Дванадесет пеперуди

Бяха дванадесет, всяка със своя цвят. Красиви и нежни, но огромни пеперуди, закачаха се с мен. Не, не бяха никак страшни.

Обичам да си играя, особено с мама и тате, но луната ме изненада с тях – създанията с ефирни крила.

Говорих им, а те летяха в кръг, кацаха навсякъде и обагряха въздуха.

Родителите ми изглеждаха доволни, защото не трябваше да се занимават с мен. Те често казваха на брат ми, че добрите деца си играят сами. Казваха също, че след работа са уморени.

Имах си гости и бях заета. Мама и тате също бяха с приятели в хола, всички бяха много шумни и плашеха пеперудките. Но аз ги милвах, така се успокояваха.

Възрастните пиеха, шегуваха се и говореха за други хора. Беше им весело.

Играех си.

Те още си наливаха в чашите, думите им се чуваха все по – силно, сякаш ми говореха в ухото. Бях в другия край на стаята, но никой от тях не забелязваше с кого си приказвам.

След малко усетих, че големите вече не се смееха, лицата им станаха намусени, сериозни и страшни. Няколко пеперуди си тръгнаха и не се върнаха вече.

На леличката с черната коса й звънна чантата, очите й станаха цепки, изпразниха се и тя взе да се кара на телефона.

Зелената и жълтата пеперуда изчезнаха.

Татко се развика на дебелия чичко срещу него, устата му стана крива, но мама настъпи новия му чехъл.

Червената и синята се изпариха.

После баща ми се скара с мама, очите й се наводниха и тя се скри в спалнята. Понякога се крие там от него.

Отлетяха нанякъде и последните три пеперудки, те ми бяха любимите. Знаех, че няма да се върнат.

Останах сама. Разревах се. Исках някой да ме гушне и да ми каже „дза”.

Мама дойде, очите й още приличаха на езера.

Аз съм Мариана. На шест месеца съм и когато порасна, няма да помня пеперудите.