veronika

Здравейте, Пиша това, защото искам за първи път да го споделя с някой, независимо познат или непознат, може би се надявам да ми олекне малко. Казвам се Вероника и съм на 17 години. Родителите ми се разведоха, когато бях на 5 години. Главната причина беше пиянството на баща ми и побоищата, до които то водеше. Въпреки краткият ми 5-годишен живот до тогава още си спомням ясно доста сценки на агресия спрямо майка ми, от страна на баща ми. Тогава живеехме заедно (аз, майка ми и баща ми) с дядо ми и баба ми. Всеки се караше и биеше с всеки най-просто казано. Бих казала, че ранното ми детство е било доста изтормозено. След развода бях предоставена на майка ми и около половин година тя се грижеше за мен, като съответно вече живеехме на квартира само двете. Разводът не успя да попречи на баща ми и той продължаваше да идва в квартирата и да ни притеснява. Тук е моментът да уточня, че до тогава аз, въпреки всичко изпитвах обич към него и майка ми никога не е спирала контакта ми с него по никакъв начин. До момента, в който през една нощ не дойде и не започна да блъска силно по входната врата, да крещи. Не ми стигат думите да опиша какъв стрес изживях тогава само ще кажа, че ако нямаше втора желязна врата не искам да си представям какво можеше да бъде. Втората случка, която ме отчужди тотално от него беше, когато в същата тази квартира дойде една вечер и сцепи веждата на майка ми, при което си тръгна и ни остави да се оправяме. Спомням си кръвта навсякъде и думите на майка ми „Това е заради теб!!”. Това беше единствения упрек, който някога майка ми е отправяла към мен и то в яда си. След тези две случки започнах да изпитвам неимоверен страх от баща ми, тялото ми започваше да трепери буквално, когато го виждах. След тази половин година майка ми беше принудена да замине в чужбина, заради големите разходи и ниското заплащане, което получаваше (от страната на баща ми никой не ни помагаше финансово). Реши да ме остави на баба ми (майка й), защото дядо ми т.е. съпругът й скоро беше починал и тя и без това трябваше да живее сама. Тук пропускам да разкажа подробно колко тежко преживявах заминаванията на майка ми отново, след като си идваше за малко, достатъчно е да кажа, че започвах да плача деня преди тръгването й и продължавах 1 седмица след като си е тръгнала, като приемах минимално количество храна. Така лятото преди 1 клас заживях с една не до там позната за мен жена (живееше на село и не са ме водили често там). Днес – 17 годишна, още живея с нея и не биха ми стигнали думите да опиша колко съм й благодарна, тя просто е всичко за мен – баба, майка, баща, приятел. Майка ми все още е в чужбина, чуваме се редовно, обичам я, но нищо не е същото, както преди, няма я емоционалната връзка между нас, но и двете в последно време полагаме усилия да запълним празнотите. Проблемът отново е баща ми. През тези 11 години е имало периоди, в които не ме е търсил, в които ме е търсил и такива, в които той също беше в чужбина. Виждали сме се понякой път, чувахме се от време на време и общо взето не е имало проблеми. Но преди около 8 месеца той се върна и реши, че ще си живее вече тук, липсвало му България. От тук започват и неприятните ситуации. Започна да ми звъни пиян, опитва се да ми държи сметка за личния ми живот, говори постоянно за майка ми, за баба ми. Той като цяло не се интересува много от мен, а повече от майка ми – какво прави в чужбина, защо не е тук да си гледа детето (в неговите представи аз още съм онова 5 годишно момиченце), кога ще си идва, оженила ли се е, колко деца още е родила и тн. Мисля, че още не може да я преживее и дори си беше презаписал касетата от сватбата им на скоро. Аз разбира се не му давам отговори на въпросите и не обръщам внимание, когато я обижда. Проблемът му с мен, по неговите думи е че не го търся, че го нямам за баща, че не се обръщам по никакъв начин към него, например „тати, татко, баща ми”, а аз просто не мога и дори нямам желание, нямам никакви общи теми за разговор с него. Когато видя, че той ми звъни отново започват да ми треперят ръцете, имам ускорен пулс и постоянно извършвам някакво движение докато говоря с него, не мога да стоя на едно място и да говоря спокойно. Започвам да си представям как отново ще дойде тук, ще започне да блъска по вратата, ще я разбие, ще започне да бие баба ми и всичко се повтаря,както преди. Дори на няколко пъти след разговор с него ми се е случвало да заключвам вратата на входа и да пия мента глог и валериана, за да се успокоя. И всичко това, само когато говорим по телефона и той е пиян, защото обикновено тогава му идва смелостта да говори, а когато се виждаме и е трезвен това изобщо не става тема за разговор, тогава пък се минава най-измъчения един час в живота ми, защото няма за какво да си говорим и постоянно настъпва едно сконфузено мълчание. След няколко дни заминавам при майка ми за един месец преди започването на новата учебна година и притеснението ми е че баба ми остава тук сама. Страх ме е като се напие и знае че ме няма, че може да дойде тук и да направи нещо на баба ми, защото вече го е правил с майка ми и знам, че може пак да го повтори. (преди 2 години беше пребил родната си майка от бой и ходеше 3 месеца със черни петна по лицето и клатещи се зъби) Притеснявам се също, че ако тя пък отиде на гости при леля ми (другата й дъщеря) той може пак да се напие, да разбие апартамента от яд и да счупи всичко. Иска ми се един ден да бъда до толкова самостоятелна, че да не се притеснявам, че студеното ми държание към него може да рефлектира на хората, които обичам и да нарани тях вместо мен, тъй като той смята, че майка ми и баба ми ме настройват срещу него, в което няма и капка истинност. Няма друг човек, който да ме отвращава толкова.