„И нека вдигнем тост за присъстващите на това празненство жени, които ще бъдат погребани в ковчег , (тук следва дълга и мъчителна пауза, споглеждания и нарастване на напрежението), направен от столетен дъб, който аз ще засадя след петдесет години!”

Това е приблизителният, по смисъл, текст на старинен грузински тост, с който тамадите са разрушавали статичноста, обземаща от време на време компанията около трапезата. Или пък просто са привличали вниманието.

Смисъла на тоста е в нетрадиционното пожелаване на дълголетие за присъстващите жени. Как биха го използвали – те си знаят.

Но индиректното послание на тоста гласи – „Живота е толкова кратък и недостатъчен, за да можем да се насладим на женската красота”.

Ето и още един тост, често използван по нашите земи и трапези:

„Когато сме най-зле, все така да сме!” Отправено е пожелание към бъдещето – „Така да бъде!”

Индиректният смисъл е, че би било хубаво да сме все така – празнуващи около трапезата.

Но , каква е мисловната постановка, която е оформила текста и смисъла на този тост?

Всичките тези неща, които пиша тук, са много хубави и действащи. Поне за мен. Предполагам, че и на някои от вас дори, вече са свършили някаква работа. Но действието им би могло да се „усили”, тоест доизчисти, ако се вземат пред вид мисловните постановки, които са основата и базата на малките мисли.

Опитвам се да вкарам ново понятие във и без това претъпканата тема, но без него всичко казано дотук е само мъртва платформа. Тяло без дух.

Нека вземем например цитираният вече тост: „Когато сме най-зле и така нататък......”

Мисловната постановка от която произлиза текста, смисъла и значението на тоста е много дълбоко скрита. Тоест базата, на която е построено внушението: „Когато това –значи онова....” на пръв, че и на втори поглед е почти невидима.

Един преуспял човек не мисли по този начин. За него мисълта – „когато съм най-зле” не съществува. За него съществува само мисълта – „Съм най-добре сега!”. Това е неговата мисловна постановка, върху която се градят всички последващи я малки мисли. Мислите, които предопределят живота му. Този човек мисли в сегашно време и в сегашно време развива действията по бизнеса или творчеството си. И сегашното време на мислите му развиват и предопределят бъдещето му.

Да, каква е мисловната постановка, оформила текста на тоста?

За съжаление, тя е нещо от рода на:

„След това празненство пак ни предстои затишие – и в работата и в любовта, ама карай да върви”. Или пък:

„Абе, че сме си зле, зле сме си, но нали все пак събрахме някакви парички да се повеселим – нека да е весело!” Или пък:

„Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия, ама давай сега да се напиеме, пък после ще видим.”

Резултата от факта, че мисловната постановка, върху която е изграден тоста, буквално е самовнушението „ все сме си зле” е, че пожеланието на самият тост е отправено нанякъде, в някакво си бъдеще, тъй като Тук и Сега положението не е розово!!!

Тоест препотвърждаването на факта, че „Толкова Мъка Има По Този Свят”!!!

Схващате ли разликата между двата типа мисловни постановки?

Не се знае към какво бъдеще е отправено посланието на тоста, нито кога и как ще дойде то. Ние просто се надяваме да се оправим, но Пак, отново, с помощта на внушението на тоста, го отлагаме за друг път.

От друга страна, при условие, че мисловната постановка, предхождаща тоста е: „Сега съм най-добре”, той нямаше да има този текст и това внушение. Тоста щеше да говори нещо за Тук и Сега!

Отдавна вече съм сменил текста на тоста със следния, шеговито-сериозен:

„Тъй като Сега сме Най-зле, затова сме ето така! В този момент, на тази трапеза, ние сме на дъното”

Винаги съм усещал искренни усмивки, последващи осъзнаването на значението на променения текст.

Докато оригиналният текст налага само плахи надежди, че нещо друго – извън нас, ще промени нещата.

Мисловната постановка на променения от мен текст е тази, че Не ни предстои никаво”Зле сме”. Че Сега сме добре и става все по-добре и по-добре. Доколкото е възможно за момента, естествено.

Преди време в един форум засяках диалог между 25 годишен мъж и около 50 годишна жена с менторско отношение към живота. Диалога беше доста дълъг се характеризираше с войнствено отстояване на гледната точка. В един момент, след доста изприказвани думи, от страна на жената беше публикувано следното:

„НЕ ОБИЧАМ РАЗГОВОРИ ПРИ ЗАТВОРЕНИ ВРАТИ!”

Спонтанно, като отговор написах част от текста на една стара песен:

„Не е любов, но война ли е питам

щом се ранихме така?”, и се надявах, че ще разберат предупреждението ми.

Е, получих покана да си бърша прахта, сам в ъгъла. Тъй като форума засягаше темата, която развивам, се опитах отново да ги предупредя за значението на мисловните постановки, като носители на Действителното ни отношение към живота и декларатори на нашето намерение.

Не си спомням да ме разбраха. Фразите с главни букви продължиха месеци след това.

Искрено се надявам вие да се замислите. Правя го всеки ден, тъй като и аз май не съм цвете за мирисане.

Мисловните постановки всъщност са реалното състояние на ситуацията в нашите глави и убеждения. Почти няма значение как се развиват малките мисли, породени на тяхната основа. Те са само следствие.

За да променим нещата в живота си – дали към по-добро или към по-лошо (наш избор), е необходимо да направим изключително внимателно коригиране на мисловните постановки, които са замонолитени здраво в нашите съзнания. Без да направим това, надежда няма.

Ще се опитам да поясня отново.

Каквито и врътки и чупки да реализираме в мисловният си свят, ако вътре в себе си, на почти подсъзнателно ниво, сме убедени тоест буквално ЗНАЕМ, че нещата не вървят или пък че вървят накриво или пък каквото и да е там, то по този начин ние ДЕКЛАРИРАМЕ нашето намерение. Мисловните постановки са нашето действително намерение.

Успелият човек мисли за реализацията си. Неговата мисловна постановка е "Успех". Декларира я.

Неуспелият мисли за неуспеха си. Неговата мисловна постановка е "Неуспех" Декларира я.

Ние играем театър пред света, представяме някакъв образ на световната сцена. Ако вярваме в него, харесва ни и искаме да бъде истински, то ние се синхронизираме с него, забравяме всичко старо – дори и мисловните си постановки и заменяме всичко това с нещо ново.

Ако ли не – играем непостижима роля.

Да вземем примера на „неизлечимо” болният.

Той е „неизлечимо” болен според лекарите. От тук-нататък някои се съгласяват с тях и поемат бавния път към гроба. Други – като Сатко, за когото ви споменах – поемат пътя към Живота.

Всичко зависи от Мисловната постановка. От това, в което Вярвате. От това, което Знаете с душата и сърцето си.

Ситуацията не е чак толкова черна, колкото я описвам. В следващият пост ще ви споделя един от начините за коригиране на постановките........