Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  

Движение, живот, вяра - те даряват здраве


Ани
  • Автор: Паша Тодорова

    <i>Из Спомените на Паша Тодорова

    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"<br ><br >Дата на първоначално въвеждане: 30.03.2009 г., 21:53 ч.</i>

Три думи, независими една от друга, които представят три халки от една, колкото малка, толкова и голяма верижка, защото всяка една от тия думи представя цял свят, колкото и малък да е.

Днес думата движение вълнува всички хора, малки и големи, стари и млади. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си, и те биха спортували. Целият свят се движи, обхожда планините, обхожда планетата на шир и на длъж. Всяко живо същество, от микроскопическото до гиганта, се бори за живот, мило и драго дава само да живее. Никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден Свише. Пък и никой на никого не може да вземе живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но вътрешно той продължава да живее, видимо или невидимо за другите.

Хвала и слава на Онзи, Който е дал живота!

Опитността, която искам да опиша, се отнася към годините около 1925, не помня точно коя, тя съвпада с времето, когато всички изпълнявахме задачата с носенето на вода от изворчето зад реката на квартал „Диана бад”. По време на задачата една от нашите сестри, доста възрастна, заболя сериозно от удар, беше свита почти на кълбо, непрекъснато лежеше, не можеше да се помести, нито да слиза от леглото.

При тежкото положение на майка си, тримата нейни синове се обърнаха към Учителя за съвет, с молба да помогне на майка им. Тогава тя живееше в една барака на Изгрева. Учителя отиде да я види и първия му съвет беше да вземе две малки стомнички и с тях да ходи всеки ден на изворчето за вода. То се намираше на разстояние от Изгрева 15 - 20 минути само отиване, на връщане повечко, защото е стръмничко.

– Как ще сляза от леглото? – запитала болната.

– Ще се помъчиш, с ръце, с крака, с пълзене да стъпиш веднъж на пода, ще правиш усилия –- рекъл Учителя и си отишъл.

Мисли тази жена, чуди се какво да прави, поне да има кой да я поеме, тя само да прави опит. Правила опит с единия крак, с другия, не става. Помислила си за охлюва, решила, че стои къде - къде по-горе от охлюва и наново почват усилията с единия крак, с другия... и изведнъж се намерила на пода, но дали се е подхлъзнала и паднала или наистина е слязла с краката си, не знае. Ами сега, кой ще я вдигне на леглото, ослушала се да не би да идва някой, чува стъпки, минават и подминават бараката, но никой не влиза. Хваща юргана, но го изпуска, хваща се за одеалото и него изпуска; седи и гледа безпомощно, хваща ту едно, ту друго, но с нечовешки усилия стъпва на двата треперещи крака и с адски усилия се качила на леглото. Легнала, но с някаква вяра, че може би ще излезе някой ден от бараката.

На другия ден пак същия опит, но вече с желание да стигне до прага на бараката. Силното й желание, с големи, неимоверни усилия, се увенчало с успех – стигнала до прага, после пак усилия наново до кревата. На третия ден вече успяла да излезе пред бараката, свита, прегърбена, седнала да се пече на слънце. Синовете й носели храна, наглеждали я и наблюдавали какво става с нея. След две седмици вече тръгнала с две шарени стомнички за вода, бавно, стъпка по стъпка, като охлюв.

Колко време е пълзяла, не знае, но се е върнала в бараката, пила вода, благодарила и легнала да си почива, доволна, че свършила задачата. Но ето, че се чука, влиза Учителя... , тя се зарадвала, защото мислела, че той е дошъл да я похвали, но той строго и сериозно й казал:

– Ще продължиш задачата десет дни и ще я правиш, както я правят всички.

– Ужас ме обхвана, но нищо не казах, защото видях в строгия поглед на Учителя някакво доверие в мен, че и аз като другите ще мога да изпълня задачата, което значи на втория ден да отида два пъти за вода, на третия – три пъти и така до десетия ден – десет пъти да отида до изворчето и да се върна.

Чудото стана, тази сестра укрепна, изправи се, играеше упражненията и Паневритмия заедно с всички, гласът й, малко дебел, се чуваше сочен и жизнерадостен, между останалите гласове. Ние всички се радвахме заедно с нея, а тя се питаше: „Кой ме излекува?” – и отговаряше: „Природата, Бог, Учителя. Понеже Природата е необятна, не мога да я хвана и да й благодаря. Бог като Вездесъщ, Необятен, Велик и Него не мога да хвана, затова хванах Учителя и на него благодарих. Но как да изразя моята велика радост? Ето какво реших: с моите късогледи очи да изплета една покривка от чист бял памук, гъст бод, покривка за легло. Намислих и почнах – бод след бод, както стъпка по стъпка беше оздравяването ми, свърших покривката и я занесох на Учителя.”

Тази сестра живя към 90 години, здрава, пълна с живот.

Sign in to follow this  


User Feedback

Recommended Comments

Подибни моменти съм имал и аз . Трябва да ви призная ,че по- разумно нещо от самата природа няма!

И когато човек се разболее независимо от какво , най - добрата помощ от наша страна е да я оставим на спокойствие (без да и пречим ) да си свърши работата ! А ние при най - малкият здравословен проблем ,

тичаме към рафта с лекарствата и допълнително се тровим !!!

Сподели този коментар


Линк към коментар
Share on other sites

×