Статията на Ангел Томов е написана по покана на редакцията на сп. „Философски преглед” от 1929г. Излиза през 1930г. в книга първа на същото списание. Съчетавайки добре емоционалното вдъхновение с ясната логическа мисъл, авторът представя чисто философските аспекти на словото на Учителя Петър Дънов. Статията е опит да се очертаят по-важните философски понятия и идеи от една страна, а от друга – тя представлява, наред с книгата „Учителят говори”, един от първите опити за систематизация на тези идеи. Независимо от факта, че е писана назад във времето и, може би, езикът й не звучи особено актуално днес, все пак тя е важен исторически документ. Може добре да послужи като своеобразно въведение към философията на Учителя Петър Дънов. Така, наред и с други важни изследвания от онова време, статията на А.Томов е едно полезно и приятно четиво както за хората на „пределните понятия”, така и за всеки, който се опитва да размисля върху важните въпроси от Живота.
М.Бачев
Религиозно-философския мироглед на Петър Дънов
След голямата духовна вълна на теософското движение, виждаме да се надига друга още по-широка и по-мощна – множество религиозно-обществени движения, окултни школи, научни общества и институти, проникнати от един висок идеализъм, обединени от един общ дух, от един общ доминиращ стремеж – да се въплъти новото в живота, да му се даде плът и форма, да се изградят здравите основи на новата цивилизация. Тук можем да споменем движението „Оомото” в Япония, бахаизмът в Персия, христовият комунизъм в Чехия, новото розенкройцерство, школата на Щайнер и неговите последователи, както и тая на Кайзерлинг в Германия, новохристиянските движения и пр. В тази голяма духовна вълна има своето място и тъй нареченият „дъновизъм” в България.
Ония, които се надяват да намерят у П. Дънов стройно формирана и изложена религиозно-философска „система”, ще останат разочаровани. Както всички големи духовни учители, П. Дънов е човек на дълбокото вътрешно прозрение. Той чувства, вижда и осветлява проникновено простата, жива и конкретна истина. Но той не е човек на сложните логически построения и умувания.
Независимо от тази характерна особеност, П. Дънов е съвършено чужд на илюзията на всички ония философи, които се стремят да кажат „последната” дума на човешкото знание, да изразят истината в окончателна, пълна и съвършена форма. Той знае, че „последно”, абсолютно и съвършено знание няма; че самото знание е един процес на растене, едно движение и приближаване към истината; че завършените форми, окостенелите догми стават винаги спънка на прогреса, и че важното е не да се дадат завършени формули, а правилна насока и мощен тласък към истината. Той знае освен това, че до големите духовни истини човек не може да се доближи без едно морално издигане и пречистване, без пробуждане на спящите в него духовни сили и способности; той знае, че тия истини се разкриват постепенно като прозрение, жив опит, несъмнена и очевидна действителност само на „пробудилата се” чиста душа, способна да живее в хармония с тях.
Учението на П. Дънов, подобно на модерната теософия и сродните ней учения, може да се окачестви с няколко думи като модерен пантеизъм1, но същевременно то е и един възвишен монотеизъм2. По отношение на битието, Бог е трансцендентен и иманентен3, Той е неизменен Абсолют, централна монада и същевременно проявяващ се, даващ форма и живот на всичко, вечно творящ Логос4. Като Абсолют, Той е първопричина на всички неща, дава живот на всичко, съдържа единството на всички души; Той е Глава на човешкия дух. В своето проявление Той е единното и вечно битие, всемирният живот, творческата любов, висшето съзнание или „съзнанието на цялото”.
П. Дънов споделя с йогите, с теософията и модерните окултни учения идеята за инволюцията и еволюцията, като висше и основно проявление на абсолютното, като основен и доминиращ над всичко закон на всемирния живот. В своето учение той прокарва също тъй и основните идеи за кармата и за превъплътяването на душите, и то не поради това, че в противен случай действителността не може да се примири с идеята за господството на една висша разумност, висша любов и висша правда в живота, а защото тия идеи – за кармата и превъплътяването, са опитани и несъмнени за него истини на живота.
Както теософите и всички окултисти, П. Дънов учи, че битието далеч не се изчерпва с тъй наречения „материален свят” на триизмерното пространство и че това битие се проявява едновременно и в по-висши полета или светове – астрален, ментален, причинен и др. (у първите християни: етерен, астрален, умствен и три духовни свята); че силите на всяко по-висше поле, като по-тънки и по-духовни, проникват по-нисшето поле и всички тия взаимно проникващи се полета съставят едно единно битие, единен живот на всемирния дух. В по-висшите светове се проявяват по-висши строителни сили; те са обитаеми и от същества от по висши степени на еволюция от тази на човечеството и съществува една голяма йерархия на такива по-висши същества.
Чувствата и мислите са в по-висшите светове тъй реални, както материалните предмети в материалния свят. Те са живи сили, които рушат и градят. Най-висшите строителни сили, това са висшето космическо или божествено съзнание, божествената мисъл, божествената любов. Тия висши строителни сили толкова по-пълно се проектират във всяко духовно същество и по-пълно се проявяват чрез него, колкото то е от една по-висша духовна еволюция и колкото по-голямо индивидуално съвършенство е достигнало.
Природата – това е самата, проявена външно, висша реалност, проявената висша разумност; природата обаче е скрила своята духовна и божествена физиономия за нисшето съзнание. То вижда само сянката на нещата, променливата видимост, а не и истинското съдържание, истинския живот, не и ония духовни и разумни творчески сили, които се проявяват и работят зад тази видимост. Науката досега е изучавала само външната форма и едва тепърва започва да се интересува за истинските строителни сили. Всички неща в природата, като проявление на висшата разумност, имат обаче и един дълбок вътрешен смисъл. Истинската наука трябва да отиде по-далече от изучаване съдържанието и вътрешните строителни сили; тя трябва да дири и дълбокия смисъл на нещата.
Човекът е проявление на единното битие: в него това битие разкрива своето естество. Той обаче далеч не е най-висшето проявление на това битие. Както окултистите от всички времена са учили, съвършеният, завършилият своята земна еволюция човек е наистина „подобие Божие”, „син Божий”, „микрокосмос”, който крие в себе си естеството, устройството и великите сили и тайни на цялото битие. Със своята физическа природа човек е едно с „материалния свят”; със своето астрално и ментално тела, той е свързан с по-висшите светове; но той има и един още по-висш духовен живот, който го свързва с първичното божествено Начало. В своята дълбока същност като дух, той е една искра от онзи свещен огън на всемирния живот, който наричаме първопричина, основно начало, Бог. Чрез него, както и чрез цялата еволюция на разумната природа, се проявява това основно начало все по-пълно и по-съвършено.
„Човешкото в човека – това е опаковката, а божественото – това е същността на човешкото естество”. В сегашната си форма човек само отчасти е проявил своята истинска същност, той тепърва има да се проявява.
Основният и най-важен факт на всемирния живот – това е неговата разумност. Бог се изявява в него като Дух на всемирната разумност. Тая разумност се манифестира в общия строеж на мирозданието, в общия план на всемирното развитие, в съществуването на разумните души и творчески сили, в природните закони, които регулират всички промени, а така също и в най-малкото движение и най-малката проява. И най-незначителното движение предполага разумност. Колкото по-дълбоко човешкият ум прониква всемирното битие, толкова по-дълбоко бива той потресен от великата разумност, която го управлява.
Друга основна и от най-голяма важност за човека истина, която се разкрива за по-висшето познание, е тая, че чрез божествения живот, божественото творчество, божествената разумност, се проявява една върховна любов: „Бог е любов”5. Висшата божествена любов е създала света, тя го поддържа, издига го към съвършенство и красота. Бог твори и създава, за да изяви Своята любов. Тая любов се проявява чрез всички същества, и то толкова по-пълно и съвършено, колкото по напреднали са те. Тя съзижда и твори чрез всички същества. Тя носи божествения живот, светлина, радост, мир, хармония и красота и, както споменахме, е най-висшата космична творческа сила наред с божествената мисъл.
Човешкият живот, колективен и индивидуален, е в едно неразделно единство с тоя на цялото битие; той също се насочва и управлява от великата божествена разумност и великата божествена любов. Тази висша разумност и висша любов се изразяват както в самото естество на човека, тъй и в истината, че за последния са открити възможностите на едно неограничено развитие и усъвършенстване и достигането на истинско щастие.
Смисълът на човешкия живот на земята през множество превъплътявания е реализирането на една все по-висша разумност, достигането на все по-пълно съвършенство, развитието на висшите способности и скритите в човека заложби за по-висш живот и освобождаването от ограниченията на нисшите форми на съществуване. Човек трябва постепенно да се освободи от животинското и то не като го умъртвява, а като го подчини на по-висшия живот и го използува за него; той трябва да изгради своите по-висши тела, да се разкрие за висшия божествен живот – за висшето божествено съзнание и висшата любов и да бъде един все по-съвършен орган в божествения организъм. Постепенно той трябва да се отърси от своя дребен егоизъм и своето ограничено съзнание и да започне да живее все по-пълно с живота на божественото цяло. Колкото по-пълно се изявява чрез него живота на това цяло и в по-пълна хармония е той с разумната природа, с Бога, толкова по-пълно е осъществил разумния живот и по-високо съвършенство е достигнал; толкова повече той се е доближил и до идеалното здраве, телесно и духовно, до истинския мир, истинския безсмъртен живот на непрекъснатото съзнание, и истинското щастие.
Истинското съвършенство в знание се постига чрез доближаване до висшата истина и хармонизиране с нея. Висшата истина – това е самият дух на всемирния живот, на съвършеното знание и върховната мъдрост, който дух е истинската реалност на битието. Да постигнем висшата истина, то значи да поставим нашата душа в съгласие с тая реалност, да я „нагласим” да трепти в пълна хармония с нея, да дадем възможност на самата тая реалност да се прояви по-пълно в нас.
Висшата истина може да бъде достояние само на ония, които са дорасли до истинския духовен живот. Тя се постига главно чрез интуицията, вътрешното прозрение, свързването с висшето божествено съзнание. На духовно пробудилия се тя се разкрива не като лишена от живот абстракция, не като мъртво „вярване”, а като жива, несъмнена, преживяна и „опитана” действителност. Тя носи живот и самата е живот – това е и нейният истински критерий.
Да се поставим в хармония с висшето битие, да го проявим, това значи преди всичко да оставим да се прояви божествената любов в нас и чрез нас. Защото Бог е любов. Ето защо и пътят към висшето битие, към истината е пътят на любовта. Тази любов е истинският живот, който носи истинската светлина. „Разумната природа” разкрива своето лице само на ония души, които са дорасли да проявят висшата божествена любов. На тях тя разкрива своите най-дълбоки тайни и своите истински красоти; за тях тя има едно любещо божествено лице; на тях тя предоставя всичките си дарове.
Когато отделният човек дорасне да се пробуди за истинския разумен живот, тогава той напуща „широкия път” на полусъзнателния живот и полусъзнателното развитие, живота на общата еволюция, за да се приготви и тръгне по „тесния път”, за който Христос говори: „Тесен е пътят, който води към живота и малцина са, които го намират”6. Това е по-право „стръмният път” на разумните свръхусилия, това е преминаването към един по-разумен живот, към едно по-висше съзнание.
Тоя по-разумен живот и това по-висше съзнание е един процес на развитие, което П. Дънов обозначава с думата „ученичество”, като изразяваща най-характерните му особености. „Ученик” е онзи, който не само е разбрал, че е дошъл на земята да научи най-великото изкуство на разумния живот, да расте в знания, в постигане висшата истина, в проявление на божествената любов и достигне да бъде истински служител и съработник на висшите разумни сили и на Бога, но е и в състояние да даде всички жертви, да направи всички усилия, за да придобие и усъвършенства постепенно това изкуство.
Той знае, че животът се управлява и ръководи от една върховна мъдрост, безгранична любов, съвършена правда. Основната негова идея е, че всичко е устроено разумно; че във всички човешки души работи и се стреми да се прояви, като ги издигне към себе ти, великият всемирен дух, „живият Бог”, за Когото Христос говори: „Отец ми работи и аз работя”7.
Ученикът знае, че над него има само един истински Учител, именно тоя жив Бог, космичният Христос, който живее и твори в цялата природа; Който се проявява във всичко възвишено и прекрасно у всички души и Чийто глас той трябва да се научи да чува и разбира чрез развиване главно на своето вътрешно чуване. Всички други учители са само помощници на тоя единствен върховен Учител, тяхната роля е да напътят ученика към Първия и да му помогнат да го намери.
Той знае, че като изразител на божествената мъдрост, божествената любов и божествената правда стои най-близко над него и цялото човечество тъй нареченото „Б я л о б р а т с т в о” – завършили своята земна еволюция души, които са се посветили да служат на въздигането на човечеството. Идеалът на ученика е да бъде истински ученик на това „Бяло братство”, да се свърже духовно с него и да стане истински съработник в неговото велико дело.
Ученикът е човек на пълното и съвършено здраве, което изключва всякакви недъзи. Той развива в себе си в най-висша степен способността да противостои на всякакви болести и разрушителни влияния, да развива максимум активност, и то в най-висшите й форми. За тая цел той изгражда своето тяло с най-чистите строителни материали, своето физическо тяло – с растителни храни и плодове, своето астрално тяло – с възвишени чувства, а своето ментално тяло – с положителни творчески мисли.
Идеалният ученик, който трябва да дорасне като такъв в процеса на едно дълго развитие, е човекът на най-възвишената творческа любов, на най-живоносната светлина, на най-хармоничния мир, на най-чистата радост, която от нищо не може да се помрачи; той е човек на съвършеното здраве, на висшия духовен живот, на знанието и личната опитност; той е достойният съработник на разумните сили и на Бога в изграждане новото и великото в живота.
Като развива своето учение, П. Дънов изхожда от духа и основните начала на истинското християнство, той възсъздава Христовото учение в неговия чист вид, както то е проповядвано и разбирано от Иисус и първите черковни деятели, а освен това допълня го с онова ново, което Иисус "би казал сега” – след 2000 год., на хората; изяснява онова ново и велико, което иде и сега в света чрез живия и непрестанно творящ в душите Христос, проявяващ се във всичко велико и прекрасно, което се ражда и което иде в живота.
Ако Бог е говорил в миналото на хората, казва П. Дънов, Той и днес говори; ако Той днес не говори, тогава въобще не е говорил. Най-важно е: какво Бог сега иска да каже и казва на хората. Най-важни са "последните писма” на вашия небесен Баща! Учението на Иисус бе едно окултно учение; неговите дълбоки и основни истини са съставлявали тайно учение на първото християнство, което се е предавало от уста на уста, чрез посвещения в тъй наречените Христови, малки и големи, мистерии. Тия висши истини са се възприемали чрез една дълга подготовка: морално издигане; те са ставали предмет на лично преживяване и лична опитност, а не само на вяра, и са се възприемали като несъмнена жива действителност. Ето защо истинските християни на първите времена имаха моралната сила да следват препоръчвания от Иисус „тесен път”; ето защо те основаваха братски общежития, които просъществуваха около три столетия; ето защо те умираха с песни и молитви по аренариите, разкъсвани от диви зверове.
Но когато християнството стана държавна религия – религия, от една страна, на цялата невежествена народна маса, а от друга, на робовладелците, феодалите, властодръжците, на всички, които живееха в упражняване на експлоатацията, насилието, неправдата, тогава то беше подложено на изопачаване, тесният път беше изоставен, тайното учение – забравено.
Тогава се създаде едно удобно християнство; започна да се проповядва и вярва в постигане царството Божие не на земята, а на небето, не чрез изпълнение волята Божия и прилагането на любовта, изключваща всяка омраза и всяко насилие, и не чрез постигане истинското съвършенство, а чрез Христовата жертва, чрез простата вяра в Христа, чрез изпълнението на чисто външни формалности и обреди. Стигна се по тоя път до индулгенциите и инквизицията. Тъй се замени „тесният път” с широкия и удобен път на насилието, неправдата и греха. Но по тоя път официалното християнство изгуби своя истински живот и престана да бъде оня мощен фактор за всестранното повдигане на човека, каквото беше християнството на първите времена.
Петър Дънов проповядва прилагането на Христовото учение: отказване от робството на греха и нисшия живот и възприемане „тесния път” на усъвършенстването, на новото раждане, на единението с Бога чрез пълно изпълнение на Неговата воля, той проповядва и онова ново и велико, което Христос носи днес в живота.
Дъновизмът, подобно на всички почти модерни мистични движения, е твърде отчужден от арената на острите социални борби. Той е твърде чужд на психиката на недоволната маса, широко обезверена и склонна да се вслушва в ония именно носители на крайния идеализъм, които й обещават добруване и щастие не чрез трудно разбираемо за нея индивидуално усъвършенстване и превъзпитаване на личността в духа на истинската любов, а чрез външни промени, чрез насилническите методи и насилническата власт.
Едновремешните богомили играеха на времето си в социалните борби и ролята на днешните социалдемократи, комунисти, анархисти. Дъновистите обаче са далеч зад боевата линия на ожесточените днес социални борби, далеч зад всички тия революционни сили, които привличат около своите знамена недоволната народна маса. Те доброволно са се отказали от грубия и неприятен труд на орачите и копачите на социалната нива и са си резервирали приятната работа на сеяча. Но затова тяхната роля, за много дълго време поне, ще бъде твърде ограничена и няма да засяга, освен не особено широк кръг от интелигенцията. Учението на Петър Дънов е учение не толкова на непосредственото настояще, колкото учение на по-близкото или по-далечно бъдеще.
Recommended Comments
Няма коментари за показване