Здравейте отново и благодаря за бързия отговор!
Разговаряли сме..силно казано, многократно аз съм го споделяла..какво ми липсва във връзката, кое не ме удовлетворява, но за кратко време има леко подобрение...до следващото "неговорене".
Един от проблемите ни е,че не разговаряме..той няма желание и нужда, не споделя с мен, а когато аз искам да говорим, в повечето случай аз говоря, а той мълчи и слуша.
На база горенаписаното и след толкова години, аз осъзнах, че той не може да се промени и не може да бъде такъв какъвто аз искам и от какъвто човек имам нужда до мен, затова и се замислих за тази постъпка.
Преди 1 седмица му предложих да се разделим дори и тогава той не се пребори със себе си и да ми предложи да поговорим да се бори за любовта си, в което аз се съмнявам,че има към мен.
А това произхожда от факта, че никога не е изразявал, че е щастлив с мен, че имаме прекрасно дете..не е като другите хора.. все нещо му е криво, все нещо не му достига...а аз все се стремя да го зарадвам по някакъв начин, но в малкото хубави моменти , той е вижда хубавото, а намира...негативното. И то това се уморих ...от песимизмът му, от подтиснатостта му...не споделяне на чувства и емоции.
За него,..от 3-4год..няма стабилна работа, аз съм основният източник на доход, това също оказва влияние.Преди това беше полицай, но след като напусна бяхме в чужбина. След завръщането ни говорихме и той каза,че не иска повече да работи тази професия - подкрепих го. Така че и преди и сега е бил професионално неудовлетворен, а и не реализиран.Но мен ме дразни това,че може само да мрънка и недоволства и философства и това е. Може да нямаме пари за нещо...и проблема се стоварва върху мен, аз трябва да намеря от някъде пари, той няма да се размърда и да намери пари/на заем/ дори да лиши детето си от нещо...
Аз мисля,че той в голяма степен е егоист...изхождам от това, че до сега не се е насилвал за нищо да се промени, въпреки многократно да съм му казвала,че не се чувствам щастлива...
Снощи след като разговаряхме /разбира се след моя инициатива/ на тема " Какво ще правим" ми сподели, че не съм зачитала мнението му, че той се е стараел..и все пак се радвал,че има и мен и сина си. Да, но аз някак си не мога да уважавам и харесвам човек, който все аз "тегля", аз му решавам проблемите, а той няма дори свястна работа, не може и нищо да ремонтира у нас...на кое да се възхищавам, а и както казах напоследък..за всичко сме на различни мнения..
Може би трябва да отбележа, че и двамата сме зодия Лъв..силни характери и двамата сме с разведени родители, имащи втори бащи с малката разлика,че той е живял в сплотено семейство и е бил обгрижван, но може би пак недостатъчно за него,.
В състояние съм, в което хем не искам да се разделяме, хем не искам да съм с човек, за което хората да ме съжаляват.....
И да допълня нещо също толкова важно,че според моите родители на него си му е удобно да живее така - аз да съм го издържала, а явно и няма нужда да изразява любов, което на мен най-много ми липсва, да бъдем приятели, любовници, да усетя,че той се нуждае от мен като човек, любима, а не да бъда робот, който ходи на работа само и носи пари в къщи..да понякога като се замисля така се чувствам. Принципно не вярвах в това, но напоследък взех да се замислям,че може би са прави. Защото ние все нямаме пари според него, почти никъде не ходим, нямаме семейни приятели...всеки си има неговите, с които рядко се виждаме.
Основната разлика между нас, което е и определящо за цялата ни нагласа към живота е, че аз съм оптимист, а той песимист, но според него, той е реалист. Песимизмът лечим ли е? Или е генно заложен? Не знам дали психотерапевт би ни помогнал, но хубавото, че той е съгласен да отидем, което и мисля да направя. Защото трябва нещо да променим, и ако не се получи поне ще съм по-убедена в постъпката си...до колкото мога де..