Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно година ХХIII бр. 8 / 2001 г.
Победителят
Веднъж гледах как малки деца играеха футбол. Те бяха не повече от пет - шестгодишни, но играеха истинска, голяма игра. Два отбора, всеки със своята униформа, пред публика от родители и близки. Не познавах никого от тях, така че можех да се забавлявам, без 9а вземам страна в играта. Би било добре, ако родителите можеха да сторят същото.
Двата отбора бяха съвсем еднакви, ще ги наричам отбор 1 и отбор 2.
В началото никой не успяваше да вкара гол. Децата бяха много забавни. Несръчни и ужасно неефективни. Не уцелваха топката, падаха върху нея, настъпваха се, но това беше без значение за тях. Бяха изцяло погълнати от играта.
През второто полувреме настъпи драматичен обрат.
Треньорът на отбор 1 - сигурно това беше неговият пръв отбор - направи смени в състава си, докато отбор 2 запази старите си играчи.
Сега вратар на първия отбор беше едно малко момче и играчите на отбор 2 връхлитаха на рояци към него. Той беше забележителен атлет - но не повече от три-четиригодишен. И отбор 2 започна да вкарва голове. Един след друг паднаха два гола. Това вбеси малчугана на вратата. Той яростно подскачаше, крещеше, тичаше. Използва цялото си изкуство, 3а да покрие момчето, у което беше топката и се просна в краката му - но твърде късно. Беше вкаран трети гол.
Лесно разбрах кои бяха родителите на детето. Те бяха мили, добре облечени хора - можех да предположа, че таткото се връщаше направо от офиса си - с елегантен костюм и вратовръзка. Те страдаха за сина си и го окуражаваха.
Гледката на детето на игрището и родителите отвън изцяло ме погълна.
След третия гол детето беше сломено. То разбра, че няма полза. Не можеше да ги спре. То нямаше вина, но беше съвсем отчаяно и цялата му фигурка изразяваше безутешност. Таткото също се промени. Той беше насърчавал сина си, подвикваше му, даваше съвети, но сега беше смутен. Опита се да извика, че всичко е наред, но думите му увиснаха във въздуха. Усещаше се, как болката на детето се отразява у него.
След четвъртия гол знаех точно какво ще се случи.
Често бях виждал нещо подобно. Малкото дете отчаяно се нуждаеше от помощ. Но помощ не идваше от никъде. То извади топката от мрежата и я връчи на рефера. И след това се разплака. То просто стоеше в средата на игрището и огромни сълзи се търкаляха по бузите му. Детето коленичи и закри очите си с юмручета. То плачеше със сълзите на безпомощния.
Когато детето падна на колене, видях как бащата се спусна към игрището. Жена му се опита да го спре: „Джим, недей, така ще го смутиш повече!" Но той я отстрани и изтича на полето - с костюма и вратовръзката - и вдигна детето на ръце, така че всички да видят, че това е неговият син, и като го носеше високо на раменете си, плачеше заедно с него. Никога в живота си не съм изпитвал по-голяма гордост заради друг мъж. Той пренесе детето през цялото поле и когато бяха на страничната линия го чух да казва: „Скоти, толкова се гордея с теб! Ти беше чудесен и искам всички да знаят, че си мой син." „Татко - подсмърчаше хлапето - не можах да ги спра. Опитвах се, татко, опитвах се, опитвах се, опитвах се, но те все ми вкарваха голове." „Скоти, няма значение колко гола са ти вкарали. Ти си мой син и аз съм горд с теб. Само искам сега от теб да се върнеш и да си довършиш играта. Знам, че искаш да излезеш, но не може. И, синко, да знаеш, че пак ще ши вкарваш голове, но това няма значение. Моля те, върви сега."
Това беше нещо друго. Можах да го усетя от разстояние. Когато си изправен сам и ти вкарват голове, но знаеш, че за тези, които те обичат, това няма значение - това променя много нещата. Малчуганът изтича отново на игрището. Вкараха му още два гола до края на играта, но беше съвсем различно.
Всеки ден ми вкарват голове. Въпреки че толкова се старая - хвърлям се изцяло в играта и плонжирам във всички посоки, паля се и бушувам. Боря се с грешките и греховете си, и дяволът ликува. И отново и отново ми вкарва гол след гол. Тогава идват сълзите и аз падам на колене - измъчен, грешен, безпомощен.
И Баща ми, моят Баща, се спуска на игрището, право срещу смеещата се тълпа, дюдюка- ща жестоко, и ме вдига на ръце, високо на раменете си, и казва: "Детето ми, толкова съм горд с теб! Ти беше много добър. Aз искам всеки да разбере, че ти си мое дете. И понеже аз съм този, който определя правилата на тази игра, ти казвам, ти си победител. Само те моля: сега се върни и си довърши играта."