Имам си една идея за това какъв човек искам да бъда. Мисля, че всеки си има, а колкото повече чета из интернет, толкова повече хора намирам, като мен. Даже започвам да се чудя дали всички не са такива, но... май не са всички все пак. Има и някои които отговарят на моите представи за смислен човек или и аз не знам как да го нарека - такъв, който заслужава уважение. Чудя се защо разделям така хората и защо смятам, че аз например не заслужавам уважение - нали всички сме хора все пак. Логиката ми умее да намира отговорите, но сърцето ми не го приема - все още се смятам за незаслужаваща уважението си. Та, този идеален човек всъщност не е необходимо да е умен, красив, но все пак май си го представям успял - този човек ще е толкова наясно със себе си, че ще може напълно да разгърне потенциала си и няма как да не работи лекар например или пожарникар (нещо трудно, но важно). Сега като гледам олимпийските игри, точно това си мисля за състезателите - няма как да влагаш толкова енергия, усилия и емоция в нещо извън теб, ако не си напълно изчистен от душевни тревоги. Така, че - да, искам да съм такава, но едновременно знам, че докато не приема, че може да си остана каквато съм сега, няма да се променя. Всъщност съвсем възможно е да си намеря такава работа, която да ме кара да се чувствам успяла, но вътрешния мир може и никога да не го постигна. Понякога се чудя реално дали търся вътрешен мир или искам да се променя в идеалния човек (такъв който притежава вътрешен мир (да, ето каква каша се получава)) - май и двете желания се преплитат. Решила съм да се опитам да постигна някаква яснота чрез медитация, но от сега знам, че както гледам на нея като на вълшебно хапче, едва ли ще има желания резултат.

Утре ще търся насочващи въпроси какво да пиша, че така както съм започнала може да се отплесна лесно, макар че съм доволна - мисля, че успях да бъда искрена в написаното, а това е една от целите ми тук