбиране, с търпение, с отчитане на моментните ни възможности. Ако последните не ни позволяват да реализираме идеала си за съвършенство, то следва последователно, упорито и търпеливо да работим над себе си и да се научим да действаме според идеала си. Ако не успяваме в желанието си да даваме максималното от себе си, не бива да се отчайваме и да изпадаме в депресии, а твърдо и уверено да се борим за реализирането на този ни стремеж. Проблемът не е в самия перфекционизъм, а в това как приемаме неспособността си да бъдем перфектни в настоящия момент. Така се получава разминаване между стремежа ни за съвършенство (чиято основа, пак повтарям, е в духа) и способността ни да реализираме този стремеж. Тази способност е нещо, което се развива през цялата еволюция. Ако се стремим към нещо, ние трябва да положим съответните усилия да го постигнем, да бъдем търпеливи и настоятелни, да не се отчайваме от трудностите при постигането. Необходимо е да пренасочим съзнанието си от настоящето към бъдещето и към вечността. Тогава желанието ни, да бъдем съвършени в живота си, добива един съвсем различен смисъл. Това е същото желание да опознаем себе си, своята божествена същност и да я проявим.

Притчата наистина е написана красиво и емоционално въздействащо, но... в нея има нещо, което намирам за изключително погрешно. Никой не определя предварително това човек да се въплъти в ролята на престъпник. Дори и кармата. Човек може да се роди с определени предразположения, в семейна среда, която да провокира отрицателните му качества, но дали ще извърши някакво зло дело решава самия човек и то не предварително преди да се роди, а на земята, в условията в които живее. Твърдения от типа: Х. е жесток към хората, защото така е избрал преди да се въплъти на земята и всъщност се жертва за да постави У. на изпитание са нелепи. Подобно нещо могат да направят само изключително високи духове (такива, които вече не могат да се нарекат хора), като при това през цялото време напълно осъзнават това, което вършат и възможните последствия, а не да им се изтрива паметта, както пише в притчата. Но тези духове се стремят към и постигат благотворни резултати и затова действията им не могат да се нарекат „зло“. Действията на обикновените хора обаче, дори и да подпомогнат с действията си други хора, на които са изкали да навредят, не могат да се нарекат „добро“, защото целта е била да навредят.

Изборът е тук на земята и не бива да бягаме от отговорност като се оправдаваме с някакво решение, което душата ни била взела преди да се въплъти. Душите се въплъщават с единствената цел индивидуално и групово развитие, т.е. съзнателно проявление на божествената си същност. А такива договорени „изпитания“, при които освен всичко друго изпитващите забравят, че са изпитващи, само биха спънали развитието и на двете страни. Как може изпитващият да ръководи изпитанието, ако самият той не е наясно със ситуацията?

Същността на всеки човек наистина е божествена и именно това е целта: тази същност да се прояви. Не бива обаче да се бъркат случаите в които проявлението на тази същност е ограничено от невежество, егоистични желания и зависимости, съпътствани с навреждащи действия и случаите, когато тази същност се проявява оказваща благотворно влияние върху живота на земята.

Притчата наистина е написана красиво и емоционално въздействащо, но... в нея има нещо, което намирам за изключително погрешно. Никой не определя предварително това човек да се въплъти в ролята на престъпник. Дори и кармата. Човек може да се роди с определени предразположения, в семейна среда, която да провокира отрицателните му качества, но дали ще извърши някакво зло дело решава самия човек и то не предварително преди да се роди, а на земята, в условията в които живее. Твърдения от типа: Х. е жесток към хората, защото така е избрал преди да се въплъти на земята и всъщност се жертва за да постави У. на изпитание са нелепи. Подобно нещо могат да направят само изключително високи духове (такива, които вече не могат да се нарекат хора), като при това през цялото време напълно осъзнават това, което вършат и възможните последствия, а не да им се изтрива паметта, както пише в притчата. Но тези духове се стремят към и постигат благотворни резултати и затова действията им не могат да се нарекат „зло“. Действията на обикновените хора обаче, дори и да подпомогнат с действията си други хора, на които са изкали да навредят, не могат да се нарекат „добро“, защото целта е била да навредят.

Изборът е тук на земята и не бива да бягаме от отговорност като се оправдаваме с някакво решение, което душата ни била взела преди да се въплъти. Душите се въплъщават с единствената цел индивидуално и групово развитие, т.е. съзнателно проявление на божествената си същност. А такива договорени „изпитания“, при които освен всичко друго изпитващите забравят, че са изпитващи, само биха спънали развитието и на двете страни. Как може изпитващият да ръководи изпитанието, ако самият той не е наясно със ситуацията?

Същността на всеки човек наистина е божествена и именно това е целта: тази същност да се прояви. Не бива обаче да се бъркат случаите в които проявлението на тази същност е ограничено от невежество, егоистични желания и зависимости, съпътствани с навреждащи действия и случаите, когато тази същност се проявява оказваща благотворно влияние върху живота на земята.

Защо търсиш доказателства отвън? Опитай се самата ти да намериш доказателсвата. Опитай се сама да го видиш. Ако някой математик напише сложна формула доказваща някакво взаимоотношение, колко хора ще разберат написаното? Последното ще е разбираемо само за математиците. Ако един художник се опита да изрази някакво чувство в своята картина, колко хора ще го забележат? Ще го забележат само тези, които са развили в себе си съответното усещане. Ти не искаш просто доказателства за Бог, но ти искаш някой да ти ги предостави в такава форма, че да можеш да ги разбереш и ще отхвърлиш всичко останало. Само че Бог е нещо безкрайно и съвършено, а човешката способност за разбиране е ограничена. Всеки може да разбере съвършенството дотолкова, доколкото му позволява собственото съзнание. Чуждото разбиране не ти върши работа. Та дори и да зададеш въпроса: какво е Бог, ще получиш хиляди различни отговора. Когато търсиш доказателства за нещо, трябва да можеш да определиш това, което искаш да докажеш. Значи трябва да си наясно какво разбираш под „Бог“.

Всъщност хората искат свобода. Повечето хора свързват парите със свободата. Те може да искат „Ферари“, но това е по-ограничаващо от това да имаш пари, т.е. сам да избереш и да си го купиш. Хората свързват свободата с възможността да удовлетворяват своите желания, несъзнавайки, че именно желанията ги държат в плен. За удовлетворяването на желанията обаче са нужни пари. Също така хората подсъзнателно усещат, че желанията не могат да бъдат задоволени, а могат да бъдат единствено задоволявани. Получилият „Ферари“, скоро ще привикне към него, но желанието му ще остане. Богатите любители на автомобилите често разполагат с десетки луксозни коли, които държат просто като колекция.

А, за по-фините светове не знам. Колкото и да се опитваме да си представим съзнанието на по-развитите духовно същества, няма как да успеем. Какви са целите и стремежите им, как се чувстват, как възприемат света, страдат ли... ? Просто няма как от сегашната си позиция да разберем това. Но един ден ще станем като тях и ще разберем от собствен опит.

Колкото до това, какъв е стимулът да еволюираме, след като имаме пред себе си цяла вечност за да го направим... Ами, нека да сравним съзнанието на растението и това на човека. Разликата е колосална. Разумно ли е да искаме да останем хора, след като божествения потенциал, който всеки един човек притежава предоставя такива неограничени възможности? Ние не можем да си представим съзнанието на следващото еволюционно стъпало, но то със сигурност ще е много по-обхватно от сегашното. А това, че разполагаме с неограничено време е вярно, но във вселената всичко е взаимосвързано. Всичко си има своя ход на развитие и различните еволюции са строго синхронизирани. Всяко изоставане си има своите тежки кармични последствия, защото всъщност изоставането означава откъсване от общия космичен ритъм. Никой не ни кара насила да се развиваме духовно, но и никой няма да ни чака. Ако не искаме да се качим на влака, влакът няма да чака, докато решим да се качим, а просто в определения момент ще тръгне по своето направление, а ние ще трябва да чакаме следващия. ...

Сега ако разглеждаме еволюцията простираща се във вечността, нещата изглеждат доста абстрактни и неопределени. Но ние като хора си имаме съвсем конкретни цели пред себе си, а постигането (и само постигането) им ще ни даде възможност да съзрем и да разберем следващия етап от своето развитие.

Всъщност не знам дали „ентусиазъм“ е точната дума. Да, може да има и ентусиазъм, но всъщност стремежа към проявление е нещо изначално присъщо на божествената ни същност. А за да може божественото да се прояви в несъвършени форми, то тези форми трябва да се развиват. Стремежа за развитие идва от самата божествена същност в човека (която всъщност е една за всичко съществуващо). Значи липсата на стремеж за развитие идва от материята, от пасивния принцип в природата. Тя е причината за инертността. Последната е необходима за поддържането на цялостта на различните форми чрез които духът се проявява. Но за да имаме развитие, инертността следва да бъде преодоляна. И тук може да се направи връзка с другата тема, където споменах за положителните и отрицателните полюси. В колкото по-голяма степен се проявява духа, толкова по-голямо е съпротивлението от страна на материята. За да се преодолее това съпротивление, степента в която духът се проявява трябва да нараства непрекъснато. Съпротивлението също нараства, и именно в това съпротивление духа натрупва сила и способност за проявление. Това всъщност е еволюцията. Не знам доколко се изразих правилно, но не намирам друг начин.
Накратко: това, което потушава стремежа за развитие е приемането на илюзорните и временни форми чрез които духът се проявява за истински. Ние ставаме зависими от желанията си свързани с тези форми. Ние сме привързани към начина на живот, който водим в момента и това е основната причина да не желаем да се развиваме. Но това всичко е илюзия. В крайна сметка ако се оставиш във властта на материята, тя ще те доведе до деградация. Застоят води до деградация. Това ми е трудно да обясня, но действителността тъй или иначе го потвърждава и всеки може да го забележи около себе си.

„Ако всички хора станат положителни...“ Положителни спрямо какво? За да имаме нещо положително, трябва да имаме и нещо отрицателно. Не може всички хора да са на едно ниво на развитие. Всъщност ако ще разсъждаваме толкова отвлечено трябва да обхванем не само хората но всички същества във вселената. Значи, не може всички същества във вселената да са на едно ниво на развитие. В такъв случай по-еволюиралите (т.е. тези, което са разкрили и са се научили да проявяват божественото в по-голяма степен) винаги ще са положителни спрямо по-малко напредналите същества. За да говорим за някакво равенство, то абсолютно всяко същество във вселената трябва да е съвършено, т.е. да проявява божествената си същност в цялата и пълнота. Това означава и липса на форми, защото няма форма, която да изрази безкрайността. Формата сама по себе си е ограничение, а такова не можем да поставяме по отношение на безпределността и съвършенството. Без форми обаче не можем да говорим за проявление. Всичко съществуващо би било недиференцирано, т.е. едно неделимо цяло. Нещата и в момента са си едно цяло в своята същност, но не и в проявление. А само в проявения свят можем да говорим за съзнание, за живот, да сравняваме и т.н.

„Ако всички хора станат положителни...“ Положителни спрямо какво? За да имаме нещо положително, трябва да имаме и нещо отрицателно. Не може всички хора да са на едно ниво на развитие. Всъщност ако ще разсъждаваме толкова отвлечено трябва да обхванем не само хората но всички същества във вселената. Значи, не може всички същества във вселената да са на едно ниво на развитие. В такъв случай по-еволюиралите (т.е. тези, което са разкрили и са се научили да проявяват божественото в по-голяма степен) винаги ще са положителни спрямо по-малко напредналите същества. За да говорим за някакво равенство, то абсолютно всяко същество във вселената трябва да е съвършено, т.е. да проявява божествената си същност в цялата и пълнота. Това означава и липса на форми, защото няма форма, която да изрази безкрайността. Формата сама по себе си е ограничение, а такова не можем да поставяме по отношение на безпределността и съвършенството. Без форми обаче не можем да говорим за проявление. Всичко съществуващо би било недиференцирано, т.е. едно неделимо цяло. Нещата и в момента са си едно цяло в своята същност, но не и в проявление. А само в проявения свят можем да говорим за съзнание, за живот, да сравняваме и т.н.

А, за по-фините светове не знам. Колкото и да се опитваме да си представим съзнанието на по-развитите духовно същества, няма как да успеем. Какви са целите и стремежите им, как се чувстват, как възприемат света, страдат ли... ? Просто няма как от сегашната си позиция да разберем това. Но един ден ще станем като тях и ще разберем от собствен опит.

Колкото до това, какъв е стимулът да еволюираме, след като имаме пред себе си цяла вечност за да го направим... Ами, нека да сравним съзнанието на растението и това на човека. Разликата е колосална. Разумно ли е да искаме да останем хора, след като божествения потенциал, който всеки един човек притежава предоставя такива неограничени възможности? Ние не можем да си представим съзнанието на следващото еволюционно стъпало, но то със сигурност ще е много по-обхватно от сегашното. А това, че разполагаме с неограничено време е вярно, но във вселената всичко е взаимосвързано. Всичко си има своя ход на развитие и различните еволюции са строго синхронизирани. Всяко изоставане си има своите тежки кармични последствия, защото всъщност изоставането означава откъсване от общия космичен ритъм. Никой не ни кара насила да се развиваме духовно, но и никой няма да ни чака. Ако не искаме да се качим на влака, влакът няма да чака, докато решим да се качим, а просто в определения момент ще тръгне по своето направление, а ние ще трябва да чакаме следващия. ...

Сега ако разглеждаме еволюцията простираща се във вечността, нещата изглеждат доста абстрактни и неопределени. Но ние като хора си имаме съвсем конкретни цели пред себе си, а постигането (и само постигането) им ще ни даде възможност да съзрем и да разберем следващия етап от своето развитие.

<br /><br /><br /> Промяната в мисленето сама по себе си не е достатъчна за да се окаже сериозно влияние върху хората около нас. От съществено значение са вътрешната ни сила и равновесие, увереността, вярата. Също така това как другите ще реагират на една промяна в нашето мислене е доста несигурно. Някои ще се повлияят в положителна посока, докато други ще се опитат да ни окажат яростно съпротивление. Изявяването на положителния полюс от наша страна, задължително ще доведе до засилено проявление на отрицателния около нас. Могат да се променят само тези, които са готови да се променят. Ние всъщност с положителното си мислене само стимулираме същото мислене и в околните, но изборът си остава техен.

Да. Но има и някои разлики. Злото е краткотрайно. Оставено само на себе си, то се изчерпва и самоунищожава. Доброто ще се прояви наред със злото, но формата му на проявление може да е доста необичайна за обикновеното човешко мислене. Примерно: проява на търпение, докато злото достигне до задънена улица, изчерпвайки се. Това може да бъде проява на доброто, въпреки че повечето хора ще го определят като бездействие.

<br /><br /><br /> Промяната в мисленето сама по себе си не е достатъчна за да се окаже сериозно влияние върху хората около нас. От съществено значение са вътрешната ни сила и равновесие, увереността, вярата. Също така това как другите ще реагират на една промяна в нашето мислене е доста несигурно. Някои ще се повлияят в положителна посока, докато други ще се опитат да ни окажат яростно съпротивление. Изявяването на положителния полюс от наша страна, задължително ще доведе до засилено проявление на отрицателния около нас. Могат да се променят само тези, които са готови да се променят. Ние всъщност с положителното си мислене само стимулираме същото мислене и в околните, но изборът си остава техен.

Това, което пиша съм приложил по отношение на себе си. Няма как обаче да го приложа по отношение на други хора – всеки сам трябва да го направи.

Когато си мислиш, че си нещастна, просто си представи колко по-нещастна би могла да бъдеш. Методът е даван от много хора, вкл. Б. Дуно. Радвай се, че си спала в топла стая вместо на улицата; радвай се, че не си в положението да гладуваш по няколко дни; радвай се, че не си тежко болна; радвай се, че можеш да четеш, а не си неграмотна... За да си щастлива трябва да се научиш да цениш това, което имаш. В противен случай все ще преследваш нещо, а то никога няма да ти донася удовлетворение. Когато мислиш прекалено за това, което ти липсва, е нормално да се чувстваш нещастна. Да, хубаво е да имаш желания и стремежи, но къща се гради върху стабилна основа. А основата е това, което притежаваш (това което си) в момента. Недей го отричай и омаловажавай.

Хармонията и спокойствието няма да дойдат отвън. „Не знам какво да направя“, „не знам как ще дойде момента в който да съм наясно със себе си“, „толкова съм объркана“, „никаква светлинка няма в тази дупка в която съм изпаднала“ – това са все извинения, отказ да приемеш спокойно случващото се в (положително или отрицателно).
Задавам си и въпроса: дали не влагаш повече енергия и желание в нещата, отколкото е необходимо? Крайностите са еднакво вредни. Дали в стремежа си да постигнеш хармония не прекаляваш с усилията си? Насилието никога не може да доведе до хармония.
Това, че „не можеш да мълчиш“ всъщност не е ли същото желание да направиш нещо. Имаш енергия, но не успяваш да я канализираш. Оттам идва и цялото неудовлетворение, чувството за липса на реализация. Търсиш да постигнеш някакви видими резултати и се самозалъгваш, че те биха могли да осигурят хармонията и щастието ти. Задаваш си въпроса: „какво трябва да направя за да бъда щастлива?“, но всъщност каквото и да направиш, то няма да ти донесе щастието. Опитай се ясно да осъзнаеш разликата между: „когато правя ... се чувствам щастлива“ и „правя ... за да се чувствам щастлива“. Във втория случай щастие няма да намериш. Прави нещата не за да бъдеш щастлива, а защото си щастлива. Щастието е наш избор, както и нещастието. Глупаво е да се търси причина, поради която да бъдем щастливи.

Това, което пиша съм приложил по отношение на себе си. Няма как обаче да го приложа по отношение на други хора – всеки сам трябва да го направи.

Когато си мислиш, че си нещастна, просто си представи колко по-нещастна би могла да бъдеш. Методът е даван от много хора, вкл. Б. Дуно. Радвай се, че си спала в топла стая вместо на улицата; радвай се, че не си в положението да гладуваш по няколко дни; радвай се, че не си тежко болна; радвай се, че можеш да четеш, а не си неграмотна... За да си щастлива трябва да се научиш да цениш това, което имаш. В противен случай все ще преследваш нещо, а то никога няма да ти донася удовлетворение. Когато мислиш прекалено за това, което ти липсва, е нормално да се чувстваш нещастна. Да, хубаво е да имаш желания и стремежи, но къща се гради върху стабилна основа. А основата е това, което притежаваш (това което си) в момента. Недей го отричай и омаловажавай.

Това, което пиша съм приложил по отношение на себе си. Няма как обаче да го приложа по отношение на други хора – всеки сам трябва да го направи.

Когато си мислиш, че си нещастна, просто си представи колко по-нещастна би могла да бъдеш. Методът е даван от много хора, вкл. Б. Дуно. Радвай се, че си спала в топла стая вместо на улицата; радвай се, че не си в положението да гладуваш по няколко дни; радвай се, че не си тежко болна; радвай се, че можеш да четеш, а не си неграмотна... За да си щастлива трябва да се научиш да цениш това, което имаш. В противен случай все ще преследваш нещо, а то никога няма да ти донася удовлетворение. Когато мислиш прекалено за това, което ти липсва, е нормално да се чувстваш нещастна. Да, хубаво е да имаш желания и стремежи, но къща се гради върху стабилна основа. А основата е това, което притежаваш (това което си) в момента. Недей го отричай и омаловажавай.

<br /><br /><br /> Промяната в мисленето сама по себе си не е достатъчна за да се окаже сериозно влияние върху хората около нас. От съществено значение са вътрешната ни сила и равновесие, увереността, вярата. Също така това как другите ще реагират на една промяна в нашето мислене е доста несигурно. Някои ще се повлияят в положителна посока, докато други ще се опитат да ни окажат яростно съпротивление. Изявяването на положителния полюс от наша страна, задължително ще доведе до засилено проявление на отрицателния около нас. Могат да се променят само тези, които са готови да се променят. Ние всъщност с положителното си мислене само стимулираме същото мислене и в околните, но изборът си остава техен.

Хармонията и спокойствието няма да дойдат отвън. „Не знам какво да направя“, „не знам как ще дойде момента в който да съм наясно със себе си“, „толкова съм объркана“, „никаква светлинка няма в тази дупка в която съм изпаднала“ – това са все извинения, отказ да приемеш спокойно случващото се в (положително или отрицателно).
Задавам си и въпроса: дали не влагаш повече енергия и желание в нещата, отколкото е необходимо? Крайностите са еднакво вредни. Дали в стремежа си да постигнеш хармония не прекаляваш с усилията си? Насилието никога не може да доведе до хармония.
Това, че „не можеш да мълчиш“ всъщност не е ли същото желание да направиш нещо. Имаш енергия, но не успяваш да я канализираш. Оттам идва и цялото неудовлетворение, чувството за липса на реализация. Търсиш да постигнеш някакви видими резултати и се самозалъгваш, че те биха могли да осигурят хармонията и щастието ти. Задаваш си въпроса: „какво трябва да направя за да бъда щастлива?“, но всъщност каквото и да направиш, то няма да ти донесе щастието. Опитай се ясно да осъзнаеш разликата между: „когато правя ... се чувствам щастлива“ и „правя ... за да се чувствам щастлива“. Във втория случай щастие няма да намериш. Прави нещата не за да бъдеш щастлива, а защото си щастлива. Щастието е наш избор, както и нещастието. Глупаво е да се търси причина, поради която да бъдем щастливи.