maniuni

Здравей Орлин, Благодаря за съветите, трудно ми е да ги приложа обаче. Когато това стана онова лято то не беше, защото се опитвах да не ми пука или каквото и да е - просто се случи, явно на мозъка ми му е дошло до гуша. В момента това не ми се получава, колкото и да ми се иска. Понякога ми е трудно дори да осъзная какво искам и какво мисля, имам чувството, че в главата ми има облак и нищо не виждам там. Съпругът ми замина тази седмица на планина и ми беше нужен целият уикенд за да се отпусна, постоянно си мислех "какво трябва сега да правя", даже не си давам възможност да поседя така и да не мисля за нищо. Замислям се дали не е по-добре да се разделим, защото имам чувството, че от там идва голяма част от мъглата - прекалено много се занимавам с него и се чудя как да му угаждам, но пък и като си представя да съм без него и направо умирам от страх - като че ли няма да имам смисъл в живота вече (знам че е глупаво, но просто така го чувствам). Пробвам с медитация, която май прояснява за малко нещата. Все пак мисля че няма да стигна много далеч сама, тъй като вече минаха повече от 10 години и почти до никъде не съм стигнала с това мислене и самозалъгване. Дали можеш да ми пратиш данни на психотерапевт в София или поне някакви опции, защото ми е трудно да се ориентирам към кого да се обърна? Здравей Илиана, сложих снимка, защото вече ми е омръзнало да се срамувам и да се крия. Това е нещо като предизвикателство към самата мен, което съм си поставила - да видим пък какво толкова ще стане, ако някой познат види

Благодаря didi_ts, Такъв отговор и предполагах, че ще получа, но все пак исках да споделя, тъй като на никого не съм казвала досега или поне - не толкова подробно. Искам и да добавя нещо, което може би ще е интересно и мисля че ме прави малко по-различен случай. Когато бях 7-ми клас, след лятната ваканция се случи нещо, което едва ли някога ще забравя. Помня, че цяла ваканция се виждах всеки ден с една приятелка и ходехме заедно на компютърен клуб. За няколко часа в интернет само чатех, защото това ми се виждаше като добър начин да си повдигна самочувствието - да общувам с хора, с което да приличам на другите ми "готини" съученици. През другото време се карах се много с майка ми, все ми се струваше, че каквото и да казва е грешно, всяко нейно движение ме дразнеше и само и крещях. Пишех и дневник, в който най-вече се оплаквах колко съм смотана и се питах, дали ще успея най-накрая да стана като другите. Накрая на ваканцията в мен имаше една огромна доза досада - просто ми беше страшно писнало това ежедневие, направо умирах от скука. Няколко дни преди да отида на училище се случи нещо странно - някакви момчета си говореха и се чудеха дали има наблизо компютърен клуб и аз просто се включих в разговора им и им казах. Може да звучи като нещо малко, но като го правех в мен имаше някаква сила и абсолютна липса на притеснение. Това премина, изненада ме, но го забравих скоро. По-късно вечерта майка ми както обикновено ме разпитваше разни неща и аз изненадващо и споделих нещо, което по принцип бих скрила - нещо лично. В душата си усетих все едно, че пристъпвам в някаква забранена зона - все едно, че опитвам смело от нещо, което преди не бих посмяла. И се отпуснах - чувството беше на страхотно облекчение, вече можех да си кажа всичко, на всеки, без срам. Вече не ми пукаше, че съм скоро на училище, не ми пукаше за мнението на съучениците ми. Когато отидох на училище имаше нова изненада, изобщо без да се опитвам нещо и без да го целя аз вече не се стеснявах и си говорех с всички, дори започвах сама разговори. Освен това и страхът ми от кучета се стопи, изпитвах някаква сила, държах нещата в ръцете си. Всичко това разказвам по спомени - за съжаление нещата се върнаха по старо му след около седмица. Имам чувството, че мозъкът ми не беше свикнал да мисли по новия начин, въпреки че той беше много по логичен и лесен. Незнам точно какво стана, уж вече знаех че няма от какво да ме е страх и най-страшното е било вътре в мен, но въпреки това... Така че от тогава вече усилията ми бяха насочени вътре в мен - исках да върна пак това състояние, но колкото повече се мъчех, толкова по-далечно изглеждаше. Сега осъзнавам, че всъщност съм се опитвала отново да стана общителна и да се харесвам, а онова състояние изобщо не му беше това смисъла, но някакси го забравих. Дори и сега, когато търся помощ тук или при психотерапевт аз не си вярвам - не съм сигурна, дали действам за себе си или за да се върна към предишното състояние и пак да съм общителна. Няма как да се обвинявам за това, тъй като ако трябва да обрисувам чувството, както го помня: преди това и след това живота ми е едно сиво петно, с леки нюанси на черно и бяло, а докато траеше това състояние всичко беше кристално ясно, чисто, пълно с цветове.

Да споделя и моята болка... Страдам от ниско самочувствие и имам трудности в общуването с другите. Много съм затворена и ако имам възможност предпочитам да съм вкъщи сама или ако съм с хора да мълча. За съжаление и когато си стоя вкъщи няма спокойствие, защото ниското самочувствие и лошите мисли започват да ме разяждат. Изградила съм си някаква представа за това, как трябва да се държи човек, какъв да бъде и дори какво да мисли за да е нормален. Постоянно се опитвам да бъда такава, но не винаги успявам и тогава много се депресирам. Дори когато успявам усещам в себе си, че е изкуствено и това не съм аз. Когато общувам с другите влизам в нещо като роля. Напоследък усещам, че изобщо не успявам да изляза от това състояние и дори когато съм сама го поддържам. Наблюдавам се как говоря, смея се, общувам с другите без изобщо вътрешно да чувствам нищо. Омръзна ми да се правя, че ме интересуват чуждите проблеми, за да мога да общувам и да ме харесват. Когато се наложи да общувам с някого по-дълго внимателно го проучвам и напълно се потапям в него, за да мога да знам как да се държа, така че той да ме приеме, но това е много изтощително и чувствам как се губя. Най-вероятно поради тази причина и малко съм намразила хората. Още от малка помня, че бях много кротко и тихо дете и понякога даже другите ме тормозеха. Винаги съм имала "най-добра приятелка", която по скоро ми служеше като прикритие, за да не се налага да стоя сама, да не правя нищо и да мълча по цял ден - не че не ми се искаше, но и това беше удар по самочувствието ми. След като завърших бързо се запознах със съпруга си. Първите две-три години беше много хубаво - бях влюбена, освен това и вече бях от нормалните хора - все пак имах приятлел. Намирах го за перфектен, все пак най-малкото той няма моите недостатъци. От тогава минаха почти 7 години, аз все още искам да съм с него, но се страхувам, че го залъгвам. Държа се така както трябва и пак не съм себе си - даже гласа си чувам, като изкуствен когато си говорим. Освен това се чувствам като в затвор, не смея да се отпусна и да правя каквото си искам, защото ме мъчи чувство за вина, че не се съобразявам с него и че трябва действията ми да са по някакъв начин оправдани. Мислех да се разделим, но мисля че не е честно спрямо него - знам че ме обича и има нужда от мен. Усещам че повечето неща, които ме тормозят не са по негова вина. Пък и се чувствам добре с него - забавляваме се, разбираме се до някаква степен, не мисля че решението е раздяла. Опитвала съм се да му обясня, но не се получава - като започна да говоря се чувствам слаба, думите ми звучат неубедително и губят смисъл. В крайна сметка му пратих няколко статии и той се съгласи, че щом смятам трябва да потърся помощ. Просто искам да постигна някакъв вътрешен мир. Опитвала съм да не мисля за тези неща - и без това не е приятно, и да си живея живота, както мога, но непрекъснато едно гласче ми напомня, че си пилея времето и търпеливо чакам да умра някой ден, но просто не знам какво да направя. В крайна сметка, моля за съвет - дали психотерапията би могла да помогне или мога да направя нещо сама? Благодаря предварително!