Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Ани
Ани

Паневритмия. Древната космогония в Новото Учение на Учителя Петър Дънов. Част 1

    Автор: Даниела Найденова

*Статията е дипломна работа, защитена в ДМА "Проф. Панчо Владигеров" през 1998 година в Теоретико-композиторски и диригентски факултет, под научното ръководство на проф. Веса Харалампиева.

Увод

Причината да избера тази тема не е лично пристрастие, а професионален интерес към едно съществуващо живо явление, каквото е музикално-пластичното и словесно изпълнение от последователите на Учителя Петър Дънов (Беинсá Дуно) в точно определено време и място, наречено “паневритмия”. Това явление според мен очаква своите изследователи. До този момент с него са се занимавали автори, посветени в новото учение на Учителя, т.е. хора от вътрешния кръг.

Разглеждана е предимно езотеричната страна. Осмислянето на паневритмията е осъществявано от страна на вярващите последователи на това учение. Може би тук се крият причините да не се доразвие научната страна на въпроса. Учението на Дънов и в частност паневритмията заслужава да се осмисли от знаещи и да намери своята обосновка в научните среди. Опити в това отношение вече се правят, така че моето намерение е да дам малък принос към изследването на извора, бликащ от българска земя и събуждащ засилен интерес по цял свят. По този начин би се появила голямата истина, разкриваща на посегналите към нея своята мъдрост и красота. Смятам, че личните ми наблюдения и подготовката ми по философия и естетика позволяват да предприема това начинание.

Засегнатите теми, проблеми и аспекти предполагат самостоятелно разработване и изследване. Тук те са ограничени не само до явлението паневритмия и търсенето на неговия скрит смисъл, но е потърсена връзка със съществуващите по нашите земи древни учения и вярвания. Те са разработвани от изследователите на древната история, от траколозите и палеобалканистите, така че не ми се е налагало да правя собствени открития.

Самата философия на Бялото братство в България - лекциите, беседите и разговорите на Учителя - е документирана и описана от учениците и последователите му. За разлика от много древни учения и философии, знанието не е било предадено словесно от учител на ученик и само при посвещение в тайни, скрити от простосмъртните. Заложен е демократичния принцип - информацията протича от затворено езотерично ниво до възможно най - масовото. Тук не е цел да представя като цяло това учение, а да го разгледам само в онези аспекти, отнасящи се до най-хуманното ниво - приобщаването на хората към доброто и хармоничното за тях и за цялата планета.

На тази педагогическа страна е обръщал особено внимание самият Учител. Именно като венец на възпитателно-съграждащите си усилия, той дава на своите ученици и последователи паневритмията.

І. Древната космогония и нейния музикален израз

1. Какво крие древността?

“Човече, опознай себе си и ще

опознаеш Вселената и боговете!”

Така гласи надписът в Делфийския храм на Орфей. Легендата приписва думите на музиканта - вълшебник. Дори и да не е така, обръщането към древната история ни разкрива една важна черта, която вероятно е характерна за всяко човешко същество, са всяка държава или общество. Това е стремежът към познание. В различните епохи тази жажда се проявява според нивото на прогрес и наложените социални мисловни, естетически и поведенчески структури. Така се утвърждават определени религиозни системи, залагащи на сърцето и вярата; научни системи, свързани с ума и търсещи по пътя на логиката веществени доказателства; философски системи, правещи опити да обяснят отношението между мисленето и битието и общите закони на развитие на вселената и природата. Понякога тези системи си взаимодействат и се преплитат. Като особена категория могат да се погледнат ученията, носени от изявени във всяко едно отношение учители. За настоящото изследване интерес представляват орфизмът и питагорейството, както и учението на Учителя Петър Дънов, живял и работил в България през първата половина на нашия век.

Основание да посегна към такова изследване ми дава разпространяваната от някои автори и последователи на Дънов хипотези за особеното планетарно значение на Балканския полуостров и по-специално на България. Смята се, че на три пъти едно и също учение, може да се каже и “небесна вълна”, обхващат тази територия. Първо орфизмът, съхраняван и разпространяван от жреци и царе- орфици, следва продължение в богомилското учение и накрая Учителят Петър Дънов го “осъвременява” чрез многостранното си дело. Автори като д-р Методи Константинов и инж. Христо Маджаров разглеждат този проблем като залагат предимно на вярата и богословското му значение.

Според проф. Ал. Фол “тракийският орфизъм е скрит в изворите пред елинската епоха. Елинската “орфическа” космогония, теогония и митология от (VІІ-?)VІ в.пр.н.е. променят първоначалната семантика на възприетите трако-пеласгийски реалии. Този “орфизъм” подхранва питагорейството през VІ V в.пр.н.е. и литературно-философското, идеалистическото, дори мистическото “орфическо” учение от V ІV в.пр.н.е. Обосновката на това твърдение не се съдържа в преките съобщения и в създадената заради тях подтискаща научна книжнина, а в подтекста на писмените и на веществените данни. “

Вероятно именно този подтекст е причината за по-късното изкривяване и “забравяне” на същността на орфическото учение, когато “поклонниците на орфизма бродели от селище в селище и проповядвали безсмъртието на душите и тяхното преселение, милосърдие към всички същества, пеейки химни, които с право били сравнявани с псалмите.” Подобно знахарстване е доста далеч от истината, плуване по повърхността на нещата. Но за сметка на това, както казва проф. Ал. Фол, името на Орфей не се забравя и не изчезва, подобно на други стари учители. “През късната елинистическа и ранната императорска (І-ІІІ в.) епоха, неговата божествена свирня, просмукваща цялата природа и всяка жива твар, за да ги хармонизира, била сведена до идилията на музициращия пастир. Снизяването, документирано в текстове и изображения, превърнало звучащия космос в кротка песен на водача на стадото, на алегоричния “божи човек” Може би наистина Учителят Дънов идва на Земята с мисията да възкреси истината за това учение.

Древните търсят в музиката имитация на фундаменталната божествена хармония, отразена в символи с универсални значения. Според орфическата хипотеза музиката е енергиен и звуков израз на движенията в най-глобален смисъл (движения на космическите и на човешките сфери, включително на миналото, настоящето и бъдещето). Тази космическа вертикала пронизва всичко и стига до микрокосмоса на атомно ниво според представата на древните. Така както космосът е устроен от твореца хармонично, така и неговото творение - човекът, носи белезите на музикалност и хармоничност. Нарушенията на тази хармония, т.е. появата на дисонанс има апокалиптични последствия за Вселената, човека и обществото.

Според Страбон (ок.64-63 пр. Хр.-20г) в неговата “Географика” цялата музика по произход е тракийска и азиатска. ”През същия този ІVв. пр. Хр. - пише изследователят Фол, се споменава тракисти, т.е. свирене по тракийски начин (лад), и се утвърждава музиката фригисти и лидисти (по фригийски и лидийски лад). Заедно с дористи (по дорийски лад) тези тоналности създават звучащатаВселена, изтръгната от духовите (дървените) инструменти, наричани общо авлои (флейти), независимо от формата и звученето им, както и от струнните и ударните.

Лидийската тоналност е нежна и отпускаща душата, дорийската е бойна. Тракийският лад е изцяло сходен с фригийския, затова и за него не се говори в изворите, а той е сходен поради общата културно-поведенческа функция на музиката в орфическата обредност - вяра. Тези два лада са мистериални, обсебващи нощем и денем.”

Орфеевата (или Аполоновата според елинистката терминология) лира първоначално имала четири струни. По-късно тя става седемструнна. Тоновете й са подредени в стълбица, която е “кодирана в низходящи тетрахорди, главно от “сол” до “ре”, но и от “ре” до “ла”, та когато те зазвучат възходящо да бъдат чувани само от посветените.” Първата струна издава тона “ре”(основния), втората- “ми”, третият тон е “фа” и накрая четвъртият - “сол”. “Тези 4 тона са гласовете на четирите основни космогонични елемента, чието съчетаване създавало орфическия Свят, видим за нас. Така гласът на Въздуха зазвучава на “ре”,този на Земята - на “ми”, на Водата - на “фа” и на Огъня - на “сол”. Защото Въздухът обгръща Земята, която се самоопложда чрез Водата и ражда Енергията.

Енергията е Огън, но и Слънце. Тя е Син на двата съвършени кръгли образа на излъчването. За това към четирите тона ще бъде добавен петият. Той е “ла” и на “ла” звучи гласът на Слънцето в царствената си позиция. Тогава Загрей и Огънят ще ехти на “сол”, а Орфей (Аполон) или Слънцето - на “ла”

Светът изглежда завършен, но не е, понеже орфизмът урежда и земните дела. Първородният Син ще се съедини с Великата богиня-майка, със Земята. Този тържествен акт се извършва при изгрев и при залез, когато лъчите погалват утробата и проникват пряко във високите скални светилища или надникват през входовете на пещерите. Това пищно сливане зазвучава в напрежението на тона “си, бързо последван от спокойното встъпление на “до”. Сега, на тази последна за първата октава степен узрява плодът, който се разпуква с ликуването на новия тон “ре”. Роден е Синът на Сина, неговото чедо и служител, царят-жрец, белязаният орфик, уредникът на съвършенството на Земята, на царството си, обходено в кръг.

Музикалното свещенодействие се изпълнява на точно определен инструмент и затова не е чудно, че всички намирани изображения на Орфей са с китара или лира и никога ударен инструмент или аулос.

Звучащата музика (в рамките на човешката сетивност) не означава само символ на движението, т.е. осъществяването на живота, но представлява енергиен импулс, чрез който човекът се намесва във вселенската хармония. Затова право на посветените е да произнасят тази “свещена” музика и те са тези, които определят каква музика да слушат и изпълняват другите членове на обществото (народа).

Постигането на посвещение става чрез преминаването през трудни периоди на изпитание, за да може посветеният да придобие определени шаманистични способности. Само по този начин той ще може да чува космическата музика и “превеждайки” я на сетивно достъпен за хората език, да я дава на останалите.

Такива способности на посветени притежават и Орфей-тракиеца, успокояващ с музиката си хора и зверове; Питагор - чуващия “хармонията на небесните сфери” и Учителят Дънов, който “сваля” паневритмията на земно ниво. Ролята на тези учители е подобна на тази на жреците - те чрез дарби и усилия в себе си осъществяват шаманистична връзка между света на недосегаемото от човешките сетива и човешката сетивност. Ямвлих описва състоянието и поведението на Питагор при извършване на този контакт с космоса : “За себе си този мъж съчинявал и получавал такива неща не чрез помощта на инструмент или глас, а напрягал слух, ползвайки се от някакво неизразимо и немислимо божество, впивал своя ум във въздушните симфонии на света, при това, както изглеждало само той единствен чувал и разбирал универсалната хармония и съзвучията на сферите и движещите се по тях звезди (съзвучие), създаващо по-съвършена и по-възвишена отколкото у всички смъртни песен с помощта на движенията и кръговратите, извършващи се най-благозвучно и заедно с това разнообразно и прекрасно, макар от неравни и разнообразно различни шумове, скорости, величини и звездни констелации, но взаимноразположени в някакво съвършено музикално отношение.

Оросен като че ли от това и благонастроен по отношение на смисловото съдържание (logon) на своя ум и станал, така да се каже, съвършен, той замисля да предаде на своите ученици образите на това, подражавайки, доколкото е възможно, чрез инструменти и обикновен глас. В действителност единствен от всички, населяващи Земята, той чувал и разбирал небесните звуци от самия извор и корен на природата, считайки се достоен да изучава едно или друго, да се учи и уподобява на небесното чрез своя стремеж и способност за уподобяване, бидейки като че ли единствено той тъй щастливо настроен от породилото го божество. На останалите хора той смятал за достатъчно, като съзерцават него и даровете му, да получават полза и да се усъвършенстват от (неговите) образи и примери, тъй като те не били способни да възприемат по истинен начин първичните и чисти първообрази.

За разлика от Питагор Учителят Дънов дава нотни записи на тези “преводи”. Той е първият учител, който прави всеобщо достъпна тази музика. Всеки ден пее и свири пред учениците си и останалите слушатели на лекциите си. Нещо повече - специално обучава на дадените мелодии и сам подтиква към лично творчество останалите. По този начин възникват много “братски” песни и стихове.

Нека обърнем внимание на това как древните схващания се отразяват в космогонията на това учение.

2. Устройство на Вселената според учението на Петър Дънов

Вселената е енергия и човекът е част от нея. Това предполага възможност за тотален енергиен обмен в двустранна посока. От една страна човек възприема от космическата енергия като смисълът на този акт е катарзис. Това е една космогонична хипотеза ,която е близка до древната космогония. Освен това той може да отдава от енергията си и така да упражнява въздействие върху Вселената.Подобен възглед също не е изолирано явление - в много учения властва идеята, че човек с духовната си енергия има еманация на ума, сърцето и волята. Това образува част от енергийната обвивка на всемира. Тук може да се направи връзка с учението на Агни-йога. Напоследък науката чрез наблюдения се старае да фиксира тази енергия. Позоваваме се на научно-популярния филм за Вера Кочовска, излъчен по БНТ, където се показа енергия, веществено уловена от японски учени.

Друга страна на сегашната обширна Вселена е нейното изграждане от “строго разумни определени действия”, продиктувани от “ т.нар. Божествена и неизменна математика” Тази неизменна математика е образувана от определени математически таблици, “създадени преди самата вечност”. Благодарение на тази вложена в целия висш органичен свят разумност, човешкият дух може да действа, работи, развива и твори. Човешкият дух е микроскопична частица от един всеобхватен Дух. На този Дух се дължи всичко във Вселената - от силата, мощта, пространството, светлината, всичките добродетели, всички прояви в света до разкриването на мировите и вселенски тайни. “Духът не е нещо, което може да хванете, нещо външно. Вие сте потопени в Духа.” Този Дух е “сбор от напреднали същества, живели милиони години, които са изработили методи за работа.”

“Духът не се преражда, а се вселява от една форма в друга. Като свърши земните науки, човек напуща Земята и отива на друга планета, там да се учи. Така ще обиколи всички планети на Слънчевата система.”

“Духът е най-възвишеното, най-чистото, най-святото. И в тази святост Духът носи условията на разумния човешки живот…В най-широк смисъл казано, когато човек има в себе си разумния живот, той живее като музикант, като поет. Той е всякога весел, има мир в душата си , него светът не го тревожи, нищо не го смущава. Той не се спира на дреболиите в живота. Той се спира само върху онова великото, което Бог е създал.” В това си разбиране Дънов се доближава до античната представа за универсалния човек - благороден, мъдър, постигнал музикалност в себе си. В такъв смисъл това е метафора на музикос.

Духът не може да се прояви без материята, която му придава форма. Само така той може да стане видим. От своя страна Духът дава цена на материята.”Материята е онова, което събира нещата и носи бременността на идеите….Ако нямаше материя, форма не би могло да се създаде.” Целият космически мир е създаден от материя, съществуваща от далечни времена. Същността й е “изостанала енергия от хиляди и милиони космоси, които са съществували в миналото. Материята, която е изоставена от съществата, работили тогава, сега се използва. От хиляди и милиони космоси съществата са оставили своите желания, мисли и действия в тази материя. Сегашната материя - това са заспали духове, които трябва да се събудят.” За това пробуждане работи чрез своето учение П Дънов.

Зад материята стои една разумност, даваща израз на всичко в материалния свят. Тази разумна жива сила, действа и се проявява по различни и многообразни начини. Една такава изява е Природата. Тази разумно действаща сила индусите наричат “татвас,” което в превод от санскрит означава жива енергия, проникваща в цялото пространство. “Татвас” движи всички небесни тела и е причина за проявата на всичкия живот във Вселената. Индусите имат разработен научен метод за усвояване и използване на тази жива енергия и той се нарича “пранаяма”. “Татвас е Любовта, която движи света и всички висши желания се дължат на тази енергия, на тази сила, която със струите си прониква през нашите тела, през всичките ни тела.”

Основата на живота според учението е Духът. От него произлизат всички малки духове и души, той съдържа вселенските закони. При индусите се назовава Брама, при евреите Йехова, а “съвременната наука разбира онова нещо, което прониква цялото пространство или онази първична материя, която носи в себе си живот чист, неопетнен. Ако имате от тази първична материя само стомилионна част от милиграма, вие ще направите чудеса с нея. Но за да извършите чудеса, трябва да разберете законите на тази първична материя. Човек губи живота си, защото не познава или не спазва тези закони.”

Тези закони изграждат трите свята - физически, духовен, Божествен. ”Физическият свят има ниски трептения, духовният има по-високи, а Божественият - съвършено силни трептения.” За да влезе в по-висшите светове, човек трябва да изработи по-съвършени сетива, да пречисти ума, сърцето и съзнанието. Ако се осланя на сегашните си органи то духовният и Божественият свят ще останат затворени за него. Тази преграда идва от високата организираност на тези нива. “Ако човек влезе в един по-висок свят, той е вече невидим за останалите. Ако влезе в духовния свят с физическата светлина нищо няма да види.” Защото “съществува един свят, където радостите са привидни, а скърбите са реални - физическият. Съществува и друг един свят, който радостите са реални, а скърбите привидни. Този свят е на ангелите, на светиите, на съвършените същества - Божественият свят е.” Там, в най-високия във вибрационно-енергийно и морално отношение свят се прилагат 3 основни закона: на Любовта, носеща изобилния и пълен живот, на Мъдростта, която разкрива пълното знание и светлина, и на Истината, която дава пълната безгранична свобода.

“Материята, от която е създаден физическия свят е твърда и се дели на безкрайност. Духовният свят е рядък, прилича на вода. Божественият свят е твърд и неделим. От него се образува голямото тяло, а от физическия свят се образуват малките тела- има едно подобие между тях.” Всичко, което се съдържа във Вселената го има и в човека, в “малкия свят” - оттам и взаимната зависимост между тях. Наблюдавайки, осъзнавайки и прониквайки надълбоко в собствената си природа, човек навлиза в тайните на битието, достига до истината за вечните закони на всемира, до неговото устройство, действие и развитие. Пътят всеки избира сам. За негово улеснение са дадени сетива, за чието развиване или закърняване всеки носи лична отговорност. Вървейки по собствената пътека , човек разкрива своето място във Вселената и съпричастността си към космическите процеси, осъзнава своята вина, ако с поведението си спира еволюцията на макро- и микро-света. Това е и прилагането на закона за частите и цялото: “Човек трябва да разбира своето предназначение като част от общия организъм и там да намира своето място. Какво ще стане с организма, ако всяка клетка иска да живее самостоятелно? Ще се разпадне.”

За да стане разумна част от това тяло на космоса, човек трябва да се издигне от самосъзнанието до космичното съзнание. “Ако не се повдигне, животът ще остане за него непознат”, защото “човек се намира на по-високо или по-ниско стъпало на развитие в зависимост от степента на неговото съзнание”. “Съзнанието на човека се отличава по това, че той съзнава себе си като личност. А когато в човека проблесне космичното съзнание, тогава той чувства единството на Живота, гледа на цялата Природа като на жив организъм, на който всички части са живи - растенията, животните, хората, всички съставляват клетки от целокупния Живот. Човек като влезе в Космическото Съзнание, в него започват да се развиват нови мозъчни центрове и способности.”

Един от пътищата за такова усъвършенстване на съзнанието и достигане до сливане с вечния живот, осъществено чрез хармоничност и взаимно допълване на трите свята представлява паневритмията.

3. Музикалната концепция на Учителя Дънов

Темата за музиката присъства постоянно в педагогическата дейност на Учителя Дънов. Според неговите ученици тя е една от любимите му. Многобройни са изказванията, разговорите и беседите,посветени на музиката. Освен като цигулар и композитор, той печели популярност и като теоретик не само сред последователите и учениците си, но и сред известни наши музиканти. Учителят говори за музиката не само като за изкуство,но и като за духовна работа в школата на Бялото Братство. Препоръчвал е на учениците си да пеят или да свирят на някакъв инструмент и нещо повече: да прилагат законите на музиката в живота си т.е. да живеят музикално. Защото “има музикални гении,които се раждат такива, но всеки човек може да се опита да пее или да свири. Всеки човек,който е живял по Бога е музикален и неговата песен или свирене има сила. Този, който живее един егоистичен живот и е обичал само себе си, не е музикален. Истинският музикант има самоотричане. Той е организирал своя живот. Дори и материята може да се организира с въздействието на музиката. Ще знаете, че музиката е във всичко. Всяко нещо, което вършите в живота си, вършете го музикално. Говорете така, че в думите ви да има музика.” /Томалевски,Г.,”Учителят Беинсá Дуно”, стр. 175/

Част от инструменталните композиции на Петър Дънов не са нотирани, какъвто е случая с “Българска идилия”. Те са изпълнявани пред слушатели на лекции или в по-тесен кръг от ученици. Липсата на всякакво желание за творческа кариера у автора е причина тези произведения да останат без нотен запис. Но има друга част, която е записана от учениците му с музикална култура и образование. Това са предимно песни, наричани от Учителя “окултни упражнения” и музиката към паневритмията. Според него в бъдещата музика все повече ще навлизат подобни влияния и мотиви и те ще дадат мощен тласък за новото й развитие. И наистина такива творби започват да се появяват - “Песни за новия Адам” на Владимир Панчев са вдъхновени от песни на Учителя.

“Окултни упражнения” - самото заглавие подсказва, че това не е обикновена музика , написана за концертни изяви. Прави впечатление, че на организираните и в днешно време концерти с музика на Учителя не се ръкопляска. Така тя се доближава повече до древно свещенодействие и на преден план излиза функционалната й приложност. В тези мелодии е вложен нов скрит смисъл, непознат досега за земната музика - “един строеж в мелодията и музикалната архитектоника, които бележат нов вид вътрешна сила и дълбочина.” За да откриеш такъв вътрешен смисъл, трябва да усъвършенстваш концентрацията си и да осмислиш и преживееш всеки тон и всяка дума, да потърсиш духа на музиката. Защото “Духът не е нещо обективно.Ако искате да го познаете в музиката, ще го почувствате в съотношението между тоновете. Невидимото, неуловимото в музиката и словото, това са проявите на Духа.” /Б.Дуно, “Окултна школа по изкуство на пеенето”,стр. 139/

Музиката се проявява и в трите свята - физически, духовен и Божествен. Всяко едно действие и мисъл дават отражение в същите светове. Например “ако един музикант композира един час, два часа трябва да се моли, защото той е отговорен за своите произведения. Те ще въздействат на хората, а това въздействие трябва да бъде добро. При това той ще носи отговорност не само в един живот. Няколко прераждания поред той ще носи последствията на своята музика, която е пратил в пространството и тази отговорност ще го следва и на земята и Небето.” /Б.Дуно, “Окултна школа по изкуство на пеенето”,стр. 139/

Музиката носи живота в себе си. Където има живот, там има и музика. Според Учителя музиката има разностранно въздействие и всеки може да си служи с нея, за да постигне някакъв успех. Различните хора обаче са развили до различна степен музикалното си чувство - “едни имат развито чувство за време, други за ритъм, а трети за мелодия.” Оттук става ясно, че различно ще бъде и самото въздействие върху помагащия си с музика. Диапазонът се простира от строго индивидуално до универсално влияние.

Интерес представляват всеобщите функции на музикалното изкуство:

• лечебно-успокоителна

• духовно и творчески съграждаща

• хармонично-възстановяваща

• педагогическа

“Когато човек започва да пее, настъпва разширение на капилярите, кръвообращението става леко, изхранването на отделните части и органи е по-пълно и оттам и общото разположение по-добро…Щом музиката улеснява кръвообращението, тогава и болките престават…Когато човек с години не може да свърши някои работи, като изпее няколко песни - свършва ги в много кратко време.” /Томалевски,Г. -“Учителят Беинсá Дуно”, стр 173/

За всяко състояние има съответна музика. Човек трябва да знае с каква музика да се излекува, как да трансформира енергията. Учителят прилага такива указания към някои песни, а на бъдещите поколения оставя развитието на музикотерапията. В учението на Беинсá Дуно се твърди, че музикантите са едно благо за човечеството. Те могат, без сами да знаят това, да трансформират състоянията на хората. “Един цял народ може да се промени, да се насърчи и да се вдъхнови….Да знаете колко пъти те са намалявали страданията на хората и колко пъти са ги спасявали от отчаяние….Музиката стопява всички мъчнотии…И змиите се укротяват с музика.” В учението на П.Дънов се боготвори музиката на природата. “Цялата природа е един величествен оркестър. И органите на човешкото тяло се подчиняват и работят най-добре под действието на различните музикални тонове от гамата.” Много от композиторите търсят връзка с природната музика, затова и има такова звукоподражание и звукоизображение в музиката от най-древни чак до наши дни.

Според Учителя музиката се е появила в човешкия свят, когато се е пробудило съзнанието. Като творческа проява у човека то датира от около 3000 4000 г.пр.Хр. Музикалността на даден човек личи от изследването на неговия череп. За да изпълняваш музика не е нужно само да си музикален, но и да имаш определена нагласа, формирана от собствените мисли, чувства и воля. “Обикновената музика може се изпълнява по всяко време и при всякакво състояние. Когато обаче изпълнявате окултни упражнения, трябва да намерите за това съответното време и във всеки тон да вложите мисъл, чувство и воля.” /Томалевски,Г. -“Учителят Беинсá Дуно”/

За Питагор Вселената е хармония на звучащи небесни сфери. Този космогоничен възглед при Дънов придобива друг нюанс. Метафорично изразен светът представлява божествена арфа и всеки човек е отделна струна от нея “Върху арфата на Великия Майстор има още много струни. Заедно с тебе понякога един след друг, а понякога вкупом като акорд ще звучат и други тонове. Все едно, че разговаряш с тях, за да се образува мелодията, сътворена от Великия Компонент. Отделното звучене на тоновете е много важно, тъй като всеки от тях влиза в мелодията. Всичко следователно трябва да бъде чисто, красиво и изящно. Може на някого да се види незначителна неговата роля…но той забравя, че е частица от общото и е отговорен за неговия цялостен вид.” /Томалевски,Г. -“Учителят Беинсá Дуно”/

В тази връзка звучи и твърдението, че всеки човек е изграден върху един основен тон, който определя живота му. “Трябва да познавате основния тон на всеки човек и според това да определите обходата си с него.”

За да общуваш чрез езика на музиката, трябва да познаваш и нейните основни тонове. Подобно на орфизма и тук се открива смислово значение на отделните тонове от естествената природна гама (по седемте основни тона).

Наблюдава се и известна многопластовост на тоновете: “Всеки един тон съдържа още шест тона в себе си. Ако не се изпее правилно, да се включат и седемте тона в него, той няма съдържание. Следователно всеки тон съдържа всички тонове в себе си, но главният е важен, а останалите шест са допълнителни. Когато между седемте тона има хармония, те изпъкват един след друг, т.е. онова, което човек чува като един тон, всъщност е цяла една мелодия. В този случай тонът, който се чува е една форма,в която се изразява съдържанието - останалите шест тона. “

“До” е тон на Любовта и се стреми към “ре”, който е първа проява на Свободата. “Ми” представлява подтикът на Истината в духовния свят, а чрез “фа” тя се придобива. Тонът “сол” е Мъдростта и стремежа, които се постигат в “ла” - реализирането на нещата. “Си” е най-високото стъпало, до което човек може да стигне и да отвори врата за преминаване от една гама на живота в друга.


Статията е дипломна работа, защитена в ДМА "Проф. Панчо Владигеров" през 1998 година в Теоретико-композиторски и диригентски факултет, под научното ръководство на проф. Веса Харалампиева. Специални благодарности на авторката за предоставянето на статията. 

User Feedback

Recommended Comments

Няма коментари за показване


×
×
  • Добави...