Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
  • постове
    29
  • коментара
    3
  • прегледа
    21917

ДА! МОЖЕ!

stonetales

855 прегледа

ДА! МОЖЕ!

Прибирах се по подпланинския път и някъде около Карлово ми махна стопаджия. Мъж на средна възраст, с оваляни дрехи и спокойно изражение. Личеше си, че на пътя е като у дома си.

Спрях, качи се и се заговорихме.

- Откъде си, какво закъса така?- го попитах и се заслушах в гласа му, отбягвайки дупките по пътя.

Спокоен и уравновесен глас заразказва за счупен биелен лагер, сервиз, черни планински пътища и бизнес с изкупуване на вълна, билки, картофи и какво ли не още.

Човека пътуваше до Сливен и имахме доста време за разговор. Постепенно Сатко – така се казваше той – ми разказа следната история.

Удря го челно огромен джип, чупи му таза и кръста и го приковава на легло. За три години.

След като му писнало да се самосъжалява и охка, почва да моли баща си да го изправя. Плачейки от мъка и неверие, баща му започва да му помага.

След известно време Сатко го моли за онези, четвъртитите проходилки, които стоят пред инвалида и той сам ги мести напред, куцукайки след тях. Баща му, продължавайки да плаче, му купува проходилката и му помага да стане и да се хване за нея.

Сатко прохожда, буквално на инат и след време моли баща си за две патерици.

Скача в патериците, тръгва по квартала, баща му приключва със сълзите а Сатко след време захвърля едната патерица.

Моли баща си за бастун. Бащата му купува и бастун и Сатко започва да кара отново камион. Започва да работи, отново.

Един ден, помагайки си все още с бастуна, сяда на крайпътно кафене.

Ставайки да си тръгне, забравя и бастуна. Сеща се за него чак у дома си, в Сливен.

- Докторите гледаха снимките ми и ми казаха, че съдейки по тези снимки, би трябвало все още да съм прикован на легло.

Попитах го – Как е станало това, какво се епроменило в него, какво го е накарало да стане от леглото?

- В казармата ни учеха, че за българският войник няма думата „Не може”. Че за българския войник няма невъзможни неща. Затова си казах – Да! Мога! И започнах да опитвам. Оказа се, че може.

Слизахме от колата , да изпием по нещо в жегата. Оглеждах походката му.

Нямаше и помен от неравномерност или куцукане. Сатко ходеше с правилна стойка и изправен гръбнак. Натежал от умора, но прав.

ДА! МОЖЕ!

Използвах историята за Сатко, като предисловие за това, което искам да споделя с вас.

Моля за извинение, че се забавлявам искрено с представата за вашите реакции и изумените ви лица, но това, което ще ви разкажа, за мен е истина.

Представям си как, след прочитане, някои ще се усмихнат снизходително, ще махнат с ръка и ще си кажат:

- Горкият, съвсем откачи. Знаех си, че не е добре човечецът!

Други ще напуснат завинаги темата, а пък някои, знае ли се, може и да се позамислят.

Моля за извинение също, че ще ви занимавам малко със себе си, но това е необходимо, за пълното обрисуване на ситуацията.

На времето ме бяха оставили на село, на бабино отглеждане. Северозапада винаги се е славил с обилна и тежка кухня и груби, тежки отношения между хората. Запазвайки традицията, се бях оформил като „яшно” дете. Дете, което не си поплюва при вида на храна. Едри бузи и изобилни форми.

Бабина мечта.

Стигнал бях дотам, че ме използваха за разяждане на злояди деца. Да гледали как сладко си похапвам (тъпча) и да се заразели от лакомията ми. Гледаха.

Да, ползваха ме, но резултата беше, че след излапване на вкусната манджа, под изумените погледи на бабинките, изяждах и блюдото на злочестия злоядец. Детето си оставаше „неразядено”.

Скоро спряха да ме ползват. Вече бях „израсъл” над тези неща:)

Естествено, че не бабите са ми били виновни. Аз си бях и след толкова години все още съм „лакомия”.

Но какво се промени?

Постепенно опитах всевъзможни ястия. Самият аз готвя добре и без рецепта. Експериментирах доста и даже известно време работих като готвач. Махнах се, тъй като рецептите започнаха да ме дразнят.

Постигнах и носих доста години 120 кг за 170см ръст.

Вече са ми само спомен.

Омръзна ми. Ленинският завет: „По близо до масите” все още звучи в ушите ми, но в съвсем друг смисъл.

Постепенно лакомията взе да ми омръзва. Безкрайното тъпчене все пак е уморително.

Започнах да търся алтернативи.

Опитвах да карам на сокове. Става, добре е, много е добре, но ми е много скучно. Зарязах го.

Попаднах на австралийката Джасмухийн и нейното слънцеядство. Хареса ми, но не ми хареса перспективата да вися с очи, вперени в слънцето. Наистина, тялото се пълни със слънце, усеща се като разливащ се нектар отвътре. Гореща мекота, като при сексуална възбуда.

Но, неподвижното стоене, с вперен поглед в една точка(слънцето) някак си не ме кефи. Не е за мен. Липсва ми мобилността на живия живот.

Търсех друго. Търсех си моето.

Е, който търси – намира!

Преди няколко поста ви споменах за позабравената връзка със Вселената. Може би ви е прозвучало глупаво, но ние не губим никога тази връзка.

Ние просто сме я забравили. Нищо повече.

Воден от опита си с дишането, тъй като това наистина ми допада, задълбах в тази посока. Стана точно така:

Един ден пътувах, но не си бях взел нищо свежо за хапване. В смисъл плод, пълнена чушка със сирене или нещо подобно. Не, че не можех да спра където и когато си поискам и да си взема нещо. Не.

Търсех си моето.

И изведнъж ми светна. Защо не опитам да се храня с намерение? Защо просто не сменя спирането и пазаруването отнякъде със директно поемане на намерението. Какво ми пречи?

Спирането и пазаруването също е намерение. Защо не го направя директно?

И от друга страна, защо не обърна лакомията си в своя полза, а не във вреда?

Концентрирах се там, в областта между пъпа и мечевидния израстък. Започнах да дишам съзнателно, тоест да наблюдавам дишането си. Пожелах да вдишвам и издишвам намерение.

Да, знам, че ви звучи налудничаво, но през това време не бях в сън, бях в тази, нашата реалност, в която вие сега четете тези редове. Карах кола, гледах в пътя, отбягвах дупките, изпреварвах, изпреварваха ме, разминавах се, бях си в съзнание и всичко останало.

Карах, дишането ми се успокои до минимум и започнах да изоставям дишането си, а да наблюдавам поемането на намерението, на живата му сила.

ДА! МОЖЕ!

Постепенно започнах да го осъзнавам и да прехвърлям лакомията си натам. Всеки позив на глад насочвах веднага към поеманата сила и той веднага се удовлетворяваше. Стана.

Е, разсейвах се от време на време, блеейки насам-натам, но всеки нов позив на глад ме връщаше обратно в концентрацията.

Тъй като карам относително бавно за дълъг път, наблюдавах интересните гледки, които подпланинската ми предлага. Хванах се, че в момента, в който се загледам във нещо, започвам да поемам и от там.

В градовете минавах покрай заведения. Носеше се чудна миризма на добре сготвена храна. Поемах я с безкрайно удоволствие.

На Стражите, около Карлово, застигнах огромен камион, натоварен с тонове желязо. Беше трудно да го изпреваря.

Кефех се на мощта на желязното чудовище, вместо да се нервя, че ме бави. Кефенето също ми донесе друга сила и удовлетворение.

Забавлявах се искрено. Обзе ме дълбоко и успокояващо чувство. Вече не бях зависим от храната, от задължителното спиране, от чувството на глад.

Спрях пред величествена гледка, разстилаща се от Стара планина на юг, някъде по естакадите около разклонението за Копривщица. Гледах я, дишах я, поемах я, хранех се от нея.

Сега вече имах Своята алтернатива.

Разбирах пълното значение на старата легенда за водача на група ученици, който проповядвал вегетарианство, но помолил един чобанин да му опече агне. Един от „отворените” му ученици изумял:

- Ама как така, Учителю? Ама нали ние не ядем месо???

- Дете мое, - отговорил му той. Ти няма да ядеш месо. Яж си своята храна. Когато стигнеш до състояние да можеш да ядеш или да не ядеш, ще разбереш.

Не знам какво е разбрало момчето.

Но аз намерих своята алтернатива.

Не призовавам никого към нищо. Просто споделям опита си.

И за да се убедите, че това е забравено(от нас самите) знание, ще ви приведа следния пример:

На всеки от нас се е случвало да „прегладнее”, да не може „навреме” да се нахрани. По каквато и да е причина.

По строителните обекти това изобщо не е рядкост. Забравяш се в работата или пък ти се налага да останеш някъде за да свършиш нещо в срок. Яде те страшен глад, престъргва ти, изнервяш се и т.н.

В един момент ти писва, махаш с ръка и забравяш. След това ти е все едно – ял ли си или не. И буквално се чувстваш олекнал и нахранен. Какво, според вас се случва тогава? Дали тялото не поема храна, от безкрая?

Това вече е съвсем друга позиция на съзнанието. То е заето с нещо друго и няма време за някакъв си глад. Забравя го.

Това винаги става несъзнателно. Аз просто го направих съзнателно – нищо повече.

Пак съм си същата Лакомия. Пак се тъпча. Но със сила и живот и то с още по-голямо разнообразие от стандартната кухня.

ДА! МОЖЕ!

Напоследък в нета засичам все повече публикации за Квантовия преход. Не мога да знам дали ще дойде или не.

Но аз вече го започнах.



0 Коментара


Recommended Comments

Няма коментари за показване

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
×