Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
БОРИС ГЕОРГИЕВ - по случай 111 години от рождението му
Началото на века. Духът на човечеството се подготвя за завършека на една еволюционна фаза. В областта на духовността и науката се засаждат семена, които ще дадат плод в края на века.
Един велик художник, приел съдбата на „скитника-мечтател", събира в платната си образите на едни от най-великите духове на своето време, движещи напред човешката история.
Роден е на 1. 11. 1888 в гр. Варна. Съдбата му на космополитен дух се проявява още в юношеските години, когато баща му решава да се пресели в Петербург заедно с многодетното си семейство. Художническата дарба на 14-годишния Борис е забелязана и той е подпомогнат от меценати да следва живопис в Художественото училище, принадлежащо на Дружеството за поощряване на изкуствата в Петербург, ръководено от Николай Рьорих. Неговата фигура несъмнено има мощно влияние не само за формирането на бъдещия художник, но и за неговото духовно развитие.
През 1909 Борис Георгиев учи живопис в Мюнхен при известните творци Анжело Янк, един от създателите на сецесиона, и Петер фон Холм, майстор на графиката. На 21 години художникът решава да посети страната, която го привлича особено – Италия и поради липса на средства изминава пеш разстоянието от Мюнхен до Неапол. С торба на гърба и скитническа тояга, той прекосява Европа от Норвегия до Испания, през франция, Италия и Швейцария.
„Случи се моят път да бъде тоя на странника-мечтател, който минава през живота без някаква практична цел, от място на място, със своите блянове, радости и скърби, афоресан от практичните и „порядъчните" хора като чудак, непрокопсан и авантюрист, чиято най-голяма утеха е било съзерцанието, непосредното общение с природата и интимната духовна дружба с хората."
Големите градове не го привличат, любимо място на художника в този период са италианските Алпи. До 1914 година той се уединява в месността Вал Сугано заедно с по-малката си сестра Катя, чийто светъл образ присъства на много от платната му. Войната го принуждава да напусне планините, наскоро след това обичната му сетра Катя умира във Флоренция, на 19 години. Художникът я изобразява на едно от най-известните си платна „Скитникът и неговата сестра", подсказващо, че душата й продължава да го следва в житейския му път.
През 1920 година Борис Георгиев има участие в Римската национална изложба, отбелязано в едно от най-значителните римски списания „Емпориум".
През 1921 година Борис Георгиев довежда семейството си от СССР в родината.
Той се свързва с кръга около списание „Хиперион", създава и проекта за корицата на списанието. Оттогава започват и близките му връзки с българския културен елит от това време, между които се откроява приятелството му с Теодор Траянов, продължило до смъртта на поета.
Изложбите му в Пловдив, В.Търново, Стара Загора са радушно приети.
В този период в България има едно духовно присъствие, което по един или друг начин влияе върху културната и духовна атмосфера на страната, върху интелигенцията, а непряко и върху обществения живот. Духовният учител Петър Дънов е естествен магнит за всички пробудени души и през 1922 година Борис Георгиев го посещава на „Изгрева". Запазен е портрета на Учителя, който той прави по това време.
Съдбата му го тласка да замине отново за Италия през 1922 година, но вероятно преживяното на „Изгрева" е причина да напише в писмо до приятел:
"Огорчен, че живея в една епоха на краен материализъм и на разрушаване на свещените ценности във всички лагери, особено в сектора на изкуството, аз потърсих убежище в живота на скитника по всички континенти, за да позная най-добрите творби в областта на изкуството в историята на човешката цивилизация, да изследвам обичаите и навиците на народите, и да потърся приятели между човешките същества и творенията на природата.
Изкуството би трябвало да бъде една религиозна мисия и призвание на артиста, той трябва да сътрудничи на всяка почтена дейност на голямото човешко семейство, за да се създаде един по-добър свят на братство и отношения между отделните индивиди и нациите."
„Исках да изобразя идеята на най-важния образ на човека, носител на мир, любов, хармония и милосърдие между всички живи същества в живота, какъвто поетът, мислителят, любещият и пантеистично религиозният човек си го представя. Това е образът – символ на оная абсолютна етическа идея – закон на любовта, чиято сила чувстват всички безсловесни същества, подложени на същите страдания и ужаси от жестоко самоизтребление..."
„Ще гледам да се върна по-скоро в България и да осъществим проекта за една колония в планината, където да можем да се освободим от ужасното робство на обществото и чрез физически труд да задоволим скромните си нужди и потърсим вдъхновение за изкуството."
Следват години на работа и успешни изложби в Италия. В 1928 година Борис Георгиев заминава за Берлин, където се запознава с Алберт Айнщайн. Между два велики човешки духа се заражда приятелство, взаимен респект. Борис Георгиев рисува портрет на великия учен и в знак на приятелство, му го подарява. Айнщайн отговаря с благодарствено писмо, в което четем: „... Вашето изкуство ме накара да се почувствам в ония сфери, гдето далеч от земните неволи и страдания душата намира отмора. След като се съсредоточих в съзерцание върху портрета, който Вие ми направихте, чувствам нужда да ви благодаря от сърце. Ние, бедните сенки на една преходна действителност, чувстваме носталгия и неосъществима любов към един друг, непостижим свят."
Айнщайн съдейства за организирането на голяма изложба на Борис Георгиев в галерията Шулте в Берлин, която преминава с успех.
През 1931 година Борис Георгиев успява да осъществи една своя дългогодишна мечта – той потегля за Индия. Съдбата пожелава да го срещне още на парахода с Махатма Ганди и неговата съпруга, които по това време се завръщат от конгрес в Лондон. Борис Георгиев вижда в лицето на Ганди „пророк и светец". По-късно той посещава Ганди в ашрама във Вардха и успява да направи една малка скица, по която после прави портрет. В Индия художника тръгва по маршрута на Рьорих и прекосява цялата страна, като достига до Цейлон. В Бенгалия той е поканен от Рабиндранат Тагор, с когото се познава от по-рано, да преподава живопис в неговия университет. Художникът обаче има друга програма.
Той продължава своите пътувания и срещи, които го сближават с най-значителните политически дейци като Джавахарлал Неру, Пандит Малавия, влиятелни управници и благородници, сред чиито портрети се открояват и прекрасните женски образи на турската принцеса Нилуфар, съпруга на Хайдерабатския престолонаследник, Дурре Шевар, дъщеря на последния турски султан Мехмед Рашид и съпруга на индийски махараджа, принцеса Амрит Каур Сингх. Принцеса Амрит Каур - една изключителна жена, която е вдъхновителка на Всеиндийския женски съюз и впоследствие, министър в правителството на Неру. Тя съпровожда художника в неговите пътешествия в Хималаите, присъства и на срещата му с неговия учител Рьорих, която се осъществява през 1935 година в с. Нагар в Хималаите.
През 1936 година Борис Георгиев напуска Индия. За кратко време той се завръща в България и отпътува за Рим, където през 1937 година урежда голяма изложба, посрещната възторжено от критика и публика. Почестите, славата, благополучието, които притежава, не са в състояние да задържат този странстващ дух завинаги и през 1951 той заминава за Бразилия, където остава четири години. Неговото изкуство е високо оценено и там, но Борис Георгиев се завръща в Италия през 1956 година. Европа на модернистичното изкуство не е толкова благосклонна към художника и в врая на живота си той отново среща оскъдицата. На 9.IV.1962 година художникът е погребан във Флоренция, при любимата си сестра Катя.
Използвани са материали от книгата на И. Михалчева „Борис Георгиев"
„Преди да дойда до последната гара, аз ще оставя произведенията си на моята скъпа родина, за да си спомня за един нейн син, който с трудна борба и много скръб в живота си, се е старал да покаже със своето изкуство, колкото и скромно да е то, че и ние българите сме сътрудничили в областта на общочовешките идеали."
„Портретите са за мен изследване на човешката душа, извън въпросите на чистата живопис, с желание да открия във всяко същество по-добрите качества на доброта и духовност. Аз имах щастието да нарисувам образите на хора, които най-добре представят нашата епоха, и търсейки да ги разбера духовно, да стана с тях приятел и да изразя във формите на живописта тяхната душа."