H_D_A

ISTORIK, не оправдавам определени мои неуспехи с крака си и не търся съжаление. Мисля обаче, че той е в основата на формирани вследствие на него мисловни модели. Опитвам се да открия ключа към разрешаването им. Благодаря за отговора!

Благодаря за бързия отговор! Интересувал съм се доста от темата и често съм срещал мнения, според които причината за подобни състояния и разстройства може да бъде намерена в преживявания от най-ранно детство. Проблемът е, че на теория осъзнавам причинно- следствената връзка (или поне така си мисля), но на практика не съумявам да направя нищо, което да я разкъса и да доведе до положителна промяна. Колкото повече ровя в проблема, за да открия решение, толкова повече се обърквам. Очевидно е, че антидепресантите са само временно решение. Бих опитал вариант с психотерапия. Може ли да ме ориентирате на кой специалист да се доверя, с каква продължителност е терапията, струва ли отделяне на много време и финансови средства. Благодаря предварително!

Здравейте! Поводът да пиша тук е около половингодишната ми борба с тревожно- депресивно разстройство. Но нека започна с моята история: Роден съм преди 30 години. При раждането ми е имало усложнение, породено от позицията на плода в утробата на майка ми по време на бременноста. В резултат на това, съм се родил с изкривено стъпало на левия крак, като медицинският термин за такива състояния е "еквиноварусно ходило". Благодарение на усилията на родителите ми и предприетите медицински интервенции, изразяващи се в четири операции, извършени в периода от раждането ми до навършване на втората ми години, стъпалото ми е било изправено. Постоянното носене на гипсова шина в този период се е отразило на развитието на левия ми крак, като и до ден днешен прасецът на този крак е значително по-слабо развит от другия. От момента, в който бях пораснал достатъчно, че да започна да се оглеждам в очите и на другите, това се превърна в мой вътрешен проблем. По някакъв начин тази несъразмерност в двата крака ме притесняваше. Притесняваше ме до такава степен, че в дните на лятото, когато е нормално децата да ходят с къси панталонки, аз отказвах да се обличам с такива. Имаше и дни, в които беше толкова топло, че нямаше друг начин, освен и аз да сложа късите панталонки. Излизането ми сред децата беше съпроводено с големи притеснения, свързани с начина, по който ще ме приемат. Не съм споделял за тези мои вътрешни терзания с никой. Може би родителите ми са били наясно с тях, най-вече заради отказите ми да нося къси панталонки. Това, което те правеха, беше да ме окуражават и да казват, че няма от какво да се притеснявам. За съжаление тези им опити имаха само временен ефект. Това неприятно чувство на притеснение ме преследва и до ден днешен, когато ходя на плаж. През останалото време просто ходя с дънки или панталони. Мисля, че този проблем рефлектира на по нататъшното ми развитие като личност. Беше повод да обръщам прекалено внимание на външния си вид, може би като компенсация за неудовлетворението от проблема ми с крака. Този проблем се отрази и на контактите ми с момичетата. Бих казал, че необяснимо за мен, в живота ми е имало доста момичета, които са ме харесвали. Но аз винаги съм бил несигурен в себе си. Всеки един порив да започна нов контакт с момиче беше свързан с големи притеснения от моя страна. притеснявах се да не оплескам нещо, дали ще бъда достатъчно атрактивен, за да спечеля вниманието й, и.т.н. В общи линии, огромна несигурност в себе си. Сигурно предполагате, че това се отрази и на сексуалния ми живот. Почнах да водя такъв, едва на 20 годишна възраст, като никак изненадващо, първите опити бяха пълен провал. Това още повече срина самочувствието ми. Първият депресивен период в живота ми се случи, когато бях на 23 години. Поводът беше ранен косопад. Приех го много тежко. За първи път тогава се предадох. Започнах лечение с антидепресанти, които подействаха сравнително бързо и се вдигнах на крака. От този момент нататък последваха още няколко такива епизода, отключени от някакви моментни проблеми – раздяла с приятелка, неудовлетвореност от работа и.т.н. За съжаление все неща, които ме сриваха и единственият изход от които, намирах в лечение с антидепресанти. И ето ме сега в поредния депресивен епизод. Вече на 30 години, с тревожни мисли за себе си и бъдещето и в ужасно подтиснато настроение. Продължава вече около 6 месеца. Предприел съм поредното лечение с антидепресанти, които поне малко стабилизираха общото ми положение. Мисля много върху нещата, които ми се случват, върху себе си, но за съжаление не откривам никаква светлинка. Чувствам се като в клетка. Не мога да се справя със себе си. Имам чувството, че светът е свършил. Не харесвам работата си, нямам ясна идея за бъдещето си. Не знам какво би ме направило щастлив. Постоянно се лутам. Като допълним и самотата, която изпитвам, нещата придобиват още по- черни краски. Сигурен съм, че в това макар и дълго изложение не успях да споделя всичко, а споделеното е в много хаотичен вид…Просто всичко е спонтанно и без подредени мисли. Обръщам се към вас за съвет, относно начините за излизане от това кошмарно състояние. Благодаря предварително!