Търси в Портала

Здравейте, Имам следния въпрос. В създалата се ситуация на изолация и лошо време, всички хора прекарват доста време в медиите и социалните мрежи. Аз не правя изключение. Случва ми се обаче да попадам на групи или индивиди, с които да имаме различно мнение и спорове възникват. Аз усещам как ме всмукват тези спорове и ме завладява една емоция, която мога да опиша само като садистичнно удоволствие да дразня другите и да ги тъпча. Да, обикновено пиша становище, зад което стоя и понякога съм права. Трудно е да се реши в един спор кой крив, кой прав, но когато нещо ме издразни аз си казвам мнението. Има хора, които отреагират меко, но има и разни дето са си повяарвали прекалено ,много и раздават своята 'правота' налява и надясно, като си позвояват да съдят и да всяват вина в отсрещния. Така ме ядосват тези, че независимо дали са прави или не, в мен се събужда дива ярост да ги унищожа.. в спора. И съм крайно цинична и саркастична. Емоцията , която ме завладява е толкова силна, че дори и да усещам, че ме трови самата мен, не мога да се спра или да се откъсна от спора , докато последната дума не е моя. Не че това ми носи някакво удовлетворение в крайна сметка, освен че съм си навила на ината. Та, въпросът ми е как да излизам галантно от спора, без да трябва да се съгласявам с другия, защото той не винаги може да е прав. Как да изляза така че да имам удовлетворението от водения спор и да се чувствам като победител в себе си, а не на всяка цена надмогнал другия, особено ако не съм права? Преди да ми кажете не си губи времето в социалните платформи, бих искала да намеря друго разрешение на проблема, защото утре такъв спор може да възникне в истинския живот и тогава няма да разрешиш проблема изключвайки компютъра, бих искала житейски съвет както се казва, макар че нещата при мен са на по-дълбоко емоционално ниво.

Мъдрите писания казват, не трябва да живееш в очакване на нещо, защото крайният резултат може да те разочарова, но трябва да живееш със страст. Ето това е другата моя голяма дилема и травма. Сектата години назад ми поряза страстта за живот. Всичко светско беше погрешно и низше, грешно и греховно и отдалечаващо от Бога според тях. А тъй като моите човешки страсти ме бяха довели до тази секта, и до това наказание, умът и съзнанието и тялото ми го възприеха като всяка страст, всеки порив за живот е погрешен, всичко престана да има смисъл. Те взеха тази част от мене и ми я прерязаха, както се прерязва вена, откъснаха ми желението за живот, и аз започнах да водя псевдо живот. После дори и да осъзнавах какво се случва с мен, не можех да преработя наново тези базови подъсзнателни промени извършени в моето подсъзнание без моето съгласие и против моята воля. Исках н якак си да си върна старите понятия, разбирания и страст за живот и не мо жех, всякаш се опитвах да си зашия откъснаѝт крайник, но колкото и да го шиех, той просто висеше безжизнен на останалата част от тялото ми , но не беше част от него. Чак сега разбирам какво са ми взели. Днес четох за страстта. Пишеше така: ‘Страстта е е устремът, подтикващ ни да израизм своята истинска същност. Никога не отричай страстта, защото това означава да отречеш Този който си и който наистина искаш да бъдеш. Убиеш ли страстта, убиваш Бога. ..Дори и според светските представи е така – ако не низпитваш страст, все едно не си жив.‘ Точно описание на моя живот за повече от 10г., псевдо живот без страст. И все още преживявам тези останки от това гибелно време, все още чувствам неудобство, нерешителност да изпитвам страст към нещо, недай си боже плътска страст. Все още се оглеждам притеснено през рамо да не би да ме налегне главоболието и ступорните или тревожни разстройства, които ме държаха по дни и седмици. След толкова години ходене по мъките, това толкова се е врязало в съзнанието ми, че още ми е много трудно да мисля нормално, да изпитвам наслада от постиженията си, радост и удовлетворение от себе си. Та, да не се живее в очакване пишат мъдреците. Може би това има преносно значение, но питам аз, как да не живеем в очакване? Нима не можем да имаме очкавания от живота или стремежи? Или това са две различни неща?? Например не може да не мечтая да срещна мъжа на мечтите си, или да намеря работата, която да ме прави щастлива, не мога да нямам такива очаквания. Ако живея живота си без очаквания, не би трябвало да се стремя към нищо. Как да живея без очаквания, но със страст? Да правя нещата , които обичам, но без да се стремя към нищо, без да очаквам? Вие как мислисте?

Много интересно мнение от един от форумите. Аз пък мисля,ч е молитвата не само че няма нищо общо с очакванията, а дори е противоположна на тях. За мен молитвата се състои само в благодарност към Бог. Ако все пак нещо поискаме, то е казано какво точно в господнята и в добрата молитва: - Хляба наш насъщний, дай го нам днес и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници. Не ни въвеждай в изкушение, но избави нас от лукаваго, и изпроводи ни Духа Си да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление. Научи ни да правим Твоята Воля, да осветяваме Твоето Име и да Те славословим винаги. Осветявай духа ни, просвещавай сърцата ни и ума ни, да пазим Твоите заповеди и повеления. Вдъхвай в нас с присъствието Си чистите Си мисли и ни упътвай да Ти служим с радост. Живота си, който посвещаваме на Тебе, за доброто на нашите братя и ближни, Ти благославяй. Помагай ни и съдействай ни да растем във всяко познание и мъдрост, да се учим от Твоето Слово и да пребъдваме в Твоята Истина. Ръководи ни във всичко, което мислим и вършим за Твоето Име, да е за успеха на Царството Ти на Земята. Храни душите ни с Небесния Си хляб и укрепявай ни със силата Си, да успяваме в живота си. Като ни даваш всичките Твои благословения, приложи и Любовта Си, да ни е вечен закон. Можем ли да имаме очаквания към Бог за тези желания? Или от нас зависи доколко ще приемем всичко това...