Човек_88

Орлин, нямаш представа статията ти на колко хора като мен ще помогне. И то не за друго, а защото всички те водят или са водили битка със страха и са се озовали в порочен кръг. Имам и още един въпрос. Ти споменаваш за неутрализирането на паниката чрез любящо разтворено приемане - изключително силен и безотказно действащ метод. Има ли опасност да се получи затворен кръг и по друг начин? Напр. всеки път като се появи паника, ние практуваме методите на приемане,след което тя се редуцира и накрая почти изчезва. Обаче паниката и симптомите се продуцират от по-дълбоките страни на личността. Възможно ли е в такъв случай тя никога да не изчезне, а всеки път да си се появява, ние да я приемаме и тя да изчезва и така до безкрай. Един вид безусловното и приемане гарантира ли дългосрочното справяне с нея? Всеки ден в определени ситуации, ние имаме силни симптоми, всеки ден ние ги приемаме и за момента се справяме с тях, но на другия ден те пак се появяват, пак ги приемаме и така.... Идва ли момент в който вече не се появяват?

Орлин, умишлено не съм писал в темата тези дни, защото постоянно изпробвам и се наслаждавам на твоя метод за приемането на страха и симптомите. При мен той действа безотказно. И не само при мен. Както споменах в началото на темата, разговарял съм с доста излекувани от ПР хора и всички подкрепят този метод. Разговарях включително и с една твоя клиентка, която също вече е излекувана именно благодарение на промяна на отношението към страха и телесните симптоми, което отношение е усвоила благодарение на теб. Пиша тези неща поради причината, че искам когато някой страдащ от ПР ме попита как може да си помогне, аз искам да му дефинирам конкретно, точно и ясно какво означава приемането на страха и симптомите и промяна на отношението към тях. В тази връзка искам да те помоля за доброто на всички страдали и страдащи да дадеш една стегната дефиниция какво точно означава приемането на страха Аз се опитах, но тъй като дейността ми е много далеч от психологията, почти не успявам. Това което аз мисля по поставения въпрос е: никакво съпротивление и битка със страха и произтичащите от него симптоми, сприятеляване, свободно плаване в случващото се, пускане на контрола, програмиране на мозъка че усещането му харесва. Приемане на ПА като нещо хубаво и очакването им като нещо хубаво. Орлин, ако обобщим тук тези неща, ще бъдем адски полезни на много хора. За мен също ще са много полезни, защото благодарение на тях се справям на 99 % със състоянието си. Казвам 99 %, защото умът ми още не обучен напълно и понякога се опитвам отново да реагирам с битка и отхвърляне и отказвам да пусна контрола. Но с времето ще успявам на 100 % - във всички ситуации и случаи. Но вече знам, че поне за мен това е изходът от състоянието ми и затова се стремя точно в тази посока

Опитвам се, засега със слаб успех, но не се отказвам. Забелязвам, че когато бързо се сближа с някой и го взема не за някакъв авторитет пред когото трябва да се доказвам, а за човек със сърце също като мен и близките ми, тогава няма страх. Когато сме дистанцирани, тогава има опити за доказване и т.н. Всичко се определя от моето отношение и възприятие към останалите хора. Много съм щастлив какви уникални резултати дава приемането на страха и симптомите. Мога да дам пример от снощи. Умишлено излезнах на заведение с един "важен" човек. Какво ставаше преди и какво става сега: Преди: появява се някакъв неутрален телесен стимул. Веднага го интерпретирам като заплашителен - напр. ако е замайване, веднага ме хваща много страх че ще падна и ще зе изложа пред този иначе толкова важен човек. Следва усилване на страха, усилване на неутралния телесен стимул, получаване на кратка ПА, броене на минутите докато излезнем от заведението, намиране на оправдания за незабавно напускане на заведението, заливане с негативни мисли, отчайване че не съм се справил и т.н Сега: седнахме на масата, при което отново се появи неутрален телесен стимул (замайване, прилив на енергия, изпотяване). Отпуснах се напълно. Прекратих всякаква битка със страха и производните от него симптоми. Пуснах контрола. Оставих се да умра, припадна, да се изложа и всичко останало. След което.....всичко изчезна. Всичко това ми отне само около 2 минути. Следващите 2 часа в които бяхме в заведението, нямах никакви симптоми. Много, много съм горд, Орлин. До преди няколко дни успявах да се справя само със силния страх, а със симптомите - не. Но ето, вчера за пръв път от толкова време успях. Бях като прероден. Бях забравил цяла година какво е чувството да си седиш спокойно в заведение, на лекции, навън и др. Вече контролирам нещата именно чрез пускането на контрола и чрез твоите методи.

Никога не са имали високи изисквания към мен, не са ме принуждавали за нищо. Но пък за сметка на това протекцията от тях беше много висока, обгрижваха ме и ме пазеха доста. Имах повече опора в тях, отколкото в себе си. Винаги сме били много сплотено семейство. Те не са ме възпитавали толкова, просто аз гледах как се държат те и какво правят те и оттам си изграждах мой модел на поведение. Не са ме сравнявали с други деца, за тях винаги аз бях най-умният, най-можещият и най-добрият. Даваха ми любов безусловно. Карали са се като всяко нормално семейство понякога, но по-често се прегръщаха и си даваха любов. Всичко си е като при другите семейства, нищо конкретно. Няма нищо отличително, само свръхпротекцията към мен от тяхна страна. Тази свръх протекция и закрила продължи почти докато станах на 20, когато другите "деца" отдавна вече бяха самостоятелни.

Напълно съм съгласен с казаното от теб, Орлин. Макар че не съм психотерапевт, логично ми звучи следната схема: При ПР едни от най-плашещите неща са самият страх и телесните симптоми. Приемайки и обиквайки последните, ние се убеждаваме че добиваме известен контрол върху тях. Ако решим да им се съпротивляваме, да ги мразим и отхвърляме, това ги усилва. Но ако решим да ги приемем и обикнем, това драстично ги намалява или дори премахва. По този начин ние контролираме тяхната сила. Друго важно нещо са и автоматичните негативни мисли. Човек, който страда от ПР, често пъти предварително се програмира за предстоящи събития и за негов лош късмет - отрицателно. Напр. предстои ми довечера да излезна на кафене. Аз още от обяд започвам да треперя и да мисля негативно как ще ми стане лошо, ще получа ПА или ще припадна. По този начин аз се самопрограмирам и автохипнотизирам за беди. В крайна сметка това за което съм се програмирал цял ден се случва и вечерта, само че добило облика на страх и телесни симптоми. Абсолютно съгласен съм с Орлин че най.успешният метод за лечение е приемането и обикването на страха и симптомите. Този подход е толкова силен, че дава отражение дори на автоматичните негативни мисли. Тогава дори да мине някоя негативна мисъл, ние си казваме: Довечера ще изляза и може да се случи следното: 1) да получа ПА 2) да изпитам силен страх 3) да изпитам силни телесни симптоми 4) да изгубя контрол върху тялото си и т.н И тук идва най-важният момент и се стига до избягващо поведение. Аз преди си казвах: За да не ми се случи нищо, просто няма да изляза. Добре че се усетих навреме и не ограничих живота си. Но откакто промених отношението към страха и симптомите излизам, получавам ги и им се наслаждавам, изживявам ги с радост, сливам се с тях, пускам всякакъв контрол и дори се моля да припадна пред хората. Тогава те се изпаряват и се превръщат в едно....нищо. Превръщат се в нещо, което не е в състояние да те спре да излизаш, да ограничи живота ти и да те кара денонощно да мислиш дали утрешния ден няма да се превърнеш в доброволен затворник вкъщи. Сега се убеждавам че целта не трябва да е изчезването на симптомите, а свикването с тях. Когато ги приемеш, спира да те е страх от тях, оттам намалява и тревожността, а с нейното намаляване изчезват и те. Едва сега успях да открия работещият подход за мен. След толкова лутане и отчаяние....Дадох 1500-2000 лв. на един ........... психотерапевт, който още повече ме вкара в блатото и във финансовата пирамида, за която говориш. Но благодарение на този форум безплатно открих своя път. Как човек да не е задължен до живот на такава помощ? Но да не се впускаме в отклонения от личния ми живот, тъй като едва ли засягат някого. По отношение на въпроса ти, Орлин. Забелязал съм следната закономерност: Когато съм навън и сред близки хора или такива които знаят за проблема ми, тогава почти няма симптоматика и страх. Най-силни са симптомите когато излизам с човек, чието мнение е от първостепенно значение за мен и преценката му по отношение на личността ми се явява много важна. Когато излизам с непознат. Когато пък излизам с някой, когото превъзхождам, тогава се чувствам много самоуверен и също няма страх и симптоми. Симптомите винаги се провокират от непознати, от хора пред които трябва да се представя, от ситуации от които няма незабавен изход, от говорене пред много хора, от варианта другите да ме видят слаб, безпомощен, унижен и т.н. Този проблем пък от своя страна идва от ученическите ми години. Почти през целия този период съм бил обект на подигравки от съучениците си. Най-често ми казваха че съм зубър и че съм задръстен. Тогава ме беше много страх да не се издъня пред тях или да не направя някоя глупост, с която да се изложа, защото тогава подигравките щяха да се засилят двойно. Ако пък изглеждах слаб пред тях, следваше същото. При всички ситуации, в които изглеждах слаб пред тях, следаше усилване на подигравките. Когато се държах на ниво и бях перфектен и като другите, тогава почти нямаше подигравки и нещата бяха в ред. След като завърших средното, записах висше - една изключително престижна специалност,която винаги съм искал. Към днешно време притежавам чудесна визия, ум и безброй лични качества. Съучениците ми отдавна ги няма и никой не ми се подиграва за нищо вече. Обстоятелствата около мен се развиха така, че ако реша, по един или друг начин мога да смачкам тези хора. Но този страх остана и според мен оттам идват всички тези страхове от припадане, излагане и т.н. Защото ако един самоуверен човек падне в кафенето, няма да му пука въобще и няма да го приеме за толкова фатално нещо. Но аз го приемам така, защото може би в хората виждам същите онези чудовища (съучениците),които са готови да ме смачкат, ако се покажа уязвим по някакъв начин. Целият проблем при мен идва от възприятието ми за хората и от отношението ми към тях. Затова когато съм вкъщи няма страх, няма симптоматика. Затова предпочитам когато получавам ПА, да съм сам и да не ме види никой, дори в този момент да имам нужда от помощ, без която ще умра. Страх да бъда слаб, уязвим пред хората. Оттам се формира и това отношение към тях - недоверчивост, мнителност към тях, злоба, агресия, желание за отмъщение. Мога да изпиша още много, но със сигурност някои неща ще са излишни, затова ще се радвам на по-конкретни въпроси.

Имам още един въпрос към Орлин: Във всички случаи ли приемането на страха и симптомите води до излекуване? Какво имам впредвид: Например симптомът се образува от някоя негативна автоматична мисъл, която тайно се прокрадва. Напр. "ще падна, "ще се изложа" и т.н. Тази негативна мисъл образува симптома, но ние вместо да махнем негативната мисъл, чието следствие е образуването на симптом, ние приемаме симптома и се сприятеляваме с него и така "запушваме" възможното последствие на тази автоматична негативна мисъл, а именно - симптома. С други думи - възможно ли е въобще да не се търсят дефицити в дадени области, дълбоки проблеми, компенсации и вторични ползи и т.н. Възможно ли е всеки път когато имаме симптом и/или страх, просто да променим менталната настройка към тях и те да се стопят? Според мен е възможно. Аз самият често изпитвам силен страх. Какво правех преди и какво сега. Преди когато изпитам силен страх се вцепенявах. Исках да го изгоня, нямах търпение да се махне, дори ми се искаше да взема силно лекарство, което да го прогони. След като промених отношението си към страха, благодарение на Орлин, сега той се появява много по-рядко, вече не ме плаши и освен това продължителността му е минимална. Орлине, сега остава само да ме "научиш" как да обикна и останалите симптоми. Ти казваш - обикни ядрото зад тях - самият страх. Няма проблем да го обикна, но проблемът е, че когато преживявам симптомите, аз не изпитвам НИКАКЪВ страх. Например: имам само замайване или само "задушаване" или пък само гадене. В този момент аз не чувствам страх, който да обикна. А все още не мога да се справя с обикването на тези симптоми. Може би донякъде се справям само със замайването. То провокира в мен чувство, че всеки момент ще падна на земята. В този момент пускам контрола, оставям се да падна, даже искам точно това да се случи. След това то намалява и дори изчезва. Другото, което помага е да мисля нещо положително. Та конкретният въпрос ми е пак: за обикването и приемането на страха е ясно. Работи. Но искам да те помоля да препоръчаш и някой метод за директна работа със симптомите. Как точно да ги обикна и приема? p.s за мен работата със симптомите е добър подход тъй като по този начин просто "запушваме" възможния израз и последствие от автоматичните негативни мисли. След това те сами изчезват, защото няма за какво да се захванат повече.

Благодаря Ви за внесените разяснения, д-р Първанов. Оценявам ги високо. Искам да Ви помоля ако е възможно да споделите в каква диагноза е облечен моят проблем, щом не е паническо разстройство. Предварително Ви благодаря.

Благодаря ти за "превода" на посланието на д-р Първанов, Орлине, наистина ми беше много полезен. Аз също забелязвам че не познавам усмихнат, ведър, оптимистичен и лъчезарен човек, който да страта от ПР. Общо-взето от контакта си с всички, страдащи от ПР съм си направил нещо като профил на характерите им, който профил е в пълен противовес с оптимизма

Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми. Това не означава че не съм високомотивиран да се справя, поради факта че смятам че има много други алтернативи за справяне, освен предложената ми от Вас. Оценявам Вашият строго индивидуален подход и желанието Ви да помогнете, но смятам че поставената ми от Вас задача е напълно излишна. Дори упоменатата жена днес да има моят проблем, това далеч не означава че щом имаме един и същ проблем, алтернативата за справяне ще е еднаква и при двамата. Както казвате Вие, Всеки човек е строго индивидуален и подходите към него са строго индивидуални. Проследете внимателно отговорите на Орлин Баев към мен в темата ми. Той не ми поставя подобни задачи, а отгововаря конкретно на въпросите ми и благодарение на неговите съвети аз се считам за 70 % излекуван от ПР. Това го дължа само и единствено на него. Мога да изпиша още много по въпроса, но ще спра дотук, защото не е нужно. Отстъпвам правото на друг потребител на форума да се възползва от предложението Ви.

Да, с удоволствие ще съм му признателен до живот, стига само любовта към хората да е изходът ми от него (а аз мисля че там е ключът). Орлин, ти също си знаел къде е проблемът ми и не ми казваш, аа Можех да си спестя доста черни дни, ако знаех в коя посока да действам, а именно - да заобичам хората . Може би вече щях да съм забравил за ПР, но както и да е. Явно е било за добро. Не съжалявам.

За много години, Орлин. Включвам се с още един въпрос по темата, но с уточнението че той се отнася конкретно за мен а не за ПР като цяло. Питам се щом моят проблем е свързан с хората и по-конкретно с тяхното мнение, не мислиш ли че освен всички други неща, трябва да променя и отношението си към самите хора. Не да ги приемам като някакви страшни субекти, пред които трябва да се доказвам и да пазя поведение, а напротив - като добри хора със сърца, със своите проблеми, с помощта която ще ми окажат ако ми стане нещо пред тях (а не с излагането пред тях). Забелязал съм, че щом съм в среда на близки хора, на такива които знаят за състоянието ми, на такива които са драстично под моето интелектуално равнище, тям няма страх и симптоматика. Моето мнение че трябва да работя и по този въпрос: Какво са хората за мен? - някакви машини и компютри, които във всеки един момент ме оценяват, враждебни са или хора със сърца, които ще ме приемат такъв какъвто съм и няма да приемат за излагане моето прилошаване?

Здравейте. Ще съм ви много благодарен ако ми препоръчате всякакви методи и техники за предизвикване на паническа атака. Целта ми е умишлено да си предизвиквам панически атаки, за да мога да се "обезчувствя" към тях и вече да се справям с тях по нов начин, а не чрез битка и контрол.

Любопитен съм дали авторът вече е преодолял страхът си от падане, припадане и провал. Ако чете, моля нека сподели мнение.

Отново хиляди благодарности, Орлин. Просто се чудя как може да има такива хора на земята като теб, които да помагат на другите абсолютно безвъзмездно, влагайки толкова усилия и професионализъм. Бързам да споделя за резултатите. Тъй като не мога да направя всичко наведнъж, започнах да осъществявам съветите ти един по един. В момента се сприятелявам със страха. Днес отново отидох на кафене. Още със сядането започнах да изпитвам изключително силен страх. От скалата от 0 до 10 бих го определил като 9, защото при 10 вече получавам паническа атака. За разлика от друг път, вместо да започна битка срещу него и да се паникьосвам още повече, просто се оставих на страха да ме погълне, прегърнах го, внуших си че това ми харесва, спрях всякаква битка с него и изчаках да видя какво ще стане. Не минаха по-малко от 30 секунди и се случи нещо чудесно - страхът изчезна! На негово място почувствах прилив на енергия и радост и гордост че съм се справил. Бях много щастлив. Дотук всичко е прекрасно. Страхът изчезна и до края на престоя ми в кафенето не се появи повече. 5 минути след като страхът изчезна, започна непоносимо силно замайване и световъртеж, подът на кафето се люлееше, трудно фокусирах събеседника си, имах усещането че всеки момент ще изгубя равновесие, чувствах се много неустойчив (макар че бях седнал) и отново се уплаших. Това, което ме озадачи е,че този път замайването не беше провокирано от някаква мисъл, която да ме стресне и то да се появи. Както си говорехме за това как е минал денят ни, изведнъж ме заля световъртежът. Започна хей така изневиделица и беше много силно. Например като съм с и вкъщи аз пак имам замайване, но то е съвсем слабо и поносимо. Излезна ли навън, става страшно. Замайването е най-страшният симптом за мен, защото от никой друг симптом нямаш чувство, че всеки момент падаш. То се появява постоянно като умерено слаб симптом при мен, но страхът ми от излагане и от падане в кафето го подхранва и то се усилва многократно. Радвам се и че разкрих следния механизъм: Според мен се получава следния порочен кръг. Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми. Те го насищат със страх и в резултат на това получавам силен световъртеж или паническа атака. Аз не мога да отреагирам веднага, защото като получа световъртеж и тези мисли са толкова надълбоко програмирани, че връхлитат една по една като гръм от ясно небе и аз нямам време да ги неутрализирам и заменя с положителни. Паниката е вече факт и ме е обзела. Горд съм че знам как да се справям със страха, че разкрих порочния кръг, че вече съм приятел със страха и даже ми липсва като го няма. Лошото обаче е че той се трансформира в други симптоми, които са безкрайни. Ако всеки ден приемам и обичам по един от тях, това означава 5 години да се занимавам само с това. Моля за съвет и мнение какво мислиш за постижението ми днес, Орлине. Надявам се да действам в правилна посока.

Отговорът ти ми даде много теми за размисъл, Орлин. Искам само да споделя че миналата седмица направих следния експеримент. Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика. Всичко си беше като преди ПР. Това е поредното доказателство, че спре ли да ми пука от тези неща, изчезват и симптомите. Така беше няколко дни. Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги. Затова няма да се откажа и ще се боря докрай това да се случи.

Орлин, искам да попитам и още нещо. По време на паническата атака адреналинът се покачва. Дори да нямаме ПА, когато започнем да мислим за нещо, което ни плаши, адреналинът пак се покачва. Той въздейства на различни органи. Конкретният ми въпрос е насочен към замайването, провокирано от завишеното ниво на адреналина. Възможно ли е ако адреналинът се завиши много, да въздейства по някакъв начин на вестибуларния апарат и човек да падне? Ще приведа и следния пример: Представете си човек със социална фобия. Същият трябва да изнася доклад пред аудитория от 200 души. След като стартира изнасянето на доклада, адреналинът осезаемо се завишава, започват неприятните усещания и симптоми и много силно замайване и световъртеж. Възможно ли е вследствие на световъртежа от замайването, човекът да падне на земята, изнасяйки доклада, или пък да започне да се олюлява сериозно? Или пък вървейки по площад и т.н. Въобще възможно ли де се загуби равновесие, защото усещането е че всеки момент ще паднеш на земята. Доколко и в каква степен може да се покачва адреналина. Къде е неговият връх и край на покачване? С какво завършва? (припадък, падане на земята) ? Има ли степен, която е негов максимум и повече от това не може да се покачва? Как се чувства човек, когато е достигнал своя пик на адреналина и вече няма накъде да се покачва? Напр. какво ще се случи с посочения по-горе индивид със социална фобия? Може ли от силният страх, притеснение, симптоми да припадне наистина и ккаво може да се случи в най-лошия случай?

Съгласен съм с теб, Орлин. Радвам се че отново ми отговори. Ще поработя и върху промяна на мисленето си и ще опитам да го направя по-положително. Прочетох че когато през съзнанието ни мине някоя негативна мисъл, тя е причината за завишеното производство на адреналина от който идват повечето от неприятните усещания. Искам да се похваля, че откакто започнах да спазвам метода ти за приемането и обичането на симптомите се чувствам много добре. За съжаление засега се справям само на места, където симптомите са по-слаби и без проблем ги приемам, след което изчезват и има яко дим Обаче когато са много силни, не мога да се справя с тях засега. Напр. в определени ситуации замайването е толкова силно, че залитам като вървя и имам чувство че всеки момент ще падна. Опитах приемане и несъпротивление, но не се получи. Но предполагам че с тренировки ще стане, затова ще продължавам да опитвам.

Сърдечно ти благодаря, Орлин. Ще направя всичко възможно да обикна симптомите, което за момента ми е малко трудно, защото картината протича по следния начин: Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много и така се редуват, че не си представям как ще обикна всеки един от тях, тъй като ми внасят сериозен дискомфорт. Няма значение къде съм - на лекции, вкъщи, на кафене, дискотека, в автомобил - навсякъде си имам букет от симптоми. Разликата е, че на места са по-силни, на други - по-слаби. Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам. Подкрепям напълно мнението ти за приемането им, тъй като когато не им се съпротивлявам, те са много по-слаби. Освен това почти всички така са се излекували - с приемането на симптомите и страха. Имам още един въпрос - ако например и аз имам някакъв несъзнаван проблем, който предизвиква генерализирана тревожност (както при примера с пациентката ти), това означава ли че с приемането на симптомите, те пак ще изчезнат с времето? Няма ли тогава този проблем да произведе нови симптоми или пък да не е възможно старите да изчезнат, въпреки че съм ги приел?

Здравейте. Първо искам да ви поздравя за прекрасния форум, който помага на толкова много хора като мен. Накратко - моят проблем е че страдам от ПР. Въпросите, които искам да задам тук са следните: 1) Достатъчно ли е за да се справим с ПР и симптомите му, просто да ги приемем, да ги заобичаме, да свикнем с тях и да не се страхуваме от тях? 2) Нужно ли е на всяка цена да ровим надълбоко и да откриваме други проблеми, маска на които е ПР? 3) Кога може да очакваме да изчезнат симптомите? Разговарял съм с много излекувани от ПР. Всички споделят, че когато приемеш ПР и симптомите, те постепенно стават по-слаби и накрая си отиват. Като най-важни стъпки към своето излекуване те посочват сприятеляването със симптомите и приемането им. Доколкото съм запознат това е основна концепция и при когнитивно-поведенческата терапия. Може ли да постигнем излекуване при следната ситуация: Периодично получаваме панически атаки, но вече си ги обичаме, не се страхуваме от тях и се чувстваме по-силни от тях. При всяко излизане от вкъщи продължаваме да имаме лек страх и симптоми, но ги приемаме и обичаме, защото колкото повече им се съпротивляваме, толкова повече се усилват. Въобще възможно ли е след като приемем ПР, то да изчезне?