Отдавна чужди нощи ни разделят.
Събираме се сутрин - на кафето.
И ти личи безсънната постеля.
Пак цяла нощ си мислила "детето ми!"...
Не съм далече - само ти се струва,
че някак не успя да ме опазиш.
Благодаря ти, че не се страхувам.
И, че не се научих на омраза.
Благодаря за времето за книги.
За страшното търпение, когато
от ярост тишината не ми стига
и се заключвам в следващото лято...
Изтрива изтънялото ми кутре
(слабееш, ала иначе си същата)
съл
