Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
  • постове
    29
  • коментара
    3
  • прегледа
    22117

Необичайно.

stonetales

371 прегледа

Случва се нещо необичайно – нещо което ни кара да се замислим. И вече не сме същите.

(Ние никога вече не сме същите – ние се променяме с всеки миг – но това е друга тема.)

Това, необичайното, може да е и щастливо събитие. При всички случаи то е събитие извън коловоза на стандартното съществуване.

Да кажем – сбъдва се наша мечта. Искали сме нещо – толкова дълго - че след като го получим даже не можем да му се зарадваме. В първият момент даже не разбираме, не схващаме, че ситуацията в която сме живели толкова години, вече се е променила. Отказваме да разберем, трудно ни е да осъзнаем промяната. Механизма е същ и в обратния случай.

Страхували сме се дълго от нещо – дали ще е изправността на колата на дълъг път или пък по повод някой близък. В момента, в който се случи това от което сме се страхували, ние си казваме – „НЕ, не може да бъде!” Това е само първата ни реакция – нататък развитието е различно. Но такава е и първата ни реакция и при сбъднатата мечта – „НЕ, не може да бъде!” Външната разлика е само в изражението на лицата ни – радостно - изумено или изплашено – изумено.

Сбъдването – и на мечтата и на страхът – ни удрят „шамар”. Разтърсват ни.

Същият шамар, който удряте на временно изгубил съзнание при злополука или пък „полудял” от смях приятел по време на вечерният купон. И в двата случая шамара цели да спре временното „извънрелсово” състояние.

Става дума за обстоятелства, които са редки, неординерни и ни карат да се замислим, тоест – да „спрем” за момент. Примери – дал Господ.

Какво означава да „спрем”? Не някакво извънредно обстоятелство, а да пресечем понякога скучният, ординерен поток на съществуването.

Предполагам си спомняте за навиването на сила на пръста – толкова много неща научаваме, запомняме , някои от тях стават наша същност, през живота си, че те постепенно отнемат, изчерпват силата ни, подобно на задръстване на складово помещение. От друга страна ние съвсем неправомерно отдаваме „значение”, излишно повдигаме степента на предполагаемата ценност, на толкова много неща и това допълнително отнема от силата ни. А и ежедневните проблеми – бизнес, доход, отношения, отговорности – с пълна шепа изгребват останалото.

Остава ни колкото да се нахраним, да позяпаме телевизора и да паднем в леглото. Ежедневието тече равно, гладко и непроменимо. Въпреки, а може би точно заради това някои хора не биха променили това състояние за нищо на света. Така нареченият „режим” (ординерността) се спазва от тях със силата на закон. „Кафе, баничка, вестник.” Имал съм случаи - при няколкоседмичен ремонт - да долавям от долната тераса всеки ден, по едно и също време аромата на една и съща гозба. Неизменно. Самата ординерност на събитието изигра ролята на „спирачка” за мен и колегите тогава, тъй като породи странни и несекващи, принципно нови разсъждения по отношение на „еднаквостта” на ситуацията, в която ежедневно участвахме и ние – тоест поддържахме я със нашата сила. Предполагам, че там все още готвят само тази храна.

Особено е присъща тази „непроменимост”, "ординерност" при възрастните. Тя може би идва от изчерпаната им вече сила, което ги застопорява в невъзможност за промяна. От друга страна животът на повечето от тях е бил „предначертан” от не толкова далечното минало. В нашата област пример за това са колегите, които не приемат новите технологии и „майсторлъци”, които въпреки всичко се налагат, при все, че това си е тяхно право.

Един всеобщ пример за непроменимост е „задължителното” часово хранене. Въпреки, че диетолозите и други автори биха опонирали, че подобен „режим” е задължителен, вие може би сте на друго мнение?

Голяма фирма или завод. Обяда е в 12.00 – точно. Няма значение , че на едни им скърца от 10.30, а пък други и до 14.00 не усещат глад. Важен е режима.

Англичаните също са „водещи” в тази област – звънеца за обяд или вечеря е крайъгълен камък в съществуването им. Даже си мисля, че на техния ритуал “five o`clock tea” (следобедният чай) се крепи самата Вселена:)

Или поне Вселената на Тери Пратчет:)

Общо взето - живота ни тече равно – или поне така се опитваме да го подредим. А може би ни е страх от промените. Ако не е страх, то поне е чувство на непознатост, неизвестност. Но какво значение има как са именувани „препъни камъните”?

Обикновено палеца на крака пръв поема удара:)

По тези причини (здравото окопаване и съзнателното избягване на промените) изключително рядко ни се случва да „спрем”. Да се огледаме. Изключително рядко ни се случва да понесем „шамар”, който извъртайки главата ни настрани, ни предоставя уникалната възможност да променим за секунда или за цял живот гледната си точка. Дори са известни такива техники в различни системи за самоусъвършенстване. Ще спомена само „спирането на вътрешния диалог” , несекващият поток от мисли в главата ни, защото тя е много естествена и близка до човека техника.

Но – получили сме този шамар или „погалване”.

В случая обаче той не пресича някакво извънредно състояние. В случая шамара прекъсва ординерният ред на нещата.

Обикновено (за съжаление) само временно се променя гледната ни точка. Едни и същи обстоятелства ни изглеждат абсолютно различни. Гледаме на тях вече от друг ъгъл. Буквално променяме мирогледа си.

За пример – помислете си какво означава да викнеш майстор в къщата си – предмет на една от най-тежките клетви в българския фолклор:)

Да смените позициите си от работещ с ръцете си – на прецизно наблюдаващ. Тотална смяна на гледната точка. От другата страна на барикадата! Да спрете да действате, и да се превърнете в наблюдаващ отстрани. Независимо от причината, която ви е отпратила в това състояние, вие буквално сте променили честотата на приемане и тълкуване на действителността. Нещо такова причинява и „спирането”.

Споменах ви за оплакването. Нека ви дам изключително познат, ежедневен пример. Пример за съзнателно поддържано състояние с цел Непроменимост, която обаче така и така не се получава. А в това време вътъкът на живота ни се процежда между безсмислените думи и си отива:

Въпреки, че външният облик е мил и пасторален (в края на краищата през ръцете им сме минали почти всички)буквалният образ на насядалите на пейката пред оградата бабинки, носи в себе си и по-дълбоко значение. За този образ може да се напишат приказки, но нека сменим гледната точка и да погледнем под различен ъгъл на нещата.

Общо взето, като изключим пасторалният момент, цялата сила на бабинките е насочена към сплетничество или клюкарене. Завършеният, съвършен образ, който води класацията, е образа на селската клюкарка. Но той е крайна градация на образа на кротките бабинки. (въпреки, че съм виждал бабки, които изобщо не са кротки)

„Този минал. Онзи се напил. Гошето се сбил. Мара пак се пуснала на пазара. Нашият Ванко така направи, вашето Петре пък така.”

„АААА – не така – иначе!” И се започва. Дори и да не се споменава на глас, наум се изваждат кирливите ризи и надмогването се започва. „Помниш ли Я кога ти казах..........?”

Колкото повече се замисля човек, ако го прави, толкова повече открива, че под усърдното чешене на езиците прозира нещо друго – основополагащо.

На нас "бабинките", винаги някой друг ни е виновен. Правителството, оня дето само си пише във форума, шефа, данъците, Гошо, бензина и каквото още си изберете - Винаги Друг ни е виновен – ние сме ..... Ааабе, ние сме почти готови за канонизиране.

Цялото това „сплетничество”, което организираме сами на себе си, в наша собствена чест, за да се оглеждаме с изправени гръбнаци в огледалото на собственото си Аз, има една единствена цел – да поддържа заблуденото, полу или напълно заспало осъзнаване на света. Цялото това „сплетничество” може да го наречете с една дума – Оплакване!

Влезте в която и да е кръчма, още тази вечер и ако не видите поне един мъж, който да не се оплаква от нещо, значи спокойно можете да спрете да посещавате тази тема. Не, че не можете да спрете и без тази причина.

Преди години в село Райово, Самоковско, в единствената тогава кръчма, (спомням си, че имаше само един телефон в цялото село и той беше в кръчмата) един обзет от самосъжаление „мъж” стреля с боен пистолет в тезгяха. Какво искаше да покаже – той си знае.

Отзад се понадигнаха две жени, които бяха приседнали на техен си разговор – (по чудо) бяха живи и здрави.

Председателят на ловната дружинка го смля набързо. Но – не беше ли твърде късно за намеса, за „спиране”?

„Спирането” ни позволява да се огледаме за момент и ако искаме да попроменим нещо. Ако не искаме – живи и здрави – животът продължава – така или иначе:)

Върнете назад – към темата „Каква е дълбоката същност на това да сме имитатори?” Сами ще намерите паралелите.

Разликите между двата вида осъзнаване:

Да поддържаме съзнателно ординерното течение на житието – битието и съответно да получаваме резултатите, които са ни „предопределени”, поемайки по „предопределени” (но не от нас) кръстопътища.

Или?

Да осъзнаем предното ( по нашият си начин) и да приложим съзнателността си към следващите оттук нататък Избори на кръстопътя. Което води до неочаквани и за самите нас, приятни и хубави резултати.

Може би това е пътят към Свободата............



0 Коментара


Recommended Comments

Няма коментари за показване

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
×