Jump to content
Порталът към съзнателен живот
  • постове
    93
  • коментара
    20
  • прегледа
    75521

Ученикът не е по-горен от учителя си

Sign in to follow this  
Надеждна

317 прегледа

Ученикът трябва да бъде като учителя си, до същия уровен, нито по-долу, нито по-горе, той там като достигне, по-нагоре не може да се подигне. Като своя учител да бъде и по тяло – да има същия строеж на тялото, и по сърце – да има сърцето на своя учител, и по ум – да има ума на учителя си, и волята му да е както волята на неговия учител. Тогава какво е искал да каже Христос: „Не е ученикът по-горен от учителя си“? Той поставя два принципа. Ученикът иска ли да бъде учител, той е изгубил своето предназначение, той не е разбрал основния Божествен закон в света. Иска ли човек да стане като Бога, той е изгубил своето предназначение. Ученикът е една бяла книга, върху която може да се пишат хубави неща. Ако тази книга е написана, няма какво да се пише отгоре.

Учителят е написана книга, на която хората се учат, а от ненаписаната книга никой не може да се учи, но всеки може да слага своите забележки. Питам сега: ако онова, което сте научили от вашия учител, няма къде да го сложите на тази книга, какво ще ви ползва вашето знание? Един прост пример: ако идете при някой земеделец и се нуждаете от жито, той е готов да ви даде две крини, но вие нямате торба и той няма торба, как може да го използвате? С една шепа не може да се храните, трябва чувал. Този чувал е ученикът. Житото, като се изсипе вътре, ще бъде учителят. А двамата – учителят и ученикът, като идат на нивата и изтърсят житото в нея, ще дойде растежа. Сега ние встъпваме вече в една нова област, която е малко неразбрана, но казвам: под думата „учител“ Христос разбира един завършен процес, а под думата „ученик“ – един процес, който сега се започва.

Учителят ще мисли по правилата, по които той е длъжен да мисли, и ученикът ще възприема това знание според правилата, на които животът му е подчинен. Учителят има известно задължение, а ученикът има друго задължение. Но не мислете, че тия отношения се раждат сега. За да бъде човек в духовен смисъл ученик, то е определено от хиляди години, то съществува от хиляди години.

…първото нещо: всички вие трябва да съзнаете отношението си като ученици. И злото в сегашния свят е, че всички искат да бъдат учители. Нямам нищо против това, стига да сте една книга, не само написана, но хубаво написана. И тази написана книга, като я прочете който и да е, да може да изправи и подобри своя живот.

Сега ще се поспра малко, ще ви разправя една легенда. Един от великите ангели на небето – аз го наричам Орифил – дошъл да посети хората и да види как живеят, да се позанимае малко със своите изследвания. Като минавал през една улица, чул да се вдига голям шум, гледа в една люлка едно малко дете и му казва: „Братко, защо плачеш?“ – „Няма кой да ми помогне, тия хора не ме разбират, те са ме оставили в тази люлка, малък съм, не мога да се проявя, пък и не разбирам закона.“ – „Какво искаш?“ – „Гладен съм.“ Взема ангелът биберончето, туря го в устата му. Това било едно малко момиченце на една година. Ходил той, изследвал. След 4–5 години минава, гледа на пътя друго момиченце, пак в неволя, плаче, плаче. „Защо плачеш?“, пита го. – „Изгубих майка си, не зная как да се върна у дома.“ Взема той това момиченце, завежда го вкъщи и забелязва, че то е същото, на което той дал биберончето. Първия път плачеше, че нямало кой да му даде храна, а втория път плаче, че е изгубило майка си. Ходил той, изучавал управлението на хората, науките им. След 19 години минава там при една река и вижда една мома на 19 години, която се готвела да се хвърли във водата, спира се той и ѝ казва: „Какво искаш да направиш?“ – „Отчаяна съм от живота, мен не ми се живее, защото имах един, който ме обичаше, излъга ме, и сега за мен животът няма смисъл.“ – „Мислиш ли, че този, когото обичаш, може да ти даде това, което желаеш?“ – „Аз само с него мога да бъда щастлива.“ Пак плаче тя. Първия път плаче за хлебец, за млечице, втория път плаче, че е изгубила майка си, а третия път, че е изгубила своя възлюбен. „Ще чакаш, ти ще намериш своя възлюбен, ти си се излъгала, твоят възлюбен никога не лъже, теб е излъгал някой в името на твоя възлюбен и ти искаш да се хвърлиш сега в реката.“

И съвремените хора са се отчаяли: някой плаче за хлебец, други за баща и майка, а трети – че са изгубили смисъла на своя живот. Защо са изгубили смисъла на своя живот? – Те не са намерили още тоя смисъл, не са го намерили. А когато вие намерите вашия възлюбен, какво ще ви даде той? Сега мнозина говорят за възлюбения и казват: „Да има някой да ме обича“. Аз казвам, ако турят една въшка на главата ви и тя ви обича, тя чопли, вие почнете да се дращите, тя казва: „Аз искам да посмуча от твоята кръвчица, за да стана благородна като теб“. Е, колко години трябват на една въшка да смуче, за да стане като теб?

Силата не седи в това да те любят. И казвам една велика истина: Няма човек в света, който да ви люби. И ако някой ви казва, че човек може да ви люби, аз съм на противното мнение. Човек може да бъде проводник на Любовта, но да ви люби, не може. Любовта в света, това е Бог в своята целокупност. И да искаш да те люби някой, значи трябва да искаш да те люби Господ. И този Господ, за да ви люби, трябва да избере един човек, който да е проводник, за да Го познаете. Заблудите ли се вие, да помислите за онзи, чрез когото Любовта иде, да кажете, че от него излиза, вие ще бъдете при реката, да се хвърлите вътре, за да се удавите. Ама ако на този прозорец, през който минава тази Любов, тури някой своите кепенци и не може да премине Любовта и тя остава навън, кой е крив?

Любовта изисква само да нахраниш гладния, голия да облечеш, невежия да научиш. Любовта не изисква да правиш на хората палати, да правиш по 10 костюма, по 10 чифта чепици, но Любовта изисква да му дадеш само това, което му е необходимо, а другото и децата даже могат да направят.

...

Малко му дай, но с Любов му дай. И българинът казва: „Не гощавайте много“.

И всичката съвременна дисхармония сега от какво произтича? Ти любиш някого, но почваш да ревнуваш. Какво показва ревността? Ревността – това е една любов, проявена чисто на физическия свят. Ревността – това е първото съмнение, че ти нямаш вяра в моралния престиж или уровен на твоята жена или мъж. И учителят може да ревнува своя ученик, ако е изгубил доверие в него. И ученикът може да ревнува своя учител: той е изгубил доверие в учителя си – проявление чисто на физическото поле. Е, питам: ако ревнуваш, какво ще спечелиш? Ревност за Истината е друго, а ревност за Любовта е друго – когато с тази ревност ти отслабваш и ограничаваш човека във всичките негови постъпки, то е безразсъдство, то е чисто физическо. Това са полици: ти ме следиш, аз съм подписал 10 полици и ти ме следиш, дето отида, да не би да избягам някъде. Може да питаш: „Еди-кой господин в София ли е?“ – „Защо?“, питам. – „Аз много се интересувам за него, защото имам вземане-даване“ или „Не искам да изляза от България, защото десетте полици…“ Като вземеш полиците, да отива където иска. Прав е човекът. Следователно, ако ти ревнуваш човека, разбирам, че имаш да му плащаш, а ако той те ревнува, има да ти плаща. Питат някои: „Как да махнем ревността?“ – Ще си изплатите полиците, ще влезете в положението на учители и ученици, т.е. същите принципи ще усвоите; ще влезете в положението на слуги и господари, защото за да подобрим този живот на земята, ние трябва да разберем великия Божествен закон и да уредим сегашния си живот.

Любовта – това е едно разумно проявление и само между две възвишени и разумни същества. И всякога, когато Любовта се проявява, има разумност. Даже тази Любов се проявява в кристалите. Любовта трябва да бъде разумна. Престане ли тази разумност, Любов няма. И когато говорим за Любов, разбираме две същества еднакво развити по ум и сърце: еднакво умни, повдигнати културно, с благородни души и силна воля, само такива две същества могат да се разберат. Ако твоят приятел ти каже една дума и ти я разбереш по един начин, а той по друг, каква любов може да има? А ако се скарат, каква любов е тя? Когато се карат, каква любов може да има? Любовта е като музиката, само двама велики музиканти, като се съберат, единият вземе първата цигулка, другият – втората, обичат се. Защо? – Двамата ходят заедно и дават концерти. Ако дойде третият, ще каже: „И аз ще дойда“, но него може да вземат да им варди цигулките, а на сцената сами ще свирят двамата. Това значи да се обичат.

Едно „аз“ има в света, само Бог е „аз“, Онзи, първият, Който е създал всичко в света. „Аз“ подразбира Бога, Който е създал целия космос. Само Той може да каже: „Аз създадох всичко това, всичко това е Мое. Аз съм и освен Мене няма друг“. А сега ние се изпъчваме и казваме: „Аз съм, знаеш ли?“ – Да, ти си един „аз“, който нищо не си направил; ти си един „аз“, който даже 100 килограма не можеш да носиш на гърба си; ти си един „аз“, който не можеш да претърпиш една малка обида, един „аз“, който не можеш да живееш с никого, не си уредил сметките си и т.н. Трябва да съзнаеш кой е тоя „Аз“. Това е Бог, Любовта. Тъй трябва да мислим и само по този единствен начин ние можем да урегулираме живота си. Само един морал има в света.

Ученикът не е по-горен от учителя си

Sign in to follow this  


0 Коментара


Recommended Comments

Няма коментари за показване

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
×