Да ви даде, XIII серия, том II (1929-1930)
6. Две лепти
21. Беседа от Учителя, държана на 19 януари, 1930 г. София. – Изгрев.
„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ *)
„Две лепти“. Както виждате, в цитирания стих, двете лепти, един малък повод, обръщат вниманието на Великия Учител. Когато богатите и учените туряха изобилно в съкровищницата, Христос не обърна внимание на това. Обаче, когато една бедна вдовица тури две лепти в съкровищницата, Христос спря вниманието си върху този акт.
Като изучавате живота и проявите на хората, както и на всички живи същества, вие забелязвате едновременно два стремежа: единият стремеж е към великото, грандиозното; другият – към малкото. Например, докато е малко, детето има стремеж да порасне, голям човек да стане. Този стремеж на детето да стане голям човек, като баща си, като дядо си, му дава импулс да пъпли, да учи, да се развива. Като се посади в земята, семето също така се стреми към нещо голямо: да покълне, да израсте нависоко, да цъфне и плод да върже. Тревата също се стреми да стане висока, да надмине цветенцата, които растат около нея. Добро е желанието на човека, както и на всички живи същества да пораснат, да станат големи. Това е задача и на природата. И природата се стреми да изкара нещо велико от малките неща. Следователно, човек трябва да поддържа в себе си идеала да стане велик. Ще кажете, че човек не трябва да бъде амбициозен. Зависи, каква е амбицията на човека. Без амбиция човек не може да напредва. И ученият, и добрият човек, и светията имат амбиция, но разликата между тяхната амбиция и тази на обикновения човек е голяма. Човек трябва да се стреми да придобие толкова знание, колкото може да носи. Да учи, да придобива човек знания, това не е амбиция. Учението е непреривен процес. Докато живее на земята, човек все трябва да учи. И 120 годишен да е, той пак трябва да учи, да чете, да добива нещо ново.
Мнозина имат криви разбирания за нещата. Те мислят, че човек може да учи, само докато е млад. Щом остарее, той не може да учи. Значи, само младият може да учи; само младият има право да си поживее. Остарее ли, човек трябва да се предаде на пост и молитва, да изправя погрешките на миналото си. Това отчасти е право, но не изцяло. Докато е млад, човек яде и пие, а на старини плаща. Дойде ли краят на годината, т.е. старостта, човек трябва да приключи сметките си. Ако има средства да изплати дълговете си, работите лесно се уреждат, но какво ще прави, ако няма средства? Щом няма средства, той трябва да прави условия с кредиторите си, да отложат полицата му за известно време. Когато яде и пие, човек трябва да мисли за плащане. Ако не мисли, ще дойдат глобите. Ще кажете, че банкерът и бакалинът са богати хора, няма защо да бързат с изплащане на дълговете си. Ако искат да не се разправят с длъжници, да не са ставали бакали и банкери. Лесно се говори така, но за да стане човек бакалин, банкер, учен, владика, проповедник, музикант, инженер, лекар, има дълбоки причини. Всяка проява крие зад себе си някаква дълбока причина. Когато не иска да работи, човек намира, че някои професии не струват. Например, той казва, че не струва човек да става лекар, да се занимава с болни хора, да прави операции. Всяка работа е велика, когато се изпълнява съзнателно и на място. Ако няма лекари, кой ще помага на болните? Ако е въпрос за операции, всички хора правят операции. Кой баща, или коя майка, например, не правят операция на детето си? Когато детето греши, родителите му правят операция, с цел да го възпитат. Думата „оперирам“ означава действам. Значи, добре е да оперира човек, но да бъде майстор и да прави операцията навреме и на място. Вземе ли нож в ръка, човек трябва да знае, къде и как да реже.
В една от драмите на Шекспира се разправя за един договор, сключен между евреин и християнин. Последният взел от евреина голяма сума назаем, с условие да я изплати след известен срок. Обаче, евреинът направил следното предложение: ако на определения срок християнинът не може да изплати дълга си, ще се отреже парче месо от тялото му. За тази цел трябвало да се пристъпи към изпълнение на договора. Като се видял пред невъзможност да се подложи на такава операция, християнинът се обърнал към съда, с молба там да разрешат въпроса. Съдията бил умен и съобразителен човек и решил спора в следния смисъл: евреинът има право да отреже парче месо от тялото на християнина, но с условие, ако отреже един грам месо повече от определеното количество, ще плати с главата си. При това условие евреинът се отказал да изпълни договора. Като не бил сигурен в ръката си, той се страхувал, че при тази операция ще трябва да плати с главата си. По този начин християнинът отървал кожата си. Ще кажете, че евреинът бил жесток човек. Евреинът бил алчен за пари, но и християнинът не трябвало да бъде толкова глупав, да подписва такъв договор.
Съвременните хора, религиозни и светски, говорят за Бога, описват Го, но описанията и понятията им са съвършено различни. Никой човек няма ясна представа за Бога. Те казват, че човек е създаден по образ и подобие Божие, но какво всъщност е Бог, не знаят. Те не могат да Му дадат никакъв образ. Други казват, че познават Бога дотолкова, доколкото се проявява в човека. Трети пък си представят Бога такъв, какъвто Моисей Го описал. Моисей се е разговарял с Бога, слушал е гласът Му, но никога не Го виждал. При това Моисей беше един от великите посветени. Той познавал законите на светлината, на електричеството и на магнетизма, на биологията. Като се явил пред фараона, Моисей извършил големи чудеса, които почивали на известни закони. Велико е било учението на Моисея, но след смъртта му неговите ученици го изопачили. Разбиранията на учениците му били ограничени, вследствие на което те несъзнателно изопачили учението на Моисея и създали особено учение – моисеизъм. Така постъпиха и учениците на Христа с учението на своя Учител. Първите ученици и последователи на Христа предавали Христовото учение точно, но ония, които дошли след тях, като нямали тяхната светлина, постепенно го изопачили.
Днес всички хора се спират върху въпросите: кой е Христос и какво донесе на света? Те сами си отговарят, че Христос донесе спасението на човечеството. Спасението на човечеството се обуславя от спасението на отделния човек. Когато всеки човек поотделно се спаси, тогава ще се спаси и цялото човечество. Да се спаси човек, това значи, да постави в хармония своя физически, духовен и Божествен живот. Съвременният човек се счита за божество, но въпреки това се запитва, може ли да се спаси. Да си задава този въпрос, това е все едно, великият виртуоз-цигулар да се запитва, може ли да изсвири известно парче. Щом е виртуоз, той непременно може да изсвири дадено парче. Който пита, дали може да направи нещо, той се съмнява в себе си, в своите възможности. Щом пита, той непременно ще сбърка някъде. Понякога и невежият не пита, но това още не значи, че той знае, какво да прави. Ученият не пита, но прилага и сам се учи. Трябва ли момата да пита, какъв ще бъде нейният избраник? Много просто. Избраникът й ще бъде подобен на нея. Затова казва българската поговорка: „Търколило се гърнето и намерило похлупака си.“
„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ Двете лепти бяха всичките пари, с които бедната вдовица разполагаше. Който иска да следва духовния път, той трябва да даде всичко, което има. Тази вдовица не е предполагала, че Христос ще я вземе за предмет на своя беседа. Като видяла, че всички турят нещо в съкровищницата, и тя пожелала да внесе своята лепта, последните две монети, без да мисли, че децата й нямат хляб. Колкото малки да са били двете монети, тя ги пожертвала от сърце. Като изнасям примера за тази вдовица, не искам никого да упреквам за погрешките му, но казвам, че, за да не греши, човек трябва разумно да използва благата, които природата му дава. Домогне ли се до известно благо, човек го използва лично за себе си и мисли, че след това работите му ще вървят гладко, безпрепятствено. Водата е благо за човека, но зависи, как ще приеме той това благо. Ако реката излиза от извора и отива право към морето, отдето мине, тя ще причини ред пакости: ще отвлече къщи, дървета, цветя, треви ще изкорени, хора и животни ще издави и т. н. И морето, от своя страна, няма да я посрещне тихо и спокойно. Може ли човек да се ползва от тази вода като благо, дадено от природата? Ако остане сам да се справя с това благо, в края на краищата то ще го завлече. Ето защо, иска ли разумно да се ползва от благата на природата, човек трябва да ги разпределя между ближните си. Взимат ли всички хора участие в природните блага, те ще ги използват рационално. Ако морето е тихо и спокойно, реката ще се влее в него незабелязано. Обаче, ако в морето има буря и вятър, реката ще се блъска ту назад, ту напред, докато мине бурята. Първата река е била посрещната добре от морето, а втората – с големи борби и противодействия. Това се дължи на маневрите, които морето, от време на време, прави. Това не показва, че морето има неразположение към втората река. Благодарение на известно съвпадение, втората река е изпитала противодействие от страна на морето.
Животът на всеки човек представя малка река, която, в края на краищата, трябва да се влее в неговото Велико море. Понякога морето приема тия реки тихо и спокойно, а понякога – с бури и вълнения. Както да го приеме морето, умният ще разбере смисъла на живота. Глупавият, обаче, ще се натъкне на големи противоречия и ще се запита: Морето не знае ли, кой съм аз, отде ида и как се казвам? – Как се казваш? – Голямата река. Като чуе тия разсъждения, морето ще се усмихне и ще си каже: Ти си голямата река, аз – Великото море. Морето ли произлезе от реката, или реката от морето? На този въпрос вие сами ще отговорите. В природата между морето и реката не съществува никакво противоречие. Обаче, между хората съществуват ред противоречия. Противоречията им се дължат на техните разбирания. Между богатия и сиромаха, между учения и невежия няма никаква разлика, но от неразбиране на нещата хората сами издигат прегради помежду си, от които се спъват. Ученият представя обработена почва, а невежият – необработена. След време, ако не работи, ученият може да стане невежа, невежият пък, ако работи, може да стане учен. И добрият може да стане лош, и лошият – добър. Ако не усилва добродетелите си, човек може да отслабне, да изгуби силата си като добродетелен човек. Светските хора разбират този закон и го прилагат. Когато някой светски човек иска да развие силата си, да стане борец, той се упражнява с часове. Един ден, като развие силата си, той излиза на арената да се бори, дето получава голяма премия като победител. Ще кажете, че това е губене на време. Ако упражненията, които човек прави, за постигане на известна цел, са губене на време, не е ли губене на време да седи човек с часове на едно място и да се окайва за страданията, които го сполетели? Дойде ли страданието при вас, не се оплаквайте, но излезте срещу него, като боксьор, и го ударете ту от едната, ту от другата страна, докато го съборите на земята. После му кажете: Знаеш ли, кой съм аз? Знаеш ли, че аз съм свободен гражданин? Има случаи, когато страданието може да надвие на човека, да го търколи на земята. И така да бъде, човек не трябва да се отчайва. Ще полежи на земята, докато съзнанието му се върне, и пак ще стане. След време, като се засили, отново ще се състезава със страданието. Щом е дошъл на земята, човек неизбежно ще страда и ще се радва, ще бъде бит и ще бие другите.
Като слушат да им се говори по известни въпроси, хората очакват някакво заключение. От съвременния живот могат да се извадят само относителни заключения, но не и абсолютни. – Каква е крайната цел на живота? Животът няма крайна цел. Ако говорите за материалния живот на съвременните хора, там още повече не може да се търси крайна цел. Той е временен, преходен, но приятен свят. Ние го наричаме свят на забави. Той е свят за децата. В сравнение с това, което предстои на човечеството за изучаване, ние казваме, че съвременните хора са още деца. И като деца, те трябва да се забавляват. Богатият ще се радва на богатството си; сиромахът ще поплаче за положението, в което се намира. И едното, и другото е на мястото си. Животът на земята не може без плач и без радости. Докато е на земята, човек ще плаче и ще се смее. Какво ще прави земеделецът, ако времето не плаче? Когато реките прииждат, когато снеговете се топят, когато росните капки оросяват цветята, когато цветята растат, всичко е на място. Всички явления в природата имат дълбок смисъл и предназначение. За да осмисли живота си, човек трябва да обръща внимание на вечните, неизменни негови прояви, а не на тия, които всеки момент търпят промени. Както да разглеждате живота, сам по себе си той е красив. Тази е причината, че като дойде време да напуща земята, човек започва да съжалява. Каквито страдания да е прекарал, човек все пак съжалява за живота на земята. В този живот има нещо специфично, което никъде другаде не съществува. Въпреки големите си страдания и светиите, и учените, и великите хора съжаляват, че са напуснали земята. На земята има добри условия за учене, за растене и развиване. Един ден, когато станете възрастни, ще напуснете земята и ще съжалявате, че не можете пак да се върнете. Докато сте на земята, ще плачете и ще се радвате, но ще учите. Научите ли уроците, които животът на земята предвижда за човека, ще напуснете земята и повече няма да се връщате.
Какво представя небесният живот? Ако четете описанията за този живот, ще срещнете много грешки. Погрешките в тези описания не са съзнателно допуснати, но се дължат на обстоятелството, че са правени привечер, при залязване на слънцето. Иска ли човек да бъде точен в своите описания, те трябва да се правят сутрин, при изгрев на слънцето. Много писатели описват красотата на природата при залез на слънцето, художниците я рисуват при същите условия, но и едните, и другите правят ред погрешки. Тогава природата е по-достъпна за хората. Малко хора имат възможност да наблюдават и изучават природата сутрин, при първите слънчеви лъчи. Красотата на природата при залез на слънцето е кратковременна, а при изгрев – продължителна, защото слънчевата светлина тогава е възходяща.
Защо трябва да се изучава природата? Като изучава природата, човек вижда последователността в проявите на нейните сили. Той вижда, как работи природата: последователно, с голямо постоянство и търпение. Какво виждаме в живота на обикновените хора? Те искат да бъдат учени, силни, богати, без да са приложили онова непреривно усилие и онази последователност, с които природата си служи. Например, някой иска да бъде силен и виждате, че, дето трябва и не трябва, той проявява своята сила и смелост. Като срещне някоя дълбока и широка ръка, той иска да се засили и да я прескочи. Направи ли това, той ще се намери във водата. Преди да е прескачал такава река, той трябва да е правил упражнения да прескача трапове, различно дълбоки и широки. Ако може да прескочи трап, дълбок два метра, той ще прескочи и реката. Човек се ражда с дарби, но ако не работи за тяхното развиване, ще остане обикновен човек. Не се смущавайте от реда и порядъка, който природата и животът налагат на човека. Днес от съвременния човек се изисква да спазва известни условия, но когато порасне, когато възмъжее, ще му се наложи друг порядък, други условия, различни от сегашните. Детето прави само това, което отговаря на развитието и на възможностите му. То не може да излезе вън от своите възможности. Ще кажете, че искате идеален строй на живота. Днешното човечество не може да създаде по-идеален строй от този, който е създало. Ако представите на съвременното човечество идеален образ на живота, то пак ще се върне към стария. Всеки ще получи това, за което е готов. Това зависи от разбиранията на хората. Някой иска да бъде свободен, а ограничава другите. Какво разбиране за свобода е това? Ти искаш да бъдеш свободен, а другите да бъдат роби. Може ли да се нарече свободен онзи, който ограничава другите? Само разумният и добрият човек може да бъде свободен. Всичко, каквото той върши, е разумно.
„Две лепти“. Христос обръща вниманието на учениците си към бедната вдовица, която турила две лепти в съкровищницата. Тази вдовица била добра, разумна жена. Тя е минала през големи борби и изпитания в живота, докато най-после е дошла до числото две. Срещнете ли жена, на челото, на лицето или на гърба на която е написано числото две, вие можете да разчитате на нея: и като на другарка, и като на домакиня. Срещнете ли жена, на гърба на която е написана единица, знайте, че тя има мъжки характер. Не одобри ли поведението ви някъде, тя може да ви бие. Тя е добра за учител, за професор, но не и за домакиня. Числото две е число на борба, на противоречия, но същевременно съдържа в себе си и метод за примиряване. Докато двама души представят отделни единици, между тях всякога ще има борба. Примирят ли се, те образуват двойка. Забелязано е, че докато синът живее сам при родителите си, той е груб към близките си и невнимателен, небрежен към себе си. Срещне ли още една единица, той става внимателен, нежен, услужлив. Докато е сам, човек може да мечтае, да философства, да мисли. Срещне ли още един, подобен на себе си, с когото може да се разбира, той се свързва с него и стават двама. Като двойка, те могат вече да работят, да прилагат своите мечти и философии в действие.
Съвременните хора често не успяват в живота си и се оплакват, че животът им е тежък. Защо? Те искат другите хора да им помагат, да влизат в положението им. Не, човек трябва първо да разчита на себе си, а после на другите. Ако няма правилни разбирания за живота, никой не може да му помогне. Човек се ражда с нещо готово в себе си, което той сам трябва да развива. Даровитият се ражда с дарби, които, с учител или без учител в живота, трябва да се развиват. Не ги ли развива, той ще остане в положението на обикновен човек. Малко усилия са нужни за неговото развитие, но той трябва да ги приложи. Малко побутване му е нужно от природата, за да го наведе на Божествената мисъл. Даровитият работи с много учители, но има и специален учител, който го учи отвътре. Всеки ученик, който се е събудил за Божественото, влиза във връзка със своя вътрешен учител и следва съветите му. Този учител ще му даде методи, как да работи. Той ще го вдъхнови, ще събуди в него всички сили, дарби и способности за работа. Той ще му покаже, какво нещо е животът и какво – смъртта, какво е жената и какво – мъжът, какво е братът и какво – сестрата, какво е приятелят и какво – ближният, какво е господарят и какво – слугата. Учителят ще му обясни всички прояви и явления в живота и в природата и като го приготви, като му даде необходимите знания, ще го остави свободен, да прилага. Много неща трябва да знае ученикът, но същевременно трябва да различава реалното от нереалното. Ако не влизаш в положението на мъжа, ти никога не би могъл да мислиш; ако не влизаш в положението на жената, ти никога не би могъл да чувстваш и да любиш; ако не влизаш в положението на детето, ти никога не би могъл да работиш. Всъщност децата работят. Те дават подтик на родителите си да работят. Каквото пипне, детето веднага го разтваря, разглобява на части, които изучава. Голяма любознателност има в децата. Вземе ли някаква книга в ръцете си, детето непременно ще я разкъса. Искате ли вашите деца да не късат книгите ви, правете ги от пергамент. Най-важното, на което родителите трябва да обърнат внимание, е да възпитават децата си, да бдят над тях, да не оставят разрушителното им чувство да се развива.
Двете лепти, върху които Христос спрял вниманието си, представят най-малкото, което човек може да приложи в живота си с любов и разбиране. Това е, което може да избави човека от хиляди ненужни страдания и радости. Има смисъл човек да страда и да се радва, но когато тия страдания и радости носят нещо добро. Ако страданието носи след себе си радост, която повдига човека, то е на място. И ако радостта носи след себе си страдание, което облагородява човешкото сърце, тя е на място. Защо след страданията идат радости и след радостите – страдания, това е въпрос, на който досега никой не е отговорил. Защо трябва човек да страда и да се радва, и този въпрос няма отговор. И велики хора, и велики Учители са страдали. Христос казва: „Скръбна е душата ми до смърт“. Докато е на земята, човек неизбежно ще страда. След възкресението Христос мина от страдание във вечната радост, в Божествения живот, дето радостта и скръбта се сливат. В Божествения свят скръбта и радостта се примиряват. Във физическия свят, обаче, те са в постоянна борба: ту едната взима надмощие, ту другата. В повечето случаи скръбта взима надмощие, защото е груба. Тя върви по мъжка линия, вследствие на което се изявява грубо. Радостта е нежна, деликатна. Тя върви по женска линия. Който е придобил радостта преждевременно, той непременно ще бъде бит. На земята човек опитва първо скръбта, а после радостта. Когато види, че някой плаче, скръбта веднага си заминава. Тя не си позволява да бие човек, който е бит вече. Тя се чуди само, кой е дошъл преди нея и свършил работата й. Като знаят тази нейна черта, разумните хора се дегизират пред скръбта, представят се като големи страдалци, и тя не ги безпокои. Както малката скръб отстъпва пред голямата, така и малката омраза отстъпва пред голямата. Същото се отнася и до положителните неща в живота. Както малката радост отстъпва пред голямата, така и малката любов отстъпва пред голямата.
Като се говори за любовта, ония, които са попарени от нея, не искат да чуят думата „любов“. Някой обича жена си, но приятелят му влезе в неговия дом, обикне жена му и започне да говори за своите чувства. Този човек седи като попарен и се разочарова в любовта. Грешката е в приятеля му. Съвременният човек не е готов още за любовта. За любовта нито се говори, нито се играе с нея. Харесате ли една жена, вие трябва да се запитате, дали сте изменили мнението си за жената. Истинска любов е онази, която повдига човека в очите на този, който обича. Ако обичате една жена, вие трябва да гледате вече на всички жени с добро око. Ако обичате един мъж, мнението ви за всички мъже трябва да се измени, да гледате на мъжа с по-добро око, отколкото сте гледали по-рано. Всяка чиста и благородна жена носи в себе си батерия от десет хиляди градуса топлина. Кой човек би могъл да направи пакост на такава жена? Да обичаш някого, това значи, да се отнесеш към него с всичкото си уважение и почитание, да не му причиниш никакво страдание. Любовта създава страдания, но на място. От страданията, които любовта причинява, човек расте и се развива. Любовта дава подтик, импулс на човека за работа, за учене. Каква любов е тази, която убива в човека желанието да живее? Който люби, той трябва да поощрява своя възлюбен към придобиване на знание, на някакво изкуство. Любовта осмисля живота. Когато осмисли и разбере земния живот, човек започва да се стреми към вечния. Като цени земния живот, човек ще цени и небесния.
Какво представя вечният живот? Вечният живот е този, в който няма смърт. Вечният живот изключва всякакви страдания. Той включва всички радости, всичкото веселие. Да придобиеш този живот, това значи, да видиш Онзи, Който е създал вселената, всички живи същества, всички форми. Да придобиеш вечния живот, това значи, да видиш красотата на нещата, да опиташ силата и мощта на своя Създател. Достатъчно е да зърнеш само един лъч от Него, за да разбереш смисъла на своето съществуване. Който е имал щастието да види един от лъчите на Бога, той е станал велик. Това виждане е вътрешен процес и става в съзнанието на човека, а не вън от него. При това положение невъзможното за човека става възможно. Това е опитността на великите хора в миналото и сега.
Често хората си казват един на друг: Направи това нещо за Бога! Че ако човек не е готов да направи нещо за Бога, за кого друг може да го направи? Ако човек не е готов да направи нещо за Вечното начало в живота си, за Божественото, за хората още по-малко може да направи. Събуди ли се Божественото в човека, заедно с това ще се разкрият всички дарби и способности, вложени в него. При тези условия човек може да постигне всички желания на своята душа. Това не се постига изведнъж, но постепенно. Божественото в човека е онзи прозорец, през който той може да гледа вън и вътре в себе си, да възприема истината. Отде иде истината, не е важно. Истината може да дойде чрез детето, както и чрез възрастния. Достатъчно е да има прозорец, през който истината да минава. Кой е отворил прозореца за истината, не е важно.
Днес всички хора се запитват, как ще се оправи светът. Светът ще се оправи, когато всеки човек бъде готов да дигне своя паднал брат, без да го осъди, без да пита за причините на неговото падане. Помогни на човека, без да питаш, защо и за какво е сгрешил. Ще кажете, че днес хората грешат, понеже първите хора са сгрешили. Ако съвременните мъже и жени се намерят в рая, и те ще сгрешат като тях. Няма човек в света, който да не е ял от забраненото дърво. Въпреки това, хората всеки момент се съдят, съмняват се, подозират се едни-други. Те казват, че вярват в Бога, а въпреки това всеки момент се обезверяват. Те говорят за любов, за смисъла на живота, но щом изгубят любовта си, те се отчайват и разочароват от всичко. Докато е на земята, човек ще губи любовта си и отново ще я намира; той ще губи радостта си и отново ще я намира. Това е неизбежен процес. Като изгуби човек същественото в живота си, стремежът му се усилва повече. Като се стреми, той придобива загубеното. Придобие ли го, той знае вече, как да го пази.
„Двете лепти“. Всички хора трябва да бъдат готови, като тази вдовица, да турят в съкровищницата всичко, каквото имат, без да ги виждат хората. С две лепти нищо не може да се постигне, но подтикът, вложен в тях, е в сила да направи голямо преобразование в живота, както на отделния човек, така и на цялото човечество. Ще кажете, че религиозният човек не трябва да бъде амбициозен, но трябва да бъде силен. Не, човек трябва да бъде и амбициозен, и силен, и богат, и учен, но на място. Всяко нещо, проявено на своето място и време, има смисъл. Днес хората не успяват, защото се намират под влиянието на учения с различен морал, с различни становища. Едни забраняват на човека едно, други – друго, и той не знае, какво да прави и какво да не прави. За да не се обърка, човек трябва да прави това, което природата прави. Всичко, което природата е създала, е разумно. Иска ли да се прояви, човек трябва да дава ход на ония свои желания, които произтичат от дълбочината на неговата душа. Давайте ход на всички свои мисли, които изтичат от дълбочината на вашия ум. Давайте ход на всички свои постъпки, които изтичат от дълбочината на вашата воля. Давайте ход на всичко, което изтича от дълбочината на вашето естество. Всяко нещо, което излиза от дълбочината на нашето естество, е реално. Само реалните неща могат да се реализират. Само реалните неща са мощни и дават тласък на човечеството, да върви напред.
„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ Стремете се и вие да се проявите като сиротата вдовица и, без да подозирате, вашият Учител да спре вниманието си върху вас и да каже: Ето един човек, който даде всичко, каквото имаше. Откак вложи двете лепти в съкровищницата, сиротата вдовица стана ученичка на Христа. Тази вдовица и до днес е в света, но къде е, коя е, как се казва, това завинаги ще остане незнайно. Тя не иска хората да я знаят. Ако днес я срещне някой, не би могъл да я познае. Тя е облечена богато, със скъпи дрехи. Днешното й богато облекло се плаща от лихвите, които двете лепти са дали от времето на Христа до днес. В едно от своите съчинения Камил Фламарион е направил изчисление, каква сложна лихва ще се получи от 25 стотинки, дадени от времето на Христа до днес. Той намерил, че ако цялата земя беше направена от злато, пак не би могла да посрещне сумата, получена от тези две лепти, дадени със сложна лихва. Оттук можем да извадим заключението: всеки Божествен подтик, колкото малък да е, вложен в обръщение, след време дава грамадни резултати. Следователно, вложете най-малкото добро, което имате, в Божествената банка, да получите след време ония грамадни резултати, които тласкат цялото човечество напред. Вложите ли най-малкото добро в Божествената банка, един ден и вие ще се намерите в положението на сиротата вдовица, която днес е реформаторка, работи между човечеството за неговото повдигане. Време е човек да даде ход на Божественото в себе си. Докато дойде до това положение, човек ще срещне ред препятствия – съмнения, колебания, безверие, но в края на краищата всичко ще бъде за добро. Божественото ще си пробие път в света и ще донесе на човечеството онова, което от хиляди години насам се очаква.
21. Беседа от Учителя, държана на 19 януари, 1930 г. София. – Изгрев.
- ) Лука 21:2.