Mishella Yoncheva

Точно това чувствам.....знаете ли, скоро попаднах на един демотиватор, който казваше - по - лесно е да се усмихнеш, отколкото да обясниш защо точно се чувстваш зле....Много вярно. Чувствам се празна, лишена от емоции.....за мен наистина това е страшен провал. Провал, който ми струваше ужасно много.....Благодаря на всички ви за отговорите...за мен означават много...

Благодаря за отговора Не съм казала, че психотерапията не помага..аз самата съм учила доста психология и консклтиране в унивеситета Просто в момента се опитвам да намеря възможно най - добрия начин да се справя със ситуацията, защото очевидно сама не мога

Имах нужда да споделя....имам много натрупан гняв в себе си...гняв, насочен към самата мен. И не знам как да се справя с него. Много отдавна спрях да вярвам в собствените си възможности...всъщност, спрях да вярвам в каквото и да е. Права е didi_ts, аз не умея да виждам позитивното в случващото се....някак...изпитвам страх да се зарадвам на каквото и да е. Винаги съм под напрежение, че "шамарът", който ще получа след всяка положителна емоция, която си позволя да изпитвам, ще бъде в пъти по - силен. Скоро един човек ми каза - "знаеш ли, ти не живееш...ти вегетираш"...и беше прав.....

Къде на шега, къде на сериозно...какво точно дава 18 годишната ученичка на един мъж, който би трябвало вече да влиза в категорията улегнали? Та заслужава адмирации? И всъщност така ли е правилно - да използваш хората, докато изцедиш и последното от тях, а след това да ги заменяш с нещо по - крехко? Може би не разсъждавам правилно, но да говориш на един човек колко го обичаш, как не искаш да го загубиш, а същевременно да поддържаш паралелна връзка....е малко...как да кажа....долно? Да...може би е мазохизъм, със сигурност грешката е моя, че допуснах да живея чужд живот и зарязах амбициите, мечтите си и бъдещето си...Всъщност затова съм толкова ядосана... Между другото, преди години, когато ми се случи за 1 път това, ходех на психолог..за съжаление обаче терапията не помогна особено....да не кажа, че засили паник атаките.... Все пак - благодаря и на двама ви за отговора

Пуснато на: Вто Юни 05, 2012 1:08 pm Заглавие: Наистина не знам какво се случва с мен Дори и не знам как да започна. На пръв поглед нямам причина да се чувствам зле - на 31 години съм, изглеждам относително добре, имам работа, образована съ, определят ме като умна и забавна....НО.....аз нямам воля за живот. От няколко години насам не се чувствам полезна...нито на себе си, нито на другите. Чувствам се излишна, непотребна, изхабена. Наскоро приключих връзката си...10 годишна, изключително сложна и бурна връзка. Знам, че трябва да е така, по - добре е може би...но с тази ми връзка си отидоха всичките ми мечти и желанието да правя нещо. Започнах да съществувам....да бъда страничен наблюдател на собствения си живот....Това не е от сега, започна за 1 път преди 6 години, когато се разделихме за 1 път...и когато за 1 път започнах да разбирам /но не и да си признавам/, че човекът, който обичах не беше този, за който го мислех....С течение на времето нещата се задълбочаваха...лъжи, изневери, гадни, подли номера, пренебрежение....забравих какво е да бъдеш желан, обичан....и въпреки всичко аз не се отказах да се боря. За миг не го оставих, подкрепях го дори, когато го напуснах....защото беше без работа, беше в труден момент....В един хубав ден той ми каза - аз искам да опитаме да оправим всичко това...и аз повярвах, той се обаждаше всеки ден и ме увещаваше ак всичко ще бъде наред, как ще отидем на почивка за Великден...докато един хубав ден не си изключи телефоните, а аз разбрах, че всъщност живее с 18 годишна ученичка....на която позволи не веднъж да ме направи за смях и да ме унижи..продължава все още. Изведнъж забрави всичко, което бях направила за него, забрави как миналата година ме молеше да не го напускам, дори когато една от многото му ме потърс да ми каже, че е бременна от него...а аз рухнах....просто рухнах. От 3 месеца почти не спя...почти не се храня. Станах затворена, избягвам да излизам навън, защото имам чувството, че хората ме сочат с пръст....дори не мога да си вдигна главата, спрях д агледам хората в очите.....спрях да се усмихвам.Когато стана земетресението преди няколко седмици дни, той дори не се поинтересува дали съм жива.....а когато аз поинтересувах - не ми вдигна телефона. За мен беше шок....Казват - Няма незаменими хора....но хората не са вещи....не може просто един ден да решиш, че някой не ти трябва и да го изхвърлиш като боклук. Миналата година записах магистратура, в момента съм в сесия...а не мога да мисля за нищо....бувално за нищо...просто искам да избягам...започнах да не си върша задълженията в работата...у дома съм призрак...Казват, че времето лекува....но не е вярно.....от ден на ден става по - зле...а аз просто си искам живота обратно....6 години мечтах да се изнеса на квартира и си наех жилище...толкова се радвах...Вчера, излизайки от там си казах - Какво правиш....ти няма да се справиш....нищо няма да се оправи......Мисля и мисля къде се объркаха нещата...аз винаги съм била честолюбива, независима...а изведнъж се загубих...и започнах да живея чужд живот....и вече дори не съм сянка на себе си....Имам нужда от помощ, но наистина не знам дали има кой да ми помогне....Искам си живота обратно.... Семейството ми....също не е нормално. Отношенията ни през последните няколко години се влошиха рязко. Скандалите у дома са чести..твърде чести...и у мен с всеки изминал ден се засилва усещането, че съм излишна и непотребна....започвам все по - често да си мисля, че е по - добре да ме няма..просто да ме няма.... Понякога се гледам в огледалото....и не познавам човека, когото виждам...Вървя по улиците, а хората, които срещам са само силуети...Виждам и какво причинявам на приятелите си, на майка ми....но просто не намирам за какво да се хвана...Наистина, нямам обяснение какво се случва с мен...Просто понякога имам чувството, че умирам....от известно време се моля да изпитам някаква емоция, каквато и да е....само да е емоция...но всичко е празно...Преди около месец срещнах човек, който ми даваше всички тези усещания, за които бях мечтала през последните 10 години...а на мен просто не ми трепваше нищо....И си мисля.....ще свърши ли някога всичко това?! А паник атаките.....паник атаките са нещо страшно....често, твърде честно ме обзема едно чувство....сякаш има нещо затворено в мен, което иска да излезе, но не може. Не ме сдържа на едно място, искам да направя нещо, но не знам какво...просто искам всичко това да спре....