Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Князът на този свят


Ради
  • Автор: Николай Дойнов

    Специални благодарности на Ина Дойнова. Набор: Вероника; Редакция: Веси и Ради

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

„Сега е съд над тоя свят: сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън.” – Христос

Йоан, гл.12, стих 31

„...а съд, че князът на тоя свят е осъден.”

Йоан, гл.16, стих 11

„Няма вече много да говоря с вас, защото идва князът на тоя свят и в мене той няма нищо.” – Христос.

Йоан, гл. 14, стих 30

„В началото животът е в ръцете на злите, на тъмните ангели.” Учителя.

„Злото е конечно на тази земя.”

Учителя.

Голямо, епохално събитие беше настанало в галактика „ЗУМ” – ново дихание на Бога се изяви в нея, нова идея се беше родила там: Човек.

Велики синове на небето – синове, що познаваха, носеха и даваха живота, синове на светлината, се събраха и приеха с радост да я осъществят.

Но не останаха спокойни и духовете от царството Нааш – царство на смъртта и тъмнината, царството на Сатаната.

Синовете на светлината искаха тази идея да се осъществи така, че да бъде човек по образ и подобие на Бога, да твори и създава като Него с живота, Любовта, светлината. Да създаде и живее в общество, където всеки има в себе си Божествените принципи и да няма нужда от външни норми и закони, където порядъкът и съвършенството идват отвътре.

Синовете на тъмнината, на свой ред, желаеха да бъде човек по образ и подобие на Сатаната и да му служи, да носи навред смъртта, тъмнината и омразата. Защото основният им закон беше егоизмът – да ограбваш и задържаш всичко за себе си. Техният порядък идваше отвън и отвън се налагаше той по пътя на насилието. Но синовете на тъмнината не познаваха живота, не знаеха тайните му, не можеха да го създадат. Те умееха да ограничават пространството, да създават форми, но форми без живот – само скелети. А човекът, когото искаха, не трябваше да има само форма, а и живот в себе си. Той трябваше да живее, за да може да им служи. Затова решиха да изградят свой свят, в който да направят и човека. Този свят трябваше да бъде близко до слънцето, за да могат да приемат, да ограбват от него живота, който ще потече през създадените от тях форми, от които ще излезе човекът.

Духовете на тъмнината обаче не бяха единни в плановете си за осъществяване на идеята. Дванадесет измежду тях – най-силните, изложиха своите намерения, като всеки твърдеше и настояваше, че неговите са най-добрите. Сговор не се постигна и те се разделиха на дванадесет групи, като всеки от тези силни духове повлече част от другите – по-слаби. Всяка група се запретна да образува свой свят, свой мир, да изгради своя сфера от вещество твърдо, безжизнено – скала, защото крайният егоизъм може само това да създаде. И всички тези светове, всички тези сфери, дванадесет планети, се завъртяха около слънцето. По-плахите, с по-скромни планове и възможности духове, наредиха своите сфери по-близо до слънцето. А онези, гордите, самонадеяните, с по-странни идеи и методи, отидоха по-далеч. Бавно и претенциозно, с презрение към Слънчевото общество, се задвижиха те около него, защото нямаше как – животът им бе необходим. Синовете на слънцето виждаха и разбираха плановете им – от тази велика идея на Бога да създадат могъщи чудовища, които да рушат и разсипват създаденото, да носят мрак и смърт навред. Нещо, което би създало голяма дисхармония в галактиката. Събраха се те и решиха с бавни и изпитани методи да преобразят плановете на тези духове, като ги облагородят и променят така, че вместо чудовища, във всяка една от тази сфери да се изгради по едно ценно качество и възможност на великия човек, човекът по образ и подобие на Бога.

Синовете на светлината спокойно и без критика изпратиха духовете и се събраха да обсъдят подхода към своята задача. Те имаха богатия опит, знанието и мъдростта и знаеха, че осъществяването на една идея от Бога, създаването на един съвършен свят, на едно щастливо общество, може да стане само по пътя и методите на Всемирното Бяло Братство, Братството на Слънчевото общество.

Всеки един от най-големите синове на Бога си избра по една от тъй създадените сфери, царства на тъмните духове, и със своите помощници отидоха там, за да премахнат заблудата и отправят по пътя на съвършения живот създаденото там.

Водачът на духовете на четвъртата сфера, наречена Земя, беше зъл и навъсен, алчен и лаком, с малка глава и ниско чело, извит дебел врат и коси тъмни, лъскави очи и голяма уста, силно развита долна челюст. Носеше името Дикмунд. Мъчно се превъзмогваше отвращението от уродливите мутри на духовете, що го заобикаляха - изразяващи упорство, предизвикателство, своеволие, навъсеност и недоволство към всичко. Те бяха сурови и жестоки, алчни и жадни да обсебят всяко благо. А живота, като най-голямото благо, него поглъщаха с най-голямо настървение, отнемаха го където и да го срещнат, предполагайки, че с това ще го придобият за себе си. Един след друг синовете на слънцето ги отминаваха, отминаваха и царството им, като ги поглеждаха с мъка и съжаление.

Но дойде един от тях, среден на ръст, с живи и енергични движения, с могъща и непоклатима воля, с мисъл, проникваща навред – мисъл, за която нямаше нищо скрито, богат на мъдрост и изпитани методи.

– Аз избирам това царство, тази сфера, тази планета. – каза той.

Наричаха го Туадели. Всички го погледнаха със съчувствие, защото разбираха огромната и трудна задача, която той поемаше. Но те познаваха Туадели, неговата мъдрост и находчивост в прилагане на методи за всяка трудна задача. Той взе своите помощници, напусна слънцето и полетя към Земята, за да изгради царство Божие там – школа за качество на великия човек.

– Ние ще ти помагаме всякога. – му казаха неговите братя, когато го изпращаха.

Земята – мъртва и безмълвна, свят на покой, неустроена и пуста, свят без закони и живот. Свят на духове, отрекли Божествените принципи. В този ад със своите помощници дойде Туадели. Бяха слезли на земята в област, която нарекоха Сахар, което ще рече сладка земя. От тук почна неговото дело, защото творчеството е най-сладкото, най-голямото удоволствие.

Едва-що бяха докоснали земята и пред тях се изправи Дикмунд. Суров и навъсен, той се спря пред Туадели и започна:

– Ти си дошъл тук, защо? Ти знаеш, че това е мое царство и аз съм князът на тази земя. В това царство вашите закони, законите и порядките на Слънцето, са отречени. Какво търсиш ти тук, един от братята, един от тези, които живеят там?

Туадели вдигна глава, погледна го и каза:

– Да, съгласен съм, че това е твое царство, но Бог ме прати да донеса в него даровете му – на първо място живота. Кой се отказва от дарове, когато срещу това ние нищо не искаме? Пък и какво ще правиш ти и твоите помощници в това безмълвие, в тази пустош?

– Аааа – ревна Дикмунд – тогава може, може. Но аз като господар, като княз на тази земя, не мога да приема, не мога да се съглася да дойде нещо, ако то не мине през моите ръце. Животът, по мое разпореждане, ще бъде във формите, които тук ще се създадат. Как ще се съгласиш и защо да го донесеш тук, когато аз със своите помощници ще изградим чудовища тъй противни на вас със своите качества и лакомия? Чудовища, които ще населят цялата земя и ще бъдат нейни господари. Ще носят и изпълняват моя закон, законът на мрака и смъртта, и ще бъдат ваши противници. Това го знаеш и разбираш много добре. Как тогава ти, който си дошъл тук да правиш царство небесно, ще го сътвориш с такива чудовища, които ви отричат и с неблагодарност и презрение ще гледат на всичко, което ще получават от вас? Те ще бъдат с моите качества, защото аз ще им дам формите и животът ще минава през ръцете ми. Това е невъзможно.

Туадели спокойно го гледаше, слушаше и мълчеше. Нищо не трепна в него, с нищо не даде някакъв израз. Той познаваше големите знания на Дикмунда и разбираше сериозността на положението и задачата, пред която беше изправен, но с нищо не подсказа за големия план, който имаше в себе си. Вдигна глава и каза:

– Съгласен съм. Нека сега животът, който нося, бъде в твоите ръце!

Алчно светнаха очите на Дикмунд, потри ръце и се устреми към своите помощници, за да ги подготви за голямото събитие. Животът, без остатък, да бъде включен във формите, които тук могат да се създадат.

Туадели изгледа безмълвието, което се простираше пред нозете му. Едно могъщо дихание се изтръгна от гърдите му и потоци от даровете, които той носеше, почнаха да струят от него с такава сила, че цялата мъртва маса на земята започна да се движи и свети, да дава топлина. Радост и обич настана навред. Загърчи се цялата земя, високи планини и долини се образуваха. Там, където беше слязъл Туадели, се издигна планина, която нарекоха АХагар(по-натам в текста е написано Хагар), което ще рече Място на ново начало. Изрязаха на нея чудни форми и знаци, в които вложиха смисъла на идеите, които ръководеха тяхното дело. Като видя пристъпа на движението, князът се сепна – изненадан и тревожен. Той добре знаеше, че е дадена вече първата крачка, извика своите помощници и ревна: „Затворете, оковете движението, живота и всичко, което иде с него. Хвърлете го в здрави затвори, мощни стени издигнете наоколо му. Силни решетки сложете, през които нищо да не може да мине.”

Дикмунд и неговите помощници се заловиха за работа – затвориха в килии даровете на Бога. Туадели гледаше спокоен първата схватка с княза и видя как всичко беше оковано и погълнато. Покоят отново зацари. Когато Дикмунд и слугите му приключиха своя грабеж, Туадели се усмихна. Радост грейна по лицето му, защото знаеше Божествения закон, според който лакомията и жаждата да заграбиш всичко за себе си, е първата крачка към гибелта.

Последва ново дихание и импулс на Туадели и затворения живот и движение, напъна с чудовищна сила. Здравите стени се пропукаха, решетките се изпънаха и из пролуките започнаха да текат затворените дарове навън. Любовта, обединението, което беше между тях, първа се прояви. Обедини най-активните, най-жизнените и податливи на сдружение елементи и създаде първата среда, в която животът можеше да се изяви. Тази среда беше водата. Един съюз, една чиста и топла връзка между крайно активен принцип от една страна и скромен, мек, пластичен и лек – от друга. Водата беше първият, най-съвършен и есенциален продукт, който животът, диханието на Туадели, можа да създаде от веществата на земята. И започна да блика тя все по-силно и повече. Топли, обилни извори се появиха навред. Мека и пластична, тя заливаше обилно земята и пълнеше нейните по-дълбоки долини. Заедно с водата се промъкваше и едно много рядко и невидимо съединение, което се разстилаше по повърхността на земята, пазеше и разнасяше топлината, която горещите извори и слънчевите лъчи даваха. Нарекоха го Дух на земята – въздух.

Смут и безпътие настана в княза. Всичко беше дошло тъй бързо и неочаквано, че той беше изтървал контрола над могъщия живот, който без негово участие беше създал водата и въздуха.

– Чакайте! – ревна той към своите помощници, разгневен от загубената позиция. – Сега ще види той, сега ще разбере какво мога да направя аз. Нищо не е загубено. – с разтеглени от злоба уста фъфлеше вече Дикмунд. – Тези две среди – изкомандва той,

– ще използваме ние, за да създадем в тях форми, в които животът ще се прояви. – Зли, лакоми, алчни и кръвожадни като нас, които едни други да се ограбват, да се изяждат и поглъщат. Така животът ще тече в омагьосан и затворен кръг, от който никога няма да излезе.

И започна между живите форми, които се създаваха, жестока борба на грабеж, унищожение и самоизяждане. Страх и гнет зацарува навред. Смрад и остатъци от трупове изпълни чистите, кристални дотогава води.

Туадели гледаше замислен този устрем за унищожаване и внимателно, неусетно за никого го насочваше, за да убеди някои форми на живота, че колективът, дружбата и взаимопомощта, зачитане правото на живот на всяка форма, създават по-добри условия за съществуване. Той бавно, но сигурно вмъкваше идеите на Великото Братство, че да работиш и създаваш блага за другите, значи да подобряваш общото благо, което е и твое. Живите същества бавно, но сигурно приемаха тези внушения, тези идеи. Те се отказваха от онази дива, чудовищна безогледност, ставаха по-внимателни и с по-голяма търпимост спрямо околните живи същества. Все повече и повече животни се отказваха да ядат своите подобни и с това еволюцията на живите форми се улесняваше, защото те ставаха по-податливи на внушенията на Туадели и неговите помощници. Формите, в които течеше животът, ставаха все по-красиви и грациозни. Разбраха и предимствата на общия, на колективния живот. Идеите на Бялото Братство тържествуваха. Омагьосаният кръг на Дикмунд се разкъсваше. Князът видя провала на своя план и разбра, че отново, тъй неусетно и с чудно умение, е изтръгнато от неговите ръце ръководството на живота. Скочи и в пристъп на небивал бяс зарева към своите помощници: „На работа, на работа! Не му ща ни живота, ни каквото и да било друго! Царство небесно ще ми прави той тука! Сега ще види какво мога аз да сторя. Всичко ще унищожа и отново всичко на камък ще стане!”

Туадели, който спокойно седеше в своя дворец в планината Хагар и ръководеше делото си, внимателно следеше помислите на княза. Князът беше изработил вече нов план, наистина чудовищен по своя обем. Острата и всепроникваща мисъл на Туадели долови и най-съкровените тънкости на пъкления му замисъл и разбра, че работата е много сериозна. Дикмунд искаше като ограби топлината на водата, да я превърне в лед, който да потъва във водните басейни и да ги запълни, топлината на слънчевите лъчи да не може да прониква там и цялата вода да се превърне в обща скална маса. При такива условия животът ще престане да се проявява и всички живи форми ще бъдат погребани. Туадели сериозно се замисли, защото планът на княза беше наистина чудовищен. Приложен с успех, той можеше да провали делото му и да помете първите му успехи. Но побеждава онзи, който по-добре мисли и повече знае. Князът не познаваше законите на първото и второто измерение, законите на правата и плоскостта. Той разбираше много добре само принципите на триизмерния свят, света на формите и ограничените пространства. Това Туадели знаеше вече. Законите на първото и второто измерение приложи той, за да отбие първия удар и спечели здрави позиции в чудовищния двубой. Подготви частиците на водата така, че когато започне втвърдяването, те да се нареждат не около център една до друга, а да се редят по прави линии и плоскости, които ще заграждат големи празни пространства. Обемът на втвърдената вода се разширяваше и тъй получената скала лед беше по-лека от самата вода. Тя не потъваше, а оставаше по нейната повърхнина, плуваше и лесно се топеше от горещите води на изворите и слънчевите лъчи. Водата се поддаде на това разпореждане на Туадели, защото беше негова рожба. От всички вещества на земята, тя единствена при втвърдяване се разширява.

Туадели с радост и усмивка гледаше на своя успех, който носеше и друга изгода за задачата му. Водата, проникнала в почвата и скалите, замръзнала, там ги разбиваше и раздробяваше, правеше ги по-рохкави и дребни, което го улесняваше. Князът и помощниците му разбраха своето невежество и голямото поражение, което то им донесе, развихриха се и отново побесняха.

– Топлината, грабете топлината. Тя прави всичко. – ревеше князът. Не остана на земята почти никаква топлина. Хлад чудовищен повея и навред сковаваше всичко. Водата се втвърдяваше, ледове покриха земята и животът отново бе окован. Остана само тясна ивица земя с топлина, която опасваше екватора. Но в този пояс, където все още имаше топлина и можеше да се развива животът, Дикмунд и неговите помощници успяха да оковат Любовта, онази обединяваща сила, която свързваше малките и леки частички вода, плуващи из въздуха, и те не можаха да се съберат, да се обединят, за да станат едри, тежки капки, които да падат на земята като живителен дъжд. И стана този пояс пустиня.

Положението беше сериозно. Там, където имаше топлина, нямаше вода, а там, където имаше вода – беше обърната на лед. Дикмунд и неговите помощници тържествуваха. Вирнали глави, те победоносно се рееха по просторите на Земята. Животът отиваше към гибел. Туадели направи усилие и разкъса земната кора, за да може в големите разседи около екватора да се вмъкне водата и да се образуват топли басейни, които да топят ледовете и подпомогнат образуването на дъдж, но това малко помогна. Той не приемаше частично разрешение на задачите. Потънал в дълбок размисъл в своя дворец на планината Хагар, пред голямото изпитание, което се беше изпречило пред него, впрегнал цялата си мъдрост, той търсеше изход с огромно напрежение. В този момент светлина озари лицето му, вдигна глава и о, радост! Видя пред себе си свой Брат, Брат от слънцето, който топло му се усмихваше. Приближи се до него и му каза: „Ние, твоите братя, обсъдихме вече твоето затруднение и ще имаш нашата помощ. Оста, около която се върти земята, ще наклоним според нашите изчисления на 23 ½ градуса, което е най-добро, за да изпълниш своя план. Лъчите, които идват от нас, ще идват периодически далеч на юг и север. Топлината ще засяга ритмично широки пояси около екватора, ледовете ще се разтопят там и животът отново ще намери прием. Туадели въздъхна с облекчение и с помощта на своите братя почнаха да накланят оста на земята. Резултатът беше блестящ. Потоци топлина ритмично заливаха все повече и повече широки пояси. Ледовете се топяха. Топла влага бликна навред и животът с небивал устрем заливаше освободената от окови земя.

– Какво правите? – ревеше князът, като се блъскаше като окован в клетка звяр. –Защо люлеете и рушите царството ми?

– Не, не, нищо особено не правим – му каза Туадели. – Наведохме ти само главата, да не е толкова вирната.

Дикмунд и неговата армия бяха този път в катастрофално отстъпление.

– Не, не, чакай, не бързай! Борбата още не е свършена, победа още нямаш! – злобно съскаше наляво и надясно князът. – С твоя живот аз ще се разправя, с теб и твоето слънце, което ти помогна.

Той махна оковите на все още затворената в покрайнините топлина и тя се разля по цялата земя. Животът бурно се развиваше и протичаше през създаваните от него форми, едни все по-големи и едри, по-могъщи и злобни. Когато те напълниха и завладяха земята, той ги събра, строи ги и с команда посочи към слънцето, за да го погълнат и изядат. Когато командата беше дадена, те само измучаха, изблещиха кървясали очи и се нахвърлиха едни срещу други, защото разбраха, че всеки трябва да погълне, да изяде своя съсед.

– Глупци, глупци! – ревеше Дикмунд – защо не разбирате, не това ви казвам, а слънцето, слънцето да заробите и погълнете.

Но те, заслепени от от чудовищния устрем, даден им от него, не слушаха и нищо не чуваха – бързо се унищожиха едни други.

Князът видя, че с глупави същества, макар и да носят със себе си сила и ярост да рушат, не може да се постигне нищо. Сви се и разбра, че само с умни, които имат знание и умение да творят и създават, които добре да разбират и изпълняват командите му, ще може да постигне нещо. Оттегли се настрана и зачака Туадели да създаде такива, защото той не знаеше как може да стане това.

Туадели разбираше плана на княза, но не се тревожеше от това. Той и неговите помощници бързо и умело създаваха все по-съвършени и по-съвършени форми, в които освободеният от контрола на княза живот протичаше с радост и възхвала. Красота и изящество зацаруваха, песен на благодарност и чуден аромат се разтичаше навред. Земята заприлича на рай. Съществата на нея ставаха все по-умни и красиви, появи се и перлата на този свят – Човекът: с ум, воля и творчески замах.

– Ееех – изсъска князът, като го видя. Потри ръце в напрегнат изблик, алчност и злоба блеснаха в очите му. – Какъв чудесен аргатин и слуга ще направя аз от него. Я го вижте, умен е и умее добре да слуша, добре разбира и изпълнява това, що му се нареди, защото може да прави това, което му се иска. Не е като моите чудовища, глупави и нищо не умеещи да правят.

Туадели се радваше на човека, затова му даде свобода да опита всичко, да прави всичко, да се учи и придобива опит. Това щеше да му създаде големи напрежения и борби с княза, но той беше уверен в крайната си победа: Човекът да стане мъдър като Боговете, да прегърне техния път, за да изтласка княза и неговите помощници от земята и тя да стане рай.

Юни 1969 г.



User Feedback

Recommended Comments


×