Човек_88

Така е, но бихте ли отговорил на въпроса, свързан с текста?

Аз искам да попитам нещо терапевтите, пишещи в темата. Доколкото разбирам, ключов фактор за справянето с тревожността, паник атаките и физическите неразположения е смирението /постигнато под една или друга форма. Скъпи помагащи ни хора, значи ли според Вас, че ако човек постигне такова смирение /за всеки начинът е различен/, би се справил с проблема? В това смирение е въплътено и приемането. Копирам по-надолу какво имам предвид под смирение. Моля за мнение след като го прочетете. Уточнявам, че текстът не е мой, а е взет от интернет. Смирение = това, което е, е. Смирението е приемане на това, което е. Нещата такива, каквито са. Без да има нежелание в това приемане, без да има съпротива, без да има желание те да са по друг начин. Просто приемане. Смирението не е примирение. Примирението по дефиниция е съпротива. “Не ми харесва това, което е, но нямам друг избор”. Това е примирение. В примирението има съдене: “не ми харесва”, “лошо е, ама какво да правя”. В примирението има недоволство: “иска ми се да е по друг начин, ама какво да се направи”. В примирението често има гняв: “засега ще си замълча, но просто чакам възможност да си отмъстя”. Смирението по дефиниция означава, че човекът е приел нещата. На английски думата е surrender, но в превод на български преводът не е, че човекът се е предал. Да си се предал означава поражение, че си изгубил, че от тук нататък просто съществуваш, а не живееш пълноценно. Не, смирението (surrender) има смисъла на приемане на действителността, без съдене, без етикети (добро/лошо/смотано/гадно). Тя е такава, каквато е. Приемаш я и работиш с нея, не срещу нея. Когато духа вятър, клоните на дървото следят вятъра. Когато идва зима, птиците отлитат на юг. Смиреният човек приема това, което е (и то не може да бъде по друг начин сега, в момента) и живее с него. Всичко това не означава човек да не иска да промени това, което е. Ни най-малко. Но за да го промени, трябва първо да признае действителността такава, каквато е. След това да предприеме действие, ако реши. Когато има вътрешна съпротива спрямо това, което е, няма смирение. Когато няма смирение, шансовете за промяна намаляват драстично. Само и единствено приемайки това, което е, дава устойчива основа. От там нататък тази основа може да се използва за да се живее спокойно с това, което е, или да се предприемат действия да се промени това, което е. Неприемането на това, което е, води до трупане на гняв, омраза, напрежение, стрес. Води до едно вечно мрънкане, оплакване, “искане всичко да е по друг начин”, негативизъм, съпротива, всекидневно страдание, усещане, че “трябва” нещата да са по друг начин. Смирението просто пресича всичко това. То дава на човека една непоклатимост, една основа, едно ядро, което не неприкосновено. Каквото и да се случи, смиреният човек го приема. Може да не го харесва, но го приема. Може да го боли, но го приема. Може да иска да го промени на по-късен етап, но в момента го приема. И е окей с това. Не страда, не се бунтува, не се съпротивлява. Смирението е огромна, гигантска сила.

Хаха, не се сдържах, но браво на доктора. Не само, че е напълно прав, а и искрено ме разсмя. Мога да дам съвет на пишещите в темата за ОКР - прочетете книгата "Обсебен мозък". Дори да не ви помогне, не вярвам да навреди.

Борито, браво, много добър пост. Струва си да се помисли върху него. Относно задачата с носа - установявам, че досега не съм правил опит да го виждам, но именно поради тази забрана да не го виждам в продължение на час, през 2 минути го поглеждам. Как трябва да се тълкува това, съотнесено със замайването и нашите симптоми? Не мога да навържа нещата, но аналогията със сигурност ще е интересна? Моля за отговор.

Извън паниката, която в определени случаи е следствие от реален физически проблем /в случая от усещането за замайване и световъртеж/, искам да спомена, че зимата е нормално да има влошаване на симптоматиката, поради студеното време, което води до стесняване на кръвоносните съдове. Това от своя страна влече като последствие и по-слабото оросяване на мозъка. Тогава шийната остеохондроза, придобила гражданственост като "шипове" се обостря. Успоредно с това, на пролет и есен вестибуларният апарат също е по-чувствителен. Отново извън контекста на паниката, аз имам допълнително шийно ребро на седми прешлен + начална фаза на така наречените шипове, които притискат вертебралната артерия, вследствие на което се получава спазъм, от който идват неприятните усещания и страда оросяването на мозъка. В случая тичането и спортът са полезни, понеже водят до подобрено оросяване на мозъка и насищането му с кислород. Светльо - пробвал ли си Бетасерк, Кавинтон, Ноотропил, Вестибо? Понякога при реален физически проблем с вестибулара се изписват дори транквиланти, за да се успокои самата нервна система /дори човекът да няма психологичен проблем/. Най-честата терапия е Бетасерк + Стрезам + Милгама + Кавинтон, но при всеки е индивидуално. С всичко това искам да кажа, че няма пречка човек да има физически проблем + паника, но не може винаги всичко да се приписва на паниката. Понякога тя е следствие. Но тук идваме отново на чудесната стратегия на д-р Първанов и тя е в приемането, че цял живот ще си така и няма оправия. Това дава успокоение и приемане. И ще кажа защо според мен е така. Защото ще си направиш ЯМР, скенер, доплер и всякакви други относими към проблема изследвания, ще отидеш при отоневролог, невролог, хирург и ще получиш диагноза. Ще облекат страданията ти в някаква квалификация по МКБ10. И какво от това? Ще ти кажат, че от тези страдания не се умира, но те мъчат цял живот. Като бонус ще потрошиш и поне 1000 лева. Накрая ще си тръгнеш поставен в рамката на диагноза и с рецепта за антиеметици и съдоразширяващи и успокоителни. И какво от това? Те не могат да се пият вечно, а и действат само симптоматично, т.е потискат, но не лекуват. Затова според мен трябва да се следва стратегията за приемането. Тогава човек се успокоява, не го мисли толкова, не се фиксира и не го раздува, тъй като всяко нещо върху което се фокусираш се разширява и всяко нещо има смисъла, който ние решим да му придадем.

Това е поведение, което демонстрира зависимост, която от своя страна в случая издава наличието на ниска самооценка. Ако цениш себе си истински, няма да позволиш друг човек, неговите реакции, отношение и поведение/който и какъвто да е той/ да определят това как се чувстваш ти и това колко важна и значима си. Поставяш неговото отношение и чувства над своя вътрешен комфорт и се идентифицираш с тях. Проблемът е, че ти не просто ги желаеш, а те са потребност за теб. Какво като загубиш него, като имаш себе си, своя комфорт, интегритет и уважение? Или тези на значимият друг са по-важни? Съветът ми дори е да се отдръпнеш съзнателно от него. Така ще предизвикаш страховете си, а има шанс да провокираш вниманието му отново, понеже за нас мъжете интерес представлява загадъчната, интересна, относително недостъпна, самоуверена и харизматична жена, а не такава, която се набутва, не цени себе си, манипулируема е и т.н. Идеята е ако получиш това внимание то да е добре дошло, но ако не го получиш, да не се демобилизираш от това. Трябва ти стабилен вътрешен център. Когато имаш такъв, няма да има сливане, обезличаване и грозна зависимост. Ако бях терапевт, бих работил за повишаване на самооценката, както и върху оралния ти характер.

В момента опитвам точно това + съвета на д-р Първанов за приемането на факта, че цял живот ще съм така и няма оправия, т.е искам или не, световъртежът ще е част от живота ми докрай. Съгласен съм с вас, че може би искам и търся прекалено бързи резултати, затова този път ще съм по-упорит с прилагането на тези стратегии. Искам само да попитам за един техен "страничен ефект". Когато съм зле и си казвам, че ще съм така цял живот и няма отърване, след това изпадам в малки епизоди на мини-депресии, породени от факта, че няма изход от това положение, че никой не може да помогне, че така ще е до края и ще се чувствам винаги зле. Т.е обобщено, положението е следното: положителните ефекти на това да приема, че цял живот ще съм така, са следните: спирам борбата, спирам анализа, нямам желание да ровя и чета, нямам желание да търся начини и методи /понеже съм приел, че винаги ще е така/, нямам съпротива, нямам и силно чувство на страх, понеже приемам, че това винаги ще е част от мен и продължавам да си върша ежедневните дейности спокойно, макар и чувствайки се зле и т.н. Отрицателният страничен ефект е този, който посочих - приемайки факта, че няма изход, изпадам в униние. Според мен това е така поради факта, че когато се боря, ровя и търся методи и анализи /макар лично да се убедих, че това е пагубно и деструктивно и поддържа състоянието/, тогава поддържам някакво илюзорно чувство на надежда, изход и светлина в тунела - т.е убеждението е "търся методи, все ще намеря някой работещ и ще се отърва", докато при приемането, че това ще е така до живот, всякаква надежда за оправия е изключена. Аналогично може би това е същото като да приема, че имам рак - в повечето случаи там наистина няма оправия. Разликата е, че като имаш рак, това е реален физически проблем на тялото, докато тук е въпрос на мислене, понеже мислите пораждат всичките тези усещания в единия вариант, а в другия тези усещания са физически проблем, но мислите го усилват, катастрофизират и поддържат. Т.е на някакво подсъзнателно ниво аз знам, че проблемът е в мисленето, а аз съм човекът който избира и контролира мислите и това все ме изкушава да се занимавам с тях и да ги стопирам, анализирам, отблъсквам, променям и т.н, понеже е ясно - няма мислене, няма проблем. Изкушава ме, но се старая да не го правя, а да се фокусирам изцяло върху нещата, които имам за вършене + върху приемането, че ще е така винаги. Накратко - одобрявам напълно двата метода - твоя и на д-р Първанов, но моля за мнение за въпросните мини-депресии, породени от приемането на факта, че няма справяне. Въпреки тях, продължавам напред с тези стратегии, нали?

Всеки терапевт може да избере с кого да работи и с кого не - това наистина е негово право и избор. Ако той избере да работи с някого, разбира се че е длъжен да опита да му помогне и да вложи потенциала и способностите си, също както клиентът е длъжен да му плати. Ако работи благотворително, там вече положението е друго. Ако няма никакви лични принципи, съвест и морал и действа през избирателна пропускливост - тогава също е друго. Провеждането на терапия е вид дейност, като всяка друга, в която имаме размяна на взаимна "услуга." Терапевтът не е Господ. Не е идол, нито кумир. Той е обикновен човек, професионалист, който притежава специфични знания, умения, опит и способности в конкретна лична и професионална сфера и използвайки ги, помага на лицето Х /клиент/, срещу което получава пари. В тази връзка терапевтът не по-различен с нищо от бармана, лекаря, чистача, сервитьора и всеки, който получава пари срещу определена услуга. Разбира се, клиентът трябва да съдейства, да не очаква работата да се свърши вместо него и да знае, че терапевтът му показва пътя, който сам следва да извърви. Но му го показва по вещ и въздействащ начин, с пречупване на съпротиви, вторични печалби и т.н и т.н. Аз също работя с хора, макар и в друга сфера. Ако преценя, че ще работя с някого, влагам всичките си умения и потенциал и искам да му помогна качествено. За мен това е нормалният процес. Ако пък клиентът е неблагодарник, опък и кофти тип, тогава не очаквам признателност и отношение от него, а просто се заемам, защото казусът е интересен и го правя първо заради самия казус и второ заради моята лична удовлетвореност от свършената работа. Относно съветите във форума - разбира се, че съм признателен за тях и че са изключително полезни.

Пробвам, защото няма резултат и това ми дава чувство на неудовлетвореност и безизходица. Съответно пробвам нови, докато видя , че действат. Нормално е като нямам тревожност да не търся методи. Все едно да нямаш диабет и да търсиш лечение за диабет. "А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне." Тук съм много съгласен с теб.

Не знам защо си скочил към това заключение, но дори един бърз и повърхностен прочит на темата показва, че то е напълно невярно. 1. Аз също опитвам с терапевти, просто изчаквам подходящият да ме приеме и да започна 2. Опитвам стратегии и методи 3. Спортувам 4 пъти седмично 4. Имам идеи, които изпробвам

Ценов, както кажеш. Между другото, чудех се дали правиш разлика между понятията агорафобия /агорафобичен страх от получаване на нова ПА/ и ОКР /което включва обсесии и компулсии и затова се нарича обсесивно-компулсивно р-во/. Също така правиш ли разлика между търсенето на информация, както и изпробване на методи поради желание за изход от дадено състояние /както например се изпробват диети/ и между натрапливото изпробване на някакви си методи без причина? Анализирането и търсенето на начини за справяне е следствие, а не първопричина. Ако бях диабетик, щях да търся начини за справяне с диабета например. Терапия ще започна, не се тревожи. И аз самият имам такова желание. В процес на издирване съм на нормален, адекватен и способен терапевт, който не се държи като туземец, не страда от нарцистично личностно разстройство, вдига си телефона, приема нови клиенти и желае да общува с тях и да им помогне.

Като човек, спортувал редовно вече около 10 години, искам да споделя моето мнение и то е, че правилно е уточнено, че спортът не е някаква механика. За мен сам по себе си той не може да повлияе тревожността и адреналиновите симптоми по никакъв начин. Виждам, че и в тази тема, а и в разни други, д-р Първанов например препоръчва на разни пишещи хора единствено спорт за справяне с дереализация, замайване, сърцебиене и т.н. За мен това е неефективно и по-долу ще напиша защо. Ако въпросният спорт не бъде практикуван с включено различно отношение към симптомите, които предизвиква, ползата му по отношение на страховете е нулева. Да, супер е за повишаване на настроението, за сърцето, за отслабване, за дисциплина, за каляване, за имунитет и за какво ли още не, но не и за страха. Обяснението за това е просто: 1. Лично за мен такова нещо като "изгаряне на адреналина" не съществува. Човешкото тяло е създадено така, че ако ще да спортуваш 30 часа в денонощието, никога няма да се остави без адреналин и кортизол, ако си мисли, че го грози смъртна опасност. А какво се случва при паническо разстройство най-често - ами човек си мисли, че ще умре. Ако подсъзнателно той вярва в това, просто няма ситуация, при която тялото да не му даде адреналин. Посочете ми нормален човек, който вярва, че ще умре и това не води до производство на стресови хормони. 2. Да, спортът и особено тичането, предизвикват на 99 % същите симптоми като при паник атака или висока тревожност. В този смисъл те са подходящи за съзнателно предизвикване на тези симптоми. Ок, но къде е ключът от палатката? Когато тичаш, мозъкът ти и на съзнателно, и на подсъзнателно ниво, знае, че тези усещания са предизвикани от това тичане и не се плаши от тях. Досега не съм чувал за някой, който го е страх като тича. Докато при същинската ПА имаме силно чувство на страх, придружено с тези /макар и същите/ физически симптоми. Това е тънката, но същевременно много съществена разлика. Затова в единия случай не ни е страх като тичаме, а в другия, макар и изпитвайки същите симптоми, ни е страх като имаме ПА. Пример - мен ме е страх от световъртежа. Като тичам на пътеката 30 минути получавам силен световъртеж, но не ме е страх от него. Ако обаче се кача на самолет, там получавам същия по сила световъртеж, но умирам от страх. Усещането е същото, но интерпретацията е различна. Пробвал съм да ползвам спорта като средство за обезстрашаване - т.е тичам 30 минути, викам същите симптоми и практикувам различно отношение. Не се получава. Причината вече е ясна. 3. За тези 10 години, може би съм имал периоди без спорт не по-дълги от 2-3 седмици общо, т.е съвсем категорично мога да заявя, че съм спортувал редовно. Личи ми и физически, и като издръжливост. Карал съм колело системно, тичал съм, вдигал съм тежки щанги, ходил съм много пеша. Нищо от тези неща не е повлияло световъртежите ми. Давало ми е единствено едно приятно отпускане, настроение, тонус. 4. Според мен, единственото нещо, свързано с тревожността, което може да се повлияе от спорта, това е онова чувство на непоседливост и неспособност да седиш на едно място, когато си много тревожен. Тичането те изморява много и после не ти се снове напред-назад. Помага и на заспиването вечер. 5. Има "привикване". Ако приемем, че 1 час тичане на ден е имало някакъв "ефект", много скоро тялото се адаптира, свиква и този 1 час вече не е достатъчен. Доказателство - растежът на мускулите. Ако започнеш да вдигаш една щанга от 50 килограма, в началото ще ти е много трудно да я поместиш. Много скоро обаче ще ти стане лека. Така е и с набиранията на лост - отначало не можеш да се повдигнеш нито веднъж на лоста /особено ако си по-едър като мен/. После можеш да правиш по 5-6 набирания без проблеми. 6. Опитвал съм да тичам и да спортувам по 2-3 часа дневно и след това веднага да отида на кафе, където ме е страх. Ходил съм и без да съм тичал и спортувал в същия ден. Разлика в усещанията не съм имал. Това е мое мнение, но според мен тичането и като цяло спортът не помагат на тревожността и страховете.

Това си е чиста натрапливост, а на натрапливосттите по принцип не се вярва.

Прав сте, не са минали, но се появиха нови факти и обстоятелства, свързани с разговора ни с Диляна, по които реших да взема отношение. Особено по това, че симптомите били маска на дълбок /аналитичен/ житейски проблем, който всички знаят, но не и аз. Приемането си го правя и ще продължавам да го правя.

Извън твоето възприятие държа да уточня, че това не е изискване, прикрито като провокация, а молба. Това съм вложил в написаното, освен ако ти самата не знаеш по-добре от мен какво съм искал да кажа. И на практика какво излиза - че всеки знае моя проблем, но никой не ми го казва? Каква е пречката да бъде назован? Обърни внимание, че не казвам РЕШЕН. Казвам индивидуализиран. Например - физическите ти усещания няма да отминат, понеже имаш социална тревожност. Или натрапливости. Или хипохондрия. Те се дължат на липса на доверие в себе си и живота и невротичен свръхконтрол. Решението е /например/ да не вярваш на натрапливите мисли, да придобиеш самоувереност и да посетиш терапевт, с който да изградиш нужното отношение към случващото се. Защо да не се посочи този проблем, бил той и като "диагноза"? Да, посланието е за друг проблем, чието отражение, параван и маска се явяват симптомите. Кой е той? Иначе какво се получава - имаш проблем, знаем какъв е, но няма да ти го кажем и няма да се оправиш.

Диляна, притчата е супер, знам я и наистина части от нея са съотносими към мен. Но ако се замислиш, не ти ли се струва, че на практика излиза, че едва ли не аз не приемам нищо от даденото ми като помощ в тази тема? Аз не съм съгласен с това, защото давам отчет за експериментирането на всяка една техника и реално работя върху нея. Вярно, в доста къси срокове, но все пак опитвам и се старая. Ако не исках Вашата помощ и съвети, нямаше да пиша тук. Понеже ти не обичаш дългите постове/анализи, си позволявам да ти задам един въпрос. Ако ти трябваше да ми кажеш нещо, което да бъде максимално кратко и да бъде ключът към моя изход, какво би било то? Без анализи, без обяснения, без диалози. Представи си, че говориш за моя казус с някой твой колега и той те попита: "Диляна, как мислиш, че това момче ще реши проблема си?" Ще ми е интересно да отговориш. Отговорът например може да изглежда така: "Като спре да мисли за проблема си. А ще спре да мисли като......................" Не го приемай като някакъв изпит или тест, а като молба за мнение и полза за мен. За мен ще е ценно да го получа, резюмирано.

Дори да не знам какво искаш да кажеш, знам как звучи и в каква насока повежда нещата и затова искам и вземам отношение. Най-малкото защото е насочено пряко към моя случай. Когнитивните грешки и изкривявания съм ги описал и съотнесъл към себе си в същата тема, малко по-назад. Знам ги наизуст и не правя никакви отрицателни интерпретации. Елементарен прочит го показва. Но да не продължавам, че току-виж и у теб съм открил поне 1-2 когнитивни изкривявания, проявени тук относно писането ми тук - замисляла ли си се, че в повечето подобни форуми имаме поставена тема, която нито включва техники и похвати, нито реален опит с тяхното експериментиране, нито осмеляване на пишещите вътре да се борят, нито обмяна на опит и сътрудничество. Дори при мен да няма ефект, може при някой друг четящ да има. Не ми се иска да проявяваме пророчество и категорично да го отхвърляме като вариант. Повечето такива теми свършват с препоръка за терапия или с обсъждане на лекарства. Аз давам реална обратна връзка - радвам се на успехите си, страдам от загубите, говоря искрено и честно. По мои скромни наблюдения, породени от общуване с много паникьори, повече от половината от тях не биха имали моята мотивация и смелост да дръзнат да се изправят срещу това. Казваш, че се ангажира аудитория - да, ангажира се с една от най-дългите, най-богатите и най-полезните теми за страха. Щом твърдиш, че знаеш какво казваш, а аз не го разбирам, защо не ми го преведеш, че да разбера? Аз мога да предположа, но пак ще съдържа когнитивна грешка.

Диляна, съжалявам, че се чувстваш така, както и че си решила, че по този начин привличам внимание. Това е твое мнение и ти имаш право на него. Щом си формирала тези изводи - твое право. Понеже те са напълно погрешни, а темата се чете от наистина доста хора, аз ще изразя своето становище именно пред тези хора, за да не се получават грешни тълкувания, на база разни субективни усещания. Тук не става въпрос за никакво внимание, както се опитваш да вмениш. Доказателството за това е много просто - пробвам техники и методи, не дават резултат, съответно продължавам да търся, да опитвам и да пробвам. Ако имаше ефект и бях решил проблема, защо да се занимавам и да продължавам? Друго доказателство - имаш ли представа, че в реалния ми живот почти никой не знае за тези мои проблеми? Какво внимание тогава? Пред кого? Пред пишещите тук? Кои сте пишещите тук - повечето сте терапевти, от които не искам внимание, а помощ. Оценявам, че се опитвате да ми я предложите и от една страна заради уважение към вашите усилия, а от друга - заради амбицията да се справя, действам, опитвам и съобщавам резултатите. Когато нещо не дава резултат се заменя с друго, действа се, пробва се и така. Да, понякога общувам и с другите пишещи в темата, защото справянето при всеки е индивидуално и искам да получа варианти или да им дам такива, за да сме си от взаимна полза. Понеже съм доста учуден от твоето мнение, нека разясня на четящите тук какво искаш да кажеш. Искаш да извъртиш нещата така, че аз печеля хистерично внимание, състрадание и някакво патологично утвърждаване, споделяйки тук. А знаеш ли защо това не е вярно? Защото когато се справих първия път, не бях посещавал подобни форуми над 4 години. Защо според теб това е било така? Отговорът е прост - тогава се появи д-р Първанов, предложи ми методи, които сработиха, симптомите ми изчезнаха, почувствах се супер и престанах. Посещението в такива форуми никога не ми е било приятно, но съм тук поради необходимост. Представям си как ако някой има диабет и членува във форум за диабетици, ще излезе мнение, че така търси внимание. Но в тези форуми той ще получи съвети за следене на изследвания, резултати, подкрепа от други, контакт с лекари и т.н. /образно казано/.

Добре, действам, докторе. Спомням си, че в една от книгите бях чел, че дори човек да претърпи инцидент, което да го направи инвалид до живот, на психиката му й били необходими между 6 и 8 месеца, за да приеме това /преминавайки през съответните етапи/. Щом човек може да приеме такава чудовищна, свирепа и демонична съдба, защо пък аз да не мога да приема някакви си неприятни симптоми? За тази една седмица, изпълнявайки задачата по приемане, се сблъсках с няколко интересни неща, които искам да споделя, за да дам отчетност за справянето си: 1. Очаквайки, че ще съм така до живот, аз автоматично "викам" тези усещания във всяка ситуация, понеже очаквам и приемам, че ще е така доживотно и те винаги ще са мои компаньони /не знам доколко полезно и правилно е това, но е логично да се случва, понеже нали приемам, че цял живот ще е така и няма оправия/ 2. За момента това не дава положителен ефект /най-вероятно заради късия срок/, понеже аз ги очаквам и несъзнавано викам и приемам, те си идват, аз си ги понасям, зле си ми е и така 3. Не могат да ме изненадат - това е хубаво, понеже приемайки, че ще съм така винаги, няма какво да ме учуди и изненада 4. Усещам, че започвам да понамалявам с мисленето и анализите, понеже просто знам, че ще са там и това е, няма смисъл да ги анализирам и мисля. Това не ме успокоява и не ми помага, понеже ги изпитвам и ми е зле, но поне не ми ангажира ума с денонощно мислене по тази тема 5. Все още имам едно леко пораженско усещане, че един вид другите хора си излизат без тези усещания и се чувстват супер, а пък аз, макар и да съм ги приел, ще ги изпитвам цял живот и няма оправия 6. Спрял съм всякакви други стратегии и практикувам само това, което изброих - така ли трябва? Т.е само и единствено приемане, че ще съм така до живот и няма оправия и ще ги изпитвам винаги?

Добре, докторе. Ще го правя 24 седмици, но нека уточним точно кое, защото аз съм изброил, че правя много неща. Вие визирате само и единствено приемането на факта, че винаги ще съм така, до живот, така ли?

За фиксирането си прав - държи ги. Затвореният кръг е пълен - фиксирането ги държи, понеже са неприятни и когато се чувстваш така, е трудно да не се фиксираш, като например през другото време си ОК. От друга страна, както спомена и д-р Първанов, има определени ситуации, в които мозъкът вече е бил и усещал същото много пъти и автоматично ги припознава като заплашителни, дори без да мислиш, и пуска адреналина. Но да не влизаме в анализи. Понеже съм човек на действието - опитах да приема, че тези гадни усещания ще са моя живот и така ще бъда завинаги. Опитвах го цяла седмица, обаче резултатът не беше добър, тъй като от една страна когато аз знам, че ще съм така цял живот и знаейки го, съответно считам това за нормално и продължавам да ги "викам" /може би несъзнавано/ в определените ситуации, понеже знам, че ще съм така цял живот, т.е там, в тези ситуации, винаги ще ги изпитвам. Щом ще към така цял живот, значи винаги ще ги изпитвам в тези ситуации. От друга страна пък, самото знание че няма оправия и цял живот ще съм така, ме потиска и ме кара да се чувствам обречен, или пък да търся различни варианти и изходи. От трета страна пък съзнавам, че това не е някакъв хроничен физиологичен проблем /например да приемеш, че цял живот ще си инвалид/, а е нещо, върху което имаш контрол и е нещо твърде ситуативно, влияещо се от мислите и възприятията. За мен твоят личен опит е много ценен. Към днешна дата ти имаш ли ги? Доколкото разбирам ги имаш, но за разлика от мен, не ги анализираш, не ги гониш, не ги мислиш и раздуваш и съответно те са много по-редки, слаби поносими? Понеже колкото и да искам не мога да се стърпя да не правя нищо, в момента практикувам две относително успешни стратегии и те са - медитативно присъствие в случващото се, изразяващо се в обективно наблюдение на случващото се, без неговото вярване и следване, без мислене и анализиране, просто само и единствено наблюдение. Това дава ефект, но вероятно защото не съм трениран, в реална плашеща ситуация не мога да стоя така и да не мисля повече от 1-2 минути, а и ако говоря с някой събеседник нямам необходимата концентрация в това състояние. Втората ми стратегия е да придам на световъртежа различно значение - т.е вместо да го окачествявам като нещо лошо, непоносимо, гадно и да искам да го разкарам, да го свързвам с нещо приятно, възбуждащо и т.н.

Николов, оценявам желанието ти да помогнеш и ти благодаря за съвета, но за съжаление именно ти не си прочел/разбрал. Ако вникнеш внимателно в постовете ми, ще се убедиш сам, че една от визираните в тях хипотези е тази, при която контролирам нещата така, че не изпитвам страх, не мисля нищо, знам, че симптомите са от стрес и безобидни, но те фигурират, не ме плашат, но са ми неприятни и се чувствам като зомби и ми е физически зле, без реален страх от това. Ако трябва да използвам аналогия, това е като да имам хрема и температура - знам, че са безобидни, но не са приятни и те карат да се чувстваш зле в момента. Макар че се провокират от различни неща, крайният резултат е еднакъв. Давам ти и пресен пример - вчера шофирах по магистралата без никакъв страх, но с налично замайване, провокирано от безобидна стресова реакция на организма. Да, въпреки че няма да стане нищо и е стресова, ми беше лошо, неприятно и дори карах с не повече от 90-100км/ч, защото иначе се хващам, че кривя лентите и става опасно. Като влязох в града, където съм спокоен, всичко това изчезна и шофирах перфектно и с кеф. Давам този пример, за да разбереш, че въпреки моето знание за безобидността на тази физиологична реакция, в някои от случаите не ме е страх, но тя ми пречи - шофиране, ходене пеш /поради залитане/ и т.н.

Същинска паническа атака, която продължава час и половина, няма как да имаш. Не познавам човек, който да има такава физиология, която да поддържа този процес такъв период от време. Ако има, ще да е по-скоро изключение или някакъв Супермен. По-скоро си имал симптоми на повишена тревожност, които са продължили час и половина. Те могат да продължат и много повече - при мен 9 години, с пауза от 4 години между тях, благодарение на психотерапия. Имал съм страшно неприятни изживявания, но никога не съм пил лекарства системно. Доколкото помня, за този огромен период съм пил 2-3 пъти Лексотан - стар транквилант, с добър ефект върху тревожността и симптомите, но предизвикваш зависимост и потискащ всичко в теб - както страха и симптомите, така и радостта, непосредствеността, мотивацията и адекватността. Да не говорим, че като се надрусаш с хапа, спиш като заклан. За щастие за 9 години съм го пил не повече от 2-3 пъти. Тук е моментът да спомена, че познавам хора, оправили се, или поне чувстващи се добре благодарение на прием на SSRI антидепресанти - Ципралекс, Золофт, Сероксат. Тук възниква важният въпрос как са се оправили с тях, като те не променят мисленето? Според мен отговорът се корени в 2 основни хипотези: 1. Внушението, че като глътнеш хапа, има ефект и се "лекуваш". 2. Реален физиологичен ефект - потискайки страха и симптомите за определено време, ти излизаш от зациклящия мисловен модел и от въртележката на страха. Спираш да свързваш излизанията със страхове и симптоми и да мислиш за това, моделът се пречупва и когато вече спреш да се сещаш за тези глупости, няма и адреналин, който да прави кризата. Знаеш, че навън няма да имаш симптоми, съответно защо да мислиш за тях? Дали това ще се случи обаче, е въпрос на вероятност. Според някои твърдения антидепресантът повишава серотонина и допамина, което няма отражение върху адреналина и кортизола /а те правят кризата/. Според други изследвания обаче, тези антидепресанти имат отношение и към потискането на страха /темата е много обширна и спорна, затова не мога да взема становище, а и не желая/. Факт, е че има и доволни хора, но в замяна на какво и докога? Според мен не бива да се отрича, че тези антидепресанти имат някакъв ефект, но не те съветвам да прибягваш до външни стимули. Ако толкова държиш на хапа, носи си някакъв транквилант, който действа до 5-6 минути след приема и буквално помита усещанията /в подходящата доза/. Това ще ти е патерица и гарант за някакъв илюзорен контрол, а тази патерица може да бъде захвърлена впоследствие. Естествено, стремежът ти трябва да е да го ползваш възможно най-рядко, за да имаш увереността, че успяваш сам. Предлагам ти няколко неща: 1. Помисли върху фразата "Всяко нещо има смисълът, който аз реша да му придам". 2. "Всяко нещо, върху което се фокусираш, се разширява." 3. Прочети в интернет материали за стресова и остра стресова реакция - как се образува, какво я поражда, какви хормони се отделят, как тези хормони да се намалят по конструктивен начин. Виж и за антистресови програми. 4. Позволи си да минеш от "другата страна", запитвайки се кое е най-лошото нещо, което може да се случи, при изпълнено условие в т.3. Отговорът е - нищо, освен чувстването на още страх и безобидни симптоми. Имайки това знание, пожелай драстично да ги влошиш и да стане още по-зле и сам ще се увериш, че това няма да се случи. От другата страна няма нищо. 5. Изхвърли Ривотрила - баща ми е лекар и категорично забравява този медикамент конкретно за тревожност. За епилепсия може, но и там вече има и по-добри аналози. 6. Помисли върху фразата "Смелостта не е липса на страх, а превенето на нещата въпреки наличието на страха." 7. Помисли, ако сега те изпратя навън с поръчка да ми донесеш една кофа страх, би ли се справил със задачата? Въпросът е риторичен. Не би се справил, понеже страхът не съществува, а е следствие от твоите мисли, очаквания и погрешни интерпретации. 8. Започни да се изправяш срещу страховете си, постепенно, на малки порции, започвайки от най-леките. Проблемът е решим при наличието на следните предпоставки - промяна на мисленето, минимизиране на стреса, промяна отношението към случващото се, придобиването на смелост.

Николов, оценявам желанието ти да помогнеш и ти благодаря за съвета, но за съжаление именно ти не си прочел/разбрал. Ако вникнеш внимателно в постовете ми, ще се убедиш сам, че една от визираните в тях хипотези е тази, при която контролирам нещата така, че не изпитвам страх, не мисля нищо, знам, че симптомите са от стрес и безобидни, но те фигурират, не ме плашат, но са ми неприятни и се чувствам като зомби и ми е физически зле, без реален страх от това. Ако трябва да използвам аналогия, това е като да имам хрема и температура - знам, че са безобидни, но не са приятни и те карат да се чувстваш зле в момента. Макар че се провокират от различни неща, крайният резултат е еднакъв. Давам ти и пресен пример - вчера шофирах по магистралата без никакъв страх, но с налично замайване, провокирано от безобидна стресова реакция на организма. Да, въпреки че няма да стане нищо и е стресова, ми беше лошо, неприятно и дори карах с не повече от 90-100км/ч, защото иначе се хващам, че кривя лентите и става опасно. Като влязох в града, където съм спокоен, всичко това изчезна и шофирах перфектно и с кеф. Давам този пример, за да разбереш, че въпреки моето знание за безобидността на тази физиологична реакция, в някои от случаите не ме е страх, но тя ми пречи - шофиране, ходене пеш /поради залитане/ и т.н.

Пробвах, но се задъхвам ако броя чак до 10 при вдишване и до 10 при издишване. Може ли да се замени с броене до 3-4 или в краен случай до 5? Т.е започвам да вдишвам, броя от 1 до 5, след което започвам да издишвам и пак броя от 1 до 5 и т.н.? Иначе има супер ефект, успях да я направя за около 3-4 минути и съм доволен, защото или не възникваха никакви мисли, или възникваха, но не носеха никакви последствия след себе си - т.е анализи, впрягане, раздуване, задълбаване, преосмисляне и т.н.