Josie

Ами личната ми лекарка ми предложи да се срещна с мъжа й, който е психиатър и приех, тъй като не смятах, че нещо може да се промени към по-лошо. Е, явно сбърках. Попита ме какви са ми проблемите и ми каза (в случая си е прав, де), че това са неща от живота и не бива да ги приемам толкова лично. Първоначално бях ОК с това, но после сякаш загубих надежда, че някой може да ми помогне изобщо и пак се вкарах в тази емоционална дупка. Да, неща от живота са, но все пак ми влияят по някакъв начин! Какви ли не мисли ми минават из главата, всичко ми е едно апатично и имам чувството, че няма смисъл, нямам за какво да живея. Както и да е, де, до самоубийство скоро не смятам да стигам. Работата е там, че ми писна. Писна ми хора с повече проблеми от мен да се радват на живота, а аз (отлични оценки, добри приятели, прилично семейство и човек, който стои плътно до мен) се "садвам" както се казва на жаргон за проблеми, които нямам. Само че с тая липса на мотивация... И аз не знам, просто съм много объркана. Относно ОКР, тия ритуали и работи спрях да ги правя съвсем. Честно да си кажа, като разбрах, че са един вид болестно състояние, си казах, че няма да се поддам и просто спрях, никакви суеверия, никакви такива глупости. Остават обаче тия, не знам дали са точно "натрапчливи", но са мисли все пак, които ме плашат и просто не ми дават мира. Стоя си, изведнъж из главата ми пробягва едно "Ами ако стане така..." и се вкопчвам в тази мисъл. Боря се уж, ама става като че съм попаднала в плаващи пясъци. И това е главният проблем, ми се струва. Разговорите с майка ми стигат единствено до "ти си вглъбена в себе си, ела измий чиниите и ще се оправиш, стига глупости". По принцип така си реагира, но като й заговорих за лекари и терапевти ми каза, че не ми трябват общо-взето. Ще пробвам да "обработя" баща ми, но не знам дали ще срещна разбиране и от него. С удоволствие бих посетила Вас или Д-р Първанов. Както и приятеля ми каза, с 3 поста успяхте да ми помогнете много повече от всеки друг, виждал ме и на живо и уж приемал "лично" проблемите ми. За което наистина много ви благодаря! Надявам се след време да мога да напиша в тази тема "проблем - решен".

Когато се замислих, усетих, че всичките тези страхове са вкоренени в съзнанието ми още когато съм била много малка. Че са преодолими, ми е ясно, да видим колко време ще ми е необходимо. Иначе всеки ден се чувствам по-добре от предишния, но все пак недостатъчно. Иска ми се да посетя терапевт, поне няколко пъти. За съжаление според майка ми това са просто мои прищявки и да спра да се занимавам с глупости. Все пак склони за психолог, не знам каква на практика е разликата, но се надявам да помогне поне малко. Не е лесно да си пубер наистина И едно огромно благодаря за помощта, евентуално ще пиша пак, ако ударя на камък!

Бързият Ви отговор много ме зарадва и успокои много. Относно ранимостта, да, има я. Чела съм и за, хм, на английски е social anxiety, и мисля, че това също го има в мене. Никога не ме е докарвало до такива крайни състояния обаче. Като цяло страховете, свързани с човека до мен, ги попреодолях, не се вглъбявам толкова в тях и експертната ми оценка е, че има подобрение. Остана едно нещо, с което вече нямам идея как да се справя - рутината. Вървя си по улиците, гледам сградите...училище, хората, музиката, миризмите и храните дори - всичко ме потиска, все едно имам някакъв лош спомен свързан с тях. Знам, че не е от това, защото когато се оправих след голямата "дупка" в 9-ти клас, за която разказах, нищо не ми е носело такива "псевдоспомени", а по време на нея пак бях така. Или иначе казано, всичко е породено от настроението ми. За разлика от страховете обаче, които нали просто трябва да се преодолеят, това е нещо много, хм, странно. И наистина съм в задънена улица. Постоянно гледам хората около себе си и се чудя как живеят. Например учителите - от години правят едно и също нещо, по едно и също време. Някакси това ме плаши - не знам дали това, че се мисля за ненормална и неспособна да води такъв нормален живот или самата мисъл за рутината. Искам интересен живот, това е! В моя град не знам психотерапевти има ли изобщо, но много пъти съм си го мислела като решение не, но възможност. Предполагам, че и това ще се случи скоро. Относно духовните работи там - не съм задълбала чак толкова. Четох за ТЕС (не съм практикувала) и гледах Тайната, по-скоро за да ме обнадеждят, че нелечими болести няма и съответно че "има надежда". Помогнаха дотолкова, че не задълбах в себе си и проблема си, а се надъхах да го реша. Иначе вярвам в ралзичните енергии, аури, чакри и други езотерични работи от доста време, но не съм фанатичка или нещо. А сега изразяването много ми бяга, за което се и извинявам.

И така, прочетох доста и във форума, и на други места. Разбира се, с определена цел или иначе казано, за да намеря решение на един доста измъчващ ме проблем. Освен, че скоро ще стана азбучник на болестите (и на различните духовни учения, тъй като и към тях "се обърнах"), постигнах единствено объркване. Точно затова се надявам специалистите тук да ми обърнат внимание и поне да ме насочат към правилния за мене път. И така, става въпрос за едни неприятни настроения. Като по-малка ги наричах депресии, но след въпросното издирване и изчитане на купищата информация, започнах да се съмнявам в естеството им. четох за т. нар. ОКР и доста ме наплаши фактът, че е нелечимо. Като бях малка, разбирайте в детската градина, имах страх от всякакви болести. Същевременно правех и тези ритуали, но с някаква детска наивност, като че вярвах в магии и общо-взето се опитвах да заживея в някаква приказка. честно да си кажа, не помня тогава да са ми пречели или като цяло да съм се чувствала ненормална или откачена. В трети клас гледах филм, в който изнасилиха и убиха една жена пред детето й и тогава откачих. Дни и нощи ме беше страх за мен и за близките ми - страх от смъртта най-вече. В същото време ме беше страх, че животът ми ще изтече, ще мине бързо и да, пак смъртта. Някакси рутината ме убиваше, нямах никаква мотивация. Година по-късно ми набиха някакви филми за края на света и айде пак, старата песен на нов глас. И в двата случая се случваше октомври-ноември и до средата на декември вече ми минаваше. Дотук добре. В осми клас много рязко се диссоциализирах, спрях да излизам изобщо, а единствените ми контакти извън училище бяха хора, с които се запознах онлайн. Един хубав раннопролетен ден излязох и реших, че няма смисъл да си губя времето в мрачни помисли и почнах да се радвам на живота. Не мога да кажа дали въпросното са били депресии или не, просто аз така съм си ги наричала с цел...разграничаване на тези периоди от живота ми от "нормалния". Лятната ваканция си "хванах гадже" и бях много щастлива известно време. После обаче започнах да се страхувам да не го изгубя - не че ще ме зареже, ами че нещо ще се случи. Предполагам, че беше резултат от една катастрофа, която беше взела за жертва момиче от моето училище по доста нелеп начин. Оттам почнаха пак и ритуалите. Върнаха се страховете от болести, от какво ли не. Случиха се доста неприятни работи, които допълнително ми смазаха психиката. И така 9-10 месеца, когато това чувство просто избледня. Желанието ми за живот се върна. Не ме разбирайте погрешно, положителен човек съм и намирам хубавото във всяко нещо. Радвам се на малките неща. Много се надявах да не се случи никога повече. Е да, ама не. Преди 2 месеца някъде започнах втората си сериозна връзка. И страховете се върнаха. Страх ме е да не го нараня (имаше го и предния път, сега се сетих, че забравих да го спомена), да не го разлюбя и като цяло, че тази прекрасност, която имаме ще свърши. Естествено, върна се и страха, че ще го загубя. Другите страхове засега ги 'удържам' и няма да им дам да се върнат, твърдо съм решена! Да речем, че донякъде се справих и с другите два. Преди месец, когато започна тоя кошмар отново, изпадах в ужасни настроения, почвах да плача от нищото и да се чувствам безпомощна и загубена. Напоследък ги няма, наложих си да мисля положително и да не допускам кофти мисли. Остана един проблем обаче - рутината. Всяка една сграда, улица, място, човек...все едно ми носят лоши спомени, потискат ме. В действителност такива лоши спомени нямам, или поне аз нямам спомен да имам такива спомени. Но мисля, че това е единственото, което ме спира, за да се отърва от това ужасно чувство този път. Опитвам се да мисля в настоящето и да не правя разни безсмислени разсъждения за бъдещето. Но тази рутина...не знам, чувствам се странно и наистина вярвам, че ще ме насочите. Предложиха ми да отида на психолог, но си мисля, че това е проблем по-скоро на мисленето ми, отколкото такъв, който някой друг може да реши. Освен това не искам да се тъпча с каквито и да е лекарства и хапове. Надявам се и проблемът ми да не е ОКР, тъй като, както споменах вече, "нелечимо" е дума, която ме ужасява. И...това е, мисля. Съжалявам, ако дългият ми пост ви е отегчил. Предварителни благодарности! И усмивки!