Йордан Анов

When I Am Laid In Earth

Няма никаква неотменима, съдбовно-обречена, екзистенциално-онтологическа насоченост към цялостност нашето битие, в захвърлеността ни заедно с другите "накъм смъртта" (Sein zum Tode), а по-скоро пропадащо, рухващо, разпадащо се битие (verfallendes Sein), ако си послужим с философския език на Хайдегер.

Смъртта е нашият личен "пясъчен бряг", който ни подронва вътрешно, докато в един момент не рухнем и не се разпаднем напълно на неограничени части, налични от самото ни начало в нас и дори предналични. Това окончателно "рухване" може да стане по-рано или по-късно, както и ние можем доброволно да се себеразрушим, втурвайки се към смъртта ...

Напълно в този дух, смъртта не е никакво noch nicht Vorchandenes (още не налично), а едно предшествие и предстоене (Bevorstand).

Пред-стоя в отношение към миналото.
Всички неща са ни чужди, само времето е наше.




Ако искаш животът да е изпълнен, не трябва да добавяш към годините, а да отнемаш от желанията.

Предприехме развлекателни пътувания, за да се отърсим от налегналата ни тъга, тежка тъга.
Но всуе - не успяхме да разведрим духа си.

Ти си мислиш, че това се е случило само на тебе, и се чудиш като на нещо необичайно, че едно толкова дълго пътуване и разнообразието на толкова много места не са отърсили ума ти, душата ти от тъгата и от тягостта.

Ала напразно си пресичал широкото море - тебе ще те преследва и последва, където и да пристигнеш.
Какво се чудиш, че пътешествията ти не били полезни с нищо, когато разнасяш себе си навсякъде?!

Същата причина те притиска, която те е подгонила. Какво биха могли да ти помогнат новите земи, хора, градове, мятането насам-натам, когато се опитваш да избягаш от самия себе си и същевременно си оставаш същият - навред разнасяш себе си, а не друг човек?

Стани друг! Промени се! Измени духа си и тогава тъгата ще отпадне!
Питаш защо бягството не помага ...

О, трябва да се свали бремето на духа - преди това никое място няма да ти хареса ...

Тази мечта прилича на онази люшкаща се пророчица обзета от външна, макар и божествена сила, опитваща се всячески да се отърси от обзели я я Бог.
Така и ти, тръскаш с усилие товара си, мяташ се в пътувания насам-натам.
Ала тежкият товар на кораб, люшкан сред вълните, трябва здраво да се фиксира и да се стегне в центъра, защото ако движи по палубата от единия към другия борд, може да обърне кораба.

Болните хора не се тръскат и разнасят насам-натам, а се лекуват на място. Така и болният дух трябва да се концентрира и стегне - да смени своя хабитус, тогава и ще оздравее.

Бихме казали на някой днешен духовно болен човек - какво мечтаеш за Хималаите, какво мечтаеш за Рила?
Какво се катериш по Рила?
Нима мислиш, че едно летуване при седемте рилски еера, едно танцуване на паневритмия или курс по евритмия ще те направят по-добър, без да се отърсиш първом или паралелно с това от пороците си?

Това, от което се нуждаеш е ежедневна духовна практика и коренно нов хабитус, нуждаеш се от изцяло нови неща, които да те фиксират здраво и да трансформират теб самия при неотменимо твоите истински неща.

По-важно е кой и какъв ще пристигнеш, отколкото къде. И щом бди духа върху себе си, духът не се обвързва с никое определено място.

Защото не съм родена за един ъгъл: целият свят е моя Родина.

We all grab the cards Tarot at once, some of the pictures aligned with other pictures recall to me the story that has brought me HERE, I try to recognize what happened to me and to show it to the others, who meanwhile are also HUNTING there among the cards, pointing a finger at one card or another, and NOTHING fits properly with anything, and we SNATCH away from one another, and we SCATTER them over the table.

Ако някога напиша книга, то тя няма да е за Таро, а ще е за Oкеаните.
Атлантическият - пред него споделяш, пред Тихият - обезумяваш.
Не си спомням по-дълбоки откровения на брега на Западния Атлантик, вторачена у последното Слънце, залязващо, точно в 8:00 часа.
Виждаш оранжево-червено-розовия му диск да се отдалечава от хоризонта, а ти умислен, пропускаш отново мига да кажеш "добър ден, вечер". Ала го следваш по брега. Тичаш.

Препускаш към Залеза. С устрема на самоубиец.

Два прилива и два отлива - всеки път бягаш по 100 метра навътре или навън, играем си на криеница с Луната - отшелница.

Ала, накрая, идва време да си кажем - "ще се видим отново утре".

...

Когато нямаш свой дом, скиташ по чуждите.


- I will sell to you, the unknown visitor must have replied.
- What do you want in return?

The answer we all expected was "Your SOUL".

Ще рече, че противположностите са обусловени и са много мощни - неслучайно китайската философия ги обявява за космически принципи. (Ин и Ян).
Колкото повече се стремим да разделим противоположностите, толкова по-голяма става тяхната мощ.

Ако едно дърво израства до небето, коренът му стига долу до Ада, казва Ницше - но горе и долу е едно и също дърво.
Излишно е да разделяме двете в различни персонификации: Бог и Дявол.

А виждането на действителността, е виждането на най-висшата реалност.
Защото виждането на Духа е самоосвобождаване - на психологически език това значи, че колкото по-голямо значение придаваме на несъзнавания процес, толкова повче се откъсваме от света на желанията и разделените противоположности и толкова повече се приближаваме до състоянието на несъзнаваност, което се характеризира с единство, неопределеност, безвремие.
Аз - цялостната личност - das Selbst - от нейното оплитане в страдания и борби.

И тук психологията е съгласна с това, дотолкова, доколкото това се отнася до нейните задачи.

Ако някой е способен да прекара живота си, облечен в кожи на газела, без да се интересува от политика, клюки, евтини истории за чужди животи, тогава мога да погледна случая благосклонно.

Но, йога в София, на уличен булевард или в закътан затворен комплекс в известен квартал - е духовно мошеничество.

We come out of the darkness, no, we enter; outside there is darkness, here something can be seen amid the smoke; the light is smoky, perhaps from candles, but colors can be seen, yellows, blues, on the white, on the table, colored patches, reds, also greens, with black outlines, drawings on white rectangles scattered over the table.

There are some SWORDS slaching at us, among the leaves, the ambushes in the darkness where we were lost, luckily we saw a light in the END, a DOOR, there are some gold COINS that shine, some CUPS, this table arryed with glasses and plates, bowls of stemaing soup, tankards of wine; we are safe but still HALF-DEAD with fright; we can tell about it, we would have plenty to tell,each would like to tell the others what happened to him, what he was forced to see, with his own eyes in the darkness, in the silence.

...

Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали.

Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младото момиче погледнали сърцето на жената. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се били образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни старата жена и недоумявали как било възможно да твърди, че нейното сърце е по-хубаво. Младото момиче, като видяло в какво състояние е сърцето на старицата се разсмяло и казало: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е идеално, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?"
"Да", отговорила старицата, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменила за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдала любовта си. Аз всеки път съм откъсвала по едно парче от сърцето си и съм го подарявала, понякога и на мен са ми подарявали късче сърце, което съм поставяла на мястото, от което съм откъсвала от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога не са съвпадали. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявала от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това пък са празните бразди, които са останали.

Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.

...

Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно!
- Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно!
-Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
аз ще стана празен кръстопът,
който само ветрове ще веят.



Едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.



Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.